tag:blogger.com,1999:blog-82090408326999355652024-02-07T16:48:34.492-08:00Тенгриянството-изначалната Българска ИстинаJordan_13http://www.blogger.com/profile/01363054715126856076noreply@blogger.comBlogger61125tag:blogger.com,1999:blog-8209040832699935565.post-26198967136053962712012-02-26T10:06:00.001-08:002012-02-26T10:08:31.718-08:00Утробата (между Перистица и с.Скобелево)Снимки тук<br /><br />http://www.voininatangra.org/modules/ipboard/index.php?showtopic=3379<br /><br />От Перистица пътят продължава да се вие нагоре и да се изкачва навътре в планината (в посока село Скобелево и Върховръх.) От лявата и дясната му страна се открояват живописни скални масиви, чието излъчване те примамва неудържимо. На човек му се иска да ги обиколи всичките, да се слее с тях и да остане там завинаги. Усещането за Вечност не те напуска, защото се възкачваш към Небето. Острите завои криволичат покрай тях. Точно на един такъв остър завой, вляво от него, в близост до пътя се открояват няколко особени скални скупчвания, завършващи със скални шила (зъбери), които привличат вниманието. Достигнал си до местото, където е първата скалноизсечена Утроба в северните поли на Родопите. Светилището не е съсредоточено в един единствен скален масив, а пръснато по отделните скални групи, които се наблюдават край пътя. Първият скален комплекс много напомня на скалното скупчване от каменни “житни зърна” на Гумното (Харман кая) край село Биволяне в Източните Родопи. Никой не би предположил, че тази скална пирамида обкичена цялата с вертикални каменни израстъци е невероятно скално светилище, в което е изсечена и скалната Утроба. Още на първата скална група, култовите кладенчета (ботури) започват от първата най-близка до земята хоризонтална скала, но не спират дотам. Колкото и невероятно да звучи, те са изсечени (и по този начин издигнати вертикално във височина) и на самия скален масив, по който не би трябвало да ги има, поради множеството скални зъбери и шила. Но те са в наличност и там, защото това място е имало важно духовно и енергийно значение за дедите ни. Скалният масив всъщност е двусъставен - два скални блока съединени помежду си със седловина от скални израстъци и морени, но от пътя се вижда като един единствен. Това го констатирате, когато се качите върху единия, за да видите другия. В крайна сметка, елементите на светилището са също толкова многообразни, както самите причудливи форми на скалите, върху които е разположено: култови кладенчета (ботури) – единични или в система, разположени на нива, скален зъбер с една единствена полутрапецовидна ниша, разположена вертикално на камъка; силно изветряли знаци (черта с точка), които вероятно имат числов израз; процеп между два големи мегалита, който вероятно е бил своебразна промушвачка; триъгълен жертвен камък с малък отвор в центъра му разположен в седловината между двата скални масива; множество скални фигури и стърчащи менхироподобни зъбери; огромна плоска скала, релефно оформена подобно ръка или стъпка; култово кладенче с формата на женски полов орган хоризонтално разположено; два куполообразни камъка разположени подобно женски гърди; процеп между два камъка, затворен отгоре с трети, един характерен елемент за много мегалитни светилища. Много интересни са малките кръгли каменни форми, подобно каменни дискове, които са навсякъде по този първи скален масив, и които образуват различни комбинации помежду си, както и влизат в изграждането на някои скални образи. На пръв поглед, те изглеждат като резултат от чисто природна дейност, но винаги трябва да се допуска и обратното. Керамика се намери в седловината на повърхността между двата скални масива около триъгълния олтарен камък. Тя е грубичка от непречистена глина и е от “тракийския период”- доказателството за свещеност на скалата на тези, чийто ум е прекалено рационален и материалистичен. <br />Продължаваме нагоре по пътя и след 100-200 метра стигаме до втория скален масив, който на пръв поглед не е така живописен, както втория. Но точно тук е голямата изненада, защото тук е намира скалноизсечената Утроба. Тя определено няма да се види през пролетта и лятото, а дори и през есента, защото клони и листа на храсти и дървета я покриват. И ако е била видима за някой едва ли е обърнал голямо внимание. Утробата е изсечена с изглед към асфалтовият път, на запад, а над нея е скално плато осеяно с култови кладенчета (ботури). Тя се различава по начин на изработка от скалноизсечените утроби и утроби-пещери в Източните Родопи, които са повече анатомично подчертани, докато тази в северните поли на Родопите, има овално-фуниевидна форма и при нея е подчертана повече нейната енергетика. (Точно това е голямата разлика със скалноизсечените Утроби из Източните Родопи.) Тя едновременно приема и отдава енергия. Интересното е, че тя приема енергията на залязващото Слънце (от запад), (освен, ако не се допусне становището, че някога то е изгрявало оттам), и я приема повече с периферията си, а чрез добре структурираната вътрешна анатомия – отдава, което е естествения процес на раждането. Утробата, за разлика от намиращото се по-нагоре скално светилище-крепост Момица, не е персонифицирана. Тя тук си остава Майката, която трябва да облече Духът в плът, трябва да създаде форма и зримост на идеите. Това е нейното творчество. Тя също твори – създава осезаемост на Духа. Тя е вътрешната/ скрита страна на Пирва/Буд Тенгри/ Тунканшила, която понякога се проявява в образ и оличностява, но винаги си остава в своята същност на Майка. <br />В индуизма тя се нарича “Гарбха” и има две значения:<br />1) ембрион или зародиш<br />2) матка, вместилище, лоно. <br /><br />Когато съзерцавате Утробата над Перистица, вие оставате с усещането именно за едно “вместилище” и “лоно”, за едно развито и покълнало семе, освободило своята енергия в света. <br />Матся Пурана, когато говори за голямото разпускане на Вселената (Махапралая), казва, че всичко тогава било в мрак и състояние на сън. В този мрак и сън се появил Сваямбху, който създал първоначалните води и вложил Божественото семе в тях. Божественото семе се превърнало в Златната Утроба – Хираня-гарбха. Сваямбху влязъл в нея и се самоназовал Вишну, защото прониква цялата Вселена. <br />Тук, в този сътворенски разказ ние стигаме до още по-дълбоко разбиране затова защо прамайката Етуген ражда Тангра в морските дълбини. Всъщност това не са никакви морски дълбини, а именно великите предсътворенски води, в които Божественото семе се влага и се превръща в Златна Утроба, която поглъща Първоначалото, за да го направи Всепроникващо и Всеприсъстващо във всичко – в сътвореното и несътвореното. Това е Вишна бога, за когото и Веда Словена ни говори. Разбира се, има разлика между Тангра като Абсолют и Тангра като Сътворител и Домоусторител. Последния се ражда от утробата на Прамайката и изявява онази вибрация на Абсолютност, която го прави творчески и съзидателен. Най-общото тълкуване на прозвището Вишну е vi-snu от vi "отделен, различен, отвъден," и нулевата степен на sānu "предел, апогей/планинско било, хребет, планински връх ", т.е. нещо като “онзи, който прекрачва през/ се простира над/ планината”, подобно израза "Ти Индра, си се разпространил над най-високите хребети на земята", но тълкуването предлага връзка и с глаголния корен viṣ "активен съм, работя, предприемам, изпълнявам”.<br />Традиционното обяснение на името на Viṣṇu включва корена viś, което означава "да установя" (родствено с латинското vicus, английското village "село"), или също (в Ригведа) "навлизам, просмуквам се, прониквам, разпространявам се, обхващам", специфично за името "Всепроникващият". Един ранен коментатор на Ведите определя Вишну като vishnu vishateh, "който влиза навсякъде", и "това, което е свободно от окови и робство е Вишну.” Ади Шанкара твърди че viś е със значение "присъствие навсякъде" ("Тъй като той прониква във всичко (vevesti), той се нарича Visnu"). "Силата на Върховното Същество е навлязла във вътрешността на Вселената, т.е. коренът viś означава" влиза в... ". <br />Няма как тези етимологични тълкувания на прозвището на Вишна Бога да не ни отведът към образа на Пирва/Перкос/Перкунас/Буд Тенгри, особено когато в индуистката религиозна традиция, той е постоянен спътник на гръмовержеца Индра. Още повече тълкуванието на корена на думата като “навлизам, прониквам, влиза в..” на едно по приземено ниво няма как да не събуди асоциации с акта на оплождане на Утробата, която всъщност представлява за Абсолютното Битие първичната Материя Майка, чийто мрак трябва да бъде осветен, а самата тя оживотворена и събудена за действие и живот. <br />Вишну влязъл в Златната Утроба – Харанягарбха се ражда като Нараяна – космичния богочовек или първият човек, който, обаче в същностния си смисъл се разглежда като жизнената сила или дихание, което се носи над първичните води, опложда ги и слага началото на Сътворението. Именно тук вече се изпълва с познание смисловото значение на корена viś - "навлизам, просмуквам се, прониквам, разпространявам се, обхващам” и “"активен съм, работя, предприемам, изпълнявам”. Осмислят се мистериите на така наречения “тракийски орфизъм”, в които Бащата опложда Майката, ражда се Сина; Сина опложда отново Майката и се ражда Сина на Сина – царят-жрец, уредникът на социума, който е кръг – Слънце, и който е сборност от мъжкото и женско начало на Космоса. Това отново ни връща към същността на Пирва/Перкос/Перкунас/Буд Тенгри/Тунканшила. Още повече, че едно от нещата, които държи Вишну в една от ръцете си (седнал в лотос над водите) е именно дискът/колелото/кръгът. Това обяснява наличието на множеството малки и средноголеми каменни кръгове на първия и третия скален масив от скалното светилище с Утробата над Перистица. <br />Нараяна има още едно тълкуване на “поел пътя си от водите”, което е точно така, когато Вишна Бога влиза в Златната Утроба Хиранягарбха и се ражда оттам като Нараяна, както Тангра поема своя път като Слънце от утробата на Етуген, както Иджик се ражда от ухото на рибата Бойгала. Нараяна не е нищо повече от това, което е алпът Мар-Нар в древнобългарската концепция за Сътворението (Сказание за Чулман) и неслучайно техните названия са сходни. <br />Индуистката концепция за Нараяна го представя като Първоначало на Тримуртието (Троицата), което се разгръща в три образа: като Брахма – първосъздател на всичко и творец, като Вишну –установител и съхранител на вселенския ред и като Шива – разрушител и възкресител. Факт, който би изглеждал нелеп, тъй като това би означавало Вишна Бога сам Себе Си да проявява, но това е точно така, защото Нараяна е самата същност на Вишну, първият му аватар (слизам, спускам се) и неслучайно дори самият Брахма е представян като излизащ от неговият пъп, докато Вишну спи (самосъзерцанието на Абсолюта), т.е. лицата в Тримурти са просто аспекти (принципът Нараяна с трите аспекта) на една единствена Себепроявяваща се Безпричинна Причина, която в нашата древнобългарска концепция има прозвището Ден Грее/Тангра. <br />Всепроникващата, всепронизваща и всеобемаща същност на Вишна Бога, обаче, не подминава човека. Именно тук, като дихание (Нараяна), което се носи над изначалните води, Вишна Бога се манифестира, и е вътре в човека, затова другия превод на Нараяна (Мар-Нар) е “божественото, което поема Пътя си в човека”. Затова един поздрав съществува в Индия сред мъдреците и светците “Ом Намо Нараяная”, демек “ Слава на Бога в човека!” Така човекът сам става Утроба, която трябва да износи и роди Бога. Именно този Бог в човека добива зримост чрез Сина на Сина на Великата Майка – царят-жрец. <br /><br />На скалното плато над Утробата, освен интересното скално изсичане, приличащо на женски торс има три култови кладенчета, разположени на три нива едно под друго. Тяхното разположение е изключително интересно, защото е стъпаловидно, едно над друго и можем да предположим, че вероятно символизира всеобхващащото всеприсъствие на Майката в трите свята на мирозданието. <br />И това би останало единствено мнение, ако за Вишна Бога не бе казано, че обикаля земята три пъти или прекрачва през земята с три стъпки. Тази представа на Ригведа за трите стъпки на Вишну ( в нашия конкретен случай три култови кладенчета) е доста интересна, защото той крачи вертикално, като първата му стъпка според едни била в подземния свят, втората на земята, третата – на Небето, според други – той стъпвал първом на земята, след туй във въздуха, накрая в небето (“Първата квачка той направил на земята във формата на Агни; втората – в атмосферата, във формата на Ваю, богът на въздуха: и третата – на небето, в образа на Суря, Слънцето). Каквото и да е разбирането, става въпрос за три пространства, две от които приемани за земни и познаваеми, а третото – Небето, най-високото е познато само на Него и на сурите. То стои като Око, фиксирано в Небето и е обиталището на Вишну. Какво символизират трите стъпки? Според едни схващания изгряващото Слънце, зенита и залеза му, според други-три изяви на светлината – огън на земята, светкавица в атмосферата и Слънце на Небето, трети придават на тези три стъпки духовно значение и бележат с тях етапите на духовната реализация – самоконтрол, себеотрицание и самоосъществяване. Каква е тяхната функция? С тези три стъпки във Вселената, Вишна Бога установява вечните закони (дхармите) по които ще се движи и развива светът. Казва се, още, че чрез неговата крачка, той прави възможно обитаването на земята от хората, а също така „той закрачи нашироко и създаде пространство, в космоса за Индра, за да се бори с Вритра.” Интересното е, че за да направи тези свои три стъпки, Вишну извлича или получава своята енергия от Индра:<br />"Когато Вишну, чрез Твоята (на Индра) енергия, закрачи широко тези три свои големи стъпки, тогава двата ти красиви големи коне, продължиха (?)". (Ригведа 08:12:27); и още “Когато Твоят (по-малък брат) Вишну (чрез неговата) сила пристъпи своите три крачки, тогава наистина твоите възлюбени коне те носят. (Ригведа 08:12:27) <br />Известни са на всички така наречените “Божии стъпки” по нашите скални светилища, които са познати още като Маркови стъпки, направени от самия Крал Марко или от неговия кон. Съвсем ясно е, че Крали Марко, не е нищо повече, освен антропоморфизация на образа на алпа Мар-Нар (Вж. Сказание за Чулман) като конник. <br />Трябва да отбележим, че и Вишна бога е своего рода конник, който обаче язди своя “кон” човеко-орела Гаруда изобразяван с човешки торс и крака, но с орлова глава; криле и нокти. Според мита при раждането на Гаруда се излъчва толкова силно сияние от тялото му, че първоначално боговете го приемат за Агни, бога на огъня, и го обявяват за олицетворение на слънцето. Факт е, че много преди да се язди кон и божеството да се представя като яздещо орел в небето. Така е и в нашия фолклор, където юнакът за да се качи от Долния на Горния свят, трябва да яхне орелът и да го храни с месо от самия себе си. Орелът в своите форми е небесния кон на боговете и героите. Затова не можем да се учудим, че хатското божество Пирва е изобразено едновременно като конник с орел, именно защото то заема планинския връх, едно междинно, медиативно положение между Небето и Земята. Мисля, че във вас не е възникнало съмнение, какво е Гаруда. Доста прилича на техническо летателно средство, описано с езика на едно първично земно съзнание, а трите стъпки на Вишну може би описват нейното движение. Неоспорим факт е това, че много от така наречените “Божии стъпки” по нашите светилища са съпроводени с доста подробни звездни карти. <br /><br />И тъй, вдясно от трите разположени едно над друго кладенчета, към края на платото се вижда нещо подобно на буквата Ж, (с размер поне 1 м), което е най-несъмненото свидетелство, че светилището е посветено на Великата Майка. “Ж” е сочен за символ на Майката и специално на Умай (Турун Аби). Именно трите лъча на главата и крилата, с които се изобразява Умай, много силно ни напомнят за крилата богиня от Чатал Хююк и неолитните селища от Старозагорско и напълно се вписват в представата за Тримурти (трите лъча са тримата богове) и Нараяна, който се носи над първичните води. “Ж” може да се оприличи на сноп класове или на летяща птица, но и на сноп стрели или гръмотевици. Но аз съм на мнението, че като символ на Майката “Ж” е именно “важдрата” , която държат боговете-гръмовержци в едната си ръка, когато хвърлят гръмотевици. Неслучайно във ведите тя е гръмотевичния скиптър на индийския Зевс – бог Индра. Така изведнъж отново се върнахме към същността на Пирва/Перкос/Перкунас/Буд Тенгри, който с гръмотевичната буря очистваше злото. А знаем, че всяка “богиня” се явява своеобразна “шакти” – “сила” на съответното мъжко божество. Именно това е “важдрата” на всеки гръмовержец. Тогава става ясно, че това е местото, където стои вложена силата на Бога или където тя се проявява. И че тази сила има не само поразяващи, но и оплождащи функции. Едно е, когато гръм удари тялото, друго е, когато удари съзнанието, тогава се разкъсва завесата на ума и съзнанието се просветлява. Именно затова светилището на Великата Майка между Перущица/Перистица и село Скобелево, трябва да се приема като место за просветление и освобождение, на превръщане на земното, приземено съзнание на човека в небесно. Тогава човек вече не пълзи като змията, а лети като орела. Това е принципа да влезеш в Утробата, за да се родиш отново, едно тайнство на трансформациите и преображението на същността. В крайна сметка “важдрата” се превежда едновременно като “мълния” и “диамант” (или в смисъла на “благороден камък”), в което съвсем ясно е отбелязано съчетанието на “огън” и “камък”, в който е въплътена същността на Пирва/Перкос/Перкунас/Буд Тенгри. Това е обаче е код, защото все пак диаманта е кристал, а мълнията е огън и светлина. Неслучайно ваджрата има много имена, като „разцепника", „гърмящия", „разрушителя". Това ни връща към образа на Пирва/Перкос/Перкунас/Буд Тенгри, който трябваше да порази дъба, за да улови, скрилия се в него Велниас, откраднал земното плодородие и богатство. Но това би бил един много едностранчив поглед, защото “разцепването”; “гърма” и “разрушаването” са именно обновлението и просветлението на съзнанието. А новото съзнание е знанието за едно ново битие, в което трябва да влезеш. Именно затова будистите от ранната важдраяна, наричат понятието “важдра” – “дордже” (rdo-rje), от “rdo” “камък”, и rje – “владетел, “майстор”, “повелител”, “господар”, т.е. “господарят на камъните”, което те (будистите) го разбират като цар на притежаващите сила, скъпоценни камъни, в случая диаманта. Но това разбиране на важдрата при тях, има изключително духовен характер, насочено към просветлението на съзнанието, отколкото към външния й митологичен аспект в индуската митологична система, в която характеристиките и изображенията на “важдрата”, която държат боговете гръмовержци в едната си ръка ни говорят, че тя е и вид технология (кристална технология), нещо подобно на днешните лазери, чиято мощност е позволявала да се извайват и създават цели планини, а в частния случай – да се обработват прецизно и с хирургическа точност огромни каменни блокове, които да послужат след това в строителството. Тя е оръдието на Домостроителя. Тук с пълна сила се разкрива характеристиката на Перкунас като “ковачът на камъни”. <br />И ако се върнем към образа на Индра, той употребява “важдрата”, именно като оръжие, за да убие змея Вритра, (виж отново образа на Перкунас, който се бори срещу демонът Велниас). Тук, обаче Вритра изгонва Индра от неговия дом – Девалока и не му дава да се завърне в него. Характерното за Вритра е, че той затваря изворите на реките,спира динамиката на водите и на земята настава суша и глад(защото негова майка е Дану – течащата река). Индра не може да го победи с никое оръжие, и тогава Вишну му казва, че Вритра може да бъде победен с оръжие, създадено от костите на най-великия мъдрец Дадхичи. Дадхичи се принася в жертва и мъдростта става оръжие, с което може да бъде победено злото. Това е “важдрата”. Както за да бъде сътворен човека в шумеро-акадската митология се пожертва единия от боговете – Кингу, така и тук се пожертва най-големия мъдрец, за да бъде победено злото – Дадхичи. Трябва да се отбележи, че Индра оформя важдрата от костите на Дадхичи като кръгъл диск с дупка или под формата на кръст с напречни остриета.<br />Именно такъв кръгъл диск държи и Вишна Бога, поставил го върху пръстта на едната си ръка. Точката в средата на този диск или кръг, въз основа, на който се формира цялата важдра се нарича “бинду”. Този термин има поне три значения: “изначалната точка”, “капка” и “семе/семенна течност”. И трите значения са верни, защото “изначалната точка” в кръга, това е изначалното Самосъзерцание на Абсолютното, в което То само Себе Си поражда. Това е “Първият без Втори”, който когато Сам Себе си прояви се създава “капката”, т.е.индивидуалността, която е първичната вода - първото радиално лъчение, което става “оста на света”, “гръбнакът на сътворението”. В тази първична вода, огънят на Самосъзерцанието ще кристализира “капката” в “семе”, което ще се развие и разтрои в Златна Утроба. Именно това развитие (покълване) на семето е числото 6, началото на завихрящата се енергия на спиралата, чиито радиални лъчи образуват знака Ж и стоят в основата на знака “макас”(пясъчен часовник, лабрис). Неслучайно брадвата/секирата е едно от основните оръжия на Перкунас. Може би тук е местото да се даде обяснение, защо житните зърна поставени ритуално в керамични съдове се оставят в “дома на душата” , в гробницата на умрелия. Това не е просто негова необходима храна за отвъдния му път, не това е символ, че той се превръща в семе, което трябва да покълне за нов живот. Това са космичните цикли, които определят нашия път. Душата на починалия се превръща в капка и семе, което в големия вечен океан на безсмъртието, ще се развие в Утроба, от която той ще се роди за нов живот. Тук зърното поставено в урните има дълбок космичен смисъл. <br />Трябва да отбележим, че подобни керамични дискове с кръгли дупки в центъра им се срещат по нашите праисторически селища и светилища, а двете форми на важдрата –кръст с напречни остриета и класическата подобно стилизирана затворена двойна брадва имат своите праисторически прототипи в символите на Великата Майка, каквито например срещаме в Чатал Хююк. Това, което трябва да се подскаже, още е, че “важдрата” в по-късните времена се превръща в копието, с което героя-конник убива змея или ламята. Неслучайно тя като емблема на бога на бурята Индра се е наричала “тоягата на гръмотевицата” или още “диамантената тояга”. Израз, над който са си блъскали главите немалко преводачи, но който ясно е изразен в по-късни времена като копие в ръцете на хероя-конник, тъй като небесната ритъм е слязъл долу и управлява пряко планетното развитие, а не просто го възмездява от разстояние, отгоре. Небето и Земята отново са се преплели. Неопределимостта на Бога все по-осезаемо се импрегнира в определеността на Човека. <br />Така, освен “гръмотевица», «мълния», «диамант», стигаме до другото значение на «важдрата», че тя е «тайното име на фалоса». Тръгнахме от Утробата и чрез нейния символ "Ж" изведнъж се върнахме отново към Фалоса. Онова неопределимо и неописуемо Баща-Майка се раздвои, разтрои, разгърна се, видимо разпиля се и изведнъж отново се събра в Себе Си. Това обяснява факта защо каменните зъбери на третия скален масив по пътя, над Утробата не са ясно оформени като фалоси. Те носят потенциалната енергия на издигането, но не и оплодителната й сила. Фалосът тук явно не е изразен, за разлика от този на Перистица, който в случая се намира по-ниско от Утробата. Това разположение отново ни напомня за Геб и Нут, за които говорихме в «За тайната на Побития камък», когато обследвахме района на Кара Кая (Западни Родопи). И не забравяйте, че Утробата е един обърнал се навътре фалос! Тя е Умане – неизползваната още от нас Божествена Сила!Jordan_13http://www.blogger.com/profile/01363054715126856076noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-8209040832699935565.post-27950307025756294792012-01-03T08:02:00.000-08:002012-01-03T08:03:05.931-08:00ВЕЛИКАТА ПЕРИСТИЦААлбум със снимки, тук<br /><br />http://www.voininatangra.org/modules/ipboard/index.php?showtopic=3359&st=0&#entry43311<br /><br /><br />Там където се срещат равнината и планината винаги възниква едно ново начало. Там небесният слиза, а земният се въззема. Именно такова място са северните поли на Родопите, където се намира великата Перистица. Може да ви се строи пресилено, но човек съвсем закономерно би я назовал така, когато я усети с цялото си същество. Въпреки, че е недалеко от голямата градска среда, Перистица си остава все така загадъчна, все така недостъпна и все така слабо позната, въпреки извисената си мощна каменна снага и фантастични скални форми, които ни напомнят за причудливия свят на Белоградчишките скали. Към всичката тая феерия от форми, мощ и свещеност е прилепнало човешкото ни схващане и възприятие – твърде немощно и твърде ограничено, за да ги разбере. Затова всичко се свежда до едно фалшиво възхищение от природните феномени и удовлетворението, че сме ги видели. Още по-ограничено е виждането за Перистица в научните среди. За нея тя е нищо повече от средновековна българска крепост дала името на град Перущица и образуваща система от твърдини, защитаващи съответните селища по Върховръшкия рид. <br />Науката пише: “Средновековната крепост Перистица се намира на около десетина километра южно от Перущица, в непосредствена близост до някогашния манастир „Свети Тодор”.По всяка вероятност крепостта е строена от византийския император Юстиниян I (527 – 565 г.).За първи път името й се споменава през XIII век и се свързва с името на българския цар Михаил II Асен.<br /><br />Перистица се споменава и през 1344 година, когато крепостта била преотстъпена от византийците на българския цар Иван Александър. Крепостта Перистица се издига върху висок, скалист, естествено недостъпен връх.От някогашната внушителна крепостна стена, дебела повече от от два метра, сега са останали само основите , обилно обрасли с храсталаци.В скалистата част на крепостта били изкопани дълбоки резервоари за вода.В западната й част още личат стъпалата от стълбището, което отвеждало до върха на крепостта.<br />Предполага се още, че град Перущица е наследник на старинния град Драговец, възникнал при траките, разширен след идването на славяните и по-късно разрушен при някоя от многобройните войни между България и Византия. В околностите са разкрити следи на стари селища от тракийско и римско време. Тези находки сочат, че селището е твърде старо и миналото му се крие далече в древността.”<br /><br />Това е всичко, което може да ни каже традиционната наука, като повечето и неша са предположения. Затова тук правим първата спирка и поставяме първия акцент: Перистица и последващите я скални масиви в посока село Скобелево и Върховръх са преди всичко скални светилища, чиито корени са в праисторията и преминавайки през различните исторически епохи, ние накрая ги виждаме и като крепости, което не е нещо необичайно, а дори, както ще видим по-нататък, може да се окаже и нещо закономерно. Светилището Перистица включва всички ония грандиозни скални масиви, които се изправят пред възкачващия се към планината и го смайват, изпълнени със фантастични скални образи на хора и животни. (Това е може би пласт от «времето на сънищата»).Средището на светилището е там, където впоследствие е била изградена и самата крепост. То включва грандиозен скален стълп-фалос и прилежащо скално плато осеяно със съответните култови кладенчета, всякакви скални изсичания, някои от които са възможни евентуални знаци и прилежаща към всичко това голяма звездна карта. Разбира се, това е, което е останало непокрито от храсталака. Смайващото е, обаче, че всичко това е кодирано от науката единствено и само като крепост, още повече че скалният стълп-фалос е грандиозен и е сам по себе си. Около него няма други стърчащи скали, а само неравна скална площадка. Особено великолепно изпъква той от съседните планински била и се откроява спрямо тях, когато е гледан по-отдалече. Може да се предположи, че идеята за възникването на крепостта е древен каменен зид, който е ограждал свещеният скален масив с фалоса, т.е. това е било един вид укрепено светилище. Именно тук идва моментът да разтълмим името “Перистица”, с което да разкрием самата негова същност. Става ви ясно, че науката отново е много бедна откъм знания в конкретния случай. Тя етимологично извежда името от гръцката дума “Перистера” – което означава “гълъб” или гълъбово място, без никаква аргументация защо смята така. Няма аргументи. Тя просто налага това становище и прави едно допускане, че е възможно то идва и от името на “славянския” гръмовержец Перун. Това е много странно, още повече, че с абсолютно същото име “Перистера” е наименувано тракийското селище (Иван Попов “Страници из миналото на Пещера”), след това римска отбранителна кула и накрая византийска крепост на хълма “св. Петка” над град Пещера. И така Перущица-Перистица-Перистера, всичките ли означават едно и също? Към всичко това трябва да добавим и връх Пирин (Перин) в южна посока от Пещера и тогава картинката става още по-загадъчна. Оформя се цяла верига от свещени топоси – Перущица-Перестица-Перистера-връх Пирин (Перин), съдържащи в себе си корена “Пер/Пир” с най-различни наставки. Ясно става, че номера с гълъба, като единствено възможно тълкуване, няма как да мине, а обяснението с Перун, може да осмисли до някаква степен само последното – връх Пирин в южна посока над Пещера. Необходимо е да се изследва коренът “Пер” и то в конкретния случай за Перистица, защото с този корен може би има стотици топоними и няколко десетки имена в историята. Веднага бих се спрял в конкретния случай върху понятието Перкос(Перкоус, Перконис). Едно понятие рядко употребявано в нашата историческа наука. Според самата нея обаче, Перкос е едно от имената-прозвища на анонимното върховно божество на “траките” (древните българи на Балканския полуостров). Името уточнява неговата същностна характеристика и по-късно остава само епитет на “тракийският” конник – Херос. Засвидетелствувано е в два открити надписа на наша територия като “Перко Херои” и “хероней Перконей”. Основата Пер (к) има своето начало в хатското (хетско) “Перва” и древноиндийското “Парвата” и двете със значение на “планина, скала, камък”. Божеството Перва – скалата бог или богът скала (по точно Бог в камъка, скалата) е свързано с конете и реконструира прототипа на един конен бог на бурята. В тази връзка е възможно езиково отъждествяване на хатското(хетско) “Перва” с тракийското “херос” не само поради липсата на надеждна етимология на старогръцката дума, но и поради опитите да се изведе тя от догръцки или от негръцки произход. Името на бога на бурята гръмовержец се въстановява на основата на съвпадението на ред древни традиции, защото във веригата Первата-Перва-Херос се включват още “славянският” бог на гръмотевицата Перун с неговите многобройни трансформации и равнозначни идентификации – Перкун (при балтите), Перкунас (при литовците) и т.н. Хероя Пейрой, идващ на помощ на троянците и засвидетелствуван в четвърта песен на “Илиада” поразява врага си с огромен остър камък, т.е. образът на бога скала или Богът в скалата –Перва/Пирва съвпада с този на божествения герой, който поразява, като хвърля камъни. Стефан Византийски засвидетелствува формата “Перке” като название на Тракия.<br /><br />Това е в синтезиран вид, най-важното от онова, което ортодоксалната наука е достигнала за корена Пер(к) и понятието Перкос. Ние няма да влезем в противоречие с всичко това, а само ще го разширим и допълним. Ще се спрем върху хатското (хетско) понятие Пирва (Перва), тъй като то е понятие, което свързва пряко Небето (Гръмовержецът) с възвишенията, върховете и скалните масиви на тях. Още оттук се изсветлява произхода на името Перистица, тъй като самата връзка на небе, планински връх и камък е представена чрез нейното скално светилище и изсечения скален менхир-фалос на него. <br />Пирва/Перва (хетт. Pirwa-, Perwa-, Pirua- Peruwa )<br /><br />1. Хатско(Хетско) божество, влизащо в пантеона на първата хетска столица - Хатуша с неизяснен произход и слабо известна природа. Археолозите смятат, че е мъжки бог, но към него се е обръщало и като към «Кралица», т.е. божеството най-вероятно е било с двойна природа. <br /><br />2. Името му най-вероятно произлиза от хетското peruna (перуна) означаващо “скала” или "cliff", - стръмна скала (край вода или море)/ урва/надвиснала земя или лед.<br /><br /><br />Тук трябва да се спрем отново за миг, тъй като нещата още повече се изсветляват. Скалния стълб от скалното светилище и целия скален масив Перистица представлява именно това стръмна скала над урва край която и от която тече вода/река. Но нещата не само не спират дотук. Самото наличие в хетския на думата Перуна (скала), съвсем ясно показва етимологично, какъв е произхода на “славянския” бог Перун/Перин/Пирин и на самото име Перущица, което съдържа основата “Перу”. Отварям скоба тук, за да подсетя някой да потърси, дали тук не се крие тайната на името на държавата Перу в Южна Америка, чийто произход е неизяснен и за когото има две смешни версии/легенди, а самия термин не присъства испанския и в езика на инките, но се приема от тях. Но пък в Перу има хотел точно с такова име Pirwa. Още повече, че другите две модификации на името Пирва/Перва – Пируа (Перуа) и Перува са повече от категорични. <br />Трябва да отбележим, че връзката между хетското Перуна и Перун като гръмовержец е именно в онова “хвърляне на камъни”, които в по-късните времена, са наричани Перунови камъни и гръмови стрели и имат поразяваща роля. Но това е в по-късни времена. В изначалния мит, след Потопа, ковчегът на Девкалион и Пира, спира на върха на планината Парнас (отново корен Пир/Пар) и там на самия връх, хвърлят камъни зад гърба си, от които възниква отново човечеството. Именно тук намират своето основание скалните човешки образи и скалния стълп на светилището Перистица, защото “хвърлянето на камъни” има и друг творчески аспект - тяхното побиване, поставяне и нареждане. <br />Това неминуемо ни отвежда до хвърлянето/падането на камъка Бен-Бен в Египет и след това поставянето му на върха на колоната в града на Ану – “града на колоната”, наричан впоследствие Хелиополис. Бен-Бен и свързаната с него огнена птица Бену(Феникс) са началата, от които се изгражда и сътворява светът. Именно точно тези свещени актове на изграждане са втъкани в същността на светилището Перистица, затова ние откриваме създадени около него множество градове и селища. Скалния стълп-фалос играе ролята на своего рода свещен център, по който слизат небесните сили за да градят и оплодотворяват и своего рода “коневръз” – отправна точка, начало, около което се ситуират свещените топоси. <br />В. Смирнов в статията си "Светая Светих" (Делфис, 2000, №4) отбелязва:"Във всички култури съществува архетип на храм, сакрално място, ограден участък във вид на КАМЪК или КОЛОНА. <br />И тук ще се спрем за миг, защото ритуалното място на което се почита Пирва, в хетските текстове е наречено “дом на планината, на върха на бог Пирва”( в литовската топонимия - "планината на Перкунас” или "планина от тътен."). Оттук идваме до същността на въпроса - египетския йероглиф “Пер” (Pr) означава именно “дом/къща и едновременно с това и храм”, т.е. преведено на днешен език – дом(ът) на Бога е храма. Колко главоболия, щеше да си спести съвременната тракология по обясненията на основата “Пер”, ако просто се беше обърнала към Египет! Защото Египет е надградения фундамент на българската праисторическа култура и това, което у нас е било заличено, там се е съхранило. Неслучайно, ако се вгледате в символа обозначаващ “храм” от неолита и каменно-медната епоха в България, ще видите, че той е предшественика на египетския символ за храм, а именно “Пер”. Но в случая този “дом на Бога” е перуна – скалата, затова говорим за Богът в скалата, за еманацията на Божествената Сила, с която от камъкът започва цялото Сътворение на света, затова той се поставя като крайъгълен от зидарите в основата на всяка постройка. Ясно става защо в древността от този камък са вземали за да изградят от него своя храм и своя дом. Камъкът е Всичкото за древността! Не е случайно, че в него са изсичали така наречените “гробници”. Обаче словото за “гробница” в Египет е “Пер-ка” - “домът на физическата проекция”. Колко близо е това понятие до Перкос, Перкунас и Перке. “Ка” в египетската доктрина има широко значение, но първичното е, че това е етерното тяло, което оживотворява и организира физическото, т.е. без него то не би могло да съществува. Ето защо много от така наречените“гробници” са още изначално празни. Те се обитават от «Ка» - душата-живот и са своебразен неин дом, дом на душата. “Пер-ка” в смисъла си на “физическа проекция” обяснява факта, защо в по-късните времена Перкунас се изповяда като аспект на Dievas, изпълнител на неговата воля, а : Dievas издига Перкунас от земята към небето. Издигане, което свидетелства за вертикалния стоеж на скалния стълб-фалос или скалата на върха на планината, която е негов дом. <br />Когато Асар/ Озирис става бог-баща в Египет се приема, че неговата “Ка” се въплътява в телата на фараоните, чийто прототип е богът син Хор. Фараонът в този случай се явява своебразна “Пер-ка” на Асар/Озирис. Може би точно затова, на египетски, фараон е per aa, и означава “голяма, висока къща” или преведено на днешен език “царски дворец”. Терминът започва да се употребява в този смисъл ( фараон) в средата на осемнадесетата династия на царете в Египет и се разглежда като двусъставна дума, включваща две символа за “къща” и “колона” . Това директно ни отпраща в японските митове за сътворението, където Изанаги и Изанами се спуснали по Плаващия Мост към чудно сътворения остров. Този остров станал техен дом и база на тяхната дейност по сътворението на света. Пожелали да се оженят и за целта издигнали стълб сред острова - Величествен Небесен Стълб. Около него изградили голям дворец наречен Палата на Осемте Проницания. <br />Невероятно е как същността на Перистица се разтвори пред нас, изведнъж, като прочетена книга. Около величествения скален стълп-фалос е създадено укрепено светилище, а в по-късни времена – крепост, но не само това, тук вероятно в античността е имало голям царски дворец или голям храм. Като първоначалния храм, разбира се, е бил изсечения скален менхир-фалос, схващан като дом на Бога. В нашата древна вера, той е бил наричан още Буд Тенгри – центъра на държавата, който се представял под формата на огромен камък (скала) и бил царско-родов фалически символ. <br />Така, понятието “Пер” се е променяло през хилядолетията, за да го видим в античността, как? Точно така. Перистил! Какво е Перистилът? - «Открито, отворено пространство, по правило правоъгълен вътрешен двор, градина или площад, заобиколено от четирите страни с покрити колони. Този правоъгълен вътрешен двор с околовръстна колонада е бил характерен за античните жилищни и обществени сгради. Известен от 4 в. пр. Хр. в “древногръцката” архитектура. Терминът произлизал от др. гръцкото περίστῡλος - «заобиколен с колони» (от др. Гр. περί- «в кръг, около» и στῡλος «стълб»). От него, може би произлиза и името «Перистица.» Вероятно този перистил в античността е бил на мястото на манастира «св. Тодор», където най-вероятно е имало много значим храм или царска резиденция. <br />И тук е местото да се завърнем на връзката между камъкът Бен Бен и птицата Бену, наречена по-късно от гърците - Феникс, символ на безсмъртието и възкресението, свързана пряко с бога на Слънцето. Слънцето изгрява под формата на Бену и така се подновява всяка сутрин. В Хелиопол смятат, че Бену живее на Бен-Бен и я почитат заедно с Ра и Озирис. Бену в случая се явява един вид “Ка” на Бен-Бен, а самият Бен-Бен, своеобразна Пер-ка за Бену. Когато стария Феникс изгаря и от пепелта си възкръсва отново, той балсамира тази пепел и го занася в Хелиополис (градът на Слънцето) и го поставя на олтаря на Слънцето.<br />Тази велика мистерия може би обяснява същността на погребенията чрез трупоизгаряне, където пепелта се поставя в специална керамична урна и се полага в гроб, който вероятно е играел и ролята на дом на душата. Мистериално смъртта е самоизгарянето на стария феникс (т.е. изгарянето на тялото) и раждането на новия от неговата пепел. Това изгаряне на тялото символизира освобождаването на душата от старата дреха и обличането в нова, за която са нужни фините есенции на старата - пепелта. Именно това е и втъкано в Българската нова година на 21 срещу 22 декември – смъртта на Старото Слънце и раждането на новото – Млада Бога!<br />Самата трансформация – самоизгарянето и възкръсването от пепелта е много близка до концепцията, че душата Ка след смъртта на човека се превръща в звезда, в едно ново божество. Едва ли е случайно, че дори самата Бену е символизирана с Венера (Утринната звезда), а самата Венера е наричана "звездата на кораба на Бену-Озирис". Това може би обяснява защо в песните за "небесната сватба" на литовците Утринната звезда става значим персонаж. Луната изневерява на Слънцето с Утринната звезда веднага след сватбата, и Перкунас я наказва. Въпреки това, тя не си взема поука и повтаря прелюбодеянието и отново бива наказвана всеки месец. Според други обяснения, точно затова Слънцето грее през деня, а Луната през нощта. Макар и разведени, и двамата искат да видят тяхната дъщеря Земята. А в латвийските песни Перкун играе роля на главен помощник по време сватбата на Аусеклиса (утринната звезда) или месеца със слънчевата дъщеря.<br />Така огненото начало в лицето на Бену (Феникса) осъществява връзката между звездата и камъка, която е ясно изразена в скалата светилище Перистица, чрез съчетанието на каменния стълб и голямата звездна карта на северозапад от него.<br />Интересен факт е, че в Хелиополис, града на слънцето, където започнало сътворението, вярват, че Бену се е сътворила сама от огъня, който гори на върха на свещеното дърво(символ на седмия събуден център на темето на човека). Идеята за свещеното дърво и огъня е плътно втъкана в образа на Перкунас, защото, растителния еквивалент на каменния стълб или стърчаща скала е свещеното дърво или по-точно свещения дъб, който има вече по-широки социални функции, отколкото скалният стълб. Той, както каменният стълб се превръща в зримо обиталище на гърмящият и поразяващ бог-небе и започва да придобива соларни/слънчеви характеристики. Именно за това Перкун се почита чрез свещения, вечно горящ огън, поддържан с дъбови дърва. А каменните стълбове се заменят с побити дървени такива, чиято връхна част завършва с добре оформен, антропоморфен образ на Перкун (Перун). <br />Съвсем ясно става тогава защо са налице представите, че Перкос/ Перкунас язди в небето с колесница, направена от камък и огън, а в една самобитна пo етнографски признак литовска област, той представлява конник яздещ огнен кон. <br />След всичко това съвсем нормално можем да си обясним, защо почитането на божеството Перва/Пирва е свързано с върховете и скалите на тях и той е едновременно участник или водач на военна дружина, защитаваща царя и съшевременно конник, чиято свещена птица е орелът. Този образ на Пирва (Буд Тенгри)е много близък до този на Мадарският конник и много хора трябва да се замислят в тази посока. Още по-странен е факта, че според източниците “древните гърци” и римляни, оприличавали феникса с пауна и орела”. Топонимично това е онагледено край самата Перистица с намиращия се северозападно от нея Орлов камък, а образът на Конника е скриптиран в поне 3 топонима около нея – свети Георги над село Устина, свети Георги юг/югозапад от Момица и свети Тодор в подножието на Перестица, като първите двама са свързани с функцията на Пирва/Перкос/Буд Тенгри да прогонва злото, а втория с плодородието и възпроизводството, но това е само привидно, защото и двата образа са просто ипостаси и преображения на Великия Конник в неговите сакрални творчески действия . Затова макар, че св. Тодор има по-низходящо положение, той е уникален с това, че “че всяка година през март забива копието си в земята, връзва за него коня си и отива при Бог, да моли за Лято. Когато си тръгва, изважда копието, гони всички въртоглави и зли сили и повлича след себе си лятото. Само този ден светецът излиза от гробищата като страшен ездач, яхнал бял кон (символизиращ срещата със света на сенките), обикаля из земята и удрял с тоягата си всяка неправедна жена.” <br /><br />Човек няма как да не настръхне при тези редове – точно за това дедите ни са погребвали изтъкнатите личности в могили с конете и колесниците им! Побиването на копието в земята не е нищо друго освен символ на побиването на стълп, който отваря небесната порта и спуща небесната стълба. Самото побиване е символ на нихилирането на гравитационните сили. А връзването на коня за него, създава символът кръг с точка в центъра. Това е капището с медното гумно, това е звездната карта на скалното платото – местото в небето, където трябва да се отиде, за да се разговаря с Бога. Изваждането на копието, (свалянето на стълпа) и превръщането му в оръжие е трансформацията на св. Тодор в св. Георги Победеносец, трансформациите на Феникса. За този прословут Феникс, казват,че в християнството се олицетворявал с гълъба - символ на Светия Дух, на същата тази огненост, която виждаме и при Феникса. <br />Затова нека се върнем и на понятието “Перистера” – гълъб, което беше изначалното тълкувание на името “Перистица”. Нека обаче не го отнесем веднага към християнството. Оказва се, че гълъбът е една от свещените птици на Перкунас/Перун. Свещена птица тя е, обаче и на Афродита, като преди това тя била нимфа от нейната свита, помогнала на Афродита да победи Ерос в състезанието за това кой повече цветя ще събере. Ерос се ядосал на помощта й и я превърнал в гълъб, но Афродита я направила своя свещена птица. Факт е, че колкото повече задълбаваме в същността на божеството Пирва/ Перкос/Перун/ Буд Тенгри, толкова повече и по-дълбоки пластове откриваме и най-паче, нарушаваме неговата строга мъжка дефиниция. Неговият образ се превръща в андрогинен, двупринципен и двуполов, връща ни към времената на двуглавия бог от каменно-медната епоха, към образа на космичния гигант, на вечното Баща-Майка, от чиято саможертва започва цялото сътворение. Имаме ли образа на Афродита топонимично отразен в района на Перистица? Разбира се, това е укрепеното светилище Момица, намиращо се югозападно от Перистица, преди село Скобелево. Малко преди Момица се намира може би първата скална утроба в северните поли на Родопите. За да излезем от гръцката терминология на именуване на силите, нека си припомним, че богинята на любовта при “етруските” се нарича Туран, а при волжките българи, Великата Майка е Турун Аби. Туран била крилато младо момиче, покровителка на град Вулчи, а гълъбът и черният лебед били нейни свещени птици. Тя държи гълъбът в ръката си. (старобългарското пер (...) - летя.) Още по-интересно става, когато при “етруските” върховната богиня Уни, съпруга на великия бог на небето Тин (къде са сега Тангра-отрицателите) е покровителка на град Перуджа (Италия), чиито стари названия са Перугия и Перусия (Perusia) - един от 12-те съставни града на Етрурия. Тук отново излиза основата “Перу” (Перущица). <br />Много забележителен факт е, че . боговете и богините (наречени Ласас), които съпровождали Туран, богинята на любовта, и служили като пазители на гробовете. <br />Именно от гробовете, обаче св. Тодор излиза на бял кон през месец март и започва своето свещенодействие из земята. Този факт. предполага наличието на скална или зидана “гробница” – Пер-Ка, служила като хероон на самата Перистица или в района, около нея. Тук тази инициацията – смърт-възкресение на феникса отново е налице. <br />Гълъб държи в ръката си и картагенската (западносемитска) богиня Танит (Танита)(макар, тя да се възприема като отрицателно за слънчевите характеристики богиня). Украинците твърдят, че в гълъб можел да се превърне самият Перкун ( и той го държи в ръката си), както и титана Атлант, Плеядите, Велес. Те възприемали гълъба като символ на живия огън и мистичните творчески сили. Вярвали, че после смъртта душата на човека се превръщала в гълъб. Вярването в Индия пък било, че в белия гълъб е вселена душата на влюбеният/влюбените. В Сирия, той бил свещената птица и на Астарта и бил впрегнат като двигателна сила на нейната колесница. В Рим пък смятали белият гълъб за посланик на мир на богинята на любовта Венера.<br />Според едно предание един от гълъбите обикновено прелитащи от Египет в Гърция се превърнал в най-древния оракул, като кацнал на един дъб в Додон и проговорил с човешки глас. По шумоленето на дъба, което приличало на гълъбови въздишки, жреците отгатвали каква е волята на Зевс. <br />Този акт на кацането на гълъба върху дъба, много напомня за поставянето на камъка Бен-Бен с птицата Бену (Феникс) на върха на пирамидата/стълпа(на това напомня и символа на Танит), но с пророческите му функции, той спокойно може да бъде възприет и като символ на техническо комуникационно средство. Най-вероятно, обаче в християнството гълъбът е въведен като символ на Светия Дух именно поради тая легенда, тъй като с осенението си на Петдесетница, Светия Дух кара апостолите да пророчестват и проповядват на различни езици словото на Бога. <br />Генезисът на Афродита винаги е бил подминавам мимоходом, но именно тук трябва да се замислим малко върху него. Тя е родена, след като сина на Уран - Кронос скопява баща си със сърп и фалосът на Уран пада във водите. Този акт много прилича на хвърлянето на камък,събарянето на стълп или побиването на копие. Все тая, става въпрос за оплождане на елемента вода и увеличаването на нейната мощ и производствени сили. Така се ражда Афродита. Това абсолютно се покрива с богатството на водния ресурс около Перистица и пространственото му положение – фалос горе, вода – долу. Остава само Небето да се отвори, да слезе гълъба и акта на кръщението е налице. Тук именно трябва да се обърнем към първообраза на Танит, египетската богиня Нейт, чието име означавало “вода” и била олицетворявана с първичните води на Сътворението (Великата Майка в ролята на създател). Митовете говорят, че именно от тези първични води на Сътворението възсиявало Слънцето и затова Нейт била смятана за майка на Слънцето (или Слънчева майка). Именно това са корените на вярването, че Слънцето на Еньовден се изкъпва в реките и изворите (жива вода), един вид енергитизира се (зарежда се, подмладява се) се отново и се обръща на другата страна, поемайки обратният път към зимата. Факт е, че в нашата древна вяра битува и схващането, че прамайката Етуген (свещената планина на Божията Майка) ражда Тангра (Слънцето) в морските дълбини. Може би това обяснява факта, че мъртвите са погребвани и в морските дълбини, във водата или под коритата на реките, именно за да влязат в утробата на майката и да се родят отново, така, както се ражда богът от морските води. (И Христос казва: “Който не се роди от вода и не може да влезе в Царството Божие”) <br />Най-същественото е, че в някои от изображенията на Нейт, на главата си тя има нещо приличащо на каменна колона или стълб. Изобразявана е и с глава на лъвица; като жена-воин е създател на оръжията за война и пазач на телата на мъртвите. Тук трябва да видим отново генезиса на воинската същност на Пирва/ Перкунас/ Буд Тенгри. <br />С лък и стрели в ръце, тя защитава телата на мъртвите от зли духове (най-вече в областта на корема, най-узязвимото място, както за физически, така и за енергиен удар). Тази воинска същност не отминава и самият Перкунас. Той е призван със своята колесница от камък и огън или като конник да се бори с бога на ада и смъртта (на литовски Velnias, Velinas). (Именно тук изплува образа свети Георги).<br />Перкунас преследва противника си за отвличане или кражба на реколта и добитък, а Велниас ( Velnias) се крие в дървета, под камъни, в пещери,скални процепи или се превръща в различни демонични животни: черна котка, куче, свиня, коза, агне, щука, крава или пък човек. Както богинята Нейт, така и той е създател на оръжията. Като създател на оръжията, той е наричан още “каменния ковач” или “ковачът на камъни”. Би могло да се замисли някой дали културата на перфектно изсичане на идеални каменни блокове за строеж на мегалитни постройки, не е негово дело . <br />Един от главните оръжия-атрибути на Перкос/Перкунас е брадвата. На тохарски брадва е peret (Перет), а във скандинавския рунен футарк, съществува руната Перт-ра (с варианти на изписване Perthu, Peordh<br />Perthro, Perthrold), която по начин на изобразяване прилича на брадва. Характерното за нея е, че “носи самата същност на царството на минералите, чиито планини, скали и камъни са считани от мъдреците за големи вместилища на енергия и са ги свързвали с представата за сила и издръжливост”.<br />Кулминацията на лова на бога на ада и смъртта от Перкунас е гръмотевичната буря (със светкавици), която не само изчиства земята от злите духове, но и връща откраднатия добитък и всичко останало, взето от Велниас. <br />Именно оттук идва и думата – “пера” – удрям и “пере” – удря, символ на падащия гръм и светкавица или на падащия камък, с която се извършва възмездяващото и същевременно освобождаващо и очистващо действие. Оставяме на бъдещите изследователи възможността да разкрият дали образа на Пирва/Перкунас/Буд Тенгри не идва от времената, когато големи камъни са падали от Небето и са поразявали човечеството, когато в него е живеело злото.Jordan_13http://www.blogger.com/profile/01363054715126856076noreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-8209040832699935565.post-41281799181121016012011-12-14T15:25:00.000-08:002011-12-14T15:44:22.996-08:00"Хон Китаби"- из история славно-българска Джагфар ТарихиФрагменти от летописите на свитъка<br />"...В "Хон Китаби" на сеид Гали се съдържа следното известие на Шамс Тебир за произхода на булгарския народ: Преди тридесет и трй хиляди години предците на хоните - именците - живеели в Големия и Малкия Рум, а народът на синдийците - на бреговете на Идел, тогава наричана Ура... След известно време на задружно съществуване синдийците се разделили на синдийци-ура и синдийци-мурдаси, които започнали да враждуват помежду си. Отначало победили ура и започнали да господстват... След известно време ура (урците) били нападнати от тюрките, но ги победили. Една част от тюрките избягала в Хин и даже отвъд Чул-манско море, друга отишла в Големия Рум, трета попаднала в плен. Но в тази война урците отслабнали и мурдасите ги нападнали. Бийовете на поробените тюрки помогнали на мурдасите и те надделяли. Но тюрките не получили очакваната свобода и тогава те избили своите бийове и се присъединили към урския род сабан...<br />След известно време арабите разбили именците от района на река Кубрат и Големия Рум и по-голямата част от тях отишла на изток през Малкия Рум. Тюрките от Големия Рум отишли с тях и станали наемници на именците от Малкия Рум, където получили прякора "тормен" /"Бичи хора"/. По-късно този прякор бил превърнат в "тюркмен"...<br /> Когато отправилите се на изток именци приближили реките Ака-идел и Шир, мурдасите се опитали да попречат на придвижването им и се завързал бой. Но урците преминали на страната на именците и мурдасите били разбити. След това именците продължили на изток, търсейки места подобни на родината им и ги намерили в Хин. Но част от именския род Дуло останала в Ура и предложила на урците да опитат късмета си в изоставената от тях родина. Урците на драго сърце се съгласили и отишли на юг, където се разделили на карасаклани, аксаклани или масгути, кашанци, са-бани, перси, азербайджанци и синдийци. Това преселение станало преди 11 хиляди години...<br />След това от синдийците се отделили самарците, които отишли най-далеч от всички и заели областта на река Кубрат. Тук те основали държавата Самар...<br />Първият вожд на самарците бил Май или Мар, поради което неговите<br />потомци се наричали Мардуан или Мардукан... Той живял 300 години и бил<br />истински праведник, заради което след земната му смърт Тангра го прене<br />съл на осмото небе. Погребали го в седеметажна кула-гробница. Кулите-гроб-<br />ници на другите владетели и знатни жители самарците наричали в памет на<br />Мар "Май-юли"("пътят на [праведния] Мар [към небето] "), като искали Все<br />вишният да ги дари със същите милости след смъртта. А бедните, които не<br />могли да си направят такова погребение, били погребвани в планинските пе-<br />Щери. По-късно, когато булгарите отишли в степта, започнали да прокопа-<br />ват гробищни пещери в земята... и освен това самарците правели и Молитвени кули или "Джок Иорти • Тия здания имали три или седем етажа...<br />Самарците вярвали, че с разположението на звездите или другите небесни явления Всевишният им показва бъдещето; затова много почитали гадаещите по звездите и постоянно наблюдавали небето.<br />Освен това самарците се покланяли и на планините с върхове с гладки склонове и стъпаловидни подножия, тъй като вярвали, че там пребивава Все-Вишният. Тези свещени планини се наричали Самар и това име самарците дали на държавата си. А държавата Самар се състояла от няколко владения, представляващи градове с окръжаващи ги полета и пасбища, и в нея царствали поред управниците на тези градове. Свободните самарщ^е наричали с "бал" или "бул", означаваща "господар". Хората от войнското съсловие, набирани сред скотовъдите, се наричали "булгар", тоест "господар-воин", тъй като "гар" означавало "воин" и "юнак". У арабите пък думата "бал^апочна-ла да означава "Бог".<br />А булгарите служили не на отделните владетели, наричани вали, а само на царете - улуг-вали или батам на Самар...<br />Съсловията на зависимите хора се наричали "берджул". Освен това самарците имали съсловие на служители на вярата, боляри, наричащи се "есе-гел". А "есегел" значело "Божи град", тъй като "ас" или "ес" на самарски значело "Всевишният", а "гел" - град. Това название носела тази част от самарските градове, където били главните храмове, затова и служещите тук боляри наричали "есегел"...<br />Още при Мар булгарите разбили и подчинили арабите и покорили Големия Рум. Точно тогава на южната част на Големия Рум дали названието "Бал-и стан"("Господарска земя"). Покорените арабски вождове били длъжни да изрежат на своите печати знака Ф, който означавал "покорност". Братството "Ел-хум" придало на тоя знак значението "покорност на Всевишния" и затова той се поставял на надгробните камъни на праведниците и в джамиите. А северът на Големия Рум получил името на Кимер или Камир-Батир, главнокомандващ на булгарите. След напускане на службата той се заселил със своите хора там и така започнали да ги наричат кимерци..., а тук бил големият град Атряч, в който живеели основателите му - именци, кимерци и араби. От този град в самарския град Ат-Алан дошъл проповедникът Авар-Хум или Бар, когото арабите наричали Ибрахим. Ибрахим започнал да проповядва истинската вяра и арабите на Самар го подкрепили. А трябва да се каже, че още тогава подвластните араби в самия Самар били «преобладаващото население и затова валията на Ат-Алан побързал да изгони опасния за властта проповедник. Тогава Ибрахим отишъл надолу по течението на река Кубрат и основал там нов град. Валията, желаейки да изгони последователите на Ибрахим оттам, замърсил водата на реката с нечистотии. Всевишният наказал за това Ат-Алан с Потоп. Но преди това Творецът предупредил на глас невинните, и вслушалите се, включително последователите на Ибрахим, се отдалечили на безопасни места. След това по волята на Твореца станал Потопът и областта Ат-Алан била погълната от водите на морето...<br />След Потопа броят на самарците намалял още повече и затова в Самар надделял арабският език. На него започнали да говорят даже управителите на владенията от рода на Мар. Само булгарите пазели своя самарски език. А всички самарци, които започнали да говорят арабски език, булгаритезапочнали да наричат берджули, а арабският език - берджулски. Но ( престанали да служат на своите царе, макар те да станали берджули , Впрочем сардарите на булгарите били също потомци на Мар и на неговата' от рода Дуло Себерчи...<br />Най-могъщият самарски цар, прадядо на сардарите на булгарите бил Нимруз, а най-могъщият берджулски цар - Азаркан...<br />Когато в Самар станал Потопът, сред хинските именци избухнала борба за власт. Разстроеният от междуособиците техен цар... с дружината си отишъл на запад и покорил тюрките. Тук мъжете-именци взели тюркски жени и затова децата им започнали да говорят тюркски... Така възникнал народът на хоните, който приел тюркското наречие, но запазил чисти именските традиции - даже и тази, мъжете да заплитат косите си на плитки. Разбира се, хоните запазили главния и неукротим именски стремеж за създаване на велики държави и господство над целия свят. Някои са склонни да ги осъждат за това, но самите те казвали, че тях ги движи волята на самия Всевишен, и че те не са в сила да й се противят... Хоните заробили тюрките, които неблагоразумно им оказали съпротива,... и ги пращали _ битките пред своите редици... Докато на моджарите, които признали доброволно властта им и с удоволствие заплели косите си на плитки, хоните дали правата на свободни хора и преди 4 хиляди години ги изпратили в поход на запад. И тъй като хоните им обещали да им дадат по-голямата част от поробените от тях земи, моджарите проявили усърдие и завзели обла!тта Себер. Живеещите тук ари ужасени избягали още по на запад, в областта Ура. Моджарите тръгнали след тях. Появяването на огромна тълпа обезумели от страх ари и уверени в себе си моджари, които всички смятали за именци, или хони, хвърлило мурдасите в паника. Без особена съпротива мурдасите започнали да отстъпват на групи на запад. Карасакланците не ги пропуснали през своите степи и мурдасите трябвало да се промъкват през гъсти гори. От първата група мурдаси, отишли на запад, произлезли улагите, от втората - алманците, от третата - артанците, от чет въртата - алчийците, от петата - тирците...<br />Тирците увлекли след себе си част от кара'сакланите, обособили се под предводителството на бия Аспарчук в областта "Ака Джир" на река Ака, поради което се нарекли акаджири. С помощта на тези саклани-акаджири тирците завладели Малкия Рум и остров Креш и безпощадно уни щожили тамошните именци. След това тирците се нарекли "румци". Ду мата "Рум" или "Рям" на именски означавала "Хълм, покрит с храсти" и тъй като земята на именците изобилствала с такива хълмове, те я нарекли "Рум". А названието на острова "Креш", дълъг три прехода, означавало пБорцов" - защото веднъж в годината тук се събирали именските юнаци и се борели помежду си. Победителят можел да се ожени за избрана него принцеса от царския дом или пък да освободи рода си от зависимост... Само неголяма част от именците и помагащите им торменци успели да отстъпят в Атряч. Тирците и акаджирите ги последвали и разгромили Атряч, макар и след дълга обсада. Когато врагът нахлул в града, именците го напуснали и отишли в Хорасан, а кимерците се отправили за Кара~Саклан. Именците, повярвали на обещанията на неприятеля, че ще запази живота им и правото на граждани, останали и били избити... За оказаната помощ тирците... помогнали на акаджирите да завладеят целия Кара-Саклан. Само че, когато се появили кимерците, кара-сакланите свалили от власт акаджирската династия и се подчинили на вожда кемерците Таргиз или Тарвил. Но след това румците помогнали на акаджирите отново да завземат властта и последните прогонили кимерците от тяхната област Тамя или Темен. Избягалите кимерци постъпили служба при берджулския цар Азаркан и започнали да се наричат азарканци. После това име се променило и започнало да се произнася като усерган. Потомъкът на Таргиз Ат се върнал в Кара-Саклан и пак свалил акаджирската династия, но румският цар Аламир-Султан не след дълго я възстановил... Ат отстъпил на изток в Ура и в негова чест и страната и реката Ура получили името Атил... Наред с военната помощ румците, които се страхували съюзът с акаджирите да не се разпадне, им давали пари, скъпи вещи и вино и напълно ги омаяли...<br />Верджулските царе на Самар в крайна сметка били свалени от царете на Персия и булгарите започнали да им служат. Една част от булгарите начело Мосха персите заселили на две места в Кафската област, които впоследствие присъединили към Гурджа, другата - в Азербайджан, а третата - азарите - в Хорасан. Това успокоило живеещите там тюркмени, които не се доверявали на персите. А в Малкия Рум торменците живеели край планината Балкантау: когато се оказали в Хорасан, то и местните планини нарекли Балкантау, в памет на своята родина. А названието на планината се превеждало от самарски като "Планини на Божествената Власт"...<br />След това дошъл Аламир-Султан, когото персите наричали Искандер Зулкарнайн и убил царя на персите. След като нямало вече кого да защитават булгарите от Кафската област минали под властта на Аламир-Султан. Сардарът на булгарите - потомъкът на Мар Аудан - се оженил за дъщерята Имир-Султан, Боз-би...<br />След смъртта на Аламир-Султан по време на похода в страната Ура или Атил кафските булгари започнали да служат на азербайджанските царе, но тази служба не била дълга. Походът на Аламир-Султан в Атил накарал част от противопоставилите му се масгути да отидат в Кара-Саклан и да покорят тази земя. Отначало те, докато още не били наясно с положението, оставили низшата власт над покорените карасаклани на акарската династия. Но след това, когато акаджирите се опитали с появата на румците да си върнат властта над Кара-Саклан, царят на масгутите Азак обявил акаджирите извън закона и поканил при себе си на служба булгарите. Сардарът на булгарите Юрган, потомък на Аудан и Бозби, приел поканата и отишъл в Саклан с част от своите булгари, наброяващи около пет хиляди "тирме"183. Азак дал на булгарите земя между Темен и Булгарското море, за което Юрган помогнал на масгутите да разбият акаджирите. Бийовете на акаджирите били избити поголовно, а народът бил пощаден и станал булгарски. След това Юрган се оженил за принцесата от таргизския род Ат, благодарение на което таргизците също станали булгарски род, а самият той бил назначен от Азак за улугбек на Кара-Саклан...<br />Когато властта в Кара-Саклан минала в рода на малкия син на Азак Алан, положението на булгарите се изменило. Алан отстранил другите братя от властта и започнал всячески да притеснява булгарите, които подкрепяли по-големия син на Азак, Аспарух. Затова, когато при Агидел пристигнал първият хонски вожд Кама-Батир и образувал държавата Буляр, по-голямата част от булгарите веднага го признала за кан и започнала да му служи. Тъй като вожд на булгарите тогава бил Бесерби, хоните започнали да наричат булгарите бесермени. Впоследствие и тюрките, и урусите започнали да наричат булгарите така... Друга част от булгарите, получила названието бурджа-ни, останала в Джураш, трета в Темен, четвърта - в Шир и пета - в Кара-Саклан...<br />Когато новият хонски цар Булюмар утвърдил в Буляр своята династия и заповядал да наричат Буляр Атил, булярските булгари започнали да се зоват и "буляр" - в памет на дългогодишната си служба при хонските канове. До идването на Булюмар в състава на булгарите влезли толкова много хонски родове, че булгарите възприели хонския език...<br />Династията на Алан необмислено отказала да признае властта на Атил с надежда да получи садумска помощ и ядосаният Булюмар с по-голямата част от хоните, включително булгарите и моджарите, се насочил към Шир и Кара-Саклан...<br />Немалко хонски булгари по време на безредици се наемали да служат на<br />персите и те, по тяхна молба, ги заселвали в булгарските райони на Кафтау.<br />Много скоро хонските булгари станали толковй много, че тези райони започ<br />нали да се наричат "Хонджаки" ("хбнски окръзи"). Шейх Гали излага тези<br />събития по малко по-различен начин..." **<br />"... Местността по долното течение на река Ак нашите често наричали "Саин-Идел"... В Саин-Идел отляво се вливала река Кул-Асма или Гюл-Асма..."<br />"С думата "угир" нашите по-рано наричали беговете или наместниците на владетелите, с думата "туджун" - посланика или чиновника с особени поръчения... Думата "туджун" се е образувала от думата "тат" или "тудж", означаваща "чужденец"... От тази дума се е образувала думата "татар", с която хоните наричали враговете си... Имало още една дума "тарун" - означаваща чиновник-писар. А всички тия думи били именски..."<br />"...Първият от булгарите, който започнал да лекува без лекарства, бил Мидан, по прозвище Барис. Отначало той живеел в Самар, а след това отишъл в Азербайджан. Той можел да приема различни образи и по такъв начин да предизвиква у болния необходимите за оздравяването му състояния. Това лечение допълвал с физически и духовни упражнения и специална храна. Неговите ученици били наричани "миданчъ"... Моллата Бакир се отнасял враждебно към това изкуство и убедил Алмиш да го забрани и да минат къМ обичайните за мюсюлманите на Гарабстан средства на лекуване. Но мидан~ чъ, наричани от народа също "аварчъ", продължили тайно да практикуват...<br />"Нашите аптекари и знахари използвали за приготвяне на лечебни напитки особен съд, който имал капаче... и се поставял на подставка. Този съд нашите наричали на бурджански "самабар", което означавало - "съд за приготвяне на лекарства..."<br />"Тъй като на домбри свирели, когато гощавали с мед и сладкиши, то<br />многострунната домбра получила бурджанското название "геселе" ("гюсе-<br />ле"), а простата - сабанското "бали", тоест "сладка" и "медена"... Менла Аб-<br />Шаллах пише, че тези видове булгарски домбри се харесали на улчийците и те<br />ги възприели заедно с имената им..."<br />"Някои твърдят, че Булгарската Държава - Ак Булгар Йорти - била образувана от бащата на Курбат Албури през 605г., други - от Бу-Юрган или Курбат през 618г., трети - от Курбат през 619 година. Аз пък съм чел в "Историята на Шамс", че Улуг Булгар Йорти бил образуван от Албури през 603 година и смятам това сведение за най-правдоподобно..."<br />"...Разказват, че всички тези 40 девойки били влюбени в един славен булгарски бахадир на име Алип-Гуза. Той живял в Мардан - градът, който и досега носи неговото име. За да виждат любимия си, момичетата често се качвали на висок хълм, докато не построили там град, който започнали да рнаричат "Къзлар Тауъ"... Когато девойките решили да отидат при батира, за да избере той за жена една от тях, страната била нападната от тюркме-ните на хан Таз-Буга. Алип-Гуза излязъл срещу неприятелите и започнал да се сражава с тях. Отначало той се хванал с брата на Таз-Буга по прякор Дюя и така го ударил в земята, че той издъхнал. На това място по-късно построили град Дюя Суба. Когато дошъл ред на Таз-Буга, то той предложил на бахадира да се стрелят през Идел. Коварният хан видял, че на едно място планината Джегули се пропукала и застанал срещу нея. Нищо не подозиращият Алип-Гуза застанал на тази височина и начаса пропаднал заедно с откъртената част от възвишението в реката... Доволен от гибелта на Алип-Гуза, Таз-Буга отишъл на мястото срещу Дюя Суба и решил да премине Идел там. Но девойките, като видели гибелта на любимия, започнали да го обстрелват направо от града си и избили всички врагове. На мястото на гибелта на Таз-Буга след това също построили град, който нарекли Таз-Буга."<br />"...А бурджаните отначало наричали града Болгар Мардуан или Марду-кан, тъй като вярвали, че го е основал самият Мар преди да замине за страната Самар..."<br />"...Някои смятат, че Кан бил предаден от Талиб на Барис през 964 г. Но това не е вярно. Това неволно е написано от Шейх Хаджи-Омар в неговата "История на Абу Исхак" от думите на любимия му кан Ибрахим, Който желаел да се реабилитира. В действителност, както за това свидетелствуват документите на царското диванхане, Талиб предал на Барис само част от Джир и Кортджак и временно затворил очи за завладяването На Кан от неверниците. Но едва Барис бил постигнат от онова, което било предписано свише, Талиб веднага върнал Кан на Държавата... Ибрахим, когато започнало въстанието против Тимар, обещал да предаде Кан на Еулимер в замяна на подкрепата му, но, както е известно, в края на край-щата се договорил с Тимар... След завземането цт Ибрахим на трона през 1006 година, Кан Керман бил завладян от Масгут, който прекарал тук няколко години. Едва през 1010 година Ибрахим успял да склони Були-мер да плени Масгут в замяна на предаването на Кан на урусите. Булимер завзел Кан заедно с Масгут, но от радост забравил да скрепи този успех с договор. Затова другите царе на нашата Държава, управляващи след Иб рахим, не признавали за законно включването на Кан в състава на уруска-та държава..."<br />"...Работниците на Арслан също така правели идоли за куманите, себер-ците и арите. За куманите идолите се правели от камък, а за себерците и арите - от дърво, поради трудното превозване..."<br />"Пленените уруси били длъжни да служат на господарите си, които са ги купили, шест години, след което били вече свободни, но най-често оставали да служат на господарите си и не помисляли за връщане. В случай, че приемат исляма, те били освобождавани веднага..."<br />Курмишите имали право, когато поискат, да се освободят от задължението да служат на бахадирите или казанчиите, но в този случай губели земята си..."<br />"...През 1242 година Гази-Барадж приел предложението на великия хан на татарите да стане негов наместник в Кипчак-Йорти. Той оставил емирс-кия трон на Булгария на своя син Хисам и встъпил в новата длъжност под името Саин. Първата му работа била да построи град Сарай, назован така в чест на Джучи. Тъй като по длъжност Бату стоял по-ниско от негб и му се подчинявал, то Гази Барадж понякога бил наричан и хан Саин. Но той се разбирал с Бату и никога не го унижавал, поради което последният след смъртта на Гази-Барадж приел в негова памет името Саин..."<br />"През 1262 година татарите заграбили от Държавата Балин и Галидж и тогава по заповед на Беркай се опитали с щурм да завладеят Ибер-Болгар, но били отхвърлени... А този град се издигал на пътя от река Байгул към Менхаз, до изворите на река Ибер и бил смятан за непристъпен... Алаят на тази крепост убивал всеки чужденец, който я приближал, защото там се събирали особено ценни кожи, които се изпращали в столицата... Иберците, или, както още ги наричали, урците, населявали северната част на провинциите Бийсу, Ура и Бангул... Те били предани на Държавата, поради това се наричали ибери, което на техния език значи "булгари"...<br />Татарите превзели Ибер-Болгар едва когато запалили гората, която стигала до крепостта. Страшната суша помогнала на огъня да се разпространи бързо. Защитниците, съжалявайки за допуснатата грешка, напуснали града. Те се заселили в балика Ечке-Назим, който оттогава започнали да наричат и Ибер-Назим. Той бил най-източната крепост на Държавата до 1406 година-през тази година хан Тахтамиш избягал тук от Тюмен, но по пътя бил настигнат от татарите на Идегей и коварно убит. Окуражените от това кипчаки отишли по-нататък и превзели Ибер-Назим, където извършили страшно клане.След това Идегей заповядал да предадат оглозганите от кучетата кости на Тахтамиш на емира Би-Омар с думите: "Това е последният данък на Ибер- Назим за Булгарската Държава..."<br />"Сведения за градовете, мензелите и пътищата на Булгарската Държава, полезни за този, който пътува по тях... от Муса ибн Халил..."<br />През 1171 година бащата на сеид Гали, молла Мирхуджа, се обър-нал към цар Хабдула с молба да построи град на мястото на неговата главна квартира. Канът, покровителстващ подобни желания, не закъснял с отговора и през следващата година този град бил построен. Тъй като строителите на крепости били корим-чаллимските чирмиши, то градът получил названието Яр-Чалли... Отначало градът представлявал няколко къщи, заобиколени от ров, вал и дървена ограда и старият аул Шуд, където била джамията "Аю Капка". Тя се наричала така, защотр веднъж от близката Шудска гора излязла мечка и одраскала вратите й. В навечерието моллата отложил освещаването й, защото заболял, но като узнал за случилото се, превъзмогнал болката и осветил джамията... Съг-ласно препис от 1465 година в града живеели 1 730 човека, от които 500 били алай на крепостта... Край града имало прекрасна ливада, където се провеждали знаменитите ярчаллински сабантуи и където емирът Лачин Еспечелил не една своя победа... А на 40 версти западно от крепостта се . намирало поле, което наричали "Мануково", тъй като тук бил убит този ' киргизки хан...<br />Уфа била построена през 1185 година от тархан Масгут в памет на победоносния поход на брат му Татра срещу уруската крепост Уфа... Веднага започнали да строят пътища към нея от Джаик, Буляр и Яр Чалли, както и на мензели и крепости покрай тях. Вече през 1186 година построили станцията Мензел на река Мина, балика Алабуга край кулата Алабуга...<br />Сенният аул бил подарен от сеида на бек Кураиш... и получил неговото име. Синът на Кураиш Ахмед предал този аул на сеида Хабдел-Мумин...<br />Освен търговски и посланически пътища, в Държавата имало още военни пътища. В крепостите, разположени край тях, имало запаси от всичко необходимо за преминаващите войски... Никой не можел да ги доближава, тъй като техните воини безпощадно убивали всеки, който нямал разрешение от I царя да премине..."<br />"...Нямайки възможност да се наричат царе с думата "кан", Ашрафиди-те започнали да използват вместо нея думата "анар", която също означавала "цар"..."<br />"...Тази част от Казанския ил, в която казанският улугбек можел сам да се разпорежда и да раздава земи, се наричала "Ханска земя"чили "част", а хората, получили в Ханската част земи, се наричали "хански хора"...<br />"Джан Гали отишъл на служба при Мамет-сеид поради своята неопитност и наивност..."<br />Мамет-сеид обидил казанчиите с това, че решил да не взема данък от Москва в отговор на помощта, която получил от нея - понеже значителна част от данъка попадала в ръцете на уланите. Тогава побеснелите казанчии го накарали да се подчини на сеида Ядкар, който им обещал, да не закача владенията им и да продължи да взема джирския данък. Кул-Ашраф простил на Мамет-сеид и дори го оставил в Ечке-Казан, но заповядал да обесят Джан-Гали за това, че последният отказал да скъса с Мамет-сеид и да се подчини<br />на Лул Ашраф. Както виждаме, изключителната преданост и честност понякога могат да донесат нещастие..."<br />"Когато Сююмбика запитала Бу Юрган какви са условията за преминаване през Персия за извършване на хадж, Мохамедяр се възползвал от това и в отговор я помолил да ходатайства за връщането му в Булгария. Своята молба Бу-Юрган изложил в стихове, които започнал да пише в Персия и при това не забравил да възпее красотата и ума на биката. Сююмбика така харесала стиховете, че уговорила мъжа си да издейства от сеида разрешение за връщането на Мохамедяр... Кан Кул-Ашраф, макар да се учудил на тази молба на Сафа, не отказал на своя любимец и дал исканото разрешение...<br />Когато Бу-Юрган се върнал, той нямал нищо друго, освен огромното количество купени в Персия книги и Сююмбика, за да му помогне, го направила кятиб на ханския архив. Благодарение на това Мохамедяр получил аула Бу-Юрган в Ханската част на Казанския ил, край любимия му Болгар, до където той нерядко трябвало да пътува в качеството си на сардар на братството "Ел-Хум"...<br />Любовта към Сююмбика носела на Бу-Юрган и радост, и огорчение, понеже преди да замине за Персия, той в гнева си дал обет за безбрачие, за да няма деца, които да бъдат обречени на унижение..."<br />"Москва отказала да плати данък на Булгарската Държава и придвижила войските си към нашата граница. На това Кул-Ашраф казал: "Щом е така, то ние ще събираме законния данък със сила", и заповядал на Сафа-Гарай да/ отблъсне армията на урусите и да взема от загубените булгарски земи плячка, съответстваща на размера на "джирския" данък...<br />"...Сююмбика, желаейки още повече да подобри положението на Мохамедяр, купила от него персийската му библиотека, а след това му я подарила обратно заради посветената от него пое^а на Сафа184. Бу-Юрган обаче също подарил своите книги, които започнали да наричат "библиотеката на Сююмбика", на медресето "Кул-Ашрафия"... Тя изгоряла цялата по време на завземането на Казан от неверниците. Заедно с нея враговете изгорили и други книжни сбирки в медресето, в частност, книгите, донесени от МирТали от Хорезм. Мишарските булгари на Шах-Гали, влезли в града вече след неговия разгром, извършен от Алаша, изтръпнали и заридали при вида на ужасната картина - гибелта на хиляди скъпоценни книги. Най-отчаяните от тях приближили огъня и с голи ръце, изгаряйки се, викайки от мъка и болка, измъкнали от пламъка няколко свещени ръкописа. Аз лично видях един от спасените ръкописи. Той съдържаше животоописанията на великите хорезмийски учени, идващи в Булгария: Ал-Хорезм, Абу Гали Сина, Ал-Бируни...<br />Алаша, желаейки да повдигне настроението на Шах-Гали, му разрешил да изнесе от Югари Керман надгробните паметници, с изключение на надг-робията на Мохамед-Амин и Сафа, и да погребе край града най-знатните измежду мюсюлманите... Мишарските булгари не позволили да се изнесе тялото на сеида Кул-Ашраф с коне, впрегнати в арба. Те взели колата с тялото на Ядкар на ръце и я занесли на отреденото за погребение място..."<br />"...Някакви зловредни хора уж от името на благородния румски султан предложили на Сафа да обяви своя ил за "Казанска държава" под покровителството на Румската империя, а себе си - за слуга на румския султан, за което му обещали кримския трон. Сафа им повярвал и вдигнал въстание срещу сеида, но не получил обещаното... Когато хората на Ядкар отровили Сафа, сеидът казал следното за гибелта му: "Той сам си подписа смъртната присъда."... Бибарис, който бил помощник на Сафа във всичките му дела, страстно мечтаел да стане улугбег на Казанския ил и бил готов на всичко, за да<br /><br />постигне целта си... Отначало той, заплашвайки, че ще остави Казан на произвола на съдбата в случай на ново нападение на урусите, получил от Кул-Ашраф разрешение да изведе Кучак и да назначи за улугбег свой човек -шана Худайкул, а след това предал Казан на Мамет-сеид, веднага щом последният му обещал поста улугбек... След гибелта на Бибарис Худайкул възг-лавил алатците, но неговият опит да предаде града на урусите след оттегля-лянето на Шах-Гали не успял... Командващият опълчението от хански хора във войската на алатците Камай-мурза предпочел да мине на страната на сеида, веднага щом войската на последния се появила край града..."<br />"...Шах-Гали бил смятан за един от най-добрите булгарски пълководци. Тези, които определят неговото излизане от Казан като поражение, дълбоко се заблуждават. Улугбегът направил това, защото не желаел да се пролива мюсюлманска кръв и да се раздухват безсмислени междуособици. Самият Сул-Ашраф веднъж отбелязал, че той и баща му не са имали по-предан слуга от Шах-Гали... Урусите не му се доверявали, защото се страхували, че той с цялата си войска ще мине на страната на булгарите..."<br />"...Когато силите на Държавата се изтощили, сеид Хусаин приел пред-<br />ложението на казанския болярин Джуй-баши за мир. Япанча се явил в Ка-<br />зан и от името на сеида сключил тоя мир, според който двете страни раз<br />менили обикновените бойци, а участта на останалите - облекчили. Тъй като<br />Алаша отказал да пусне Мамиш-Бирде и Мохамед-Бахадир, то и уруските<br />боляри, заловени от нашите, останали в плен. Джуй-баши бил така доволен<br />от сключения договор с Държавата, който изисквал от него Алаша, че по<br />дарил на Япанча своите доспехи. Бегът пък подарил на болярина своята<br />сабя и шлем..." _<br />"...Румският султан, загрижен повече за преввземането на нищожни мо-<br />джарски балици, отколкото за истинската борба срещу настъпващите кяфи-<br />ри, оставил Казан на произвола на съдбата. Когато кримците решили да<br />отвлекат вниманието на Алаша от Казан и нападнали един от градовете му,<br />султанът, за съжаление, отказал да им даде отличните си пехотинци. С това<br />той обрекъл кримската конница на жалка гибел - защото тя не умеела да<br />превзема градове... *<br />Нугайските185 бийове навредили на Държавата още повече, но както се оказало, с това погубили и себе си. Отначало, през 1551 година, 60 хиляди нугайци нахлули в булгарския ил Башкорт и задържали с това главните сили на Държавата до 1552 година. Само след излизането на Шах-Гали от Казан войските на сеида разгромили ногайците край Уфа и кан Кул-Ашраф можел да прехвърли част от ярчаллинските и корим-чаллинските казаци в Казан в Защита на града. Нугайските бийове, продали се на урусите за няколко сан-дъка гвоздеи и дрънкулки, загубили половината от своите воини и хляба, с<br />който ги хранела Булгарската Държава... Когато след разгрома на Казан от Алаша в земите на нугаите по волята на Всевишния настъпил страшен глад и мор, техните бийове поискали хляб от урусите, но им било отказано. Ситите от булгарски хляб уруски отряди кръстосвали степите и навсякъде със злобна радост доубивали полумъртвите от глад нугаи...<br />Един уруски военачалник на име Йозон командвал сто казаци. В Казан той се хвалел, че със стоте си юнаци десет пъти навлизал в нугайската степ и че всеки един от неговите убил не по-малко от сто нугайски воини, без да се броят жените, децата и старците. При това нито един от уруските казаци дори не бил ранен. Само веднъж някакъв нугайски бий ухапал крака на един казак, който стъпил отгоре му... По това време и нугаите намирали препитание, убивайки свои съплеменници, понеже урусите давали за всяка нугайска глава малко хляб и припаси..."<br />"...По време на Артанската война Шах-Гали проявил геройство и заел половината от Артан. След това започнали преговори и неговата булгар-ска войска била отведена в Москва. Оттам той заминал на почивка в своя Хан-Керман... Сююмбика го помолила тогава да провери състоянието на джамията "Гюлли", в която се намирала гробницата на Сафа-Гарай и при необходимост да я ремонтира. Ханът пратил в Казан майстора Мир-Гали Култари, син на Мир-Ахмед и внук на Мосха... А моллата Мосха Биш-Балтийски е негов потомък... Когато Мир-Гали пристигнал в Казан, не бил пуснат в града. Но по същото време в града се намирал синът на Кул-Ашраф, сеидът Хусаин, който водел преговори с болярите да му бъде върната част от Казан под името Нов сеидов двор. Това му било обещано от Алаша, защото той разрешил на казанските казаци и улани да участващ във войната с неверниците в Артан. Войводите, му разрешили да поправи някои съоръжения на извънградския двор на сеида... Като разбрал за пристигането на Мир-Гали, сеидът веднага го назначил за ръководител на работата... През 1531 г. Кул-Ашраф разрешил минаретата на джамията на Хабдел-Мумин - "Ашла Тюмен" и "Улуг Манара" да бъдат разрушени... Минарето "Тюмен" било построено по времето на Ашла-Арбат и заради това било наречено "Ашла"... Когато урусите през 1530г. нахлули в Казан, няколко бахадира останали при това минаре, за да прикриват отстъплението на Мохамед-Бахадир и в знак на своята решимост се приковали с вериги към кулата... Неверниците успели да доближат кулата едва когато последният бахадир бил ранен и не можел повече да стреля. Но когато чул стъпките на враговете, изкачващи се по стълбата, той взривил себе си заедно с върха на минарето... Второто минаре - "Улуг Манара" - било построено още от Шамгун-Саин в годината на основаване на Казан. Дол-ната част на това минаре, с големи красиви врати, била направена от камък, а горната част била дървена. Тъй като било по-високо от всички кули, то било наричано още "Шахри Кала"...<br />Обаче през 1565г., когато сеид-емирът Хусаин заболял тежко, воеводите забранили строителството в Новия сеидов двор и решили да взривят една висока кула в Югари Керман. За тази цел те пробили в стената й един отвор-Но майсторът ги предупредил, че кулата е укрепена с железни обръчи и ако<br />взривена, ще падне и ще смаже близката църква. Това изплашило болярите и те оставили кулата както си е, само й направили купол, за да придобие вид на църковна камбанария... Мир-Гали бил хванат и подложен на изтезания, но на края все пак бил пуснат... Казват, че майсторът бил спасен от намесата на Шах-Гали... След смъртта на този добър хан много негови другари отишли в Биста, тъй като Алаша се боял от тяхното влияние в Хан-Керман... Носели се слухове, че по заповед на Алаша била отровена не само Сююмбика, но и самият Шах-Гали..."<br />: "...Разказват, че когато Утяш ходел в Артан, по пътя през Башту го охранявал анчийският отряд на Бакдан-Бат. Като узнал от бега, че в Сим-бир между планините Джегулитау и Джилантау благополучно служат на Ашрафидите 10 хиляди анчийски и сазиделски казаци, Бакдан-Бат изпратил там заедно с Утяш своя син Адам с 50 казаци. Сеидът дал на Адам разрешение да се засели в Джилантау. А тукашните наши казаци охранявали границите, керваните и балинските рибари и освен Това се занимавали с корабостроене, риболов, добив и превоз на сол от Астраханската орда и търговия с тия стоки. Някои от тях имали немалко солници, кръчми и кораби... И още... Ябик-Мохамед потвърдил отдавнашното им право да изкупуват взетите в плен християни...<br />"През 1521 година Адам, по заповед на сеида, извел от Казан улугбега Шах-Гали... Микаил, който бил син на Адам и получил прозвището Пан... През 1552 година той превел до Агидел Ядкар-Мохамед, назначен от сеида Ядкар за улугбег на Казанския ил, а по-нататък ярчаллинците повели хана... А през 1547 година при Адам дошъл саз-иделският казак Такмак със сина си Ермак. През 1552 година Такмак бил убит заедно със сеида Бу-Юрган, а Микаил заловил убийците им. Във войната с ногайците загинали братята на Микаил. За да навреди на неприятеля, той помогнал на урусите да превземат Астрахан. Но когато след това Алаша отново пожелал Микаил да му служи, той отказал. В отговор урусите нападнали неговите аули и избили 5 хиляди булгарски казаци, без да щадят жени, децата и старци. В тази война загинали семействата на Микаил и Ермак, а те самихе се укрили у приятеля на Микаил на река Кубар. Оттук след пет години Ермак отишъл да служи на урусите, съблазнен от богатото възнаграждение, а Микаил с приятеля си Бакдан се върнал на Идел. Те оказвали немалко услуги на Шейх-Гали, заради, което Алаша ги осъдил на смърт... През 1582 година Ермак бил изпратен на Тамлугския брод... за да залови сеида Шейх-Гали. Казват, че по пътя той узнал от пленници, че сеидът преминава реката малко по-нагоре, охра-няван от казаците на Микаил, и забавил движението си. Уруският воевода заповядал за това да заловят Ермак, но той избягал при Микаил, а след това заедно с него и казаците му - към Ас-Торган в Каргадан... Когато доближил град Тахчи, Микаил отказал да влезе в бой с булгарския бек Япанча, с което обидил Ермак. По негово предложение болшинството от казаците лишили Микаил от атаманство, но след това той се засрамил от своята постъпка и уговорил казаците да върнат атаманския пост на Пан..."<br />"След завземането на Себерското царство от урусите, царят на Москва «Изселил от Хан-Керман в Казан значителна част от мишарските булгари и <br />заселил на тяхно място себерци... А себерците всячески изразявали своите дружески чувства към нас, казвали, че самите те били булгари, но след това попаднали под властта на кипчакските ханове. При това те не преставали да помагат на Булгарската Държава и карали всичките си кипчакски ханове да влизат в съюз с Булгария.<br />Когато през 1574 година урусите изтласкали Шейх-Гали от Хфа и завзели Тахчи-Кала, себерците бързо върнали този град на Шейх-Гали и му помогнали отново да превземе Уфа... Шейх-Гали предал Тахчи-Кала на Япанча. Този бег отчаяно се бил с Ермак и дълго време не го пускал в Себер... Той умрял, след като бил принуден да отстъпи града. Казват, че когато барутът на неговите булгарски бахадири свършил, той им заповядал да хвърлят своите топове върху главите на урусите...<br />След това някои хан-кермански себерци също се оказали в Казан. У мнозина от тях аз видях книги по история на Булгария, в които обаче не всичко беше описано правилно. Това те обясняваха с факта, че се намират твърде далеч от Булгария... Така например град Болгар себерците наричали Бату-Керман, тъй като простодушно вярвали на гнусните разкази, че в свещения Улуг-Болгар е живял този неверен хан... А Казан себерците наричали "Ала-Тура"...<br />Себерците са най-доверчивите и добродушните сред булгарите. По причина на суровия климат на Себер те са лишени от много неща, но бедността не ги е направила злобни..."<br />"...Земите, които били лично владение на Ашрафидите и на братствата, Алаша предал на църквите..."<br />"Част от книгите, които сеидът Шейх-Гали взел със себе си в Киргиз, била изпратена след това в Азак..."<br />"...След това воювал Акай, когото наричали също султан Гуза или Ху-джа... Той бил потомък на Мохамед-Бахадир и... през 1708 година едва не превзел Казан... Урусите не успели да го хванат.. "Jordan_13http://www.blogger.com/profile/01363054715126856076noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-8209040832699935565.post-5923322966027788962011-11-25T11:05:00.000-08:002011-12-25T15:01:53.899-08:00ИМЕТО "СИТ/СИТОВО", И ПРОИЗВОДНИТЕ МУ ПО СВЕТА И У НАСИМЕТО СИТ/СИТОВО И НЕГОВИТЕ ПРОИЗВОДНИ ПО СВЕТА И У НАС<br /><br /><br />СИТОВО (с варианти на името Сидово, Ситовали, Четово, Читово) - село в Южна България,община Родопи, Област Пловдив. Високопланинско село, разположено средно на 1300 метра надморска височина. Корените му се крият в праисторически времена. Известно със Ситовския надпис и светилището Щутград (Щутгарт). Стожер на българщината в района на Ропката и Чернатица. На 6 км от него в югозападна посока е село Лилково (Лалково, Лелково) Името на селото А. Личков превежда като “Бог прославящото село”. <br /><br />СИТОПИ – местност в село Орехово, съседно на Ситово. <br /><br /><br />ЧЕТЪР ЛЪКА (вероятно СИТАР ЛЪКА)(по А. Личков “Лилково-камъни, богове, руни”) - местност разположена на северозапад и съвсем близо до "Меремин камък" - в землището на Брезовица, бивша махала на Ситово. в по-старо време вместо "ЧЕТЪРЛЪКА" би могла да носи името - СЕТАРЛЪКА"<br />Se- отхет. Seu - "бог"/33/,<br />tar - от хет. tar(h) - "бъди силен, побеждаващ'733/.<br />лъка- "место, покрай което се извива река, обикновено влажно и с<br />добра паша"<br />Можем да преведем: букв. НА БОГ - ПОБЕЖДАВАЩИЯТ - ЛЪКАТА" или "НА СИЛНИЯТ КАТО БОГ - ЛЪКАТА"<br /><br /><br />СИТУРЕС КАЛЕ (тур. Дурунуз, Дур кале) – древно укрепление, разположено в местността "Средне" (между Ситово и махала Плочник(Дурмушево) ) под скалите на Дойлянова вода, за охрана на пътя: Бряновщица-Средне — Щутгар, част от системата укрепления Косникос-Щутгар -Ситурес кале. Именно то дава турското наименование на махала Плочник – Дурмушево. (по А. Личков. “Лилково-камъни, богове, руни”)<br /><br /><br />СИТОВО - село в Североизточна България. То е административен център на община Ситово, Област Силистра. До 1942 година името на селото е Доймушлар. <br /><br /><br />СИТОВО - село в Югоизточна България. То се намира в община Болярово, Ямболска област, Странджа и Сакар планина. Не е ясно, каква е историята на селото, но удивление представлява факта, че до него, както при родопското село Ситово е разположено село Лалково; като странджа-сакарските Ситово и Лалково са разположени тъй, както са разположени родопските села Ситово и Лилково. Наличието на тези два топонима в Странджа-Сакар ни навежда на мисълта за евентуална културна и историческа връзка между двете селищни системи, създадена в древността или в по-късни времена. Въпросът трябва да се изследва. <br /><br />СИТОВСКИ ЧАЛ – местност в района на Милеви скали, гр. Велинград. <br /><br /><br />СИТИВРАТ или СИТВРАТ (Ситомир, Ситовен, Пропастник, Препадник) – бог на плодородието, (отъждестяващ се в първоначалната си вид на Сатурн) завъртащ (връщащ) Слънчевото колело към лято и заедно с това на земята силата на плодородието ( олицетворява цикличността на света и явленията.) и още бог на гърма и мълниите, на небесния огън. Известен е като покровител на човешкия род. Бог на посевите и семената, баща на Крът, съгласно "Mater Verborum". Сатурн на свой ред се отъждествява с Кронос. В речника Вацерада, божеството на вагрите и словаците от типа на Сатурн се нарича Ситиврат. С неговото име в Словакия е свързана гората Ситна, в която се намира входа към ада (подземния свят), а сам той се нарича Пропастник и Препадник. Смисълът на това име (Ситиврат) е трояко: “сеяч”, “сито” и “светлина”. (Сръбската дума “сит”, означава “светлина”). Народът оприличава капките дъжд със семена и вярва, че дъждът пада от небето през решето или като през сито. Изобразявали Богът във вид на старец с пръчка в ръка, с която разравял костите на умрелите. Под десния му крак стояли мравки, а под левия стоели врани и други хищни птици.<br />Негов празник е 17 декември и съвпада с кроналиите и сатурналиите. <br /><br /><br />Крът, Крот, Кродо (Крачун) – син на Ситиврат (Сатурн), бог на жертвените места (светилищата), баща на Сварог, согласно "Mater Verborum" и също така отъждествяван със Сатурн. <br />Останки от култа към Крот са намерени в Гарце. Идолът на Крот е бил поставян на високи места или върхове, покрити с гори. <br />Той бил изобразяван като старец с гола глава, с бяла кожена препаска над челото и голи нозе, стоящ върху риба, държащ в едната си ръка колело, а в другата съд с цветя и плодове. Свързан е с култа към предците и трупоизгарянето. и се чествал от венедите на Радуница на 9 марта и на 1 мая. Има известна поговорка при хърватите: “Не всички ще отидат в царството на Крот, други в Ада”, правейки аналогии с островите на Блажените, където властват Крон и пребивават сенките на най-добрите герои и титани.<br /><br />Думата Крачун и досега остава необяснена. Карамзин го извежда от “коротать”(съкращавам). На това основание, че през декември са най-късите дни, но от половината на декември, Слънцето с еобръща към лято и дните започват да се удължават. Това е било признато за най-характерния признак на този месец и той е бил наречен “коложег” и “просинец” (мена на месец декември). Г. Ербеи доближава името Крачун до имената Кърт и Крак (от Крети) основавайки се на глосите на Вацерад, в които е казано “Меркурй-Радигост, внук на Кърт”. Той признава Кърт за “славянския Сатурн”. ИЗвестно е, че празнуването ан Сатурналиите е започвало от 17 декември. Според Срезневски при хорутаните и хърватитер, думата Кърт се употребява в значението на “огън”. <br />Всички ще отидем в Къртово царство, т.е. всички ще умрем. Къртова област означава “небе или рай”. Друго име на славянския Сатурн съобщавано в глосите на Вацерад е Ситиврат. Според Ербен то означава “обръщане на светлината” (сръб. cит=cjeт=свjeт. – Срп. рjечник, 682) Яков Же Грим изказва догадката, че началната половина на това име, трябва да означава “сито”, което първо със своята кръгла форма се приравнява с колело, а второ със самото си име събужда мисли за посеви и земно плодородие (обл. ситиво, сетево – сито за пресяване на хлебни зърна = сеялка, на сръбски, ситар – сеяч). По този начин Ситиврат (= кръговрат) ще бъде богът обръщащ слънчевото колело към лято и зьаеднос това възвръщащ на земята силата на плодородието. Цитирани са и са обяснени народни поверия сближаващи капките дъжд с хлебните семена и твърдящи, че дъждът пада от небето през решето или сито. Фините наричат сеялката или ситото Укконак (кутийка на бога гръмовержец Укко). В Малорусия при ритуала “посипване” на Нова година, нареждат или прочитат:<br /><br />Сито, сито,<br />На нове лито!<br />Зароды, Боже, жыто-пшеныцю,<br />Усяку пашныцю.<br /><br />Немците празнувайки на светото Рождество възвръщането на светлите богове, представят това събитие в драматичен ритуал. При това лицето играещо ролята на Один държи на висока дълга пръчка сито. Паметта за Ситиврат е оцеляла в имената на някои местности: Ситомир, Ситивратенштейн = Ситивратов камък и др. Идеята за борбата между лятото и зимата, живота и смъртта е най-важната основа на всички митологии. Според Зенд-Авеста, Ормузд (светлината) постоянно се бори с Ариман (тъмнината) и всеки тържествува на свой ред. Египтяните ежегодно през пролетта са празнували възвръщането към живот на Озирис (бог на светлината и плодородието) убит от Тифон. Явявайки се на земята в образа на човек, той правил благодеяния на хората и преди връщането си на небето, бил умъртвен, но в определено време се възродил за нов живот. Според гръцкия мит Дионис, който олицетворява плодотворящата сила на пролетта и лятото, странствайки по земята поучавал хората на добро и побеждавал злото. Бил убит от злите титани, но след това възкръснал и взел участие в управлението на Вселената. Детеродните части на този бог, намерени след неговата смърт, послужили като залог на нескончаемия живот в природата. <br /><br /><br /><br />АЛ-СИТ – Ангел хранител<br />(1 април - 5 април)<br /><br /><br />Този ангел защитава от нещастни случаи, помога да се вземат сложни и рисковани решения, посочва изхода на тези, които се намират в затруднение. Той помага в търсене на загубени вещи и различни разследвания. Следи затова хората да получават това, което заслужават. Дарява сила на духа, добро настроение, успех, богатство и ясновидски способности.<br /><br /><br />СИДИ (СИТИ)<br /><br />Сиди - същества обитаващи под земята в хълмове, пещери и цепнатини на скали. В келтската (ирландската) митология са божествени същества, обитаващи под земята в хълмове, също наречени “сиди”, в пещери и пукнатини на скали, а понякога на чудесни острови в океана. В ирландската митология има много сюжети за съперничество между смъртни и сиди, проникване на герои в техния свят с цел сватосване или добиване на чудни/магични предмети. Сидите, чието устройство на света, напомня на света на хората също често си съперничели помежду си. В епохата на утвърждаване на християнството, в числото на сидите, попаднали ккато богове, така и свръхестествени същества от по-ниско ниво, различни от смъртните, предимно с магическата си мъдрост ( макар, че някои сиди, също били смъртни, но притежавали дара на дълголетието). Представите за сидите са се отразили в образите на феите в по-късната традиция, а също и някои други свърхестествени същества от фолклора и народните предания (бритонските куриган, корниканед, корили, пулпикани и т.н.) Сред тези същества, както и сред сидовете имало персонажи и от двата пола. <br /><br />СИД – ДРУГИЯТ СВЯТ<br /><br />Сид, (по-правилно “Ши”), на ирландски Sídhe – свят/мир, с други имена Тир Тоингире, Емайн Аблах, в ирландската митология е отвъден свят населен с туати, които народа, заради мястото на тяхното обитание, ги наричал “сидове”. Това също е название на хълмовете (могилни гробници), доколкото се е смятало, че именно в тях се е намирал света на сидите. В християнската епоха към сидите започнали да причисляват също и ирландските езически богове. Отличавали се с необикновена красота.<br />Разположение на Сид.<br />По-точно казано, отвъдния свят е съществувал всякога в митична Ирландия. Започвайки от времената на Партолон, той бил населяван от фоморите, но след това, когато племената на богинята Дану, загубили битката от синовете на Мил (преците на хората населяващи страната и досега), народът на туатите се преселил в Сид и оттогава отвъдния свят в съзнанието на ирландците, съответства вече на света на туатите. Невъзможно е да се отговори еднозначно на въпроса, къде точно се е намирал “другия свят”. От една страна, отвъдния свят го разполагали отвъд морето, там, където живеел неговият господар Мананнан. От друга страна, владетеля Тир Тоингире, раздавал на знатните туати като техни владения “сиди”, т.е. хълмове, в които също така се помещавал света на митичното племе. Откриваме, че също такава нееднозначност е притежавал този свят в епохата на фоморите. Техните крали живеели отвъд морето, но едновременно фоморите живеели в самата Ирландия “на обратната страна на страната”. Самия друг свят навсякъде – това е “сянката” на Ирландия. Обикновено Сид и реалният свят са отделени един от друг с преграда непроницаема за човека, но самите туати са свободни да напускат другия свят и да вземат със себе си хора. Освен това двата свята се приближат в ноща на 31 октомври срещу 1 ноември, по време на келтския празник Самайн. Мъглата също така се явява “прагово състояние”: в гъстата мъгла двата свята се сближават и се преплитат един с друг. Затова в приказните истории, понякога вълшебните същества се появяват от мъгла или от тайнствен дим. <br />В сагата “плаването на Бран, син на Фебал”, Сид е описан като удивителен, неописуемо прекрасен свят, в който няма старост и болести, няма печал и скръб. Земята там е плодородна, както никъде другаде, там има необикновени цветя и дървета, там е удивителен вълшебен свят на нега и наслаждения, сякаш носещи се във въздуха. Времето там тече съвсем не така, както в този свят, ако въобще тече. Така в историята за Бран, когато той и неговите спътници отново поискали да видят родната си земя Ирландия, туатите ги предупредили да не стъпват на родната си земя. Когато мореплавателите доплували до бреговете на Ирландия, те попитали събралите се любопитни хора, дали помнят сина на Фебал, но ирландците отговорили, че не го помнят. Когато един от спътниците на Бран скочил на брега, той в същия миг се разпаднал на прах, защото хода на времето отново добил власт над него, а по мерките на обичайния свят, този човек отдавна вече трябвало да е умрял. Ние откриваме посменавания за изкривяване на времето и във вълшебни истории на други народи. <br />Една от най-тайнствените теми на ирландската митология е любовта на жените от Тир Тоингире (Сид) към смъртни мъже, които вълшебниците отвеждат със себе си в Сид. Да се противопоставят на очарованието на тези деви, не могат даже друидите. Така кралят-баща на Кондл, молил един друид да защити сина му от чара на един женски образ, който го зовял към Равнината на Блаженството, но друида нищо не могъл да направи и младия наследник завинаги напуснал този свят, Бран също бил повикан в другия свят от жена. И ако по-внимателно изучим историята за Сид, ще открием, че той е “женски”, т.е. доста по-често е свързан с женски образи. <br />Първата битка с вълшебната страна е водил крал Еохайд, защото в Сид била отведена неговата жена, Етайн. Кралят обходил цяла Ирландия, но не могъл да открие възлюблената си, тогава той се обърнал за помощ към друид и той му посочил хълмовете Бри Лейт. Девет години Еохайт със своите войски се опитал да срине хълмовете на сидовете. Накрая, когато вълшебния народ бил притиснат в последния хълм, Мидир, който бил отвлякъл за себе си девойката, обещал да върне на краля жена му, ако той я познае. Етайн, заедно с други девойки, била заведена при Еохайд, но с магията на туатите, всички девойки били с еднакви лица, така, че мъжа не можел да познае своята съпруга. Етайн сама му дала знак и се наложило Мидир да я пусне. <br /><br />СИД - "на ирландски означава „селище" (ГОН, с. 77) и тази дума по смисъла си не е далече от нашите ЗИД, ЗИДАМ, за които П. Добрев смята, че са от древнобългарски произход, откривайки съответните им месопотамски успоредици." (Виж и думата "чит", с която в Ситово наричат плета от елови клони, обмазани с глина, с които често е граден втория кат на къщите.)<br /><br /><br />СИДА (рус.) – пазителка и съпровождаща душите по пътя към подземния свят.<br /><br /><br /><br />СИДА (гр.). На гръцки означава „нар". Това име носят много героини:<br /><br />1. Жената на Бел, майката на Египт и на Данай. В повечето предания обаче жената на Бел се нарича Анхиноя (виж табл. 3). Дала<br />името си на град Сидон във Финикия.<br />2. Една от дъщерите на Данай, епоним на<br />малкого градче Сида в Пелопонес.<br />3. Дъщерята на героя Таврос и жена на Ки-<br />мол. Епоним на град Сида в Памфилия.<br />4. В легенда, разказана от Аполодор, Орион се оженил за жена на име Сида. Хера я<br />хвърлила в подземния свят, защото тя се<br />осмелила да съперничи по красота с нея<br />(виж Орион).<br />5. Така се казвало и младо момиче, което се<br />самоубило на гроба на майка си, за да из<br />бяга от преследванията на баща си, От<br />кръвта й поникнал нар. Баща й пък бил пре<br />върнат в червена каня. Казват, че тази пти<br />ца никога не каца на нар.<br /><br />СИДА - крайбрежен град в Памфилия, в южната част на Мала Азия (Лив. ХХХV, 13)<br /><br />СИДОН (дн. Санда в Ливан) - финикийски град-държава на източния бряг на Средиземно море, един от най-старите големи търговски центрове във Финикия (Ов.Мет. IV 572). Най-могъщ в периода ХVІ-ХІІІ в. пр.Хр., когато основава много търговски селища по Средиземно и Черно море. Според легендата от този град е родина на Европа и основателя на Тива Кадъм. Дъщерята на Кадъм Ино в Тива се представя като обкръжена от сидонски девойки (Ов.Мет. IV 543)<br /><br /><br /><br />СИД — арабска заемка (букв. «господин»)<br /><br />СИД - Фамилия<br />Сид, Игор (род. 1963) — руски писател, публицист, култрегер. <br />Сид Мейер (род. 1954) — американски търговец на компютърни игри.<br />Сид Барретт (1946—2006) — участник и един от основателите на английската рок-група Pink Floyd<br />Сид Флейшман (род. 1920) — американски детски писател. <br />Уилсон, Сид<br />Сид Вишес (рестлер)<br />Сид Вишес (1957—1979) — британски рок музикант, басист на пънк групата Sex Pistols<br />Сид Чарисс<br /><br /><br />СИДДХИ (от санскр, “съвършен”) – в индийската митология клас полубожествени същества, чието оснвно място на обитание е антарикша ( въздушното пространство в индийската космология). Също така, за тяхна обител се считат Хималаите, а самите те, често пребивават на река Ганг. В “Рамаяна” е казано, че те, заедно със съществата наречени “чарани” имат свой особен свят. Главното качество на тия същества е необикновената чистота и святост. Те наблюдават мъдреците, които се отдават на аскеза и служат като образец за служение на вярата. <br />В Пураните броя на сидхите до 88 000. Те могат да летят.Затова да “преминеш по пътя на сидхите”, означава да започнеш да летиш. Освен това, те имат още 8 свръхспособности: да стават колкото си искат малки или големи, максимално леки или тежки, мигновено да се преместват на всяко място (телепортират се), да достигат желаното само със силата на мисълта, да подчиняват на своята воля предметите и времето и могат да постигнат пълна власт над света.<br /><br /><br />Манетон, цитиран от еврейския историк Йосиф Флавий в трактата "Срещу Апион":<br />Фр. 50. Йосиф, Срещу Апион, І, 15, 16, 93 – 105<br />"...Сетос се наричал Египт, а брат му Хармаис – Данай.”<br /><br />Фр. 54. Йосиф, Срещу Апион, І, 26 – 31, § 227 – 287<br />"... Сетос се прекръстил на Египт, а Хермей – на Данай..."<br /><br />СИТОН - название, съобщено от Авъл Гелий като старото име на Тракия (Ав.Гел.14,6)<br /><br />СИТОН (гр.). Тракийски цар, епоним на полуостров Ситония, централния от трите полуострова в Тракийски Херсонес. Смятан е за син на Арес или на Посейдон и Оса (нимфата, на чието име е кръстена едноименната планина). Ситон се оженил за Анхиноя (или Анхироя), дъщерята на Нил. Родили им се две деца, Ройтея и Палена. За легендата за Палена виж това име. Във версия, разказана от Нон, Дионис се влюбил в Палена и убил Ситон с удар на жезъла си, преди да се ожени за девойката. В податка от Овидий, Ситон е превърнат от мъж в жена, но не знаем при какви обстоятелства.<br /><br />СИТОН – ЦАР НА АМОРЕИТЕ<br /><br />Против придвижващите се в Задйорданието израилтяни се надигнали ханаанеите от града Арад, но претърпели поражение. Царят на Едом не пуснал израелските племена и на преселниците се наложило да заобиколят неговите земи. Но когато Ситон, царят на амореите също им отказал да ги пусне да минат, израилтяните си проправили път със сила. Така синовете Израилеви се закрепили на източния бряг на река Йордан.<br /><br />ИТОН/СИТОН. Фр. 168 Стефан Византийски, Итон: град в Тесалия: „Итон, майка на овце”.. някои го наричат Ситон, защото е живописен... [има] и област Итоне под Хем според Хекатей в [описанието на] Европа. <br /><br />СИТОН Е ДАГОН<br />Според древноханаанския мит за сътворението, преците на ханаанците се заселили в страната Ханаан, веднага след акта на творението на техните прародители – първите хора. Първенецът Кена (ана), е предшественик-епоним на град Сидон, съвременната Сайда. <br />Сид, Сит или Цит означава :риба” на протоханаански. Това, че Сидон е “риба” е констатирал, например Юниан Юстин, живял в четвърти век от н.е. На ханаанския семитски език “риба” е “даг”.<br />Сидон (Ситон или Цидон) – града на Сит (Цит), бога-основател и покровител на този древен град (ккато Йерухон е бога на Луната – Йариха, по-рано, вероятно наричащ се Абу-елум). Несъмнено (доколкото Сит/Сид, това е “даг”), то Ситон е Дагон, както пише за това и Санхунйатон в ‘Финикийска история”. Очевидно е, че Дагон (Ситон,. Цидон)е протоханаанско от епохата на керамичния неолит, несемитско божество (преименувано и взаимствано от амореите). Сид (Цит) е толкова архаичен, че се е смятал за бог още в епохата на събирателството, лова и риболова. Вероятно от тези времена посилата на традицията, Дагон се е изобразявал, като човек с рибешка опашка, вместо с крака (очевидно по времето на неолита Дагон, подобно на Енки, който се изобразявал по същия начин, се е считал и за бог на водите.) В “Финикийска история” отразяваща ранно земеделските неолитни представи на жителите на Ханаан, бог дагон е представен като изобретател на хляба и на плуга, а в Ханаанския език и на иврит, думата “Даган” приема значение “зърно, клас, хлебна пшеница”. Бог Дагон е смятан за покровител на земеделието, бог даващ живот на реколтата. Така плодорната равнина Шарон се е наричала “мощната земя на Дагон”. Той непрекъснато водел борба със силите на безпорядъка и хаоса, с чудовища подобни на левиатана. И винаги побеждавал. В древната Ебла, бог Дагон е бил върховно божество, владетел на земята и водата. Този бог е бил смятан за покровител на населението от долината на среден Ефрат. В град Мари имало храм на Дагон. Във времето на Саргон Стари (3000 г.пр. н.е) Дагон или Даган бил главен бог на Северна Сирия: “бог Даган му дал на Саргон горните земи”, т.е. позволил му да ги завоюва. В акадската митология Дагон се е почитал като бог с неакадски (несемитски) произход. Храм на Даган е открит и в Угарит. При филистимляните от края на второто и началото на първото хилядолетие пр. н.е., бог Дагон е върховно божество, гръмовержец и воин. Като изобретател на хляба Дагон се асоциирал с Зевс Аротрий и често се възприемал като цар на боговете. <br />И така Дагон (Ситон) е една от ипостасите на великия ранно-земеделски бог-отец на куро-аракската археологическа култура (земята и преизподнята вече са разделени). Дагон (Ситон, Цит) подобно на Хен (Кен) - другата ипостас (преизподнята) на великия бог-отец е “бил брат на Египт, който владеел Африка”. Изследователите отбелязват, че Дагон по същността си представлява родоначалник на друго семейство финикийски богове, паралелно на това, което върви от Ел.<br /><br />СИТОН – тракийски гигант. Според преданието, тракийските гиганти Ситон и Атон не могли да си поделят божествено красивата русалка Палини, а това предизвикало гнева на Посейдон, който метнал своя тризъбец на Халкидическия полуостров, разделяйки го на три части - Касандра, Ситония и Атон.<br /><br /><br />СИТОНИЯ <br /><br />Ситония - средния “ръкав” на полуостров Халкидики е известен не само със своите девствени гори и необикновени лазурни брегове, но и живописни и уютни пристанища, рибарски заливчета и маслинови горички, в които според преданието, русалката Персефона била похитена от Ефест на златната колесница на Зевс<br /><br />Природната красота и неоткритите съкровища на този земен рай, пленяват вашето въображение, и ви предлагат спокойна и романтична атмосфера за вашата почивка. В тази част на полуостров Халкидики се намират множество прекрасни исторически паметници и постройки с уникална архитектура. Някои от забележителностите, които можете да посетите по времена вашия престой на полуострова се намират на мястото на древния град Торони, където са разположени Храм Свети Анастасий и крепостта Ликит.<br /><br />СИТОНИ - тракийско племе (Ов.Мет. VI 587), обитавало на Халкидическия полуостров. ситони - първо живели в Мигдония (Централен район – между Струма и Марица (ХІІІ - VІ в.пр.н.е.),а после се преселили на средния п-ов на Халкидическия п-ов.<br /><br />СИТОНИ (ЖИТАРИ). Езиковедите извеждат от тракийски език следните думи: бриа (град), бринхос (китара), утур (вода), кел-л-а (извор), зейри (ямурлук), беси (овчари), даки (козари), ситони (житари), дзвиска (овца или коза, която за пръв път ражда), Родопа, Европа, Меропа, барсала (дъжд), барсола (роса), барси (вали), дзлии (червена краска), дзилян (червено вино), борбон (дива пчела), межо (седянка), кукери.<br /><br /><br />СИТОНИ – ПЛЕМЕТО НА ОРФЕЙ. <br /><br />За родното място на Орфей са изявили притежание много места, както е бил случаят и с Омир: и Пиерия при Олимп, Пангей, и областта на киконите при Маронея, и земята на одрисите, и тая на бесите. А старият Плиний извежда Орфей от север, отвъд Хем, от областта на гетите: „Около бреговете на Понт обитават морисени и ситони, от които произлязъл прорицателят Орфей”.<br /><br />На пръв поглед изглежда, че има противоречие, българите един път са определени за древно население на ( обитаваният от траки ) Епир и Дардания, а същевременно се казва, че са дошли от север, от Скития...Да, но в така наречената Скития живеят тракийските племена гети, даки, кровиси, морисени и ситони, които Плиний нарича наследници на Орфей ( Естествена История IV-XI-41). Да не забравяме и споменатите от Овидий беси ( веси), част от които живее в Малка Скития, а други на юг от Стара Планина, в Родопите, т.е. народите на Скития са роднини на тези от Тракия. Да не забравяме, че самите скити са наречени тракийски народ от Стефан Византийски ( Stephani Byzantii Ethnica-I, Berolini, MDCCCXLIX, s. 578).<br /><br />СИТОС<br />“Съюзник на римляните, слепият цар на дентелетите Ситос потърси помощ от своите могъщи съюзници и съседи, които отдавна бяха превърнали съседна Македония в своя провинция. Управителят на провинцията Марк Лициний Крас разбра опасността, която заплашваше границите на Македония. А това беше и повод, който отдавна търсеше, за да навлезе със своите войски в земите между Истър и Хемус и да подчини живеещите там племена. Така че той бързо вдигна войниците и с няколко легиона в пълно въоръжение се отправи срещу бастарните. Преследвайки отстъпващото племе, той скоро завладя Сердика и все по неговите следи, по долината на Тимок, достигна в земята на мизите.”<br /><br /><br />СИТАЛКАС – БОГ НА СВЕТЛИНАТА<br /><br />...Много по-вероятно е, че Ситалкас е бил тракийски бог на светлината, в чест на когото се пял химн “Ситалкас” (Битът на старите траки, стр. 41, Кацаров).” <br /><br />ХИМНА СИТАЛКАС<br />...Най-популярният от тях е описаната от Ксенофонт песенно-танцова пантомима, изпълнена оттраките в Пафлагония [Xenoph., Anab. 6, 1, 6]. Това е военен танц, при който танцьорите с оръжието си подскачат високо и леко, като си служат с махайрите си под съпровод на флейта. Накрая единият замахва срещу другия с меча си и на всички се струва, че го пробожда, а той пада изкусно. Публиката поздравява победителя с високи възгласи, а той сваля оръжията на падналия и излиза, „пеейки (песента) Ситалкас". Други изнасяли онзи, който се преструва на убит, но всъщност е незасегнат.<br /><br /><br />СИТАЛКАС – ЕПИТЕТ НА АПОЛОН В ДЕЛФИ<br /><br />Името Ситалкас е известно в древността като един от епитетите на Аполон в Делфи, където се издига една негова статуя висока 35 лакътя [Pausan. 10, 15, 2]. Двете сведения са великолепен пример за мито-ритуалните начала не само на тракийското царско име Ситалк, но и на редица специфични царски имена (напр. Котис) и наименования на царско-жречески династии (Сатри). Типологически съотносима ситуация предлага една глоса в лексиконът наХезихий, която интерпретира наименованието на гетското божество Залмоксис като Кронос, танц и песен.<br /><br /><br />СИТ – ТРЕТИЯТ СИН НА АДАМ И ЕВА<br /><br />СET ( иврит : שֵׁת, стандарт комплект, Tiberian комплект; арабски : شيث Shith или Shiyth; "Поставен; “назначен", “избран”<br />В Книга Битие на еврейската Библия е третия изборен син на Адам и Ева и брат на Каин и Авел, който е единствения, освен каин и Авел, споменат по име. Според Битие, Сит е роден сле дубоването на Авел от Каин и Ева вярва,ч е Бог е избрал като заместник на Авел. <br />Пак според Битие, Сет е бил роден, когато Адам е бил на 130 години , “син по негов образ и подобие”. Геналогията се повтаря в 1 Летописи 1:1-3 . Битие 5:4-5. Там се твърди, че Адам станал баща на “синове и дъщери”, преди неговата смърт на 930 години. <br /><br />В Битие 4:25 , има народна фолклорна етимология за името Сит, която го извежда от еврейската дума за “посяване”, както е в “посявам семе”. Ева казва “Бог пося друго семе, замествайки това на Авел”. Сит е живял до възраст 912 години. <br /><br />В еврейската традиция Раши (раби Шломо Yitzhaqi) смята, че Сит е предшественик на Ной и следователно “баща на цялото човечество”, потомствата на всички други хора са загинали във всемирния Потоп. <br />В гностицизма Сит се разглежда като замяна дадена от Бога за Авел, който Каин е убил. Казва се,ч е по-късно в живота си, Адам е дал на Сит тайни учения, които след това ще станат Кабала. В Зохар се твърди, че Сит е “родоначалник на всички поколения на праведните”<br />Ислямската традиция почита сит като подарък, който е дадена на Адам след смъртта на Авел. Мюсюлманите разглеждат сит като пророк, като неогвия баща и като “този, който е продължил да учи човечеството след смъртта на Адам”. Така Сит се разкрива едновременно като пророк и патриарх на исляма.<br />Някои мюсюлмани вярват, че гробницата на Сит е разположена в селото на Ал-Наби Shayth (буквално означава Пророкът Сет), където една джамия е наречена джамията Ал-Наби Сит.<br /><br /><br />Според Битие, Сет е роден когато Адам е 130 години стар [1] "син в неговия образ и имидж." [1] на генеалогията се повтаря в 1 Летописи 1:1-3 . Битие 5:4-5 посочва, че Адам баща "синове и дъщери", преди смъртта му, на възраст 930 години. В Битие 4:25 , е народната етимология на името на Сет, който произлиза от думата на иврит за "предприятие" като в "засадят семена" (syt). Ева казва: "Бог е засадена друга рожба, в / замяна на Авел". Сит живя на възраст до 912.<br /><br />В старини на юдеите , Йосиф Флавий смята, че Сет е добродетелен, целомъдрен с прекрасен характер и съобщава, че потомството му са изобретили/ извели мъдростта на небесните тела, и са построили "стълбовете на синовете на Сет". Двата стълба изписани с много научни открития и изобретения, най-вече в астрономията . Те са построени от потомци на Сет въз основа на предсказанието на Адам , че светът ще бъде разрушен веднъж с огън и друг път с глобален потоп. И имали за цел да предпазят откритията, за да бъдат запомнени след разрушението. Единият бил изграден от тухли (кирпич), а другият от камък, така че ако стълба от тухли се разруши, да остане този от камъка. И двата съобщават за древните открития и информират хората, че стълб от тухли също е бил издигнат. Йосиф съобщава, че каменния стълб е останал в земята на Сирия по негово време. <br />Уилям Уистън , преводач на древностите на юдеите от 17-18 век, твърди в една бележка, че според него Йосиф е объркал Сит със Сезострис, фараон на Египет, издигнал съответната колона в Сириад (това е тогавашно име за териториите , в които Сириус е бил почитан, т.е. Египет). Той твърди, че няма начин, никакви колони на Сит да са преживяли Потопа, понеже Потопа е заровил всякакви сгради и колони под утайките от водите му. <br /><br />През 2 век пр. Хр. ‘Книгата на юбилеите”, която е смятана за канонична само от коптските християни, казва, че през 231 от библйското сътворение на света, Сит се оженил за своята сестра Азура, която била 4 години по-млада от него. През 235 година от Сътворението Азура родила Енос. Сит се чества и възпоминава като един от свещените предци, праотци в календара на светците на арменската апостолическа църква заедно с Адам, Авел и др. и празника му е на 26 юли. Той също е включен в христовото родословие.<br /><br />СИТ — евр. Означава и “твърдост, основа”, син на Адам и Ева, роден след смъртта на Авел. В него е заложено новото благочестиво племе (Битие 4, 25—26. 5, 3—4. 6—8.).<br /><br />СИТИЯНИ/СЕТИЯНИ<br /><br />Сетияните са група древни гностици, които датират своето съществуване отпреди християнството. Тяхното влияние с ее разпространило през Средиземноморието в по-късните системи на Базилидеяните и Валентинияните. Тяхното мислене, въпреки, че е предимно юдаистко в основата си е силно повлияно от платонизма. <br />Сетияните се наричат така, заради тяхното благоговение към библейския Сит, третия син на Адам и Ева, който е изобразен в техните митове за Сътворението, като божествена инкарнация, следователно потомството на Сит се смята, че представлява върховни избрани в човешкото общество.<br /><br />СЕТ (наричан още Небту, Сетекх, Сетнакт, Сетеш, Сутекх, Сети, Сути, Смам-Ур) - душата на Геб, владетелят на лодката Секрир, е един от най-старите, сложни и тайнствени Египетски богове, а може би и най-древния от всички тях. Почитан е бил още от времената на прединастичния период(около 5000г.пр.н.е). Произходът на култът към него е град Небет (Златният град), намиращ се на десния бряг на р.Нил, на север от Луксор, недалеч от съвременния град Ṭūkh, 11-ти Ном на Горен (Южен) Египет. Градът е бил разположен на кръстопът и в близост до него, в пустинята имало Златни мини. Гърците наричали града Омбос. Сет е бог на Небето, господар на бурите, бог на хаоса, бог на пустинята, бог на разрушението, бог на войната, а също така и трикстър (хитрец-измамник). Сет е единствения, освен Ра, носил титлата „Негово Величество“. Името му се изписвало Seth през гръцкия период , като h-то било едва доловимо. Точният му превод не е известен, предполага се, че е свързан с пустинята и/или стабилността на монархията. Развитите форми на името му Сетеш или по-късната Сутех, обозначават неговото господство, тъй като „кх“ означа „величие“. Сет е бил в началото положително божество, впоследствие демонизирано.Сет е Син на Нут и Геб или на Ра и Нут, според различни източници и брат на Озирис, Изида и Нефтида. (Според Мемфийския пантеон). Сет е неверен съпруг на Нефтида, богиня на подземния свят, която е бездетна и в митовете скърби за смъртта на Озирис заедно с Изида. Плутарх твърди, че Сет не се е родил по естествен начин, а предизвикал буря, с която разкъсал утробата на майка си. Според легендите за сътворението на Света от Сет (легенда за това, как е създаден света има за почти всеки египетски бог), в начало било Мрак, от Мрака дошъл Сет, разцепил го и се появила светлина. Светлината била погълната от Мрака отново. Сет отново разцепил Мрака, този път създал и живи същества, чиито живот поддържал света да не бъде отново погълнат.<br /><br /><br />ФАРАОН СЕТИ I<br />Менмаатре Сети I (още наричан Сетос I от гръцки) е фараон от XIX династия на Древен Египет, син на Рамзес I и кралица Ситре и баща на Рамзес II. Като повечето фараони Сети има много имена. Името Сети означава „от Сет“, т.е. той е бил осветен от бог Сет. При възкачването си на престола той възприема името Менмаатре, означаващо „безкрайна е справедливостта на Ра“. Рожденото му име е Сети Меренпта, или „Човек на Сет, обичан от Пта“. Като всички останали дати относно Древен Египет и тези на царуването му са неясни, като според някои то е продължило от 1294 г.пр.н.е. до 1279 г.пр.н.е. а според други е царувал в периода 1290-1279 г.пр.н.е.<br /><br />СИТРЕ - Sitre или Tia Sitre ("Дъщерята на Re") е великата съпруга на фараон Рамзес I в Египет и майка на Сети I<br /><br />СИТРЕ ИН - дойката на Хатшепсут, една от най-прочутите владетелки на древен Египет. <br /><br />СЕТХНАХТ – фараон от XX династия (1200 – 1085)<br /><br />“СЕТОН” ИЛИ “СЕТОМ” – титла, с която е назован най-големият син на Рамзес II – Хамуас. Върховен жрец и маг на бог Птах. Свързана е преди всичко с магията, магьосничеството и гадателството. Титлата е спомената в два големи демотически египетски романа. <br /><br />СЕТКА (ж. диалог. Остарели думи в българския език) – вид голяма рибарска мрежа.<br /><br />СЕТО ( с удар. на “е”) прил. диалог.) - цялото, всичкото. <br />СЕТНИЦА (ж. диалог)- край<br />СЕТОВАНИЕ (ср. книж. остар.) (рус. сетование) – Оплакване, жалба.<br />СЕТУВАМ (несв. книж. остар.) (рус. Сетовать) - Тъгувам, жалея. <br /><br />СИТАМЕН<br />Нейното име, понякога се изписва като Сит –Амун Сат-Амен или Сат-Амун.<br />Тя обикновено се смята, че тя е дъщеря-съпруга на Аменхотеп Трети. В някои надписи се казва, че тя е дъщеря на Аменхотеп Трети и кралица Тийе . Някои расъждават, че Ситамун всъщност е дъщеря на Тутмос Четвърти и кралица Иарет, но няма сериозни доказателства за това. <br />Знае се, че Ситамун се е омъжила за Аменхотеп на 30 г., вероятно по времето на първия й Хебсед фестивал. В по-старата литература, например Хейс в 1948, се казва, че Ситамен е майка на Сменкхаре, Нефертити, Мутноджемет и Тутанкамон. Доколкото знам няма обаче доказателство, което да свързва Ситамен, с която и да е от тези четири царски фигури. <br />Известният Аменхотеп, син на Хапу е бил иконом на кралица Ситамун и откритията в Малката показват, че тя трябва да е живяла в този голям дворец на Западния бряг, близо до Тива. Има записи върху етикети от съдове, които казват “ Къщата на кралската дъщеря Ситамун”. Нейните имения произвеждали бира и други стоки. <br />Някои от нейните мебели са открити в гробницата на Юйя и Туя. Съдържанието на гробницата включвало няколко стола, които вероятно са принадлежали на Ситамен. Интересно е да се отбележи, че на един от столовете Ситамен е показана седнала на трон и носеща твърде рядка регалия. Нейната къса (нубийска) перука е покрита с халка и перуката е окичена с лотосови цветове. Показани са дами, които предлагат на Ситамен злато като дар. Тази сцена показваща принцеса-кралица, получаваща такъв дар е рядка. Смята се, че Ситамен е погребана в гробницата на Аменхотеп Трети в Долината на Царете. Има две камери, всяка с две колони и килер извеждащ от кралската погребална камера. Едната камера, може да е била предназначена за кралица Тийе, а другата за принцесата-кралица Ситамен. <br />ТА-СЕТИ (остарял термин, днешно Та-кенс, Та-хонт, със значение “земята на лъка”, “земя на богинята Сети”, “Извитата”<br />1. Това е най-южната административна област на древен Египет, образувана около 23-22 век пр.н.е. разполагала се е по дължината на река Нил от първите прагове до каменоломните Хенну. В елинистичния Египет се е наричала Омбосски ном (лат. Номос Омбитес),, по името на града Омбой или Омбос – столица в този период. В приетата от египтолозите класическа номерация на номовете се счита за първия ном на Горен Египет.<br />2. Название на областта Долна Нубия, намираща се на юг от Египет, употребявана от древните египтяни в периода на додинастическия Египет до 3000 пр. н.е. Нома “Та- Сети “ още не е съществувал и в този случай е ставало дума за друга област, намираща се, не след, а преди първите нилски прагове.<br /><br /><br />Си уанму .Д, [Xi wang-mu]<br /><br />Кит., букв.: „Майката-царица на Запада"; даоски митологически образ, който управлява разположения на запад рай в планината -»Кунлун. Тя е повелителка на безсмъртните (->Сиен). Си уанму се изобразява като красива млада жена в царски дрехи, понякога яздеща паун. В своя рай тя живее в девететажен дворец от нефрит, ограден със стена от чисто злато, дълга хиляда мили. Безсмъртните мъже обитават дясното крило на двореца, а безсмъртните жени -лявото. В градината на Си уанму растат <br />прасковите, на безсмъртието; който вкуси от тях, се издига над смъртта. Впрочем чудното прасковено дърво ражда само по един плод на всеки 3000 години, а за неговото узряване са нужни още 3000 години. Когато прасковата узрее, Майката-царица на Запада кани всички безсмъртни на тържество, за да отпразнуват нейния рожден ден и да изядат прасковата, която отново ги дарява с безсмъртие. Този празник е описан безброй пъти в кит. литература. С течение на времето образът на Си уанму претърпява значителна промяна в своето значение. В старите текстове като напр. Шанхайдзин („Книга на планините и моретата") тя се описва като чудовище с лице на човек, зъби на тигър и опашка на леопард. Тя е богиня на епидемиите, живее на запад и е господарка на демоните на чумата. Около началото на нашето летоброене тя вече е изискана дама. Според легендата тя няколко пъти се е срещала с кит. владетели и им е давала подаръци: най-напред нефрит, а по-късно удължаващата живота праскова, която оттогава е неин символ. Според даоските представи Майката-царица на Запада, която е възникнала от твърде чистия въздух на Запада, въплъщава пасивния женски принцип ин (^Ин Ян), докато нейният партньор, Дун уангун, „Княза на Изтока", роден от дъха на Изтока, представя активния мъжки принцип ян.<br /><br />СИ – ТЕННО (ШИТЕННО)<br /><br />Четирите Небесни Царе – Божества, охраняващи в четирите световни посоки планината Су-Меру, на края на света, на върха, на която се намира замъкът на Индра. Техните имена на японски са Дзигоку, Дзотё, Комоку и Бисямон; на индийски Дхртарастра, Вирудхака, Вирупакша, Вайшравана. Изтока се охранява от Дзигоку(Дхртарастра), Запада се охранява от Дзотё(Вирупакша), Юга се охранява от Комоку(Вирудхака), Севера се охранява от Бисямон(Вайшравана)<br />Като будистки пазители на четирите посоки, те отблъскват злото, пазят нацията, и защитават света от злонамерени духове, затова японския термин Gose Shitennō, буквално означава "четиримата богове (дева)-царе защитаващи света." Всеки представлява посока, сезон, цвят, качество и елемент. Те произхождат от Индия, като дева генерали (богове-пазители) защитаващи Бог Индра, но по-късно са приети в будисткия пантеон в Китай и Япония. Всеки живее в и защитава един от четирите континента обграждащи връх Shumisen /Шумисен (санскрит = Mt. Sumeru/Сумеру), митичният дом на историческия Буда и други будистки божества. В Китай и Япония, те се почитат като пазители на храмовете и защитници на нацията. В Китай статуите на четиримата често са поставяни в близост до входовете на храмовете, но в Япония, изображенията им най-често са поставяни около централното божество на главния олтар (основния подиум, наричан Shumidan Шумидан). Четиримата са командвани от Taishakuten (санскритския Индра), "Властелинът на Центъра”. Те са почти винаги облечен в броня (yoroi), изглеждат свирепи (funnusō), и носят оръжия или предмети (jimotsu),за да премахват злите влияния и да потискат враговете на будизма. Те също обикновено се изобразяват стоящи над злите духове (известни като Jaki в Япония), което символизира тяхната власт да отблъскват и побеждават злото. Понякога те са изобразявани с огнен ореол (хало) зад тях. Техните качества обаче не са строго дефинирани и затова се различават сред будистките народи. Иконографията на Shitennō е свързана с Четирите Небесни Емблеми (дракон, червена птица, тигър, костенурка) на Китай, които също охраняват четирите посоки. В японските статуи, Shitennō са почти винаги изобразявани в оживени войнствени пози, а не в статични пози на релаксация или медитация. Сред четиримата, Tamonten (известен още като Bishamonten/Бишамонтен) се счита за най-мощният, и с течение на времето, измества другите трима по значение. Наистина в Япония, Bishamonten е единственият от четиримата, който е боготворен независимо, едновременно като покровител на будистката вяра и като едно от Седемте богове на Късмета /Късметлийски/щастливи богове—в Япония, този който носи богатство и просперитет. Bishamonten също измества Taishakuten (Властелинът на Центъра) като обект на поклонение, но Taishakuten никога не е имал статус на величие в Япония.<br />Четиримата се появяват в множество писания, включително Златната Светлина Сутра Goldern (Konkōmyō Kyo). Преведена от Dharmakṣema в началото на 5 век, от Baogui в края на 6 век и от китайски монах Yijing (635-713), тя учи, че управниците, които се покланят на тази сутра ще получат защита от четиримата царе пазители за защита на нацията и в полза на техния народ. Златната Светлинна Сутра, известна също като Konkōmyō saishō O Kyo е един от трите текста с голямо влияние в старата Япония за защита на нацията. Така наречените "три писания за защита на държавата" са Златната светлина сутра, Сутра Лотос/Лотус? (Hokke Kyo), както и Благотворителната кралска Сутра (Нин O gyō). В популярната Lotus Sutra - преведена на китайски от Kumārajīva 350 - 410 (на японски. = Kumarajū) - те се появяват в Dharani (глава 26), с Jikokuten и Tamonten обещаващи от името на всички четирима защита на тези, които приемат ученията на сутрата. Четиримата пазители Shitennō са били пренесени от Индия към Китай и навсякъде в Азия около 6 в. сл. Хр. Една от най-ранните появи на четиримата в Китай датирана от края на 6 век е от Пещерите Dunhaung (пещера 428). Друг ранен пример е гигантска каменна статуя на Tamonten в Longmen Grottoes (Храмът Fengxian) в Китай, около 672-675 г. сл. Хр. Четиримата са въведени в Япония около края на 6 век, защото Shōtoku Taishi (първият крал-покровител на будизма в Япония) възлага изграждането на Храма Shitennōji в Осака през 593 г. сл. Хр. за да почита Четиримата. Според Nihongi (Хрониките на Япония, събрани около 720 г), Shōtoku се молил на четиримата, за да му помогнат да победи Mononobe no Moriya (починал 587) и други противници на въвеждането на будизма в Япония. Shōtoku победил и скоро след това построил Храма Shitennōji. Поради тяхното ранно въвеждане в Япония, Четиримата са широко разпространени по всички японски острови - почти всеки по-голям храм във всяка главна област има свой собствен набор от тях.<br /><br /><br />ДЪРВОТО НА СИТ<br />Според една от легендите Александър Велики, стигайки до Индия по пътя, по който преди него са минали Херакъл и Дионис, като венец на своите имперскостроителни успехи помолил Божеството да му даде висш знак за неговата побета. След тази молба той намерил извора на вечната младост, а също и двете дървета - мъжкото и женското - дървото на Слънцето и дървото на Луната, които му съобщили за неговата съдба и неговата Империя, Imperium (76). В контекста на легендите от този цикъл често се споменава за "Дървото на Центъра", "Слънчевото Дърво", Дървото, даряващо победа и Империя, а също и "Дървото на Сит".<br /><br />СИТАР (фамилия СИТАРОВ) – лично българско име и фамилия, съхранило се в махала Крушка, на град Златоград и съществувало в село Доброво, Разградско. Мястото, където живеят Ситарови в квартала Крушка пък се казва Ситарова падина (изговаряно Ситърова падина, вж. Г. Христов. Местните имена в Маданско, София, БАН, 1964, стр. 298). Семейното име Ситаров е било обяснявано от д-р Атанас Саламбашев, който го дава с ударение на втората сричка (Ситаров) и го тълкува от ситар - “човек, който прави или продава сита” (вж. Ан. Саламбашев, Български фамилни имена на помохамеданчени родопчани от Маданско. Известия на Института за български език, кн. XVI, София, БАН, 1968, стр.136,139). Това обяснение почива на недоразумение, понеже проверката на място показа, че името е с ударение на първата сричка (вж. И Г. Христов, посоч. Съч. , стр.23, който също го привежда с начално ударение) и е образувано от личното име Ситар, което не може да се изведе от съществителното ситар.<br />Личното име Ситар представлява голяма занимливост, понеже не се среща у близки или по-далечни народи, т.е. липсва у турци, араби, персийци, гърци, албанци, румънци, сърби, руси, чехи, италианци и т.н. Това обстоятелство ни кара да заключим, че то е много старо българско име. И наистина в един турски регистър на мюлкове и вакъфи от средата на XVI век (писан е между 1544 и 1561 г.) откриваме много имена на български селища и на техните жители. Тук е споменато и селото Доброво до Разград (по-късно жителите на това село са се преселили в разград и са основали едноименната махала, вж. Ан. Явашев, разград, неговото археологическо и историческо минало, кн. I, София, 1930, стр. 106-107), между имената на жителите, на което , покрай Вою, Иван, Даню, Никола, Димо, Неделко, Недко, Новак, Пено, Браю, Доброслав, Раю, Игнат, Кръстю, Добро, Милко, Петко, Стойко, Стоян, Илия, Вълко, Драган, Владислав и много други, срещаме Цветко, син на Ситар, т.е. синът се казва Цветко, а бащата – Ситар (вж. Извори за българската история, т. XVI, София, БАН, 1972, стр. 445). Записани са 420 български имена и то в нарочен раздел за “неверниците”, т.е. българите, което не оставя никакво съмнение, че носителят на името Ситар е българин-християнин.<br />Това лично име сполучливо може да се обясни като образувано от древнобългарското (тракийско) мъжко име Ситас (варианти Ситес, Сита) ( вж. Д. Дечев. Тракийските езикови остатъци (на немски език), Виена, 1957, стр. 452), което в по-късни времена, ще звучи Сит и което вероятно се крие в името на село Ситово, Пловдивско, с наставка “ар”. Точно по същия начин от древнобългарските (тракийските) лични имена Коккос (варианти Кокус, Кока) и Манта са образувани съответно Коккар-ус и Мантар-ус (вж. Д.Дечев, посоч. Съч. Стр. 251, 287). <br />Можем да предоложим също така, че Ситар е получено от гръцките лични имена Сидорос (народен облик а Исидорос и значи “дар на (богинята) Изида”) или Сидер, което отговаря на нашето Желязко, заети с характерните за тракийския език звукови промени на “д” в “т’ и на “о” или “е” в “а”, но това обяснение е много малко вероятно.<br /><br /><br />СИТАРСКИ (фамилия от Радомирско) , производна от Ситар. СИТЕВ, СИТОВ – български фамилии производни от Сит. <br /><br />СИТАРКИЯ - въведен поземлен данък по времето на римския император Диоклетиан /284-304 г./. Той трябвало да бъде плащан от всички земя притежатели, независимо от това дали били пълни собственици на имота или само негови владелци. <br /><br />СИТАР (по-рядко Ситара) – многострунен индийски музикален инструмент с много богат оркестров звук. Отнася се към групата на щипковите музикални инструменти. Основните струни на ситара са седем (пет мелодични и два бурдонни звука ). Освен това ситарата има още 13 резониращи струни, които се наричат “тараф” или “оркестър”. <br />Резониращите струни отговаряйки на звуците на основните струни, създават това уникално звучене, което отличава ситара от другите музикални инструменти. Звуците се извличат със специален медиатор(Посредник), наричащ се “мизраб”, който се слага на показалеца. <br />Названието най-вероятно произхожда от персийското “сетар” – прародителя на много от музикални инструменти на Изтока. Ситара се появява в Индия през 13 век, в периода на засилване на мюсюлманското влияние и първоначално изглеждал, както неговия близък родственик – таджикския сетор, който, обаче бил триструнен (“се” – три). В Индия инструмента се е преобразил: дървения резонатор със средни размери е бил заменен с огромен тиквен, но това не било достатъчно и добавили още един такъв, прикрепвайки го към върха на кухия гриф. Горната част била богато украсена с розово дърво и слонова кост, а навързаните подложки от жили, заменели с металически дъговидни. Преди да се появи ситара индейските народи свирели на древен струнен шипков инструмент, чийто изображения се съхранили в древните барелефи от 2-3 век от н.е. <br /><br /><br />СИТАРА – СЕЛО В ЯПОНИЯ<br />Sitara - село в Япония , разположено в окръг Kitasitara префектура Аичи . Площ 273.96 km ², население - 5733 души (1-ви Май, 2010) , гъстотата на населението - 20,93 / км ².<br />Селото се намира на остров Хоншу в префектура Аичи региона, Chubu . Тъй като границите на града на Toyota , Sinsiro , с.Toei и села Toene , небе <br /><br />СИТАРА (Sitara) – означава “зорница”, «звезда» на санскрит<br />СИТАРА - Звезда (Синоними Сафура, Юлдуз, Эсфира, Стелла, Наджмия.) «татаро-тюркски” женски имена. <br />СИТАРАХ (Sitarah) е лично име с хинди езиков произход, чийто смисъл, отново е “звезда”. Sitarah е вариант на изписването на Sitara. Това име, обикновено носят момичетата. <br /><br />СИТАРД ( Limburgish : Zitterd) е град в холандската провинция Лимбург, която е най-южната провинция на Холандия . Ситард е част от община Sittard-Geleen . Центърът на града е разположен на 45 м над морското равнище. Споменат е за първи през 1157<br />ФОН СИТАРД (също: Zittardus, Citardus, Citharius) – лично име в Холандия. Примерно: Матиас фон Ситард <br />Sita Vermeulen Мария – холандска певица, родена на 08 юни 1980 г, в град Илпендам, Холандия.<br />СИТЕНСЕН (Sittensen) е община в област Rotenburg , в Долна Саксония , Германия . Тя се намира на около. 20 км североизточно от Rotenburg , и на 45 км югозападно от Хамбург .<br />СИТИНГБЪРН ( Sittingbourne) град и административен център в община Sittensen в Rotenburg (Wümme) в Долна Саксония, Германия . Първото споменаване на Sittingbourne датира от 1020-та година. <br /><br />СИТАС, СИТАЛК и СЕВТ (един анализ на Д. Георгиев-Даков). Династичните тракийски имена Ситас (сляп цар на племето дентелети), Ситалк и Севт не могат да открият своите аналози в съседните гръцка, етруска и латинска култура, а имат единствено връзка със своите най-древни корени. Ето защо тракийските имена могат да намерят конкретни индийски корени* в епоса Рамаяна. И точно копие на техните име е богинята Сита. Тя била съпруга на божеството Рама. Но била отвлечена от махараджата Рави Варма. От тази несправедливост, която я направила нещастна за цял живот, Сита помолила своята майка - Великата богиня на Земята, да я избави, да се отвори и да потъне в нея за един по-добър живот. Ще попитате как е възможно мъже да носят името на жена-богиня?<br />От древните хронисти ни е известно, че тракийските владетели осъществявали свещен брак с Великата богиня майка. Като нейна дъщеря, богинята Сита била и нейно пълно олицетворение. Със своите женски добродетели Сита била пример и морален критерий за индуските жени. На санскрит Сита означава "бразда" - плод на усилието и труда в плодородната земя. Олицетворението й с Великата богина Майка дава и значението на името й като плод, храна, богатство, плодородие. Неслучайно и вероятно чрез дорийското нашествие тази дума като σῖτος е запазена и в старогръцки със значение “хляб, храна, храна от жито, продоволствие”. Подобно обстоятелство не би следвало да навежда на извода, че старогръцкия език е индоевропейски по-своя произход. Напротив, като съставен етност от ахеи, а по-късно с пристигането на дорийците, не можем да утвърждаваме, че вноса на индоевропейски думи в един език, го прави с подобен произход и характеристики. Не бива да се забравя или неглижира тясната културна принадлежност на индоевропейските народи. Този анализ за пореден път доказва близките културни пластове и традиции, споделяни в античността от индоевропейските народи, погледнато в един мащабен план и дълговременен период. <br />(* Не древнобългарските (тракийски) имена имат индийски корени, а индийските имат древнобългарско корени. Бел. на съставителя)<br /><br /><br /><br />СИТА, U, [Site]<br />Санскр, букв.: „бразда". Във ведите Сита е браздата, персонифицираното селско стопанство, и се почита като божество, което има власт над селското стопанство и плодовете. В Рамаяна тя е дъщеря на цар Джанака и съпруга на Рама. Нейният баща Джанака казва: „Когато орях нивата си, иззад плуга изскочи едно момиче и затова го нарекох Сита - Бразда. Момичето дойде от земята и израсна като моя дъщеря." Сита става съпруга на Рама, след като той я спечелва, защото успява да опъне лъка на Джанака, получен от Шива. Тя го следва в изгнанието му и бива отвлечена от .Равана. След като Рама побеждава в избухналата заради това война и си я възвръща, я изгонва, понеже смята, че тя е изгубила честта си. По-късно тя призовава майка си, Земята, за да докаже невинността й. Земята се отваря и тя се връща там, откъдето е дошла.<br /><br />Но имало и още един крал, който се казвал Джанака, и той имал красива дъщеря наречена Сита. Сита била намерена на полето; тя била дъщеря на Земята и била родена без родители. Думата “Сита” на древен санскритски означава бразда, направена от рало. В древната митология на Индия можете да откриете хора родени само от един родител или хора родени без родители, родени от жертвения огън, в полето и така нататък – сякаш пуснати от облаците. Всички тези видове чудотворни раждания били нещо обичайно за митологическото минало на Индия.<br />Тъй като Сита била дъщеря на Земята, тя била чиста и неопетнена. Тя била отгледана от Крал Джанака. Когато станала на възраст за омъжване, кралят пожелал да й намери подходящ съпруг.<br />В Индия имало един древен обичай наречен Сваямвара, чрез който принцесите си избирали съпрузи. Били канени многобройни принцове от различни части на страната, а принцесата - в разкошни одежди, с венец от цветя в ръка и придружена от глашатай, който оповестявал отличителните качества на кралските кандидати за женитба - преминавала насред насъбралите се около нея и избирала принца, който харесала за свой съпруг, хвърляйки венеца от цветя около врата му. След това била вдигана пищна и разкошна сватба.<br />Имало редица принцове, които се домогвали до ръката на Сита; изпитанието на което били подлагани в този случай те, било да счупят един огромен лък, наречен Харадхану. Всички принцове влагали цялата си сила, за да изпълнят това, но се проваляли. Накрая, Рама взел огромния лък в ръце и с лекота и грация го счупил на две. Така Сита избрала Рама, сина на Крал Дашаратха за свой съпруг и те били венчани с големи празненства. След това Рама завел своята булка у дома си, а неговият баща решил, че е дошло времето да се оттегли и да постави Рама за Ювараджа. Всичко било подготвено за церемонията както бил редът и цялата страна тържествувала заради събитието, когато една слугиня на по-младата кралица Кайкеи й напомнила за двете обещания които й били направени преди време от краля. По-рано тя била удовлетворила краля много и той предложил да й изпълни две желания: “Поискай две неща в моя власт, каквито и да са те, и аз ще ги изпълня заради теб,” казал той, но тогава тя не пожелала нищо; тя била забравила напълно за това; но нейната злонамерена прислужница започнала постепенно да въздейства на завистта й във връзка с това, че Рама ще бъде възкачен на трона и й намекнала колко добре би било за нея ако собствения й син наследи краля, докато кралицата почти не обезумяла от завист. Тогава слугинята й предложила да поиска от краля да изпълни обещаните й две желания; едното да бъде нейния син Бхарата да бъде поставен на трона, а другото Рама да бъде изпратен в гората в изгнание за четиринадесет години.<br /><br />Си́та (санскр. सीता) — съпруга на Рама, добродетелен персонаж в поемата “Рамаяна” се счита за въплъщение на богинята на красотата Лакшми. Името и в превод от санскрит означава “бразда”, защото в детството й Сита са я намерили в бразда под чим трева, когато баща й разоравал земята за извършване на “яджна”. “Бащата” на Сита е Джанака, затова понякога я наричали Джанаки. Сита е лунната светлина, даряваща прохлада, а Рамачандра – Рама е прекрасен като месеца. От всички жители на Митхила, само Сита можела да мести тежкия сандък, в който се пазел лъка на Шива, затова нейния баща Джанака можел да я даде за жена, само на този, който е бил силен като нея. И би я дал за жена на този, който би могъл да опъне тетивата на този лък. Много принцове се опитвали да повдигнат лъка, но безуспешно, а Рама не само опънал тетивата на тоя лък, но и го счупил. Сита се преместила в Айодха, но след известно време узнала от Рама за случващото се и доброволно се съгласила да отиде в изгнание за 14 години в гората, заедно с Рама и Лакшмана. Но, когато била заедно с Рама, независимо дали била в двореца или в дремещите джунгли се чувствала щастлива и се държала скромно. <br />В гората Сита била пазена от Рама и Лакшмана, но и се харесал един златен елен, който пробягал наблизо. И тя поискала да го доведе при Рама.. Но Рама се забавил и Сита изпратила Лакшман за помощ и останала без защита, тъй като доброволно излезнала от защитния кръг, начертан от Лакшмана за нейна защита. Ракшас Равана във вид на брамин я помолил за храна и откраднал излязлата от кръга Сита, отнасяйки я на Шри Ланка. <br />Рама събира армия от маймуночовеци и мечки и побеждава Равана. За всеобщо учудване, в момента, когато довели Сита от Ашоковата гора, Рама я спрял и заповядал да премине изпитание с огън. Тъжните маймуночовеци (ванари) запалили огън. Всички притихнали и Сита влязла в изгарящия огън, но горещите езици на пламъка не могли да причинят вреда на вярната жена на Рама. И Агни в облика на брахман я извел от огъня и я предал в ръцете на законния й мъж. С това Сита доказала своята чистота в мисли, думи и действия. Като роден отново Феникс, стояла сега Сита пред своя възлюблен Рама, а смаия огън и всички богове били свидетели на нейната чистота. <br />Нала, Нила, Хануман, Ангада, Вибхишана, Рама, Лакшмана, Сита и всички, които се събрали, седнали в летящата колесница Пушпака и се отправили право в Айодха. Всички заедно отпразнували завръщането на Рама от изгнанието и владетелите се отправили по домовете си. Тогава настанало време на дълъг мир и любов по целия свят, което се наричало Рамараджия. Но веднъж до Рама достигнал слух,за това, че това, че той приел жена, която била при ракшас и на него му се наложило да изгони Сита от града, да живее в гората, бидейки бременна. Там я приютил мъдреца Валмики и и се родили двама сина: Куша и Лава. Синовете хванали коня предназначен за жертвоприношение и изтребили цялото войнство на Рама и казали за това на Сита. Но Рама възкресява своята войска. Мъдрия Валмики се кълне, че Куша и Лава са негови синове. Тогава битката спира и Куша и Лава признават Рама за свой баща. Но огорчената Сита, решава да проведе последен обряд. Нейното тяло го прибира майката-земя, а душата се отправя във Вайкунтха-лока.<br /><br /><br />СИТА-УПАНИШАДА (Атхарваведа; група Упанишад – шакта)<br /><br />Към Праджапати се обърнали боговете:<br />1. Коя е Сита? Каква е нейната форма? <br />Праджапати казал:<br />1. Сита е Тя – като образ на коренната Природа, Тя, Сита се нарича Пракрити.<br /><br />2. Трисъставното слово “Сита” (СА-И-ТА) е изпълнено с Мая. Слог И се нарича Вишну, семето на проявлението и мая. <br /><br />3. Слог СА – постигане на Истината и Безсмъртието и се отнася до Луната. Слог Та – Спасител (ОМ), заедно с Лакшми е разпространението на Пракрити.<br /><br />4. Образът на слога И – луна, амрита, проявеният и непроявен образ на Махамая, облечена в Освобождение и други одежди, в краищата, на които сияят божествени украшения. <br /><br />5. Първата форма на Сита е изпълнена със Словото Божие (Шабда Брахман) по време на изучаване на Ведите. Втората – създаващата, състояща се от хората на земята, възникваща пред “плуга” (ХА, т.е. СА). Третата - формата на слога И – вътрешния образ на непроявеното, т.е. Сита. Така казва Шаунака. <br /><br />6. Творяща Блаженство Вселена, благодарение на силата, придобита от близостта с Шри Рама, създаваща творението, съхранението и разрушението на всички негови форми.<br /><br />7. Известна като Бхагавати, Сита се отнася към коренната Природа. Благодарение на тази природа, пранавите, изучаващи Брахман я назовават Пракрити.<br />(Превод от санскрит Ерченкова О.Н.)<br /><br /><br /><br />Си́та Тхакура́ни — кришнаитска светица и духовен учител, една от основоположниците на традициите на гаудия-вайшнавима – Адвайта Ачаря. Почита се от кришнаистите като въплъщение на Лакшми. Живяла в Бенгалия през XV—XVI век.<br /><br /><br />СИТА ТАРА - Бялата Тара, известна също като Сита Тара (на санскрит “Сита” означава и “бял (а) или чист(а)” ), е също и име на планетата Венера.<br />Мантрата на Бялата Тара е основната мантра на Тара с допълнително поставена фраза. В “Магия и ритуал в Тибет” Стефан Beyer описва как различни фрази могат да бъдат вмъкнати в мантрата, в зависимост от нуждите на лицето, което прави магията. <br /><br />Бялата Тара се отличава от Зелената Тара (различни от техните цветове), с прибраните двата крака в поза на медитация, и седемте си очи: две - обичайните, едно на челото (Мъдростта на очите) и по едно око във всяка длан и стъпалата на краката си.<br />Докато живее в отшелничество, Gedndrup (1391-1475), Първият Далай Лама и най-видният ученик на Tsongkhapa, пише молитва за възхвала на Бялата Тара, " Съкровище за увеличаване на Живота и Мъдростта. "<br /><br />СИТУМ (лат.) – “делимо” ( примерно: делимо наследство, родово и семейно имущество)<br /><br />СИТОТО /ПЛЕЯДИТЕ<br />Популярното народно название "Квачката с пиленцата" произлиза от самият вид на Плеядите. Квачката е най-бляскавата звезда в купа - Алциона, а останалите 6 - 7 трепкащи звездички са "пиленцата", които като че ли кълват зрънца. В българската фолклорна астрономия Плеядите са известни под още няколко имена - Ситото, Власците, Соколът (или Ястребът) и др. Първото от тях е свързано с почитането на Св. Варвара на 5 декември - около датата на акроничния залез на Плеядите. Св. Варвара е покровителка на домашните птици и се свързва с обред - моминско гадаене за женитба, чрез пресяване на брашно през обърнато сито (ритуал изпълняван в Тракия, Сакар и Родопите). Името "Соколът" се свързва със Св. Никола, описван в народните предания като носещ сокол.<br />Според гръцката митология, Плеядите са дъщерите на титана Атлас: Мая, Електра, Тайгета, Астеропа, Алциона, Келена и Меропа. <br />Друга интересна сцена народът ни е виждал в Хиадите, разпръснати около звездата Алдебаран, Бик - Гайдарят и хорото, извиващо се около него.<br /><br />Плеядите, наречени – Велисазар, Валасажар, Волосозар, Волоцозар, , Волосари, Волосузар, Царе-волосари, Валосны, Полосозар, Виси(а)жар,Висожари, Валоски , Баби, Сицо , Ситко, Ситцо(а), Сицца , Ситци, Сицячко, Рашотка, Решата, Рашато, Решатни , Гняздо, Кучки, Стажар, Стажерка, Курочка (Кокошка), Курачке, Сямизвёздачка – звездния куп Плеяди е един опт най-красивите обекти на звездното небе. Негови изображения, могат да се намерят на различни древни битови предмети, амулети и стенни надписи или рисунки по целия свят. Велисазар, Валасажар, ВолоСузар и др. е едно от многобройните названия на Плеядите при белорусите. Съврзано е с езическия бог на славяните Велес, който дарява богатство и е бог на магията и стопанин на подзменото царство ( в християнския смисъл – ада). Вероятно това име произлиза отр по-ранното Власежелище (т.е. място, на което е живял Велес, самата преизподня или входа към нея). Обаче с идването на християнството името и смисълът започналид а се изменят,з ащото християните, както е известно, правили всичко, за да унищожат езичеството и особено всичко свързано с Велес – неговия християнски аналог бил близък с Дявола. Така в продължение на дълго време в названията Власежилище-Власежарище-Власажар-Валасажар, останало само неговото име (Велес), което народа асоциирал с коси. ‘Велес се чесъл и си разпилял косите”, а не с местото, където той е живял, както тоа е било в началото. Обаче други названия са съхранили все пак връзка с първоначалното. <br />Оше едно название на Плеядите – Висажар, видимо произхожда от староруската дума вiсс (вiсса, вiссон, вiссос ) – име на растение, с чийто екстракт боядисвали тъкани. Ленена тъкан оцветена с него и въобще дреха от такава тъкан се смятала за ценна, най-тънка и мека. Вероятно по-рано са свързвали красотата на Плеядите, които са възхождали по изгрев с тази великолепна тъкан. Звездния куп често се е наблюдавал на разсъмване (с изгрева на Слънцето). <br />А това е една песен, в която се говори за Плеядите като “ключове”<br />А пара нам дамоŷ iсцi, <br />Пагубляла зара ключы<br />Каля постуцi iдучы. <br />- А хто ж мае ключы знойдзiць, <br />Той жа ŷ восень замуж пойдзець, <br />А дзяŷчынка йшла i ключыкi знайшла<br />I ŷвосень замуж пайшла. [4, 188]<br /><br />В метафоричен смисъл, това име би могло да се съотнася с дрехата на Бога: "Седяше же на престоле том господь мой Иисус Христос в висосе блещащимся в багряници, пущающе заря".<br /><br />Баби. Овен често срещаните значения на тази дума (стара жена, баба, жена), белорусите наричат “баба” магьосница или акушер. Това название на Плеядите се среща и в речника на древноруския език на И. Срезневски. Възможно е о да е свързано с представата за душите на вещиците, които се отправяли към Велес. Преди всичко, “млечните вещици” или “коровницы” са един от вероятните прообрази, защото те правели магиите си преди изгрев слънце и най-често на свети Юрий - празник, тясно свързан с Плеядите. Освен това, понякога те се превръщали в различни животни, между тях и кокошка, а Курочка или Курачке съшо е название на Плеядите. При хърватите се е запазила легенда, според която на Плеядсше живеят седем вили: отдавна, в началото на света, тези вили ходили по земята, пеели и водили хороводи, а после напуснали земния свят и се заселили на звездите Плеяди, където и досега всяка нощ водят коло. Както виждаме, те се отправили на оня свят, и непосредствено на Плеядите, т.е. в това място, където живеел Велес ("Власежилище"), в неговото подземно царство. Възможно е с това название да са свързани и предишните (Валоски, Валосни), които, вероятно, са форма на древноруското название Валасини. Някои учени смятат, че тези вещици са жени на Велес, и това не е странно, ако имаме предвид че Велес е бил и бог на магьосничеството. Названието се среща и в следващата белоруска песен ("гара" - небо):<br />У нас маслены дзень, <br />На гары бабы сядзелi, <br />Кулаком зямлю пабiлi, <br />Аб нявестках судзiлi. <br /><br />Тази песен се изпълнявала по време на Масленица, древен празник на славяните, който провеждали на 8-ата седмица преди Великден, и според някои изследователи той бил посветен на почитанието на Велес. Главната цел на обрядите била изпращането на зимата, празнуване на приближаването на прелетта, осигуряване на богата реколта, а също така почитане на тези, които са се оженили и осъждане на младите хора, които са достигнали брачна възраст, но не са създали семейства. Интересно е че четвъртъкът на тази празнична седмица (който се отличавал с особен разгул, по който отстъпвал само на последния ден от празника), е бил наричан Валоски (Волосся, Уласкi, Аŷлассе) – така, както и звездният куп. Ако си припомним гореизложената легенда за вилите и отчетем, че вили са наричали душите на годениците, починали след годежа, можем да допуснем съществуването на определена връзка между тях и празника, а и главни субекти на празничните фестивали била омъжената жена.<br />Също така, баба (бабка) са наричали свързването на снопите на полето, затова това име може да се отнесе към названието Шепа, купчина (Кучка).<br />Сица, Решата и др. Известно е, че Плеядите са място, където ангелите отсяват праведните души от грешните "анёлы адсеiваюць праведныя душы ад грэшных". Отново се забелязва определена връзка между "Власежелището" и тези названия. Още повече, в Словакия има планина Ситна, където "се намира входа за ада", а думите “ситна” и “сита” имат еднакъв корен.<br />Тези имена също били свързани със селскостопанския празник Дажынки (Дожинки). Ето една песен, която пеят по време на този празник:<br />На гарэ святлела, <br />Казлова барада гарэла, <br />"Iдiтя хлопчыкi, гасiтя, <br />Рэшатамi ваду насiтя" [14, 189]. <br />Първо, брадичка, или Николина брадичка са наричали малко снопче жито, което оставяли след привършването на полската работа. В песента се пее "казлова бародка", като знаем че козелът е бил символ на Велес, можем да предположим, че това снопче е било оставяно специално за него. Второ, в песента се говори "на гарэ святлела", т.е. събитието се случва по изгрев (на разсъмване), точно в това време, когато Плеядите започват да изчезват в светлината на зората. И последено: в песента призовават момчетата да носят вода със решета – да извикат дъжд - подобен обряд се извършва и на празника на пролетния Юрий, който е тясно свързан с Плеядите.<br />Кучки наричат няколко (десет) снопа. Очевидно, преди са си представяли, че на небето, там, където горят тези звезди, се намират снопи, и ги сравнявали със земните:<br />Часты густы зоры на небе - <br />Часцей, гусцей снапы ŷ полi. <br />Як на небе высок месяц - <br />Так за iмi вышэй копы. <br />Това название е свързано с друго - Стажар (Стажерка). Така са наричали кола (жорда на ситовски и жердь на руски) за опора, който поставяли в средата на купчината (копата) снопи.<br />Гняздо. Освен птичето жилище, гнездо наричат вътрешната част на рамковия улей, където поставят рамки (решетки): в него пчелите зимуват. Например, руские названия на Плеядите са - Улей, Осиное Гнездо. Изглежда това название също е свързано с "Власежелището" (пчелите като символ на богатство и изобилие са принадлежали на Велес). Например, в приказката “Бог и Дявол” "Бог i Адiявал" (Дэман - Велес) се казва: "Завёв Дэман сад сабе i завёв пчол, i ŷвознав Господзь i прiшов к Дэману: дай ты мне тры пчалы толькi!..". Пчелите и човекът, според представите на белорусите, имат "един дух": " На яе [пчалу] ня можна казаць, як на скацiну,- здохла, а трэба казаць умерла. Бо ŷ яе i ŷ галуба, i ŷ чалавека адзiн дух" (приказката "Пчела и гълъб"). Както е известно, източните славяни считали, че душите на умрелите, през зимата се отправят на оня свят, а през пролетта, когато цялата природа се събужда, се връщат на земята. Най-интензивното възраждане на природата става по време на пролетния празник Юрий - 5-6 май (23 април по стар стил). Вече в XVII век този ден бил юридически термин. От този ден започвала арендата на стопанствата и се установявал срокът на наема на работниците. В този ден за пръв път пускали добитъка на пасбището. И именно в този ден Плеядите сутринта изгряват на северо-запад, а на 8-9 декември (26 ноември по стар стил), по време на празника на есенния св.Юрий, от утрото залязват на същото място. По изгрева и залеза на Плеядите са определяли началото и завършването на селскостопанската работа.<br />Ты, пчолка ярая,<br />Ты вылець з-за мора, <br />Ты вынесi ключыкi, <br />Ключыкi залатыя, <br />Адамкнi лецечка<br />Лето цёплае,<br />Замкнi зiманьку,<br />Зиму стюдзёную! [4, 104]<br />Така, Гнездото с пчелите е било сравнявано с с подземното царство на Велес ("Власежелище") и с душите, които през зимата живеят там, а през пролетта се връщат на земята.<br />Названието Сямiзвёздачка(Седемзвездие), най-вероятно просто е свързано с броя на звездите в звездния куп, които може да се видят с невъоръжено око.<br />Освен определянето на началото на годишните празници, по Плеядите са узнавали и астрономическото време: "Даŷней, як пралi чуць не да ранiцы, казалi: 'ужо Валасажар на поŷднi - трэба спаць лажыцца' " [18; 1, 272], "Велiсазар ужо на поŷднi - пара iсцi малацiць" [8, 56] или "Звечара Сiтца падоймiцца, а пад ранiцу знiжаецца" [18; 4, 432].<br /><br /><br />СИТОТО КАТО РИТУАЛЕН ПРЕДМЕТ<br />В сватбения комплекс ситото се появява в самото начало и присъства до края. Като вещ, която играе основна роля при приготвянето на хляба, приема голяма част от неговата магическа сила и значимост за българина Ритуална вещ го прави и кръглата му форма, придаваща му апотропейна сила, а също и самото му име, което пряко може да се асоциира със ситост, имане.<br />Ситото е синоним на женската страна в сватбата, носи го жена (невестата, майка й, свекървата), а мъжете (младоженецът, сватовете, кумът извършват някакво действие с него, счупват го, изтърбушват го, хвърлят пари в него.<br />Понякога ситото пряко символизира засяването, невестиното плодородие. Свекървата гледа за невестата през сито, чака я със сито и сее от него жито над сватбарите.<br />Понякога магията идва от самото гледане през ситото, от проницаемостта му, възможността да се вижда през него.<br />Особено важно е първото поглеждане към младоженеца. Добре е то да стане през кръг. Това му придава смисъл на любовна магия, според етнолозите - на брачен акт, на пълнота, оплождане, бременност. Преди да влязат сватовете в бащиния й двор, невестата поглежда през сито и се старае оттам да зърне младоженеца, за да бъде той „сит от нея", „за да е доволна и сита през целия си живот", „за да бъдат децата й чернооки", „защото не бива да се гледат младоженците един друг направо (да не ги хващат магии)", защото който пръв види другия, ще живее повече, и други. В този миг освен магия за любов ситото се явява и граница, прозорец, който очерка две различни състояния - на младоженеца, идващ отвън като чужд, и на невестата, отделена от него в своето пространство, бащиния си дом.<br />В събота срещу сватбата момите - приятелки на невестата, носят на момъка пояс, колан, риза и пешкир в сито. Със сито носят зърното, с което обсипват младоженците на сватбата. При бръсненето на младоженеца пред него слагат в сито бяла кърпа за невестата и риза за него. В сито слагат ризата с „честта" на невестата. Пак в сито поставят хляба „косичник", с който отиват за булката. Питата, която свекървата е месила за снаха си, я подарява върху сито, за да са сити младоженците. В сито се слагат хлябът за кума и даровете за сватбата. В сито заедно с овес, захар, сушени плодове кумата носи булото, пак в сито се слага то и при отбулването. В сряда или петък след сватбата младоженците си купуват сито, за да са сити. При всички случаи тук се използва пряката връзка на името (сито) със ситостта, задоволеността, имането в живота.<br /><br />СИТНЯ — топоним.<br />Ситня – село в Солецки район на Новгородска област.<br />Ситня – село в Гомелска област на Белорусия.<br />Ситня – река, приток на река Каширка (Московска област) вливаща се в река Ок. <br />Ситня – река, ляв приток на река Шелон (Псковска и Новгороска област на Русия)<br /><br />Ситня – езеро в Киевска област. <br /><br /><br />Ситка- река в Русия, течаща в Липецка, Тулска и Рязанска област. Устието на реката отстои на 28 километра на десния бряг на река Непрядва. <br /><br />ОСТРОВ СИТКА<br />Остров Баранов (англ. Baranof Island), някога остров Ситка — остров в състава на Александровския архипелаг на юго-източна Аляска. Острова е бил преименуван през 1805 год. от капитан Юри Лисянски в чест на Александър Баран. Живеещите на него индианци-тлингити го назовават Sheet’-ká X'áat'l (често просто «Ши»). Заедно с Адмиралтейските и Чичаговските острови, те образуват така наречения остров АBC. <br />Отначало имало 18 териториални единици (области)(куани), а в края на XIX век, те били 14 ( от 1 до 8 села във всяка): чилкат, ситка, якутат, стикин, тонгас, таку, хуна, хуцнуву, кейк, тагиш, хеня, акой и саня. <br />Традиционните вярвания – магия, тотемизъм, шаманизъм и анимизъм, представляват сами по себе си един цялостен комплекс от вярвания (вероятно формиращи една обща вяра). По-рано, основния език на тлинкитите бил тлинкитският език (семья на-дене), но днес говорещите тлинклитски са започнали да говорят изключително английски език или са двуезични. В края на ХХ в. Майкъл Краус преброил само 700 човека говорещи тинклитски. <br />Тинклитите считали земята за плоска, небето за твърдо, а звездите – огньове в домовете на духовете на небето, слънцето и луната з атях били живи същества, разбиращи езика на хората. Земята, съгласно митовете, стояла в покой на гигантски стълб във форма на бобърски лапи, него пък го държала подземната старица Агишануку (Айишанаку). Земетресенията произхождали, според тлинклитските вярвания от борбата на Агишануку с човека-врана Йел (главен герой в техните митове). Тлинклитите вярвали в числовата магия, тяхното магическо число било 4, както при другите народи в Северна Америка. Самото то символизира 4-те сезона, 4-те страни на света и т.н. Техният свят бил населен с множество духове и души на хора и животни. Духовете покровителствували езерата, реките, ледниците, горите и стихиите. Главният подводен дух бил Конакадет. Богатият фолклор - епоса за враната, мита за гигантксата птица-гръм, на име Хетл е широко застъпен в техните народни игри и танци. В изкуствата и занаятите e развита дърворезбата в най-различни стилове. Главните мотиви на нейните изображения са орли, мечки, бобри и др. животни. В края на 19-ти век, повечето от тлинглитите приели православното християнство, въведено от руската православна църква по време на руската колонизация на остров Аляска. <br />Приемането на православието, може да се разглежда като опит на най-консервативно насторението тлинклити да съхранят своята културна независимост от настъпващата англо-саксонска култура на САЩ, която свързвали с мисионерството. <br /><br />СЮТКА - връх в Западните Родопи (2186 м) край град Ракитово. Третият по височина връх в Родопите и най-висок връх в планинския масив Баташка планина. Представлява заоблен връх с полегати склонове, намиращ се в средата на масива. <br /><br />СЮ(ю)ТЛИЙКА - река в Южна България, извираща от Сърнена Средна гора. Известна още като Ракитица, Сазлийка, Върбица, Банянска река, в зависимост от това, през кое селище преминава. Името и произлиза или от тур. “ракитак, върба” или от “сюю” – “любов” на езика на волжките българи. <br /><br />СИТНИЦА - река в Южна Сърбия, десен приток на Ибар. Дълга е около 90 км. Названието е засвидетелствувано от началото на ХIII в. като означение на поречието на същата река. <br />Ситница (от по-стар) Ситьница е производно от общославянско ботанично име ~~sitъ м., sita f., схърв. сита “камъш”, Scirpus palustris', словен. sit м., sita f., рус.-цслав. СНТН* (ХI в.), чеш. sit, пол. sit и пр. (за етимологията вж. Vаsmеr, REW, II, стр. 629). В български покрай сита дзука ( Juncus L., Juncus compressus Jacq.', ситка ' камъш, Scirpus Lacuster L.') съществува и форма ситница 'дзука,(Juncus compressus Jacq.' (МБР, стр. 510). Като речно и селищно название Ситница се среща още няколко пъти в Югославия. Към него точни съответствия са: пол. Sitnica (цит. по SV, стр. 471), карп.-рус. Ситница, р. (Петро в, стр. 81) и др. <br />Няма съмнение, че названието на една такава дълга река в Сърбия при надлежи към най-древния слой на Балканската “южнославянската” хидронимия.<br /><br /><br />ГОРА СИТНА. <br />Штявницки върхове – планински масив в централна Словакия, част от Словашките Стредогория (група планински хребети в Централна Словакия). Най-високата им точка е гората Ситна с надморска височина 1009 м. Штявницките върхове са разположени в басейна на река Грон и притока Ипеля Штавница. На територията на Штявницките върхове се намира големият в Словакия, охраняем парк ХКО “Штявницки върхове”. Преобладаващата растителност е дъб и бук. <br /><br /><br />СИТНА – име на втория кладенец, изкопан от Исаак поради препирните му за вода с герарските пастири. <br />(Гл.26:20. И препираха се герарските пастири с пастирите на Исаака, като казаха: водата е наша. И той нарече кладенеца с име Есек, защото се препираха с него.<br />21. (Когато се дигна Исаак оттам,) изкопаха друг кладенец; и за него тъй също се препираха; и той го нарече с име Ситна.<br /><br />СИТАГРИ<br />Минаре чифлик (на гръцки: Σιταγροί, Ситагри, до 1927 година Μιναρέ Τσιφλίκ, Минаре Цифлик[1]) е село вГърция, дем Просечен. Според преброяването от 2001 година населението му е 998 души.<br />В началото на 20 век Минаре чифлик е село в Драмска каза на Османската империя. Според статистиката наВасил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година Минаре има 80 жители цигани.[2]<br />През Балканската война селото е освободено от части на българската армия, но остава в Гърция следМеждусъюзническата война в 1913 година. През 1916-1918 година е под българско управление. В 1927 година името на селото е сменено на Ситагри. Според преброяването от 1928 година Минаре чифлик е изцяло бежанскосело със 192 бежански семейства със 797 души.Jordan_13http://www.blogger.com/profile/01363054715126856076noreply@blogger.com9tag:blogger.com,1999:blog-8209040832699935565.post-56331589394455815222011-11-09T09:39:00.001-08:002011-11-09T10:23:32.548-08:00ЗА ТАЙНАТА НА ПОБИТИЯ КАМЪКСнимките към темата, тук<br />http://www.voininatangra.org/modules/ipboard/index.php?showtopic=3332<br /><br /><br /><br />ЗА ТАЙНАТА НА ПОБИТИЯ КАМЪК<br />(Едно пътуване към село Побит камък и Медени поляни, Западни Родопи)<br /><br />Най-накрая тази година да отскочим и до най-западните Родопи. Бях планирал поне 3-4 дена плътно в района на стопанство Беслет, но човек едно си мисли, друго става. Още повече, че трябваше да го направим, заедно с човек, който трябваше да дойде чак от Североизточна България, за което му благодаря много, и което си е срам и позор за нас от Пловдивска област, но от такива проблеми се оплакваше и Любо Цонев – транспорта. Трудно се намира човек, който е готов да се забие в дивотията, но пък виж, такива, дето ще гласуват за поредното антибългарско правителство, с лопата да ги ринеш! Както и да е, предвидените 4 деня, бързо се стопиха до ден и половина. За ден и половина, накъде...? Тогава реших, за половин ден, от които щяха да останат няколко часа, да отскокнем до Фотиново (Западни Родопи) и да се разтъпчем до Фотинските водопади, ей тъй, и ние да ударим малко през просото. Не си мечтах дори за Фотинското кале, нито за светилищата около село Равногор, срещу което от другата страна на язовира е село Осиково и любимия ми Модърски район. Нямаше време. Направиха ми впечатление на картата множеството скални масиви около водопадите и решихме да им се полюбуваме. Време за ръчкане около тях - никакво, затова им се нарадвахме съзерцавайки ги и на смрачаване, поехме пътя към селото, в което стигнахме по пълен мрак. Оттам до Батак, за да преспим и продължим на следващия ден към село Побит камък. Не е лесно да стигнеш от Батак до Сърница, все едно преминаваш гранична полоса. Пътят целия осеян в ями е истинско изпитание за западните автомобили и ти навява носталгични спомени за соц. возилата тип “танк”, които могат да минат навсякъде, а където не – с бутане. И тъй Сърница... ми кво да ви кажа, вие ще видите какво е там, един ден, когато отидете сами или когато ви го съобщят по новините. Но за село Побит камък табела няма, но има за село Медени поляни. Не я пропускайте тази отбивка, иначе отивате към Велинград. Тръгвате по нея и тя ви отвежда в село Побит камък. Побития камък е точно преди селото, черен път вдясно ви отвежда на широка ливада и вие навлизате в един съвсем друг свят. Все едно сте се озовали, някъде в Ирландия или където и да е другаде от този район. Но не сте. Вие сте в България. Насред ливадата е побит един добре оформен скален къс, а ливадата дълга и широка, все едно, е направена така, че да го подчертае, да ви насочи съзнанието към това, че това не е мираж или привидение. И че побития камък си е реален. А не би трябвало да бъде там. Това нещо е изсечено от близкия район, докарано е там, на ливадата, която е без нито едно камъче (истинска приказка) и побито на нея. Какъв ти природен феномен. И въобще, какъв е този грозен навик, да се наричат мегалитните наши паметници, природни феномени? Какво точно официозната ни соц. наука иска да скрие от нас? Затова напълно подкрепям Любо Цонев, който първи огласи в интернет пространството за него, и го подкрепям именно в неговата теза за напълно изкуствения произход на мегалита. Не само това, менхирът край село Побит камък е живото доказателство, че снимките не дават никаква ясна представа за енергийността на самите обекти. Друго си е да го видиш наживо. Наживо ти иде да паднеш и да се поклониш. Но когато ти е написано в туристическата брошура, че е природен феномен, е, как да паднеш и да се поклониш на някакъв си камък, ще те помислят за луд. Това са изкривяванията на дълбокия, вулгарен материализъм, с който е обременено съзнанието на българина. <br />Освен завладялата ме магичност на местото, това, което ми направи първо впечатление е, че скалния къс е обработван, но е обработван така майсторски, че да не загуби своята естествена природна сила, която съдържа и същевременно да въплъти мировъзрението на древните ни деди. Този начин на възприемане на света, тази върховна екология, която се е съдържала в мисленето им е поразяваща и неразбираема за рационалния ум на днешните им наследници. Наследниците днес говорят за екология, но не я разбират, камо ли да им бъде бит – Божието творчество да бъде изразено чрез човешкото съвършенство. <br /> В крайна сметка каменния къс е оформен като фалос, който обаче не е демонстративен, а смирено изразен. Скалата е отнета в долната част на каменния къс, с което автоматически обикновения вертикален скален къс е превърнат в култов камък, отнета е и в горната част, като там специално е оформена така, че да бъде с анатомичната цепка, характерна за мъжкия полов орган. По този начин култовият камък е превърнат във фалос. Интересно е отнемането на скалата в средната северна част на камъка. Това отнемане е равномерно, като отрязано, без да се задълбава навътре в скалата, оформяйки по този начин един вид плоско каменно огледало. Това, което ще ви направи впечатление в основата на каменния къс е, че там в древността е имало кръг от побити камъни, оформяйки един вид кромлех около менхира, от които е оцелял само един камък, но в земята е останала следата от кръга в който те, вероятно са били наредени. Това нещо, не знам защо не е направило досега впечатление на никого. Така цялостия образ на култовото съоръжение е бил менхир с кромлех и е било уникално само по себе си. <br />Най-радостното е, че фалосовидната скала е достатъчно голяма, за да не бъде бутната лесно, какъвто е случая с менхира от село Груево, Кърджалийско, Източни Родопи, бутнат на земята, за да не създава мокри сънища в бита на кадъните и ханъмите.<br />И тук вече идва резонния въпрос. След като е фалос, защо е насочен право нагоре, към Небето? Именно тук е разковничето. Съвсем нормално е да се допусне, че това съоръжение е от времето, когато земята е била мъжкия принцип, а небето – женския. В Египет, това е отразено и най-добре съхранено именно в Геб и Нут. Там Нут, Великата Майка е Небето, а Геб – Великия Творец и Създател е земята. Поляритета тук не е обърнат. Небето още не е Баща, а земята – Майка. Полюсите на планетата, вероятно също. Геб най-често е изобразяван като полегнал на земята и подпрян на левите си хълбок и лакът, докато десните са леко приповдигнати, обърнат с поглед към земята, и е изобразяван в някои папируси с добре еректирал фалос насочен право нагоре към Небето (Нут), символ на неговата мощ. Представата за него в Египет не е еднозначна. Хелиополската космогония го представя като син на Шу и Тефнут и баща на Озирис, Изида, Сет и Нефтида и от него и Нут се зачева Ра (Слънцето). Двамата, заедно с Нут винаги за изобразявани голи. Неговото тяло е представлявало земята, от неговия гръб е избуявала растителността, а от ребрата му растял ечемикът. Според “Текстовете на Пирамидите” , той обаче е и земен цар, царувал като наследник на Ра. Друг, начин на изобразяването му е под формата на гъска (космическа гъска, великата крякаща птица). Свързван е със зеления и черния цвят. Той затварял душите на злите мъже и жени и не им е позволявал да се възнесат в небесата, т.е. той е играл и своеобразна роля на властелин на подземния свят. Защо трябва да се спомене всичко това? Защото Геб в първоначалните вярвания изглежда статичен, да, той е външно статичен, но е вътрешно динамичен, защото от него се ражда, изтича едно цяло поколение богове. Това негово състояние много ми напомня за състоянието на Абсолютното, което еманира само Себе Си, за да се огледа в самото Себе Си. Така се създава Вторият. Вторият именно е Асар/ Озирис. Близко е до ума и не знам защо не е подчертано, че Асар/Озирис е аватар на Геб, неговото динамично лице, което е вече и външно динамично, битийно динамично, има своя демиургичен израз. Не е случаен факта, че когато е разкъсан на 13 или 14 парчета, той е отново е заровен в земята, т.е. съединява се с тялото на баща си Геб и чрез неговата вътрешна сила (шакти) в лицето на Изида съединява отново тялото си, самосъздава се отново, за да възкръсне именно в онова състояние, в което е и баща му Геб – хоризонтално (външно) неподвижен с еректирал фалос, който наново е създаден от Изида. Тя се съвкуплява с него (както Геб с Нут), за да се създаде царствуващия на земята – Хор, докато Озирис, остава да царствува в подземния свят. Тук имаме едно изграждане на една нова йерархия на битието – една и съща Сила се себеразгръща, приема различни образи, метаморфозира, за да йерархира. Това е същността на Мистериите, да опознаеш Образите, да ги преживееш, за да влезеш в Същността. <br />Нека обърнем внимание и на Нут. Тя е изобразявана като гола жена, чието тяло е обсипано със звезди. Извита е като дъга, с лице към земята, опирайки се на четирите си крайници. Често е представена заедно с Геб, който лежи под нея. Искам да заостря вниманието ви тук. Точно както Нут е представена извита като дъга, с такава форма са и повечето антични каменни плочи-икони, изобразяващи, така наречения Херос, героят-конник. Такива са и отворите на старите ни фурни, това е йероглифът “Та”, който едновременно означава “Баща” и “Хляб”, а ние си го казваме съвсем просто на български “татко”, отворите на повечето скални храмове (гробници) из Родопите и други части на България. Вече се досещате кой е той. Това е втората ипостаса (лице) на Геб – Хор, който е “заменил” неподвижно хоризонталния Геб, а на трона – своя баща Асар/Озирис. Тази дъговидна форма е и първичния хълм Татенен, чиято цялост се символизира от неразделността на Геб и Нут, преди да ги раздели Шу. Дъговидната форма маркира свещеното пространство, в което се развива действието, в което се дефинира образа. <br />Неслучайно съдбата предостави на българската наука открития в европейски атракцион епиграфски паметник от България на “тракийския Херос”, чието прозвище не фигурира в традиционните описания на епитетите за тракийския Херос. Това прозвище се разчита като НРОY ZENKATPAЛЕОС, което на български се транслитерира като Херос Зенкатралеос. Епитет напълно непознат в описанията на тракийските хероси. В конкретния случай, вероятно херосът е отъждествен със Зевс като негово проявление. Прилагателното катралеос е от καθάριος -чист и ἔλεος -нещастие. В превод епитета се превежда като "очистващ злото, несгодите". Мисля, че по-добра характеристика на този, който избира коня пред лъва, и става Конник, за да победи и укроти злото в лицето на Сет/Тифон т.е. Хор не е давана. Този епитет е пряко доказателство, кой точно е скрит зад обобщеното понятие “тракийски Херос.<br />Интересно е да се проследи развитието на образа на Геб. Той неочаквано се открива в тайната наука на евреите – Кабалата. Това е съвсем естествено, тъй като те са били роби в Египет и са взаимствали това-онова от египетските вярвания. Там има един термин “гебер” или “гиберим”, което означава “могъщи хора”. Под тези “могъщи хора” се разбират именно великаните, описани в книга Битие. Но в египетската теогония, това е именно онова ново поколение богове – Озирис, Изида, Сет, Нефтида, което се ражда от Геб, т.е. когато търсим значението на побития фалос, то е именно това – създаването на едно ново поколение от богове, което води от своя страна до ново устрояване на света. Неговата функция е да разруши всички прегради и препятствия между небето и земята и отвори небесната врата, през която да слязат за въплъщение душите. Имаме ли, обаче, податки в района на стопанство Беслет и тази част на Родопите за открити останки от гиганти? По разказ на очевидец от село Ковачевица, такива са откривани при разораването на гробове в местността “Грамадето”, недалече от Никополис Ад Нестум, в която местност е открита и трикорабна базилика от елинистичен тип. Дори самото име на местността говори за това. <br />Имаме ли друг образ, който да има фалически функции и който може да осветли с още нещо наличието на менхира край село Побит камък? Да, такъв образ е Ерми-Тот или както е наречен още Хермес. В древна Гърция, той бил фалически бог на границите. Хермите били крайпътни маркиращи грамади от камъни, заменени от Хипарх с квадратен или правоъгълен стълб от камък или бронз, с бюст на Хермес на върха, обикновено с брада и еректирал фалос в основата. Това обаче е едно много късно негово изображение. Примитивните херми от планината Килен, в Аркадия, в която е роден Ерми-Тот били просто фалоси. В Атина те били слагани до къщите за добър късмет. Трябва да се отбележи, че Аркадия е първото преименуване на Пеласгия/Беласгия (или тогавашното звучене на името България) на името на кан Аркад, чийто потомък е Килен. Още по интересен е факта, че на езика на волжките българи, днес наричан “татарски език”, “килен” означава “снаха, невеста”. Но още по-съществени стават нещата, когато видим, че Килена е аркадийска нимфа, омъжена за Пеласг (епоним на древните българи на Балканите – беласгите), жена или майка на Ликаон, което идва да потвърди истинността на значението на думата на езика на волжките българи, в който явно са запазени много наши древни палеобалкански слова. И да покаже, че Килен е била не просто планина, а сакрална планина, където мистериите сливат мъжкото и женското начало. В Египет не съм срещал сведения Тот да е бил отбелязван чрез фалос, но тук пък имаме нещо друго интересно, една друга негова неизвестна страна – той помага на Нут да роди новите пет богове и всъщност се явява акушер на тази нова теогония. Ра – първият управляващ на земята проклева Нут да не може да роди децата си в никой ден на годината, защото се чувства несигурен за своите управляващи позиции (познат мотив). Нут моли за помощ Тот, който предизвиква Кеншу – богът на Луната да играе шах с него. А Тот (Тотю, Тотка) несъмнено е пеласгиец (древен българин), защото е роден на пеласгийска земя. По време на играта побеждавайки Кеншу и вземайки от “светлината му”, Тот направил пет дни преди започването и завършването на годината, в които във всеки един ден да се родят новите деца-богове. Този момент е знаменателен в цялата космогония и домостроителство, защото да вземеш от светлината на Луната и да създадеш допълнително ново време и пространство, т.е. да превърнеш светлината в ден е едно от върховите творчески актове на Сътворението. Той предполага не само едно разширение на време-пространството, едно разширение на Вселената, но визира и един нов момент във взаимодействието на двата спътника Земя-Луна. От този момент нататък, може би, Луната влиза в календара и започва да влияе върху него. И най-вероятно от този момент нататък върху култовите трикраки масички на късния неолит, календарът започва да се изобразява именно шахматно, а не чрез черти или някакъв друг способ. Това е важно да се отбележи, защото “играта на шах”, стои в основата на днешната цивилизация и както я разбираме днес е имала съвсем друго значение в своя първоначален вид на Балканите. В крайна сметка, важното, което трябва да се отбележи е, че макар, в Египет, Тот да не е изобразяван категорично чрез фалос или да не е съхранено това негово изобразяване, неговото свещенодействие е именно това, което прави фалосът – пробивът и създаването на нещо ново. И за да няма съмнение, че Ерми-Тот не е нито египетски, нито гръцки бог, а си е древен беласг (пеласг), нека се обърнем към платоновия диалог “Федър”, където Сократ говори за египетския бог Тот (Тевт) - създателя на изкуствата, които са: науката за числата, смятането, геометрията, астрономията, шашките, заровете и писмеността. Тези изкуства били представени на цар Тамус. Срещайки се с царя, Тот му показал своите изкуства и казал, че те трябва да се предадат на египтяните. Във "Федър" пише: "Самото божество се наричало Тевт, той пръв изобретил числото, смятането, земемерието, звездобройството, допълнително играта шашки, а също така и писмеността". Тези редове достатъчно ясно показват, кой е първоизточника на културата на египтяните и че тя е функция на древната беласгийска праисторическа култура на Балканите. За да няма повече празни приказки от редица титулувани учени – историци и археолози. Добре е да се помисли в посока на това, дали от прозвището на Тот или от другото наименование на Тот – Тевт, не идва народностното име и понятие “тевтони”. Това, което е известно за тях е, че са вероятно германско и северноевропейско племе обитавало според Страбон полуостров Ютландия на източния бряг на Северно море, които заедно с кимврите (кимерите) започват така наречената Кимврийска война срещу Римската империя. Този факт и твърдението на Георги Сава Раковски, че кимерите са нашите предци, показват, че полуостров Ютландия е само временно убежище за тевтоните, а прозвището на кимерите, най-вероятно произлиза от древното наименование на Египет – Кемет, което по произход, пък е от великия тархан на алпите Мар/Нар, който в своя преобраз на златогрив кон се е наричал Кеме, в древнобългарския епос “Сказание за Чулман”. Един от белезите, че тевтоните са били част от древнобългарската общност на Балканите е поведението на жените им, когато са пленени от римляните след поражението на тевтоните и пленяването на техния водач Тевтобод. Те първом убиват децата си, а след това се удушават една друга, за да не попаднат в ръцете на римляните. Нашата история, помни точно такива случаи на масово самоубийсто на българки, пред лицето на настъпващите турци, което е своего рода културен общностен белег за еднаква етническа принадлежност или сходство. <br />Така, след всичко това, стигаме до третия образ, който с широко изразени фалически функции, досещате се, това е Шива-линга или лингамът на Шива. Но преди да се спрем на него, трябва да кажем, че преди него, Ведите споменават нещо много съществено, неговия протообраз, който го предшества, наречен Стамбха или Скамбха. Какво е Скамбха? Скамбха е космическата колона, световното дърво, космическия гигант, опората на света, златния зародиш, изявата на всебитието – безначален и безкраен. А Атхварваведа го описва като скеле, което крепи космоса и създава нови елементи. Когато са искали да изобразят или покажат по някакъв веществен начин вечния Брахман, без образ и излишни атрибути, поставяли на мястото му, където би трябвало да бъде той или където е неговото проявление – Скамбха. Подобен начин на почитане на Бога е описан в зората на създаването на юдейското племе, което свидетелства, че вероятно е имал всеобщ планетен характер. Там има два основни момента, които си струва да бъдат отбелязани: съня на Иаков върху камъка, вследствие, на което се отваря Небето, изправя се небесната стълба, получава се откровение, което вещае създаването на юдеите като народ. Иаков отбелязва Божието присъствие на местото, като изправя камъка, върху който е спал и поливайки го с елей го нарича Ветил(Бет-Ел)– ‘Дом Божий, Врата Небесни”. Вторият случай е на планината Галаад, където Лаван и Иаков се помиряват. Иаков изправя отново камък като паметник, свидетелствуващ съюза, сключен между двамата, като свидетел за тоя съюз е именно Бог. Може би точно тази случка визира по късно Христос, когато казва: ‘Когато двама души са в мое име, Аз съм сред тях.“ Най-същественото, обаче в този акт е натрупването на грамада от камъни до него или около него (каквито наблюдаваме при много мегалитни паметници из Европа и примерно Кедареша в Хималаите) и каквото виждаме като традиция в древната ни вяра, съхранено в черквичките-грамади в християнския период, често съпътствани с побит камък/менхир. Тази грамада от камъни става съществен елемент от свидетелството за съюза, нейната задача е да ги предпазва от злото във всички негови проявления и върху нея те правят своя жертвопринос. Така Бет – Ел (Ветил) става фалоса или побития камък, в който обитава Бог. Но не можем да се съгласим с твърдението на Блаватска, че “Грубата и неприлична идея свързана с фалоса, не е индийска, а гръцка и предимно еврейска”. Това не е верно, това е древнобългарска идея ( а не гръцка или еврейска) и Девкалион и Пира след Потопа я реализират с цялата си мощ – хвърлят камъни зад гърба си, за да създадът наново човечеството. Нима побитият камък не е първия израз на превъплъщението на Бога в човек? (“защото, казвам ви, Бог може от тия камъни да въздигне Аврааму чеда.”). Важното в случая е, че сънят на Иаков легнал върху камъка, ни свидетелства именно за това негово предназначение – да отваря Небето и да манифестира Божието присъствие по един недвусмислен начин. В този смисъл за побития камък, може да се говори като за ключ, който отваря Небесните порти. Затова не е случаен факта, че, когато се говори за същността на Скамбха във Ведите е речено<br />Скамбха дава небето и земята – и двете, <br />и така скамбха дава небето. <br />Скамбха шестте обширни страни на света. <br />В скамбха всички светове се вместват.<br />И точно така е, Скамбха дава най-чистата и истинна представа за същността на Бога: «И видя сън: ето, стълба изправена на земята, а върхът й стига до небето, и Ангели Божии се качват и слизат по нея. И ето, Господ стои отгоре на нея и говори...» Господ тук пак е Неописуем, но е зрим за вътрешните духовни очи във виждането-сън. Но и тази зримост на Бога не води до неговото квалифициране и атрибутизиране, а само до получаването на откровение. Ангелите, качващи и слизащи са неговата Еманация (Саморазгръщане), и нейната пулсация (слизане и качване).<br /> Ясно е, че космичната колона, космичния стълп е земното олицетворение и въплъщение на небесната стълба, която, обаче е и вътре в човека, това е централния канал Сушумна, по-който трябва да се изкачи Змията-Огън, за да стане на върха му Орел. Не бива да се забравят двата странични канала – отляво и дясно на Сушумна – Ида и Пингала. Така тези три нади, тези “три колони” в човека, са именно IYI и нищо друго. И е много важно как ще изпишете знака. Ако е IY има едно значение, като YI е с друго предназначение, защото тук имаме съчетаване на Сушумна с Пингала, а другото на Сушумна с Ида, но това е тема на друг разговор, но тези начини на изписване се срещат често в редица надписи от Североизточна България и в пещерата Магура. . В случая IYI играе важна роля при издигането на Орендата и с това можем да си обясним защо е поставян върху строителните материали – камъните на сградите, защото това е “божествения градеж”, така, както Бог изгражда човека и го оживотворява влагайки себе си в него. Ако отделите лявата колона от Y, т.е. каналът Ида, вие получавате руната ISS – замръзвам, но и изграждам. <br />Необходимо е да се каже, че стволът на дървото на живота в сефиротната кабалистична система, също се състои от три колони, олицетворяващи Строгостта, Равновесието и Милосърдието. Лявата и дясната – Строгостта и Милосърдието съдържат по три сефироти и символизират съответно женския и мъжкия принцип, а средната колона съдържа останалите 4-ти сефироти и символизира йерархията на душевността (съзнанието). Тя завършва с своеобразна куполивидна шапка от три дъги, символизиращи небето, пространството и непознаваемия свят. Тя много ми напомня на Т-образния стълб, върху когото, когато сложиш камъка или пирамидиона Бен-Бен, получаваш Анкх, символа на Живота в египетската традиция или на каменните гъби–колони от пещерата Магура и Белоградчишките скали, както и унищожения каменен стълп край Сопот. Трите стълба са свързани със зигзаговидна линия, наречена Светкавица, която вероятно символизира слизането на Божествената огнена сила от Кетер към Малкут. <br />В реда на нещата е да отбележим, че на нашата територия имаме два що годе съхранени Скамбхи – космични колони, това е стълбът край село Лесичери и падналата каменна колона, при девташларите край село Златна нива, недалече от Плиска. И именно тук трябва да се спрем на понятието “девташлар” (и още “ дикилиташлар”). Прието е например схващането, че “девташларъ” идва от <br />перс. dev - „гигант“, и тур. tas - „камък“, т.е. нещо като “гигантски камък. Позволете ми да се усъмня в това. Единствено може да се приеме за верно това тълкуване, ако се уточни, че това е камък, поставен от расата на гигантите (великани). Има още един по-точен превод и той идва от думата “де-дев-дева”., която означава: 1. Брахман във формата на бог личност; 2. означение на боговете, които се намират на по-високо ниво от хората, но въпреки това са смъртни; 3. допълнение към имената на Просветлените, които са осъществили бога. От тези три значения, става ясно, че “девташлар”, трябва да се разбира “Божия камък”, като съвсем не трябва да се изключва, втората дефиниция за “боговете, които се намират на по-високо ниво от хората, но са смъртни”, защото легенди от Плиска го потвърждават. Според тях камъните са носени от великани и са оставени там, където ги заварила заповедта на владетеля в Плиска. Градежът на двореца в столицата бил завършен и така камъните се оказали излишни.Друга легенда казва, че камъните са носени на гръб от жени-великанки и са подредени от тях. Те ги изоставили защото чули, че им горят къщите в Плиска и бързо се втурнали да спасяват децата си. На подобни легенди трябва да се обръща подобаващо внимание и да не се минават с лека ръка от титулуваните учени, защото те ясно и точно показват праисторическия им характер, както и древността на град Плиска – от времето на гигантите! И тук нека си спомним отново идеята за фалоса на Геб и геберимите (да не се бърка с гербери). <br />Много е важно да се обърне внимание на първата дефиниция за “дев/див/дева”. Там където човекът и Бога се срещат чрез девташлара се създават процеси, които неименуемо водят да антропоморфизацията, до очовечаването на Абсолютното. Не само защото от камъка след Потопа е създаден отново човека, а и защото Божието присъствие е чрез него, Божието Проявление е чрез него и така то става присъствие на Личност, а не на Абсолют. Постепенно идеята за менхира като ключ за отваряне на Небето се губи и се превръща в паметник за поклонение и за изображение на Божеството. А когато то почне да се изобразява, значи е изтъняла връзката за прекия контакт с Него, но пък човека започва своето самостойно изкачване нагоре, както ангелите по небесната стълба в съня на Иаков. Не е случаен факта, че именно “хермите” губят своя фалосовиден облик и започват да се изобразяват с човешки образ – образа на самия Ерми-Тот. Фалосът му вече не е 90% изправен, а е вече наклонен под ъгъл, превърнал се е в чист мъжки атрибут. Така постепено от Бог във формата на личност (фалоса), чрез девташларите започват да се изобразяват, боговете, които са смъртни, но на по-високо ниво от хората (така се създават кромлеците с побит камък в центъра им), за да се стигне във времената, в които повечето от тях стават дървени и изобразяват починалите роднини или воини. Така се създават балваните (болван) и каменните баби (балбалите), а впоследствие оброчните кръстове с антропоморфна форма. И тук да се върнем на лингама на Сива/Шива, който в Санкхя традицията означава “това, което има отличителни белези” или “белег, знак”, а . Самия неличностен Брахман, обаче няма отличителни белези, но в ипостасата си като Сива/Шива, той може да бъде описан, характеризиран и дефиниран, може да бъде усвоен. “ И когато казват за “това, което има отличителни белези”, Санкхя разбира човешката личност, състояща се от висш ум (*буддхи), Аз-факторът (ахамкара), низшият ум (манас), петте познавателни сетива (*джнана-индрия) и петте сетива на действието (*карма-индрия). Виждаме колко близо е това схващане до пълното представяне на Бога като човек. Майтраяния-упанишад (6.10) прилага термина линга към цялото мироздание, простиращо се от първия принцип (махат) до „особеностите" (*вишеша). Тя го противопоставя на линга, който е „без първопричина", т. е. на самата невъобразима 'Реалност. Линга без първопричина, самата невъобразима Реалност, това е всъщност самата Скамбха. <br />“Терминът линга може да обозначава също фалос или, чрез разширяване на смисъла, космическият принцип на Сътворението. Поклонението на Всевишния чрез символа на фалоса датира от Индско-Сарасватската цивилизация. Отрано Шива се свързва със символа линга и неговото почитане. Той е най-често срещаната емблема на боговете."Лингаятасите, едно разклонение на *шайвизма, носят миниатюрен линга като амулет. Метафизически линга обозначава невъобразимата сила или мощ на съзиданието преди Сътворението на света. В своята Тантра-алока (5.54) големият учен и адепт Абхинава Гупта обяснява думата така: „Цялата тази [вселена] се разтваря (линам) в това, и цялата тази [вселена] се възприема (галяте) като пребиваваща вътре в това". По същия начин Амараугха-Прабодха (55) предлага следната етимологична дефиниция: „Където движимото и недвижимото се разтварят чрез силата на лая, това е [известно като] линга". <br />Както виждаме тук линга също е схващан като “невъобразимата сила или мощ на съзиданието преди Сътворението на света” и се търси неговото присъствие вътре в човека, а то е и Божие присъствие<br />“Чрез вселенския закон на съответствието „както горе, така и долу", космическият линга има също своето съответствие вътре в микрокосмоса на човешкото тяло. Така текстовете на тантризма и хатха-йога описват преживявания, включващи сияйна светлина, която може да бъде видяна в различни психоенергийни центрове (*чакра) на тялото. Например Брахма-упанишад (80) говори за три типа линга, които следва да бъдат направени обект на медитация: (1) адхо („долна")-линга в основата на гръбнака; (2) шикхин („връхна")-линга в горния край на централния канал (* сушумна-нади); и (3) джйотир („светлинна")-линга, разположена в психоенергийния център на челото. * Сиддха-сиддханта-паддхати (2.4) споменава за пламък във формата на линга в сърцето.” <br />Ясно е, че Упанишадите и въобще цялата индуистка концепция не възприема Линга просто като веществен култов символ. Тази груба материална представа отсъства при тях. При тях Линга е обект на съзерцание, чрез когото човекът се слива с Шива, с Божеството - като личност или като безличната невъобразима Реалност. Toгава не сме далече от вероятността в древността фалосът като израз на Божието присъствие и проява да е бил съзерцаван от жените, които искат да заченат и родят дете от Него. По този начин са се раждали богочовеците, царете, героите. Така се осъществявала първоначалната хиерогамия, свещения съюз между небето и земята. Именно затова в Махабхарата (12.195.15) линга е средството, или тялото, на превъплътяващата се душа. Тук трябва да се спрем, за миг, защото това е потвърждение на онази първоначална функция, която говорихме за побития камък, да отваря небето и да вика душите за въплъщение. Затова тук в индуистката традиция има още един термин “линга-шарира” – “тяло на отличителните белези” или ефирния, етерен протообраз на физическото тяло, което се създава преди него, поддържа жизнения му статус по време на съществуването и умира с неговата смърт. <br />Линга-чакра пък е термин, който означава „колело на фалоса", известно също като линга-стхана („място на фалоса"); и е рядко срещан синоним на свадхищхана-чакра (второто колело). Свадхищхана чакра ("център със своя основа", от сва и адхиштхана) е разположена в енергийния канал Сушумна, в основата на гениталиите. Тук трябва да отбележим, че на някои от девташларите край Плиска в основата им са изсечени знаци. Тези знаци вероятно имат връзка с издигането на Орендата по космичната колона/стълб - Сушумна. От центъра на чакрата излизат шест нади или цветолистчета (шестлъчна розета), нейна символна форма е полукръгът, цвят-белият, зародишна сричка ВАМ, божества Вишну и Ракини като негова шакти (Ракиня). ‘Който се концентрира върху тази чакра и медитира върху девите (божествата), няма страх от водата и владее в съвършенство водният елемент. Той добива различни психични сили, интуитивно познание, власт над своите сетива и познание на астралните същности. Изчезват страстите, гневът, жаждата, заблудата, гордостта и всички видове нечистота.Йогинът става победител над смъртта. Виждаме какво се постига, когато се съзерцава Линга Стхана, “мястото на фалоса”. Може би конструкцията на каменен фалос с наредени камъни в кръг около него или побити такива е възможно да е един вид изобразяване на тази втора, но важна чакра в пътя на човешкото усъвършенстване. Имам усещането, че някои каменни конструкции в Източните Родопи, наречени “линове”, не са никакви линове, а всъщност олтари на йони, където е “мястото на фалоса”. По форма те доста приличат на индийските каменни йони олтари. Особено е важно, обаче, управлението и овладяването на водната стихия, водния елемент. Това е пряко свързано с местото където е менхира в село Побит камък. Самата местност, самата ливада, където се намира Побития камък се казва “Азмако”, демек “мочурливо, заблатено място” и това наистина е така. Мястото е пълно с подпочвена вода. <br />“На около 7 км от селото, т.е. между Побит камък и село Медени поляни на левия бряг на река Доспат се намира каменна фигура, която прилича на голяма изправена жаба. Тя е само на 5м. от шосето и лесно се забелязва. Има височина около 3м. В реда на геоложките феномени може да бъде класифицирана в групата на побитите камъни, защото стои изправена и няма връзка с коренната скала. Всъщност тя почти не е забита в земята, а е закрепена в основата между по-дребните скални отломки. Природата си е направила малка шега, като я е оставила в малко нестабилно равновесие. "Жабата" представлява къс от едрозърнест, светлобоен гранит, процепен от бели аплитови и пигматитови жили. Една от аплитовите жили "препасва" снагата й и внася хармония във фигурата като в добре изваяна скулптура. Лишеите и мъховете по "главата" и "раменете" показват, че тя е тук от дълго време. "Жабата" е скромна забележителност, но на фона на зеленината покрай реката и в обкръжението на стройни борове прави много приятно впечатление.” <br /><br />За съжаление, въпреки указанията, които получихме в село Побит камък за “Жабата”, при първо търсене, не можахме да я намерим,а след това не остана време, тъй като се стъмни. Това, което знаем от описанието е, че тя се намира в самата вода на реката, вляво от пътя от Побит камък към Медени поляни (респективно вдясно, когато идваш от Велинград). Ясно става от по-горната информация, че тук е в наличност втори побит камък, квалифициран отново като природен феномен и то скромен. И може би дълго време ще бъде схващан като такъв, ако река Доспат нямаше и други две имена Рата и Сура. Индо-египетските паралели на определени топоними са твърде буквални за този район, където са се запазили, за да бъдат пренебрегвани с лека ръка, но това състояние на духовна и научна слепота на нашата официозна наука ми се струва, че ще продължи вечно и ще си остане все така зловещо. Според някои, Сура е «тракийска» дума и значела «река». Аз пък не вярвам дедите ни да са толкова опростенчески в мисленето си, когато дават име на река да я кръстят просто «река». Освен Сура има още една много близка до нея дума и това е Суря, а това във индуистката религиозна традиция е богът на Слънцето или самото Слънце като източник на светлина и топлина (в прекия и преносен смисъл) с още прозвища Савитри и Адитя. Макар, че Савитри е сила отвъд Слънцето във Ведическата система, ние ще го разгледаме тук в близките отношения с него. Прозвището Савитри, идвало от корена «Су» - «възбуждам, стимулирам, подтиквам, тласкам» или той е наречен още «Възбудителят на всичко». Тези определения не могат да не ни направят паралел с издигането/ерекцията на фалоса. Но дали е само това? Все пак тук става въпрос за вода и река. Какво стимулира, подтиква и тласка Суря? Да се върнем на самата «Жаба», смятана за скален феномен, но която сама по себе си е един побит камък. Ако се вгледаме внимателно и посъзерцаваме над въпроса, съчетанието на менхир/побит камък с форма на жаба, директно ни отпраща към първоначалния бог на древноегипетската концепция на Сътворението – Ну/Нун, който е изобразяван като жаба или като човек с жабешка глава, а съпругата му Наунет като змия. В Египет за него няма построен храм или каменни изображения, но се е символизирал от свещеното езеро и подземните води. Уникалното в случая е, че между село Побит камък и Медени поляни е налице негов девташлар, а още по-уникалното е, че той е в самата вода/река. Подобен е и случая със светилището Ранули на южното ни черноморие, чието име според някои, идва от латинското ranula –малка жаба. Мегалитна скулптура на такава жаба, готова за скок е уникално изсечена в близост до така наречената «Къща на оракула», но не знам защоп никой не я е забелязал и отбелязал! Още повече находки от нефритови жабоподобни амулети, повечето зелени на цвят (какъвто е цветът на бог Ну!) са намерени най-малко в 7 селища на наша територия, датирани от ранния неолит и халколита. След всичко това, резонно трябва да се запитаме: Какво стимулира, подтиква и тласка Суря? Самата бездна, самата неподвижна вода, самият първичен Океан, защото «Нун», означава точно това – водния първичен хаос, неподвижната предсътворенска вода, а Савитри е силата, която се носи над него, Духа Божи, който го подтиква, тласка, възбужда, за да се самовъзпроизведат от него Атум и след него Ра. Е, тогава не е ли предназначението на «Жабата» точно това, да увеличава възпрозводителните сили на водата, защото това носи плодородие и просперитет, не е ли този побит камък, всъщност ключ за управлението на водната стихия? Точно така. Затова е точно така «Су» - «възбуждането, стимулирането, подтикването, тласкането», създава Ра – изначалната светлина на света – Сура. Това е «Тапас-а» на индуистката традиция. И на много други космогонични доктрини, където изгревът и залезът на Слънцето са свързани с морето, океана, водата”. И «Книга на мъртвите” величаво ни го свидетелства: «Аз съм бог Ра, изгряващ призори от храмовете древни, както бог Ну.” Какво можем да кажем повече, освен, че “Савитри дарява дълъг живот на човека и безсмъртие на боговете (спомнете си Свадхищхана чакра) ; и забележете «водата и вятърът се подчиняват на нарежданията му; нито едно същество, дори най-великият бог, не може да се противопостави на волята му и той е Господар на това, което се движи и на това, което стои неподвижно. С окови е закрепил земята, укрепил е небето в безподпорното пространство. И той съблюдава твърди закони. Вечно в скута на Савитри почиват Бог, заселниците и всички народи». В египетските религиозни вярвания съществуват и “стълбовете на Шу (Су)”, за които в “Книга на мъртвите” е казано: “Небето, на стълбовете на бога Шу издигнато, на длъж и шир обхождаш... “ Тези стълбове са поставени в 4-те кардинални точки на времепространството. Шу (Су) има своя точен паралел в лицето на шумерския Ен-Лил (повелителят, господарят на въздушното пространство, на ветровете). Връзката тук не би била съществена за отбелязване, защото не сме си поставили задача да съпоставяме боговете, ако не съществуваше село Лилково в България. Ако на шумерски и оттам в иврита “лил” има значение на “вятър, въздух”, то в Лилково думата “лил” е забита в земята, отсечена и обелена (подострена) на върха борика. Така, както се побива камък или каквито са каменни обелиски в Египет. С побиването именно на такива обелени борики – “лилове”, възникнало село Лилково. Това извършил, според една от легендите за произхода на селото, брадварят Лалку, който побил на “Голямата вода” четири такива борики , по една във всеки ъгъл, а в средата на това пространство си направил къща и заживял там с един ранен в крилото орел, лекувайки го. Този акт на основане на селото, чрез изграждане на личния дом прилича на побиването на стълбовете на Шу (Су) в четирите кардинални точки на времепространството. Нещо повече, пет са точките на изграждане на свещения зикурат – четири ъгъла към четирите посоки и връх към небето, чрез който божественото било свеждано в света. Така Лалку изгражда своего рода Дом на Бога и самия той се превръща в божествен баща-родоначалник с божествени симво, в този дом - орелът. Това съвпадение е повече от необичайно, за да е случайно. Още повече, че самата еда за възникването на Лилково е повече и от уникална и директно ни препраща към образите на Шу (Су) и Ен-Лил. Чуйте я:<br /><br />Село, село, Лалку – село!<br />Село градила вишна сила<br />Ни на небо, ни на земя,<br />На средок го съградила,<br />На средок – облак черен.<br /><br />За диреци му редила – все йунаци отбирани,<br />За пармаци му редила – все девойки отбирани,<br />За пенджери му редила – все невести отбирани,<br />За чардаци му редила – все дечица отбирани<br /><br />Че си викна вишна сила<br />Да я чуят там – на небо,<br />И на небо и на земя,<br />И на облак черен.<br />“Село, село, Лалку-село:<br />в бури Лалкус, да осъмваш,<br />в гръм и бури да замръкваш,<br />с бури, Лалку, да братуваш!!<br /><br />Е, не е ли Ен-Лил бог на вятъра и бурите, владетел на пространството между небето и земята? Не е ли това и Шу (Су)? Не е ли съградено Лалку село, точно на небесната твърд, на етерното пространство. И не беше ли Ен-Лил причина за Потопа? <br /> Интересното в случая с Шу (Су) е, че освен бог на вятъра, въздуха, атмосферата е и бог на светлината, без да е пряко символизиран със Слънцето, така както и Савитри в индуистиката традиция. Но когато се говори за Шу (Су) се казва, че “Слънчевият диск е неговият дом (спомнете си “крилатия слънчев диск” на шумерите с божеството в центъра му), през деня се появява в лъчите на слънцето, през нощта в лъчите на луната.” Името му в превод е "сух", “пресъхнал” "повехнал", "слънчева светлина" и "празен(Пустота)", но един от преводите е "Този, който се издига нагоре.”, което е пряко свързано с разделянето на Геб и Нут и създаването на пространство, в което да се създаде живота, планетният живот. Точно това е дало основание в книга Битие да се напише: “да се появи твърд, която да раздели небе от земя”. Тази твърд е именно Шу (Су), затова той е и символ на етерното пространство (Пустота, празнина) съществуващо между земята и свода на небето. От тази гледна точка, бихме могли да кажем, че побиването на каменна колона, фалос или просто изправянето на камък, символизира разделянето на земята от небето и създаването на живота и с това да приключим, ако финикийското название на Тракия не е “Ракхва” или “Ра-кхва”, което означава същото “етерно пространство, небесна твърд или един вид слънчева земя, земя на светлината”. Е, тогава не е ли Тракия земния израз на това нещо, не е ли всъщност и самата небесна твърд, за която се говори в книга Битие? И резонен въпроса е тогава, е ли е Шу (Су) просто един египетски бог? В така наречените “древногръцки митове” съществува Атлант ( на гръцки Атлас). Той е титан, син на Япет и океанидата Климена (или на Азия), брат на Менойтий, Прометей и Епиметей. Някои сказания го представят като син на Уран и брат на Кронос (Именно Кронос разделя баща си Уран от майка си Гея). Атлант принадлежи към божествата, появили се преди олимпийските богове, чудовищни същества с огромни размери. Участвал в борбата между титаните и боговете и наказанието, наложено му от Зевс, било да поддържа небесния свод с раменете си. В случая ясно се вижда, че въпросния Скамбха, върху който се държи цялата планета е антропоморфирано божество от предхождащите днешната човешка раса, раси на титаните-великани и че легендарните представи за побитите камъни като поставени от великани шествуващи по територията на България са просто една историческа истина. Такава е и легендата за Побитите камъни край Варна, които не са никакви природнообразувани камъни, а каменни колони. <br />Обикновено за родина на Атлант се посочва Далечният изток, при хесперидите. Други смятат, че живеел при хиперборейците. Херодот е първият, който описва Атлант като планина, разположена в Северна Африка. Приписват му бащинството на много деца: от Плейона на Плеядите и Хиадите, от Хесперида на хесперидите. Диона също е смятана за негова дъщеря. Негови синове били Хиас и Хеспер.<br />В други се говори за трима души с това име: Атлант от Африка, италийски Атлант и аркадийски Атлант, баща на Майа и дядо на Хермес. Атлант е и епоним на Атлантида. <br />Ние ще обърнем внимание на така наречения аркадийски Атлант, баща на плеядата Майа и дядо на Ерми-Тот, който най-вероятно е първообраза и на африканския и на италийския, защото знаем, че Аркадия е следващото име на Пеласгия/Беласгия (древното звучене на името България). Тогава съвсем спокойно можем да разбираме Атлант като еманация на Ра-кхва (Тракия), като част от нейната същност и да не се учудваме, че неговото име е станало епоним на Атлантида, в която Атлант царувал над централната планина и оттам упражнявал властта си. Тази идея за централната планина/връх е много важно да бъде разбрана от “корифеите” на историческата и археологическата наука, защото великолепния Дом-Светилище в местността Смиловяне между Копривщица и Стрелча е символ именно на това. Оставям настрана Кайлаш и другите азиатски успоредици. Трябва да се търсят не просто културните аналогии между нещата, а тяхната духовна същност. <br />Когато се говори за Атлант, казват, че Персей, връщайки се след убийството на Горгона, го превърнал в скала, като му показал главата на Медуза. Тук директно е указан произхода и начина на възникване на скалните игли, скалноизсечените менхири, каменните и скални колони, подсказан е произхода на скалните лица и антропоморфните форми на скалите, които всъщност могат да бъдат “вкаменените”, влезлите в камъка в едно соматично състояние, представители на расата на великаните и титаните. <br /><br />По-късните времена представят Атлант като астроном, който предавал на хората науката за небето и затова бил обожествен. Това е напълно верно и засвидетелствувано на територията на България чрез графитите по каменния стълп “Мечока” край село Крагуй, Плевенско (умишлено унищожен), чрез които са записани били духовни и астрономически знания. Точно тук трябва да отбележим този факт, че подобни стълпове са служели за трансформацията на космичното съзнание в земно познание за себе си, света и всемира. И не са били никак малко на територията на България. Важна е и връзката на Атлант (Атлас) с Плеядите. Не е случаен факта, че във фолклорната ни астрономия има добре запазени две техни наименования - Стожери и Седмостълпци. Именно Златният стожер е оная централна ос, около която се върти небесната сфера. Тук отново имаме визията за вертикалния строеж на Вселената чрез изправената ос или стълп, но вече не с материални измерения, а енергийно-духовни. И тук трябва да се помисли, дали решетъчните построения и разположения на каменните девташлари около Плиска, отбелязани от братя Шкорпил, абсолютно сходни с тези от Карнак, Франция, не са някакъв вид календар или нещо друго свързано със структурата на времепространството, процесите, които протичат в тях и божествата, които ги ръководят. <br />Най-уникална в това отношение е легендата за Побитите камъни край Варна:<br />“Някога морето достигало до мястото, където сега са камъните, и се пазело от титани, които се подчинявали единствено на морския бог. <br />Наблизо се гушело малко селце. В него живеел млад мъж. Незнайно защо Бог му се явил и му разкрил своето име. Така младежът станал пазител на тази тайна. Бог му дарил вечен живот, но ако момъкът разкриел тайната, щял отново да стане обикновен човек и смъртта да го споходи.<br />Времето минавало. Веднъж момъкът съзрял една красива мома и се влюбил в нея, а тя в него. Тя била обречена за съпруга на главния титан. Младият мъж мислел все за девойката и решил да отиде при титаните и да измоли те да му разрешат да я вземе за жена.<br />Когато се явил пред титаните, те дълго мислили. Разбрали, че и девойката го обича. Решили да я отстъпят на момъка, ако им разкрие тайната – искали да знаят името на Бог. Младежът се чудел как да постъпи. Дал бил обет да пази тайната, но и много обичал момичето. Поискал един ден за размисъл. Преди изгрев титаните и влюбеният се срещнали на морския бряг. Той поискал те да застанат по местата, които той им посочи. Започнал да ги нарежда, а накрая казал:<br />Изписах името на Бог, като ви наредих в този ред. Бог гледал от небето. Ядосал се на титаните, че искат това от момъка и ги наказал. С първия слънчев лъч ги превърнал в камъни. Кой където стоял, там си останал.<br />А момъкът тръгнал по брега да търси любимата си. Срещнали се и се прегърнали, а в този миг под краката им избликнал лековит извор.” <br />Легендата, освен, че визира прехода от една духовно-културна раса към друга (лемурийската към атлантската), показва, че познаването и пазенето Името на Бога носи безсмъртие на човека. И си спомняме по какъв начин Изида изнудва Ра за да разбере тайното му и истинско име. Тогава се досещаме защо са старозаветните забрани да не се споменава името на Бога – с повод или без повод. Факт е, обаче, че чрез подредбата на титаните, момъкът край Варна изписва името на Бога и може би това е първия запис в човешката история на Божието име, а вкаменяването на титаните и превръщането им в каменни колони – стълпове го съхранява завинаги. Съвсем ясно става, че и разположението на девташларите, каменните стълпове и колони е запис, който съхранява духовни тайни. А прегръдката и сливането на момъкът с девойката, който създава лечебен извор е също един вид свещенодействие чрез побиване на свещен стълп. Нещо, което ни отвежда към легендата за Каябашкото блато, където Господ слизайки в малкото селце Босилково, на присмеха на празнично облечените селяни, той забива тояжката си в земята и изваждайки я с малкото си кутре предизвиква потоп, който затрива малкото селце и образува Каябашкото блато. Съвсем ясно е, че побиването на “тояжката” и изваждането е един вид свещенодействие с каменен стълп (побиване и изваждане, т.е. някакъв вид оплождане), с което се извличат подземните води с наказателно в случая за с. Босилково значение. Тогава можем да предположим, че огромния скалноизсечен фалос-менхир край село Ненково е имал точно такава функция – да управлява водния ресурс на река Боровица, която се вие точно под него или да свързва водата над небето с водата под небето. Едва ли, обаче, можем да твърдим, че в легендата за Каябашкото блато спасената вдовица с двете си деца, с взето на главата си решетно сито пълно с Квачка с пиленца е взаимстван от Стария Завет сюжет на унищожението на Содом и Гомор и превръщането на Лот в солен стълб, вледствие обръщането и назад. Тя може би е първоизточника на библейския сюжет. Квачката с пиленца сложени в сито на главата на вдовицата (Великата майка) и отправянето и на запад-югозапад от селото, към Мокренският проход (името, вероятно пак е свързано с вода) всъщност показва движението на съзвездието Плеяди на небето и пряко е свързано с управлението на водният елемент. Самото вкаменяване на Вдовицата с двете деца и Квачката с пиленцата в една определена точка на времепространството също не е случайно. Може да се предположи, че при това положение на Плеядите на небето, визирано с вкаменяването се отваря и извежда на повърхността подземната вода. Или в случая е налице доста по-сложно шаманско свещенодействие, при което Плеядите се “извеждат” извън естествения си път на Небето и се поставят в определена точка на времепространството, за да предизвикат разрушителното пълноводие, вързвайки се в това положение със съответния Златен стожар, в случая “тояжката на Бога”. <br />Едно трябва да се отбележи несъмнено, Вдовицата с двете деца, ситото с Квачката с пилетата на главата, не е друго, освен знака IYI с точка в центъра на чатала. Тази точка в центъра на чатала на Y-то е особена важна, защото явно символизира Плеядите или портата/вратата към тях. И тук нека отново се върнем на Ракхва – етерното пространство, небесната твърд, Тракия, чието ръкописно изписване Т на български не е нищо друго, освен три атланти – колони свързани помежду си, отгоре с един небесен мост, един друг начин на записването в двуизмерното пространство на IYI, срещано не само в египетската йероглифна система, но и в нашите стари храмове под могилите (Старосел) и дори на самия Акропол. «Ракхва» е Ра – кхва, а «кхва» или «кха» означава на санскрит «дупка, отвърстие» (може би преносно «небесна порта или прозорец») и с второ значение «етерно пространство», което е синоним на Акаша. Странно, но факт. Не само финикийския изговор, но и санскрита потвърждават тайната на Тракия като небесна твърд, като етерно пространство. Но «кха» е повече от това, «кха» ти дава възможност да влезеш в библиотеката на това пространство и да черпиш знание оттам. Затова побития камък е бил един вид духовно средище и читалище, където Небето е давало тайните си, а човекът се е учел и усъвършенствал. И тук вече е ясно, колко съм бил прав, когато настоявам нашата древнобългарска титла да се изговаря «кхан», а не «кан». Ама не било характерно, не било верно за нашия изговор, това може да се твърди само от посветеното невежество. Вие си имайте Кан, аз пък искам да имам Кхана Субиги, който може да взема от Небето тайните му и да ги прави хляб насъщен за народа си. Защото и «субиги»е именно «От Плеядите поставен, коронясан». А когато размените словореда на «кхан» получавате «анкх» - символа на Живота! Ето защо евреите крадейки доволно от шумерите “дървото на живота” и създавайки въз основа на него така наречената “кабала”, неслучайно нарекоха първата му сефирота Кетер, което означава Корона – Създателят и Коренът, Необятният покой и цялост и най-вече – Първичната точка. И казват: “Нечистата сила се нарича Царство без корона”. Странно е това тяхно мнение за короната, след като разрушиха всички царства и ги оставиха без корони, превръщайки ги в републики, доста странно е. Затова вие си направете изводите за същността на това, което се нарича “република”! Затова Кхана Субиги, това е онази велика Скамбха, която дава небето и земята, която вмества всички светове, която може да взема светлина от върховното етерно пространство лишено от качества, наречено Акаша, който може да държи в ръцете си Книгата на Живота със 108 златни листа написана от Ерми Тот! Тук трябва да кажем, че иконографията на Шу (Су), в която той държи небето отделено от земята (т.е. Нут от Геб), съответно с други две божества, застанали от лявата му и дясната му страна, не е нищо друго, освен знакът IYI. Модификация на същия този символ е и иконографията, в която той държи слънчевата ладия, изправяйки се с нея, а от лявата и дясната му страна са застанали успоредно един на друг двa лъвa. Знайно е, че такава двойка лъвове са именно самият Шу (празно пространство/сухост) и сестра му Тефнут (влагата), които са наричани “близнаците-лъвове-богове”. Два лъва успоредно един на друг, ние имаме в храма “Жаба могила” край Стрелча. Най-интересното е, че една от версиите за раждането на Шу и Тефнут е мастурбацията на бог Атум, който вземайки в ръка фалоса си, мастурбира в Хелиопол, създавайки тях двамата. <br /> Подобна иконография на носене на божествената ладия с две ръце, обаче има и бог Ну. Цялата божествена Осмица (Огдоада) със Слънчевия диск в центъра (скарабея) е разположена на небесната лодка, повдигната от двете ръце на Ну, а от двете му страни стоят на колена две божества. Тук недвусмислено, отново имаме IYI. Трябва да отбележим, че в Египет, това е много ясно изразено. Още повече, там имаме една религиозна церемония, наречена “издигането на стълба Джед”, който според египтолога д-р Манфред Луркер представлявал исторически фетиш, чието значение още не било открито. Други изследователи смятат, че това е технически предмет, някакъв вид антена или трансформатор на енергия и може би имат основание за това. В крайна сметка Джед означава в древните текстове нещо като „гръбначен стълб“ или „гръбнак“, и се е намирал първоначално в Хелиопол. Още по-уточнено, това е “гръбнакът на Асар/Озирис”. Идеята за Джед като гръбначен стълб, като вертикална ос, не е далече от идеята за централния канал Сушумна (гръбначния нерв) по който се издига вътрешната огнена сила и от идеята за изправения гръбнак на човека, необходим за да получи диханието за живот. Факт е, обаче, че церемонията Джед се е празнувала ежегодно през месец Кояк (средата на ноември) и започвала винаги с жертвоприношение, което фараонът дарявал на Озирис, „владетеля на вечността“, както факт е, че богините Изида и Нефтида винаги са рисувани по стените на храмовете коленичили пред стълба Джед, посредством който общували с божеството Озирис. Ето тук имаме още едно доказателство, че побития камък/ стълб е средство за общуване с Бога, преведено на технически език – той е някакъв вид антена или комуникационно средство, с което се е общувало с определена небесна или звездна област. Трябва да отбележим, че най-вероятно първом Джед е бил “гръбнака” на Сет, а Озирис бил олицетворяван повече със своя фалос, защото в “Книгата за възлизане към светлината на Деня” (или Книга на мъртвите) е казано: “Гръбначният ми стълб е стълб на Сет. И моят фалос е фалосът на Озирис» . Вероятно когато Асар/Озирис чрез сина си Хор побеждава Сет, гръбначния стълб на човека става гръбначен стълб на Озирис. Това може би не е случайно, след като Асар/Озирис, освен бог на възпроизведствените сили на природата, свързан със земеделието е свързан още с водите на Нил и напояването на земята. Химна за Асар/Озирис, говори: „Те идват, водите на живота, които са на небесата.Те идват, водите на живота, които са на земята...О, Озирис!Водите се надигат, очаква ни изобилие.Времето на разлива е неминуемо, носи го реката която тече в тебе, Озирис. Нека боговете ти дадат да се възродиш под името Орион!“ <br />В “Книгата за възлизане към светлината на Деня” има множество магични заклинания свързани с водната стихия и те никак не са чужди в египетския религиозен и духовен живот. Странното е при тях, че те не се отнасят само до любимите на учените земеделски ритуали и функции, а въобще до управлението на водата като елемент, за укротяване на нейните стихийно-унищожителни сили (потоп) или създаването на такива. Това са 57 ГЛАВА - «ЗА ДА СЕ ПРИДОБИЕ ВЛАСТ НАД ВОДИТЕ В ОТВЪДНОТО» и 58 ГЛАВА - «ДРУГО ЗАКЛИНАНИЕ, ЗА ДА СЕ ПРИДОБИЕ ВЛАСТ ВЪРХУ ВОДИТЕ», както и <br />59 ГЛАВА – «ВЛАСТ ВЪРХУ ВДИШВАНЕТО И ВЪРХУ ВОДИТЕ»; 61 ГЛАВА – «ВЛАСТ ВЪРХУ ВОДИТЕ НА НЕБЕТО». Там е речено:<br /> <br />«Ето ме препълнил и сторил да прелеят бездните,<br />та да избликнат водите на небето...<br />Те в техните пространства водни ме поемат<br />и затова под моя власт остават водите на небето.»<br /><br />Глава 60-та е още по-откровена:<br /><br />ЗА ДА СЕ ОТВОРЯТ ВРАТИТЕ НА НЕБЕТО<br /> <br />Вратите на просторното небе пред мен да се отворят!<br />Вратите на земята влажна<br />да са отключени пред мене!<br />(О), ето този бог велик на Нил небесен<br />с ритмите на Ра в съзвучие влиза...<br />О, богове, въздайте ми властта върху водите на небето,<br />защото, истина, в деня на бурите върху земята<br />ще съумея Сет да укротя, врага ми!<br /><br />Това е своего рода заклинание за спиране на потопа, чийто код, според немския учен Валтер Папст и инж. Димитър Чиликов, намираме кодиран и в Ситовският надпис, край село Ситово, България. Още повече, че в Западна България, Софийско, съществува село Потоп, а в Северозападна България, село Сумер, което е Су-Меру – издигащата се насред водния хаос, космическа планина, от която се начева светоустроението и се овладява хаоса. Като такава е бил възприеман и връх Момчил (Свобода) в Родопите, на който навремето се намирали грамадни побити камъни, вероятно от праисторическо време и се допуща, че са служили за астрономически наблюдения, а от там и за предсказания. Не знаем какво е била конфигурацията на тези менхири там, защото вече са унищожени, но ако са били в кръг (кромлех), то е ставало въпрос именно за престолът на Бога и неговият двор – събранието на боговете, защото кромлехът с един побит камък в центъра и множество в кръг, представлява именно Съветът на Боговете – (Абсолюта с неговите Еманации), а в земно-материален план – Съветът на прадедите. <br />В обощение на всичко това, върху което съзерцавахме – побитите камъни, стълбовете, колоните, идва един любопитен факт, отбелязан в “Старини на юдеите” от Йосиф Флавий, който казва, че Сет/Сит и потомството му извели мъдростта на небесните тела, и построили "стълбовете на синовете на Сет/Сит".Стълбовете били два изписани с много научни открития и изобретения, най-вече в астрономията. Те са били построени от потомците на Сет/Сит въз основа на предсказанието на Адам , че светът ще бъде разрушен веднъж с огън и друг път с глобален потоп. Затова те имали за цел да запазят откритията, за да бъдат запомнени след разрушението. Единият бил изграден от тухли (кирпич), а другият от камък, така че, ако стълба от тухли се разруши, да остане този от камъка. Йосиф съобщава, че каменния стълб е останал в земята на Сирия по негово време. <br /><br /><br />...И тъй, все по-смрачаващото и облачно време ни принуди да преосмислим стратегията си – да спрем да се лутаме и да търсим “Жабата” и реших да качим някой връх. Защото не можеш да отидеш на планина, дори и за един ден и да не качиш връх. Къде, къде, наблизо..., на картата гледам, има един - “Кара кая” с обозначение, че има голяма скала и няколко други скали с южно изложение. Не се и поколебавам нито за миг, въпреки, че има някви си 2,40 км по права линия до него от шосето. Думата “Кара” не ме плаши, и ако за българомохамеданите, тя има някакво спирачно действие, с оглед на проклятие над мястото (както връх Анатема над Асеновград за християните), наясно съм, че върхове, местности и пещери с подобно име са маркер за древно светилище. Пътят спори и не след дълго се намираме в подстъпите на върха. Маркирането на върха от картата на джипиеса е една съвсем произволна точка, която се опитваме да достигнем катерейки се и макар, че го изкачваме, не намираме това, което търсим. След кратко лутане по билото, решаваме да се върнем. Нямаме много време и е рисково, залутването ни по гъсто обраслото било, доволно разорано от дивите прасета и замръкването ни там. Затова приемайки поражението си, слизаме и се завръщаме. Не така, обаче е мислил Господ. Той явно много е искал да видим Кара кая, дори повече от нас, искал е да се докоснем до нея. На половината път на слизане чуваме странен шум. На мотор “Иж” с угасен двигател към нас се спуска един от местните, от село Медени поляни, бивш горски. След разговор с него, разбираме, че сме се разминали не с много и не сме били далече от целта си. Дори нещо повече, той намеква, че върху скалата имало някакъв изсечен казан, малко повзривен от иманярите, но съществуващ и че заслужава да се види. Неочаквано за нас е желанието му да закара поне единия от нас там с мотора. Щяло да стане по-бързо и да изпреварим мръкването. Ако това не е Божия намеса, здраве му речи. Мятам се на Иж-то отзад и за първи път виждам достойнствата на тази стара соц. техника по черните планински пътища и пътеки. Иж-то гази навсякъде. И не след дълго, макар и с цената на солидно загряване, сме на върха, заедно с мотора. Изпреварили сме нощта и сега поне за миг ще се докоснем до едно от уникалните светилища на Западните Родопи – Кара Кая. На върха на скалата е изсечен огромен почти квадратен казан с размери някъде около 2,30/2 метра и дълбочина над 1 метър с доволно широк и дълбок улей, който извежда течността извън скалата. Преди него има изсечени 2 или 3 ботурчета (шарапани). Вдясно от казана, но до самия него т.е. в западна посока е имало изсечена звездна карта. Тя обаче е унищожена. От нея е останала само 1 дупка (звезда), а на другите, едвам се личат контурите, но не стават за маркиране с тебешир. . Може би, точно това е било унищожено, а не самият казан, който е в прилично състояние. Мащаба на картата ме кара да предположа, че става въпрос за определена звездна област или точно определено съзвездие. За съжаление, няма да разберем кое е то. По този начин на разположение на елементите, Кара кая прилича на мини модел на Козия камък, но неговия скален казан е определено по-голям. Всичко това е изсечено на една неголяма скална площадка, към която водят три “стълбички” тип “мечи ямки или стъпки”. Най-впечатлителното обаче от всичко е обширната панорама и огледност, която съществува на юг, изток и запад от светилището, т.е. съчетанието му с линията на хоризонта, а това е много важно за еманираната от светилището енергия и нейното разположение. Човек като застане там, не може да не се досети за Хор над хоризонта (Хар-ем-ахет) и за Хор над двата хоризонта (Хер-ахети). Може би това е дало основание на римските завоеватели, тук да изградят наблюдателен пост, защото към светилището е имало сграден фонд, който е бил прилепен към северната част на скалния масив и се е простирал на обширна площ след него. В разораното от иманярите като картофена нива тамошно пространство излизаха парчета от тухли и керамика от римския период. И това ми даде основание да предположа, че светилището е било превзето и осквернено от римляните и вероятно реорганизирано в наблюдателен военен пост. Впоследствие в интернет попаднах на изследванията на Марков от Благоевградския университет, в които е казано:<br /><br />“ В два центъра - горе при скалистия връх с форма на пирамида и долу, при реката са били съсредоточени култовите действия в забележителното скално светилище "Кара кая", намиращо се при изворите на р. Вищерица в Западните Родопи. Керамичният материал се отнася най-общо към втората половина на І хил. пр. Хр. Скалните изсичания при върха са с кръгла и сърцевидна форма. Забележително е скалното изсичане с форма на конска челюст, както и това с форма на каменна ладия - насочена точна на запад. И двете изсичания представляват своеобразни скални олтари. Северно до естествената скална пирамида била прилепена архитектурна част, днес в руини и напълно унищожена от иманярската инвазия. “<br />(http://satrae.swu.bg/projects-and-discoveries/discover2.aspx )<br /><br />Спускащата се тъмнина, не ни позволи да намерим скалата с форма на конска челюст и тази с форма на каменна ладия, но спътникът ми каза, че на запад имало още скали, които според него не били толкова интересни, но явно не е било така. Но така или иначе ние нямахме време за тях. Тези две скални изсичания – конската челюст и каменната ладия, говорят за две етапа в духовния живот на светилището. Първият, по-древният е свързан със скалата с форма на каменна ладия, която знаем е свързана с изгрева и залеза на Ра и пътуването му през Дуат, а второто – с идеята за Великия Конник, но това е само едно грубо предположение, а не заключение, защото, ако се обърнем към Ведите и Упанишадите, тази конска челюст може да ни разкрие съвсем нови, неподозирани досега неща. Едно е ясно, един ден, ние, отново ще се завърнем към Кара кая, към тази мистерията на Тъмнината, в която е скрит пламъкът на всяко едно Утро!Jordan_13http://www.blogger.com/profile/01363054715126856076noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8209040832699935565.post-92035451511654065362011-06-25T09:05:00.000-07:002011-06-25T09:06:49.856-07:00ЗА ПАМЕТНИЦИТЕ НА ДУХАСлед големия цирк настанал в българското обществено пространство, вследствие изографисването на паметника на съветската армия и разгорелите се дебати след това - “за” и “против”, време е, да се каже нещо по съществено за паметниците в българската история, въобще. Оставяме настрана противопоставянето “русофоби”, русофили”, а също така появилата се либерална среда, между тях, която нито “филска”, бито “фобска”, има друга визия, защо даден паметник не трябва да бъде разрушаван, камо ли оскверняван. <br />Първом, паметниците в България, бих ги разделил на две основни категории – паметници на Духа ( в които има и неръкотворни) и паметници на световните идеологии и системи. Вторите в България, са определено много повече от първите. Паметникът на Духа визира естествения еволюционен процес на националността, всичко онова, което тя е достигнала със собствените сили, развивайки своите самобитни ценности, паметниците на идеологиите са следите на онези световни доктрини, вклинили се в народностното българско съзнание и профанизирали, спряли или изменили естестествения му еволюционен процес. Можем да кажем, че имаме един паметник на Духа, когато ние, като народ, като националност сами правим и пишем историята си. Този паметник е символ, който храни съвестта и съзнанието на последващите поколения и създава традиция, вдъхновяваща творчеството развиващо и изграждащо националността. Казваме, че имаме “идеологически паметник”, когато сме загубили свястта и самобитността си, а оттам възможността да творим своята собствена история, и нашата история се прави и пише от други. За съжаление при нас, навикът друг да прави и пише историята ни, се е вкоренил толкова дълбоко в психологията ни, че се е превърнал в “табиет” и непоправимо е увредил зрението ни. Вътрешното зрение. Затова идеологическите паметници приемаме като част от историята си и неистово ги браним от всякакво посегателство и осквернение, особено, когато смятаме, че господството на дадена идеология е била светла страница в нашия исторически и житейски бит. Но това съвсем не е така, идеологическите паметници за разлика от паметниците на Духа са загуба на историчност, един израз на безвремието в историята ни. Това са моментите, в които ние не се изграждаме като народ, а изпадаме в подражателства на доктрини и народи, които ни унищожават – физически, психологически и духовно. Затова много често идеологическото самоопределение надделява над народностното. Какъв си? Аз съм комунист, аз съм демократ, аз съм либерал, аз съм земеделец... чуват се отговори. А българин ли си? Този отговор, не е еднозначен. Днес някои казват: аз съм славянин, други – аз съм американски гражданин или гражданин на света, трети – аз съм турчин. Тук вече е налице една асимилация на народността, загуба на национално самосъзнание и свяст. <br />Затова, ако трябва да водим дискусии, какво трябва да се прави в България с идеологическите паметници, които демонстративно и крещящо се налагат в полето на зрението и битието ни, отворът на тази дискусия е един – да се разрушат без остатък, защото те не са част от историята, а са загуба на историчност. Да не загубиш историчност е по-важно от това да имаш история, която те унижава! Затова пемтниците, които свидетелстват за това, как други са ни правили историята, трябва да бъдат разрушавани безмилостно и без остатък, защото са лош пример за поколенията. Трябва да останат живи единствено паметниците, които показват как правим историята, за да възпитават положителен национален импулс в подрастващите и коренуват националния нихулизъм. Само, този, който може да прави историята, има бъдеще, на когото му я правят, той само подражава и вегетира. Ето защо всички паметници на освободители, трябва да бъдат демонтирани и на тяхно место да бъдат поставени паметници на Духа, и техните чествания трябва да бъдат масово отразявани. Останалото е национален нихилизъм, водещ до национален упадък. “Паметник на Освободителя” е своего рода национален нихилизъм, не чувство на признание, коленопреклонението пред него не възпитава и не дава на бъдещите поколения един нов хоризонт, а пренася върху тях робската психика на предишните. Това е един много тънък психологичен момент, затова управляващата върхушка не демонтира нито един паметник на “Освободителя”, дори допусна възможността да бъдат изграждани паметници на Османската империя в 21 век в България. Защо? Отговора е много прост. Тези паметници са част от средството и енергията за управлението на масата. Идеята да имаш винаги освободител, който да идва и да те спасява, когато изпаднеш в беда, да не разчиташ на собствените си сили, да се чувстваш винаги малък и нищожен, за да имаш нужда от покровителство, това е част от голямата робска верига, която управляващата юдовърхушка много елегантно налага на масите в третото хилядолетие. За управляващите,.ако народът започне да прави история, те стават излишни, за тях е удобно, друг да прави историята, за да могат, те да управляват. Затова идеологическите паметници в България седят по села, паланки и градове, а паметниците на Духа липсват. Те са като стълбове-излъчватели на подсъзнателно ниво, които врастват в съзнанието на подрастващите формулата на безпомощността и собствената незначимост да правиш големи дела, да правиш история. Правенето на история е оставено на някой, вън от теб, а ти трябва само да вегетираш и подражаваш. Не си способен на подвиг, не си способен за надмога на личното, за израстване. Ето защо, префасонирания паметник на съветската армия, независимо от кого бе направен, бе една отлична провокация, едно свръхгениално послание, един сигнал към нас, към нашето историческо самосъзнание. Той много елегантно подмени старата реалност с новата, за да се види, че двете са едно и също, че съветския комунизъм и американския империализъм, събрани в един паметник са две лица на злото за българската история и те ни лишават от правото на историчност и възможност сами да правим историята си. Време е да се събудим! Българската история не се пише от победителите, а от титаните на Духа, с които националния ни съвест прозира Бъдещето!Jordan_13http://www.blogger.com/profile/01363054715126856076noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-8209040832699935565.post-14052675118985173442011-06-24T05:11:00.000-07:002011-06-24T05:12:20.736-07:00Янкул и ЯнкулицаЧУДНА ЯБЪЛЧИЦА<br />Сон сонила Янкулица,<br />На утрина во неделя: <br />Изникнала яболшница <br />среде дворье песочина, <br />сребрен корен , злати гранки, <br />завързала пет яболки, <br />пет яболки позлакени. <br />Говореше Янкулица: <br />А Янкула господине, <br />да сум сон я сонила <br />во неделя на утрина: <br />изникнала яболшница <br />среде дворье песочина, <br />сребрен корен, злати гранки, <br />завързала пет яболки, <br />пет яболки позлакени. <br />Янкула е говореше: <br />- Янкулице бре, невесто, <br />тоа ли ти не текнует? <br />яболшница сама ти си, <br />а яболки наши деца!<br /><br />(БНПТ, Т.1,стр.350, Прилепско (Миладинови № 622))<br /><br /><br />Седнал ми е стари Яно <br />да ми яде, да ми пие, <br />на сам дено, на Великден, <br />с неговите пет синови, <br />с неговите мили сна’и, <br />с неговата първа любна; <br />да ми яде, да ми пие <br />симид лебец от фурната, <br />рудо ягне препечено, <br />ройно вино преточено, <br />баш ракия преварена. <br />Преропало на дворови. <br />- Шчо ропова на дворови ? <br />- Ой ти, татко, стари Яно, <br />житари се, жито саке ! <br />- На ти, синко, ключовите, <br />да отключиш амбарите, <br />да му дадеш бел пченица...<br /><br /><br /><br />Седнал ми е стари Яно <br />и до него Яноица <br />на постели бабукерни, <br />на перници копринени; <br />синои му свеки светат, <br />а снаи му диван стоят, <br />а внуци му слуга служат <br />да си чекат мили гости <br />мили гости водичарки. <br /><br />(БНТ Т.5, стр. 299, Прилепско)<br /><br /><br />Леле, Янко, мили сине ! <br />Ще те питам, да ми кажеш, <br />Да ми каяжеш, да не лъжеш: <br />Всяка вечер коня ковеш, <br />плочи туряш чисто сребро, <br />клинци ковеш сухо злато. <br />Вечер идеш, заран дойдеш, <br />Я ми кажи къде ходиш? <br />Мила майко, стара мале! <br />Като питаш, да ти кажа: <br />Вечер ходя във планина <br />във планина във пустиня, <br />тамо либя самовила, <br />самовила първо либе. <br />Самовила ме заклела <br />Да не казвам къде ходя. <br /><br />(СбНУ ХХVIII стр. 432, с. Вресово, Айтоско)Jordan_13http://www.blogger.com/profile/01363054715126856076noreply@blogger.com2tag:blogger.com,1999:blog-8209040832699935565.post-56274150211967362122011-06-24T04:26:00.000-07:002011-06-24T04:29:01.364-07:00ЕНЬОВДЕН(из древните ни дохристиянски представи)<br /><br />ЕНЬОВА БУЛЯ ЕНЬОВА БУЛЯ, ЯНОВО буле, Яновче, Еня, Еньо – <br /><br /><br />1. Момински обичай, изпълняван в цсновната си форма на ЕНЬОВДЕН В южнобългарските тракийски райони (Пловдивско, Старозагорско, Бургаско, Родопската област, Странджа, Сакар) и сред тракийските преселници в Североизт. България, Добруджа, Бесарабия, Южна Русия.<br /><br />2. Название за основното обредно лице, което дава името на целия обичай, Е.Б. е 3, 4, 5-годишно момиченце, което се избира съобразно с местната традиция - да е СИРАЧЕ, ИЗТЪРСАК, дете от първо венчило на живи родители, болнаво дете. Обличат Е.Б. в „честита", „целокупна" къща, т.е. където съпрузите са в първи брак, здрави и с живи деца. Задължително използуват части от булчинско облекло - женска риза с широки ръкави, препасана с коланче, отгоре червен кавад (връхна дреха с ръкави до лактите), на главата червено було, метални булчински накити и венец от еньовче и други набрани през нощта срещу Еньовден цветя. В ръце Е.Б. държи стръкове зеленина. Тя е боса и момите пазят да не стъпи на земята. Обичаят Е.Б. включва два обредни момента - обхождане на селското землище и напяване на китки. Срещу Еньовден момите топят китки с вързан на тях пръстен или друг белег в котел с мълчана вода, донесена от две чисти девойки, покриват го с червена престилка, кърпа или мъжка риза и го оставят през нощта да престои „на звездите" под трендафил. На места приготвят по една китка за всеки член от семейството. Сутринта на празника, след като приготвят Е.Б., момите обикалят селското землище в кръг, носейки я последователно на раменете си. Е.Б, размахва зелените клонки в ръцете си, а момите изпълняват специални песни главно с мотиви за плодородие или женитба. Спират при кладенец или чешма и слагат Е.Б. В скута на бременна жена - за да е плодородна годината. Някъде задават въпроси на Е.Б. за предстоящата реколта и нейните случайни отговори приемат за предсказания. След обхождането се връщат в къщата с оставения вечерта котел. Е.б. вади китките една по една, а момите припяват кратки песни-припевки, по чието съдържание гадаят за бъдещия съпруг на всяка една от тях или за здраве и плодородие (когато припяват китки за цялото семейство). Накрая момите измиват лицата си и Е.Б. с мълчана вода за здраве и плодородие.<br />Варианти на Е.Б. са приготвената от момите антропоморфна женска фигура от кръстачка на КРОСНО (в Ямболско) или на гюм (в Русенско), облечена също с булчински дрехи. Обредният персонаж Е.Б. се приема като женско сакрално олицетворение на св. Иван Летни и по-точно на неговия дохристиянски предшественик. Двете осровни характеристики на обичая Е.Б. - гадаенето (за женитба, здраве, плодородие) и кръговото-обхождане на селското землище (за да се осигури влага и плодовитост на посевите и да бъдат запазени от ГРАДУШКА и магическо „обиране") отговарят на митологичната представа за летния слънцеповрат, отбелязван с празника Еньовден.<br /><br />ЕНЬОВДЕН, Яньовден, Яневден, Иванден, св. Иван Бильобер, св.Иван Летни, Среди лете (24 юни) – празник, с който църквата отбелязва рождението на св. Йоан Кръстител. <br />Народното честване на Еньовден отразява връзката му с деня на лятното слънцестоене (22 юни) – един от най-важните астрономически преломи в годишното време. В основата на празника, стои култът към Слънцето. <br />В основата на празника стои култът към Слънцето. У всички българи се среща поверието, че на Е. слънцето „играе", „трепти" при изгрев; от този ден тръгва към ЗИМА. Християнизиран вариант на тази представа е митоло-гемата за свети Еньо, който „облича кожуха и отива да донесе зима", „Еньо си облича клашника и тръгва за сняг", „Свети Еньо започвала си кърпи кожуха и се стяга за зима". Вярва се, че на Е. сутринта Слънцето се изкъпва в реките и изворите и поема рбратния си път към зимата. Кукувицата - предвестница на пролетта, кука само до Е., т.е. от този празник лятото си отива. С култа към слънцето се свързват редица обреди - моми и невести посрещат изгрева и гадаят по сянката си за здраве и живот през годината; моми, жени и деца се къпят в реките с лечебнопрофилактична цел; нестинарите в Странджа понякога изпълняват своите игри върху огън на Е. е характерно паленето на обредни огньове по високите места около селото, на селския мегдан или по поляните в гората (т.н. яньов огън у рупците в Странджа, на места във Варненско, Великотърновско, Ловешко, Пиринския край). В случая земния огън се явява обредна проекция на небесния огън, т.е. на Слънцето и цели увеличаването на жизнената му сила. Запалените огньове се прескачат за здраве и прогонване на инсекти. В нощта срещу Е. се добива нов огън, от който се запалват всички огнища в селото (Варненско).<br />Народът поставя св. Иван летни в редицата на християнските светци градушкари. За предпазване от градушка <br />на Е. не се работи никаква работа. Същата насоченост имат и еньовденските обредни обхождания в кръг на селските землища и водоизточници (вж. ЕНЬОВА БУЛЯ), при които кръгът-действие вероятно се отъждествява със Слънцето. Народните възгледи и поверия за Е. разкриват митологичната му същност на граничен период в годишния природен цикъл. Вярва се, че в полунощ срещу празника „небето се отваря" (Югозападна България, района на Скопие); срещу Е. „морето спира да се движи" и се къпят в него за здраве (българите от Беломорска Тракия); в нощта срещу Е. „земята се отваря" и демоничният дух-стопанин на заровеното имане проблясва като пламък; срещу Е. звездите „слизат на земята" и омайват тревите и цветята, придавайки им магическа целебна сила. Е. и особено нощта срещу празника се смята времето, когато се нарушават пространствените и времеви граници между горния и долния свят, когато действат различни свръхестествени същества и демони - самодиви, вампири, паднали от небето ЗМЕЙОВЕ. Нощта срещу Е. до изгрева на слънцето се мисли благоприятен момент за различни магии и заклинания. Тогава магьосниците крадат чуждото плодородие, „мамейки" с магически действия житото от нивите, млякото и кравите, меда от пчелите. За предпазване от тях е позната цяла система от противодействия. Според народната вяра св. Еню е патрон На МАГЬОСНИЦИТЕ; ВРАЧКИТЕ, билярките, вещиците.<br />Е. се смята като особено подходящ календарен момент за предсказания и гадания – за времето, за здравето, за женитба. Между тях най-характерно за празника е моминското на-пяване на китки (вж. ЕНЬОВА БУЛЯ). Общобългарска е представата за целебната сила на набраните срещу Е. цветя и билки, в която прозира връзката между почитания от народа св.Еньо и предхристиянските божества на Слънцето и вегетацията. Еньовденските треви и билки имат широко приложение в обредната' практика и народната медицина (вж. ЕНЬОВЧЕ, КИТКА, ВЕНЕЦ). Отнасяна от едни изследователи към “праславянския” пантеон, от други - към религиозните традиции на античното субстратно балканско население, еньовденската обредност несъмнено е езическа по произход. Е. е християнизирана адаптация на паганистичен празник в чест на лятното слън-цестоене.<br /><br />ЕНЬОВКА , Еньовче ЕНЬОВСКА КИТКА, ЕНЬОВСКИ ВЕНЕЦ , ЕНЬОВЧЕ, еневка. енювец, янювче<br />(Yalium verum) - дребно горско цвете с жълти цветове, което цъфти по ЕНЬОВДЕН. <br />Според народната.вяра Е. е лековита билка и може да предпазва от самодиви, змейове, раз-лични болести. У всички българи е позната представата, че в нощта срещу св. Еньовден и до изгрев слънце билките са най-лековити. Затова срещу празника и сутринта преди слънце - баби, жени, моми и деца берат Е. и други треви и билки, от които увиват еньовски венци и китки. Закичени с тях и с песни посрещат изгрева на Слънцето. През еньовски венец се провират за здраве. С Е. е закичена Еньовата буля от едноименния обичай. Еньовските китки и венци се пазят през цялата година и се използват за лекуване.Jordan_13http://www.blogger.com/profile/01363054715126856076noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8209040832699935565.post-52159214155501225022011-06-12T13:30:00.000-07:002011-06-12T13:32:30.106-07:00ОДА ЗА СВЕТИЯ ДУХПараклисът “Свети Дух” и древнобългарско (тракийско) светилище е продължение на билото, на което са разположени Мартина, Асара и Света Богородица и по своето положение е най-близко разположено до самото село Бойково. До него може да се достигне след като слезете по стълбичките до чешмата в центъра на селото, преминете мостето и не след дълго поемате отбивката вдясно за бунгалата, която започва да се изкачва нагоре. Достигайки ги, продължавате право по пътя, който минава през неголяма борова гора и излиза на нива/ливада, която се пада вече вляво от вас (тя е оградена). Тази нива/ливада, доколкото си спомням завършва в малък дол или по-скоро канал. Тук е скрит ключа за бараката. Не продължавате направо по пътя и не преминавате каналчето, а се вглеждате, вляво от него. Там трябва да се вижда един тревясал коларски път. Поемате смело по него, той минава помежду две бивши ниви, като в края на лявата се откроява букова гора, пътят стига до гората и преминава в малка едвам забележима пътека. Това е пътеката за св. Дух. Тръгвате по нея и макар, че лятото е зашумено и не се виждат скалите, продължавате смело напред и съвсем скоро, вляво от вас ще се видят на една скалиста тумба останките от “крепостта”, а малко по-натам, право напред е скалата с параклиса. <br />На някои от буковите дървета по стъблата име изрязан на 1-2 места надпис “Св. Дух”, тъй, че смело. Макар и близо до селото, светилището “Св. Дух” не е никак лесно откриваемо. <br />Когато видях “Св. Дух”, аз се смаях... Очаквах стандартния християнски параклис, а попаднах на нещо, което носи духа и свещеността на древността. Все едно не бях в Чернатишкия дял на Родопите, а в Тибет! Свещената скала, бе приютила под крилото си малкия параклис, така, както майката приютява детето. И тогава разбрах – разположението му тук, не е никак случайно. Още на пръв поглед на картата се вижда, че св. Богородица, св. Дух и св. Архангел са разположени, така, един спрямо друг, че образуват триъгълник, който географски въплъщава,евангелската притча (евангелие на Матей) за вестителството на Архангела, оплождането на Богородица от Светия Дух и зачеването на Сина. За първи път виждам географски взаимосвързаното разположение на три свещени точки да разказва, да носи послание. Другите свещени точки – Бащата (Асар) и Сина (Кун-ли-гор) стоят встрани от този триъгълник, но образуват със света Богородица - друг триъгълник – Майка, Баща и Син. “Лина” е между св. Архангел и св. Богородица и е “носа” на поредния свещен триъгълник в района. <br />Троицата “Баща,Майка, Син” не присъства в християнството, при все, че Духовден е ден на Светата Троица, като акцентът на този ден е върху лицето на Светия Дух, неговото творчество и благодатни дарове. Тя обаче присъства във всички “езически” дохристиянски вери, но нейния най-съвършен израз е в нашата древна вера: Мар (Асар), Умай (Изида) и Хурса (Хор/Гор). (Тангра не влиза в никакви Троици, защото това е Абсолюта). В християнската догматика, Абсолюта “отпада” (скрива се), Майката се извежда оттам, защото трябва да има една земна жена, която да даде на Бога плът, в неговото планетно въплъщение (аватарно слизане), но се запазва като космически принцип в Троицата - Бог Свети Дух. Разбира се, за християните това е един вид “богохулство” или “еретизъм”, но това е истината за създаването на християнската троица. Не е случаен факта, че, ако Бог Отец е неродим, Бог Син е родим, то Бог Свети Дух изхожда от Отца. Друго за него не е постулирано, освен, че се “предава”, “праща” чрез Сина. Но защо и как, християнството не обяснява. Това “изхождане” го приема като даденост неоспорима, т.е. като догма. В неоплатонизма, чиито влияния са немалки върху християнската догматика имат друг термин “изтича” (еманация, еманира се). И ако човек малко обърне поглед навътре, ще види, че на Изток тази изхождаща енергия на Абсолюта, наречена в християнската Троица Бог Свети Дух има едно друго име, което много често се подминава – Шакти. Но Шакти е “Свещената сила, първичната божествена енергия, олицетворение на божествената женска сила в образа на Божията Майка”. Всяко божество там, като аспект на Брахман има своята Шакти. Сива (Шива) има своята Шакти, с която той е неразривно и неразделимо свързан, винаги. Това е Вечното Баща-Майка, неопределимото Това, за което говори Изтока, и което в православното християнство е визирано с изхождането на Светия Дух само от Отца, но не и от Сина. Ето защо тази неразривност на Сива с Шакти е основата на единосъщието на християнската троица. Сива нищо не може да направи без Шакти, както Шакти не може да съществува без Сива (Шива). Без нея той не може да разрушава, съзижда и съхранява. Ето защо спокойно можем да кажем: “Без изхождането на Светия Дух не може да стане раждането на Сина”. Изхождането, това е “изтичането” от Всемирната Утроба на зримия, материален и видим Космос. Затова Бог Свети Дух, неизменно присъства в Боговъплъщението и Богораждането. Как това единство на Сива с Шакти, как това единосъщие на Отца и Светия Дух е изразено в светилището “Св. Дух” край Бойково? Чрез единосъщието на параклиса със скалата! Него хем го има, хем го няма, хем е скала, хем има своя собствен облик. Уникално. Някой е бил боговдъхновен, за да го направи. И не е за учудване - камъкът, скалата символизират Абсолютното Битие, наричано в нашата древна вера – Танг (камък, скала), и носят всички първични енергии на Сътворението. Уникалността на светилището Св. Дух край Бойково е именно в това, че дава зримост на изхождането на св. Дух от Отца, показва ви как става то. Нещо, което цялата догматика на християнството не смее да ви обясни, това светилище ви го показва! Талмудическата традиция на юдаизма нарича Светият Дух - Шекина (много близо до Шакти) и олицетворява видимото присъствие на Бога. И когато отнесем това към “свети Дух” и “света Богородица” в Бойково, то е ясно, че едното изразява космическия принцип, а другото – земния принцип на Великата Божествена Майка. Неразбираемо е за обикновения човек? Еми, значи трябва да се промени и да не бъде вече обикновен. <br />Когато се разглеждат проявленията на Светия Дух в историята, често се цитират две места от Книга Битие, където той е отбелязан „А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата” (Бит. 1:2)” (Затова след туй кръщението на Сина е във вода) и при сътворяването на човека „…и вдъхна в лицето му дихание за живот, и стана човекът жива душа” (Бит. 2:7). Има още няколко проявления на Бог Свети Дух, които не са от често отбелязваните:<br />Не е добро за човека да бъде сам; да му сътворим помощник, нему подобен” (Бит. 2:18). Много малко се говори в християнството за Светия Дух като дихание за живот, още по-малко за него като “Усъвършенстващата Причина”, за каквато го смята св. Василий Велики. Акцентът пада върху неговото външно въздействие “отвън-навътре”, което е наследство от юдаизма, и което в битийността на човека създава идеята за “сопата”, която и аз за съжаление, много често се налага да употребявам. Никой не го разглежда като Усъвършенстващата Причина в сътворението на човека. А той взема участие в разделението на човека на двата принципа - мъж и жена. Това разделение, извеждане на Ева от човека е именно усъвършенстването му, защото “не е добро за човека да бъде сам”. Един път е сътворен от “пръст” и с вдъхнато дихание за живот, но има още нещо, което му е нужно да го направи цялостен. Преди това човека е без “помощник”, т.е. двуполов, изразяващ онова, Вечното Баща-Майка, което е себесъзерцателно и непроявено. Трябва да не се лъжем, извеждането на Ева от човека е именно като изхождането на Светия Дух от Отца, защото след това те са пак една плът, тъй както Светия дух, Сина и Отец са винаги единосъщни. Това е първото действие на тази велика Свещена Сила, отвътре-навън, като дихание за живот. Затова, кое е това,. което първом се извежда/сътворява от човека? Животът – Ева. Не е ли велико това, да направиш Живота видимо-осезаем, битийно усвоим, пипаем? Каква стана Ева? “Майка на всички живеещи”. Е, това не е ли планетарния образ на Шакти? Не изведе ли Бог Свети Дух сам себе си от човека, не си ли създаде своего рода своя зрим образ? И кой беше първия негов благодатен дар? Словото. Точно така, за първи път Адам не просто работи, там в Едем, а говори – дава имена на заобикалящия го свят. Това е първия дар на Светия Дух и неслучайно Иоан Богослов, ще каже: “В начале бе Словото и Словото бе у Бога и Бог бе Словото”. А, опровергайте го де. Както не може да бъде опроверган самият Христос, когато говори: “Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец”. Но как се става съвършен както Отца? Чрез работата на Светия Дух вътре у нас, чрез неговото издигане, а не само слизане/ ниспослиране върху човека. Точно това и стана. Когато от човека бе изведена Ева, бе първото му издигане, първата му проява в човека отвътре-навън, бе създаден динамизъм и възможност диханието за живот, не само да оживотворява (жива душа), но и да даде нещо повече. Досещате се, нали? Това е оная, проклетата и ненавиждана от хората змия, която прилъстила Ева и довела до изпъждането и грехопадението. Вижте, тази приказка ми прилича на типичното нашенско политическо говорене, което трябва да заведе електората пред урните, за да гласува. Аз искам да задам въпроса ребром: “кой беше този, който заклейми, първата проява на Светия Дух в човека - змията като дявол и сатана? “ Кой искаше да спре действието на тази Сила вътре у нас, да я притъпи, за да остане само неговото външно въздействие на слизане/низпослиране? Кой лиши човека от правото да бъде творец, като го обяви за грехопаднал и го постави в подчинение на обстоятелствения свят и страха, оставяйки му само идеята за спасението и външния месия? Този, който го е направил е извършил хула срещу Светия Дух и тя както знаете, никога няма да му бъде простена! И докато юдаизма и християнството заклеймиха змията като “дявол и сатана” и лишиха човека от правото да бъде творец, Изтока я нарече Кундалини-Шакти или Змията –Огън и работеше върху нейното издигане през седемте колела, за да затвори кръга и осъществи срещата между Божието в човека с Божието отвън него, реализирайки по този начин в битиен план идеята за единосъщието. Единосъщието в християнството остана само догма и фикция, а човека в бита му бе оставен грехопаднал и окаян грешник, чакаш спасение. Да чакаш спасение, не е ли обида към Усъвършенстващата Причина – Светия Дух, за която сам Отец потвърди, че е прав – яденето на плода на познанието не носи смърт, а прави човека като тях (бог), да знае що е добро и зло. Първата проява на Светия Дух като дихание за живот в човека е Змията, а негов втори благодатен дар е познанието за добро и зло, което е знание на боговете. Този благодатен дар е трансформираното Божественото Съзнание в планетно знание. Христос това много ясно го свидетелства: “Бъдете мъдри като змията и кротки като гълъба”. Уникално слово, в което са събрани двете форми на проява на Бог Свети Дух – вътрешната (змията), която забележете, носи мъдрост и външната (гълъба), която забележете създава добродетелите и нравствените норми на поведение. За съжаление съвременните политически системи стъпиха върху идеята за спасението и впримчиха човека в тегобата, всеки път да ходи на избори, за да си избере “Спасител”, иззеха му творческата инициатива и му предоставиха възможността само да спазва добродетели и норми на поведение, които не важат за развращаващите се чрез власт и разпиляващи благодатния дар на Светия Дух за своето лично собствено облагодетелстване. Управляващите не искат електората да бъде мъдър, а само кротък, за да си правят това, което сметнат за добре и да властват вечно. Но няма да бъде така, когато освен във външната си проява като Утешител, Дух свети се изяви и във вътрешната – като Освободител. Затова той е наречен Духът на Истината, който ще ви научи на всичко, а само Истината прави човека свободен. Идват времената, в които: “И както Моисей издигна змията в пустинята, така трябва да бъде издигнат Човешкият Син”, времената на издигането на Змията-Огън и трансформацията на днешния ни съвременен свят в него. Неслучайно Йоан Кръстител им казваше: “ето аз ви кръщавам с вода, но онзи, който идва след мене ще ви кръсти с Дух и с огън”. Странно е защо християнството не отбелязва проявите и благодатните дарове на Светия Дух и в Откровението на Иоан. Понеже те трябва да бъдат наживо изживяни от всеки един, да посочим само някои от тях. <br /><br />1. И отведе ме чрез Духа на една голяма и висока планина, и показа ми светия град, Ерусалим, който слизаше от небето от Бога,<br />21:11 и имаше божествена слава като светеше, както свети някой много скъпоценен камък, като яспис, прозрачен като кристал.<br /><br />2. И градът нямаше нужда от слънце, нито от луна да го осветява, защото Божията слава го осветяваше, и неговото светило е Агнето.<br /><br />3. След това, ангелът ми показа река с вода на живот, бистра като кристал, която извираше от престола на Бога и на Агнето и течеше {Или: Която беше.} всред улицата му.<br /><br />Устройството на новия Слънцеград (Йерусалим) като ново небе и нова земя е един нов прочит на предсътворенското начало, описано в древнобългарския епос “Сказание за Чулман”:<br /><br />“Кристално чистите води<br />на сладостния извор Тиджа,<br />бликащ до корените на Бой-Терек,<br />го правят силен и вечноцъфтящ…”<br /><br />Идеята на новия Слънцеград е вече друга – планетното знание да се трансформира в Божествено съзнание. “Царството Божие вътре във вас е / Лука 17:21/”. Процесът на издигането на Кундалини-Шакти, на Орендата, на Вакана, всички тези термини, с които бе именувана тази Божествена Сила в древната ни вяра, трябва да доведат именно до това изграждане на Царството Божие вътре в човека, за да може той да влезе в новия Слънцеград през портите. <br />В началото на времената, този Слънцеград, трябваше да има повече външна, физическа формула. Тази формула доведе до създаването на великата ни праисторическа древна култура и произтичащите от нея древни цивилизации по цялото планетно кълбо, на чиито руини и изкуство се възхищаваме днес. Затова слизането/ниспослирането на Орендата, на Вакана, създаваше динамизъм, планетен динамизъм, чиято цел бе небесния ред да стане земен ред, за да не се наруши единството на небето и земята и да се превърне в противостоене, каквото виждаме в много митологични епоси. Затова ние, българите понесохме тази Сила и я приложихме в създаването на Държавата. Държавата бе първото и уникално приложение на Вакана – тази енергия на Абсолюта, която юдаизма нарече Шекина, а християнството – Бог Свети Дух. Затова първото царство на земята бе създадено именно от Божията Майка, която в нашия епос “Сказание за Чулман” е наречена Умай (Балада/Палада), а другаде, с други имена. Затова неслучайно Тома, в своите “Бележки” пише: “Слез при нас, Дух Свети, слез при нас, Свети Гълъбе, слез при нас, Майко скрита.” (Бележки на Тома). <br />Планетния динамизъм в нашата древна вяра бе създаден по един уникален начин, когато слизането на Вакана бе каптирано в поне четири основни точки: в главата на човека, в опашката на коня, в кръвта и в меча (оръжието). Първите две, създадоха героичното начало в образа на Великия Конник – Сина на Божията Майка, който бе най-яркия израз на планетния динамизъм, и който в близките нам времена бе усвояван повече в образа на Освободител и Закрилник от злото, което сполетява националността ни (Крали Марко освобождава три синджира роби), каптирането на орендата в кръвта бе необходимо, за да може различните племенни групи, да преодолеят своите азови различия и да образуват един Род – Българският народ, който е първия самосъздал се народ на планетата именно чрез действието на великия Вакан, който в образа на Гарвана (Карга), трябваше да литне и да събере 72-те разпръснали се племена от огърлието на Умай, а в образа на Бик, научил българите на скотовъдство. Голямата трагедия на нашия народ днес е, когато азовите различия, събудени от вредни за нашата националност обществени строеве (комунизъм, демокрация) ни разрушават все повече като народ, разхвърляйки ни на отделни безсмислени сами за себе си парчета. А най-добър израз на липсата на присъствието на Светия Дух сред нас и у нас, са политическите партии, главния мотиватор на националното ни раздробяване. Сред тях няма нито един, който може да получи даровете на Светия Дух, без да ги хвърли като бисери на свинете! Затова политическите партии нямат никакви свои собствени идеи за социално-икономическият напредък на българският народ, тъй като при тях няма условия и пригодност за присъствието и осенението на Светия Дух, а за неговото издигане, не говорим въобще. Затова те копират и пригаждат западни и източни идеологии, като по този начин предизвикват небивала духовна и икономическа нищета на българския народ. Те не допускат присъствието на небесната благодат на земята, явяват се ступори за разливането на неговата благодатна сила. Затова нека се види какво е осенението на Петдесятница в християнството, където имаме Един, който се жертва, умира, възкръсва и се възнася, вследствие издигането на Дух Свети в него и отива на Небето, за да им Го прати. Те трябва да чакат в горницата (т.е. в най-висшия духовен свят, до който са достигнали) в единомислие. За да го получат, те трябва да са в единомислие! Къде единомислие по отношение просперитета на българския род и народ в днешните политически партии? Единомислието е опорността и целостта необходима за изливането на Светия Дух – всеки получава свой отделен огнен пламък и според възможностите си го употребява, но го употребява за общото дело, не за своя личен, материален просперитет! <br />А когато няма единомислие, какво се получава. Получава се Божията казън или корекция – природния катаклизъм чрез огън или вода: “И рече Господ (Бог): Няма Моят Дух да бъде вечно занемаряван от (тия) човеци, защото са плът (Бит. 6:3). Тогава настъпва личната, социалната, народностната и общочовешка беда. <br />Тази точно лична, социална и общочовешка беда предотваратява осенението на Свети Дух на Петдесетница, защото той сгражда наново разрушения вавилонски стълп – единия говор и единия език, съществувал в зората на човечеството. Слизането на Светия Дух на Петдесетница, вече не смесва езиците тъй, че един да не разбира езика на другите, а чрез Словото възстановява единия праисторически “език” и говор. Определено, обаче, този език не е английският. Това е “езика на Светия Дух.” (Тук виждаме обръщането на Сива/Шива, не вече като разрушител, а като възкресител) <br />Затова нека да видим как се е получавал Вакана в древната ни Вера. Както казахме, той е бил ниспослиран в първом в главата на Кана или по –точно там, където се намира седмото колело или седмия център. Той не може да го получи, обаче, ако първом не го е издигнал. Иначе се получава разпиляване на Силата и Канът много бързо бива удушаван, т.е. сменян. Издигането извиква Слизането (отваряне на Небето), тъй като Канът се явява естествен духовен притегателен център на небесната благодат. Вътрешния огън, Кундалини-Шакти, диханието за живот, започва да пълзи, да се развива по Бай Терек (гръбначния стълб, централния канал Сушумна) и по средата му се превръща в змия с крила (дракон, змей), а на върха, се превръща в Орел. Трансформацията на змията в орел е именно пълния завършек на издигането на Орендата/Вакана, затова в древната ни вяра, той е изобразяван като Слънчев диск с крила (Гор/Хор) и е поставян над главата на човека. Когато той се издигне, тогава личния огнен език се влива в цялостния Божествен огън, защото там където се срещнат Издигането и Слизането, той се разжарява, разпалва и се излива в света като светлина. Затова източната доктрина имаше един израз: “Това си Ти или Аз съм Това”, а в християнството: “Аз и Отец едно сме”. Тогава от този огън може да отиде и да си вземе всеки, така, както на Възкресение отива да си вземе малък свой пламък от свети Нур и да го занесе у дома. <br />Затова нека не се лъжем – чумбасът, тази орендическа плитка не се слага само като народностен белег, а и като белег на посветеност, защото, ако слизането на Светия Дух носи осенение и боговдъхновение, то издигането Му като вдъхнато дихание за живот, носи просветление и откровение. Именно там, където са се срещнали вътрешната Огнена сила и външната такава, се създава чумбасът и в праисторическите времена, той често има формата на змия, допълзяла до върха на темето, в по-късни периоди е просто плитка, чието разпущане на отделни по-малки плитки, показва раздаването на небесната благодат. <br />И тук е местото да се разбере защо Върховната институция в Държавата – канът е “от Бога (Небето) поставен”, а не избран чрез избори, на които човекът търси да издигне своя моментен образ и подобие, за да удовлетвори своята собствена нищета, а след това да се разочарова от него. Това е трагедията на съвременното политическо безумие, а то не създава просперитет на Българската държавност, напротив, води до нейния пълен упадък. Изразът “От Бога (Небето) поставен” е много добре и ясно демонстриран в кръщението с вода:<br />“3:16 И като се кръсти, Исус веднага излезе от водата; и, ето, отвориха Му се небесата, и видя Божият Дух, че слиза като гълъб и се спускаше на Него;<br />3:17 и ето глас от небесата, който казваше: Този е възлюбеният Ми Син, в Когото е Моето благоволение.”<br /><br /><br />Ето го е Канът, това е Царят, това е свещения Избраник, а не избрания чрез избори, чието бъдеще, ще решат пак изборите. Свещения Избраник, това е Отговорността пред небе, земя и народ. Сега вече е ясно, защо Избрания трябва да стане Пратеник, трябва да бъде хвърлен върху три копия, да умре, да отиде на Небето, и оттам да прати благодатните дарове на висшата духовна сила - Орендата/Вакана на своя народ. И защо, ако не умре, казвали за него, че е лош човек. Лош човек е, защото не е достоен на жертва за своя народ и не му носи просперитет. А днес биха го похвалили, че не е глупак. <br /> Петдесетницата в християнството я пряк наследник на празника “Шавуот”, който се пада седем седмици след Пасха и е един от трите най-важни религиозни празници за юдеите. Първоначално той отбелязва края на жътвата на ечемика, а впоследствие - получаването наТората на Синай, 50 дни след избавлението от Египет.<br />Затова “народното честване” на този празник, има своите разлики с тези от официалното установената догма. Народът ни инстинктивно е изхвърлил, доколкото може от празника онова, което не съвпада с неговия народностен бит и има чужд произход. Затова Духовден при нас е тайнствено свързан с завръщането душите на починалите прадеди в света, от който са дошли, с русалиите, които могат да навредят, но и могат да излекуват, с русалските дружини и въобще със започването на една Русалска седмица, която съвсем ясно е, че няма нищо общо с получаването на Тората на Синай и 50-сетте дни от избавлението от Египет на евреите. Съвсем ясно е, че схващането за прибирането на душите е пряко свързано с ниспослирането на определена духовна сила – (Оренда или Вакан), която спуща небесната стълба, отваряйки небето и прибирайки душите на починалите прадеди. Тук имаме един процес на отваряне и затваряне на небесна порта или портал. Това прибиране на душите и тяхното почитане, не е обаче акт без последствия, защото завръщайки се на небето, те ще изпратят своите дарове към живите, в зависимост от това, какво е било отношението към тях, докато са пребивавали на земята. <br />Това е пряко свързано с присъствието на така наречените митични същества или сили наречени “русалии”, които идват на земята точно след Петдесетница, т.е. след прибирането на душите на починалите в техния свят. Когато те са благосклонни, то тогава даровете на русалиите лекуват – болният получава в паничката си с вода на русалската поляна стрък от листо или цвят на цветето росен и оздравява, русалиите напръскват житата с “жива вода”, което стимулира растежа на посевите, т.е. просперитета е за цялата човешка и природна общност. Обратното е повече от ясно, болните не оздравяват и умират, в паничките им с вода има пръст или камъче, а други се разболяват от самодивската болест. Тук трябва да отбележим, че самите русалии не са персонифицирани и спокойно можем да ги разгледаме като израз на огнените езици на Светия Дух на Петдесетница, които за тези, които са в единомислие и чистота са благодат, а за тези, които са в зломислие, носят казън. Още повече, че като близък до самовилите персонаж, тяхната проява, вероятно съвпада с тълкуванието на думата “вила, самовила” – “вия, въртя се, вихър, вихрушка”. А един от признаците на появата на Свети Дух на Петдесетница е именно извилата се вихрушка и вятър. Затова най-вероятния и точен израз за тях трябва да е “русадиви”. Ето защо можем да предположим, че разжаряването огнената сила на Орендата/Ваканът на отделни пламъци се е схващало като преминаването или изсипването на тази енергия през Ситото (Плеядите), тъй като такава е неговата роля при филтрирането и разпръскването на небесната благодат. Митичния женски персонаж в случая, с който е персонализирана проявата на духовната сила - русадивите или русалиите, също не е случаен. Някои казват, че митично-приказните, хубави жени с дълги руси коси (волоси, оттук и названието на Плеядите –Волосожари) и прозрачни бели ризи са именно представителите на плеядинския ген на земята. Определено Божието присъствие в човешката общност в древните ни схващания, се е разбирала нееднозначно и многопластово. <br />Затова за излекуването от русалската болест са се създавали специални дружини като коледарските, нечетен брой, облечени в бели ризи, вероятно седем (за да символизират седемте звезди на Плеядите), наричани “калушари” или просто “русалийска дружина”, които чрез ритуално мълчание и специален обреден танц лекуват от русалската болест. Интересното при този танц/хоро около леглото на болния изпълняван при музикален съпровод е отново “изтъпът”, в който цялата дружина изпада (т.е. изпълзва се наново с божествената сила – оренда/вакан) и счупването на гърне с целебна течност, от водача на дружината – ватафинът, при което болният вероятно обливан с нея, бяга от леглото, а местото му се заема от русалия, от русалската дружина, чиято святост не позволява болестта да го засегне. Едва ли става въпрос за заместване или прехвърляне на болестта, а по-скоро за нейното пълно изчистване. Това вероятно е ритуал за смекчаване и екраниране на отрицателната енергия идваща от Плеядите по времето на Русалската седмица и последствията от нея за човека. <br />И накрая, връщайки се към светилището “св. Дух”, край село Бойково, можем с чиста съвест да кажем: това е место, където духовната сила е слизала още в древността, оставяла е своите благодатни дарове - знаци, пророчества и видения за бъдещето, тук Божието присъствие е било видимо и реално осезаемо и преминало в християнството е сменило своето име, без да губи своята духовна същност. <br /><br /><br /><br />Ти си Богинята, която носи лотоса,<br />Ти, родената в планините,<br />Носиш на всички спасение,<br />Светът свидетелства за твоето присъствие,<br />Защото ти проникваш и в най-дребният му детайл.<br />Ние те почитаме с тяло, реч и дух,<br />Теб, която славим като Божия Майка. <br />(Диамантената колесница, Прослава на богинята Тара като Божествена Майка, късен будизъм))Jordan_13http://www.blogger.com/profile/01363054715126856076noreply@blogger.com3tag:blogger.com,1999:blog-8209040832699935565.post-40245596911536434542011-05-02T06:40:00.000-07:002011-05-02T06:46:47.132-07:00САЩ "убиха" своя национален геройНовината бързо плъзна из медиите като прериен пожар. Юдеофилите веднага похванаха рефрена, и започнаха да възхваляват славната американска армия. Телектората излезе на площадите да ликува и развя американски знамена. А уж са времена на глобализъм..., пък те национално знаме ми развяват. “Обама е мъртъв”, оп, извинете “Осама”. Разликата е само в една буква, но тя е толкова незначителна, че едва ли ще измие вината на създателя на световния тероризъм – САЩ, превърнал се впоследствие в негов главен громител, обавил своего рода “свещена война” срещу него. Не бива да забравяме, физически да умреш не е страшно, важното е да не бъдш жив труп. Може би това е разликата между Обама и Осама, между “б” и “с” Не бива да се учудваме, дали Осама е убит или не, това няма голямо значение, важното е, че САЩ “убиха” своя национален герой. Все пак Осама, не е кой да е, а този, когото ЦРУ обучи да се бори срещу окупационните съветски войски в Афганистан. Вероятно тогава той не е бил враг, а съюзник, а може би агент на ЦРУ под прикритие. Как един агент след това се превръща във враг номер 1 на своите си създатели е честно срещано явление в тези среди, където вербовката на тайните служби създава омерзение в душата на човека, а след това – неистова омраза. В крайна сметка лош или не Осама бе “добре дошъл” на евреите в САЩ, като антитеза, която да оправдае имперската настъпателна политика в Далечния Изток и добър предлог да се нападне Ирак, Афганистан – “световният тероризъм.” Съвсем ясно е, че такова нещо не може да се развие без подкрепата на някоя “Велика сила”, която после почва да си “пати” от това. На американската сбирщина от прошляци, която някои гордо наричат “нация”, е нужен външен враг, за да не се разпаднат като нация. Това се случва, обикновено, когато една нация, няма свои, собствени вътрешни ценности и култура. Американската е такава – цивилизация, технологии, но не и култура. Липсата на собствен облик на една нация, води до нейното бързо израждане и разпад. За да го няма, трябва една обединителна идея и това е идеята за врага, за лошия, за злия и собственото си самоообладаване като единственото “добро” на света. И ако Осама бе лош, то тогава не са ли зли, тези, които го създадоха, за да борят руснаците? Тези въпроси, едва ли ще намерят отговор в оскотялото американско стадо. Пропагандата, че Осама е лошия, а Америка –добрата, така е промила мозъците им, че те излизат навън, за да празнуват смъртта, несъзнавайки, че празнуват гибелта на собствения си национален герой, разкрил по един уникален начин лицето на цялата им нация. Теза+Антитеза, Синтезата е постигната. Новият Пурим е основан и ще се празнува. На него, ще се чества не смъртта на Аман, а смъртта на Осама. И с това ще се решат всички световни беди. Но светът няма нужда от нов Пурим, а от Нова Идея за културен и духовен възход. <br /><br /><a href="http://85.14.28.164/d/images/slideshows/0000011082-middle.jpg"></a><br /><br />Тук виждате как пропагандата си е свършила работата, промила е мозъка на младите и тяхната мечта на живота е сбъдната - Осама е мъртъв. Ние също вървим в тази посока с матриала в България. По същия начин на манипулация, дойде на власт Тиквата, чрез засилена медийна реклама, в основата, на която стояха хора, работещи в телекомуникациите. Медийната реклама, крепи правителството и до днес. Медийните изявления са по-важни от реалните действия. <br /><br /><a href="http://85.14.28.164/d/images/slideshows/0000011083-middle.jpg"></a><br /><br /><a href="http://85.14.28.164/d/images/slideshows/0000011084-middle.jpg"></a><br />Тук сред тълпата виждам поне 3-ма евреи.<br /><br />За финал искам да добавя само едно, докато евреите празнуват "убийството" на Осама, (което е своего рода религиозен ритул), а Цвък, Цвък, продължава да гони и стреля по автоджамбази откраднали, БМВ джиповете на близки до властта тузари, пияни и дрогирани терористи продължават, да убиват с колите си Българи. На Връх Великден, бяха убити в терористична така 6-ма българи, а днес на Самоводската чаршия във Велико Търново, отново по идентичен начин бяха ударени 5 човека. Някои казват, че Осама бил "убит". Аз пък мисля, че той си живее кротко в България и чудесно се забавлява.Jordan_13http://www.blogger.com/profile/01363054715126856076noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8209040832699935565.post-72984520063701389342011-04-20T14:45:00.000-07:002011-04-20T14:48:01.204-07:00Въстанието в БрациговоБрациговският делегат на Оборищенското събрание Васил Петлешков като член на избраната комисия останал в Панагюрище, за да участвува в нейните заседания. Щом въстанието било обявено, той подписал възва-нието, взел няколко броя и се отправил на кон за Брацигово. На 21 април (3 май) В. Петлешков бил в Пазарджик и с „лудо яздене" пристигнал в Брацигово. Ив. Соколов, когото пазарджишките съзаклятници очаквали с нетърпение, останал в Панагюрище. Може би той чрез Петлешков е изпратил някакви поръчения за Пазарджишкия комитет, но сведения за това няма. К. Величков е отбелязал само, че в Пазарджик Ив. Соколов е бил чакан. „Един скъп наш другар, четем във „В тъмница", беше останал в Панагюрище, Соколов, който е бил в Белградската легия и на военните знания на когото ние се отдавахме с безгранична вяра. Наш делегат в Оборище, той беше задържан в Панагюрище да организира въстаниците. Ние чакахме да го видим начело на четата, която трябваше да дойде от Панагюрище, убедени, че неговата тактика ще отговори на нашите очаквания. За Брацигово отговаряше Петлешков."658<br />И така, в Пазарджик остават да чакат, а пламенният революционер<br />655 Стоянов, 3. Записки.,., с.487.<br />656 Величков, К. В тъмница. С, 1977, с. 118.<br />657 Стоянов. 3 Записки..., с.373.<br />658 Величков. К. Цит.съч., с. 119.<br /><br /><br />В. Петлешков потеглил за Брацигово и към 3—4 часа следобед бил там659. Твърде важно значение за въстанието в Северните Родопи имала Пещера, където един деен комитет готвел народа за бунт. През февруари 1876г. Пещера била посетена от Г.Бенковски. Комитетските дейци положили клетва. Председател на комитета бил Стоян Попов, а негови помощници — Христо Цикалов, Костадин Гъошев и Симеон Георгиев — Налбантина. С голямо влияние се ползували и съзаклятниците сщщеник Иван Стоянов, Петър Реков, Георги Кьосеиванов и др. Пещерските съзаклятници били около 40 души660. Комитетът поддържал тесни организационни връзки с брациговци и лично с В. Петлешков661/Затова той още при връщането си от Панагюрище изпратил в Пещера две възвания — едното до местния комитет, а другото за Баташкия662.<br />Пещера заемала важно място в устройството на комитетската организация, която подготвяла въстанието. Все пак то не могло да се обяви. За това има редица причини. Очевидно етническият състав на града оказал влияние. В града живеело значително по брой мюсюлманско население (300 семейства турци и цигани). В Пещерска нахия също така живеели много мюсюлмани663. Предателството на Н.Терзийски и взетите военни мерки от Портата, както и надигането на турските башибозушки орди попречили за вдигането на въстание в Пещера. Хр. Цикалов пише, че по заповед на пазарджишкия каймакамин „град Пещера бе внезапно блокиран от турците и никакъв българин не можеше да излезе от ггзада навън". Тамошното комитетско ръководство имало и друга възможност — българите в града да въстанат и да се оттеглят към Батак или Брацигово. Ат. Мишев пише, че след като селските въстаници пристигнали в Брацигово, на пещерското ръководство било предоставено само да реши къде да отведе въстаниците. Обаче решение не било взето, защото едни от ръководителите искали да вървят към Батак, а други към Брацигово664. В това време турците започнали да действуват и пропаднала всякаква възможност за изтеглянето на въстаниците към Батак или Брацигово665. На Гергьовден (23 април) Стоян Попов и Хр. Цикалов успели да излязат от Пещера и да отидат в Брацигово, но в тов^ време блокадата и терорът в Пещера били засилени. Взети били като заложници пещерски първенци, а други 100 души били принудени да подадат декларация, че „не ще гръмне.пушка". А ако станело нещо подобно, заложниците щели да бъдат избити. В Брацигов-ското въстание взели участие трима пещерски дейци с председателя на комитета Ст. Попов, както и един учител в Пещера, родом от Мустафа паша (Свиленград) — даскал Константин666. Други дейци заминали за Батак. В Пещера били извършени арести. След разгрома на Батак турските банди се отправили за града, за да го подложат на плен и грабеж и други<br />659 Петлешков, Н., Ив. Йеремиев. История на Брациговското въстание. Пловдив,<br />1905, с.72.<br />660 Цикалов, X. Лични спомени от април 1876г. — Лист Априлска епопея, май 1938,<br />с.З.<br />661 Страници из миналото на гр. Пещера. С, 1973, с. 172.<br />662 НБКМ—БИА, ф.П А 8888 (необработен), л.4.<br />663 Захариев, С. Цит.съч., с.27, 73. В Пещера имало и цинцари (50 семейства), KOHJO<br />„давали ухо" на великогръцката пропаганда.<br />664 Лист Априлска епопея, с.З; Страници от историята на гр. Пещера, 174—175.<br />665 НА—БАН, ф. 1, оп. 2, а. е. 1398, л.225.<br />666 Цикалов, X. Цит.съч., 3 4.<br /> <br />жестокости667. Събитията там имали твърде неблагоприятни последици за<br />хода на въоръжената борба в цялата нахия668. <br />Въоръжената борба в Брацигово се започнала с неописуем подем. В това отношение изключителна роля изиграл бележитият революционер В. Петлешков669.<br />Той принадлежал към онези революционери от 1&76г., за които гениалният Ботев писа: „Няма власт над оная глава, която е готова да се отдели от плещите си в името на свободата и за благото на цялото човечество." К.Величков описва Петлешков в ония велики дни, в които се твори новата епоха за нацията.<br />Минавайки през Пазарджик, Петлешков най-напред нахълтал в дома на К. Величков и още от стълбата извикал: „Въстание! Кръв! Да живее България!" След това извадил възванието с изписан от него самия кървав кръст, подал го на Величков да го целуне и след това сам почнал да го целува с някакво опиянение, викайки: „Въстание! Кръв! Да живее България!"<br />Брациговския г пратеник в Оборище не можел да се успокои. Едва след няколко минути, пише К.Величков, той можал да отговори на зададените му въпроси. Петлешков изпаднал в някакъв романтичен унес. „Пред очите му, пише Величков, беше блеснало едно видение, което го беше ослепило, и озарен от него, преобразен на дух, беше улетял, за да разнесе по-скоро, дето може да стигне, благата вест. Той беше видял България възкръснала, която вика под знамето на свободата своите синове, да отмъстят за петвековните обиди..."670<br />Може да се предполага как по-другояче би протекло Априлското въстание, ако в десетки други градове би имало по един Петлешков. Без да разседлае коня си в Пазарджик, ръководителят на Брациговския революционен комитет671 заминал за родния си град. Пътьом се спрял в с. Аликочово, където се разпоредил да се обяви въстанието. На пазарджишкия път вече го чакал Ангел Арнаудов. Това ще означава, че брациговските съзаклятници вече били нащрек, защото са .узнали нещо за паниката в Пазарджик поради сведенията за избухването на въстание в Панагюрище и Копривщица672. Петлешков отдалеч поздравил помощника си с думите: „Бунт! Бунт! Въстание!"<br />В дома на Ан. Арнаудов чакали Георги Ангелиев, поп Сокол и Никола Боянов, на които донесъл „благата вест" за обявяване на въстанието. След<br />667 След като унищожили Батак, башибозушките орди се отправили за Пещера, за да я<br />разсипят по същия начин, но били спрени от един българомохамеданин — духовните, родом от<br />с. Михалково (Станимашко), който се ползувал с голямо влияние сред народа „от Пловдив до<br />Неврокоп". Това бил Осман Нури Хаджи Ахмед. Народът го назовавал Осман Ефенди. Той<br />излязъл пред водачите на ордите и с една дума — назад — ги върнал.- Лист Априлска епопея,<br />3—«4; Страници из миналото на Пещера, с. 175.<br />668 Пещерската нахия била много голяма — 53 села и два града Батак и Брацигово.<br />Макар официално да са признати за градове много по-късно, още по време на въстанието<br />Брацигово и Батак имали градски характер (развито занаятчийство и промишленост).<br />Ат. Мишев нарича в спомените си за Априлското въстание Брацигово „градеца ни".<br />669 Васил Петлешков (1845—1876) е син на Найден Велчев Сапунджиев, който умрял<br />рано. Майката на Васил се омъжила втори път за Ангел Петлешков, който го осиновил. С<br />името Васил Петлешков той влиза в историята.<br />670 Величков, К. Цит.съч., 116—117.<br />671 Заседанията на Брациговския комитет обикновено ставали под председателството<br />на поп Сокол (Никола), w който бил почитан „поради възрастта и заслугите му".<br />Вж. Петлешков, Н., Ив. Йеремиев. Цит. съч, с. 74. Поп Сокол отговарял за подготовката<br />в Жребичко и в с. Козарско. След въстанието починал поради жестоки изтезания в<br />Пловдивския затвор.<br />672 Рашайков, Т. Брацигово. С, 1973, с.62.<br /> <br />това се преоблякъл, въоръжил и излязъл на площада, „дето го очаквали" група съзаклятници, иетлешков извадил възванието и извикал: „Бунт! Бунт! Панагюрище, Копривщица, Клисура и селата въстанаха. Хайде! Всеки да се стегне673 и излезе."674<br />Никола Хр. Петлешков и Иван К.Йеремиев, които събрали много сведения за делото на Васил Петлешков и за Брациговското въстание, пишат, че той пристигнал в Брацигово „към 3—4 часа след обед"675. Това е началото на въстанието в Брацигово.<br />Още с влизането в градеца676 В. Петлешков повикал първите<br />съзаклятници. Прочел им възванието и ги призовал „на оръжие". Това<br />предизвикало истинско възпламеняване на духовете. Потомците на<br />преселниците от Костурско677 въстанали „до един". Получило се пълно<br />единство—^въстанали всички — от дърводелеца до търговеца. Н. Петлеш<br />ков и Ив. Йеремиев съобщават, че на 21 април вечерта комитетът, който<br />вече действувал като орган на въстаническа власт, имал важно заседание, на<br />което присъствували В. Петлешков, Ангел Арнаудов, Никола Боянов,<br />Петър Ликоманов, Ангел Юруков, Щерьо Бъчваров, Ангел Мижорков, поп<br />Сокол, поп Димитър Арнаудов, Ив. Бояджиев, Никола Налбантина и<br />кметът на града Мих. Манчев. Навярно са присъствували и други дейци.<br />Това било първото заседание на Брациговския комитет. Взето било<br />решение „да се изработи устав", i.e. правилник, „по който да се води<br />временното правителство"678. -^<br />Учителят Ат. Мишев (член на комитета) съобщава, че въстанието било обявено „на пазарището" (площада) по един твърде тържествен начин, а именно, че Петлешков стрелял с револвера си и на площада обявил въстанието679. Той пеел Стамболовата песен „Не щеме ний богатство..." Загърмели и други с пушки и пищови. Като вземем предвид казаното от К. Величков за темперамента на В. Петлешков, трябва да приемем, че въстанието в героичното Брацигово е било обявено така, както пише Ат. Мишев. Той разказва, че В. Петлешков викал „колкото му глас държи": „Турция падна, България възкръсна. Да живее българският народ, да живее България!" Брациговци „от всички краища на градеца тичали на тълпи", за<br />673 Стегне, т. е. да облече въстаническите си дрехи и да вземе оръжието си.<br />674 Петлешков, Н., Ив/. Йеремиев. Цит.съч., с.73.<br />675 Пак там, с. 72. Д. Страшимиров приема, че Петлешков пристигнал по-рано (към<br />обяд). Той се мотивира с това, че пътят Пазарджик — Брацигово можел да се вземе за 4 часа (с<br />кон). Това тълкуване за времетраенето на пътуването нищо не означава, защото бързащият<br />Петлешков е можел да спре по пътя по неизвестни причини. Вж. Страшимиров, Д. Цит.съч.<br />Т. 3, с. 83. Така Петър Бонев, който отишъл в Брацигово на 21 април да чака В. Петлешков, не<br />го дочакал, защото последният закъснял. Вж.Петлешков, Н., Ив. Йеремиев. Цит. съч.,<br />с.74.<br />676 Брацигово по онова йреме брояло 525 къщи (3054 жители). Голямата част от<br />жителите „боравели със занаяти" — зидари, дърводелци и др. Брациговските зидари се славели<br />в цяла България Вж. Петлешков, Н., Ив. Йеремиев. Цит. съч., с. 16.<br />677 Пак там, 72—73. Има сведения, че брациговци били преселници от Костурско и<br />Корчанско. Те напуснали своите земи, за да търсят спасение в северните склонове на Родопите,<br />където се установили при други заселници от вътрешността — братя, от които получило името<br />си Брацигово. Има и други предположения. Вж.Рашайков, Т. Цит.съч., с. 16. Стефан<br />Захариев (цит.съч., с.31) изрично отбелязва, че жителите на градеца са „преселници от<br />Македония44. Григор Костов, бивш председател на Костурското благотворително братство,<br />уточнява от кои села на Южна Македония са забегнали предците на брациговци. Вж. К ост,о в,<br />Г. Костурско — Брацигово.—Лист Васил Петлешков, № 1, 12 май 1946, 1—2.<br />678 Петлешков, Н.. Ив. Йеремиев. Цит.съч., с.73. Авторите пишат, че кметът се<br />казвал Ангел Манчев, но той е Михаил Манчев.<br />679 Чибис, (Хр. Гюлеметов). Брацигово през въстанието от 1876г. — Априлска<br />епопея, май 1938.<br /> <br />да „видят и узнаят що става" и да се вдигнат на оръжие. Даже малките деца, добавя Ат. Мишев, „по примера на бащите и братята им по улиците си честитяха българско царство"680. Децата и жените се готвели%да вземат участие във въстанието, между другото и с това — да хврлят червен пипер в очите на „неприятелите, когато навлязат със сила в градеца", за да ги заслепят681.<br />Г.Димитров приема, че още в първия ден на въстанието в Брацигово били „под оръжие" 1000 ратници682.<br />Веднага след завземането на властта, което се състояло в обезоръжава-нето на няколко турци, Петлешков дал нареждане да се създадат въстанически постове (стражи) около града и да се копаят табии. Табиите били два реда окопи. Крайните къщи на града били подготвени за барикадна борба. Барикади били изградени и по улиците. Изпратени били куриери с писма до селата, влизащи в Брациговския въстанически район, с нареждане незабавно да въстанат и да се пренесат в града. Такива писма били пратени до Батак и Перущица. Организирани били чети и групи, които да посрещат и да съпровождат селските въстаници до града.<br />При обявяване на въстанието в Брацигово имало пълно народно единство. Членът на революционния комитет Данаил Юруков пише: „Всички способни да носят оръжие бяха разпределени по табиите, а тези, които нямаха оръжие, дежуряха подред денем и нощем. Дори старците бяха използувани да работят по прехраната на въстаниците."683 Образуван бил въстанически или военен комитет, който започнали да наричат „временно правителство"684. В. Петлешков бил назовавай от ратниците „главен войвода"685.<br />Табии били изградени в местностите Канчови ниви, Нерезето, Св. Спас, Св. Атанас, Гробето, Ропените, Широкия път, Св. Петър и др. Укрепленията били направени за кръгова отбрана, но това не пречело на брациговци да извършват и набези дълбоко в тила на врага. Според Д. Юруков градецът е бил обкръжен от „дървена ограда" и превърнат в „цяла крепост". В това отношение добре били използувани докараните от селяните коли. Знамето на брациговци, творба на учителката Ана Димитрова Гиздова, не било още готово. То било развято по-късно, на 23 април (Гергьовден). Издигнато било на църквата. Обаче съзаклятниците не можели да останат без знаме. Иван Боянин нарисувал на бърза ръка на червен плат един разярен лъв и знамето било готово. То било носено от стотника Хр. Партъчев686. Някои от селските въстанически отряди се явили със знамена.<br />В Брацигово трябвало да се съсредоточат въстаниците от осем села — Аликочово, Радилово, Бяга, Козарско, Жребичко, Ясъкория (Равно-гор), Чанакчиево (Розово) и Кричим, а се събрали от шест — без последните<br />680 НА БАН, ф. 1, оп.2, а.е. 1395, л.231-232.<br />681 Пак там, л. 124.<br />682 Димитров, Г. Цит.съч., Т.2, с.455.<br />683 Юруков, Д, Брацигово. С, 6. г., с. 37. Хр. Гюлеметов—^Чибис, необосновано<br />поддържа гледището, че още при избухването на въстанието тъй наречените „миролюбиви"<br />започнали да пречат. В дадения случай се смесват две неща — миролюбие, т. е. по-добра и по-<br />навременна подготовка на въстанието, и контрареволюционна дейност. Такава в Брацигово<br />няма. Ако отделни чорбаджии са се въздържали да участвуват в борбата или да пречат, това<br />съвсем не означава, че не е имало народно единство и участие на цялото Брацигово във<br />въстанието. Вж. Чибис, Цит.съч., с.6.<br />684 НБКМ БИА, ф.1 В 787 (Васил Динчев), л. 1.<br />685 Сб. Априлското въстание. Т. 2, с. 272.<br />686 Петлешков, Н., Ив. Йеремиев. Цит.съч., с.79; Юруов, Д. Спомени из<br />политическия живот на България. С, б. г., с. 35.<br /> <br />две. Невъставането на Чанакчиево и Кричим се дължало на противодействието на местните турци, тъй като и двете села били със смесено население. Разбира се, в дадения случай не бива да се пренебрегва и по-слабата организационно-политическа работа в селата Кричим и Чанакчиево. Кричимските турци били организирани в башибозушки орди и изиграли контрареволюционна роля в Брациговския район687. Мюсюлмани от Тамръш се явили пред с. Чанакчии688. Общият брой на ратнЛтдите обаче не бил достигнат. Проектирало се Брацигово да даде 1082 ратници с 1118 пушки, а дало 732 с 453 пушки; Радилово — 320 въстаници с 415 пушки, а дало 140 въстаници със 100 пушки; Аликочово—184 въстаници със 196 пушки, а дало 68 въстаници с 63 пушки; Жребичко трябвало да даде 280 въстаници с 219 пушки, а дало 82 въстаници с 38 пушки; Бяга трябвало да даде 124 въстаници със 111 пушки, а дало 72 въстаници с 50 пушки; Ясъкория трябвало да даде 448 въстаници с 417 пушки, а дала 119 въстаници със 102 пушки689. Брациговци изпълнили решението на комитета да направят дървени оръдия.<br />И така, в Брацигово и в шестте села вместо проектираните 2719 въстаници под знамената се явили 1333, от които половината (732) били от Брацигово, Пушките също били по-малко от ратниците. Това ще е и причината за показания брой на въстаниците, защото тези, които не са имали пушки и са били малко по-възрастни, не са били признати за боеспособни. Но във всеки случай събирането на 1333 в^стайици в един град представлява едно добро постижение.<br />Въстанието в селата Радилово, Аликочово, Бяга, Козарско, Ясъкория и Жребечко също както в Брацигово взело истински масови размери. Това ясно показва, че както градското, така и селското население се включило в борбата. Ентусиазмът бил неописуем. Един съвременник (съзаклятник) съобщава по-късно за въстанието на аликочевци и заминаването им за Брацигово: „Всичките селяни, селянки, деца потеглили за Брацигово и оттам вкупом да дадат отпор на петвековния тиранин... От широкия път се задават селяните кой с пушка, кой с пищол, кой със сърп или косачка."690<br />Революционните комитети в шестте села извършили резултатна политическа и военноподготвителна работа. При това селските комитети били подпомагани от Брациговския комитет.<br />В с. Радилово е роден и работел бележитият революционер Георги (Гого) Ангелиев, комитетски деец от времето на В.Левски. Ангелиев бил представител на Радиловския комитет в Оборище и още на събранието бил определен за предводител на въстаниците от гореспоменатите села. Той бил избран за стотник на радиловци. В селския комитет влизали още Иван Т. Хайдуков, Никола Т. Коцев, Пенчо Попов, Георги Василев Ванков, Кото Иванов, учителят Константин Николаев (от Мехомия) и редица други691. Радиловци влезли в Брацигово „с развяти знамена". Г. Ангелиев става заместник на В. Петлешков в командването на въстаническите сили в Брациговския район.<br />В с. Бяга селяните били организирани от свещеник Илия Димитров. Същият е стотник на беловци. Помагали му Коста Алексов, Никола<br />687 Сб. Априлското въстание. Т. 1, с. 365. ,<br />688 НА-БАН, ф. 1, оп.2, a.we. 1398, л. 120.<br />689 Петлешков, Н., Ив. Й е ре мие в. Цит. съч., с. 63. Вж. таблицата за проектирания<br />брой на въстаниците и въоръжението им в Брациговския район в Т. 1 на труда, с. 396.<br />690 Сб. Априлското въстание. Т.2, с. 188.<br />691 Пак там, с. 172, 282, 315, 329, 355—357.<br /> <br />Петров, П. Георгиев и др.692 Въпреки че имало и турска махала и турците се готвели за противодействие, революционната идея напълно завладяла масите.<br />В с.Жребичко революционната пропаганда и агитация също дали добри резултати. Те се водели от Ангел Дъников, Илия Дъников, Тодор Трифонов, братя Кузеви, Ангел Манолов и др. Стотник станал Илия Дъников. Председателят на комитета в Брацигово поп Сокол (Никола) също работел в Жребичко693. При обявяване на въстанието жребичани натоварили на колите си деца, покъщнина, храна и др. и заедно със стадата се отправили за Брацигово. Всички мъже от 17 до 70 години били „под оръжие".<br />Комитетските ръководители в Ясъкория Ангел Д. Дабиджев (председател), свещеник Ангел Ив. Сандъкчиев, Георги Стамболиев, Ангел Даскала, Дако Казаков, Димитър Трендафилов, Дячо Върбанов, Стоил П. Грудев и др., щом като получили известие за въстанието и инструкции от В. Петлешкоа, потеглили със селяните за Брацигово. Стотник станал Ангел Дабиджев.<br />Комитетските дейци от с. Аликочово начело с Лазар Илиев (стотник), Тодор Бойчев, Никола Илиев, Трифон Василев. Атанас Илиев, Димитър Симеонов и др. потеглили за Брацигово със семействата си694.<br />Заедно с хората във въстаническия център бил отведен и добитъкът. Особено важно значение имали, разбира се, конете. Създадена била конна чета (стотня), брояща 80 кавалеристи под командата на Ставри Андреев.<br />Селяните от Козарско начело с Христо Лазаров (стотник), Петър Тачев, Костадин Клисуров, Трендафил Николов, Мильо Граматиков и др. въстанали, но останали на място. На 25 април В. Петлешков изпратил в Козарско един от помощниците си, Стоян Гьошев, с група четници, за „да приберат селяните"695. Въстаниците от Козарско, макар да не получили връзка с Кричим (там въстание не избухнало), заминали за Брацигово, като взели покъщнината си.<br />Така в градеца Брацигово се събрали значителен брой въстаници със семействата си. Те били настанени в домовете на брациговци. Свещениците (членове на комитета) в църквата апелирали пред гражданите да „приберат по домовете си вънкашните", т.е. селските въстаници696. Във всяка брациговска къща отседнали по 1—2 селски семейства.<br />В Брацигово също както в Копривщица, Клисура, Панагюрище и други градове била поета издръжката на цялото население. Прехраната1 се* извършвала на комунални начала. Житото, брашното, булгурът, месото, восъкът, солта и пр. станали общи. Обществена собственост станал и добитъкът и на първо място — конете. Колите били използувани за изграждане на барикади. Храната се консумирала съобразно нарежданията на временното правителство. Строго била забранена употребата на алкохол.<br />Изобщо на цялото население — градско и селско, била осигурена прехраната. В това отношение Брациговският комитет (в който влезли и селските предводители) се оказал твърде предвидлив. Далече преди обявяване на въстанието комитетът се разпоредил съзаклятниците да не<br />692 Сб. Априлското въстание и Българската православна църква, с. 305. 603 Пак там, с.304.<br />694 Сб. Априлското въстание. Т.2, с.298, 307, 332, 376.<br />695 Петлешков, Н., Ив. Йеремиев. Цит.съч., с,62, 80.<br />696 НА—БАН, ф.1, оп. 2, а. е. 1395, л.224.<br /> <br />продават храни, а да ги складират. За целта се изграждали и специални каменни изби, наречени „криялници", в които в случай на нужда можело да се скрият и хората (разбира се, жени и деца)697.<br />След преселването на шестте села в Брацигово било изградено временно правителство. За негов представител и върховен ръководител бил обявен В. Петлешхов с помощници Н.Боянов и Ан. Арнаудов, Военен ръководител, т. е. командващ, станал радиловецът Георги Аигелиев с помощници Лазар Илиев (аликочовец) и Иван Тодоров Банчев (радиловец). Във временното правителство влезли свещениците Сокол (председател на Брациговския кохмитет), Иван Сандъкчиев (Ясъкория), Илия Димитров (Бяга), двама представители на с. Козарско — Трендафил Коль%в и Мильо Граматиков, и един на с. Жребичко— Ангел Дънгалаков698. Двама млади учители били определени за секретари.<br />Панагюрецът Васил Дипчев699, който бил учител в Брацигово, съобщава, че създаденото правителство било общо — на брациговци и на „общините Ясъкория, Жребичко, Козарско, Бяга, Радилово и Аликочо-во"700. Това е единственият въстанически център, в който през 1876г. се образувало общо правителство на градските и селските въстаници. Общо било и командването на въстаническите сили. За целта били определени и помощниците на Г.Ангелиев — стотници и десетници. За създаването на общо командване и за пълното сплотяване на въстанически iе сили от града и шестте села освен огромният авторитет на В. Петлешхов твъдде голямо значение имал и авторитетът на Г. Ангелиев, който години наред предвождал една чета в Родопите. Четата била разпусната в 1863 г. и Г. Ангелиев емигрирал във Влашко. След връщането си установил връзки с Васил Левски и с много други революционни дейци от Южна България. През април 1876г. единодушно бил избран от радиловци за делегат на Оборищенското събрание701.<br />Както отбелязахме, обявяването на въстанието в Пловдивски санджак предизвикало объркване в турските управляващи среди. Дипломатическите представители уведомили своите представители, че турското командване започнало да праща войски от столицата към районите на въстанието. На 22 април (4 май) френският посланик граф дьо Бургоан телеграфирал в Ке д'Орсе, че поради вълненията на българите „от околностите на Пловдив" Портата екстрено започнала да изпраща войски702. Но редовните поделения били изпратени срещу Панагюрище. Към Брацигово били насочени башибозушки орди. Обаче на турското командване станало ясно, че има съгласуваност между станалото в Панагюрище и Брацигово. Положението на властта се усложнило и от получаването на сведения за въстание в Батак, Бойково, Перущица и др.<br />Турската власт в Пазарджик насочила срещу Брацигово и въстаналите села башибозушки отряди. Оръжие било раздадено предварително. На 22 април, щом като станало известно за въстанието в Пазарджишко било съобщено на мюсюлманските главатари да поведат ордите. Понеже в затънтените райони на Родопите нямало телеграф, нарежданията били пратени „с бързоходци". Такива съобщения били пратени в Пашмаклий<br />697 Петлешков, HL, Ив. Йерсмиев. Цит.съч., с.64.<br />6У8 Рашайков, Т. Цит.съч., 64 65.<br />6Q0 По-късно съпруг на Райна Поптеоргиева.<br />700 НБКМ БИ А, ф. I В 787 (Васил Дипчев). л. 1. ui Пак там, л.4 6. 702 Documents diplomatiques. Affaires cTOrient. 1875 1877. Paris, 1877, p. 124.<br /> <br />(Смолян), Устово, Гюмюрджина и др. В Устово било обявено с барабан „всички мюсюлмани от 17 до 70 години да се въоръжат" и да тръгнат на север срещу въстаналите селища. Властта отправила и прокламация към мюсюлманите да се вдигнат на оръжие срещу „бунтовната рая". За бунтуването била виновна Русия. „Москофът бунтува раята", се казвало в прокламацията. Според П. Маринов властта преследвала двойна цел: „да всее смут у християните и да разпали фанатизъм у мюсюлманите". На антибългарската агитация, водена от турските властници, се поддали и някои гръцки първенци, които били под влиянието на фанариотството. Към башибозушките отряди „се присъединили и станимашките гърци". Те заявили, че не ще преследват само онези българи, които декларират, че са патриаршисти703. Фанариотите установили тесни връзки с турските националисти. В Цариград бил образуван гръцко-турски батальон (юли 1876 г.). Той щял да отиде да се бие срещу славяните. На знамето му били изобразени кръст и полумесец704. Властта успяла да привлече в борбата срещу въстаниците и някои българомохамедани. Обаче, както изтъква родоповедът Петър Меринов, българомохамеданите705, които се поддали на агитацията на държавните и религиозните институции и се включили в башибозушките отряди, били твърде малко706. Огромното мнозинство на башибозушките отряди било от турци, черкези, гърци и цигани707.<br />Веднага след прогърмяването на първите пушки в Копривщица, Панагюрище и Клисура, когато комитетските куриери разнасяли „кървавите писма", в същото време бързоходци разнесли писмени разпореждания на властта за свикване на „правоверните" „под оръжие" и за включването им в „доброволческите отряди", т.е. в башибозушките орди.<br />Във въстаническото командване на Брацигово начело с В. Петлешков, Г. Ангелиев, Лазар Илиев, поп Илия Божков, Иван Тодоров Банчев708 и др. нямало нито един школуван военен. Въпреки това то се показало на висота във воденето на боевете срещу турците. Първите схватки между въстаниците от Брациговския пункт станали при отиването на шестте села в Брацигово. Башибозуците били успешно разпръснати, но една група (12 семейства) от с. Козарско, която тръгнала за Брацигово на 25 април, башибозуците разгромили. В града пристигнали шест семейства709. Два дни по-рано Г. Ангелиев, водейки радиловци в Брацигово, пътьом разбил една башибозушка орда, която дала 14 убити. Въстаниците нямали жертви710.<br />До пристигането на селските въстаници брациговци също постигнали успехи в борбата срещу башибозуците. На 23 април по пътя за Бяга била разгромена една башибозушка група, която возела с 8 коли барут, куршуми и др. за башибозуците в Доспат. Групата била разбита от въстаническа чета, водена от Г.Ангелиев и Л.Илиев. Взети били трофеи711. По този начин брациговските въстаници се снабдили с голямо количество муниции. Дадено било нареждане да се приготвят нови резерви от патрони и да се довърши направата на черешовите топове.<br />703 ОДА- Пловдив, ф.959, оп. 1, а.е. 47 (Петър Маринов), л. 1 —2.<br />704 Димитров, Г. Цит.съч., Ч. 2, 529-530.<br />705 П.Маринов (както и много други автори) назовава българомохамеданите ахряне и<br />помаци.<br />706 ОДА -Пловдив, ф.959, оп. 1, а.е. 124, л.6.<br />707 Пак там, л.2—3. у<br />708 Син на хайдут Тодор от с. Радилово. \<br />709 НА—БАН, ф. 1, оп. 2, а. е. 1395, л.226.<br />710 НБКМ-БИА, ф.Н А 9164 (Георги Ангелиев), л.7.<br />711 Петлешков, Н., Ив. Йеремиев. Цит.съч., с.78.<br /> <br /><br /><br /><br /><br />Въстаническото командване в Брацигово провеждало тактика на активна отбрана. Твърде типични са боевете, водени от въстаниците с турците при селата Козарско, Бяга и Аликочово. Бращшзвското командване образувало три чети от по стотина въстаници, като към едната имало и петнадесетина кавалеристи. Въстаническото командване извършвало набези до близките турски села или до турските махали в селата със смесено население. Така стотникът Ив. Ат. Петлешков с поверената му чета нападал турското село Айдиново (Исперихово) и турските махали в Бяга и Козарско712.<br />Четите се командвали от най-авторитетните въстанически предводи<br />тели начело с Г.Ангелиев. Негови помощници били Л.Илиев, Иван<br />Тодоров Банчев, Стоян Гьошев, Трифон Василев, Ив. Петлешков, Георги<br />Костов, Т. Костов и др. И командирите, и ратниците проявили в боевете на<br />25 април изключителна храброст и умение. **<br />Срещата на противниците станала в местностите Въртян камък и Кръстец, Брациговското землище и Корубите при с. Аликочово. Башибозуците били разбити и разпръснати713. Въстаниците взели като трофеи три знамена714. Бойният им дух се повдигнал още повече от това, че падналите в боя ратници били малко—12 души715. В кървавата борба с врага участвували и жени. И те дали жертви716. Проявилите храброст ратници на 25 април били повишени в чин десетник. Между тях бил кавалеристът Сотир Андреев, който, макар и ранен, се бил храбро717. •<br />Поръчаните от революционния комитет дървени оръдия се правели усилено и към 26 април шест от тях били готови718. Оръдията били направени от орехови и брястови трупи, стегнати със стоманени обръчи. Стреляли с оловни и други топки. Командването решило да ги изпробва. Това било необходимо, защото наближавал денят, в който те трябвало да влязат в действие.<br />Изпробването станало на 27 април. Назначени били за „топчии" не майсторите, които направили оръдията, а осем въстаници719. При направената пробна стрелба пет топа стреляли успешно, а един се пукнал. Петте топа били поставени на позиции край града. Така била създадена брациговската артилерия.<br />Въпреки че командването нареждало тактика на активна отбрана, към 26—27 април били изградени отбранителни позиции непосредствено до града. Създадени били 4 позиции от землени укрепления — западна, южна, източна и северна. Всяка от позициите се бранела от стотина ратници под<br />' 712 НБКМ—БИ А, ф.478, а. е. (Ив. Петлешков), л.7.<br />713 Военна подготовка и провеждане на Априлското въстание, с. 232.<br />714 Петлешков, Н., Ив. Йеремиев. Цит.съч., с.82.<br />715 Димитров, Г. Цит.съч. Т.2, с.456.<br />716 Д. Страшимиров предполага, че тези жени случайно са се намирали между<br />въстаниците, тъй като отивали в родните си села, за да си вземат някои вещи. Това<br />предположение обаче е неприемливо, защото даже и да са отивали до напуснатите от тях<br />родни села, те са били заедно със своите мъже въстаници. Следователно са носели оръжие и са<br />участвували в боевете. <br /><br />Вж.Страшимиров, Д. Цит.съч., Т.3, 251-252.<br />717 Петлешков, Н., Ив. Йеремиев. Цит.съч., с.83.<br />718 Оръдията били направени от Кузо Арабаджията, Кръстьо Георгиев, Атанас Манчов,<br />Петър Ячов, Димитър Глухия и Ангел Аджиев.<br />719 Георги Шаров, Андрея Аврамчов, Хр. Боянов, Дино Бозев, Цильо Златков, Щерьо<br />Траянов, Д. Дуков и Ст. Троянов. Обаче всъщност всяко оръдие се обслужвало от по четирима<br />души: „един подавал торба с барут, втори — топките (снарядите), трети — с дебела тояга<br />вкарал топките и барута в топа, а четвърти запалвал". Вж. Петлешков, Н., Ив.<br />Йеремиев. Цит.съч., 87—88. След погрома едно от оръдията е укрито в училището и<br />запазено. Знамето е скрито в църквата.<br /><br /><br /><br /><br />командата на един, а понякога и двама-трима стотници. Окопите били двойни. „Първият ред позиции (окопи) се заемали от четници, въоръжени с пушки, а вторият от тия, които са били въоръжени с коси и шишове .(пики) или само с ятагани и пищови." Окопите били покрити с дървета и др. и в тях ратниците могли да ходят свободни, без да се виждат отвън720. Вътре в града барикадните заграждения били подсилени В крайните къщи били създадени „скрити позиции"721. Зад окопите, на специално направени площадки била поставена артилерията — петте дървени оръдия. На височините, където били командирите на четирите отбранителни позиции, се развявали знамена. Нощно време стражите били инспектирани от В. Петлешков, Г. Ангелиев и др., като се определяла специална парола. Трябва да отбележим, че това били най-добре изградените позиции от всички въстанически центрове през април 1876г.<br />Възниква въпрос, защо отбранителните позиции били изместени плътно до покрайнините на града в момент, когато не е имало масирано настъпление на вражеските сили. Причините за това ще трябва да търсим в общата военнополитическа обстановка.<br />Преди всичко въстаническото ръководство начело с В. Петлешков разбрало, че е изменен първоначалният план за завземане на Пазарджик.<br />Ат. Мишев пише, че на 25 април в Брацигово пристигнал куриер, пратен от Г. Бенковски. Войводата пишел:<br />„Турците се дигнаха срещу нас откъм Т. Пазарджик. Ние изпроводихме 1000 души юнаци насреща им722 и ги отблъснахме. Георги Ангелиев се изисква с 300 души от вашите младежи да се отправи незабавно през Пещера за Чепино, гдето ще се съединят с нашите 700 души юнаци младежи, с които се упътваме към Бельово. Останалите ваши младежи да завземат и вардят градеца ви с прибраните в него вънкашни жители, догде пристигнат и нашите, и вънкашните, за да слязат за Пазарджик и Пловдив.<br />24 апр. Бенковски."723<br /><br /><br /><br />От цитираното писмо се вижда, че Бенковски е възнамерявал да отиде с четата си към гара Белово. Оттам трябвало да се извърши нападение срещу Пещера и Чепино, а в перспектива — срещу Пазарджик и Пловдив. Обаче В. Петлешков смятал, че най-напред трябва да се настъпи към Пазарджик. В това отношение изглежда, че е имало някаква уговорка между В. Петлешков и панагюрското въстаническо ръководство. Ат. Мишев пише: „След като прочел писмото на Бенковски, Петлешков развълнувано казал: „А тука трябва да има някакво променение. Планът ни беше да слезем с четата си в Пазарджик, а не от сега още да отиваме в Чепино. В последното щяхме да отиваме само когато свършиме работата в Пазарджик, Ние става три дни как се бием самички с нашите душмани, а те седнали нови планове да ми кроят. Не, не, аз трябва да отида до Панагюрище да видя що става тамо и що правят тия хора. Г-н Г. Ангелиев нека замине да предвожда дружината към Пещера (та) да се отървем пешин724 от пещерските турци, па после да се отправим за Чепино.44725<br />720 Петлешков, Н., Ив. Йеремиев. Цит.съч., 84 —85.<br />721 Крънзов, Г. Васил Петлешков. С, 1969, с.251.<br />722 Очевидно Бенковски е имал предвид 1000-та въстаници в Панагюрище.<br />723 НА-БАН, ф. 1, оп. 2, а. е. 1395, л.251.<br />724 Пешин — предварително.<br />725 Пак там, л.252.<br /> <br />От цитираното се вижда, че В.Петлешков действително е готвел въстаниците от брациговския център за нападение срещу по-големи обекти, държани от врага, но е имал предвид Пещера и Пазарджик, а не Чепино и че Бенковски е внесъл някои изменения в приетия (или уговорения) в Панагюрище план. При това към 26—27 април Петлешков вече е знаел за връщането на Хвърковатата чета от Белово на Еледжик726, знаел е за погромите, извършени от турската войска в района Ихтиман — Сестри-мо — Белово — Саранбей, за струпването на големи вражески сили срещу Батак. Ат. Мишев съобщава, че на 27 април В. Петлешков, придружен от няколко въстаници, ходил да търси Бенковски, за да се предприеме нещо общо. Сведения за такава среща няма, но очевидно Петлешков е разбрал, че Бенковски нямал намерение да действува към Пещера и Северните Родопи и още по-малко срещу Пазарджик. Това твърде много наскърбило браци-говци, още повече че войводата на Хвърковатата чета взел прославения хайдутин Тодор Банчов727.<br />И така, брациговци вече виждали, че градът им се превръща в изолирано въстаническо средище.<br />Не е изключено в Брацигово да са знаели за падането на Клисура. Заради това брациговското ръководство е трябвало да помисли за изграждане на една здрава отбрана в покрайнините на града.<br />На 28 април въстаническото командване продължавало да стеснява, а същевременно и да засилва позициите си Ьа отбрана. Цо то не смятало да бездейства. Изпратена била една чета (200 души), предвождана от Л. Илиев, по посока на Пещера, където имало раздвижване на башибозушките орди. В същото време започнали преговори между въстаническите ръководства в Брацигово и Батак за преселване на въстаниците от брациговския пункт в Батак. А там трябвало да се съсредоточат и ратниците от Разлога. Но идеята за подобно въстаническо разместване не е напълно ясна. Д. Страшимиров приема, че селските въстаници, събрали се в Брацигово, желаели това преместване и В. Петлешков за разлика от другите брациговски ръководители се съгласил и тръгнал по ума на селяните. По този начин възникнали „вътрешни неуредици" в Брацигово, една от проявите на които било решението за „преселение" в Батак728. Това предположение на* Д. Страшимиров обаче е необосновано, защото между Петлешков и брациговските комитетски ръководители имало пълно разбирателство. По-скоро трябва да се предполага, че „преселението" трябвало да стане само в краен случай, т. е. ако положението на въстаниците в Брацигово се влоши. Във всеки случай между ръководствата на двата града се водили преговори. Командващият брациговските въстанически сили Г. Ангелиев лично на 27 април уговорил с батачани да пратят коне „за преселването" на ратниците от Брацигово — селяни и граждани, разбира се, със семействата си. Според Й. Венедиков изглежда, че Г. Ангелиев е имал предвид преселението на брациговци да стане „не в Батак, а в някоя планина729 в баташката околност". Това трябвало да се<br />726 Н. Петлешков и Ив. Йеремиев пишат (цит. съч., с. 88), че на 27 април от Белово се<br />получило писмо от Бенковски (донесено от Никола Шопа — трънчанин), с което войводата<br />„искал 200 души, които да отидат на Еледжик".<br />727 Сб. Април 1876. Спомени, с. 567. Военният историк Т. Гигов съвсем необосновано<br />пише, че Георги Бенковски се проявил във въстанието като „голям военачалник*4. Авторът<br />също така необосновано противопоставя Г. Бенковски на П. Волов. Бенковски се величае *ато<br />стратег и държавник, а Волов се представя като „лишен от божествен огън" и т. н. Вж. Гигов,<br />Т. Георги Бенковски. — Военноисторически сборник, 1, 1976, с. 113.<br />728 Страшимиров, Д. Цит.съч. Т.З, 252-254.<br />729 Планина, т.е. планински кът.<br /> <br />осъществи, като там, в удобния за отбрана планински кът, се установят и самите баташки въстаници730.<br />Във всеки случай преговори между батачани и брациговци са водени.<br />От Батак били изпратени за Брацигово 180 или 200 коня с 50 ратници, предвождани от батачанина Никола Ханджиев. При с. Чанакчиево (Розово) петдесетте ратници били разбити и разпръснати заедно с конете. Една част от животните била заловена и взета от турците, друга върната от ратниците в Батак, а трета — загубена. Това станало на 28 април731. Но и да не била разбита „конската команда" от противника, едва ли щяло да се стигне до преселение на брациговци (със селяните) в Батак, защото положението на въстаниците не било добро.<br />Действително турската власт събирала и пращала по направление на Брацигово башибозушки орди. Един пратеник на башибозуците отишъл в Брацигово, за да води преговори и заявил, че гората около с. Чанакчиево (Розово) „била пълна с башибозуци", а в самото село турците изградили бойни позиции (окопи). Брациговци обаче се готвели за кървава борба. Въръжени били и жените732. Ат. Мишев ни дава ценни сведения за въоръжението на девойки и жени и за участието им в отбраната на Брацигово. Той пише: „...всичкият женски пол, от 16 до 40 год(ишна) възраст се въоръжи коя със сабя, коя с коса, коя със сърп, коя с косер, приковани на върлини и с въодушевени сърца се готвеха да бранят милото си отечество и милите си рожби от посегателството на турците."733<br />Въстаническото командване добре разбирало замислите на врага. Той искал да проведе нападение откъм с. Чанакчиево, където били струпани голям брой башибозуци. Раздвижване имало и на пещерските турци. На 28 срещу 29 април военното командване в Брацигово приело „план за действие", според който трябвало да се нанесе изпреварващ удар" срещу вражеските сили в с. Чанакчиево. За целта трябвало да се действува с „основните въстанически сили"734. След това щели да се предприемат нападения срещу Пещера и даже срещу Пазарджик. Планът предвиждал обаче съгласувани действия с баташките въстаници и даже се очаквала помощ от пещерските съзаклятници735. Това обаче било нереално. Всъщност със заплашванията за нападения се поддържала традицията на брациговци да се води активна отбрана. .<br />Основните сили на брациговци били организирани в tpn отряда, които съвременниците наричали чети. Първата чета брояла 200 души (ляво-флангова), втората (централна) брояла 100 души и третата (деснофлан-гова) — също 100 души. По-скоро било определено колективно ръководство. Първата чета била под командването на Иван Ат. Петлешков, Стоян Гьошев и Илия Дъников. Втората чета, която щяла да действува в центъра, се предвождала от Никола Боянов, Никола Илиев и Трифон Василев. С нея били возени и топовете. Третата чета, която трябвало да действува като дясно крило, била под заповедите на общия командващ Георги Ангелиев с помощници: Лазар Илиев, Иван Тодоров Банчов (Хайдуков), Иван Батаклиев, Стоян Кьорколев, Кото Иванов и Георги Костов736. Изглежда, че главният удар трябвало да нанесе (от запад) деснофланговата чета,<br />730 Венедиков, Й. История на въстанието в Батак 1876г. С„ 1929, 82—83.<br />731 Петлешков, Н., Ив. Йеремиев. Цит.съч., с.90.<br />732 Димитров, Г. Цит.съч. 4.2, с.458.<br />733 Сб. Април 1876. Спомени, с. 570.<br />734 Военна подготовка и провеждане на Априлското въстание, с. 241.<br />73 5 Петлешков, Н., Ив. Йеремиев. Цит.съч., с.92.<br />736 Пак там, с.93.<br /> <br />заради което я поел от общия командващ Георги Ангелиев с помощниците си. Това е единствената в цялото въстание бойна настъпателна операция, в която участвувала и артилерия. Н. Петлешков и Ив. Йеремиев, които били участници във въстанието, ни разказват как е протекъл боят: „Настъплението по тоя ред се захванало още от сутрнта. Сражението щяло да се завърже от крилата. Огънят се открил с ожесточение от двете крила, подпомагани от топовете. И двете крила успели да отбият737 неприятеля от позициите му и, тъкмо да навлязат в селото, последвала команда за отстъпление, защото патрулите съобщили, че настъпват много турци откъм южната страна. Нападателите се оттеглили в порядък към Брацигово, дето стигнали около два часа по европейски738 след обяд. Отстъплението се е налагало и от съображението, че откъм Пещера се забелязало да настъпват турци."739 Не е ясна причината за даването на заповедта за отстъпление в момент, когато боят се развивал успешно, но очевидно тя е била дадена от Георги Ангелиев. Иначе не би могло да се очаква, че ратниците ще се оттеглят „в порядък към Брацигово". В дадената обстановка изглежда, че трябва да обърнем внимание на данните, които ни дават двамата автори, че откъм Пещера се „забелязало да настъпват турци". Другояче е необяснимо смелият и талантлив командир Г. Ангелиев да даде заповед за отстъпление. Помощниците му Ив. Банчов, Л. Илиев, Ив. Петлешков, Ст. Гьошев, Н.Боянов и др. също били вече изпитани в боевете командири.<br />Но поради създалата се тежка обстановка било за!юв#дано отстъпление и прибиране на всички въстаници в Брацигово, за да "се отбраняват там. С активната отбрана било свършено. Положението на брациговските въстаници се влошило в крайна степен. Те се прибрали в града на 30 април, когато, както е известно, паднал окръжният център Панагюрище и турското командване телеграфически уведомило навсякъде войсковите началници за победата на „императорската армия" при Отлукьой. Всеки момент можело да се очаква пристигането на редовната войска при Брацигово, което в дадените събития се очертавало като второ Панагюрище. На първо време обаче Брацигово трябвало да отбива нападенията на башибозуците.<br />Същия ден, 30 април (12 май), градецът бил нападнат от пещерските турци. Те дошли по пещерския път. Появили се башибозуци и по другите сектори, особено откъм Чанакчиево. Това очевидно са били онези орди, които въстаническото командване искало да разбие преди обяд, но не успяло. Постепенно турците започнали да нападат от всички страни740.<br />Положението на отбраняващите се ратници (граждани и селяни) било тежко, но те успешно излезли от него. Н. Петлешков и Ив. Йеремиев пишат: „Към 9 часа по турски741 след обяд Брацигово било нападнато от запад и юг. Турците налитали с пристъп да превземат позициите. Защитниците не се подават и стрелят само тогава, когато неприятелят наближи много, та ударите да бъдат сполучливи. Наставленията742 са били въстаниците да стрелят само на месо, та да не се хабят фишеците. Командирите бдително наблюдавали защитата на позициите. Неприятелят се появил и откъм Нерезето. Тук (той) поискал да побие 4 знамена, но не успял защото сполучливата стрелба на въстаниците убила 6 души, които се опитвали да<br />73 7 Отбият в случая значи изтласкат, а не отблъснат.<br />738 Разликата между европейското и турското времеизмерване на денонощието е 7 часа.<br />В дадения случай „по турски" боят е станал към 9 часа вечерта.<br />739 Петлешков, Н., Ив. Йеремиев. Цит.съч., 93 94<br />740 Военна подготовка и провеждане на Априлското въстание, с. 242.<br />741 Към 4 часа европейско време.<br />742 Заповедите.<br /> <br />забият знамената. Турците не сполучили да забият знамена и на Св. Петър, дето паднали убити двама байрактари. През тоя ден въстаниците имали следните загуби: 1 убит на Капията, I — на Кулата, Н.Боянов ранен в лявото рамо. убити още 2 момчета и едно момиче, а две жени—ранени. Трите топа, поставени на Гробето, свършили тоя ден добра работа743, но през другите дни на отбраната не си служели вече с тях. При топовете бил неотлъчно Никола Шопа, куриерът на Бенковски. Стрелял непрекъснато и викал, макар да бил обстрелван от турците откъм Кошарище и Малката пъдарница. Турците налитали най-стремително върху позициите на Гробето, Кулата, Св. Атанас и кръстопътя над Св. Атанас. Под Гробето те наближили дори на 50 крачки до позициите. Защитниците ги оставяли да се приближат и после със залпов огън ги отблъсквали."744<br />Боят бил спечелен от въстаниците. В него, както става ясно, са участвували всички способни да нoсят оръжие, включително и жени. Сведението, което ни дават двамата автори за убитото в боя момиче и за падналите 2 жени в града, е важно. Това наистина е била „борба горда" под вдъхновяващия девиз, изписан на знамената „Свобода или смърт!" За съжаление историците на „Брациговското въстание" не съобщават имената на падналите в боя 1 момиче и 2 жени. Те, макар и да са били убити в града, безспорно са участвували с оръжие в отбраната му. Твърде важно е и сведението за ролята на артилерията в боя на 30 април. В цялото Априлско въстание артилерията изиграла най-важна роля в Брацигово. Защо черешовите и брестовите топове не са били използувани в следващите боеве, не е ясно. Навярно вече не е имало снаряди (кантарени топузи и др.). За турското командване не може да се даде висока оценка. Макар предводителите на башибозушките отряди да били благородници — бейове745 и аги, които обикновено имали офицерски чинове в армията, не могли ^да покажат командни и войнски качества. Интересно е обаче да се види откъде са дошли предводителите на башибозушките орди. Н.Петлешков и Ив. Йеремев са събрали сведения, от които се вижда, че дошли орди от Пазарджик и Пазарджишко (предводители Али бей и Читак Ахмед), от Неврокоп и Чепино (организирани от Таир Юмер бей), от Кърджали, Пещера, селата Барутин746, Осеново, Фотиново, Мугла и др. Имало и отделна черкезка орда (500 души)747. Но изглежда, че е имало башибозуци и от по-далечни страни, включително и от Анадола, за което съобщава Хр. Стамболски748.<br />Врагът бил по-добре въоръжен и имал конница. Въпреки това на 30 април турците загубили боя. Въстаниците превърнали Брацигово в малка крепост с покрити окопи, барикади и амбразури на високите къщи и по зидовете на покрайнините на града. Затова в продължение на 2 дни (1—2 май) башибозуците и въстаниците водили само престрелки помежду си. Ратниците, които имали дългобойни пушки, се качвали на високите къщи. Оттам стреляли и „поразили доста турци". Турците, и особено черкезите, се приближавали до позициите, като се движели между редовете на розовите градини, но „скъпо платили", като дали доста жертви749.<br />743 Артилерията се командвала от Георги Шаров.<br />744 Петлешков, Н., Ив. Йеремиев. Цит.съч., 94—95.<br />745 Един бей паднал в бой на 345 май.<br />746 Барутинската група била малка — 20 души. Тя била пратена от Ахмед ага<br />Барутинлията, който след погрома на Батак действувал с голяма орда — около 500 души.<br />747 Петлешков, Н., Ив. Йеремиев. Цит.съч., 95—96.<br />748 Стамболски, д-р Хр. Цит.съч., с. 373.<br />749 Петлешков, Н., Ив. Йеремиев. Цит.съч., 97—98.<br /> <br />Въстаническото ръководство обаче разбирало, че положението се влошава и трябва да се търси изход. През нощта на 2/14 срещу 3/15 май В. Петлешков втори път изпратил куриери да търсят Г. Бенковски с надежда, че той ще дойде „с 500 човека". Само така според Петлешков можело да се прогонят турците и да се деблокира градът750. Опитът му, разбира се, излязъл неуспешен. В това време Бенковски с малката си чета вече бил в Стара планина.<br />На 3 и 4 май престрелките взели особено ожесточен характер. Па места турците и черкезите нападали вкупом и се стремели да се доберат до някоя от позициите на въстаниците, но те с точни лзстрели ги отблъсквали. В тези престрелки като майстори стрелци участвували командирите и лично неустрашимият В. Петлешков. На 4 май куриерите, които били пратени да търсят Бенковски, се върнали с обезкуражаващи вести — Панагюрище, Батак, Перущица и други въстанически центрове са превзети и изгорени. Никаква надежда за „помощ отвън" вече нямало. Тогава въстаническото командване решило да извърши излаз. Това трябвало да стане на 5 срещу 6 май през нощта. Пробивът трябвало да се извърши от една ударна част (отряд) от 200 души, а след тях други 400 души да го разширят и след това с нощни атаки да разбият и прогонят противника751. Сведения, че командването е възнамерявало да изведе въстаниците и населението в планината, няма. Навярно В. Петлешков и неговите помощници са отчитали, че въстанието в Батак е потушено, а в Пиринския край не е избухнало и няма къде да се отиде.<br />Но в това време — 517 май — вражеското командване, виждайки, че се дават много жертви пред позициите на Брацигово, решило да се откаже от намерението си да вземе града. Башибозушките орди, макар и да действували под командата на офицери, бейове и аги и да изпълнявали правителствени задачи, не били склонни да участвуват в боеве, в които се леела много кръв. Те търсели „лесни победи", след които да започнат грабежи, убийства и пр. Обикновено разчитали на численото си превъзходство и на по-доброто си въоръжение, но щом като се изправяли пред рискове за жертви, спирали или отлагали атаките. Това се признава и от турската власт.<br />Обаче решението на башибозушките главатари при Брацигово било тайна за въстаниците. Настъпили и други промени в ситуацията. На 5 май се получило известие до башибозушките главатари, че пристига редовна войска — пехота, артилерия и кавалерия, под командването на трима пащи. Действително след обед аскерът пристигнал и по заповед на Кел Хасан паша артилерията започцала да обстрелва въстаническите позиции. Турците и черкезите се окуражили и открили пушечен огън. Боят пламнал с голямо ожесточение. И въпреки всичко въстаниците поддържали огъня, като отново стреляли само когато противниците излязат на открито. В. Петлешков със своите помощници от комитета били на огнената линия. Те по думите на Н. Петлешков и Ив. Йеремиев „припкат по позициите, за да поддържат духа на въстаниците и да ги съветват да не отстъпват"752. Боят продължил до падане на вечерния мрак. Въстаниците се били с отчаяна храброст и о държал и позициите си.<br />На другия ден — 6 май — при Брацигово пристигнали Решид паша с няколко табора, след като сринал със земята Перущица. На 6 май<br />750 Пак там, с.98.<br />751 Пак там, 99—100.<br />752 Пак там, с. 101.<br /> <br />пристигнал и башибозушкият главатар, разорителят на "Батак, Ахмед ага Барутинлията.<br />При Брацигово била струпана многочислена редовна войска. Старши командир бил Хасан паша, който вече имал голям „опит'ь в смазване на въстаническите сили на Еледжик. Затова именно за разлика от Хафъз паша, който настъпил срещу Панагюрище доста предпазливо, Хасан паша действувал брутално и в часа, в който излязъл пред Брацигово, пуснал в действие артилерията. Бомбардирана била църквата и някои къщи в центъра на градеца. Пашата „насъскал" башибозуците да се справят с въстаниците, обаче първият опит на Хасан паша излязъл неуспешен. Станало ясно, че башибозуците въпреки численото си превъзходство и превъзходството в оръжието сами не могат да вземат Брацигово. Всъщност това означавало, че те не изкали да дават жертви, които до този момент били доста големи. Главатарите на тази въоръжена сган искали да получат богата плячка, без да проливат кръв.<br />След провала на башибозушката „атака" войсковото командване решило да срине със земята Брацигово. Това било съобщено на обсадените въстаници.<br />Комитетът (правителството) начело с В. Петлешков трябвало трезво да оцени създалото се положение. При по-нататъшна въоръжена борба населението щяло да бъде избито, а градът превърнат в пепелище. Във фаталната нощ на 5 срещу 6 май^1876г. правителството трябвало да вземе решение. Н. Петлешков и Ив. Йеремиев пишат: „Дилемата била: или безмилостна касапница на населението и пълно разорение на селото (Брацигово), или отстъпление пред силата, която не можела да се съкруши. Комитетът предпочел второто. Бъдещият историк на въстаническите движения у нас ще съди за неговото поведение..."753<br />Историкът и тогава, и днес, и в бъдеще може да даде само една „присъда" — да одобри решението на Брациговския комитет. Положението нМстина било безизходно. Обаче нека отбележим още едно обстоятелство— въстаническите ръководители начело с В. Петлешков решили да останат при народа си, знаейки много добре, че ще станат „кръвни жертви" за свободата754.<br />На 6 май сутринта турското командване дало заповед да се обстреля градецът от артилерията. Ратниците били на позициите, готови да продължат борбата. Между тях бил и Васил Петлешков с други въстанически ръководители. Настъпили напрегнати минути. Военният съвет (комитет) в непълен състав решил да се изпрати делегат при Хасан паша—дядо Мильо Николов, съзаклятник от Козарско и кмет на селото.<br />753 Петлешков, Н., Ив. Йеремиев. Цит.съч., с. 102.<br />754 В. Петлешков не присъствувал на заседанието на комитета, но приел неговото<br />решение. Той, както и редица други ръководители смятали, че трябва да се продължи борбата<br />въпреки безизходното положение, но, от друга страна, милеели за жертвите, които щели да<br />бъдат дадени. Ат. Мишев пише: „Г(осподин) В. Петлешков не щя да дойде да присъствува на<br />това сабрание." На него взели връх онези, които смятали, че населението трябва да се спаси от<br />клане, а г радът — от пожар, като се сложи оръжие пред редовната войска. Това гледище било<br />застъпено даже в нарочно писмо на члена на военния съвет Иван П.Юруков. След като се<br />върнал делегатът Мильо Николов и казал условията на пашата — да се предадат водачите на<br />въстанието (а, разбира се, и оръжието), В. Петлешков прочел писмото на Ив. Юруков пред<br />съвета, който се събрал повторно. Присъствували вече „всички членове на военния съвет,<br />всички коменданти и стотници и множество първенци, граждани и селяни". В. Петлешков взел<br />едно стъкло с отрова, дал друго на близките си съратници и отишъл на събранието, на което се<br />решава — да се сложи оръжие. Петлешков по професия бил аптекар и предварително си<br />приготвил отровата. Вж Сб. Април 1876. Спомени, 587—589.<br /> <br />Той се добрал до щаба на турския генерал и го нарекъл „баща". Поискал милост за брациговци и за шест села, които уж се били вдигнали да се бранят от башибозуците...<br />Хасан паша много добре знаел какво значи това, но поискал пред него да се явят „чорбаджиите". Турските властници разбирали под „чорбаджии" първенци, т. е. народните предводители. Пашата представил списък на лицата, които трябва да дойдат при него, т. е. да се предадат. На челно място стоял, разбира се, Васил Петлешков755. „Ако не дойдат, казал пашата, ще запаля селото и ще изколя всички." Другото условие, което пашата поставил, било всички да си предадат оръжието756. Пратеникът Мильо Николов се върнал в града, за да съобщи условията на комитета. На башибозуците, налитащите да колят и грабят, пашата отговорил, че ще обърне оръдията срещу тях757.<br />Възниква въпрос, защо Хасан паша, който освен въстаниците на Еледжик клал още и мирното население, проявил „милост" към Брацигово. Защото отзвукът от кървавите злодеяния и пожари в Европа вече бил доста силен и Хасан паша очевидно е имал някакви инструкции от Портата в тази насока. Затова той се задоволил с по-малкото — избиване на въстаническите предводители, грабежи и откупи (рушвети). Действително от Брацигово били взети много злато и украшения758. Във всеки случай на 6 май тук-там имало престрелки. Накрая всички сложили оръжие и то било предадено на редовната войска. Завладяване на Брацигово станало нй 7Л9 май 1876г.<br />Войската влязла в обезоръжения град. Забранено било да излиза който и да било. Станали частични убийства, злодеяния, а черкезите запалили някои плевни. Хасан паша заминал за Пазарджик, но на 8/20 май се върнал, защото башибозушките главатари и особено черкезите искали плячка. Същия ден били изгорени и някои къщи. Започнало ловенето на укрилите се въстанически ръководители. Хванат бил и В. Петлешков. Той обаче погълнал отрова. Измъчван от палачи, печен между два огъня, издъхнал от отровата. Това станало на 921 май в местността Мота на пътя за Пазарджик. Там е поставен паметен знак. Все пак мъртвият бил намушкан от аскерлиите с щикове.<br />Преди смъртта си В. Петлешков заявил, че е ходил в Оборище, че е вдигнал народа на въстание и за всичко сам носел отговорност. „Сиромасите няма^ никакъв грях", мълвял умиращият Петлешков. „Сам съм, други няма." Но казал бил и друго на Хасан паша: „Вие мене ще изгорите, аз ще погина, но и вашата прогнила империя няма дълго да живее."759 На другия ден, 9 май, ръце, които довчера държали пушки, взели трупа на В. Петлешков, изкопали гроб, издялали кръст и го погребали близо до мястото, където бил измъчван.<br />Трагична била съдбата и на другите въстанически ръководители. Едни<br />755 Сведения за Васил Петлешков като делегат на Оборище и организатор на въстанието<br />дал на Хасан паша и предателят Ненко Ст. Терзийски. Вж. Сб. Априлското въстание. Т. 2,<br />с. 127, 252—253. Тъй като Ненко е бил твърде близък с Али бей, много е вероятно да е ходил с<br />него в Брацигово.<br />756 Петлешков, Н., Ив. Йеремиев. Цит.съч., с. 103, 105.<br />757 Пак там, с. 104.<br />758 Пак там, 123—124. Според други сведения пазарджишкият съзаклятник хаджи Рашко<br />Хаджиилиев, който бил арестуван и като арестант бил взет от Хасан паша, за да тр<br />придружава в Брацигово, оказал въздействие върху пашата да не прибягва до разорение на<br />градеца, а също така да обуздае башибозуците. Вж. Сб. Априлското въстание. Т. 2, с. 252.<br />7S0 К рънзо в, Г. Цит. съч., с. 272. Д-р К. Кантарев е записал едно сведение, което гласи: „Всред едно колело солдати на огън се печеше жив човек." — ОДА — Пловдив, ф. 961К, оп. 3, а. е. 20, л. 7.<br /> <br />били хванати и убити веднага, други обесени, трети пратени на каторга. Но имало и такива, които се спасили в гората и с оръжие бродели до 1877 г., когато дочакали руската войска, в чиито редове продължили борбата. Броят на жертвите бил голям760. Арестуваните били подлагани на грозни изтезания. Озлочестявани били жени и девойки. Селата около Брацигово били обрани и опожарени. Екзарх Антим I пратил Атанас Шопов (панагюрец) да събере данни за размера на злодеянията в Пловдивско и Пазарджишко. Той писал на екзархийския секретар Георги Груев, че като минал през селата Аликочово, Козарско, Бяга, Жребичко, Корията (Равногор) и Радилово ги видял съвсем разорени. „Всичките тия села, писал Ат. Шопов, са обрани и изгорени". За Брацигово се казва, че е пострадало само „донякъде"761. За героичната отбрана на Брацигово ние имаме оценката и признанието на чуждестрнни наблюдатели и историографи. Австро-унгарският вицеконсул в Пловдив фон Аделбург уведомил посолството в Цариград, че „Брацигово е най-дълго защитавалото се селище"762. В историографията се изтъква, че брациговци смело се борили срещу добре въоръжен и многоброен противник763. На 1224 май, т.е. само седмица след завладяването на селищата от Брациговския район, руският посланик Н.П.Игнатиев телеграфирал лично на император Александър II, че в Пазарджик се е събрала редовна войска „от всички страни", в размер на 18 хиляди души, с която се разпорежда главнокомандващият Абдул Керим паша764. Струпването на толкова многочислена войска безспорно е във връзка с разгрома на въстаниците в Панагюрище и прилежащите селища и в района Белово — Брацигово — Перущица. Към въстаналите райони били изпратени, както пишат съвременниците, от Мала Азия, от Родопите и от Албания и огромно количество башибозуци „всякакви сволочи", които още по пътя грабели християнското население, а когато стигнели местоназначението си, започвали да вършат злодеяния, които не могат да се опишат. Ратниците от Брацигово и околните села се сражавали храбро и скъпо продали кръвта си. Триста противникови войници и офицери паднали край града и околните села. И над всички герои, които вложили кръвта си като залог за народната свобода, се извисява фигурата на В. Петлешков, чийто образ е обкръжен с най-светъл ореол. Васил-Петлешков се пренася сам в жертва пред олтара на родината, като поглъща отрова и се предава в ръцете на „победителя" Хасан паша765. А за Брацигово в рапорта на един QT членовете на турската следствена комисия се казва, че било „едно от най-важните бунтовнически центрове", че брациговци веднага след обявяване на въстанието в Копривщица развяли въстаническо знаме, „изградили табии" и дълго се съпротивлявали766. Въпреки това политическата<br />760 Н. Петлешков и Ив. Йеремиев пишат, че жертвите от Брацигово били 43 души, а от<br />селата — 98 души. Вж.Петлешков, Н., Ив. Йеремиев. Цит.съч., 131—133.<br />761 Сб. Априлското въстание. Т. 1, с. 555.<br />762 Архив при Националната библиотека „Сейчани" (Будапеща), док. № 305, л. 214—215.<br />763 Hajek, A. Bulgarien unter der Turkenherrnschaft. Berlin — Leipzig, 1929, p. 268, 276.<br />764 Сб. Освобождение Болгарии от турецкого ига. Т. 1, с. 217.<br />765 Гео Крънзов в своя биографичен очерк за Васил Петлешков основателно възразява<br />против „мнения" на негови съвременници, че уж той бил предаден от неговия баща пастрок.<br />Пастрокът му уж бил казал на жена си — майката на Васил Петлешков — да извика от<br />скривалището непрокопсания си син, за да се предаде на пашовите аскери. Г. Крънзов изтъква,<br />че пастрокът на В. Петлешков не би могъл да каже подобно нещо, защото не бил в къщи,<br />когато дошли аскерите, а майката не би могла да отправи подобен зов към сина си. И така,<br />В. Петлешков излязъл от скривалището си, изпил отровата и се предал, за да помогне за<br />спасението на други. Вж. Крънзов, Г. Цит. съч., с. 269 сл.<br />766 Гаджанов, Д. Цит.съч., с.24.<br /> <br />обстановка налагала войската да не премине към масови кланета и Хасан паша не предприел такива767. За разсипването на Брацигово особено настоявал Али бей768.Jordan_13http://www.blogger.com/profile/01363054715126856076noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8209040832699935565.post-49562328997252915392011-04-13T02:35:00.000-07:002011-04-13T02:41:14.507-07:00БРАЦИГОВО - САМО БУДНИЯ ДУХ МОЖЕ ДА ПРАВИ ИСТОРИЯПоредната антибългарска провокация на юдео-илюминати е налице. И едва ли ще е последната. Тя отново е с удар върху българската история и то най-новата - възрожденската. Възрожденската ни история, която включва и Априлското въстание е най-близка до нас, и е най-прясна в спомените и съзнанието на българина. Тя е и писана история, засвидетелствана и от западни кореспонденти, идвали тук, след потушаването на Априлий, т.е. това е история, която е трудно да бъде заличена в рамките на едно-две поколения, история, която носи духа на национализма и възраждането на българската национална идентичност, поради, което и крайно неудобна за "европейците" и "еврейския Запад", както сполучливо наричам деградиралия в морално и духовно отношение субект, наречен "западно общество" с налични "демократични ценности", които всъщност са тотален разврат на личността и отношението й към Родината. Европа днес е мразителка на националността, тя е Европа на глобализма и отчуждението на народите от самите себе си в идеята за един "нов световен ред", начело, на който стоят фамилии като Ротшилдови, Рокфелерови и редица други еврейски фамилии с техните илюминатски подлоги. Затова ние, днес, виждаме поредния опит за удар върху самосъзнанието на българина. Само, че този удар е таен, подмолен, скрит, не е както "мита Батак", който беше демонстративно крещящ и затова получи ярък обществен отпор. Но и този опит не случи, защото съставителите на учебника, премахнал Брацигово от историята на Априлското въстание и техните поръчители, не са предвидили един факт - силата на родовата памет в града. Историята на града, най-яркия ни участник в Априлското въстание, незаслужено подминат за сметка на Копривщица, Панагюрище, Батак и Перущица и т.н. се е разказвала от бащи на деца, от дедовци на унуките. И подмолния удар е разкрит именно не от кой да е, а от будната съвест и познание на децата за историята на своя роден край! Това показва, колко ни е нужна родовата памет за оцеляването ни като народ, защото историята е именно това - "разказвам", а не "пиша". Историята не са записаните исторически събития, а разказаните, изпятите в песни, запазени и предавани от поколение на поколение. Именно тези разкази и песни, които впосле ще станат легенди и митове, формират националната ни будност и националната ни свяст! Чак след този днешен акт, можем да разберем, защо не сме писали своята история, а сме я разказвали и пяли! Защото най-доброто хранилище за нея са душата и съвестта, те формират свястта на един народ. Писана история, могат да имат гърците и римляните, защото те правеха не история, а варварство! Затова днешна Европа стъпила на техните ценности, а не на българските (дълбоко забравени) е една сбирщина от диваци и варвари, от тотално оглупяващи и изпростяващи индивиди, занимаващи се със собственото си его, примати. Защото такава е тактиката на империите - пиши историята, за да манипулираш народите, развращавай ги чрез самите тях! Затова ние, Българите, най-обичахме да правим историята, и да я разказваме и пеем след това, за да служи за пример за следващите нейни създатели - как да творят бъдеще. Когато ни ампутираха от тази наша деятелност да правим историята, ние загубихме себе си и днес нямаме бъдеще. Със своята будност децата на Брацигово, отново ни върнаха тази възможност - да правим историята и показаха, защо Ирод искаше да избие всички младенци в Юдея! Защото пъкления план на всяка една империя може да бъде разрушен само от децата, защото "техните ангели гледат Бога". Днес, световния империализъм и колониализъм, наречен глобализъм иска да остави България без деца, иска да затвори кръга - промивайки мозъка на възрастното поколение и занимавайки по-младото с глупости и собственото му его, забравяйки за децата. Собственото его си отива, г-да илюминати, децата идват и вашия край е близо, защото в тях се въплъщават душите на великите ни предци, които ви тъпчеха с копитата на конете си и ви учеха на богомоление и богопризнание. "Кой ви научи вас, елините, на това, как да се молите на боговете, не ли "траките", които днес наричате "диваци и вервари", пише един античен автор. Това е великата издревна българска история - уроци към другите на Божие служение. Ако са негодни - да ги тъпче с копитата си Крали Марко - Великия Конник. Затова днес, юдео-илюминати се опитват всячески да подменят най-близката ни история, понеже тя е извор на национализъм и родолюбие, а в случая с Брацигово, където Априлското въстание, протича най-успешно, е пример, за това, как Българина трябва да се бори с врага, дори, когато ситуацията е безнадежна, как сам трябва да създаде своята армия от нищото, когато няма държава. И днес нямаме държава. Ние сме колония. Затова Брацигово е подминато в този учебник. А врагът, днес, врагът е в нашето етнично ядро. Някои казват: "Нали всички сме българи". Не, всички са българи, г-да, някои от нашите най-свирепи врагове се преродиха в български тела, за да научат урока - що е това да си Българин. И ние трябва да им го преподадем! Побеждавайки себе си, ще победим и врагът си. Това са парадоксите на Абсолютното в измеренията на планетната еволюция и бит.Jordan_13http://www.blogger.com/profile/01363054715126856076noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8209040832699935565.post-34965424439106621122011-03-26T15:08:00.000-07:002011-03-26T15:09:20.800-07:00Геноцидът в Странджа планинаНа мен ми писна? А на вас? Не питам гласувалите за Гробовото правителство, защото те са ампутирани откъм всякаква възможност да мислят, нищо, че някои от тях могат да имат и три висши образования, важното е, че нямат държавническо виждане,.което може да даде бъдеще на Българската държава. Бъдеще за България и при това правителство не се вижда. Хоризонта е черен, Слънцето изгрява черно. Изгрява – свети, ама не топли. <br />На мене ми писна, защото сърцето ми се къса за Странджа планина и нейните жители. Защото там внезапно пламна шап, болест, която за мене има диверсионен характер, и не е вследствие на немарливост или липса на заграждения по границата с Турция. Загражденията по границата с Турция, иначе са добре дошли, за да подчертаят отношението и презрението ни към 500 годишния ни поробител. Аз дори бих построил Стена, която бих бутнал, само, когато реша да нападна Турция и да превзема Константинопол (дн. Истанбул). Но така е демонокрацията и Нато, решиха да бутнат всички загражденията и да ни братимят с турците. Евреинът Моника Паси, ако иска да се братими с турците, ние не щем. Но едва ли и той ги приема за свои големи братя. Ние дори искаме границата с тях да се затвори. Така и достъпа на някои наши госпожички до техните курорти ще се разсъхне, но това не е болка за умиране, тъкмо ще положат усилия да излекуват ориенталското в себе си. <br />В крайна сметка, на мене доста странна ми се струва неспособността на Гробовото правителство, да се справи с шапа. То не полага никакви държавнически усилия в тази посока, никакви превантивни мерки, въобще да не се допуска шап на наша територия. Просто чака да се появи огнище на шап и да ликвидира всички животни, без много да го е еня за хората.<br />Извинявам се, всъщност една превантивна мярка се е родила в гърбавите умове на гербовете – да се ликвидират всички здрави животни. Това е поредната психопатия в тяхното мислене. Но всъщност няма нищо психопатско при комунистите, всичко е по сталинистки – има животно, има проблем, няма животно – няма проблем. Дали Цачева не е подшушнала това на Найденов, можем само да гадаем или дали Тиквата го е гледал в някой пореден американски екшън, при гостуването си в хамериканското посолство, също можем само да гадаем. Още не сме чули, какво ще каже генерал-губернаторът на България – Урко, по този въпрос. А, всъщност, знаем, той ще каже, че “циганите са бъдещето на България”, какво го е еня, некви си животни там.... <br />Днешното правителство, както всички останали преди него мрази хората, т.е. българите. Защото 1000 пъти го повтарям и пак ще го повторя: само ние можем да се наречем “хора”, независмо, че днес като народ, сме изгубили всичко човешко в себе си. <br />Всъщност тактиката на Гробовото правителство в Странджа е ясна: ликвидацията на животните, води до ликвидация на хората, тъй като това е основния поминък там. Странджа не е планина като Родопите – богата на води, което позволява да се разгърне в по-широк спектър някакво земеделие. Защо, обаче Гробовото правителство иска да ликвидира хората там? За да обезлюди територията. Обезлюдените територии и села, лесно могат да бъдат изкупени от подставени лица на крупни турски бизнесмени и по този начин цялата Странджа да стане турска територия. Тогава няма защо да се чака влизането на Турция в ЕС, за да прилапа цяла Югоизточна България. Това ще стане с еврейската тактика – унищожение на поминъка, изселване на хората, изкупуване на земята! Дори след това няма нужда юридически да се оформя анекса на тази територия и присъединяването й към Турция, тъй като това ще е реален факт. Дори закона за закупуване на земя от чужденци, може да го улесни, нищо, че е насочен повече за граждани на ЕС. Това по същност е един антибългарски закон, който странно защо Хатаката не смее да поведе борба за неговото отменяне, а само прави напъни за новините на турски език. <br />От това решение на гробовото правителство – да ликвидира предварително всички животни в Странджа ми се струва, че то изпълнява някакво ултимативно искане на турските тайни служби или изпълнява задкулисна договорка между Тиквата и Ердоган, с щедрата благословия на генерал-губернатора Урко (Уорлик). <br />Ще кажете - пак конспирации... Никаква конспирация не е, действията на гробовото правителство са в полза на Турция. Замислете се и ще видите, че е така. Защото странно нещо е този шап – идва от Турция, върлува в Странджа, а в Турция – ни лук ели, ни мирисали, все едно при тех шап нема. Там животни не се избиват. Да сте чули Туркия да взима некакви мерки, относно това? Май не. Да сте чули за епидемия от шап в Турция? А оттам влиза в българска територия. А, сега де... Още по-зловеща става картината, когато гледаме припряността на гробовото правителство – да избие всички здрави животни. Какво са ви виновни животните, бе, гробове, нещастни?! И къде са чупените еколози и природозащитници. Избиват животни господа! Или вие само врекате, кога има келепирец от това, т.е. животните са само диви? Или бездомни кучета... А когато, хората станат бездомници?... И хората и домашните животни подлежат на природозащита. Тлъсти комунистически прасета,.сте вие, еколозите и природозащитниците, неслучайно шеф на “Зелени Балкани” в Пловдив е син на отявлен комуняга – вицепрезидентин, сина на Ангел Марин. Един истински ояден от капитализма селянин – парадокс! Мамицата ви – само това мога да кажа. <br />И сега си представете ямите, които гробовото правителство подготвя за животните, които ще избие. Тези ями не са за животните, тези ями са за хората. Убиват се животните, а всъщност се убиват хората в Странджа. Тази картина ме връща в далечната 1945 г., където същите ями са всъщност масовите гробове на хората , несъгласни с настъпването на Червената чума на Балканите. Тя е била като шапа – неканена, но нагла гостенка, която покоси елита на българската нация. А шапът има лечение. То се лекува с хаберлея родопензис, родопски силивряк, безсмъртниче, което като ендемит има свойствата да възкръсва. Неслучайно златни листа от него са намирани в гробниците над Маджарово. Отдавна се е знаело за силата му. Но за неговата сила, не иска да чуе, нито Шимон Дянков, който на драго сърце иска да закрие българската наука, понеже си говорила с извънземните или Тиквата, за който магистралите са всичко на света. Сигур и за Странджа е предвидил някоя магистрала. Примерно Бургас – Одрин или Бургас – Истанбул. Кой знае. Но гробовото правителство не иска в Странджа да има хора, това е безспорен факт, но неслучайно действие. С това ще бъдат доразграбени някои исторически старини, унищожени остатъците от нестинарството и овладян входа към Градището и Мишкова нива. Там вече спокойно могат да се настанят една дузина вредоносни инопланетяни и лаборатории на ЦРУ. Конспирации? Айде, да намаля малко тона. Може би на Фидосова не и достигат пържолите в парламентарния стол...Затова има нужда от повече животинска мръвка, за да утоли вълчия си глад! Само стойте и гледайте! Странджа ще стане територия за специализирани и тайни опити под контрола на Нато и редица тайни служби. Дотогава гробовото правителство ще обезлюдява едно по едно селата в Странджа. До вчера бяха Кости, Българово, днес са наред Факия, Долно Ябълково, Граничар и Момина църква. И ще продължава да плаща, вместо обещаните 1900 лева за убито животно, само 900 лв. Целта е ясна – да не могат хората да си възстановят животновъдството. Но това е и целта. Тези 900 лв са ясен знак: “Събирайте си багажа и се изселвайте. Ето ви малко пари за харчовете, по тая работа”. <br />Протести? Не, грабвайте пушките, българи!Jordan_13http://www.blogger.com/profile/01363054715126856076noreply@blogger.com5tag:blogger.com,1999:blog-8209040832699935565.post-27752990249582920432011-03-20T17:48:00.000-07:002011-03-20T17:53:14.271-07:00Сирни Заговезни/Палелия/Сабантуй/Ноуруз/Белтейн(БЪЛГАРСКА МИТОЛОГИЯ, ЕНЦИКЛОПЕДИЧЕН РЕЧНИК)<br /><br /><br />СИРНА НЕДЕЛЯ, Сирница, Простена неделя, Крива неделя - седмицата между МЕСНИ И СИРНИ ЗАГО-ВЕЗНИ. Мени мястото си в календара съобразно с ВЕЛИКДЕН. Смята се за лоша и опасна за здравето на хората и за реколтата. В народните представи С.н. е идентична с ТОДОРОВАТА НЕДЕЛЯ. Названията и вярванията за отделните дни през двете седмици се повтарят. ПЕСИ ПОНЕДЕЛНИК (Североизт. България) се тачи за предпазване от БЯС; Църн, Усовски вторник - от рани и устрел; най-опасни са Крива сряда и Крив петък (наричани така в Пловдивско, Видинско); Въртоглав четвъртък се празнува против „въртоглавие". През цялата С.н. се спазват строго забрани за работа, които целят предпазването от градушка, от вълци и гризачи, от болести. С.Н. се свързва с Опрощаването между близки и роднини за изречени думи и сторени грешки. На прошка ходят вечер –по-млади у по-възрастни, синове и у родители, младоженци у кумове, целуват ръка и след размяна обичайни реплики правят обща трапеза. В западнобългарски-области се връзват люлки за здраве. Люлеят се главно останалите неоженени моми и момци, които припяват. В същия район е позната обредна игра на моми-подевки, която заедно с изпълняваните песен-диалози възпроизвежда сватба.<br />С.Н. на места в Югоизт. България се изпълнява моминският обичай- Гора, Зора. Преди изгрев слънце момите излизат извън делото и пеят специални обредни песни, съдържащи призив към гората да се развие, както и брачни символи. При изгрева играят хоро на песен заедно с дошлите ергени. Разглеждана като обичай за посрещане на пролетта и с женитбена насоченост, тази практика функционално показва връзка с характерната за С.н. обредност. <br /><br /><br /><br />§ Маринов, Д. Народна вяра, 503-507; Кузманова, В. За системния характер на пролетните обреди. - В: Обреди и обреден фолклор.С, 1981, 133-135; Кузманова, В., Cm. Захариева, Пролетният обред , Jbpa" - БФ, кн.2, 1984,14-26 Гребенарова, Сл. Заговезни - Тодоров-ден като преходен^период в народния календар. - ИПр., кн.1, 1989, 56-57. Я5а МАРГАРИТА ВАСИЛЕВА<br /><br /><br /><br /> СИРНИ ЗАГОВЕЗНИ, Сирница, Сирни заговелки, (Изт. България), Сирни поклади, Прошчани поклади, Пречка (Зап. България), Сирна запошка (Югозап, България), Пуетове, денските пости, седем седмици преди ВЕЛИКДЕН. Многобройните названия на С.з. са свързани с типичната за празника обредност. Заговява се вечерта на С.з. в кръга на близкородствени семейства. За ТРАПЕЗАТА се приготвят винаги баница със сирене, варени яйца, бяла халва с орехови ядки. До самата вечеря трябва да завърши обичаят прошка (изпълняван през цялата СИРНА НЕДЕЛЯ) - по-младите целуват ръка на по-старите (младоженци на кумове, деца на родители) и с обичайни реплики искат и получават прошка за извършени грешки и обиди. Без прошка не може да се заговее. По време на вечерята е известен обичаят хамкане, ламкане, ласкйне: на кълчищен конец или МАРТЕНИЦА, окачен за гредата на тавана, се връзва сварено обелено ЯЙЦЕ (парче халва или въглен), залюлява се в КРЪГ и всеки се опитва да улови с уста яйцето (халвата, въглена). Със заговяването и храните за него са свързани някои гадателни практики и обред-но-магически действия с профилактичен характер. Конецът от хамкането, наричан последователно на всеки от присъстващите (или на реколтата, приплода от добитъка, предстояща женитба), се пали още тук и по начина на горене се гадае за очакваното. Яйцето и въгленът се запазват с лечебна цел. С водата, в която са врели яйцата, мият лицата си на Чист ПОНЕДЕЛНИК, за да се предпазят от бълхи и мухи, а черупките изхвърлят на улицата, пак за да прогонят бълхите. Краят на вечерята МЪЖЕТЕ отбелязват със стрелба, вярвайки, че произведеният шум ще прогони бълхите или ще осигури добро роене на пчелите, агнене на овцете. <br />Основен елемент в структурата на С.З. е заговезнишкият огън, който в различни форми е познат навред. Повсеместно разпространени са големите огньове по високите места около селото, палени привечер от ергените - олелия, пълелия, ойдалелия, вълелига (Изт. България), сирница (Пловдивско), курници (Сливенско), орада (Смолянско), гаро (Разложко). В същото време по-малки огньове из селото палят малките момчета. Друга форма на заговезнишки огън е оратник, оротник, ората (Софийско, Кюстендилско, Самоковско, Търновско, Еленско), лапърда (Стружко), фенер (Пазарджишко), рукла, самодивски огън (Панагюрско) - разцепена в единия край пръчка, където привързват слама, запалват я и въртят пръчката, описвайки КРЪГ. На места палят катранени мехове или кошерища, напълнени със слама и вдигнати високо по дървета -урбалки оруглица (Троянско, Тетевенско), паликош (Югоизт. България, Добруджа). Издигането на запаления огън насочва към връзката със СЛЪНЦЕТО и увеличаването на неговата светлина и топлина. Едновременно с големия . заговезнишки огън (или независимо от него) в района на Тракия, Родопите и сред тракийските преселници в Добруджа момчетата и ергените хвърлят запалени стрели, чавги,пярници, бутурници, пайдутки, сусамници и др. Около огъня в различ-ните му форми се реализира част от характерната за С.З. обредност. Основните участници моми и момчета прескачат огъня; чернят лицата си със сажди; изпълняват с висок глас еротични наричания; насочват огне ните стрели към дворовете на моми и близки, придружавайки ги с подобни наричания (или за здраве, плодородие). Изпълнението на тези действия носи състезателен характер - момците и момчетата се надпреварват, за да покажат своите умения, ловкост, сила пред селищната общност. При огъня се събират мъже, жени, деца и също го прескачат. Всеобщо е вярването, че прескочилият заговезнишки огън няма да бъде хапан от бълхи през лятото; че осветените от огъня места ще бъдат запазени от ГРАДУШКА. Загасващият огън разхвърлят наоколо, а някъде отнасят главня от него у дома си. Явна е очистителната, профилактична и продуцираща функция на заговезнишкия огън. В този контекст е и широко известното обредно ХОРО около огъня на С.З. - буйно, с високи подскоци, осмисляно за осигуряване доброто израстване на посевите и особено на конопа. На С.З. се играе последното зимно сключено хоро. От С.З. до Великден хоро не се играе (с изключение на БОЕНЕЦ) и сватби не се правят.<br />Календарно свързани с прехода Между зимата и пролетта, обредите на С.з. имат очистителен и предпазващ характер; чрез тях завършва социализацията но момците; по обред-но-магичен път се стимулира бъдещото плодородие. <br /><br />§ Маринов, Д. Народна вяра и религиозни народни обичаи. - В: Избрани произведения. Т,\9 С, 1981, ; 495-503; Арнаудов, М. Празничен *огън. - В: Очерци от българския фалклор. Т.2, С, 1969,218-277; Ва-М. Календарни празници и - В: Етнография на България , Т.З. С., 1985,110-112 Дражева, Р. Календарни празници и обичаи. - В: Пирински край. С, 1980, 435-437; Стаменова, Ж. Календарни празници и обичаи. - В: Пловдивски край. С, 1986,258-260. МАРГАРИТА ВАСИЛЕВА СИРНИ <br /><br /><br />ТОДОРОВА НЕДЕЛЯ, Тудурска неделя, Тудурица, Трйм ирна неделя, Гладна неделя, Черна неделя, Глуха неделя, Суха неделя, Луда неделя, Кукерска неделя - седмицата от Сирни заговезни до Тодоровден, първата от Великденските пости. <br /><br />В народните представи Т. н. е период, опасен за здравето на хората, за приплода и реколтата. На много места в Изт. България се смята за хаталия (лоша) седмица; в Плевенско и Ловешко вярват, че е „разпуловна" (нечиста4) и нощем ходят таласъми, каракончовци, св. Тодор на бял кон и баба Тудорица’: в елховскоима вярване, че, който се разболее през Тодоровата неделя, не може да бъде излекуван; в района на Странджа се свързва с поверието, че “глухият Тодор причинява глухота и изсъхване на хора и посеви. Среща се и вярването, че ако пиле, излюпено от снесено през Т. н. яйце, прескочи мъртвец, той се превъплътява. Тези схващания пораждат множество забрани и отчасти обредни действия, спазвани главно от жените. Вечер не закъсняват навън, момите не правят седенки, за да не ги срещне и им напакости св. Тодор; не се пере с бухалка, не се оре и сее за предпазване от гръм и градушка; не се насажда квачка, за да не се излюпят пилета с недостатъци (Средна Сев. България, Пловдивско); не се работят дрехи за мъж (Разградско, Кюстендилско); не се вари вода и не се меси хляб с квас, за да не се явят червеи по житните храни (Кюстендилско); не се пере и не се сушат дрехи за предпазване от глухота и изсъхване (Странджа). Т. н. е свързана у всички българи с най-строг пост (вж. Тримирене). Представата за Т. н. и последиците от неспазването на обредните забрани са отразени в многобройните названия на целия период и на отделните дни от седмицата. Чист понеделник, Песи понеделник, Куке-ровден е свързан с обредни практики за предпазване на хората, „лекуване" на кучетата от болестта бяс и с кукерските игри. На места в Добруджа, Странджа и Югозап. България се тачи в чест на мишките. В Добруджа палят огън и гонят змии и гущери; някъде пекат малки хлебчета с форма на змия - змиьорка, които се изяждат от хората и добитъка за предпазване от змийско ухапване. <br />Лош, черен, сух, глух, усовки вторник се смята за най-лошият от<br />всички вторници през годината. Смята се, че роденият на този ден ще бъде нещастен. Тачи се за предпазване от суша, глухота<br />Тачи се за предпазване от суша, глухота и устрел. Луда, Тримирна, Преговяла сряда се празнува за предпазване от лудост. В източнобългарските райони завършва строгия тридневен пост; тримирилите се комкат в църква и канят близки на трапеза в дома си. На Въртоглав четвъртък, Въртолома жените не навиват прежда, не мотаят мотовилка, не въртят чекръка, за да предпазят хората и овцете от въртоглавие. От прекаден хляб раздават, слагат в кърмилото на добитъка и една част прибират, за да лекуват с нея през годината „шемет". Шамотен петък се смята за един от дванадесетте най-лоши петъка през годината. Жените не се мият, не се решат и не похващат вретена. Съботата от Т. н. е празникът Тодоровден, който дава името на целия период.<br />Т. н. се смята за „сестра" на Русалската неделя; третата им сестра била Мръсната неделя след Коледа, Празната неделя след Великден или Средпостната неделя. Тази представа се основава на еднаквите или сходни забрани и апотропейни мерки, свързани с тези периоди. Т. н. в митологичното мислене бележи време на деструктивност, когато хтоничният персонаж в образа на св. Тодор и други сили на отвъдния свят са между хората.<br /><br />ТОДОРОВДЕН, Тудорица, Суха Тудоричка Сухото (Глухото), Лудото Тодорче, Конски Великден<br />празник в първата събота на Велик-- денските пости, последен ден от Тодоровата неделя. Датата на честването му, както и Великден, се определя по лунния календар. Почитането на християнския светец Тодор у българите исторически е засвидетелствано още през ранното средновековие, обединявайки култа към св. великомъченици Тодор Стратилат и Теодор Тирон. Т. се свързва с края на зимата и началото на пролетта. Според народните поверия св. Тодор забива гореща главня в земята и я затопля; светецът съблича деветте си кожуха и отива при Господ да го моли за лято; от Т. денят започва да расте колкото пуснат плуг. В представите за светеца той е светец конник, който язди на бял кон, покровител на конете; едновременно е и демон -превъплътен мъртвец (каракон), който обикаля заедно с вампири, върколаци и караконджоли през Тодоровата неделя и „гази закъснелите след залез слънце извън дома. Тези черти в образа на светеца намират отражение в песенната традиция и в празничната обредност. Т. се почита у всички българи за здраве и приплод на конете. Преди изгрев слънце моми и млади булки приготвят обредни хлябове (бого-вица, турта, поскура, блага пита, св. Тодор), често пъти с форма на конче или конска подкова {конче, копито), върху които слагат скилидки чесън, орехови ядки, сол. При раздаването им жените бягат, подскачат, ритат се и цвилят - за да се плодят конете; за да раждат през годината младите булки. От хлябовете се слага и в храната на конете. Раздават още варена царевица, жито, грах или бакла.<br /><br />Типично за Т. е надбягването с коне - кушия, тудорица, варене, домле. Участвуват главно ергени. Пак преди изгрев слънце те водят конете на водопой; захранват ги обредно с хляб и сол; почистват ги, разчесват гривите и опашките им, накичват ги с панделки, мъниста, китки, нанизи от червени чушки. На места ергенската конна дружина обикаля най-напред всички къщи в селото, като стопаните ги даряват с краваи и черпят с вино (тодоричарите в покрайнината Граово, в Пазарджишко), а след това се надбягват; другаде тази обиколка се прави след надбягването (Софийско). Непосредствено преди кушията момците обикалят три пъти гробището (Добруджа, Софийско, сред бесарабските българи); черковния двор или селския мегдан. Победителят в надпрепускането получава дар. Чрез надбягването момците представят умения, сръчност и физическа издръжливост пред селската общност; доказват пред момите и техните родители, че са годни да встъпят в брак. На места в Родопската област Т. се празнува за здравето и на останалите домашни животни.<br />На Т. преди или по времена надбягването жените измиват косите си за първи път през Тодоровата неделя - за да растат дълги и гъсти като опашките на конете (или както бързо бягат конете). Водата от измиването хвърлят на улицата след конете, а някъде тичат с измити коси след бягащите коне. Магическите по тип действия се осмислят в някои случаи за предпазване от главоболие, световъртеж и полудяване. С Т. са свързани обреди на младите невести, които са в първата година от сватбата си. В Софийско, Пернишко, Трънско, Радомирско, Кюстендилско в навечерието на Т. младите булки, облечени в сватбените си дрехи, отиват на църква за първо причастие заедно със свекървите си. Всяка носи тава с варена царевица (някъде и жито) и отгоре обреден хляб. След като свещеникът освети хлябовете, булките се покланят на изток и раздават помежду си хляба и царевицата, ритайки се. На много места в Сев. България на Т. младите булки получават дар - хляб, варено жито, цедилка, риза, хурка или нещо друго от близките си. Сред капанското население в Разградско булката сама приготвя много на брой малки хлебчета, намазани с маджун, и тръгва по домовете на роднини да ги раздава. С нея върви близко момиче, облечено и то в булчински дрехи. Навсякъде й пожелават деца. Обичаят завършва с обща трапеза у родителите на булката, където идват зетят и свекървата. Тези обреди за осигуряване на плодовитостта на скоро омъжените жени са и социализиращи по характер. Чрез тях младите невести се представят пред селската общност и преминават в групата на омъжените жени. Представата за св. Тодор като покровител на вредни и опасни за хората и стопанството животни - змия, вълк, къртица и мишка - се проявява в обредно-магически практики през цялата Тодорова неделя. На Т. невестите пръскат от варената царевица из градините, за да не прегризат къртици посятото; мъжете препускат с конете из нивите заради вярването, че където стъпи конски крак, къртица не рие. За Т. като последен от Тодоровата неделя се отнасят всички .характерни за нея представи, забрани и обредно-магически практики. В Средна Зап. България на Т. се правят общоселски служби (конски светец) в чест на светеца покровител на конете. Цялата све-тогледно обредна система на Т. го определя като празник на прехода от зима към пролет. Това потвърждава и връзката на Т. с култа към мъртвите. На места в Изт. България в навечерието на Т. е Тодоровата задушница.<br /><br /><br /><br /><br /><br /> <br /><br /><br /><br /><br /><br /><br />============================================================================<br />(ВЕНЕДИКОВ, «МЕДНОТО ГУМНО НА ПРАБЪЛГАРИТЕ»)<br />=============================================================================<br /><br />ПОДВИЖНИТЕ ПРАЗНИЦИ. Докато всички разгледани дотук празници са винаги на една и съща дата, има други, организирани по подобен начин, които са подвижни и са поставени в зависимост от измененията на Луната. Между християнските празници такъв е Великден, т.е. Възкресение Христово, и заедно с него има цяла редица празници, които се местят заедно с Великден, като остават винаги на еднакво число от местещия се всяка година празник на Възкресението. Великден се пада една седмица след първото новолуние в началото на пролетта, което идва след равноденствието на 22—23 март. Известно е също, че празнуването на Великден стои във връзка и с еврейската Пасха. У всички народи може да има празници, които стоят във връзка не със Слънцето, а с измененията на Луната и по тази причина да се местят по време през слънчевата година. На някои от тези празници, които следват Великден и се местят заедно с него (определен брой дни преди него или след него), се изпълняват обичаи, които нямат нищо общо с християнството и са му съвсем чужди. Дори понякога Църквата има отрицателно отношение към тях. Така<br /> <br />164<br /> <br /> <br />например пред Великите пости има празници, които по дух не са съобразени с тога време на покаяние за сторените грехове и на въздърж ание от всичко плътско. Един от тях е т.нар. Заговезни.<br /> <br /> <br />ЗАГОВЕЗНИ. Този ден отбелязва началото на Великите пости и се празнува всяка година 49 дни преди Великден. Тук не става дума за празника, който носи същото име и е 56 дена преди Великден и на който вярващите започват да постят, като престават да ядат месо, а за Сирни заговезни, на които се оставят и всички други храни, които произхождат от животни, като сирене, мляко, яйца и т.н. Впрочем затова и празникът носи това име, образувано от глагола „заговявам”, т.е. „започвам да постя”. И за да се отличи от Месните заговезни, народът го нарича Сирни заговезни или направо Сирница. Част от обичаите, които се извършват на този празник, са напълно в духа на името му. Те могат да се свържат с началото на постите, които някога народът е спазвал много строго. Един такъв обичай е ламкането или амкането, наричано още и хамкане.<br /> <br />Вечерта на Сирница, след вечеря, когато за последен път се ядат храни от животински произход, нашият народ изпълнява следния обичай. Над трапезата, на една от гредите на тавана, се закачва да виси един конец. На свободния му край се окачва едно варено яйце, къс сирене и един въглен. След това конецът се разлюлява и обтегнатият край с тези неща почва да минава край устата на всеки от седналите на трапезата. Всеки се опитва да си отхапе за последен път храните, които са забранени през следващите 49 дена. Но и този, наглед чисто християнски празник на прощаване с блажните храни, свършва с един обичай, който не може да се нарече християнски. Запалва се свободният край на конеца, след като на него не е останало нищо от окачените храни. Така по пламъка му се гадае какво ще се случи през следващите дни.<br /> <br />Много по-разнообразен и интересен е друг обичай, който се прави на същата вечер. По улиците на селата или на някои високи места по краищата им се палят го-<br /> <br />165<br /> <br /> <br />леми огньове. Поради това и празникът освен Заговезни се нарича и Поклади. Името е образувано от корена на глагола „клада”, т.е. „трупам”. „Клада огън” първоначално е значело само „натрупвам огън” и натрупаните дървета се наричат „клада”. Но за огньовете на този ден винаги в края на зимата или началото на пролетта се използват материали, които са леснозапалими. Обикновено този празник се устройва от ергените в селото, които събират сухи пръчки, стебла от хвойна и клони от бор, намазани с катран огради от кошари и т.н. Някъде празникът минава спокойно, като около огъня се събират „момци и моми и играят хора. Изглежда обаче, че това е нововъведение, защото на други места, където са запазени старите обичаи, момците се събират сами. Повсеместен е обичаят с прескачането на тези огньове от мъжете. Според народното вярване това се правело, за да не хапели змиите хората. Кракът на когото е минал през огъня е неуязвим за змийско ухапване. Този обичай, изпълняван на Поклади, е непознат у източните и западните “славяни” и може да се постави между тези, които нашият народ е приел от “завареното население”. Че това наистина е така и че такъв обичай е съществувал някога, и то езически, се вижда от един друг пасаж на решението на Турланския събор — канон 65, който гласи: „И нареждаме да се изостави паленето на огньовете пред собствени ергастерии (работилници, дюкяни) и пред домовете на новолуние, както и сега да прескачат някои огньовете по някакъв стар обичай. И ако това се прави от духовник, да се лишава от сан, а ако е лаик, да се отлъчва.” Виждаме следователно, че в края на VII в. при вземането на решенията на Турланския събор такъв обичай също е имало и че Църквата не го поставя във връзка с Великден и го забранява като езически. При това трябва да се отбележи, че обичаят и днес се извършва винаги при новолуние. За този, които е редактирал канон 65, е съвсем ясно, че имаме случай на съвпадение на езически празник с деня на началото на постите.<br /> <br />Но в края на краищата човек не може да не се запита защо се забраняват толкова ревностно тези паления и прескачания на огньове, които сами по себе си не могат<br /> <br />166<br /> <br /> <br />да съдържат нищо антихристиянско. Причината за това се вижда от запазените, главно в Родопите, обичаи, пък и въобще в Южна България, които се изпълняват именно при тези огньове. Тях ги има и в планинските села на Средна гора и Стара планина. В огньовете по тези места се поставя често пъти едно голямо дърво, което се нарича оратник. Това име произхожда от корена на глагола „оратя”, който значи „говоря”. В някои места в тази област паралелно с паленето на оратника се извършва и още един обичай, рядък и много интересен. Още много преди Заговезни ергените се готвят за него. Всеки от тях си прави по 40—50 стрели или от див дрян, или от пръчките, от които се плетат кошници. Те са дълги по 15—20 см и имат четриръбесто или шесторъбесто тяло. На предната страна завършват с връх, а на задната имат перки, направени от пера. Стрелите от този вид се изхвърлят с помощта на друга, жилава пръчка, която действа като метателните машини. Ергените се обучават да ги хвърлят на голямо разстояние. Когато на Поклади запалят оратника на някоя височина, близо до някой квартал на селото или в самото село, всеки се опитва да изхвърли запалената си стрела в двора на момичето, което обича. При това хвърлянето е съпроводено с цинизми, произнасяни в речитатив от хвърлящия по отношение на самото момиче и на всички вкъщи. Ето няколко такива пожелания:<br /> <br />1. Ората, копата,<br />дай ми чичо момата,<br />да я водя из дол в дол,<br />да ѝ сека бяла фурка,<br />да ми дава...<br />2. Кур, кур, мили татко,<br />това е за твое здраве.<br /> <br />При това волнодумство в много случаи се започва с „ората, копата”, очевидно формула, на която ние днес не разбираме смисъла. Думата кур тук очевидно има значение на фалос и ясно е, че самата стрела е символ на половото влечение на младежа към момичето. Момите събират хвърлените в двора стрели и на другия ден се<br /> <br />167<br /> <br /> <br />хвалят с броя им помежду си. Родителите на момите и на ергените пък не отправят нито един упрек към едните и към другите за неприличното държане и цинизмите на ергените. Те не вземат никакви мерки да запретят обичая. Напротив, като знаят, че на Заговезни се правят такива неща, те предварително разчистват и прибират всички запалителни неща по двора вкъщи, стига да могат да се внесат, а онези, които не могат да приберат, покриват с мъчно запалителни покривала, за да избягнат пожарите.<br /> <br />На някои места, какъвто е случаят в с. Якоруда, Разложко, стрелите са много по-дълги, правят се от сърцевината на бор, горят по-силно и продължително и се изхвърлят със самострел.<br /> <br />Паленето на огньове и хвърлянето на запалени стрели напомня бъдника на Коледа. Хвърлянето на запалените стрели подсеща за искрите, които пръска бъдникът и въобще главните в огъня при гадаенето. И ясно е, че и тук от летенето на стрелата и долитането ѝ до целта се правят гадания за любовта. Стрелите на някои места се наричат чилки, хвърлянето им — чилкане (една игра, при която една пръчка се хвърля с помощта на друга, се нарича чилик) и най-сетне дървеният фалос при кукерските игри, които стават на другия ден след Заговезни и започват фактически още същата вечер, носи същото име.<br /> <br />Едно от обясненията, които могат да се дадат на оратника, е, че в навечерието на постите младите хора трябва да се оставят да наговорят всички цинизми, за да се простят с тях, както със сиренето и яйцето. И затова и празникът, и дървото се наричат оратник, но това едва ли е така. При всяко положение тук има намек за половите отношения между ергена и момата и хвърлянето на стрелите в началото на пролетта заедно с паленето на огньовете, и то по време на новолуние ни насочва към един много стар култ на някои тракийски богини, каквато е например Бендида.<br /> <br /> <br />ПРАЗНИЦИТЕ НА ЛУДОСТТА. Със Заговезни започва всъщност вече наистина Великият пост. Първият ден<br /> <br />168<br /> <br /> <br />след този празник, който е винаги в неделя (седем седмици преди Великден), се нарича „чисти понеделник”, понеже е прието на него домът да се почиства основно и съдовете да се измият, за да не би човек да вкуси блажно от това, което е останало от времето преди запостяването. Но този понеделник се нарича още и „песи понеделник”, защото на него люлеят кучетата, за да не се разболяват от бяс. За тази цел на някои места правят за кучетата специална люлка, на която ги залюляват, докато на други места връзват въже с примка на двете страни (на сабиците) на колата и прекарват или подгонват през нея кучето, което започва да се беси на примката, докато успее да се освободи и избягва. Затова и обичаят е известен като бесене на кучетата. За създаването на този обичай в тази форма играе роля и съвпадането на думата „беся” с името на болестта „бяс”, която, от друга страна пък, се вижда от народа като проява на бесове в значение на зли духове, демони. На старобългарски пък в църковния език и до днес с бесове се означават тъмните сили и езическите богове. Вероятно първоначално в основата на празника е стояло болестното състояние, от което са се пазели кучетата, като това се схващало като проява на ненормално състояние, на лудост, която знаем, че се донася в древността от Дионис. Това наглед пресилено обяснение получава своето изясняване, като вземем пред вид и другите дни през тази седмица, наричана обикновено „черна седмица”. Третият ден на „черната седмица” се нарича „луда сряда”. На този ден никой не трябва да работи, за да не полудее. Същото важи и за следния ден — четвъртък, който носи името „въртоглав четвъртък” и който също трябва да бъде спазван, за да не получи човек „въртоглавство”, т.е. виене на свят. Ясно е, че народът поставя всички тези болести във връзка с някаква тъмна сила, която донася ненормално състояние. Те всички за него са различни видове лудости, различни видове разстройство на душата и ума, който е засегнат от всички тях. Че зад всичко това наистина се крие Дионис, ние можем да съдим по най-важния празник, който се празнува през тази седмица и който продължава на чисти понеделник,<br /> <br />169<br /> <br /> <br />но започва още вечерта на Заговезни. Това е най-тясно свързаният с Дионис ден на кукерските игри.<br /> <br /> <br />КУКЕРИТЕ. Както пред всички големи празници, така и преди Заговезни, много още преди този ден, младите хора се събират и си разпределят ролите, за да могат да си приготвят костюмите и маските. Всъщност маски носят само една част от участниците. Те са направени като маските за Коледа от една цяла овча кожа с дупки за очите и устата. Маската покрива цялата глава и шията чак до раменете. Маски носят само част от тези, които играят роля на мъже. Техният костюм се състои от дреха и панталони (обърнати с вълната навън) и пояс от гръстница, украсен със звънци. Освен това много от тях имат и дървено оръжие. Маските им придават животински вид и той се допълва и от костюма, който ги представя като покрити с козина. Тези, които играят женска роля, носят женски дрехи над панталоните си. Те са гримирани, белосани и начервени. Но между участниците в това карнавално шествие, съставено само от мъже, едни, облечени като жени, други, маскирани със странни маски и държащи в ръце оръжия от дърво или от други материали, които с външния си вид напомнят саби, пушки, пищови, има най-различни други участници, предрешени или маскирани по най-различен начин. Между тях обаче различаваме една двойка, която вече ни е добре позната. Това са старецът и бабата, с които вече се срещнахме на Бъдни вечер в оргиастичните прояви на празника.<br /> <br /> <br />КУКОВДЕН. Единствени от кукерите старецът и бабата се явяват още вечерта на Заговезни. И сега някъде я наричат баба, другаде невеста. И сега тя поставя кърпата си върху рамото на домакина, след като е играла пред него, и получава подаръци. И на Заговезни старецът се държи неприлично с невестата или бабата и симулира полов акт, кара се с домакините, че закачат жена му и носи звънци и сърнешки кожи. Мимът, който се разиграва на Заговезни вечерта, по нищо не се отличава от този, който се играе на Бъдни вечер. Но това е само подго-<br /> <br />170<br /> <br /> <br />товка на празника. Истинският празник е на другия ден, на „чисти понеделник”.<br /> <br />Този ден е известен всред народа като Куковден. Името му е дадено от „кук” или „кукер”, както се наричат участниците в празника на някои места. Но докато тяхното име не се употребява навсякъде, Куковден е известен не само в цяла България, но и вън от България, например в Сърбия. За нещо, което няма да стане никога, се казва, че то „ще стане на куковден” или „куково лято”. А това показва, че някога името „кукове” или „кукери” е било много по-широко разпространено.<br /> <br />Сутринта на Куковден кукерите са пръснати из селото. Те са заели онези от улиците, които се използват от всички, спират хората, плашат ги и им искат пари. Затова и момичетата, и жените в този ден си седят вкъщи. Следобед кукерите тръгват да играят по къщите. В някои места танцува само невестата, а някъде и други мъже са облечени като жени и играят роля на невести и също танцуват за разлика от кукерите, маскирани като мъже и носещи маски, които разиграват различни мимове. Така например двама носят на раменете си един дълъг прът, на който виси мрежа. В нея е поставено едно яйце и кукерите се преструват, че се превиват под тежестта му. Други, които не носят маски, са с начернени лица като цигани и държат една верига. С нея те връзват всеки, който не иска да им даде пари. Те са придружени от друг кукер, играещ ролята на циганин, който върви с тефтер в ръка и записва кой колко пари е дал. Също така бабата на много места държи в ръцете си бебе, направено от дърво. Всички я закачат и се опитват да ѝ откраднат бебето.<br /> <br />Между това селяните са се събрали и са избрали един между тях за цар, както на св. Трифон. И тук се гледа той да е състоятелен човек, за да може да поеме част от разноските по гуляя, с който се приключва празникът. Той си туря мустаци и брада от памук или от царевица, закачва се с различни тенекии, които трябва да играят роля на ордени и медали, взема огромен чибук, огнището на който е цяла кратунка, и в ръцете си държи „помит” — дълъг прът, на единия край на който е <br /> <br />171<br /> <br /> <br />вързан парцал. Той служи за метене на стрехите. Парцалът му обаче е обтежен с една оловна топка или с друга тежест, за да може с него да се бие. Така царят се явява като една гротескова фигура, каквито са впрочем и старецът и бабата.<br /> <br />Когато обиколят всички къщи, кукерите идват в къщата на царя. Те вземат една черга, поставят царя в нея и го изнасят на ръце от дома му до дворната врата. Тук са донесли предния колесар на една кола, качват царя на него и го турят да седне. До него сядат двама други селяни, които играят ролята на „гавази” на царя. Тогава всички кукери хващат процепа на колесара и почват да теглят, както това се прави и на Трифонов ден, само че сега от мъже, които са маскирани или пък облечени като жени. Така кукерското шествие пристига до площада на селото. Тук за царя е приготвена трапеза. Поставена е софра с хляб и друго ядене, най-често няколко пържени яйца в тиган и има няколко стола, на които сядат царят, гавазите му и някои селяни. После връзват кърпа на врата на царя и му поднасят да яде. Той се прави, че изпуска залъка си и си окапва брадата. Тогава няколко души почват да го бършат с кърпа. Докато цялото село се залива от смях, струпано на площада, кукерите поднасят на царя чаша вино да пие. Той се обръща към тях с наздравица и ги нарича своя войска. След това царят отправя благословия за плодородие.<br /> <br />Докато всичко това става, кукерите връзват през гърдите на царя едно въже, другия край на което връзват за вуището на едно рало, донесено предварително за празника близо до столовете и трапезата. Царят се опитва да стане, но кукерите дръпват въжето и той пада. Това се прави три пъти. Между това царят грабва помита и почва да удря наоколо си не само кукерите, но и всички, които му се изпречват. В това време отстрани му подават една крина, пълна със семена. Кукерите се впрягат в ралото и царят почва да оре по площада, като същевременно оставя ралото, бърка в крината и хвърля семето. Кукерите в същото време хвърлят една черга върху главата на царя, той се спъва, пада на земята и изпуска крината. Семето се разпръсва и всички почват<br /> <br />172<br /> <br /> <br />да го събират. Това се повтаря също три пъти, но орането е съпроводено с боричкане и шеги, при което царят удря с помита когото завари. Когато царят изоре три бразди или на други места една леха, орането свършва. Тогава той се качва отново на колесара, кукерите потеглят хванати за процепа и всички се отправят към дома му, където царят угощава и напива участниците в пантомимата.<br /> <br /> <br />КУКЕРИТЕ ВСРЕД ГЪРЦИТЕ ВЪВ ВИЗА. Гръцкото население във Виза, което е остатък от погърченото старо тракийско население на този град, нарича участниците в празника калогери, което на гръцки значи старци. Арнаудов е взел обичая, запазен във Виза до ново време като един от най-пълните, макар че в него някои от основните елементи липсват. Тук няма цар. Начело на празника стоят двама души, които се избират измежду първенците в града. Те носят маски от овча кожа, които покриват целите им глави, като маските на Коледа, нахлузени до раменете им. На плещите си са наметнати с кожи от коза или сърна. Единият от тях държи в ръката си фалос, направен от дърво, докато другият държи пръчка, подобна на тази, с която ергените хвърлят стрелите на Заговезни. Но той не хвърля с нея стрели. На горния ѝ край е прикрепена фунийка. Той е заметнал на рамото си торба, пълна с пепел, и с нея пълни фунийката и стреля с пепел върху кукерите и другите зрители, които го придружават.<br /> <br />В кукерската дружина участват още двама мъже, облечени като невести, наричани на гръцки нимфи. Името означава не само полубожество, но и невеста, булка. Други двама са облечени и гримирани като „кацавели” — цигани (циганин и циганка) с начернени лица и в циганско облекло. Един мъж, облечен като баба, в ръката си носи кошница (на гръцки тя се нарича „ликнита” — образувано от „ликнон” — кошница, в която се носи дете и в каквато е носено детето Дионис) с дете в нея. Всички знаят, че бебето е незаконно дете, и при това родено преждевременно. В шествието има и други участници.<br /> <br />173<br /> <br /> <br />Както навсякъде и тук шествието върви от къща на къща. Двете невести играят пред домакина на двора и получават подаръци. Бабата се закача с всички и се подиграва. Тя разправя, че детето е пораснало и иска не само да яде и да пие, но иска и жена. Циганинът и циганката намират във всеки двор място, където да легнат и представят съвъкупление. Когато стигнат на площада, тук се разиграват други мимове. Единият от калогерите убеждава една от невестите да се ожени за него. Той се държи неприлично и се закача с нея. Тя се съгласява. Другият калогер става кум. Поставят на младоженците венци и се прави сватба. Но кумът стреля с пепел срещу младоженеца и той пада на земята. Булката се хвърля върху него и започва да го оплаква. Тогава кумът изважда шило и нож, очертава кръг около убития и се готви да му одере кожата. Но внезапно убитият възкръсва.<br /> <br />Докато става всичко това, циганинът и циганката разиграват друг мим. Циганинът взема един камък и представя коване на палешник. Циганката пък си повдига полата и се преструва, че я използва като мех, с който раздухва огъня, за да може циганинът да кове. В това време им подават един истински палешник, който те закачват на едно рало, донесено предварително на площада, впрягат двете невести и единият от калогерите започва да оре с тях. Когато изорават на площада две бразди, разпрягат невестите и впрягат циганина и циганката и така изорават третата. Празникът свършва тук.<br /> <br />Виждаме, че във Виза се разиграва почти същият обичай, който описахме по-горе, някъде обеднял, другаде обогатен.<br /> <br /> <br />МИМОВЕТЕ И ОБЯСНЕНИЕТО ИМ. Всички мимове, които се играят на този ден, представят с безпътна шеговитост една гротескова смесица, в която е трудно да се долови една основна идея. Причината за това е, че играчите не разбират това, което играят, а повтарят това, което се е правело с векове. Основният мотив — появата на царя и возенето му на колесара, ни представя същото мито логическо лице, което се вози на колесара и на Три-<br /> <br />174<br /> <br /> <br />фонов ден и се нарича и на този празник също цар. А това показва ясно, че тук имаме мимове от един бакхически кръг, но много по-богати и разнообразни от тези на Коледа, Нова година и през Поганите дни. Всички тези мимове се групират ясно около няколко основни сюжета.<br /> <br /> <br />РАЖДАНЕТО НА ДЕТЕТО. Бабата и старецът, наричани другаде старец и невеста, зет и булка и т.н., представят в мима една двойка, която симулира на всички празници полов акт. Рядко този мотив се прехвърля, както това се прави във Виза, върху други лица — циганина и циганката. Така се представя зачеването на едно дете. Често пъти тази невеста, нимфа във Виза, се прави на истинска старица, изгърбена и с корем. Всъщност това е опит да се имитира бременна жена. На това ни навежда обстоятелството, че на някои места тя се представя, като ражда било на земята, било като се покачва на дърво, и там се преструва, че страда от родилни мъки. Старецът с корито под дървото посреща едно коте, което пада от полата на бабата. Другаде пък кукерите опъват черга под дървото и в нея посрещат детето. В повечето случаи бабата, която преде на хурка с вретено, носи кошница с детето, което вече се е родило и което според преданията във Виза, видяхме, че е недоносено и незаконно.<br /> <br />Положението на стареца в мима не е определено. Бабата се оплаква освен това, пак във Виза, че детето е пораснало, яде, пие и иска жена. В Подвес, Карнобатско, където бабата се нарича булка, тя е придружена от един кукер, наричан бавач. Той ѝ носи бебето. Самото бебе е залог за плодородие и затова, от една страна, в местата, които посещават кукерите, домакините се опитват да ѝ откраднат детето, от друга страна, самата баба открадва по някое дете и го държи, докато ѝ дадат подарък. От разказите за това дете се разбира, че то има майка, т.нар. баба, но не става ясно кой му е бащата. Очевидно е следователно, че мимовете застъпват един сюжет за раждането и ранното детство на едно дете. Може ли това дете да бъде Дионис?<br /> <br />175<br /> <br /> <br />Според гръцките предания Дионис не е син от законния брак на Зевс и Хера, а от друга майка — Семела, дъщерята на царя на Тива, Кадмус. Тя в действителност е богиня на земята. Но в други легенди той се смята като син на Деметра, също богиня на земята, на Персефона (Коре), пак богиня на плодородието и подземното царство, а също така има и други майки. Следователно, ако в това дете трябва да видим Дионис, в „бабата” или „невестата” трябва да видим една от споменатите майки на Дионис или някоя друга майка, която ние не знаем. Само в мита за Семела Дионис е роден преждевременно и много е възможно той да има тракийска основа. В такъв случай детето отговаря напълно на Дионис. То е незаконно и недоносено дете. Семела го родила преждевременно, понеже поискала от божествения си любовник да ѝ се покаже в оня вид, в който се показал на Хера при сватбата си. И когато той се появил с цялата си страшна мощ с мълнията в ръка, а не като обикновен човек, тя толкова се уплашила, че родила преждевременно и умряла. Тогава Зевс прибрал Дионис в своето бедро и когато се навършили деветте месеца, го родил сам той и го дал на други да го отглеждат. Един от бавачите му е старият силен, който го възпитал, другият — Хермес. Следователно ние тук имаме възможност да свържем и кукера-бавач със стария силен. Всъщност на разни места са запазени различни моменти от зачеването, раждането и отглеждането на детето Дионис. Разбира се, ние не можем да очакваме, че всичко от нашите кукерски мимове е точно както е било в древната религия и митология. Но трябва да кажем, че то се приближава толкова до това, което знаем, че ние имаме основание да смятаме, че сме разпознали легендите за Дионис. Свещената легенда тук обаче е дадена в доста смехотворна форма, която наглед отдалечава бога от кукерските мимове. Но тази смехотворна форма не е създадена в средновековието. Тя е съществувала такава в древна Тракия, където този празник се е празнувал така. И ако някои теории за произхода на комедията от сатирната игра и от празниците на Дионис имат наистина място в науката, то се дължи именно на това, че самите мимове са били една<br /> <br />176<br /> <br /> <br />гротеска, една подигравка с бог, склонен да търпи подобни неща, понеже сам ги е правел в своята безпътна дружина от сатири, силени и менади. Разбира се, ние не гледаме някакво представление, в което един и същ артист играе непрекъснато една и съща роля. Между преоблечените като жени мъже във Виза един играе само ролята на бабата и той носи детето в кошницата, и се нарича ликнитис — както видяхме, производно от името на кошницата. В Дионисовите дружества в шествието участва една жена, наречена ликнофора, т.е. която носи кошницата на детето Дионис. Следователно и в древното шествие е съществувал този мотив или подобен мим.<br /> <br /> <br />ЦАРЯТ. Видяхме по-горе, че на Трифон Зарезан царят заема мястото на Дионис и наричането му Трифон се дължи само на обстоятелство, че на този ден се пада празнуването на християнския светец, носещ това име. Това означава, че ако се празнуваше св. Василий или св. Харалампи, патронът на празника щеше да бъде някой от тях. След като богът е загубил значението си, светецът също няма никакво значение. Той е едно случайно съвпадение. Религиозната практика обаче си ост.ава.<br /> <br />Разглеждайки мотива с детето, носено от бабата в кошница, видяхме, че между другото се представя раждането и посрещането му от кукерите в черга под дървото, на което бабата го ражда. Оттук почва и мимът с царя. Първият мотив в този мим е изнасянето на царя от дома му на черга. След това веднага идва возенето му на колесар. Могат ли всички тези йеща да се свържат с Дионис? За да разберем това, трябва да кажем няколко думи както за паметниците, така и за сведенията за култа към Дионис. Дионис е странен бог, запазил функциите си от хероичната епоха на завоевател. Когато говорим за неговата войска, трябва да кажем, че тя е много странна. Тя се състои от мъже — сатири и силени, и от жени — менади или бакханки, отдаващи се на изстъпления. В тази среда Дионис обикновено е представен по два различни начина. При единия го изобразяват, както всички богове — прав, облечен или гол и често сам. Другият представя буйстващия Дионис, отдаден на необуздано<br /> <br />177<br /> <br /> <br />веселие, явно пиян и поддържан от своите спътници: си лени, сатири и менади. Но нито в единия, нито в другия случай спътниците му не носят оръжие. Въпреки това, говорейки за Македония и победите на Александър Велики, Плинии пише: „Това е Македония, която някога завладяла света. Тя вървяла по стъпките на Дионис и Херакъл, като победила Индия...” Достатъчно е само да припомним и това, което пише Диодор за идването на Дионис в Тракия, за да видим, че той винаги е бил третиран като цар с войска. Според Диодор, когато Дионис се готвел да преведе войската си от Азия в Европа, свързал приятелство с Ликург, тракийски цар при Хелеспонт. Понеже Ликург измамил Дионис, богът се върнал в Азия, взел войската си и победил траките. Ето защо, когато царят в кукерските игри води със себе си облечените като сатири и менади мъже и ги нарича войска, той очевидно заема мястото на Дионис. Затова и кукерите носят своето гротесково оръжие. Затова, когато в Охридско гаталецът на Нова година говори с домакина, казва, че като минали през тиквена лоза, половината войска останала от едната, половината от другата страна. Войската е неговата дружина. Затова и царят на кукерите се обръща към дружината с думите: „Наздраве, войска.”<br /> <br />В ролята си на Дионис царят и на Трифонов ден, и на Куковден е возен от колесар. Това е всъщност един от най-интересните моменти в празника.<br /> <br /> <br />ВОЗЕНЕТО НА КОЛЕСАР. Преди всичко има един интересен въпрос — защо на колесара се дава такова значение и защо не се запряга цяла кола. Причината за това е проста. Между многобройните изображения на Дионис в древна Тракия, пък и в целия древен свят, обикновено той се представя с тиасоса си от сатири, силени и менади и много рядко като завоевател. Тогава е на колесница, и то винаги двуколка за разлика например от Зевс, който се представя с Хера в четириколка. В този случай той има за спътници две митологически същества — Херакъл и Пан, който кара конете. Ето защо и „царят” в Дионисовите празници винаги се придружава от двама<br /> <br />178<br /> <br /> <br />гавази, а самият колесар идва да замести двуколката на бога-завоевател.<br /> <br />Всъщност ние трябва да разберем древния почитател на Дионис в Тракия. Той вижда в паметниците боговете такива, каквито му ги представя гръцкото и римското изкуство, но във фантазията си ги вижда в тракийския им вид. Върху релефите обаче не се представят честващите божества, а самите богове. Тъкмо затова за нас е извънредно важен един фрагмент от гръцка ваза от класическата епоха, върху който е запазен момент от празника на Дионис. Богът е седнал в една колесница, има брада и дълга дреха и в ръцете си държи юздите, с които управлява една странна четворка. Тя се състои от два си лена и две менади.<br /> <br />Впрочем мотивът за пътуването на Дионис в колесница е запазен в гръцките шествия в чест на бога, когато той идва на пристанището с кораб и след това този кораб, поставен на колела, се превежда през целия град, докато процесията стигне до храма му. Знаем, че така се празнува денят на Дионис в Атина. Но да се върнем към кукерите.<br /> <br />Винаги под впечатлението на гръцкото изкуство и изображенията на Дионис и тиасоса му, ние не можем да си представим шествието на Дионис другояче, освен както го показват старите паметници — множество голи или полуголи фигури. Срещу тях ние виждаме на Куковден свръхоблечени хора, та дори и главите им са покрити с маски. Тракийските процесии, устройвани в чест на Дионис, са се правели също така от облечени хора, както се вижда от едно сведение на Улпиан, повтаряно от почти всички изследвачи: „Тези, които правят шествия в чест на Дионис, имат обичай да се преобличат с цел да приличат на спътниците му, едни като сатири, други като бакханки, трети като силени.” Това са всъщност нашите кукери и те ни дават много по-ясна представа за духа на тракийския празник, отколкото паметниците на гръцкото изкуство. Спътниците на Дионис са митологически същества с човешки форми, в които има ясно изразени животински елементи. Сатирите имат дълга опашка и животински уши. В представите на ста-<br /> <br />179<br /> <br /> <br />рите гърци и римляни те са демони на вегетацията и природата. Силените, един от които според легендата е отгледал Дионис, са подобни същества. Херодот нарича силена животно — брадато, с плешива глава, с голям корем, то има свински уши. Набръчканото издадено напред чело и широката уста са характерни негови черти. Той се представя често облечен. Колкото се отнася до бакханките, нимфите, които отгледали Дионис, т.е. неговите кърмачки, и те го придружават навсякъде и винаги се представят танцуващи. Животинските елементи на сатирите и силените в представите на траките са били много по-силни и са били подчертавани с използването на маски, украсявани с рога, странни бради и големи уши. Често и на Коледа, и на Нова година, и през кукерските игри ние виждаме част от кукерите, които носят мъжко облекло, да носят отзад и лисича опашка, т.е. да наподобяват сатирите. Също така окачването на звънци по поясите е част от облеклото на Дионис и на свитата му и е известно от изображения.<br /> <br />В паметниците в чест на Дионис от нашите земи, а и в други страни има цяла редица обикнати сюжети, които намираме и у кукерите. Така например твърде често един силен или сатир носи мех. В кукерското шествие също има винаги един, който носи мех, пълен със суроватка, с който пръска участващите в тържеството. Някъде това пръскане е видоизменено, като се използва пръскало от стеблото на бъза. В релефите, представящи Дионис с тиасоса му, често един от силените язди кон. В шествията също се явява понякога един кукер с дървен кон. Помитът, който носи царят, не е нищо друго, а тирсът на Дионис. Камилата, която също често се представя в кукерските игри, водена от камилар, е един от елементите на пътуването на Дионис и се явява в паметниците, които го представят в Индия. Дървените фалоси, които носят било царят, било някои от кукерите, са еднакво типични както за древните „фалически” шествия, така и за кукерските игри. Всичко това е било създадено във въображението на траките като една голяма пантомима, съставена от безбройно много мимове, с многобройни роли. Това е едно голямо представление с<br /> <br />180<br /> <br /> <br />много действащи лица и с разпокъсано действие, целещо да покаже разни моменти от живота на бога, но в закачлива, смехотворна форма. Така ние стигаме до един извънредно интересен момент в тази пантомима — мима, представящ венчавката.<br /> <br /> <br />ВЕНЧАВКАТА. На някои места обичаят на Куковден е организиран по-еднообразно. Освен главните действащи лица (царят, когато има такъв, старецът и бабата или невестата) и всички останали кукери са разделени на двойки или на две групи. Едната носи мъжко облекло, другата е преоблечена в женски дрехи. Някъде, също като ешкарите в Западна Македония на Нова година, те вървят на двойки: маскирани като мъж и жена. В такива случаи при изпълняване на обичая, например във Виза и околността и, старецът и невестата (бабата) не само разиграват неприличния мим на съвъкуплението, но биват венчани от кукер, маскиран като поп. Докато в обичая в самата Виза няма поп и венчавката се извършва от кума, в Ятрос, недалеч от Виза, има и поп — също гротескова фигура, калимавката на който е заместена от пробита тенджера с импровизиран кръст, направен от клечки, и с кадилница. В някои места този поп се задоволява само да ръси с китка, но в Ятрос той извършва венчален обред, както в действителност, само че на бунището. Този мим се среща и на Коледа или Нова година и представяне на духовни лица има и у ешкарите. Трудно е да се каже дали едно място в каноните на Турланския събор не се отнася тъкмо за този обичай. Това е канон 24, който гласи:<br /> <br />„Не е позволено на никой със свещеническо или монашеско звание да участва в състезания на хиподрума или да поддържа сценични игри. Ако някой клирик бъде призован на сватба, когато се правят на шега представления, да не вземе участие или веднага да напусне. Ако някой пък бъде уличен в друго подобно нещо, да престане или да бъде отстранен.”<br /> <br />Ако този канон се отнесе към тази практика, ще излезе, че тя е съществувала още преди VII в., когато се е състоял Турланският събор.<br /> <br />Във всеки случай очевидно е, че централната двой-<br /> <br />181<br /> <br /> <br />ка в кукерското шествие е заемала важно място и в тракийския празник. Всъщност ролята на бабата изглежда много по-значителна. Тя в разните мимове се проявява като майка, като бременна жена, която ще ражда, като раждаща, но в действителност символизира плодородието. Когато кукерите обикалят по къщите, домакините, особено в Северна България, гледат да откраднат бабата, а кукерите я пазят. Ако бабата бъде открадната, народът смята, че тези, които са я откраднали, ще имат голямо плодородие. Обратно, кукерската дружина не може да продължи да обикаля селото, ако бабата ѝ бъде открадната. Тази представа е най-силна, където обичаите са запазени добре. Интересно е, че Дионис — царят, няма никакво отношение към жените в кукерското шествие. Всичко става между други герои на мимовете.<br /> <br />Причините за отсъствието на много места на царя, попа и други действащи лица се дължат на намесата на държавната и църковната власт в празника. Когато в празника няма цар, ролята на царя се поема от един кукер, от самия старец или от друго действащо лице.<br /> <br /> <br />РАЛОТО. Мимът с ралото и орането е една успоредица на мима с возенето на колесар. Ако този мим е стар, той безспорно се е срещал само в Тракия и само у траките и не е бил познат нито на гърците, нито на римляните. Опитите да се прави връзка с някои обреди в Атина, където ралото е вмъкнато, не могат да се смятат за сериозни. Причините да мислим, че зад този мим се крие един стар тракийски мит, са следните. Преди всичко целият мим с ралото заема не само едно от важните места в празника, но е свързан и с други мимове — коването на палешника от циганина и циганката, обръщането на крината и разсипването на семето, впрягането на кукерите или на част от тях. Интересно е, че целият мим представя царя или Дионис — това е все едно, като покровител на плодородието, на нивите и на житата. Дионис държи ралото, оре и сее. Ако този мотив беше разпространен в Северна или Западна България, бихме могли да допуснем, че той е възникнал на българска основа. Но за съжаление тъкмо той се среща само в Югоиз-<br /> <br />182<br /> <br /> <br />точна България. Това ни води неизбежно до заключението, че и той е взет, както и целият култ на Дионис, от обичаите на коренното население, което в земите, близки до византийската столица, винаги е било най-многобройно. Цариград често е успявал да възстанови властта си над тази област и в нея до началото на XX в. българското население е било размесено винаги със завареното.<br /> <br /> <br />СМЪРТТА НА ДИОНИС. Между легендите, запазени за Дионис, има няколко, които разказват за смъртта и възкресението или новото раждане на бога. Според една от легендите Ликург, царят на Тракия, както вече видяхме, не допущал Дионис да дойде в страната. Той го подгонил с остена си и Дионис побягнал, хвърлил се в морето и се скрил в утробата на една от богините на морето — морската нимфа Тетида. Ние вече споменахме за преждевременното му раждане, когато Зевс го прибрал в себе си и го родил отново, както направила фактически и Тетида. Според трета легенда Дионис бил разкъсан на части от титаните — божествата, които владеели небето преди Зевс и които се намирали под властта на Кронос и Реа, бащата и майката на Зевс. По времето на Плутарх още съществувал в Делфи гробът на Дионис с надпис върху него. Жриците на Дионис в Делфи — тиадите, възстановили и съживили разкъсаното тяло на божеството.<br /> <br />Има ли нещо подобно в мимовете, разигравани от кукерите. В някои места главната роля на Дионис се поема от лице, наричано цар, а в други места това е един от кукерите. Но независимо как се нарича главното действащо лице, което фактически замества Дионис, при разни случаи то бива убито и се явява отново. Всред българското население в Малкотърновско и в областта на Виза това е кукерът, а всред гръцкото население във Василико и с. Кости това е царят. При това, докато в първите случаи, както видяхме, убиват кукера с прах, хвърлен с пръчка, с пушка или с пищов, в последните го хващат и го хвърлят в реката или морето. Най-интересен е случаят в с. Ятрос всред българското население. Тук царят е деспот, старецът е кукер, а бабата кукери-<br /> <br />183<br /> <br /> <br />ца. Кукерът, облечен в овча дреха, украсена с кози кожи — небридата, носи помета (тирса) на царя, а кукерицата е забрадена. Попът ги венчава. В дружината участват предрешени мъже, четирима сеймени и четири моми. Освен това има един джандарм, който пази с пушка царя. След преораването, което се извършва от кукера, него го убиват с пушка. Кукерицата го оплаква. Тогава изведнъж кукерът оживява, хваща някого и кукерицата разиграва един нов мим, като представя, че ражда хванатия, който се измъква изпод полата ѝ. Целият мим със смъртта на кукера е нагоден така, че тъкмо когато човек се колебае дали наистина тук се срещаме с остатъци от празниците на Дионис в Тракия, попадаме на някой детайл като този с повторното раждане на убития, който не може да бъде взет от другаде, а само от култа на Дионис.<br /> <br />Понеже умрелият трябва да възкръсне, да оживее, да се появи отново, този, който го възкресява, е станал постепенно лекар, който има своя „болица” и тя го придружава.<br /> <br />Интересно е, че наименованията на участниците в мимовете се менят, никъде не са еднакви и навсякъде са взети от живота, от времето, когато са записани обредите, докато цялата религиозна практика не е претърпяла дълбоки промени с хилядолетия. Пренасянето на един мим от едно лице върху друго често пъти усложнява разбирането на първообразите им, на древните мимове в чест на Дионис.<br /><br />===============================================================================<br />(ДРЕВНОТРАКИЙСКОТО НАСЛЕДСТВО В БЪЛГАРСКИЯ ФОЛКЛОР, АВТОР ЕВГЕНИЙ ТОДОРОВ)<br /><br />...Отбелязани са и други обреди с огън. Така в Родопската област на Сиропустна неделя (Сирни заговезни), която в някои години се пада на 23 февруари, в Еробас198, Хасковско, палели огньове и запалвали от тях факли. Младежите си приготвяли от чер клен още през лятото стрели и пръчки, които запалени хвърляли на Сирната неделя в дворовете на обичаните от тях момичета. Този обред наричали тук „пълелия", а момците пък — пълелии. В бесарабското село Кохуло199, в което живеели българи, преселени през 1791 г. от Рахмалии, на Сирни заговезни момците кладели на кръстопътищата в селото огньове и като запалвали от тях снопчета от свързана тръст, понасяли ги като факли към дома на момичето, което обичат. Този обред и тук наричали „пълелия". И в разложките села също на Заговезни пеели и играели" около запаления със слама огън „гаро", а момците хвърляли и стрели в дворовете на момичетата, които обичат200. Това са били също пролетни обреди, които са били прехвърлени под влияние на църквата поради своя характер преди великденски пости. Това, което ги свързва със споменатите вече обреди, е, че и техният смисъл е магично заклинателен — чрез огъня е трябвало да се разпали или засили чувството у любимата девойка. Тези огнени обреди могат да бъдат остатък от древен местен празник, посветен на закрилниците на нощта и любовта, или празник, свързан и с нея. А в такъв случай трябва да се насочим към Бендидиите — празниците в чест 'на тракийската Бендида, закрилница тъкмо на любовта и на нощта, чието чествуване според описание на Платон е било свързано с факелни шествия. Тъкмо поради тази връзка и Бендида в някои тракийски оброчни релефи е била символизирана само чрез факла. Това, че те не са били извършвани у нас на 23 април, когато са били чествувани Бендидиите, може да се обясни, както вече споменахме, с по-късно тяхно прехвърляне. Но при тези обреди се натъкваме на още една следа — името „пълелия". Произходът на името не е обяснен.<br /><br />Връзката между факелните обреди и огъня, пален със слама у нас и в Рим, еднаквото звучене на римския празник Палилия и на името на огнените обреди — „пълелия", при съвкупността на многобройните изтъкнати вече доказателства показват убедително произхода на българските обичаи, запазили в по-голяма пълнота и цялостност онова, което заемат и римляните от траките. Палилия или дума със сходно звучене е била тракийска дума — име на закрилница на нощта и любовта в Родопите — двойник на Бендида инахероса. Тази дума, която няма латински произход, римляните заемат с част от празничните обреди и образуват от нея собствено име Палес(?), смятан от тях ту за бог, ту за богиня, без това име да бъде срещано у тях отделно от празника Палилия. У българите “славяни” обаче думата се запазва като име на самите факелни обреди може би под влияние и на народно етимологизуване.<br /><br />...Във връзка с посочените обреди в къщи пред нас изникват отново някои римски обичаи, свързани с празника Палилия. Така на тоя ден пръскали оборите с натопен във вода. лавров клон, окичвали ги с шума, опушвали ги с благоуханни билки219, които обичаи са дали основание да се търси връзка между празника и скотовъдците220.<br /><br />НОВОЗАГОРСКО – СИРНИ ЗАГОВЕЗНИ/ХВЪРЛЯНЕ НА БУТУРНИЦИ<br />(съвременен разказ на участници в ритуала)<br /><br /><br />По нашия край освен палене на огньове се хвърлят и стрели (бутурници). Мисля че е нещо специфично и не знам другаде да се прави това.<br />От дете това много ме е впечатлявало като традиция. Затова за някой от други части на страната това може да е интересно и ще го опиша.<br /><br />Дни преди това се отива групово в гората от момчета и се намира определен вид дърво - казваме му "мекиш", понеже е меко и лесно се дяла. Всеки си избира млади издънки или клони и си отсича един наръч. Намира се и дрян - от него се режат няколко тънки и прави издънки за шишове. <br />Покрай цялата работа, в гората се провеждат игри и разни турнири за определяне кой е по по най, пали се огън пече се кой каво си носи и се обядва.<br /><br />Като се приберат в къщи с материалите, хората почват да правят бутурниците собственоръчно край печката на топло. Има и състезание кой повече ще направи и на кой ще са по красиво изработени - въпрос на фантазия и умения с ножа. След няколко дни работа по няколко часа на ден идват Сирни заговезни и вечерта се пали голям огън някъде на широко място.<br />Всички се събират край него. Като започне да прегаря огъня тогава започва хвърлянето ня бутурниците. Това става като се закрепи на тънкия жилав дрянов шиш в специален отвор. Поднася се в огъня да се запалят ушите на бутурницата и със замах шиша се удря в едно по-дебело дърво , държано с другата ръка. Така еластчноста на шиша изстрелва бутурницата с голяма скорист и се постигат височини и разстояния над стотина метра. Смисъла на обичая според старите хора е да се "изплаши зимата" та да си ходи по-скоро. Първата изстреляна бутурница е за Бог. Останалите се наричат за членовете от семейството, включая коне, крави , кучета и котки.<br />А междувремено се предава от ръка на ръка бутилчица домашна ракийка. Накрая се прескача огъня от всички и после се прибират по домовете семейно да похапнат , попийнат и поприказват до късно вечерта .<br /><br />Описвайки го така обичая едва ли успявам да покажа действителното сплотяване на хората и тяхното единство и радости около цялата тая работа. Веселбата е истинска и неподправена. <br /><br /><br /><br />==========================================================<br />БЕЛТЕЙН<br />==========================================================<br /><br />Белтейн (на ирландски Beáltaine; на шотландски келтски Bealtainn; от староирландски Beltene, "ярък огън") е традиционен празник, отбелязван от келтските общности в Шотландия и Ирландия в началото на месец май. Подобен празник се отбелязва и от някои клонове на съвременния неопаганизъм.<br /><br />Белтейн е характерен за келтските народи в Шотландия и Ирландия. Той не съществува в Уелс и Бретан, както и при древните гали, въпреки че много други народи имат пролетни празници с различни наименования.<br />Традиционно се празнува в средата на периода между пролетното равноденствие и лятното слънцестоене. Точната дата е 5 май, но в по-ново време празникът се отбелязва около 1 май. (т.е. в различните традиции този празник се отбелязва мужду първи и пети май.)<br />Ранни келтски източници от 10 век описват как друидите палят клади на върха на някое възвишение и прекарват добитъка през огъня, за да го пречистят и за късмет. Хората също преминават между кладите. Традицията е запазена и след християнизацията, като кладите вече се палят от светски лица, а не от друиди. Празникът продължава да съществува до 50-те години на 20 век, като на отделни места се отбелязва и днес. От 1988 празник с огньове по повод на Белтейн се провежда в нощта срещу 1 май в град Единбург.<br />На Белтейн в дома се донасят люляк и глог, див зюмбюл, иглика, маргаритки, рози и невени, за да освободят своята сила и да съединят дома с живия свят навън. За да предпазите дома си от действащите по време на празника засилени магически енергии, начертайте равнораменен кръст в пепелта на огнището или камината с клонка от лешник или обиколете къщата три пъти, като носите клонки от бъз, след това ги закачете вътре нависоко или ги оставете отвън над вратата. На Първи май отидете на разсъмване в градината или в гората и съберете роса от растенията, цветята и тревата. Измиите лицето си с тази роса, за да бъдете здрави през останалата часта на годината. Смята се, че носи нещастие да се дава огън или сол на Първи май, тъй като тези неща в миналото са били считани за двете най-свещени субстанции. Така, ако ги давате на Първи май, означава, че раздавате късмета си.<br />Белтейн бележи началото на лятото, когато цялата природа достига върха на своята сила и енергия. В древността са смятали, че деня и ноща са опасни за неподготвените поради тези засилени вибрации. По тази причина се е възприемало като добър съвет да се спи в къщи през тази нощ. Белтейн е известен още като Мейдей, Валбурга (Тевтонска традиция), Рудемас (Мексиканско изкуство), Празникът на Тана (Стрега) и Бийлтин (Каледонийска традиция).<br />Белтейн е последният от трите пролетни празници на плодородието и е моментът, когато хората, растенията и животните се подготвят за предстоящите топли месеци. Това е времето за любов и единение. Романтиката и любовта играят важна роля в тържествата за празника, защото на този ден ставаме свидетели на свещеното единение между Бога и Богинята. Затова ритуалите са изпълнени със смях, песни и танци. А жените в менструация обикалят полетата яхнали метли, за да насърчат плодородието на земята. Традиционните цветове на Белтейн са червено и бяло, представляващи кръвта, която изтича от жената, когато и се отнема девствеността. Изберете едно дърво в двора си или в парка и го украсете с панделки и кордели. Домашната украса на този ден може да включва голяма купа с плуващи цветя и бели плуващи свещи.<br /><br />Ритуал за Белтейн<br />(30-ти Април или 1-ви Май)<br /><br />За обреда се подготвя кошница с хлябове, на брой колкото са участниците, като измежду белите хлябове да има и черен хляб, свещи, мляко. <br /><br />Започва се с призоваване на ветровете, със съда с благовонията в ръце се обръщаме към изток и казваме: <br /><br />Поздравявам пурпурночервения вятър на изтока, <br />мястото на зараждането. Дай ни закрилата си! <br /><br />Поздравявам белия вятър на юга, <br />мястото на живота. Дай ни закрилата си! <br /><br />Поздравявам сивия вятър на запада, <br />мястото на смъртта. Дай ни закрилата си! <br /><br />Поздравявам черния вятър на севера,<br />мястото на прераждането. Дай ни закрилата си! <br /><br />Приготвят се два огъня, един на изток и един на запад. В древността огньовете са били запалвани с клонки от деветте свещени дървета. Тъй като видовете дървета зависят от географското положение използвайте 9 най-почитани български дървета. <br /><br />На залез се запалват двата огъня, всички преминават между огньовете и с кошницата с жертвените хлябове се обикаля всеки огън по три пъти. Всеки бърка в покритата кошница и взима по едно хлебче, който изтегли черното трябва да прескочи огъня три пъти като символична жертва на небето и земята. На олтара жрецът запалва олтарен огън и казва: <br /><br />Във всичко се съдържат три съда, <br />съдът на движението, съдът на топлината и съдът на гостите. Разпалвам пламъка на гостоприемството, <br />който обединява трите и ви приветствам с добре дошли! <br /><br />Поздравяват се предците: <br /><br />От тук от този свят, викам широкия път към нашите предци,<br />знайни и незнайни. Бъдете добре дошли при нас. <br />Бъдете добре дошли на този празник. Нека се отворят портите <br />и да се срещнем на този праг между двата свята!<br /><br />Повдига се тост нагоре към небето и се казва: <br />"За света на духовете над земята!" <br />Поднася се надолу и се казва: <br /><br />“За света на духовете под земята! <br />Приемете това възлияние и празнувайте с нас тази нощ! " <br /><br />Възлива се на олтарния камък. Отива се около огъня и се казва: <br />Нека сега, когато морята, небесата и земята са негови подпори, да открием съда на сътворението. Нека Богинята, която е наша Майка и Синът и, който е Слънце да бъдат тази нощ с нас. <br /><br />Останалите запалват по една свещ от огъня и я поставят на олтара.<br />=============================================<br />НОУРУЗ/МАВРУЗ (СРЕДНА АЗИЯ И ИРАН)<br />===============================================<br />В празничния календар на народите от Средна Азия и Иран 21 март е Нова година, големият празник Невруз, Ноуруз, Науруз, различните народи го наричат по различен начин. Науруз е “персийска” дума, означава нов (нау) ден (рус). Не е свързан с Корана, а е наследство от предислямските, предзороастрийски времена.<br />Празнували са го още отпреди 7000 години. Свързан е с пролетта, възкресяването на природата, новото начало, новото раждане. Днес Нова година на 21 март се празнува в Казахстан, Средна и Мала Азия, Иран, Афганистан, кюрдските райони на Ирак и Турция, а също и от татарите и башкирите.<br />В деня на Невруз, сливането на утринна звезда активизира гледате Юпитер. И това е времето, необходимо за попълване на всички домакински задължения, свързани с празника: ястия готвене празник, почистване и де къщи със зелени храсти и дървета, особено ябълки и нар.А боклука от домовете извършва към съзвездието Скорпион, така че се смяташе, че той носи тъга. Поради това, в период, когато слънцето в това съзвездие на цялата материя трябва да приключи, с гръб към слънцето. <br /><br />На този ден във всяко домакинство, покрити с dastarkhan - покривка с всички видове национални ястия, десерти, традиционни напитки. И в навечерието на Ноуруз отстранени, жилища, прощават взаимно всички обиди, представени тези, които са в конфликт, както и в знак на изобилие реколта, дъжд, мляко, всички контейнери са пълни с ayranom, царевица, изворна вода, мляко. <br />Древните поклонници на слънцето вярвали, че както природата се ражда отново, така и душите на хората го правят. И спрямо слънчевия кръговрат ориентирали годишния. Каквито и да са религиите, в традициите, идващи от далечните години, мощно пристъпва едно и също послание - светът се ражда отново и отново всяка година през март. Душата на човека, независимо дали е мюсюлманин, езичник или християнин, има нужда от своето ново раждане, очаква го, търси го в своите празници.<br />Има разлика между вярващи и невярващи, но общо е посвещението на слънцето, поклонът, който се прави в този ден на светлината, топлината, енергията, даваща живот. На трапезата се слагат само ястия, които са минали през огън. Празникът е свързан със слънцето. Огънят е слънцето, затова и за питата се казва "на слънце печена". И у нас казват точно така.<br /><br />В навечерието на Невруз се чисти основно къщата, изхвърля се боклукът, палят се огньове и се опушват домът и дворът с димящи клони, за да се изгонят демоните. Същото правят нашенци и на първи март, и на Младенци, и на Благовец - изхвърлят старата метла и заедно с нея бълхи и всякакво зло, палят огньове, прескачат ги за здраве, опушват си стъпалата, за да не ги хапят змии през лятото, гонят с димящи факли, железа, дрънчене и шумни заклинания демоните от отвъдното и викат: "Бягайте змии и гущери, че идва пролет."<br /><br />Хората се веселят, прощават си един друг всички обиди, помиряват се. Това е съвсем като нашата Прошка. “ Прошката е най-важното нещо”, казва Линда. Да се помириш, да простиш, да изчистиш душата си, да се настроиш за мир и любов - това е празникът. Подаръците, яденето и пиенето са само негов декор. Курбана, ако не го раздадеш на бедните, напразно си заклал животното.<br /><br />Курбанът е почит към божествата, търсене на тяхната милост и закрила. Храните, които се слагат на празничните трапези, са магически, символи на онова добро, което човек очаква от идващите дни. Думите, които се изричат, всеки жест и действие са също магически послания "нагоре", даване на знаци, предизвикване на добро и благополучие по вълшебен начин. Така е за на всяка празнична трапеза.<br />За да има изобилие през идващата година, се пълнят всички съдове, да е "на пълно" - с изворна вода, айрян, зърно, мляко, разказва Линда. Основното ястие - саман, се прави от покълнали житни или плодни семена и е пожелание за плодородие. Покривката на масата е бяла. На нея се нареждат огледало, свещи, съд с вода, в която плува жива златна рибка, съд със зелени клонки и свежи, ярко украсени варени яйца...Тази символика е позната и на нашата празнична традиция.<br />И у нас е добра поличба да те срещне някой "с пълно", бялото също е пожелание за "бял живот". Огледалото сигурно е там, за да отразява миналото, но и да насочва по най-правилния начин бъдещето. Свещите са светлината и топлината. В предислямски времена са били знак на самото слънце, слязло в домовете на хората направо от небето. Сега те се поставят на прозорците, светят от всеки дом и възвестяват, че в него живеят праведни души, стремящи се към светлина.<br />Рибката е магическият символ за щастие и изобилие. Зелените клонки са здраве и живот. Украсените варени яйца са сътворяващото начало, вечното обновление в природата и света. Греят също като великденските яйца на хляба. Пренасят надеждите за пролет и възкресение във всяка празничност.<br /><br />САБАНТУЙ (ВОЛЖКА БЪЛГАРИЯ)<br />Сабантуй/Сабан тое по балкарски/ - празник разпространен главно сред българите и другите народи на Волга(башкирски – сабантуй; татарски – сабан туе; чувашки – ака туй). .Този празник се е зародил хилядолетия назад и от езически пролетен празник се е превърнал в тържество на мира и дружбата.<br />Дълго време при съветския режим думата “Сабантуй” се е обяснявала като "празник на плуга" и произходът на празника се е свързвал с аграрния култ. Според тази версия “сабан” означава “пролет” или в другото си значение “плуг”, а “туй” – “сватба”, “тържество”. В този смисъл, сабантуй означава “тържество в чест на пролетната сеитба”.<br />Първоначалната цел на обреда, вероятно е била да спечели благоразположението на духовете на плодородието, с цел насърчаване на добра реколта през следващата година. Друга<br /> версия на тълкуване, опровергава това обяснение. Според нея, "Сабан" – е название на едно от видните племена на българският етнос, което широко е използвало ралото, а ”Туй" буквално означава "сватба", т.е. празникът Сабантуй е възникнал между средите на сабаните и се чества като "Сватбата на Сабан". <br />Тя произхожда от древния епос “Сказание за дъщерята на Хана”, където Аудан-Дуло, Тат Иран и Тарвил, заедно с народите, които водят се сродяват със сабаните и образуват един народ – Българския. Актът на сродяването, това е празника Сабантуй, затова “туй” означава именно “сватба”, може би, като акт на междуплеменното и божествено сродяване, довело до създаването на един единствен народ. В чест на спасението на Боз Бий от Аудан и победата му над Баран се организират борби, като наградата за победителя е овен, символизиращ именно победения Баран (т.е. праволинейното начало на индивидуализма). Трябва да се отбележи правдиво, че тази сватба в “Сказание за дъщерята на Хана”, произтича именно от двубоя (борбата) на сина на рибата Бойгала и Имен Боян – Иджик с дъщерята на циклопа - алп Барис – Самар, която е воин и богатир и дотогава не е побеждавана от алп (бог), камо ли от човек. А Иджик е човек, който обаче съумява да обедини силата на алпите (боговете) в едно, превръщайки ги в човешки божествени възможности и да ги впрегне в обща работа, за да усмири първичното женско начало в образа на девата Самар. Това е началото на великата теургия в зората на човечеството, когато боговете(алпи) и техните божествени качества, стават просто Сили, с които човекът може да работи. Така Българинът се сродява с Бог и Боговете и въплътява Божественото начало в чреслата си. <br />Сродяването на новите човешки раси с предхождащите ги, не е нещо ново, нека си спомним сродяването и браковете на отделни членове на общността на Асите (четвъртата коренна раса) с расата на великаните (първите ипостаси на третата коренна раса), срещу, които те непрекъснато воюват. Същността на този вид сродяване е да се акумулира най-ценното от една отиваща си раса и да се втъче в тъканта на новата, за да се облагороди и развие. <br />Така съвсем ясно става защо в изначалния вариант на борбата, провеждана на Сабантуй, до ислямизацията на волжките българи, в нея са участвали и жени. <br /> Като част от “сватбата”, символизираща междуплеменното и божествено сродяване е и гонката с коне между невястата и жениха. Когато сватбата се състои, младоженците се посипват с монети, така, както е било при сватбата на Иджик и Самар и в памет на Имен Боян и Бойгала. Те са символ на люспите на Бойгала и благодатния небесен дъжд на изобилието и плодородието. <br />Още по-древните, коренни начала на празника лежат в епоса “Сказание за дъщерята на Хана”, така и в епоса “Сказание за Чулман”. От написаното в него могат да се разберат някои обредности, запазени в първоначалния вариант на Сабантуй, като например необходимостта да се прави и раздава “гарванова каша”. <br />Хората, казва “Сказание за Чулман” обидила любимеца на Тангра, алпа Орбан – Чулман. Чулман се оплакал на Мар (Слънцето), и той заповядал на алпа Дахус да построи Стената на Дивовете (Кара-Коръм), като не светил няколко дни, докато бъде построена. Стената скрила Слънцето от Земята, дошъл студ и настъпила Ледниковата епоха, която заплашвала с унищожение хората. Тогава хората срещнали Субан в образа на Барадж (змей, дракон) с шапката “калансуба” на главата, който нарекли “Тангра”. Поласкан Субан решил да им помогне и започнал да руши Стената на Дивовете. Байгал в образа на Чак Чак, изпратила синовете му Сок и Сак да му помагат, но колкото повече рушели Стената, толкова повече Слънцето ги нагрявало и ги заплашвало с унищожение. Чак-Чак се опитала да накара Мар да забави изгрева си, но безуспешно. Сак и Сок се уплашили да не изгорят и вместо заръката на баща си Субан, да донесат мед, за да се намажат с него и се предпазят от опасното слънчево лъчение, те се скриват от страх в сянката на нощта. Чак-Чак се връща за да помогне на Субан, но тогава Слънцето изгряло и двамата се възпламенили от топлината. В последния момент, обаче, Субан успял да разруши по-голяма част от Стената и слънчевите лъчи осветлили по-голямата част от Земята и така спасили хората от гибел. Тангра, обаче не позволил да те да умрът, и заради техната саможертва в името на хората, ги възкресил. Възродената Чак-Чак-Байгал добила златист цвят (златната рибка) и станала покровител на домашното огнище, на топлината и мира, който носи то, а Субан –Барадж - алп на силата, топлината и плодородието, затова го нарекли<br />също и Курмъш. Тангра му наредил да отлита зиме, за да се пази от студа и да се връща напролет в образа на Черна Врана (Карга). А всички хора, да го приветстват с празника Каргатуй. <br />Епосът “Сказание за дъщерята на Хана”, когато представя този епизод, говори, че, когато Субан-Карга пламва от слънчевата жар, земята (Симбир) е обхваната от огромен пожар, и благодарение на това, че небесният кон Тулпар се запалва от огъня обхванал Субан-Карга, на него му израстват Крила и той започва да препуска в див галоп, като по този начин потушава огромния пожар, обхванал земята. Може би тук са началата на конните надбягвания правени по време на Сабантуй. <br />“Сказание за дъщерята на Хана”, когато говори за честванията на Каргатуй, отбелязва, че всяка пролет, българите сбират стан, за да почетат идването на пролетта, варят каша от месо и ечемик, като кашата се яде от момите, а месото – от момците. Това е тъй наречената “гарванова каша”. Малките деца се качват на високите места по хълмовете или по дърветата и “грачат”, наподобявайки алпа Субан-Карга, възгласяйки: “Да продължим човешкия род”. Игралището, което се прави на този ден се нарича Карга-туй или Карга- Боткаси.<br />От всичко разгледано дотук става, ясно, че името на празника идва от саможертвата на Субан-Карга и жена му Байгал – Чак-Чак, които слънчевия огън, изгаряйки ги, ги обединява (сватосва) в едно, завинаги. Затова на мартениците са изобразени именно те двамата, в техната слънчева или космическа сватба, а нишката, която ги свързва е новото начало, което те дават на човешкия род. <br />Затова “Сказание за дъщерята на Хана”, възпява: <br /><br />“Негаснещата й любов<br />към Карга стана вечен зов. <br />И днес Чак Чак крило в крило със влюбените е ведно.<br />От сватбен пир към сватбен пир лети след Слънцето безспир. Тя - покровителка добра, на огъня и на дома.”<br /><br />Връщайки се на “Сказание за Чулман” ние виждаме, че именно волеизлиянието на Тангра на Каргатуй създава нова йерархия между хората и боговете (алпите), като ги поставя на живот и отношения – без смесване. По този начин алпите остават от едната страна на <br />Стената на Дивовете, а хората – от другата, като само определени алпи, можели да идват на земята, за да изпълняват поръченията на Тангра, т.е. въвежда се нов божествен ред на земята и отношения между земните и небесните обитатели. Резултат от това ново начало е един уникален подарък на Тангра към хората – летоброенето, т.е. календара. А това е и началото на цивилизацията. <br />Тук вече можем да се обосновем, че именно разрушаването на Стената на Дивовете от Субан-Барадж и новия изгрев на Слънцето на Земята се символизира и е денят Науруз – Новия Ден, Велик ден - празник, който може, по-късно да е възприет от персите, но не е персийски, и към който впоследствие много лесно е донадено Възкресение Христово. <br />Така в честванията на Сабан-туй или Субан-туй се открояват два основни момента: Каргатуй (Науруз) – Баба Марта, първа пролет и Сьорен (Сирни Заговезни,Тодоровден)-Шиллък (Спасовден).<br /><br />Най-древната и пространна “История Българска” – Джагфар Тарихи, когато говори за Сабантуй и персонажите в него, казва така: <br /><br />"Роденият (дукан, туган) от Слънцето (Map, Нар)", той бил син на алпа Ур и Туран, а приемал облика на дракон със змийска опашка - Атряч или Барадж, на фантастичната птица Сенмурв - Симбир и враната (гарвана) Карга, заради което го наричали също Бирулъ, Атряч, Барадж, Симбир и Карга; духът на женската красота, семейното щастие и огнището Чак-Чак или Девет (заедно със своя мъж Мардукан тя понякога е била пастирка, за което са я наричали Сабан "Пастирка"; нейният знак е бил свастика - сарман или сурбан, за което получава също и името Сарман или Сурбан); духът на реколтата, приплода и благодатта Самар (Чумар) или Гюлджимеш "Цвете (гюл) Плод (джимеш)", който е бил роден брат на Мардукан (Самар и Мардукан са били родни братя-близнаци, но Самар можел да приема облика на юноша с плитки - символи на класовете и мъжката сила, на дракона Елбеген, бика и други домашни копитни животни, заради което е бил наричан също Тюрк или Улкер "Великият Бик", Алабуга "Петнистият Бик"); духът на растенията, жената на Самар Ашна или Гюлджихан "Цветен (гюл) Венец (джихан)"; духът на богатирството, син на Самар и Ашна, първият вожд и законодател на елбирите Боян, наричан също и Аудан, Огуз, Таргиз, Енкей "Биче"; духът-риба Аби или Байгул (тя била дъщеря на алпа Бури и Су-Анасъ и, по каприз на майката, се родила неспособна да обича, но Туран, по молба на Аби, й дала част от своето чувствено змийско тяло и тя вече могла да обикне Боян и да роди син - богатира Иджик или Хишдек).”<br /><br />Основните разлики на Джагфар Тарихи с другите български епоси са някои уточнения и добавки, в които се говори, че Сабан-Карга е нищо повече от превъплъщение на Мар/Нар и че Чак-Чак – Байгал имала и друго прозвище като дух на домашния огън и домашната хармония, а именно Сабан, което означавало “Пастирка”, и чийто символ бил свастиката – сарман или сурбан, точно тази, от която произлиза спираловидното ускуване на белия и червения конец. <br />Тук в прозвището “Пастирка” виждаме именно връзката на този празник със Спасовден (Шиллък) и Георгьовден, при нас на Балканите, но и с едно божество, за което се твърди, че е римско, а именно Палес/Палас (Бал-Ас) и свързания с него празник Палелия. <br />За тълкувателите на римския пантеон, това е божество, което остава с неясен пол или е ту мъж, ту жена. И за римляните е било твърде трудно да асимилират това божество взето от завладените българи (траки) на Балканския полуостров. И за да го натъкмят разбираемо към своя пантеон го разделят на две – бог Палес и богиня Палатия и ги честват на 21 април, защото в него ден е основан Рим. А то не може да бъде делено, защото е израз на общия божествен огън, в който в едно цяло се сливат, изгаряйки Сабан-Барадж (Аполон) и жена му – Чак-Чак – Байгал, сривайки Стената на Дивовете. Колко е далече римската мисъл от тази тайна. Колко е далече. Иначе тя е смятат за стара италийска богиня на пастирите, поднасят и безкръвни жертви: мляко, тестени изделия, селски гозби, а вечерта палят огън, който прескачат. Имаме ли нужда от повече пояснения? Ние, българите наричаме тази “стара италийска пастирка” – Чак-Чак – Сабан.<br />Палес, освен като божество на пастирите и покровител на стадата им, е “божество” свързано с рудодобива, защото е именно израз на онзи изпепеляващ слънчев огън, който разтопява всичко. Затова неслучайно в нашите Родопи, усилен рудодобив се е извършвал край селища с такива имена като Голям и Малък Палас (Рудозем) и Палас (дн.махала Брезовица, между Ситово и Лилково)<br />Затова ние неслучайно ще срещнем споменаването на празника Сабантуй в нартския епос, свързан с карачаево-балкарските сказания. Изследователите предполагат, че епоса започва да се създава 8-7 в пр.н.е.,а в 13-14 в., отделните сказания започнали да обединяват в цикли групирани около определен герой или събитие.Нартите съгласно карачаево-балкарските сказания са безстрашни войни-богатири,потомци на бога-ковач Златния Дебет (Хор).Те са създадени от Великия Тейри с определена цел - да установят на земята порядък, да унищожат людоедите великани-емегени и дракони.За това главното занятие на нартите е войната.Мястото на обитаване на нартите според Сафарали Урусбиев,просветител от миналия век,бил Северен Кавказ и територията до р.Волга.В сказанията тя се упоменава под името Идел. Съхранени са и реликви - специални камъни с които всеки мъж трябва да покаже сила и умение в мятане.Мухагир таш тежи 38кг,баян таш - 40кг,а най-лекия тему таш - 18кг.<br />Трябва да отбележим, че в някои от версиите, родители на Златния Дебет (Хор) са Небето и Земята,а в други версии Тейри го е създал от къс от своето златно сърце - Слънцето.Тейри дарил Дебет с 19 сина ,като им поръчал да изтребят всички същества враждебни на човека- дракони,емегени и др. Веднъж Дебет (Хор) намерил в планините тежък,блестящ камък и като го стиснал в ръката си ,той се разтопил и на земята паднали капки метал.Така Дебет започнал да кове за нартите метални сечива и оръжие.Искрите хвърчащи от неговата ковачница, стигнали небето и се превърнали в звезди.<br />Образа на Златния Дебет е много близък до образа на митичния Ерим Папа, живял на връх Козяк (Кечи кая), край Голям Палас (Рудозем), и където според преданието пазел златни станове и рудани. С неговото завръщане е свързана легенда за освобождаването на България от турците. Факт е, че край места, където е имало рудодобив се намират каменни звездни карти, а звездите са свързани пряко с летоброенето и календара.<br /><br />Изследванията през последните години показват, че Сабантуй се състои от редуващи се церемонии, които се правят в началото на пролетта - с топенето на първия сняг, преди сеитба. <br />Преди Сабантуй се е празнувал в чест на началото на пролетната сеитба (края на април), но сега - в чест на завършека й (през юни). <br /><br />С течение на хилядолетията са се менили елементите на Сабантуй, но неизменни останали два обряда. Първият елемент - борбата (kuresh) В нея преди приемането на исляма са могли да участват и жените. В историята има случаи, в които те са печелили двубоя.<br />На победителя присвоявали званието “батир” и го награждавали с овен. Батирът е бил длъжен да вдигне овена над главата си<br /><br />Вторият елемент - това са конните надбягвания. Те са били наричани "Къз-куу" - да догониш момичето. Според легендата, момичето - лебед летяла на кон, а момъкът-орел, трябвало да я догони. Ако момъкът не достигнел девойката на точно определено разстояние, то в обратния път, девойката преследвала мъжа и се опитвала с камшик да свали шапката от главата му. Ако шапката е свалена, за момчетата, това е незаличим позор. <br /><br /><br />Първият вариант на Сабантуй - сложен и състоящ се от няколко етапа, разтеглени във времето, се е провеждал така: веднага след стопяването на сняга, старците-старейшини се събирали (събор) и определяли графика на Сабантуй. В определен ден, децата ходели от къща на къща да се съберат на зърнени храни, мляко, масло и яйца. Тези продукти, определена жена готвила в полето или ливадата, където има вода(понякога и в къщата) овесена каша за децата. Тази каша наречена дэрэ (дере) или зэрэ боткасы (смисъла на термините дэрэ, зэрэ е неясен), а в източните и югоизточните райони на Волжка България я наричали “карга боткаси” - "гарванова овесена каша" или "вранова каша". Понеже корените на празника лежат в древните, доислямски вярвания, едно от тези вярвания е изразено в култа към враната. <br /><br />На следващия ден, на разсъмване, децата, облечени в нови дрехи, с нови обувки и с бели чорапи – тула оек, ходили от къща на къща да събират украсените яйца. Всяко дете имало в ръцете си малка торба, направена от украсена с шарки кърпичка, зашита с червен конец. <br /><br />Всяка домакиня, не само украсявала яйца, но и пекла за децата кифли, правили ореховки и сладкиши. В някои села, при първото влезло в къщата дете, домакинята сядала на пода и наричала: “Нека бъде лек твоя път,нека се народят много кокошки и пилета”. На него непременно давали яйце, повече, отколкото на другите. <br /><br />На същия ден преди обяд, след като децата завършват кръга, започвали своята обиколка за яйца на коне момчетата Тази конна езда се наричала сёрэн сугу (сьорен) (яйчено събиране от момчетата). Групи от 8-10 младежи обикаляли в кръг селото. Спирали във всяка къща, понякога, влизали в двора, и събирали яйца.Всеки собственик изваждал по няколко сурови яйца, явдэехс в специална чанта. Когато обиколката в селото приключи, един от водачите - най-пъргавия и бърз младеж, грабва чантата си и с пълна скорост се втурва в покрайнините на селото. Задачата на останалите момчета е да го хванат. Ако не го хванели, всички яйца оставали за него, но това било рядкост. Обикновено същите младежи организирали общо хранене. <br />Освен Сoрен сугу езда в някои села организираха Сoрен крак. Няколко маскирани мъже ходили по домовете, където събирали яйца и искали храна. Който не давал, му наричали различни беди, но това рядко се случвало. <br />Няколко дена по-късно, когато наближавало времето за сеитба, млади мъже, на коне тръгват да събират подаръци за победителите в състезанието. Селяните на драго сърце давали приготвените преди това неща: шалове, парчета плат, чорапи, яйца и т.н. За най-ценен подарък се е смятала кърпа, украсена с бойни (военни) шевици. <br /><br />Те (подаръците) непременно трябвало да са приготвени млади невести, които са се омъжили в периода между последните два Сабантуя. Събиране на подаръци е придружено от весели песни, шеги и остроумни поговорки. <br /><br />На следващия ден се провеждали състезанията, както следва: “майдан” (местото на състезанията) се намира в района на поле, оставено за угар. В определеното време от всички стани се стичал народ: вървели пеща или със семейства пристигали на коне, жителите не само на това село, но и на целия окръг. <br /><br />Състезанията започвали с конни надбягвания (галоп). Нито в едно българско село, Сабантуй не минавал без тях. Конете, участващи в състезанията били закарвани на 5-10 км извън селото и оттам стартирали надбягването. Финала му бил на определеното за Събора място. Докато конете били далече на местото на Събора се oрганизирали състезания по бягане, в които участвали момчета или старци, като участниците в това състезание винаги се групирали възрастово. Най-добрите награди получавали, както победителят в конното надбягване, така и батирът – победителят в състезанието по борба. <br />Ако батирите и джигитите демонстрирали на Сабантуй своята сила, юначество и ловкост, то певците и музикантите чакали този празник, за да демонстрират своя талант и майсторство и да чуят одобрението на народа. По време на Сабантуй, хората научавали нови песни и нови непознати за тях мелодии, за да ги пеят после – в полето, по време на жътва или в къщи, през дългите зимни вечери. Сабантуй завършвал с вечерни младежки забави и танци. До късна нощ звучали хармоники, цигулки, момчетата и момичетата пеели песни, играли хора.Jordan_13http://www.blogger.com/profile/01363054715126856076noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8209040832699935565.post-87344029860416461972011-03-03T23:27:00.001-08:002011-03-03T23:27:55.529-08:00Хвърлете феса и ибрика!Българино, братко мой, ти от турчин се не бой, взимай сабя - и на бой!<br />(Надпис върху сабята на Жельо войвода)<br /><br />Трети март е, уж национален празник и уж България празнува. Само, че нещо не е както трябва в този ден, нещо тягостно и мъчително има в него, което не създава празник в душата на българина, и той сякаш иска този ден по-бързо да свърши.<br />На този ден, безспорно, пред 133 години, Българската държава на Дунав възкръсна от петвековното пепелище и се изправи освободена.<br />Свобода, която бе платена с море от българска кръв, строшени кости и обезчестени утроби, но бе извоювана с чуждо оръжие.<br />Затова на този ден, ние се покланяме на всички наши борци за свобода, знайни и незнайни, които жертваха себе си за свободата й, на всички, които страдаха, за да бъдат свободни, но не страдаме за тези, които имат гузна съвест и които се възползваха за себе си от свободата й. На този ден, ние отхвърляме мита за така нареченото “славянско братство” и се покланяме, на ония волжки българи, които макар и от вярата на поробителя ни, направиха всичко възможно Руско-турската война да я бъде, за да получим поне освобождение.<br />Затова нека не се лъжем, това освобождение дойде не от силата на нашето оръжие и нашия общ идеал за свобода, т.е. от нашата сплотена обща борба. Много от нас, не искаха да бъдат свободни, други разбираха пък разбираха новата Българска държава като възможност да яхнат след това своите сънародници, както турския управник, трети пък – като възможност за свой бърз личен просперитет. Това са дървоядите и вредителите, които винаги се явяват там, където започне да цъфти и вързва дървото на свободата.<br />Затова нашето освобождение стъпи на една стотица луди глави, които жертваха себе си и тези, които тръгнаха след тях, и чрез саможертвата си в големия пожар на Априлий, можаха да видят този свой блян осъществен. Но го видяха в смъртта, която ги направи безсмъртни, а не в бита на това, за което платиха с кръвта си - освободена България. Оттук започна голямата трагедия на Третото българско царство. Защото, когато не можеш със собствените си сили да си извоюваш свобода, тогава свободата ти се подарява от друг. Това е външното възкресение и освобождение, при което ти ставаш роб на свободата си. Външно си свободен, но вътре оставаш роб. Тази вътрешна оробеност, след това враства като психология, става и социален бит, пренася се в поколенията. Завърта се един омагьосан кръг, който не създава свободни хора, а свободни роби. Това по-нататъше дефинира начина на управление на самата държава, отношението на управниците към управляваните и просперитета на нацията като цяло. Създава се синдрома на “феса и ибрика” – една патология, чиято най-тежка фаза наблюдаваме в нашето съвремие, не само в населението, но и в политическата класа. Този синдром е синдрома на външната зависимост, на властта на обстоятелствата над душата на човека, на нуждата винаги да бъдеш покровителстван и да имаш “голям брат”, който да те насърчава, поучава и пошляпва по дупето, когато не си в правия път. Затова, когато нашата свобода ни бе подарена с чуждо оръжие, макар и платена с наша кръв, ние получихме какво? Получихме това:<br />"България се създава като автономно княжество в пределите, където мнозинството от населението е българско. Нейните граници в никакъв случай не могат да бъдат по-малки от границите, приети на Цариградската конференция. Тя [България] ще плаща данък, ще има народно християнско правителство и местна милиция. Османската армия там повече не ще се намира" ("Предварителни основания на мира", т.1.)<br /><br />Дори предварителния Сан Стефански договор не предвижда независима Българска държава, а само автономна. Автономността откъде идва? Идва от това, че други са извоювали свободата ти и те определят след това както ще бъде битието ти като личност и държава, платили са и са поръчали музиката, ти имаш само право да я слушаш. Ние виждаме колко е неверна тезата, че Русия се е борила за нашите интереси, след като още в предварителния проект на Сан Стефанския договор, тя е записала “автономна”, а не “независима” българска държава, т.е., вплела е своя геостратегически интерес. Този неин геостратегически интерес – да няма силна, но да има зависима от нея Българска държава на Балканите съвпадна всъщност с интереса на другите Велики сили и дипломатическите борби между тях са само прах в очите на освободените, защото в крайна сметка създадоха Берлинския конгрес, от който всички бяха доволни, само не и ние.<br />Ако трябва да си говорим откровено, след "Студената война", на България бе наложен нов Берлински договор, в който бяха записани геостратегическите интереси на другата “освободителка” – САЩ, в резултат на което цялата Българска държава бе анексирана и лапната от една друга империя, наречена сега накратко ЕС. Затова някои хора просто смениха рубашката с костюм, а ибрика просто преместиха от един задник на друг. Тогава не се учудвайте, че вследствие на този синдром, българския народ се раздели на “русофили’ и “русофоби” още от време оно. И така е и до днес. Идеята за българофилството, т.е. да се опреш на своите вътрешни сили и с общи и задружни усилия да извадиш каруцата от калта, без да се налага да я тегли някой друг и да плащаш за това на него, буди само присмех или се охулва с епитети и дефиниции, как това сега е вредно и не е модерно. Болни от синдрома на “феса и ибрика” управляват България и днес и едва ли ще има промяна и за в бъдеще. Тогава нека не се учудваме защо днес нашия Санстефанския идеал за обединена България е напълно загърбен, липсва национална доктрина, управлението на държавата не поставя национално-обединяващи идеи, в които да бъде впрегната силата на целия народ, а се поставят сепаративни идеи, които разделят българина на групи и блокове – всеки срещу всеки. Такава държава няма бъдеще. Такъв народ, няма бъдеще. Нека не се лъжем. “Феса и ибрика” дотолкова здраво се е враснал в нас, че ние не събуждаме дори интуитивен рефлекс за свобода, нямаме рефлекс дори за личната си свобода, когато я ограничават, камо ли за суверенитета на държавата ни, когато и го отнемат. Затова прави са някои, когато казват: “какво точно празнуваме днес”, защото България днес е по-несвободна дори от времето, когато бе разделена от Берлинския конгрес на три-четири парчета. Тя трябваше да плаща специален данък на Високата Порта,а князът се избира от населението с одобрението на Великите сили и Високата Порта. Някой би се запитал: каква точно свобода е това? И ще бъде прав. Затова нашите първи двама княза поведоха 30 годишна битка за независимостта на уж освободената вече Българска държава. Първият доведе до Съединението на две от частите й, вторият воюва за независимостта й и поведе борба за национално обединение на териториите ни останали под османско робство. Затова ние винаги ще помним Денят на независимостта и Балканската освободителна война, която показа, че можем, когато общия Идеал ни води. Нека не се лъжем, това всичко бе против интересите на Русия и Великите сили, затова през лето 1913 г., Русия не се посвени да ни прати Румъния в гръб. Трябва да питаме руския император, защо направо не ни обяви война, а си изми ръцете с румънците. Голямия проблем пред нас днес, обаче си остава битката за вътрешната свобода, борбата срещу навика да носим фес и ибрик и да искаме държавата ни да се управлява от външни за нас сили, които да ни наставляват като малки деца и да определят битието ни, да чакаме потупване по рамото и да страдаме от комплекса, че сме малка държава. Да се делим на русофили и американофили, а потомците на насилените българки – “българските турци” да са туркофили. Затова нека кажем, на всеки политик, който мисли така: “България не е малка, господине, а вие сте роб, не искайте и ние да бъдем роби”. Затова трети март е исторически урок за нас, чиито поуки, ние, като нация още не сме прозряли и осмислили, но продължаваме да живеем дълго и протяжно с психологията на “феса и ибрика” А този урок е: ако поставиш олтара на Свободата вън от себе си и принесеш други на него, ще получиш само освобождение, ако го поставиш вътре в себе си и се принесеш ти на него, ще получиш Свобода – лична, обществена, национална.Jordan_13http://www.blogger.com/profile/01363054715126856076noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-8209040832699935565.post-24560598907933283282011-02-26T11:42:00.000-08:002011-02-26T11:43:45.544-08:00Олигархията в Гоцев Тиквостан се наакаПолитическата олигархия в Гоцев Тиквостан се насра от страх. Наакването и се състоя при поредното дерби между Уефски и ЦСКА, което явно управляващите са си представили като начало на масови народни вълнения срещу правителството. Подобен страх витае в главите на управляващите, защото те знаят, че управляват не по-добре от Кадаифа и че подобно развитие на събитията може да се случи и в България и да застраши безметежното им папкане, кътане на авоари в Си Банк и всекидневно ходене на масажи, спа-процедури, които не само отъняват бюджета, но и опапват резерва. Отгоре на това, “богоизбраните” и работа не вършат, сакат друг да се труди върху телесата им. Най-лошото е, че от това няма да поумнеят, няма да сложат някоя нова гънка в мозъка си. Ще си останат само с богоизбраността. Богоизбраност, която, обаче свидетелства за това колко са нищожни, а не колко са велики. Истинско рядко щастие и конвулсии в кенефа са получили Тиквата и сие, когато стените на клетката, в която са напъхали 3000 човека, взели, че паднали. Така падна и Берлинската стена, а може би, така, ще падне и един ден Стената на Плача. Може би Тиквата не знае, че така паднаха и Стените на Йерихон. Евреите, обаче, искат Стената на Плача да е вечна. Защото къде ще се моли след това на Господ, Тиквата? <br /> От страх този сценарий да не се сбъдне Тиквата по свой стар навик, взел че заповядал полицаите да изтласкат всички 3000 човека вън от клетката и стадиона и се почна пак една. Все пак, Стената на Плача е повече от нужна на Тиквостий. На нея той се оплаква от това, как другите правителства са лоши, и по стар еврейски навик моли Господ да ги накаже, защото нему сърце не му давало. Явно без сърце е останал Тиквата, когато е видял своята бъдеща власт застрашена на януарския митинг на жълтите павета, пред Парламаменто, та пак въдвори полюцията да бие наред, тъй както “турчин не е бил”. Сладък е блянът за властта, слaдко е да смениш пустите му генералски лампази с министър-председателското кресло. Най-големия кошмар на Тиквата, обаче бил друг. Най го било страх от това, че и тук, както при Кадаифа, ще се развеят монархически знамена. Тиквата иска да е цар, ама в република, щото в монархията ще си остане свинар или бияч в охранителния бизнес. А може прост цървулар. Все тъмни сенки от миналото, които закриват сладките мечти в пухеното министър-председателско кресло. <br />Да набухаш 3000 човека в клетка, с идея за звероукротяване, не е просто решение на някой болен мозък, или полицейски недоимък, това е провокация. Провокация срещу Свободата. Този акт, показва какво мислят управляващите за тези, които управляват и как смятат да ги третират и за в бъдеще. За в бъдеще – клетки, много клетки. И на всяка клетка – микрофон. (Няма само Ал Кайда да създава клетки); за в бъдеще – всички недоволни в концлагер. Концлагерите също са еврейско изобретение, на цар Давид за унищожаване на околните народи. А тук – за недоволния телекторат. Аристократичните ушенца на управляващата клика не обича кравата да мучи, а иска просто кротко да си пасе на поляната и много много да не я еня, какво мисли да я прави пастирът. Затова Тиквостий заповяда – бой. Бийте ги тия, дето искат да излязат вън от клетката. Правителството пари е давало за нея, а те ги пилеят в разхищение, рушейки я. Вандали с вандалите му! Полюцията отдавна знае, че адреналинът по стадионите има опасност да прелее в необяснима любов към Парлама-мента – народната кочина, където на воля грухтят прасета от всякакви политически партии. Но там грухтенето е позволено, преяждането с власт – също. Но народа е гладен и е възможно да направи всичко възможно да заколи прасетата, нищо че Коледа мина, а следващата е още далече. Агнета за Гьоргьовден, не се предвиждат. А не всички са вегетарианци, за да ручат само Тикви. А те големи, големи, ама отвътре сухи. Нямат вътък. Требе си медец или захарчица да ги поръсиш, а то във времена на криза – ядец! Другия зарзават пък се оказал заразен с радиация от новостроящата се Белене. Угодия нема, кризата ни влиза, а народа става все по-недоволен, уж хрупа кротко засухрена тревица с рядък киселец, ама гат хрупа все едно разярен кошер пчели бръмчи! Страх го фана Тиквата в мислите му, рядка течност потече от засукания крачол на панталона му, нищо, че засега “народния гняв” е само по трибуните заради някаква топка, която весело подскача по зеления чим. Нищо никаква игра, пък води до такова наакване в Гоцев Тивостан, че задръсти тоалетните на Министерския съвет с невъобразима воня – вонята на развалено яйце и сяра. Някой вдигна телефона, за да може по-бързо Президенто да свика Съвета по национална сигурност, забравяйки малката подробност, че там може да върлува зараза от трипер и други венерически болести, получени следствие чифтосването на турски бик с българска крава, нейде, из дебрите на българо-турската граница.Jordan_13http://www.blogger.com/profile/01363054715126856076noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8209040832699935565.post-86185805095054162112011-02-19T11:05:00.000-08:002011-02-19T11:06:10.525-08:00Левски в Крайните времена"Ние желаеме, щото тая земя, която е населена с българи, да се управлява български, т. е. съобразно с нравите, обичаите и характера на българския народ; а ония земи, които са населени с румъни, със сърби, с черногорци и с гърци, да се управляват съобразно с характера на румънския, сръбския, черногорския и гръцкия народи."<br /><br />(В. Лъвский, Из "Нареда на работниците за освобождение на българският народ")<br /><br /><br /><br /><br />138 години след гибелта на Левски, Българската държава все още я има, поне на хартия, българското население все повече се топи, а утопията за “чиста и свята република”, отдавна я отлетяла. С всяка година, ние прибавяме по една цифра към годините от гибелта му, но все повече го губим в себе си. Левски безвъзвратно си отива от нас. Гибелта му за обикновения населяващ тази територия, т.е. за мат’ряла е без всякакво значение. Тя не му говори нищо, защото в него идеята за подвига и саможертвата отдавна е угаснала, а на преден план стои идеята за оцеляването; защото пред него не стои понятието “Родина”, а идеята за Световната държава, в която той може свободно да хойка, развявайки съдраните си потури из екзотичните кътчета на изстрадалата планета. Отбелязването на гибелта на този велик българин е повече институционално и машинално. Дори някои управляващи изпитват и известно неудобство. Сигурен съм. Защото не са българи. И защото така го изисква държавния протокол. А в сърцата на електората им, не е останало нищо, което да напомня за него. В тях сега са загнездили хай-лайф личности със съмнителни човешки качества и помпозен медиен образ. Днешния водач има образа на средностатистически чиновник с папка и вратовръзка, който говори меко и благо, има добри обноски, или е герой в сапунен сериал. В никакъв случай ние няма да видим образа на човек, който с национално-освободителна идеология, сабя и пистолет призовава към промяна на държавноустановения ред. Той не е удобен. Понятието “промяна чрез революция” или “освобождение чрез революция” се замени с “промяна чрез еволюция”. Но политическата класа не еволюира. Еволюцията за нея е печелене на време, да се укрепи още по-добре и да изземе инициативата от населението чрез превантивни мерки, които ще и дадът пожизнен статус. Получава се парадокс, в който еволюцията - безкръвната революция, не сработва и извиква на живот кръвната еволюция – революцията. Дори така беше и в Османската империя. Въвеждането на Хатихумаюна и Хатишерифа с цел реформа на империята, не сполучиха и доведоха до раждането на фигурата на Левски и възстановяването на Българската държава. <br />Затова Левски днес е чужд и неудобен, защото напомня за понятието “ държава”. Държавата днес не е на почит, дори сред самите управляващи. След 67 години на болшевизъм и демонокрация, тя стана средство, но не отговорност, фирма с активи, но не и дълг завещан от дедите, и още по-страшното – не е бъдеще за народа, който я населява. Ясните и директни думи на Апостола изречени като напътствия към неговите байновци някога, днес осветляват нищетата на управляващата политическа класа в България. А тя е производна на възпроизвелия я мат’рял. Не, че мат’ряла през Възраждането бе екстра качество. Всички сме чели, негодуванието на Левски от него. Но той успя да създаде комитети, да се организира в някаква степен вътрешно и да вдигне въстание. Докато ние днес, фактически в икономическо и политическо робство, дори не можем да разберем, че сме в такова! Дори къртиците са по зрящи от нас. А колко е неудобен Левски ще разберете, само от това, че България от 1944 г., насам непрекъснато е прикачана на буксир от един политико-икономически блок към друг, което фактически я ликвидира като държава, която може да функционира самостоятелно. Идеята за самостоятелността прави Левски неудобен. А той е неудобен и зарад това, че е носител на идеята за националното обединение в името на Свободата, която отхвърля всякакви политически идеологии, на които стъпват политическите партии, за да векуват. Затова образа на Левски, те употребяват, боядисвайки го в боята на собственият си партиен примитивизъм. А националното обединение го разбират: да направят, кога дойдат на власт - от целия българския народ, собствен електорат. А Левски рече: “Свобода и всекиму своето”. Политическата олигархия в България разбира Свободата като възможност, мат’ряла да работи за нейния просперитет, сепарирайки го на враждуващи една с друга фракции по идеологически признак, без да му позволява една обща идея да го обедини. А тази идея е националната идея. Националната идея е безсъмненост в ближния и братска подкрепа за личния и обществен просперитет, за просперитета на нацията. Не личния интерес е водещият, а просперитета на другия, защото той е и твой просперитет. Това са началата на националната държава. Точно тази държава Левски искаше да възкреси, като създаде комитетите, въплъщаващи нейните начала и закони и ги обедини в един общ организъм – комитетската мрежа, която е всъщност скелета, който трябва да облече в плът чрез националната революция. Той не ратуваше за интернационална държава, макар, че дефинира “чиста и свята република”. Отделен е въпроса, дали републиката сама по себе си, може да бъде чиста и свята, но такива са били въжделенията на времето, водени от модернизма на илюминизма, чиито утопии преживяваме днес чрез разрухата на собствената си държава и своята вътрешна разруха като хора. Много смешни са опитите днес, управляващата върхушка да нагоди Левски към модерните времена на глобализма. Истина е, че той каза: “Когато освободя своя народ, ще отида да освобождавам и други”. Но “когато”. Това не значи “износ” на революции, нито болшевишки, нито демократични, каквито наблюдаваме днес. Нито “внос” на такива. Износа и вноса на чужди ценности са изключени при националната държава. Първом е свободата на своя народ и националната му идентичност, която е тотално застрашена и изличаваща се в една Османска империя, както днес е тотално застрашена и обезличаваща се в глобално-интернационалната юдейска империя, маршируваща по планетата. Идеята да се опреш на своите собствени сили е уникална сама по себе си, защото това е да потърсиш вътрешните, скрити резерви в своя народ, да ги развиеш до степен на сили, които възраждат вярата в бъдещето. Вярата в себе си е изключително мощен тласък не само за личността, но и за народността като цяло. Защото едно е да копаеш злато от собствения си златен рудник и сам да направиш изделия с културна стойност, друго е да го дадеш на съхранение във Федералния резерв и въз основа на него да ти печатат хартиени банкноти. Да, днес ни е необходимо именно митичното Златното рухо, но от собствения ни златен рудник – да повярваш в себе си, да повярваш в ближния си, да разбереш смисъла на саможертвата, която Левски ни завеща. Неговата саможертва му отреди безименен и незнаен гроб, но не създаде гроб за България. Той не погреба Родината си, той погреба себе си, за да възкръсне Тя. Това нещо е крайно неразбираемо за политическата върхушка, която за него днес, говори с неудобство и едва ли не е склонна да го нарече “терорист”, а “андрей райчевците” ще го приравнят до ранга на висаджийска и сикаджийска мутра. Това е опит да възвеличиш собствената си незначимост като кажеш колко е неизмерима Вселената, но колко голям всъщност се виждаш в нея ти. И как няма нужда от Левски днес, защото си имаме много такива като него – мутри. Низостта стигна дотам, че една такава Мутра стана и министър-председател на държавата. А когато искаха Левски да турят за цар, той категорично отказа. Защото знаеше тайната на Царете без Корони – саможертва, безименен гроб и смърт, от която не се умира, защото: “Времето е в нас и ние сме във времето, то нас преобръща и ние него преобръщаме.” Времето преобърна българския народ и Българската държава, сега ние него да преобърнем, за да възлезем към Вечността, и родим Лъвът, който ще снеме печатите от Книгата на Живота.Jordan_13http://www.blogger.com/profile/01363054715126856076noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8209040832699935565.post-88188007596378861672011-02-13T14:15:00.001-08:002011-02-13T14:18:21.981-08:00Луков марш за България<a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="http://www.segabg.com/online/IMG/8364/0119-large.jpg"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 760px; height: 451px;" src="http://www.segabg.com/online/IMG/8364/0119-large.jpg" border="0" alt="" /></a><br /><br /><br /><br />Българската армия днес е едно нищо, защото в редиците си няма генерали като този; Българската армия днес не може по никакъв начин да влияе и създава политическите събития, нито историята, защото няма генерали като този. И докато Българската армия няма генерали като този, тя е обречена да загине. <br />===================================================================================<br /><br />Запасният генерал Христо Луков е роден на 6-ти януари 1888г. в гр. Варна. Завършил е Военното на Н.В.училище през 1907 година и е произведен в първи офицерски чин подпоручик на 27-ми випуск. <br /><br />Бойната си дейност е започнал като батареен командир във 2-ри артилерийски полк, 6-та дивизия. В Първата световна война е участвал във всички бойни действия с 1-ва и 5-та дивизии като командир на отделение. На 23 ноември. 1935 година му беше поверен най-отговорният пост във военната йерархия - министър на войната. Генерал Христо Луков заема този пост до 4 януари 1938г. <br /><br />Своите жизнени сили и труд той отдава за издигане българската артилерия на завидна висота. Още от ранна младост генерал Христо Луков се бе отдал с жар в служба на Родината. В качеството му на батареен командир през Първата световна война той се проявява като един от най-храбрите командири.<br /><br /><br />Ще споменем и за великия подвиг, който извършва тогава. Годината е 1918-та. В последните дни от войната комунистическата пропаганда успява да подведе войниците, които напуснали фронта се насочват към главната квартира на армията ни в гр. Кюстендил, а други обявяват Радомирска република възглавявани от земеделеца Райко Даскалов. Възползвайки се от това критично за България положение, сръбска пехота настъпва към гр.Кюстендил по долината между Царев връх и Калин камък и със снаряди обсипва почти обезлюдените български позиции. Командирите не са в състояние да възпрат нашите отстъпващи войници. На позицията останал само майор Христо Луков с четири оръдия. В този критичен момент българските оръдия пад командата му загърмели и страхотен огън обсипал настъпващите сърби. Те били отблъснати. Примирието вече е било подписано. На другия ден подполковник Томич поискал да поздрави българските артилеристи спрели настъплението му. Войниците посочили Луков, който още бил с обгоряло от артилерийската стрелба дим лице. “А другите?“- попитал Томич. “Те бяха няколко овчари и козари, които подаваха снарядите на майор Луков при стрелбата”- бил отговорът. Сърбинът изревал от яд, но скоро се овладял и поздравил майор Луков за големия подвиг извършен от него. “В историята на Франция”, продължил подполковник Томич, има също един, който останал сам да брани Родината си - маршал Пей. Щастлива е България, че има такива защитници офицери.” <br /><br />Ако не беше геройския подвиг на майор Луков, с необуздания си шовинизъм сърбите щяха да претендират по Ньойския диктат и гр. Кюстендил да бъде включен във "Велика Сърбия". <br /><br />След уволнението му, динамичната натура на генерал Луков намира своето място в гражданския обществен живот в средите на българските патриоти. Той разбира, че отпор на левите сили може да даде само българският възрожденски национализъм, и застава начело на Съюза на Българските Национални Легиони /СБНЛ/ <br /><br />“Спомням си, като че ли това беше вчера”- казва легионерът Йордан Хаджинонев, през м.ноември 1942г. се състоя Национална конференция в гр.Варна, на която пристигна генерал Луков, придружен от членове на Централното ръководство. След всички приети от устава правила, при откриването на конференцията се пристъпи към разглеждането на различни организационни въпроси. Един от делегатите зададе въпрос: “Господин генерал, благодарение на Германия, по точно на Хитлер, ние получихме Южна Добруджа, Македония, Тракия, и е редно да отидем на помощ и помогнем на нашите съюзници”. Болшинството от делегатите бяха на същото мнение. Генерал Луков след като изказа възхищението си за готовността ни за саможертвата, която искаме да направим в името на един идеал каза: “Господа, генерал Луков не може на своя глава да организира и поведе армия. Има цар, има и отговорно правителство. Ако правителството реши да изпрати войски на Източния фронт и ми възложи да ги поведа, аз не ще откажа. <br /><br />Така бе взето решение, ако правителството разреши, да се отиде на помощ на Африканският корпус на ген. Ромел. <br /><br />Започна приготовление из цялото ни обединено царство. От Добричкия легион “Стефан Караджа” бе съставен списък на около 100 души младежи с пламенно национално въодушевление. Но тия наши мечти не можаха да се осъществят поради убийството на генерал Луков, само три месеца след Националната ни конференция. <br /><br />Годината е 1943-та. Германските армии воюват в Съветския съюз. А у нас комунистическата партия, по нареждане от Москва организира “бойни групи” за ликвидиране на “народни” врагове. Една от жертвите им трябвало да е и ген. Луков. Денят също е определен – 13 февруари. В този ден към 20.50ч. генералът отива към дома си на ул. “Артилерийска” 1. Като отворил входната врата, на вратата на хола се показала дъщеря му Пенка, която чула, че баща й се прибира и излязла да го посрещне. Случаят пожелал тя да бъде единственият свидетел на убийството. От нейните показания се узнава следното: “Генерал Луков пристъпил прага на входната врата и се обърнал с лице към улицата, да я затвори. В този момент непознат мъж с широки и тъмни очила застанал на вратата и стрелял в гърдите на генерала. Дъщерята изпискала, а той, макар и ранен, се опитал да влезе в дома си. Убиецът влязъл подир жертвата си, дал още три изстрела и избягал. Генералът се струполва мъртъв на пода. <br /><br />СЛЕД УБИЙСТВОТО ПОСЛЕДВА ИМПОЗАНТНО ПОГРЕБЕНИЕ<br />“Тялото на покойника беше пренесено от домът му в черквата при Военното на Н.В училище. Към 12 часа по обед от двете страни на алеята за училището се бяха вече наредили в шпалир няколко хиляди млади легионери и съмишленици на генерала. Черквата беше препълнена с народ. Едва успяхме да се доберем до входа на черквата. На погребението присъстваха: Н.В.Царят, Н.Ц.В. княз Кирил, висши офицери, министри, военни аташета н др. <br /><br />От името на войската говори полковник Попов, от името на запасните офицери- генерал Илинов, от името на Българските Национални Легиони- Илия Станев, който изтъкна с пламенни слова, че генерал Луков завещава на българския народ беззаветна служба на род и Родина, бидейки самия образец на доблестен гражданин и смел воин, с непоколебима вяра във възхода на българската национална кауза. <br /><br />Погребението беше извършено в централните софийски гробища. Пръв говори от името на Съюза на запасните офицери полковник Илчев и след като описа достойния жизнен път на големия българин завърши с думите: “Чужденци намериха свое оръдие да посегне върху живота на генерала, за да лиши българският народ от един голям воин с висши граждански и войнишки добродетели. Голяма и всеобща е скръбта на всички ни.” <br /><br />Така умря ген. Христо Луков, но делото му посветено на Родината остава пример за поколенията български националисти и ще живее вечно.Jordan_13http://www.blogger.com/profile/01363054715126856076noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8209040832699935565.post-61783957826653953482011-02-11T15:34:00.000-08:002011-02-11T15:37:12.406-08:00За спасяването на "българските" евреиЮдаистката ерес е злокачествен тумор, който трябва да се изреже<br />(Томас де Торквемада)<br /><br />След блаженото лизане на еврейски задници, което Гробовото правителство започна с встъпването в своя мандат, совалката на Тиквата до Изсра-ел, непрекъснатите совалки на министри от неговото правителство до Тел Афиф, обещанието на земеделския му министър безпроблемно евреите да купуват земеделска земя в България чрез подставени фирми и лица, безпардонните изказвания и наставления на посланика Гендлер в интервюта на богопомазани вестници, дойде и очакваното – председателя на “българския” Парлама-мент, рабфашката болшевичка Цецка Цачева да изнесе и реч на специална сесия пред Кнесета. Оттук не е далече деня, когато най-вероятно външния министър на Изсра-ел, Авигдор Либерман или министър-председателя на тази “държава”, ще изнесе реч на специална сесия на “Българският” Парлама-мент. А в обозримо бъдеще, под надслова на обединението на всички пролетарии или на всички моше- ници, ще се стигне до обединението на двата Парлама-мента в един, за по-добро функциониране. <br />Това едва ли ще има кой знае какво значение за липсваща държава като България и псевдодържава като Изсра-ел. Общия Парлама-мент ще даде възможност моше-ничеството и корупцията да бъдат узаконени и да достигнат небивал блясък, който ще смае световната съвест. Така или иначе, всеки уважаващ себе си юдеин е ляв, когато трябва да се разруши дадена държава чрез революция и десен, когато трябва да влезе в управлението й, за да я окраде. За евреите – дясно и ляво, не са идеологии, те са лостове за постигане на определени цели. Лявото и дясното са идеологии само за гоите – забавачница на ума, отклоняване на вниманието, от истинската същност на паразитизма, дълбоко вкоренен в юдейската психология. А тя е психология неспособна да пожертва самата себе си в името на другия или в името на нещо висше. Тя е психология, която дори не може да се пожертва в името на своя собствен Бог! Исторически Вехтия Завет ни свидетелства за това. Там вместо родоначалникът им Авраам да пожертва сина си Исаак, пожертва животно - овена. Благочестивото тълкуване на този текст е, че така Господ изпитал послушанието на Авраам, което е абсолютна демагогия. Тази случка показва неспособността на този народ да жертва себе си в името на нещо висше и свято. Там стои не послушанието, а страхът за самия себе си и първородството. Този акт, след това така враства в психологията на юдейството, че се превръща в традиция при тях да пожертваш всички останали заради себе си, да пожертваш гоя, заради евреина. Затова ние не можем да се съгласим с изрази като “вековните приятелски чувства на българите към евреите”. Не е добре в политически речи да се вмъкват идеите прокламирани от масонското издателство “Тангра Танакра” за някакви взаимности в историческото съжителство между тях и нас. По-добре е човек да се обърне към нашите възрожденски писатели и поети, които много добре описват заслугите на еврейството за падането на столицата Търновград (“Жидов гроб”) или описанието им от наш възрожденец като Любен Каравелов на тяхната физическа и духовна нищета. Още повече, че в народния ни изговор съществуват отрицателни наричания като “жолто еврейче” и “жолта базигряна”. Днес подобни изказвания биха били сложени в графа “расизъм” и “антисемитизъм”, а съответните автори осъдени за отричане на холокоста. Съвсем неслучаен става факта, че редица от тях постепенно почнаха да биват сваляни от учебниците в българските училища. Това е национално престъпление и предателство, за което в обозримо бъдеще, ще потърсим сметка. <br />Юдеите трябва да разберат, че термина “свобода на словото” не означава писане и изговаряне на това, което те кажат по собствените им медии или от устата на отгледани от тях научни и обществени светила. То включва и отричане на холокауста и семитизма. Иначе не е “свобода на словото”. Защото да кажеш една купчина глупости по телевизията, да натириш България в кочината на “евроатлантическите ценности”, а да ти бъде забранено да посочиш истинската причина за злината по света, това не е “свобода на словото”, това е “диктатура над словото”. Това е същото, като да забраниш “Моята борба”, при все, че няма по-добро четиво в света, което да ги охарактеризира така добре и целия еврейски елит, да го пропрочита. Хубаво е, когато други пишат за теб, дори лоши неща...Това е “реклама”. Истина, а не реклама е, обаче събитието “Марко Кралевити убива солунско еврейче”. Нашият народ, уж воден от вековни приятелски чувства към евреите, взел, че включил в борбата срещу солунското еврейство дори митичния Конник-Герой, наречен в епосите “Крал Марко”. Ясно е, че Марко Кралевити не отива да чете проповеди в някоя синагога в Солун. Това идва да покаже, че след като през 1492 , евреите са натирани от Испания, заселването им в пределите на Османската империя не е посрещнато с братски приятелски чувства от нашите деди, тъй като все още е ярък спомена от отварянето портите на Търновград от юдеина, получил след това и полагаемия му се “жидов гроб”. Точно такова отваряне на портите на Българската държава, направи и подставеното лице на Ротшилд в България – Соломон Паси, срещу когото имаше дело за изнасяне на секретни държавни тайни в посока Тел Афиф. Няма да ви казвам, че “солунско еврейче” е прозвище - символ на втория център на злото, втория център на оробяване на българската народност, защото след заселването им в нашите предели, евреите по никакъв начин не са считани за “рая”, каквато по-нанатък се превръщат българите. Остава да се запитаме, дали това не става под давление точно на тази общност, обособила своя Балкански Йерусалим в град Солун. Де факто убиването на “солунското еврейче” е символ на разрушението на този Балкански Йерусалим като източник на зло за българската народност. И днес ние чакаме отново, някой Марко Кралевити да убие “солунското еврейче”, което вече се намира не в Солун, а в “българския” Парлама- мент. Този Парлама-мент начело с рабфачката Цецка Цачева се е превърнал в източник на проповед на юдаизъм и семитизъм (сатанизъм), той се е превърнал в една огромна синагога, в която заседава зловещия Синедрион. <br />Защото ние не можем да се съгласим с изказване като това <br /><br />“България е държава, която векове е била кръстопът и живеейки на кръстопътя, сме се научили да общуваме. <br />Само с общуването, с разбирането на другия, може да се обясни един от най-важните, най-славния епизод в българския ХХ век – спасяването на българските евреи по време на Втората световна война.”<br /><br />Това изказване е една огромна манипулация. Спасяването на живеещите на територията ни евреи е от значение само за евреите и огромна жертва от наша страна. По никакъв начин това не е най-славния епизод в българския 20-ти век. Това е абсолютна манипулация на историята. Най-славните епизоди, това са независимостта на България, Балканската война, връщането на Южна Добруджа обратно в Българската държава. Най-срамния – ликвидирането на Третото българско царство и обявяването му за република, чрез незаконен и невалиден референдум. В основата му стояха отново юдеи, които се биха срещу него в партизанските отряди. Това е факт. Плочите на избитите евреи взели участие в партизански отряди са навсякъде. Явно са били много усърдни в желанието да стрелят срещу българската жандармерия. Или да дадът пример на подлъганите млади момчета, взели участие в “антифашистката борба”. Оттук вече трябва да ви стане ясно какъв е характера на този “народен съд”. Това е военен трибунал за разправа, физическо ликвидиране и отмъщение за избитите в жандармерийските акции “богоизбрани” и трибунал за разделение и противопоставяне на българският народ по идеологически признак, чиито смъртносни отровни плодове ядем дори днес. Националната ни съвест трябва да осъди и поругае историческите дела, довели до избиването на българи от други българи, в угода на чужди идеологии, каквато е и идеологията на капитализма, от която произхожда идеологията на комунизма. <br />Но да се върнем на този исторически акт – спасяването на “българските” евреи. Какво представлява той? Накратко, този акт е исторически урок по милосърдие, преподаден от българския народ на юдеите. Той няма нищо общо с “общуването”, защото и днес чувам евреи да казват: “не знаем защо са го направили българите”. На тези човекоподобни, въобще не им става ясно и им е непонятно защо сме ги спасили. Затова този ден при тях минава неглиже и без ясно изразено разбиране и благодарност. А на този ден, всеки уважаващ себе си юдеин в знак на признателност би трябвало да целува ръка на своя съсед българин. <br />Затова днес се стига до парадокса, ние да го честваме, все едно сме спасили самите себе си и да го отбелязваме. Защо? Защото те нямат втъкана в своя народностен организъм същността на милосърдието и не могат да го разберат. Неслучайно те разпнаха този, който им каза: “не жертви искам, а милост”, а си поискаха разбойника Варава. Защо? Защото те носят Разбойника в психологията си. <br />И ако трябва да използвам християнски термини, какво е акта на спасяването на евреите? Това е българската “Проповед на Планината”, насочена към историческото битие на юдеите, което е битие на нескончаем холокауст над народите, които срещат по пътя си към “Обетованата земя”, като демонстрация на “богоизбраността” им и волята на расовия им бог Йехова – този или онзи народ да бъде предаден в ръцете им за пълно заколение. Те си измиваха кървавите ръце след поредния холокауст като го приписваха като воля на техния расов бог. Е, и по този начин римския прокуратор Пилат Понтийски си изми ръцете пред тях, като хвърли кръвта на невинния върху им и техните деца. Затова, ако има на планетата народ, който да е отрекъл безсмислието на холокауста, и който да е същинския богоизбран народ, това е Българският. <br />Докато те, лъжебогопомазаните го превърнаха в една добре печеливша индустрия и наложиха в Европа закон за отричане на холокоста. Този закон е издевателство над човешката съвест и достойнство и трябва да бъде незабавно отменен, а всички осъдени по него – незабавно обезщетени в злато!<br />Депортирането на евреите от Германия и от цялата територия на Европа от техния сънародник Шикългрубер, безобразно сатанизиран от пропагандната им машина, в крайна сметка върна в тях идеята отново да си имат своя собствена държава на предишната им територия. Хитлер работеше за тях. Неговите действия и на подопечните му високопоставени евреи направиха възможен и реален бляна за възраждането на еврейската държава. Огромните финансови потоци на Ротшилдови и Рокфелерови, свършиха останалото. В този ред на мисли Шикългрубер е недооценен в най-новата еврейска история, защото той е съвременното олицетворение на цар Давид. А нима евреите имат нещо против този свой цар? <br /><br />Как бе създадена новата еврейска държава? Отново, като бяха пожертвани други и срещу тях бе осъществен и се осъществява геноцид. Този път, обаче геноцида е срещу съродственици, каквито са родените от Авраам и египетската му наложница, наследниците на Исмаил. Междуродствената омраза е нещо обикновено, особено, когато е за земя и имоти, но с нея в продължение на десетилетия е престъпление да се занимава цялото човечество. Израел дължи извинения на цялото човечество и съответните обезщетения, отново в злато! За всичко на този свят се плаща, а евреите не са свикнали да дават, а само да взимат. Законът на жертвата изисква даването. <br />Затова държавата Израел, трябва да въведе по подобие на своя по-голям брат САЩ - Ден на Благодарността. Този народ до днес продължава да има Ден на Омразата – Пурим в пълен разрез с проповядваните от тях «демократични ценности, свободи, толерантност и търпимост». Един от празниците, който трябва да бъде забранен е Пурим! Защото в него се произнася проклятие: «Проклет да е Аман». Нима това се вързва с толератността и търпимостта? Денят на Благодарността трябва да бъде въведен в Израел именно заради спасяването на «българските» евреи. Ние сме съвсем наясно, че това е една много трудна мисия. Юдеинът като богоизбран и богопомазан, ще му е много трудно да изрази благодарност към гоя, че го е спасил. За него това е светотатство и е нещо нечувано. Но именно българската «Проповед на Планината» извади жилото на юдейското проклятие към гоя, към неверника. Ние няма да чуем «проклет да е Аман» употребено спрямо нас, но най-малкото искаме от еврейския посланик всяка година да се обръща към българския народ, поне с едно «Благодаря». <br />Иначе дълбоко ще се усъмним в искреността на думите на Цецка Цачева, произнесени в словото й:<br /><br />«Аз съм сигурна, че ние с вас без съмнение сме заедно – на страната на свободата, на демокрацията, на просвещението.”<br /><br />Дали Израел днес е на страната на Доброто? Категорично, не. Тъй като не виждаме промяна в характера на еврейския народ от хилядолетия насам, не виждаме нищо добро в демокрацията, където играта на «управляващи» и «опозиция» е всъщност безмилостна конфронтация за това, кой ще управлява, за да може да краде повече от народа си; теза и антитеза, чийто синтез ни разсипва като народ, унищожава ни физически и духовно, оставя ни без държава. <br />Просвещението? Цачева неслучайно е превела термина «илюминизъм» да звучи на български. Защото на български той има абсолютно позитивно значение. Не такова значение, обаче има той в истинската си същност, чиято цел е тотален диктат над народите и нов световен ред. “Илюминизма” възникна като отпор и отмъщение срещу католическата църква и инквизицията, която гонеше евреите от Европа или ги покръстваше насила, лишавайки ги от възможността да изповядат юдаизма. Той не възникна като необходимост на човешкия напредък и не е правилно да се смята, като източник на такъв, а като ползвател на същия в идеята на отмъщението. И днес не ни остава нищо друго, освен да поставим въпроса, как се употребява днес илюминизма спрямо, нас, българите? На Московския ционистки конгрес през 1988 г., е приета точка, в която пише:<br /><br />“Да не се допуска разпространение на българската предхристиянска религия, тази религия да бъде обявена за фашистка.” <br /><br />Е, щом е така, господа илюминати, нека ви припомним светлите думи на първия велик инквизитор Томас де Торквемада: “Юдаистката ерес е злокачествен тумор, който трябва да се изреже.”<br /><br />Българи, вгледайте се добре в държавата Израел, в нейното минало и в нейното днешно настояще. Днес ние, вървим стремглаво по техните стъпки. Ние губим държавата си и сме на път да се пръснем по света, като сухи есенни листа подмятани от вятъра. Други държави ни стават дом, но никоя от тях не може да ни бъде Родина. Нашата изначална и вечна Родина е и ще си остане Балканският полуостров. Нека направим така, че да не я загубим един ден завинаги и хилядолетия след това да водим борба, да си я върнем отново. Нека не бъдем като евреите. Тяхното бъдеще, не е нашето бъдеще, тяхното настояще, не е нашето настояще!Jordan_13http://www.blogger.com/profile/01363054715126856076noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8209040832699935565.post-81917874082656199952011-02-07T02:54:00.000-08:002011-02-07T03:04:05.996-08:00Мат'рялът в България или, описание на видовия състав на фаунатаhttp://www.dolni.org/index.php?nav=viewpost&postid=158<br /><br />1. Семейство "Мутри" (mutra)<br /><br />Обикновена безчела мутра (mutra brutalis) - след изчезването на пещерната мечка това е най-едрият хищник по нашите земи. Достига ръст 220 см и тегло 220 кг.<br />Обитава главно големите градове, но се среща и в по-малки селища. Окосмяването често е опадало поради употреба на анаболни стероиди. Практически всеяден като дива свиня,<br />но проявява предпочитание към мешана скара, неизрядни длъжници, себеподобни и случайни граждани.<br />Размножава се рядко. Женските (mutresa brutalis) са значително по-дребни, с дълги крака, практически не говорят и не мислят.<br />Цени се, ако носят на бой и не си подават носа извън беемвето.<br />Обикновената безчела мутра е предпочитан ловен обект, благодарение на което популацията му застрашително намалява. Ловът им е особено емоционален и драматичен, защото мутрата отвръща на огъня. Въпреки забраната да се ловува с взрив, защото поврежда трофеите, това е най-често прилаганият способ по отношение на този особено опасен хищник. Трофеят се оценява по диаметъра на врата и характерната липса на чело, а оттам и на мисловна дейност.<br /><br />2. Семейство "Тарикати" (tarikatus)<br /><br />Криминален тарикат (tarikatus criminalis) - криминалният тарикат е вторият по разпространение хищник в България.<br />Обитава изоставени фабрики, фалирали банки,мотае се около фондовата борса, като понякога строи финансови пирамиди. Ръстът и теглото му варират. На вид е мазен, оперен и обича да се хвали. Понякога живее в симбиоза с висши държавни служители или близкия до него политически тарикат (tarikatus politicus)<br />(виж по-долу). В поведението на мъжките и женските не се наблюдава особена разлика. Понякога прелита големи разстояния, като мигрира дори до Южна Африка, Испания, Холандия или Аруба, но в Испания напоследък го опръстеняват, а на последните две места е ценен ловен обект и често го отстрелват.<br />Политически тарикат (tarikatus politicus) - близък по вид и поведение до предходния вид, но обитава централите на политическите партии, общинските съвети, министерствата и агенциите, като се среща и в Народното събрание.<br />Опасен хищник, който унищожава далеч повече, отколкото може да зконсумира. Присъствието му в страната се разпознава по вида на територията, напомнящ масираните бомбардировки от Втората световна война.<br />Хищниците от семейство "Тарикати" нанасят големи вреди на стопанството. Въпреки че често са подценявани като ловни<br />обекти, борбата с тях трябва да се води системно и целенасочено заради огромните вреди, които нанасят.<br /><br />3. Семейство "Паразити" (parazitus)<br /><br />Социален паразит (parazitus socialis) - социалният паразит обитава предимно панелната част на градската среда. Отличава се с това, че не прави нищо, освен да играе карти, да лочи бира и да приказва за политика. Той е непоправим песимист и по тази причина не желае да свърши нищо полезно. Понякога се занимава с кокошкарски кражби и далавери, но като цяло се изхранва от социални помощи.<br />Без сам да нанася особени вреди, той предоставя идеалната среда за развитие на хищниците от семейство (tarikatus). Поради крайната си непретенциозност е изключително устойчив на препарати, обгазяване, спиране на тока, повишаване на цените и др. Борбата с него по света се води чрез опитомяване и впрягането му в общественополезен труд. При нашите условия обаче тази задача е непосилна, особено след закриването на "Строителни войски".<br />Семеен паразит (parazitus familiae) - семейният паразит слабо се отличава от социалния. Дори сред учените съществуват мнения, че това са подвидове на един и същи вид, които живеят при различни условия. Особеното при семейния паразит е,че се изхранва не от социални помощи, а от заплатите или пенсиите на домашните си. При това предпочитанията му са по-скоро към алкохол и обсъждане на мачове, отколкото към политика. Истински привързан е само към "Еврофутбол", на когото е способен да дари и хляба на децата си. Борбата със семейния паразит се води изключително трудно, защото рядко си показва носа далеч от дупката си.<br />Обикновено се прибягва до спиране на вересиите в бакалията, а ако и това не помогне – до един хубав пердах с неокастрена дряновица. Не че помага, но на човек му поолеква.<br /><br />4. Семейство "Данъкоплатци" (fiskalis)<br /><br />Обикновен гол данъкоплатец (fiskalis nudis) - обикновеният гол данъкоплатец е най-често срещаният представител на семейство данъкоплатци у нас. Твърди се, че в Западна Европа бил на изчезване, но запасите на България и Русия са толкова големи, че популацията му в световен мащаб не е застрашена от нищо. Твърди се, че голият данъкоплатец е създаден от Мичурин-Велчев-Сакскобургготски чрез сложна селекция. Като основа бил ползван Добре облечения данъкоплатец (fiskalis Pierus Cardinus), като оголването е постигнато посредством умело вдигане на данъците.<br />Така че той не може да се причисли към изначално дивите видове, а е по-скоро вторично подивял вид, адаптиран към източноевропейските условия. Голият данъкоплатец обитава повсеместно градовете и селата на България, Източна Европа<br />и Сибирската равнина чак до Владивосток. На ръст е по-дребен от Облечения данъкоплатец, с явни признаци на недохранване. Има характерен див поглед и наплашено поведение, което преминава в истеричен кикот при вида на новите сметки в пощенската кутия.<br />От страх да не срещне инкасатор или данъчен инспектор в<br />много райони се придвижва само нощем, на прибежки и припълзявания, като умело използва маскиращите свойства на местността. Макар че е гол, той добре понася зимния студ, дори в Сибир. Според някои се топли на сметките за тока или парното – щом ги погледне, обилно се изпотява. Обикновеният гол данъкоплатец е единственият тревопасен вид от всички описани. Той е ценен стопански вид и затова Партията и Правителството полагат неуморни усилия за запазването му в гол вид, като всеки ден го пращат да пасе трева. Въпреки това той доста страда от ловните набези на описаните по-горе хищници, както и от враждите между тях, защото всички те са негови естествени неприятели.Jordan_13http://www.blogger.com/profile/01363054715126856076noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-8209040832699935565.post-50443372804013685602011-02-02T14:25:00.000-08:002011-02-02T14:26:01.390-08:00Из "Куцият Елен - Търсач на видения"ДА ГОВОРИШ СЪС СОВИТЕ И ПЕПЕРУДИТЕ<br /><br />Нека всички седнем тук, в откритата прерия, където не можем да видим магистрала или ограда. Нека няма одеяла, върху които да седим, а да почувстваме с телата си земята, почвата, храстите. Нека тревата ни бъде легло, да усетим колко остра и същевременно мека е тя. Нека станем като камъните, растенията и дърветата. Нека бъдем животни, да мислим и чувстваме като тях.<br />Вслушай се във въздуха. Можеш да го чуеш, да го почувстваш, да го помиришеш, да усетиш вкуса му. Уония уакан - свещеният въздух - който подновява всичко с дъха си. Уония, уония уакан - дух, живот, дъх, обновление - той означава всичко това. Уония - седим заедно и чувстваме присъствието на нещо между нас; той е тук, макар че дори не ни докосва. Това е добър начин да започнеш да мислиш за природата, да говориш за нея. По-точно - да говориш с нея, да говориш на реките, на езерата, на ветровете като на свои роднини.<br />Вие направихте така, че дори за нас е трудно да се усещаме като част от природата. Даже насред откритата прерия осъзнаваме, че някъде там, зад онези хълмове, има складове с ракетни снаряди и радарни станции. Белите хора винаги избират няколкото останали незамърсени, красиви природни кътчета, за да построят там такива отвратителни обекти. Вие насилихте и осквернихте тези земи, като повтаряхте: "Дай, дай, дай!", но никога не дадохте нещо в замяна. Взехте двеста хиляди акра от нашия резерват Пайн Ридж и ги превърнахте в бомбен полигон. Тази земя е толкова хубава и необикновена, че сега някои от вас искат да я превърнат в национален парк. Единственото, за което я използвахте, откакто ни я отнехте, е да я вдигате във въздуха. Вие плячкосахте не само земята, но и скалите и минералите, които наричате "мъртви", а всички те са истински живи; вие дори променихте животните, които са част от нас, част от Великия Дух, променихте ги по такъв безумен начин, че никой не може да ги разпознае. Има сила в един бизон - духовна, магическа сила - но няма такава в говедо от породата "Херефорд".<br />Има сила в антилопата, но не и в козата или овцата, които не помръдват, дори когато ги колиш, които ще ти изядат вестника, ако им го дадеш. Имаше огромна сила във вълка, в койота. А вие ги превърнахте в природна грешка - в пудел-джудже, в пекинез, в куче, което седи в скута на жените. Не можахте да направите много с котката, която е като индианеца - непроменима. Затова я кастрирате, махате й ноктите, дори и отрязвате гласните струни, за да може да експериментирате върху нея в лабораториите, без да бъдете притеснявани от писъците на животното.<br />Яребица, тетрев, пъдпъдък, фазан - превърнахте ги в пилета, в същества, които не могат да летят и им поставяте нещо като слънчеви очила, за да не си изкълват едно на друго очите; "птици" с "обществена йерархия". Има ферми, в които отг-леждат пилета заради бялото им месо. Тези птици се държат в) ниски клетки, наблъскани плътно една до друга през цялото ( време, което прави гръдните им мускули много големи. Спе-> циални успокояващи звуци се разнасят около кафезите на тези пилета. Един по-силен шум и всички птици се побъркват и се убиват сами, летейки срещу мрежата на клетките си. Това, че трябва да прекарат целия си живот приведени, превръща пилетата в неестествени, шантави, недобри птици. Това също npa-t ви и човешките същества неестествени и недобри.<br />Ето как вие сами се мамите. Вие не само сте променили, | махнали ноктите и изродили своите хвъркати и четириноги братовчеди; вие сте го сторили и със себе си. Превърнали сте мъжете в председатели на бордове, в работещи в офиси, в бач-катори, чието работно време отчитат перфокарти. Превърнали сте жените в съпруги, наистина ужасни създания. Веднъж бях поканен в дома на една такава.<br />"Внимавай с пепелта, не пуши, ще очерниш пердетата. Внимавай с аквариума на златната рибка, не дишай срещу малкия дългоопашат папагал, не облягай главата си на тапета; косата ти може да е мръсна. Не разливай алкохол на масата, тя има много деликатен гланц. Трябваше да си изтриеш ботушите; подът беше току-що варосан. Недей, недей, недей...'' Господи, та това е лудост. Не сме създадени да го понасяме. Живеете в затвори, които сте построили за самите себе си и ги наричате "домове", офиси, фабрики. Имаме нов виц в резервата: "Какво е да те лишат от култура?". Отговорът е: "Да си средностатистическо бяло дете. живеещо в построено на различни нива жилище в предградията с цветен телевизор."<br />Понякога си мисля, че дори нашите жалки колиби от импрегнирана със смола дебела хартия са по-добри от вашите луксозни домове. Да се разтъпчеш сто крачки до клозета през ясна зимна нощ, да нагазиш в кал или сняг - това е една малка връзка с природата. Или пък през лятото, докато си в тоалетната, да оставиш вратата й отворена, да не бързаш и да слушаш жуженето на насекомите, а слънцето да сгрява костите ти през тънките дъски - вече сте изгубили това удоволствие.<br />Американците искат всичко да е дезинфекцирано. Никакви миризми! Дори и хубавите,естествени миризми на мъжа и жената. Отърви се от миризмата на кожата си, от тази под мишниците си. Изличи я и след това се напръскай или си намажи някакъв нечовешки аромат, нещо, за което си хвърлил много пари - десет долара за унция, тъй като знаеш, че това би трябвало да мирише добре. "Интимен женски аромат", аромат срещу лош дъх - виждал съм ги по телевизията. Скоро ще отглеждате хора без телесни отвори.<br /><br />Мисля, че белите са толкова уплашени от света, койтф създали, че не искат да го виждат, чувстват, подушват и чу Усещането за дъжд и сняг върху лицето ти, да се вкочанищ ледения вятър и да се стоплиш пред огъня, да излезеш от М рещата парна церемония и да се хвърлиш в студения потогсИ тези неща те карат да се чувстваш жив, но вие вече не ги иск»! те. Да живеете в кутии, които не допускат да влизат жегай през лятото и студът през зимата, да живеете в тяло, което н§ ма миризма, да слушате шума на стереоуредбата, вместо да» вслушвате в звуците на природата, да гледате някакъв актьор по телевизията, който изпитва нещо измислено, докато вие самите нищо не изпитвате, да ядете безвкусна храна - това! вашият начин на живот. Той не е добър.<br />Храната, която ядете, третирате като телата си - махате цялата естествена част от нея, вкуса, мириса, а след това добавяте изкуствени цвят и ухание. Суров бял дроб, суров бъбрекг ето в какво искаме да забием зъби ние, старомодните чистокръвни индианци. В стари времена ядяхме червата на бизона и дори правехме състезания от това. Двама от нас хващаха от двете страни дълго парче черво и започваха да дъвчат към средата, за да видят кой ще стигне до там първи - ето това е ядене. Не ти трябват хапчета и витамини, когато погълнеш т£; зи черва, пълни с наполовина ферментирали, наполовина смлени трева и билки. Използвайте горчивостта на жлъчката, а не рафинирана сол или захар. Уошиа - месо, бъбречна мас и горски плодове, стрити заедно - парче от тази сладка уашна помагаше на човек да върви цял ден. Това беше храна, която носеше сила в себе си. Не като нещата, които ни давате днес -сухо мляко, дехидратирани яйца, пастьоризирано масло, пилета, които са само бутчета или само бяло месо - та това не е птица!<br />Вие не искате птицата. Нямате куража честно да убиете - да отрежете главата на пилето, да го оскубете и изкормите | не, вие не искате вече да правите това. Ето защо то идва в чиста пластмасова торбичка, цялото нарязано, готово за ядене, без вкус и вина. Вие не искате да знаете за кръвта и болката при правенето на вашите палта от визон или тюлен. Такава е и вашата идея за войната - седиш си в самолет високо над облаците, натискаш един бутон и никога не поглеждаш под облаците -това е дезинфекцираният начин без вина и миризма.<br />Когато ние убиваме бизон, знаем какво правим. Извиняваме се на духа му, опитваме се да го накараме да разбере защо сме го извършили, почитаме с молитва костите на тези, които са дали плътта си да останем ние живи, молим се за тяхното завръщане, за живота на нашите братя, бизоновия народ, както и за нашите собствени хора. Вие не бихте разбрали това и по тази причина имахме клането при Уашита, клането при Сенд Крийк, мъртвите жени и бебета при Ундид Ний. Затова ние сега имаме Сонг Ми и Ми Лай.<br />За нас живота във всичките си форми е свещен. Щат Южна Дакота има служители за борба със селскостопанските вредители. Те се качват на самолет и стрелят по койоти от въздуха. Водят отчет на извършените от тях убийства, записват всичко в малките си книги. Собствениците на добитък и овце им плащат за това. Койотите ядат най-вече гризачи, полски мишки и други подобни. Много рядко ще нападнат отдалечило се от стадото агне. Койотите са боклукчиите на природата, които изчистват загнилите и вонящи неща. От тях стават добри домашни животни, ако им се даде възможност. Но техният живот може да коства на някои хора няколко цента и затова койотите са избивани от въздуха. Тези животни са били тук преди овцете, но сега пречат - не можеш да изкараш пари от тях. Все повече животни измират. Същества, които Великият Дух е сложил тук, трябва да си отидат. На тези, които създадохте вие, е разрешено да останат - поне докато не бъдат извозени за клане. Тази ужасна арогантност на белия човек да се прави на нещо повече от Бог, от природата, се изразява с думите му: "Ще позволя на това животно да живее, защото то ми носи пари. Онова животно, обаче, трябва да си отиде, тъй като не ми носи доходи, а обитаваното от него място може да<br />бъде използвано по по-добър начин." Държите се с койотите почти толкова лошо, колкото се държахте и с индианците.<br />Вие разпространявате смърт, купувате и продавате смърт. Въпреки всичките си дезодоранти все още миришете на нея, но се страхувате от нейната реалност и не искате да се изправите лице в лице с нея. Вие сте дезинфекцирали смъртта/ сложили сте я под покривало, отнели сте почитането й. Ние, индианците, мислим много за смъртта. Аз също го правя. Днес ще е идеален ден за умиране - нито твърде горещ, нито твърде хладен. Ден, в който да освободиш нещо от себе си, да го оставиш да се шляе на воля. Добър ден за един щастлив, весел . човек с много приятели да достигне края на своя път. Другите дни не са толкова хубави. Те са за егоистичните, самотни хора, които с мъка са напуснали земята. Предполагам, обаче, че за белите всеки ден за сбогуване с живота ще бъде оценен като лош.<br />Преди осемдесет години нашите хора изпълнявали Танца на духовете, пеели и танцували докато не паднат от изтощение. И в несвяст получавали видения. Танцували, за да вър-, нат обратно мъртвите си, да върнат бизоните. Пророк им казал, че чрез силата на Танца на духовете земята ще навие като килим всички творения на белия човек - оградите и миньорските градчета с техните публични домове, фабриките и фермите със смърдящите им, неестествени животни, железопътните линии и телеграфните стълбове, наистина всичко. И под този навит на кълбо свят на белия човек ние ще намерим oтново незамърсената, покритата с цветя прерия, пълна със стадо бизони и антилопи, с облаци птици - земя, принадлежаща н| всички, носеща наслада на всички.<br />Предполагам, че още не е дошло време това да се случю но то се завръща, чувствам как сгрява кокалите ми. Това не е старият Танц на духовете и не е предизвиканото от него навиване, а един нов-стар дух и то не само сред индианците, но сред белите и черните хора, най-вече сред младите хора. Toй е същото като дъждовните капки, които образуват малка вада, вадите образуват голяма река, а тя пробива всички бентове. Когато говорим за тези неща, като създаваме тази книга - значи, че няколко дъждовни капки са налице.<br />Слушай, не много отдавна видях нещо в ума си: в моето видение електрическата светлина ще спре някога. Твърде много е използвана за телевизия и ходене до луната. Идва денят, когато природата ще спре електричеството. Полицейски коли без светлини, стопляща се бира в хладилниците, падащи от небето самолети, дори президентът няма да може да повика някого по телефона. Млад мъж или мъже ще дойдат и ще знаят как да изключат цялото електричество. Ще бъде мъчително като даването на живот. Изнасилвания в мрака, пияници, разбиващи магазините за алкохол, много разрушения. Хората се мислят за твърде хитри, твърде умни; машината спира и те са безпомощни, тъй като са забравили как да се справят без машини. Ще се появи Светлоносец, който ще донесе нова светлина. Това ще се случи преди края на века. Човекът, който притежава гази сила, ще стори и много добри неща - ще спре цялата атомна енергия, ще премахне войните просто като изключи електрическата енергия на белите. Надявам се да стана свидетел на всичко това, въпреки че тогава и аз ще бъда изплашен. Това, което има да става, ще стане.<br />Смятам, че се движим в кръг или в спирала. Всеки път отиваме малко по-нависоко, но после отново се връщаме на същото място. Пак се приближаваме към природата. Чувствам го, твоите две момчета го чувстват. Няма да е толкова лошо, Ще се справяме без много от нещата, с които си свикнал - неща, измъкнати от земята и глупаво пропилени. Не можеш да ги замениш с други, а и те няма да траят вечно. Тогава ще се наложи да живееш съгласно индианския начин на живот. Възрастните няма да харесат това, но децата им ще го одобрят. Надявам се, че машините ще спрат да работят преди да са направили електрически царевични кочани за бедните индиански тоалетни.<br />Ще излезем извън кутиите си и ще преоткрием времето. В стари времена човек приемал времето каквото е, каквото, дойде, преследвал дивеча и си движел на юг със стадата. Тук, в Южна Дакота, казват: "Ако не харесваш времето, изчакай пет минути." Може температурата да е сто градуса на сянка и изведнъж да се извие буря, с парчета град колкото топки за голф, прерията да стане цялата в бяло и зъбите ти да тракат от студ. Това е хубаво напомняне, че си само малка частица от природата, че не си толкова могъщ, за колкото си мислиш.<br />Вие, белите хора, се опитвате да избягате от времето, летите до Маями, където винаги е лято, изпускате дъждовете и снега. Това е много жалко. До 1925 година включително ние имахме няколко стари мъже, които се събираха заедно в нещо като клуб. Те някак си можеха да кажат какво ще бъде времето. Не се нуждаеха от прогнози, с всичките им ефектни трикове за привличане на вниманието, сателити и каквото там ощех имате. Те просто разполагаха със своята мъдрост, с нещо, което им казваше какво си е наумила природата.<br />Някои шамани имат силата да влияят на времето. Никой обаче не го използва просто ей-така, а само когато е абсолютно необходимо. Когато провеждаме нашия Танц на слънцето, винаги се опитваме да имаме прекрасно време. Миналата пролет по време на една сватбена церемония в Уинър, ти ме видя да рисувам фигура на костенурка върху земята. Научих го от старите хора. Когато бях малък, веднъж се събрахме с приятели да поиграем. Започна да пръска дъжд и страшно се ядосах. Искахме да играем, а времето не ни позволяваше. Баба ми каза: "Защо не нарисувате фигура на костенурка?" Преди да я завършим, дъждът спря. Мога да предизвикам суша или чрез специална, обърната наопаки костенурка, да наводня всичко. Но трябва да знаеш каква е и правилната молитва, която върви с фигурата, точните думи. Няма да кажа кои са те - твърде опасно е. Не трябва да си играеш с това. Виждам изражението на белия човек върху твоето лице. Не вярваш на думите ми.<br />Попитай приятеля ми Пит Кетчес, който е тук, той е мой брат-шаман.<br />Пит Кетчес:<br />Джон е прав. При Танца на слънцето, за който той спомена, когато отрязахме централния стълб за церемонията, трябваше да го задържим. Дървото не трябва да докосва земята. Наредихме се в редица -аз бях най-близо до дънера на дървото и когато то се срина ме удари точно над коляното. Участвах в Танца на слънцето понасяйки тази болка. Наистина ми хареса. Моят Танц на слънцето беше толкова близо до автентичния, колкото успях да го направя. Пробих плътта си сутринта и се освободих чрез разкъсване чак в три часа следобед, това бе най-дългото танцуване с пробиване, откакто съживихме този ритуал. След като се освободих, на запад започна да се образува голям гръмотевичен облак. Много от хората искаха да си тръгнат, да се приберат вкъщи преди да се разрази бурята. А тя вече се приближаваше и то бързо. Та, по време на танца, ми подадоха моята лула, лулата, която винаги използвам. Наричам я моята Главна лула. Взех я и помолих „ Великия Дух да раздели гръмотевица на две, за да може да завършим нашата церемония. Страшната буря се раздели пред всички тези хора, точно пред очите им. Едната част се отправи на север - кипящ хаос към Уайт Ривър - като отнасяше всичко по пътя си, откъсваше покривите, разрушаваше градините и тем подобни неща. Тази част от бурята, която се насочи на юг, към Пайн Ридж, покри всичко с градушка, но над танцовата площадка продължи да грее слънце. Та за мен Танцът на слънцето през 1964 година беше най-добрият, в който съм участвал.<br />А за силата на костенурката, за която Джон ти разказа, знам, че е истина. Сърцето на Кеха, Костенурката, е може би най-силното нещо на света. То продължава да бие цели два дни след като си убил самата костенурка, толкова много сила и издръжли-вост има в него. Ако изядеш такова сърце ставаш много силен. То предава мощта си на този, който го изяде. Сестра ми яде сърце от костенурка. Трябваше да го разрежат на две, за да може тя да го преглътне. Това я превърна в силна жена, с храбро сърце като на воин. Нещо израсна на гърдата й. Докторите казаха, че е рак. Тя запали пет цигари и каза на децата да дърпат от тях, за да ги поддържат запалени. След това взе запалените цигари една след друга и изгори това лошо нещо от нея. Продължаваше да го прави дълбоко в гърдата си, а лицето й не трепна през цялото време. Сега тя е излекувана. Сърцето от костенурка може да направи това за човека.<br />Всички животни притежават сила, тъй като Великият Дух живее във всеки тях, дори в малката мравка, пеперуда, дърво, цвете или скала. Съвременният начин на живот на белия човек ни разделя от тази сила, разводнява я. На човек му трябва време и търпение да отиде при природата, да почувства силата й, да й разреши да му помогне. Трябва му време да помисли, да преоцени всичко. Имате толкова малко време за размишление: винаги бързате, бързате, бързате. Това скъсява живота на човек, цялото това сиво ежедневие, това бързане и суетене. Нашите стари хора казват, че едновремешните индианци не са имали проблеми със сърцето. Не са боледували и от рак. Знаели са как да лекуват болестите, с които са се сблъсквали. Но между 1890 и 1920 година повечета от нашите магически умения, талисмани, лули, древни тайни бяха изгубени или унищожени от Бюрото по индианските въпроси и от правителствената полиция. Разрушаваха нашите колиби за парна церемония, влизаха в домовете ни, чупеха лулите, разкъсваха магическите вързопи, хвърляха ги в огъня, изгаряха ги, напълно затриха мъдростта на цели поколения. На индианеца можеш да отнемеш всичко, но той все още има уста да се моли и да пее древните песни. Все още може да прави своята юипи церемония в затъмнена стая, да бие своя малък тъпан, да накара силата да се върне, да върне мъдростта. И той направи това, но не всичко е възс-тановимо. Еленовите магии са изчезнали. Мечата магия също. Имаше един шаман нагоре по потока, който почина преди около петнадесет години. Той беше последният шаман, притежаващ мечата сила, когото познавах. И бе добър, бе наистина добър."<br />Но мечата сила се завръща. Издаваме звуци на мечка, говорим на мечия език, когато сме войнствено настроени. “Xapppx" - и ти можеш да се считаш за мъртъв. С правилно приготвен мечи нокът пробиваш кожата на участниците в Танца на слънцето и те не чувстват болка. Нека ти разкажа за силата на мечката, за това, какво се случва, когато тази сила на природно животно се надигне срещу силата на онези изкуствени неживотни.<br />Преди много години, когато бях момче, пътувах с баща си. Връщахме се обратно към Стендинг Рок. Случи се по пътя. Баща ми спря за една партия покер в един бар. В съседната стая млада мечка седеше до тезгяха, почти мече. Животното беше оковано, наистина изглеждаше за съжаление. Измъчваха го, караха го да се изправя на задните си крака.<br />Картоиграчите не му обръщаха никакво внимание. Пред всеки от тях имаше голяма купчина сребърни долари. Седях под масата. Харесвах тези големи, кръгли, бляскави парчета сребро. Надигнах се и си взех няколко монети. Или никой не забеляза, или нямаха нищо против. Огромен бял мъж в мъхес-то черно палто и бомбе влезе в заведението и седна на бара. Със себе си водеше един действително едър булдог.<br />"Имаш наистина хубаво домашно животно." - каза на бармана големият мъж, докато дъвчеше пурата си. "Но не е зле да внимаваш с него. Ако кучето ми се отскубне, мечето ти Ще бъде сдъвкано."<br />“Този булдог не става за нищо. Няма да успее дори да близне моето мече."<br />"Залагам петдесет долара, че кучето ми ще победи. Залагам пет към едно - моят булдог ще разкъса твоя галеник. Нека устроим голяма битка!"<br />Извадиха парите, а комарджиите се скупчиха, за да се включат и те. Изкараха навън булдога и мечката. Там имаше голяма кафява палатка, където обикновено се устройваха религиозни проповеди. Четири или пет големи каубойски шапки бяха напълнени с пари от залозите за кучето и мечката. Новината за битката се разпространи със скоростта на прериен пожар и все повече и повече хора идваха да гледат.<br />Баща ми беше продал малко добитък и имаше пари в себе си. Каза ми: "Синко, ще заложа сто долара за това мече." Големият бял мъж с бомбето бе толкова сигурен в своя звяр, че постави пълни шепи с пари срещу баща ми - банкноти от двадесет долара, златни и сребърни монети. Нарисуваха кръг вътре в палатката. Никой не трябваше да стъпва в него. Тези, които бяха заложили пари, можеха да седнат най-отпред. Те коленичиха или направо седнаха, за да могат останалите да виждат какво става, тъй като нямаше скамейки за зрителите. Опънаха няколко одеяла като ограда, за да държат двете животни вътре в кръга. Собственикът на кучето и съдържателят на бара седнах вътре в арената заедно с човека, който държеше "банката". Никога повече не видях в моя живот на едно място толкова голяма камара пари. И тримата пушеха пури и изпълваха палатката с дим. Най-накрая големият мъж с кучето каза: "Още само пет минути - след това вече няма да се приемат залози!"<br />Това причини голямо объркване. Всеки се опита да се включи в залаганията. Хората толкова се разгорещиха кой ще победи, че навсякъде се завързаха юмручни боеве, а пари започнаха да се търкалят по земята. Това бяха добрите стари комарджийски времена!<br />"Спрете кавгите и залагайте!" - извика големият мъж. След това извади часовника си. "Времето изтече. Край на залаганията." Обърна се към кучето си и леко му издърпа ушите.<br /><br />, хвани тази мечка, убий тоя малък негодник. Разкъсай<br />го!'<br />Това нещастно мече седеше като бебе, сякаш цялото шоу изобщо не го засягаше. "Един рунд, това е всичко - каза собственикът на бара - един рунд до победа." Няколко фермери и каубои все още пристигаха, тичайки с пари в ръцете си. Нямаха късмет или пък бяха щастливци в зависимост от това какво си бяха наумили, защото собственикът на кучето извади пистолет и стреля, за да обяви началото на битката.<br />Горкото малко мече все още седеше, когато насъскаха кучето срещу него. После се изправи наистина бавно. На светлината на старите газови лампи очите му изглеждаха тъжни. Кучето ръмжеше и се зъбеше, муцуната му тогава бе по-набръчкана от моето лице сега. Мечката просто се придвижи една крачка напред и отново седна. Погледна това ръмжащо нещо, което като че ли бе цялото само бели зъби. След това разрови земята с лапа и хвърли малко пръст върху главата си. Булдогът може би бе по-умен от собственика си. Като че ли усещаше нещо. Той ръмжеше, зъбеше се, вдигаше голяма врява, но поддържаше дистанция. Големият мъж с бомбето се разгневи. "Хайде, хвани я!" - каза той и подритна кучето отзад. То се подготви за атака и накрая се хвърли напред.<br />Мечката просто протегна напред лапата си, ноктите й изскочиха като много ножове, замахна силно само веднъж към кучето и добрият булдог бе вече студен, с разпрано гърло, съвсем мъртъв. А малкото мече издаде убийствения звук "харррх" като индианец-сиукс.<br />Баща ми спечели повече от седемстотин долара от това малко мече. Повечето от белите бяха заложили на булдога, а всички индианци - на недораслото мече, защото знаеха, че то притежава силата.<br />Същото е и с бизоните. Те притежават сила и мъдрост. Ние, сиу, сме в близки отношения с това животно. То е наш брат. Има много легенди за бизони, които се превръщат в хора. А и ние, индианците, сме със структура като на бизон - широки рамене, тесен ханш. Според нашите вярвания БизонсЯ вата Жена, която ни донесла лулата на мира - центърът на нж шата религия - била красива девица и след като научила пл« мената ни как да почитат лулата, се превърнала в бяло бизонос во теле. Затова бизонът е много свещен за нас. Няма да разбе^ рете нашите чувства към природата, докато не разберете колко близки сме били с бизоните. Това животно беше почти част от нас самите, част от нашите души.<br />Бизонът ни даваше всичко, от което се нуждаехме. Без него не бяхме нищо. Нашите тгтита се правеха от кожата му. Тя беше и наше легло, наше одеяло, наше зимно палто. Бе и наш тъпан, пулсиращ в нощта, жив, свещен. От кожата му правехме мехове за вода. Плътта му ни правеше силни, ставаше част от нашата плът. Дори и най-малката част от нея не се пропиляваше. Стомахът му се превръщаше в котел за супи, когато слагахме в него нажежен до червено камък. Рогата му бяха нашите лъжици, костите му - наши ножове, шила и игли за жените ни. От ребрата му правехме шейни за децата, а от копитата -дрънкалки. Могъщият му череп, с подпряна на него лула, бе нашият олтар. Името на най-великият сред всички си-укси бе Татанка Йотаке - Седящият Бик. Когато избихте бизоните, вие избихте и индианците - истинските, естествени, "диви" индианци.<br />Бизонът притежава мъдрост, а създаденият от човека добитък е нещо изкуствено - няма ум. Мексиканските бикове за корида всеки път се подлъгват по плаща. Да, те са смели, но не са особено умни. Представи си тези бикоборци да се изправят срещу бизон. Всички ще бъдат избити! Създаденият от човека бик гледа само плаща на бикобореца, но бизонът няма да бъде измамен от някакво червено парче плат. Той ще дебне човека зад плаща и рогата му ще го достигнат. Бизоните са хитри. Те имат и чувство за хумор. Спомняш ли си, когато бяхме заедно за последен път в Черните Хълмове? Когато изведнъж заваля сняг след един много горещ ден? Онези шест големи черни мъжки бизони, които видяхме край Блу Бел, които приличаха точно на шест огромни камиона. Изглеждаха толкова щастливи върху снега. Подскачаха, тичаха насам-натам, играеха си като котенца. И след това се натъкнахме на домашния добитък, сбутани едно в друго животни, нещастни, просто за съжаление. "Муу, муу, муу - студено ми е". На истинските, естествени животни не им пречи студа; те са щастливи с коженото палто и обувките, които им е дал Великият Дух. Белите ловци обикновено наричат бизоните глупави, защото лесно можеш да ги застреляш, тъй като не се боят от огнестрелно оръжие. Но бизонът не е бил създаден да се справя със съвременните оръжия. Той е създаден да се справя с индианските оръжия.<br />Разказах ти за малкото мече и булдога. Нека ти разкажа и за бизона и бика. Разнесе се мълва, че някакви скотовъдци организират борба между бизон и питомен бик в ранчото Филипс. По природа ние, сиуксите, сме комарджии. Имахме много игри със залози още преди идването на белия човек. Залагането бе нещо, на което не се наложи да ни учите.Ние можехме да ви научим на това. Моят баща знаеше как да преценява нещата. Това се случи през 1919 или 1920 година. Имахме един от онези смешни малки фордове. Струваше ни три долара да стигнем от форт Пиер до ранчото Филипс. С три долара можеш да пропътуваш може би сто мили. Тогава бях на около*-шестнадесет години. Татко все още се грижеше за мен. Както и да е, стигнахме ние до онова ранчо. Коралът * беше почернял от хора. Бяха пуснали два петела да се бият, за да подгреят тълпата и да раздвижат парите. Баща ми не би заложил на някакво си пиле. Две нещастни пилета, които се дерат и кълват едно друго, кой може да се развълнува от подобна гледка?<br />Най-накрая докараха бизона да вратата на корала. Бикът вече чакаше в едно тясно пространство, досами арената. Негов собственик бе някакъв човек от Уайоминг. Имаше кратко име, но не си го спомням. Забелязваш, надявам се, че бизонът е винаги "той" освен ако не говорим за бизонова крава. Създаденият от човека бик е "то". Та бикът беше наистина голям, ис-^ тински представител на породата "Бул Дуръм", най-лошото животно в района. Топките му висяха толкова ниско, че жи— вотното почти се препъваше в тях. Отвориха клетката му. Хей, бях виждал много бикове през моя живот - но какви рога имаше този само! Бяха огромни, светли на цвят, с черни краища.<br />Старият бизон издухваше прах през ноздрите си, ровеше земята и гледаше тълпата. Няколко мъже седяха върху корала, а както забелязах - и няколко дами. По онова време се носеха дълги поли, но видях няколко хубави чифта крака. Това наистина беше тълпа! Всички крещяха с пълно гърло. Цялата тази суматоха съживи бизона, ядоса го.<br />Татко направи много залози от типа две към едно и три към едно. Може би е, излишно да споменавам, но той заложи на бизона. Помислих си, че това ще е сблъсък със скорост сто мили в час. Бикът бе вече готов за атака. Опашката му стърчеше нагоре във въздуха. Уплаших се, че може да пробие корала. Баща ми каза: "Стой зад тази голяма колона за всеки случай. Нещата могат да се объркат." За момент се притесних, че бизонът ще се уплаши, тъй като не обръщаше никакво внимание на бика. Имаха само двадесет ярда помежду си за атака. Целият корал беше дълъг повече от сто крачки. Най-накрая те се втурнаха напред. Не се сблъскаха, а се разминаха с рога напред, като два влака, идващи от противоположни посоки. Тълпата издаде силно и разочаровано "Ох!". Но след това видяхме, че бизонът е разпрал с рогата си едната страна на бика, все едно го бе направил с бръснач. Ребрата на бика бяха отрязани. Двама каубои изкрещяха: "Бикът е мъртъв!" Той пририта няколко пъти с крака, но бе по-мъртъв и от гроб. Тези опито-' мени животни не притежават силата.<br />Хока — язовецът — ето това е истинско животно. Един ден чичо ми яздел сивия кон, с който събира другите си коне. Яздел без седло, само с едно въже увито около муцуната на коня. Тогава видял язовец. Влезе ли хока в дупката си, дори трима <br />или четирима мъже не могат да го изтеглят навън. С въжето, което използвал за юзда, чичо ми хванал този язовец, но не могъл да го издърпа. Животното влизало все по-навътре в дупката си, а с него и въжето. Скоро въжето стигнало чак до главата на коня. Чичо ми се опитал да го развърже, но главата на коня вече била твърде близо да дупката. Наложило се чичо да простреля въжето, за да освободи понито си. След като веднъж язовецът се прибере, няма какво да направиш.<br />С тялото на мъртъв язовец можеш да предскажеш колко дълго ще живееш. В него има пророческа дарба. Познавах един човек на име Нощният Преследвач. Той разпрал с ножа си един мъртъв язовец и оставил вътре кръвта му. Предполага се, че ще съзреш видение в нея. Тя е като червено огледало и можеш да се огледаш в нея. Оглеждаш се в кръвта на язовеца, когато искаш да видиш кога ще умреш. Трима или четирима мъже гледаха в този язовец. Аз също бях там. Всички бяхме млади. Първият мъж, който надзърна, каза: "Аз съм старец, с бръчки и бяла коса, приведен и без зъби." Беше щастлив - знаеше, че ще доживее да стана прадядо. Вторият, обаче, не беше толкова радостен. "Мисля, че с мен е свършено - каза той -изглеждам, както ме виждате сега. Ще умра преди дори един от космите ми да посивее." После бях аз на ред, но нищо не видях, само тъмна кръв. Другите двама бяха прави. Този, който се видя като старец, може още да бъде видян наоколо. Другият умря отдавна, само няколко месеца след като бе надзърнал в язовеца и точно както той самият каза - преди косата му да посивее.<br />Използваме пенисовата кост на язовеца за шиене или шило. Излъскваме я, правим я блестяща. Вечно ще ти служи. Това е добро оръдие на труда, толкова ценно, че можеш да получиш добър кон в замяна срещу него.<br />Има едни животни, вид гризачи, много бързи, с черна линия по лицата. Те притежават голяма сила, могат да те хипнотизират, дори да те убият. Силата е в очите им. Те живеят заедно с прерийните кученца. Предвижват се под земята. Тол- кова са бързи, че трудно ги следваш с очи. Окото ти е все още тук, а животното е вече ей там. Разказват една смешна история за човек, който искал да убие едно от тези същества. Казали му, че трябва да бъде бърз. Да стреля и след това да тича все едно го гонят дузина дяволи, за да хване животинчето преди да се е скрило в дупката. Човекът наистина се постарал да е бърз. Стрелял и се затичал като вятъра. Нещо го уцелило в дъното на панталоните му - собственият му куршум! Земята от дупката на този гризач също е изпълнена със сила. Тя може да те пази по време на война, може да те направи неуловим за куршумите. Аз я използвам за лекуване на някои болести.<br />Животното не трябва да е голямо на размери, за да притежава сила. Дори мравката има сила. Някои мравки нямат очи, но чувстват пътя си. Те излизат и носят обратно тези камъчета, наречени юипи, за да ги поставят върху мравуняците си. Това са миниатюрни скали с големината на мъниста, лъскави, подобни на ахат малки камъчета, чисти като сняг. Понякога вместо тях носят малки вкаменелости. Всяко камъче се носи от две мравки, защото едната може да бъде стъпкана и да умре. Мравките не поемат рискове.<br />Ние, шаманите, търсим мравуняци и събираме тези малки парчета скала. Те са свещени. Слагаме четиристотин и пет от тях в нашите дрънкалки, които използваме при церемониите си. Те символизират четиристотин и петте дървета, които растат по нашите земи. Ташушка шаша - червените мравки -стриваме ги на каша и ги слагаме в нашите лекарства. Ако някой бъде прострелян, даваме му да пие от тези лекарства. Тази мравешка магия помага на раната да зарасне по-бързо. А това, което вие наричате фосили, ние също използваме. Навътре в Лошите Земи намираме кости от ункчегила, гигантското водно чудовище, което е живяло много преди да се появят човешки същества. На един хълм там лежи гръбнакът на едно от тях. Бил съм там, яздейки ръба като кон - това е единственият начин, по който можеш да се предвижваш. Мястото е толкова призрачно, все едно яздиш чудовището. Нощем там има свет линки на духове, които прелитат към хълма. На това място намирам неща, които използвам при лекуването.<br />Иктоми - паякът - също притежава сила, но лоша. Тялото му е късо и всичко е на едно място, в самия център, откъдето стърчат краката му. Той си седи в мрежата в очакване на муха. Иктоми наистина е човек. Той е смешен хитрец; опитва се да изиграе всеки, иска да измъчва хората, да ги накара да се почувстват нещастни. Но пък е лесен за надхитряне.<br />Трябва да се вслушваш във всички тези същества, да ги чуваш с ума си. Те имат тайни за разказване. Имаше един щурец, наречен птеуояке, който ни съобщаваше къде да намерим бизони. Вече няма какво да ни каже.<br />Пеперудите разговарят с жените. Духът ще влезе в красива пеперуда, ще долети до млада скуоч ще кацне на рамото й. Така той ще говори с младата жена и ще й каже как да стане шаманка. Все още имаме две такива дами. Аз помогнах на едната, научих я на това, което трябва да знае и сега тя се справя много добре в резервата. Тя е толкова честна, че дори най-бедните, съвсем закъсали пияници, наистина вярват в нея. Не взема никакви пари от тях. просто прави най-доброто, на което е способна, за да им помогне.<br />Имам племенник, Джо Гръмотевичният Ястреб, който е лечител. Той притежава магията на койота. Койот е нарисуван и върху тъпана му, това представлява неговото видение. Тази койотска магия е отдавна в рода на Гръмотевичния Ястреб. Преди много години дядото на Джо пътувал през зимата. Снегът бил дълбок и нощта го изненадала в един каньон. Трябвало да си изкопае дупка, за да се спаси да не измръзне до смърт. Посред нощ нещо се вмъкнало при него и се настанило до краката му. Бил койот. Топлели се един друг, пазили се един друг живи до сутринта. Когато човекът се изправил и тръгнал отново на път, койотът го последвал.<br />След това дядото на Джо често чувал койотски лай през нощта близо до дома си. Лаенето било различно - веднъж подобно на кучешко, а друг път - като глас на малко момче. Едното означавало, че нещо хубаво ще се случи, а другото предупреждавало за нещастие. Дядото на Джо станал шаман и пророк. Койотьт му разказвал за предстоящите неща. Когато старият човек умрял, неговото знание си отишло с него. Не могъл да го предаде на никого.<br />Един ден Джо Гръмотевичният Ястреб минал през същия каньон, където неговият дядо и койотьт се топлели преди много години. Племенникът ми пътувал в каруца. Изведнъж получил усещането, че някой го следва. Погледнал назад. Точно зад него стоял койот. Бил много слаб и куцал. Започнал да лае по два начина - като куче и като плач на дете.<br />Същата вечер Джо сънувал този койот и разбрал, че трябва да стане шаман, че трябва да продължи делото на дядо си. Сега той действа по индианския начин, със собствените си магии, лекува болни хора, които иначе би трябвало да се подложат на хирургически операции. По този начин магията на койота се завърна в рода на Гръмотевичният Ястреб.<br />Що се отнася до мен - птиците винаги имат нещо да ми кажат. Орелът, бухалът. В орела се е събрала цялата мъдрост на света; затова слагаме орлово перо най-отгоре на пръта по време на юипи церемонията. Ако смяташ да убиеш орел, в същата минута, когато си си помислил за това, той вече го знае, знае какво си намислил. Черноопашатият елен също притежава тази мъдрост. Затова опашката му е завързана по-надолу на кола използван за юипи. Ако стреляш по този елен, няма да го уличиш. Той просто си седи там и куршумът се връща обратно и уцелва тебе. То е както когато някой говори лоши неща за теб и те се връщат при него.<br />В едно от най-силните си видения аз говорех с птиците, с крилатите същества. Бях смазан от смъртта на майка ми. Тя беше държеше ръката ми и каза само една дума: "жалко**. Не мисля, че съжаляваше себе си, мъчно и бе за мен, бедния индианец, когото оставяше в света на белия човек. Плаках на този хълм за видения, молех за помощ, издигах ръце към небето. След това се завих през глава с одеялото - това бе всичко, кое- то имах - одеялото и лулата, както и малко тютюн за принася-не в жертва. Не знаех какво да очаквам. Исках да докосна силата, да я почувствам. Мислех да й се отдам изцяло дори и това да ме убиеше. Отдадох се на ветровете, на природата, без да ме е грижа какво ще ми се случи.<br />Изведнъж чух писък на голяма птица и след това тя ме удари по гърба, докосна ме с разтворените си криле. Чух писъка на орел, извисяващ се над гласовете на много други птици. Изглежда ми казваше:"Чакахме те. Знаехме, че ще дойдеш. Сега ти си тук. Твоят път тръгва от тук. Нека нашите гласове те направляват. Ние сме твои приятели - пернатият народ, двуногите, четириногите, малките същества, с осем и дванадесет крака, които пълзят по земята, малките същества, които летят, тези, които са под водата. Ние ще споделим с теб силата, която всеки един от нас притежава и ти винаги ще бъдеш придружаван от една сянка - твоето второ %4аз"."<br />Това съм аз, помислих си, не нещо друго, а аз самият, нещо различно, но в същото време аз, невидим, но въпреки това съвсем реален. Бях ммашеи. Тогава не разбирах това. Отне ми известно време да го про> моя.<br />И отново чух глас сред множеството птичи гласове, тракане на клюнове, цвърчене и чуруликане. "Ти имаш обич за всичко, което е поставено на тази земя, не като обичта на майката към сина й или на син към майка му, а много по-голяма, която обхваща цялата земя. Ти си просто човешко същество, страхливо, плачещо под одеялото, но в теб има голямо пространство, което ще бъде изпълнено с тази обич. Цялата природа може да се помести вътре." Треперех, завих се още по-плътно с одеялото, но гласовете отново и отново ме наричаха "братко, братко, братко".<br />Та така стоят нещата с мен. Понякога се чувствам като първото същество в една от нашите индиански легенди. То било гигант направен от земя, вода, луна и ветрове. Имал дървета вместо коса, цяла гора дървета. Имал голямо езеро в сто- маха си и фонтан в чатала си. Чувствам се като този гигант. Цялата природа е в мен и част от мен е в природата.<br />Пит Кетчес:<br />И аз се чувствам по този начин. Живея в отминала епоха. Като че ли живея преди петдесет, преди сто години. Така ми е по-добре. Искам да живея толкова скромно, толкова близко до земята, колкото мога. Близо до растенията, до семената и цветята, чиято магия използвам. Великият Дух е видял, че човек може да оцелее така, че може да живее, както е заложено в самото начало. Затова жена ми и аз живеем в малка хижа - без електричество и течаща вода, без асфалтиран път до нея. Така искахме да бъде. Тази простичка дървена хижа знае какво е спокойствие. Така искахме да изживеем остатъка от живота си. Желая да съществувам отделно от съвременния свят, да се измъкна надалеч от него, да ида в гористите пущинаци и да живея много по-близо до природата - дори по-близо, отколкото го правя сега. Не искам и да бъда наричан шаман, а просто лечител, защото за това съм създаден. Не искам нищо. Белият доктор взима такса, свещеникът - също. Аз нямам възнаграждение. Човек си тръгва излекуван от тук. Това е моята награда. Понякога нямам сила и това ме прави тъжен. Когато притежавам силата, съм щастлив. Някои хора мислят за пари и как да ги получат. Това никога не ми идва на ум. Жена ми и аз живеем сред природата и не се нуждаем от нищо. Ще живеем някак си по този начин и занапред. Великият Дух е създал цветята, потоците, боровете, кедрите и се грижи за тях. Той пуска бриз да мине оттук, кара ги да дишат, напоява ги, подтиква ги да растат. Така е и с най-малкото растение, избуяващо между чукарите и скалите. Великият Дух се грижи и за него. Той го прави и за мен - пои ме, храни ме, прави така, че да живея с растенията и животните като един от тях. Такъв искам да остана - индианец до края на живота си. <br /><br />Това не означава, че ще се затворя в черупката си. Много хора все някак си успяват да открият пътя до моята хижа. Това ми харесва. Искам да бъда във връзка, да достигам до хората навсякъде, да им предам малко от индианския път, от духовния път.<br />В същото време искам да се отдръпна все повече и повече от всичко, да живея като древните хора. По магистралата си виждал чистокръвен индианец да стопира автомобили. Аз никога не правя това. Когато вървя по шосето, искам да извървя целия път пеша. Това е заложено дълбоко в мен, някаква гордост. Някой ден ще преместя хижата по-нагоре в планината, а мога да мина и без нея - ще стана част от гората. Там духът на нещата все още ни предлага открития — билка, клонче, цвете и аз ще прекарам дълго време в съзерцаването му, в мислене за него. Не говоря за роза - жълта, бяла, изкуствена и голяма. Чух, че отглеждат черни рози. Това не е естествено. Тези неща са срещу природата. Те ни правят слаби. Аз ги ненавиждам.<br />Та, колкото повече остарявам, толкова повече се окопавам в хълмовете. Великият Дух ги е създал за нас, за мен. Искам да се смеся с тях, да се стопя в тях и накрая да изчезна там. Както моят брат, Куцият Елен, каза, цялата природа е в нас и всички ние сме в природата. Така и трябва да бъде. Кажи ми как ще наречеш главата на твоята книга, в която ще сложиш нещата, за които говорихме днес. Знам, че ще я наречеш: "Да говориш със совите и пеперудите."Jordan_13http://www.blogger.com/profile/01363054715126856076noreply@blogger.com1tag:blogger.com,1999:blog-8209040832699935565.post-22173375209738009902011-01-31T10:25:00.000-08:002011-01-31T10:26:31.734-08:00Из "Куцият Елен - Търсач на видения"ЗЕЛЕНАТА ЖАБЕШКА КОЖА<br /><br /><br />Зелена жабешка кожа - така наричам доларовата банкнота. В отношението към нея се крие най-голямата разлика между индианци и бели. Дядовците и бабите ми бяха израснали в свят без пари. Точно преди битката ни с Къстър белите войници били получили заплатите си. Джобовете им били пълни със зелена хартия и те нямали къде да я изхарчат. Какви ли са били техните последни мисли, когато индианска стрела или куршум са ги улучвали? Предполагам, че са си мислили за всички пари, които ще отидат на вятъра, как тази банда глупави диваци ще сложат ръка на изкараното им с труд заплащане. От тази мисъл трябва да ги е боляло повече, отколкото от стрелата между ребрата им.<br />Ръкопашният бой и хилядите коне, галопиращи и цвилещи навсякъде, били покрили бойното поле с огромен облак прах и в него зелените жабешки кожи се въртели като снежинки в снежна буря. И така - какво направили индианците с всичките тези пари? Дали ги на децата си да играят с тях, да сгъват тези странни парчета оцветена хартия във всякакви форми, правейки от тях книжни бизони и коне. Някой все пак се радвал на тези пари. Книгите разказват за един оцелял войник. Той успял да се измъкне, но полудял и няколко жени го наблюдавали от разстояние как се самоубил. Писателите казват, че се е страхувал да не бъде заловен и измъчван, но това не е вярно. Представяш ли си? Ето го, залегнал в дерето, наблюдаващ какво става. Вижда как децата си играят с парите, късайки ги, как жените ги използват за запалване на огън, върху който да приготвят няколко изсушени бизонови котлети, как мъжете си палят лулите с кожи от зелени жаби, но най-вече как всички тези красиви доларови банкноти се носят насам-натам с вятъра и праха. Тази гледка е докарала горкия войник до лудост. Той се хванал за главата, крещейки: "Пусто да опустее, всемогъщи Исусе, погледни тия глупави, червени кучи синове, които прахосват всичките тези пари!" Гледал, докато не могъл да издържи повече и след това пръснал мозъка си с револвера. От това ще излезе страхотна сцена във филм, но ще трябва индиански ум, за да се схване какво се има предвид.<br />Зелените жабешки кожи - заради тях беше цялата битка. Златото на Черните хълмове , златото във всеки чим трева. Всеки ден можеш да видиш работници от скотовъдни ферми да яздят по тази земя. Те имат пълна торба със зърно, завързана за седлата им и когато видят дупка на прерийно кученце, слагат пълна шепа овес в нея, както мила стара дама храни гълъбите в някой от вашите паркове. Само че овесът за пре-рийните кученца е отровен със стрихнин. Това, което се случва с прерийното куче след като е яло от това зърно, не е приятна гледка. Прерийните кучета биват отравяни, защото ядат трева. Хиляди от тях изяждат толкова трева за едно година, колкото и една крава. Та ако скотовъдецът успее да убие толкова много прерийни кучета, той ще гледа още една глава добитък, ще направи малко повече пари. Когато погледне към прерийното куче, той вижда само зелена жабешка кожа, която му се изплъзва.<br />За белия човек всеки стрък трева, всеки извор има етикет с цена. И в това е проблемът, защото виж какво се получава. Рисовете и койотите, които по-рано се хранеха с прерийни кучета, сега трябва да преследват заблудено агне или пък куцо теле. Скотовъдецът повиква служител на службата за борба с вредителите, за да убие тези хищници. Този човек застрелва няколко заека и ги поставя като примамка с парче дърво, забито в тях. В тази пръчка има заряд експлозив, който пръска цианид в устата на койота, когато той дръпне заека. Служителят е тренирай да бъде предпазлив.Той слага напечатано предупреждение на всяка пръчка, върху която пише: "Опасност, експлозив, отрова!" Неприятното в случая е, че нашите кучета не могат да четат, както и някои от нашите деца.<br />И прерията се превръща в мъртвило - няма прерийни кучета, няма язовци, лисици и койоти. Големите хищни птици също се хранеха с прерийни кучета. Затова вече трудно можеш да видиш орел. Белоглавият орел е ваш символ. Виждате го на парите си, но вашите пари го убиват. Когато хората започнат да избиват собствените си символи, вървят по лош път.<br />Сиу имаме име за белите хора. Наричаме ги уа'шичу -"взимащите най-хубавата част". Това е точно име, защото вие наистина взехте най-хубавата земя. Но тя явно не е съгласна с вас. Не изглеждате здрави - със свръхтегло - да, но не и здрави. Американците биват отглеждани като гъски за угояване, като консуматори, не като човешки същества. В момента, в който спрат да консумират и купуват, този свят на жабешки кожи вече ще е безполезен. Те самите са заприличали на жаби. Сякаш някакво жестоко дете им е пъхнало пура в устата и те ще продължат да я пушат, докато не експлоадират. Взимането на най-тлъстия пай е много лошо за взимащия го. Но най-лошо е за индианците, които насила са принудени да живеят в един свят на жабешки кожи, който не те са създали и от който нямат полза.<br />Ти, Ричард, си художник. Това е една от причините, поради която двамата с теб се разбираме. Художниците са индианците в белия свят. Те са мечтатели, които живеят в облаците, прахосници, които не могат да задържат парите си, хора, които не искат да погледнат реалността. Така говорят и за индианците. Как, по дяволите, тези хора на жабешките кожи знаят какво е действителността? Когато умът ти рисува картина различна от тази, която очите ти виждат, ти попадаш в света, от който аз получавам своите видения. Казвам ти - този е истинският свят, а не светът на зелената жабешка кожа. Той е само лош сън, само един добре организиран, изпълнен със смог кошмар.<br />Тъй като отказваме да напуснем нашата реалност заради илюзията на жабешката кожа, наричат ни тъпи, мързеливи, разточителни, незрели и непрактични, хора не за този свят. Да бъда наричан "не от този свят" ме прави щастлив, а и тебе също би трябвало да те прави такъв. Хубаво е, че нашата действителност е различна от тяхната. Спомням си как един бял гледаше жилетката на дядо ми. Тя беше направена от черно кадифе и за копчета имаше десетдоларови златни монети. Белият я изпробва, повтаряйки отново и отново: "Само луд индианец ще измисли такова нещо - да използва монети за копчета - човек, който не притежава и гърне, в което да пикае!" Но дядо ни най-малко не беше луд и бе научил толкова добре цената на парите, колкото и всеки друг. Парите съществуват, за да доставят удоволствие на човек. Е, на дядо му доставяше удоволствие да сложи няколко златни индиански глави1* на жилетката си. Това е логично.<br />Знам един добре образован индианец, който се върна в резервата, след като дълги години бе работил в голям град. С всичките си спестявания той откри кафене и бензиностанция. По цял ден се редяха коли. "Хей, чичо, напълни резервоара догоре. Не мога да платя, но ти си богат, ще ми го дадеш безплатно." Същото нещо се случваше и в кафенето: "Чичо, искам един от тези приготвени на барбекю сандвичи с телешко. Не си губи времето да пишеш сметка за твой роднина."<br />Собственикът на кафенето и бензиностанцията бе научил доста добре как да живее и работи по начина на белия човек сред белите хора. Но сега той беше отново индианец, пак бе сред индианци. Не можеше да каже "не" на беден роднина, а целият резерват представляваше едно множество бедни роднини, хора, които го наричаха "чичо" или "братовчед", независимо от родството им. Не можеше да им откаже и образованието не успяваше да му помогне в тази ситуация. Ние не сме разделени в отделни, чудесни малки семейства: татенце, мамичка, дечица, мътните ги взели всички останали. Цялото проклето племе е едно голямо семейство; такава е нашата действителност.<br />Не след дълго този индиански бизнесмен бе докаран до фалит и затъна в дългове. Но той беше хитър, с образование на бял човек. Откри изход от това положение. Нае бяла сервитьорка и бял човек за бензиностанцията си и пусна слух, че бил принуден да продаде бизнеса си на бели собственици. Оттук нататък се справяше добре. Всеки си плащаше, защото знаеше, че белите хора нищо не дават безплатно.<br />Веднъж чух за индианец, който изгубил крака си при производствена злополука. Получил около петнадесет хиляди долара застраховка. Без време къщата му се напълнила с повече от стотина гладни роднини. Те дошли със стари таратайки, каруци, на коне, дори пеша. От сутрин до вечер един пикал правел обиколки между къщата му и най-близкия магазин, доставяйки говеждо месо, хляб и каси бира, за да се поддържат всички тези гладни стомаси пълни. Накрая купили няколко недорасли добичета и лично ги разфасовали. Удоволствието продължило няколко седмици, след това парите изчезнали. На следващия ден изчезнали и роднините. Но този човек не съжалявал за нищо. Казал, че би искал да загуби и другия си крак, за да започне всичко това отново. Той станал истински герой и за другите племена и навсякъде бил добре дошъл.<br />Измислих нова пословица: "Индианците преследват видение, белите хора преследват долара." Ние сме негодни като изходен материал, от който може да се оформи капиталист. Всъщност, можем лесно да станем такива, но тогава ще престанем да бъдем индианци. Ще станем просто обикновени граждани с малко по-тъмна кожа. А това е твърде висока цена, приятелю мой, твърде висока цена. Ние сме и лоши фермери, защото дълбоко в нас се таи чувството, че водата, въздухът и земята, както и всичко, което лежи под повърхността, не може да бъде притежавано от никого, не може да бъде частна собственост. То принадлежи на всички и ако човек иска да оцелее, по-добре да възприеме индианското гледище - колкото по-скоро, толкова по-добре - защото не остава много време за размишление.<br />Винаги ще си спомням първия път, когато слушах радио. Това стана в малкото градче на име Интириър, в далечното време на 20-те години. Над една врата имаше табела: " Слушайте музика директно от Сиу Фолс - чак на 300 мили оттук. Долар и половина на човек.'" Трябваше да хвърлиш на вятъра толкова пари, за да ти бъде позволено да влезеш в това кафене, та да си доставиш удоволствие на ушите. Там видяхме човек да си играе с една игла в кристал и чухме тенекиен, пукащ глас да казва нещо за зимния фураж, царевицата и цената на първокласните бичета-годиначета. В този момент един стар индианец проговори: "Взеха ни земята и водата, сега притежават и въздуха." Така живеем ние в света на зелените жабешки кожи, където всяко нещо има етикет с цена.<br />Индианците не обичат да се пазарят. Дългият спор за пари е неприятен. Но ние можем да сключваме и добри сделки. Моят чичо, Малката Гръмотевица, отглеждаше вид коне -<br />апапуза . По това време човек можеше да купи обязден кон за двадесет долара, но не и един от конете на чичо. Когато дойдеше бял човек и го попиташе за цената, Малката Гръмотевица отговаряше, че тя е седемдесет и пет долара за кон. Купувачът се почесваше по главата и казваше, че цената е твърде висока, но след ден-два белите винаги се връщаха, защото тези коне наистина си заслужаваха. Когато обаче купувачите се връщаха с пари в ръцете си, чичо ми им заявяваше: "Това беше вчерашната цена. Сега този кон ще ти струва сто долара." И ако белите хора бяха достатъчно глупави отново да се почесват по главата, цената скачаше до сто двайсет и пет долара. Но ако купувачът не се пазареше и беше готов с охота да платти веднага, получаваше отстъпка от десет долара. Чичо обичаше конете си. Веднъж ми каза: "Индианецът може да обича толкова много коня си, че да умре за него." Умееше да върти бизнес - беше много добър търговец на коне, но раздаде повечето то това, което имаше, на бедните си роднини. Търговецът в него не можа да победи доброто в индианеца.<br />Чичо понякога оставяше юница или биче пред дома на някой беден братовчед. Често ми казваше: "Храната има по-важно значение от това просто да преминава през теб. В нея има духове, които бдят. Ако си стиснат, този дух ще я напусне, казвайки си: "Този нещастник е такъв скъперник, тръгвам си." Но ако споделиш храната си с други хора, този добър дух винаги ще е край теб." Бях възпитан да се отнасям към храната като към нещо свещено. Виждам деня, в който всичко, което ще ни давате, са капсули с някакви химикали и витамини вместо храна и мисионерите ще ни казват да сплитаме ръце за молитва над няколко таблетки в чиниите с думите: "Отче наш, благослови днешното ни хапче." Щастлив съм, че няма да съм тук, за да видя това.<br />По-скоро бих пийнал чаша мини-ша, червена вода с един от моите съседи. Той е стар пияница, но е много щедър. Ще раздели и последната си бутилка с приятел." Казваше ми: "Уискито не може да избяга от мен. Колкото повече раздавам, толкова повече получавам. Трябва да внимавам, иначе ще се удавя в него."<br />Антрополозите винаги казват, че в нас е останало твърде много от древния ловец на бизони. Подели храната си, подели вещите си или племето ще загине. Това беше добро, но вчера. Днес на беден роднина се казва: "Не, не, не." Практично е да се прави така. Да се опитваш да пресъздаваш хората според своята собствена представа - това е болестта на белия човек. Аз не мога да я лекувам. Казвам на тези антрополози: "Имате зелени жабешки кожи в мозъците си. Ако ние, индианците, бяхме такива отвратителни диваци, каквито вие казвате че сме, щяхме да сме ви изяли, още когато за пръв път сте дошли на Континента на Костенурката . И сега щеше да ни е мирно и спокойно." Това им затваря устата поне за малко.<br />Заканват ни се с пръст и когато организираме празници за раздаване на подаръци. Това, което те се опитват да ни кажат е, че бедните хора не могат да си позволяват да бъдат щедри. Но ние държим на нашите отухан, на нашите раздавания, защото те ни помагат да останем индианци. Всички големи събития в нашия живот - раждане и смърт, радост и тъга -могат да бъдат повод за раздавания. Ние не вярваме, че семейство може да забогатее от наследство. По-добре да раздадеш вещите на мъртвия човек - по този начин той или тя ще бъдат запомнени.<br />Ако един мъж изгуби съпругата си, неговите приятели идват и му помагат да я оплаче. Той я оплаква в продължение на четири дни, но не по-дълго, защото животът трябва да продължи и ако оплаква твърде дълго, духовете ще му дадат нещо друго за оплакване. Не много отдавна видях една стара жена, която все стрижеше косата си късо. за да изрази скръбта си по умрелия си внук. След четири дни тя и съпругът й изпразниха цялата къща. Подариха рояла, телевизора и дори леглото си. Седяха на голия под и питаха хората, които бяха дошли да им засвидетелстват почитта си: "Кажете, братко, сестро, трябва ли ви тази вещ? Ако ще ви е от полза, вземете я." В края на деня бяха останали само голите стени. Приятели им дадоха ново легло. Уопипа - изразяването на благодарност за нещо добро, случило се на някого, е също повод за раздаване на вещи. Но вашият Ден на благодарността, този на белите хора, е скръбен ден за всички индианци - нищо, за което да си благодарен.<br />Вие пишете на парите си "В Господ вярваме". Радвам се, че сте изпуснали да сложите там и Великия Дух. За какво използвате вашия Бог си е ваша работа. Исках да ти покажа, че зелената жабешка кожа е нещо, което разделя индианците от белите хора. Но дори шаман като мен трябва да има малко пари, защото вие ме принуждавате да живея във вашия измислен <br />свят, където не мога да се справя без тях. Това означава, че трябва да съм две отделни личности, живеещи в два различни свята. Това не ми харесва, но не много нищо да направя. Ще се опитам да ти разкажа как се справям с това. Дали съм успял, ще прецениш сам.<br />Докато все още притежавах някои от конете и кравите, които ми даде баща ми, не се бях замислял за печелене на пари. Шляех се. Не позволих да бъда погълнат от света на зелените жабешки кожи, но бях достатъчно любопитен да го проуча. Обичах да ходя до града на кон. По пътя често взимах и приятелите, като например Бен Пушката, който по-късно стана конгресмен. Мотаехме се около малките резервационни градчета наричани Уососо или Месо отрязано отгоре. Бях като "сънувал еленова магия" със сила да омайвам момичетата. Имах хубав глас и обичах да пея индиански песни. Баба и дядо ме бяха научили на всички стари песни. Нямах образование, но винаги разсъждавах и се опитвах да нагодя всичко видяно и чуто към моята действителност.<br />Дойде и денят, когато размених или продадох и последната си глава добитък. Бях почти щастлив. Вече не притежавах собственост, за която да се грижа и която да ме обвързва. Сега можех да бъда това, което исках - истински сиукс, икче уичаша, обикновено, диво, естествено човешко същество. Как такова същество може да оцелее в страната на жабешките кожи бе нещо, което трябваше тепърва да открия. Мислех си, че ще трябва да ловувам, за да си осигуря месо на масата. Открих, обаче, че ми трябва ловен билет ако искам да преследвам елени или антилопи. Мисълта, че индианец трябва да плаща за пъстро парче хартия, което му разрешава да ловува в собствената си земя, за да напълни собствения си, неповторим стомах на червенокож, ми се струваше като лоша шега. Караше ме да се смея, но ме и разяри. Същите хора, които избиха бизоните, които превърнаха последните диви коне в храна за кучета, сега ми казваха, че съм заплаха за запазването на дивата природа, защото искам прясно месо на масата и трябва да бъда контролиран. Как така не съм доволен от предлаганите ми официалности? Казаха ми, че трябва да съм поласкан от това, че закупуването на билет ме поставя на едно и също ниво с белия джентълмен - ловец. Отговорих им с помощта на преводач, че не съм никакъв проклет спортист, а гладен, обикновен, естествен индианец, който не харесва пъстро щампована хартия и знае само един единствен начин да я използва.<br />Не бях единственият, който се чувства по този начин. Повечето индианци биха се срамували да ловуват с билет. Ето защо ние правехме това без разрешително. Единственият проблем бе, че не беше останал много дивеч. Някои гладни индианци, когато се натъкваха на недорасло говедо, притежание на бели хора, си представяха, че добичето има разклонени еленови рога и в резервата имаше нощно разфасоване и ядене на "бавен елен". Това ни носеше някакво задоволство - като краденето на коне от кроу в добрите стари времена.<br />Без значение колко мразех това, трябваше да приема факта, че ще ми се наложи да изкарам някакви пари. Бях като много други чистокръвни индианци. Не исках да имам постоянна работа в канцелария или фабрика. Смятах, че съм твърде добър за това, но не защото се надувах, а просто защото което и да е човешко същество е твърде добро за този вид безсмислен живот - дори и белите хора. Учех се да имам скромни нужди, да искам възможно най-малко, за да работя само тогава, когато смятах, че трябва да го правя. Така имах много свободно време да мисля, да питам, да уча, да слушам, да отбелязвам ку на момичета.<br />Захванах се с родео. Язденето ми допадна, а и понапълни джоба ми с пари. Все още имах украсеното си седло и крещящи дрехи, затова се облякох така, че трудно можех да остана незабележим и хванах пътя. Справях се добре. Бях израснал сред коне, част от мен самия като че ли бе кон. Каквото бях научил за конете - знаех го чрез дъното на панталоните си. През онези дни, когато започнах, родеотата бяха все още истински забавни. По-голямата част от зрителите можеха да яздят също толкова добре, колкото и участниците. Те разбираха какво правим и нямаше преструвки.<br />Сегашните родео са бизнес на жабешките кожи, а ездачите са просто хора, за които това е професия. Със същия успех биха могли да бъдат телевизионни техници, така поне аз гледам на нещата. Вече няма необяздени коне. Конете са обучени да се преструват че хвърлят ездача си по същия начин, както слоновете са дресирани да обикалят арената в цирка. Едни и същи коне участват във всяко родео. Ездачите ги заснемат, за да знаят когато им се падне даден кон как ще се опита да ги хвърли от седлото. Това не е езда, по същия начин можеш да управляваш камион за мляко. Всичко днес е надпревара за пари, точки и шампионски титли. Удоволствието си е отишло.<br />В старите времена получавахме див кон или крава, които никога преди това не са били яздени или залавяни с ласо, и имахме доста работа за вършене. След като приключиш с този кон или той с теб, най-вероятно повече никога няма да го видиш. Тогава нямаше специалисти. Вършел съм всяка откачена лудория, за която можеш да се сетиш - повалял съм на земята бичета, като съм извивал вратовете им, държейки ги за рогата, обяздвал съм най-буйните диви жребци, яздил съм бизони. Конете, които яздехме, бяха наистина диви коне, истински ветрогони. Често съм бил първият човек, който яхва даден кон. Трябваше да им завържат очите, за да ги вкарат в тесния коридор, който водеше до арената. След това се хващахме за ушите им и се впускахме напред. Сами желаехме да ни доведат най-лошите по нрав. Често съм казвал: "Доведете онзи убиец на хора", за да направя впечатление на някое момиче.<br />За улавянето с ласо ни даваха див добитък от незаградено пасище. Така беше и когато поваляхме телета чрез хващане за рогата. По мое време човек преследваше такъв "дезертьор", залавяше го с ласо за рогата и яздеше коня си така, че бичето да се преобърне като палачинка в тиган. Целта беше така да слисаш добичето, че да можеш да му овържеш краката, преди да се е опомнило. Някои ездачи улавяха носа на бичето между зъбите си и широко разтваряха ръце, за да покажат кой владее положението. Това премятане беше наречено "хвърлянето на хулигана" и можеше да счупи врата на животното. Или твоя!Днес това е забранено и така е по-добре и за човека и за бичето.<br />Най-вълнуващото нещо, което съм правил, е язденето на бизони. Бизоните изглеждат големи и непохватни, но се движат толкова бързо, колкото и сметката ти в долари. He знам откъде идваха тези създания, може би от щатския парк "Къстър". Веднъж яздих седем от тях за един ден. Тези бизони доста ме изтощиха. На първия се задържах само за един скок. Беше истински убиец. На второто животно се задържах цели два скока. На четвъртия бизон престоях цели шест пълни скока. Толкова бързо се движеше, че каубоите не можаха да ме свалят от гърба му. Номер седем излезе от коридора така бързо, че не можах да се задържа върху гърба му. Паднах лошо, но пясъкът беше мек и ме спаси.<br />Предполагам, че духовете ме наглеждаха, тъй като никога не си счупих ръка или крак, освен веднъж в Мартин, Южна Дакота. Дясното ми рамо се извади от ставата при едно яздене без седло. Нямаше лекари наоколо. Сложиха просто една възглавница под ръката ми и внезапно я наместиха. Все още нося подутина на рамото си след всичките тези години.<br />По онова време често ходех на Дните на Уайт Ривър Фронтиър, които се смятаха за голяма веселба. Пътувах до Жилет, Уайоминг, Орегон и чак до границата. Понякога нямахме специално място за представленията. Стари таратайки и конски каруци образуваха голям кръг някъде и това беше арената. Зрителите оставаха в колите и талигите си и ако направиш нещо, което те харесваха, надуваха клаксоните на колите. Наградният фонд беше малък, но вълнението бе голямо. Днес всичко е като по картинка.<br />Реших, че е време да изоставя обяздването на диви коне докато бях все още цял. А и се отегчавах, ако останех твърде дълго на една работа. Но все още продължавах да обикалям панаирите като родео-клоун. Това беше малко по-безопасно от повалянето на бикове с голи ръце, но съвсем малко по-безопасно. Нашето име за клоун е хепока. За нас, индианците, клоунът е странен човек, който винаги прави обратното на това, което се очаква от него. Задачата на клоуна е свещена, тя е шаманско призвание. Имам повече за разказвам за това, когато стигнем до частта за хепока в моя разказ - тогава ще говорим за сънищата с Гръмотевичните същества, видения, магия и сварено куче.<br />Моята работа като клоун бе да отвличам вниманието на биковете от хвърлени на земята ездачи, за да не бъдат намушкани с рога. Трябваше да правя това по смешен начин, за да забавлявам тълпата, размахвайки одеяла, с наредени около нас варели - точно като карикатура, на която е изобразен човек, с който бирникът току-що е приключил. Ако бикът ме нападнеше, скривах се в моя варел като охлюв в черупката си и се оставях животното да ме търкаля от единия край на арената до другия.<br />Имах специален номер. Обличах се като дама с голяма жълта перука и две възглавници натъпкани в пазвата, за да изглеждат като фалшив "бебешки бар", както каубоите наричат момичешките гърди. Сценичното ми име бе Алис Паниката. Винаги излизах на арената яздещ крава, много красиво животно, с любовни искрици в очите си. Веднъж бяхме преследвани от един бик, който наистина й хвърли око. Зрителите го намериха за много смешно, но на мен хич не ми бе забавно. Размахвах червената си фуста, за да отклоня биковете от падналите ездачи. Понякога трябваше да скоча с главата напред в бурето, за да позволя на зрителите да се насладят на моите дантелени долни гащи. Често работех в тандем с друг индиански клоун - Джейк Хърман, който беше известен с вицовете и небивалиците си. Той е мъртъв от доста години или, като казваме ние - "заминал е на юг” . Много се забавлявах, докато изпълнявах номера си. а изкарах малко пари от него. Хората от тогавашните малки ведарски градове, разположени в радиус от стотици мили, вс още ме помнят, но не ме помнят като ездач, защото имащ толкова други добри ездачи. Алис Паниката, обаче, беш< единствена.<br />Да яздя или да се правя на клоун не беше лош начин на живот. Винаги се намираше някой да почерпи с "пчелно" уиски - питие, което жили. Срещах хора, с които да се сприятеля; индиански младежи от други племена, с които можех да пого-; воря. Спях под трибуната за зрители, ако имаше такава или в моето леговище сред пелиновите храсти наоколо. Рядко спях сам. Малко бяха нощите, когато момиче не ми правеше компания. Моята "еленова магия" наистина трябва да е била силна.<br />Когато ставаше въпрос за жени, аз гледах на тях като част от Майката-Земя, която никой не трябва да третира просто като голямо парче заградена собственост. Ако постелката ми изглеждаше мека и подканяща за някое момиче, кой бях аз да кажа "не" или да я карам да се кълне върху купчина библии, че не е омъжена или ангажирана. Смятах, че това не ме засяга.<br />Някои мъже не гледаха като мен на това. Забърках се в няколко хубави боя. Тогава не отстъпвах. Казвах на тези ревниви мъже:"Да се пази момиче против волята й е като да се охранява чорап, пълен с бълхи - безнадеждно е."<br />Това беше социален живот, но и самотен - щастлив и тъжен едновременно. Всъщност това бе животът, който исках. Чух един млад ездач - индианец да пее:<br />Нямам си баща, нямам си баща, да плати ботушите, които нося.<br />Нямам си майка, нямам си майка, закърпи чорапите ми.<br />Нямам си момиче, нямам си момиче, да целуне грозното ми лице.<br />Аз съм просто птеоле лакота хокшила -беден каубой - сиукс далече от дома<br />Така се чувствах и аз, въпреки че от време на време някое момиче целуваше грозното ми лице. Питах като пеещото момче: "Токия влахе ~ накъде яздя, къде отивам?" Не знаех, а и не ме интересуваше.<br />През лятото преживявах с родеото, а през зимата - с каубойските танци. Харесвахме този вид танцуване на белите хора, защото той даваше възможност на момчето да докосне момичето, да почувства тялото й. На индианските пау-уау момичетата танцуват отделно от момчетата, като се движат в кръг - момичетата тръгват на една страна, а момчетата се завъртат в обратна посока. Затова един индианец организира тези уестърн кадрили. Той намери цигулар и човек, който добре свири на устна хармоника. Сам той изпълняваше подвикване-то, Бързо схващахме. Аз също реших да бъда викач, тъй като винаги се опитвам да изпъкна. Понякога организаторът го болеше гърлото и ме караше аз да продължа, да се пробвам. Бях ентусиазиран и срамежлив едновременно и допусках много<br />грешки.<br />Това водеше до едно голямо объркване: танцьори се блъскаха един в друг, носейки се насам-натам, подобно пилета, нападнати от лисицата в кокошарника. Никога не съм говорел английски добре, но по онова време трудно можех да произнеса думите, дори и когато разбирах тяхното значение -а това в повечето случаи не ставаше. Просто се опитвах да запомня как звучат. Човекът, който водеше танца, ми каза: "Докато вдигаш голяма врява, всичко ще е наред." И аз почти си скъсах гърлото от викане. След известно време схванах цака на танцувалното подвикване. Не спечелих от това жабешки кожи, само няколко безплатни вечери. Ето как се водеше танца:<br /><br />Я метни ласо на тази юница,<br />преметни я здраво!<br />Не се отклонявай, напред продължавай!<br />Смени си партньора - гръб о гръб приближи!<br />Прегърни сладураната, погали й главата<br />и метни я в тревата!<br />Хей, не падай на своя...<br />гръб о гръб приближи!<br />Аз премятам моята, ти премяташ твоята!<br />Аз премятам твоята, ти премяташ моята!<br />Аха-а, продължаваме - я плесни я ти здраво!<br />А пък после разходки - уж наоколо само,<br />но замъквай я вкъщи.<br /><br />Добрият танц започваше при залез слънце и не спираше до зори. Всички си отиваха вкъщи със зачервени очи и сънени, но с много хубави спомени. В неделя спяхме по цял ден. Някои от старите цигулари винаги завършваха с бавен, бавен валс, толкова бавен, че дори охлювите бяха по-бързи от него. Тогава прегръщах момичето, с което танцувах, затварях си очите и имах хубаво видение свързано с нея, което за мен означава повече от музиката. Тези видения не винаги бяха непорочни, но със сигурност бяха хубави. Поддържахме тези тан-цувални събирания цели седем години, но сега те вече не съществуват. Последният цигулар от онова време почина неотдавна в нашето малко градче, а танцьорите са отдавна женени и белокоси, ако все още са живи.<br />Е, това правех през зимите. През лятото исках да бъда на открито. Това беше време за пау-уау\ време за индиански танци. Но и пау-уаутата станаха бизнес за печелене на зелени жабешки кожи. Когато бях млад нямаше такса за гледане на някакъв си танц, пък и ние не ходехме да наблюдаваме отстрани, а да танцуваме. Сега се танцува заради парите от наградата. Това обезкуражава тези, които не се състезават; а са дошли заради самото удоволствие. В началото съдиите даваха наградните пари на беден човек, който се нуждаеше от тях, сега те ги дават на роднините си. Откакто изгря този бизнес за пари, всичко вече е некачествено.<br />На последния Танц на Слънцето в Пайн Ридж, организационният комитет обяви такса от долар и половина. Двама бедни стари индианци бяха изхвърлени от танцовата площадка, защото не можаха да платят. Само си представи, да взимаш такса от индианец, който отива на свой Танц на Слънцето! Хората не харесаха това и вечерта, когато индианските танцьори бяха извикани да излязат, всички се събраха на площадката на малки групи. Представляваха красива гледка с всичките тези пера в косите им и във ветрилообразните украси, завързани на кръста, с гроздовете звънчета, закачени на глезените им. Те се облегнаха на колите и пикалите си и не пожелаха да помръднат.<br />Те не биха танцували на място, където двама стари чистокръвни индианци не можеха да присъстват, без да си платят. Тази тяхна реакция ни направи щастливи. Спечелихме този рунд, но по-късно научихме, че двама от мъжете, които са се занимавали с организацията на Танца, са били обвинени в незаконно присвояване на суми от този свещен ритуал. Светът на жабешките кожи стеснява кръга дори около нашите старинни церемонии.<br />По време на моето скитане, моето оюмни или период на бродене, аз се забърках в хазартни игри с карти, напивах се и харчех пари за момичета. По една или друга причина трябваше ла продам красивото си седло и да занеса гиздавите си ботуши и дрънкулки в заложния магазин. Затова вече не се интересувах от участия в родео. Някой се опита да ми предложи стабилна работа като помощник в ранчо. Отговорих му: "Искам да създавам смут, а не да отглеждам говеда." Още не бях приключил с броденето. Нещо ме караше да се движа и м възпираше от установяването на едно място. Все още бя млад, роден да преобърна света. Или просто бях един глупак.<br />Не знам.<br />Един познат ми каза, че в Небраска се търсят работници за вадене на картофи и заплащането било пет цента на бушел.1* Използвах последните си десет жабешки кожи за закупуването на една таратайка, стар модел "Форд", истински музеен експонат дори за онова време. Повдигнах я на крик, запалих я и с мъка се добрах до Пайн Ридж. Там натоварих още три момчета и се .отправихме на път. Казаха ни: "'Колкото по на юг отидете, толкова по-малко конкуренция ще имате и ще ви платят повече." Тръгнахме на юг, минахме Гордън, Егейт и Хейспрингс. На следващата сутрин влязохме в град Алайънс. Един фермер с камион ни приближи: ''Момчета, търсите ли си работа, по пет цента на бушел?"<br />Този фермер имаше може би сто акра с картофи и горе-долу толкова изоран-и редове. Измерихме колко бушела се падаха на ред. Излязоха тридесет или четиридесет. Фермерът ни въоръжи с множество чували и впряг коне. Носехме колан с дълга, влачеща се между краката торба. Обикаляхме нагоре-надолу из реда от изгрев до залез. Първият ден обрах седемдесет и пет бушела и те почти ми смазаха гърба. Три долара и нещо за двадесет часа тежък труд. Този фермер не ни хранеше. Трябваше да ядеме сурови картофи и да спим в плевника. Станах шампион по бране на картофи. Рекордът ми беше сто и петдесет бушела или седем и половина долара на ден. Това бяха най-многото пари, които съм изкарвал.<br />По-късно се прехвърлихме при друг фермер. Той беше по-любезен с нас. Плащаше ни колкото и първия, но имаше сърце и ни хранеше - с хляб и масло, свинско шкембе и кафе. Отпусна ни и един стар хамбар, в който да спим, където обаче имаше доста представители на дивата природа, по които никак не си падахме - пръхтящи плъхове и ивичести катерички. Там не събирах по сто и петдесет бушела, тъй като се налагаше често-често да спирам и здраво да се чеша. Ние, четиримата индианци, събирахме жабешките си кожи накуп и деляхме бензина. Плащаха ни всеки ден. Веднъж месечно си купувахме консервирани храни, голямо парче бекон и чувал захар, а останалите пари изпивахме.<br />Когато сезонът свърши, си устроихме голяма запивка в града. Този ден контрабандното уиски бе хубаво. Изпиваш го, наливаш се до козирката и на другия ден не чувстваш нищо -никакъв махмурлук. Това беше може би най-доброто уиски, което някога съм пил. Един от групата ни, който отдавна не бе спал с жена, съчини песен:<br />Отбелязвам ку на момичетата. В момента, когато съм върху тях аз съм на върха на света. Аз съм върхът.<br />Предполагам, че никой не можеше да измисли по-добра песен. Двама от нашата малка дружинка завързаха връзки с момичета и ни напуснаха - така групата ни се разпадна. Вече бях научил това-онова за фермерите и картофите, време бе да опитам нещо друго.<br />Отидох на север към Стендинг Рок. Чувствах огромна нужда да бъда самия себе си, помисли само какво бях изживял досега! Един ден се мотаех безцелно из улиците на Бел Фур-ше, когато една бяла жена дойде при мен и ме попита бих ли се занимавал с овчарство. Съпругът й бил отдавна в планината, където се грижел за овцете и тя била доста нетърпелива той да се върне. Схванах, че едно меко, топло и влажно място в нея очаква този мъж.<br />Тя ме заведе далече в откритата пустош, където беше съпругът й; там те имаха голямо стадо овце. Мъжът със сигур ност бе щастлив да ме види - беше весел човек с гола гла която светеше на слънцето, когато сваляше шапка, за да избърше потта си. Бързаха да ме оставят, за да останат насаме Все си мислех, че тези двамата едва ли щяха да карат направо* към къщи, а щяха да почиват поне няколко пъти под тополите. Не се бяха виждали от доста време. Ето докъде води овчарст-вото!<br />Там имаше фургон с готварска печка, чийто кюнец стърчеше от покрива като комин. Фургонът беше пълен с всичко, от което се нуждаех - храна и провизии, които щяха да ми стигнат поне за шест месеца. Това трябваше да е моят дом. Имах кльопачка, а и заплащането бе добро. Голата Глава ми беше оставил 30-милимитрова карабина, пълна шепа патрони и две овчарски кучета. Тези кучета вършеха цялата работа, връщаха в стадото отделилите се овце. Бях самотен декор към всичко това.<br />Всеки път премествах фургона си до мястото, където спяха овцете. Сутрин в пет часа изкарвах стадото навън на паша или по-точно кучетата го правеха, а аз ги следвах, яздейки. Всеки път избирахме различно място, където тревата да е в изобилие. Овцете винаги прекарвах първите пет часа от деня в ядене, след това един час пиеха вода и три часа не правеха нищо съществено. Точно тогава давах възможност на кучетата да гонят зайци, а аз се усамотявах и се отдавах на размислил След този период на почивка овцете пасяха още малко и нак-) рая идваше големият парад на прибирането в кошарата.<br />На всеки няколко седмици, когато овцете бяха опасли^ тревата на един ден път пеша от фургона, наставаше време да се преместим и намерим нова трева. Обикновено избирах място с добър изглед от моя фургон и цялата рутинна операция започваше отново.<br />Овчарството изглежда много скучна работа, докато не я пробваш. Факт е, че овцете могат да държат човек много зает. Причината е, че са създадени и развъждани от хората, изкуствени братовчеди са на дивите планински овце и са толкова тъп пи създания, че не могат сами да се грижат за себе си. Постоянно се търкалят по гръб и когато се окажат в тази позиция, не могат отново да се изправят. Знаеш ли това? Аз не го знаех. Никога не бих повярвал, че е възможно, дори за животно, отгледано от белия човек. Но те си стояха със стърчащи във въздуха крака и изглеждаха безпомощни и глупави. По някаква причина, когато овцата лежи по гръб, тя се издува като балон и скоро умира, ако не дойде някой да я вдигне на крака. Понякога трябва да забиеш шило в тях и те започват да издават звук като от пробит балон... Изглежда, нямаха нищо против да ги дупчиш. Просто изпускаха въздух и след няколко минути започваха да пощипват трева отново, все едно нищо не се бе случило.<br />Е, през някои дни бях зает с обръщането на тези проклети овце - като че ли бяха палачинки. Веднъж не видях навреме една и тя ми умря в ръцете за около час.<br />Някои овце са толкова глупави, че не могат да разпознаят собствените си агнета. Тези сирачета се наричат "просяци" и трябва сам да ги отгледаш, ако не можеш да измамиш друга овца да осинови такова агне. Това може да бъде направено ако знаеш как. Въпреки че няма достатъчно мозък да говори, проклетото животно може да измисли страшно много начини да държи зает овчаря.<br />Вечер докарвах овцете до фургона и изкарвах две керосинови лампи с отразителм, за да мога да ги наглеждам и да внимавам за койоти, рисове или самотна пума. Когато кучетата започваха да лаят, знаех, че койотите са пристигнали. Можех да видя техните очи като множество светещи точки в широк кръг около мен. Не ми се налагаше да стрелям. В момента, когато хвърлях нова цепеница в огъня и изваждах 30 - милиметровата карабина иа показ, койотите си тръгваха и аз можех да се върна към съня. Койотите са хитри и доста по-умни от някои хора, които познавам.<br />Та това бях аз, индианец - сиукс, грижещ се за овце. Сутрин ходех до потока за вода, която беше толкова студена, че от нея ме заболяваха зъбите. Пълнех каубойската си шапка с вода и давах на кучетата да пият от нея, защото ми бяха казали, че така прави истинският овчар. Бях щастлив да съм сам със затворени очи, мислейки, фантазирайки, вслушвайки се в гласовете, оставяйки духовете да идват при мен. Но след около месец започна да не ме свърта на едно място. Уморих се да не чувам нищо, освен блеенето на овцете. Започнах да искам онзи мъж или жена му да се върнат или да изпратят някого да ме смени. Бях толкова самотен там, че започнах да се моля за жена, която да ми прави компания, дори и да е грозна. Но ден след ден минаваше, без да видя друго човешко същество или да чуя човешки глас.<br />Нямаше радио, но голата глава ми остави купчина цвет-| ни списания - "Сатърдей Ивнинг Поустс" и други подобни.* Упражнявах се да чета като следях печатните редове с пръст. | Историите и снимките в тези списания ми бяха абсолютни^ чужди, като от друг свят. Във фургона открих и Библия, която! пробвах да изучавам. По този начин моят английски и моето! четене се подобриха с времето. "И Шем създаде Уз, и Уз създаде Луд, и Луд създаде Маш, и Маш създаде Нуш." Създаване, създаване, създаване! Тези древни юдеи, както разбрах, са били всичките овчари като мен. С цялото това създаване кой по дяволите, им е наглеждал овцете? Нямали са 30-милиметрови пушки, а пък са имали много лъвове. Това създаване ме накара да мисля за жени и никак не ми помогна. За-" почнах сам да си мърморя.<br />Често излизах извън фургона и виках просто за да чуя гласа си. Тези жълтооки овце ме наблюдаваха. От време на време някое от животните умираше при нещастен случай и аз(<br />минах на диета с овче и агнешко месо, както биха казали белите хора. Загубих представа за времето, не знаех кой ден от седмицата е. По дяволите, та аз не бях сигурен дори кой месец<br />сме..:'<br />Един ден видях облак прах. Голата Глава и жена му идваха със своята трещяща каруца, за да видят дали още съм жив. Когато спряха пред фургона, аз вече си бях събрал нещата и бях готов за потегляне. Те попитаха дали всичко е наред. В храната или заплащането е проблемът? Казах им, че са се отнесли с мен много добре, но че не съм създаден за овчар и че е по-добре да се откажа, преди да забравя как се говори, преди да се оженя за някоя овца.<br />Оказа се, че съм бил съвсем сам цели три месеца и се прибрах вкъщи с цяла пачка жабешки кожи. Преди известно време се натъкнах на един съвременен овчар, който имаше касетофон във фургона си. Попитах го за какво го използва. Отговори ми, че го използва, за да си говори сам. Имаше само едно касета. Когато се уморявал да спори със себе си по един въпрос, изтривал касетата и започвал диспут на друга тема. Смятам, че всички стари овчари са уитко - луди - от твърде дълго стоене сами. Известно време бях много общителен и парите ми скоро се изпариха.<br />Винаги, след като бях вършил работа на белия човек или когато ме прихващаха бесове, аз се връщах при старите хора от моето племе и прекарвах много дни в усвояване на знания за магията и старите пътища. Виденията - неща отвъд света на жабешките кожи - са били винаги много важни за нас. Може да се каже, че човек без видение не може да е истински индианец. Навън сред равнините ние получаваме нашите видения по труден начин чрез постене и седене в ритуалния трап в продължение на четири дни и нощи, търсейки вещ сън. Другите племена също търсят видения, но го правят по различен начин. Преди осемдесет години при нас от юг дойде Танцът на духовете , изпрати ни го един свещен човек на паютите. Хората танцуваха в транс, докато видят починалите си роднини. Танцьорите на духа били жестоко избити при Ундид Ний и техните мечти били заличени с оръдия. Мечтите са опасни в света на жабешките кожи и той се опитва да ги държи надалеч с артилерия.<br />Бях на около двайсет и една години, когато някакви хора ми казаха: "Има нова, могъща магия. Направо ще те завърти. Ще те накара да видиш Бог." Както и Танца на духовете, та и тази нова магия не беше донесена от хора от нашето собст-вено племе. Тя дойде с един арапахо и един чернокрак на име Самотната Мечка.<br />Исках да опитам тази нова магия и затова отидох на пър вата среща в една усамотена барака. Шестима мъже седяха н: пода на една празна стая. Имаха тенекиена кутия от половин галон, пълна с парчета нарязан пейот. Арапахото и чернокра-кият говореха техния език. Не можех да го схвана, но разбрах ж какво се опитваха да ни кажат: "Изяжте това и ще видите нова"! светлина!" Беше ми странно да поема тази нова магия и като! начало изядох само няколко супени лъжици. Пейотът бе си-1 лен. Тъпанът влезе в мен. Дрънкалката също ме завладя. От нея към мен идваха гласове. Бях затворил очи, гледайки навътре в себе си, седейки с гръб към стената, усещайки костите си през кожата. Харесах тази пежутси защото ме завъртя. Първо видях квадрат да се превръща в кръг, в полумесец, в украсен със зелени и сини мъниста колан, който се увиваше около мен. Можех да се видя - все едно се гледах от висока планина - как стоя с тези шестима мъже свит в ъгъла на тази направена от дървени трупи къща.<br />Изведнъж се върнах обратно в себе си. Очите ми се бяха спрели на трупите, които изглеждаха много наблизо, все едно че гледаш през увеличително стъкло. Видях нещо да изпълзява от цепнатините. Беше мравка, може би десет стъпки висока, най-голямата мравка, която някога е съществувала, цялата в пипала, лъскава като рак. Мравката растеше, а заедно с нея и стаята. Виждах насекоми, които започваха да ме ядат. Уплаших се и се опитах да се измъкна, но не можех да помръдна. Водещият церемонията, наречен "показващия пътя", може да потвърди, че тогава видях нещо. Той знаеше как се чувствам. Размаха наоколо дрънкалката си и повя с ветрилото си от пера към мен. Върнах се към действителността, идвайки от някакво място извън дървената къща. както тогава ми се струваше.<br />Бях объркан. Опитах се да мисля за някого, когото обичам - баба, чичо - но не се получи. Мислите ми ме напускаха с бързината на галопиращо стадо. Опитах се да разсъждавам за белите хора, за света на жабешките кожи, но и от това нищо не излезе. Опитах се да мисля за животни, но не можех да се концентрирам. Тези мъже ми бяха казали: "Изяж това и ще видиш бога." Не видях никакъв Бог. Не можех да свържа мислите си в цели думи, разсъждавах на срички и то твърде разпокъсано.<br />Отправих молитва за помощ към Великия Дух - да ми покаже пътя. Сладка миризма изпълни не ноздрите, а ума ми. Не беше парфюм или ухание от природата. Само аз можех да го усетя. Видях как една книга се превръща в скала, а скалата - в пещера. Не знаех какво да правя, но там имаше нещо уа-кап. нещо свещено. Знаех че е добро, но в същото време се уплаших. Водачът ми подаде жезъла и дрънкалката. Беше мой ред да пея, но не знаех как и трябваше да ме пропуснат. Когато слънцето най-накрая изгря бях изтощен и замаян. Бях раз-търсен. Беше се случило нещо, което не можех да обясня. Размислите за случилото се щяха да ме владеят дълго.<br />Бях пейотист в продължение на доста години и редовно посещавах техните събирания, но не се отдадох изцяло на пейота. Навлязох по-дълбоко и в старите вярвания на моя народ сиу, в света на духовете; слушах проповедници, билкари и юи-пи. Бавно добивах представа къде искам да отида. Можех смътно да видя моето място, но също виждах и голям брой пътища, които водеха до него и все още не знаех по кой от тях да поема. Затова ги опитах всичките и стигнах до много задънени улици.<br />Полицията се опита да смаже този нов пейотистки култ, както стъпкаха и Танца на духовете, но не защото пейотът е наркотик - тогава в умовете ни нямаше място за наркотици - а защото беше индиански култ, защото беше конкурент на мисионерите. Полицията така или иначе не ме обичаше, дори ако оставим настрана пейота. Имах жилище в Пайн Ридж и друго в Роузбъд. В Пайн Ридж живеех с едно момиче. Не бяхме жене ни според възгледите на белия човек. Мисионерите наричаха това "съжителство без сключване на брак". По онова време не го позволяваха и хвърляха в затвора за това. Казваха ни: "Не можеш да живееш с това момиче, освен ако не сте законно женени според нашия обичай."<br />Бях отишъл на пейотистка среща и полицията дойде на внезапна проверка. Появиха се по здрач. Предполагам, че трябва да са надушили за срещата. Може би някой им бе подсказал. Полицаите разбиха отключена врата, търсейки пейот, но не откриха нищо. Държахме го на две мили от къщата и още не го бяхме донесли за пейотистката среща. Когато полицаите вдигнаха керосиновата лампа, видяха мен. Изведнъж забравиха за пейота и се нахвърлиха върху мен. Бях лош човек в техните очи, лош пример за всички дребни душици в резервата.<br />Къщата беше само на стотина крачки от граничната линия между двата резервата. Полицията и от Пайн Ридж и от Роузбъд беше в акция, но всяка от тях трябваше да остане от своята страна на линията. Не им бе позволено да я пресичат. Тичах по протежение на разделителната линия с патрулната кола от Роузбъд от едната ми страна, а тази от Пайн Ридж - от другата. Стреляха по мен наслуки, за да ме накарат да спра, но аз знаех, че не се стремят да ме улучат. Не смееха. Ако полицаите от Роузбъд ме наближаваха твърде много, аз прескачах в територията на резервата Пайн Ридж и обратното, прехвърляйки се напред-назад през тази линия като някакъв голям скакалец. Тъкмо когато съвсем се бях изтощил и сърцето ми биеше като лудо, навлязох в покритите с борове хълмове, където колите им не можеха да ме последват. Полицаите слязоха от тях с оръжие в ръце и се опитаха да вървят с моето темпо, но ги изгубих в тъмнината. Арестуваха приятелката ми, но когато напълно изчезнах , я пуснаха на свобода. Наблюдаваха я, използваха я като примамка. Но аз не бях толкова лесен за улавяне. Офейках към Стендинг Рок за известно време, за да се поуталожат нещата. Там си бях свил много хубаво гнездо в прерията, където идваше и моето момиче.<br />Бях пейотист шест години. После се отказах. Разбрах, че това не е моят път. Беше задънена улица, каньон без изход и трябваше да изляза от него. Не искам да омаловажавам този култ към пейота. Много индиански племена вярват в тази магия. Дядо Пейот събира заедно много хора не само като членове на тази религия, но и като индианци, което е хубаво. Някои племена използват пейота толкова отдавна, че той се е превърнал в тяхна основна и единствена религия. Мнозина са забравили старите си вярвания, които мисионерите са потъп-кали и само пейотът им е останал; това е единственото индианско вярване, което помнят. Но за нас, сиу, той е нещо сравнително ново, нещо различно от вярата ни във Великия Дух и Свещената лула. Постепенно започнах да разбирам, че не трябва да смесвам тези две вярвания, да ги обърквам едно с друго. Почувствах, че е дошло време да избирам - лулата или пейота. Избрах лулата.<br />По времето, когато отказах пейота, открих какво представлява истинското сиукско видение. Ако сънуваш, това не е видение. Всеки може да сънува. Ако вземеш билка - е, дори и месарят ще получи видение на тезгяха си след като е ял пейот. Истинското видение трябва да дойде от твоите собствени сокове. То не е сън - то е нещо съвсем реално. Удря те остро и чисто като електрически шок. Буден си напълно и изведнъж до теб застава някой, за когото знаеш, че не може да е тук. Или някой седи наблизо и в миг го виждаш на половин миля от теб. Но ти не сънуваш, очите ти са отворени. Трябва да се трудиш, за да постигнеш това, трябва да изпразниш ума си, за да е готов за него.<br />Пейотът е за бедните хора. Помага им да се измъкнат от отчаянието, дава им нещо, за което да се хванат, но аз не можех да спра дотам, трябваше да продължа. След като веднъж си опитал нещо истинско, никога няма да се задоволиш с каквото и да е друго. Ще искаш всичко или нищо.<br />Това прозрение продължи да ме води през целия ми живот. Някак си все прескачах напред-назад през граничната ли ния на ума. Три години търгувах незаконно с алкохол. Държах малко кафене и зала за билярд с маси за игра със зарове и музикален автомат в Пармелий. Продавах най-доброто евтино уиски. Играех си с полицията. Имах определен вид бутилки с необичайна форма, в които държах истински силната "пикня от гърмяща змия". Когато веднъж дойде доносник, аз му дадох да удари една голяма глътка от това затоплящо червата питие, гарантиращо сигурно увреждане и смърт. Без време той се завърна с полиция, а доказателството си беше все още на масата. Отведоха ни при съдията - мен и бутилката.<br />Съдията каза: "Какво имаме тук, кварта1 от някаква експлозивна смес?'*. Той си сипа питие в качеството си на съдия, както поясни, и направи ужасена физиономия: "Бррр, това е студен чай - ужасно е!". Имах две еднакви смешни бутилки и ги бях разменил. Трябваше да ме освободят. Изиграх им толкова много номера, че ме оставиха на мира за известно време.<br />Бидейки малко двуличен, аз реших да видя как стоят нещата от другата страна. Когато се откри вакантно място за племенен полицай в областта Черната Лула, аз кандидатствах за него. Бях изненадан, когато дадоха службата на мен, защото не бях от най-мирните, но пък хората ме познаваха. Дадоха ми значка и оръжие, но аз сложих стрелящото желязо в едно чекмедже. Никога не го взимах. Носех си само полицейската палка, приготвена за спешни случаи, с които така и не се сблъсках. Още през първия ми ден като служител на закона разбрах как се чувстваш, когато пиян човек те издъни. Знаеха ме като роднинското ченге; всеки ми беше някакъв роднина. Когато братовчед ти се напие, ти не го арестуваш, а го водиш у тях. Следвах тази политика. Когато виждах пиян човек, му казвах: "Братовчеде, аз съм наистина лош човек. Вместо да те отведа в затвора, ще те заведа при старата ти жена и ще й разреша да използва точилката си върху теб. Ето колко съм лош." <br />Когато виждах млада скуо , която се е хванала с неподходящ мъж, аз я дръпвах настрана: "Хайде, момиче, нека те отведа в къщи при мама. Този мъж не е добър. Вече си има половин дузина момичета. Той просто иска да се опознаете интимно." "Откъде знаеш?" "Защото и аз самият го правя. Един кучи син, пламнал за жени, може да разпознае друг такъв." "Е, тогава смятам, че можеш да ме откараш у нас. Надявам се, че осъзнаваш какво говориш."<br />Продължих да работя като нощно ченге, докато това престана да бъде нещо ново за мен, за пияниците и за племенния съвет. Някои племенни полицаи са зли метиси. Те не могат да бият белия човек - затова бият индианеца, седящия най-ниско в обществото. Това ги кара да се чувстват значими. Аз много промених нещата. Когато върнах полицейската си значка, струва ми се, че започнах да липсвам на пияниците, но не можех да стоя все на едно място.<br />Годините минаваха. Остарявах и бях опитал почти всичко. Чувствах се като голяма картина, която се нарежда от отделни изрязани парченца. Година след година нови парчета се добавяха, за да завършат картината. Няколко от тях все още липсват. През 1941 година работех за един фермер в Небраска. Той бе добър човек, много общителен, с чудесна жена и деца. Между мен и това бяло семейство съществуваха добри чувства. Този човек живееше в близост до земята, по съвсем естествен начин, без много машини и други джунджурии, в къща, която сам си бе построил от камъните и дърветата наоколо -тя също беше част от земята. Когато гледах дърветата около дома му, разбирах, че той е човек на място. В Небраска и Да-кота доста от тези животновъди и фермери са толкова стиснати, че не остават повече от четири дървета върху земята си -две пред верандата, за да хвърлят сянка и две зад къщата. Всички останали биват отсичани, за да се освободи място за това, което отглеждат. Те не желаят да изгубят дори един фут, защото така може да загубят монета от пет или десет цента. Тези стиснати кожодери с техните закърнели душички отг леждат само по една култура, която е изцяло за продан, а самите се хранят с консервирани храни.<br />Моят фермер не беше такъв. Той си имаше малка гора и от време на време, когато минаваше покрай някое дърво, галеше ствола му разсеяно, като че ли то беше някакъв вид домашно животно. Той се изхранваше от собствената си реколта. Можех да се разбера добре с човек като него. Даде ми парче земя да я ползвам и аз засадих там свои собствени царевица и картофи. Беше сакат и аз трябваше да върша повечето от работата му - по-тежкия труд, карането на трактора и т.н., но той се отнасяше към мен като към член на семейството си. Жена му правеше прекрасни сладкиши и аз сложих малко месо върху кокалите си в техния дом.<br />Един ден получих съобщение от правителството, от самия Велик Бял Баща: "Честитка1/4. Искаха от мен да убия някакви бели хора. Оказа се, че всичко това е съвсем в реда на нещата. Фермерът ми плати много повече, отколкото ми дължеше и ми устрои голямо изпращане - проклето двудневно напиване. Качиха ме на влак за форд Левънуърт, Канзас. Бях пиян като кирка. В този влак пътуваха много други индиански младежи. Всички отиваха на същото място.<br />Военните лекари, които първи ме прегледаха, оцениха слабо моята боеспособност. Предполагам, че са решили, че съм вече твърде стар. Но аз исках да остана с моите другари, да отида там, за където бяха тръгнали. Затова се присъединих към няколко сиукси в другата редица и успях да се промъкна. Дадоха ми най-различни снаряжения, носех каска и оръжие. Вкъщи, когато бях дете, дори лъкът и стрелата бяха забранено оръжие.<br />Войнишката служба беше голямо разочарование за мен. Губеха ни времето с множество глупави заповеди, строеви подготовки, формалности, поздрави. Деветдесет процента от времето в армията беше висене в очакване на заповеди. Отбелязването на ку по индианския начин в стари времена е имало доста по-голям смисъл.<br />Един ден след основна тренировка трябваше да минем на преглед пред някакъв генерал - важна клечка. Роднините на някои от белите момчета бяха дошли да ги видят, но не бяха докарали наши хора от резервата. Та седяхме ние неподвижни като кегли, а големият вожд изнасяше реч: " Мъже, сега сте вече войници, а не цивилни. Има ли някой, който не харесва армията, някакви оплаквания?" Той не очакваше отговор, но аз направих крачка напред. "По дяволите, не харесвам тази армия на белия човек! Научете ни да стреляме, забравете останалото! Губите ни времето!" Опитаха се да ме дръпнат обратно в строя, да ме накарат да млъкна, но аз се добрах до този генерал. "'Отнасят се с нас като с роби. Нямам нищо против да воювам, но не можете да направите от мен навивана с ключ играчка."<br />Генералът ме изгледа и видя, че съм индианец. Той произнесе друга реч: "Войничета, всички ние знаем, че никой не обича редовата армия. Но никой няма смелост да си го признае. Само този момък каза истината." Даде ми веднага допълнителна нашивка и аз поведох взвода към казармата. На следващия ден, когато получихме заплатите си - "денят, в който орелът сере", както го наричат - се почувствах добре, напих се и ми свалиха нашивките.<br />Най-накрая бях отпратен с кораб през океана. Бях най-възрастният мъж във военната част, другите бяха деца в сравнение с мен. Когато положението стана напечено, те наистина плакаха и аз им бях бавачка. Предполагам, че съм бил доста груба бавачка. Мислех си, че ще си скалпирам един немец, ще му взема русата коса заради Къстър и това ще е всичко. Но промених решението си. Предполагам, че евтиното вино ме бе накарало да мисля за това в началото.<br />Много глупости са говорят и пишат за войната: бийте се за страната си, за Америка, за демокрацията, за любимите си хора. По дяволите, войникът се бие само за да предпази себе си. Някой стреля по него и затова той отговаря на стрелбата преди другият да го е убил. Тича като елен. Когато се върне у дома, се хвали: "Бих се за знамето си!" Това са пълни та-чешли - пълни глупости. Когато стрелят по тебе, не мислиш за парче плат.<br />Правителството взима нашите индиански момчета, нашите чичовци , братовчеди, братя, синове, всички нас, за да воюваме в техните войни. Първата световна война, Втората световна война, Корея, Виетнам. Докато стрелбата продължава, ние сме герои като Айра Хейс , който получи Почетния орден на Конгреса за Иво Джима. След като се върнем, ние изведнъж се превръщаме в негодни за нищо подопечни на правителството и ни изхвърлят в канавката, както направиха с Айра Хейс. Не белите хора убиха Седящият Бик, а индианци -сиукси хункпапа като него, на които беше платено със зелени жабешки кожи. Бял войник намушка Лудият Кон с байонета си, но индианската полиция му притискаше ръцете към тялото, за да може кавалеристът да го използва за тренировъчно чучело за своя байонет. Винаги намирате някои гладни индианци да се бият вместо вас.<br />Антрополозите казват, че сме дошли от Азия през някакъв земен мост до Аляска, но може би ние сме си били тук през цялото време, от самото начало и преселението се е извършило по друг начин - от този континент към другия отвъд протока. Може би тези виетнамци са все бивши индианци и всички ние сме кроу и рий скаути на един нов Къстър. Виждал съм снимки от Сонг Ми, Ми Лай и такива от Ундид Ний -мъртви майки с бебетата си. Помня какво моят дядо, Добрата Лисица, ми разказа за мъртвата майка, чието бебе сучело от студената й гръд студено мляко. При Ми Лай е било горещо, а при Ундид Ний било ужасно студено - това е единствената<br />разлика между тях.<br />Играят си със свещения огън на слънцето като го превръщат в атомни бомби. Това, което ще постигнат накрая, е да взривят собствените си глави. Как да не се случи това могат да научат от нас, но сигурно мислят, че сме твърде необразовани и не си струва да се вслушат.в думите ни. Запазил съм един брой на нашия племенен вестник. Той е от преди две години. Пазя го, защото в него има стихотворение, писано от едно от сиукските момчета от Виетнам, Петнистата Бойна Корона, който, когато го е писал, е бил разпределен в демилитаризира-ната зона. Иска ми се аз да бях написал това стихотворение, защото то изразява какво чувствах, какво повечето от нас чувстват.<br /><br />"Риданието на резервационния сиукс"<br /><br />Те хванаха цялата сиукска нация<br />и я затвориха в този резерват.<br />Отнеха начина ни на живот ,<br />томахока, лъка и ножа;<br />сложиха нашите папус в детско креватче<br />и смъкнаха еленовата кожа от гърба ни.<br />Отнеха родния ни език<br />и говореха на техния английски<br />на нашите млади. <br />Старото типи, което всички<br />толкова обичахме, те го използват за шоу,<br />и всичките мъниста, които правехме ръчно, <br />сега се изработват в Япония. <br />Въпреки че промениха старите ни пътища никога не ще сменят сърцата и душите ни, въпреки че нося риза и вратовръзка аз си оставам отвътре червен човек. <br /><br />Хи я йо, хи я йо хо<br /><br />"Роузбъд Сиу Хералд"<br /><br />Около месец след Нормандия някой откри, че съм на повече от тридесет и девет години и бях освободен от армията. Това беше моето освобождаване от света на жабешките кожи. Моето бродене беше към своя край и аз се установих на единствената работа на пълен работен ден -да бъда индианец.Jordan_13http://www.blogger.com/profile/01363054715126856076noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8209040832699935565.post-6361079476380512312011-01-25T08:41:00.000-08:002011-01-25T08:42:21.745-08:00Диоскурите "св. Антон и св. Танас"Всяка година тези два празника близнака отминават по реда си и ги честват само именниците. Всяка година съдържанието на знанието за тях е едно и също и неговото преповтаряне, фактически ги изпразва от съдържание. Тези дни, днес наречени на християнски светци следват един след друг на 17 и 18 януари, Антон (Андон) и Танас са сочени като двама братя-ковачи. За това на този ден празник има една определена занаятчийска прослойка, която празнува, тази, която се занимава с обработката на желязото. Странностите в двата празника са твърде много, за да не направят впечатление, още повече на фона на всички народни чествания и обичаи, които се правят в тия дни, двамата християнски светци изглеждат като вмъкнати от немай къде, сякаш имат за задача да скрият нещо много дълбоко, което обикновения вярващ трябва да не знае или да забрави. Това съмнение се подсилва още повече, когато за двамата светеца няма какво да се каже толкова, освен да бъдат поменати с няколко реда, и всичко останало е “народни вярвания”. Антоновден е много по-постен откъм обяснения какво съдържа празника. Споменава се, че е светец – покровител на чумата и изобщо на болестите и като такъв в Разградско е познат под името “Лелинден”, а болестта – “леля”. Смята се, че на него ден болестите се събират, а на Атанасов ден тръгват по хората. Атанасов ден е много по-богат и по-значим, откъм мистериална обредност, но тя на пръв поглед няма никаква връзка с коваческата му дейност. Коваческата характеристика на двамата братя сякаш по никакъв начин не пасва и не предполага сакралната обредност извършена по време на двата празника. Затова тръгвайки по нейната нишка, човек не може да не се досети, че митологичните времена, съдържат много образци на богове-ковачи: Хурса/Хор в епоса ни “Сказание за Чулман”, Хефест/Вулкан в еладско-римското възприемане на този образ, донякъде Тор и Фрей в скандинавския пантеон. Въпреки това, да вземем да индентифицираме “свети Танас” с Хурса или Хефест еднозначно, няма да бъдем прави, защото свети Антон и Танас образуват братска - близначеска двойка и са разглеждани като такава, когато се отнася до тяхната коваческа характеристика. Най-близко тя стои до характеристиката на “великите самотракийски богове”, наречени “кабири” или “идейски дактили” (и техните потомци - курети и корибанти), чиито имена са тайни и чиито характерни особености са държани далече от непосветения. Те били могъщи богове-покровители, към които се обръщали за помощ в земеделската дейност и при пътуване по море. Според аргосецът Акусилай Камилос е син на Кабейро – дъщерята на Протей и богът-ковач Хефест и от него произлизат трима кабири и три нимфи кабириди, чествания на които били устройвани за всяка троица поотделна на островите Лемнос, Имброс, в някои градове на Троада и дори в Мемфис. Когато говорят пък за “идейските дактили”, някои писатели разказват, че те били първите заселници по ниските склонове на планината Ида във Фригия (вероятно идващи от сърцето на Балканите), първи открили обработването на желязото и други неща полезни за живота. Били петима братя (мъже) и сестри. Името им буквално означава “палци”, защото десетте първи дактили се появили по времето на предродилните контракции на Рея, когато тя забивала пръсти в земята (Гея). Те били чародеи и жреци на Майката на боговете и първи, освен стоманата, открили и огъня. Именно точно тези характеристики – “стомана” и “огън” откриваме и при двамата светци, като братя-ковачи. Според някои автори в старобългарския и близките нему сродни езици името “Андон”, означава именно “стомана”, а Атанас (букв. “безсмъртният”) би могло да предположим, че е по тясно свързан с огъня, особено с проницанието му да създаде ковашките клещи по подобие на кучешките крачета. Тук имаме една мисъл (огън), която създава една цивилизационна идея, по подобие на Хурса/Хефест, който създава оръжията и необходимите цивилизационни пособия на боговете. Но тези разделения на материя и дух (мисъл) – стомана и огън са условни, тъй като и двамата “светци”, поради своето братство и близначество обладават и двете страни. Пример за това е тяхната “диоскурна” – близначеска природа. Тук можем да потърсим връзката им и с Диоскурите – “синовете на Зевс”, двамата братя-близнаци, които имат една майка Леда и двама различни бащи. Баща на Кастор е спартанският цар Тиндарей, а на Полидевк – явилия се на Леда преобразен като лебед Зевс. Единият е смъртен, а другият безсмъртен, и неговата характеристика съвпада точно с тази на “свети Танас”, чийто превод означава точно “безсмъртният”. В крайна сметка ние, отново се сблъскваме с опозицията “материя-дух”, “тленност-нетление”, “ смърт-безсмъртие”, само, че тук тези опозиции не са в противостояние, а в споделяне на безсмъртието, защото именно това е същността на близначеството. Жертвата на безсмъртния брат-близнак към смъртния е изразена у нас в обреда “побратимяване”, който се извършва на Андонов и Атанасов ден. С него се сродяват двама души, които не са кръвни роднини. Но с ритуала те стават като братя или като брат и сестра. Побратимяват се и като обредно спасение от болест и смърт. Побратимите и посестримите почитат това родство до живот. Побратимени мъж и жена не могат да се влюбват и женят помежду си, но винаги ще се подкрепят и почитат. За техни покровители се считат , именно двамата светци. Самият акт като тайнство е много рядко споменаван в дитирамбите за тези два пазника, а по същност, той е уникално неповторим, защото надхвърля обичайните разбирания за взаимоотношенията между хората, далече надхвърля кръвните родови връзки и традиционните разбирания за взаимоотношенията мъж- жена. Акта на побратимяване би решил редица съдбовни конфликти от личен, интимен характер между мъжът и жената, без да се стига до утежняване и критична точка в тези отношения. Този уникален акт и обред, ние сме го забравили, но идва денят, в който той трябва да бъде върнат в душевния бит на българският народ. Побратимяването – това е да споделиш огъня си и чрез него да изгориш тегобите на миналото. <br /> Конната характеристика на двамата братя близнаци – Диоскурите (да излизат и двамата от подземното царство препускайки на бели коне) е най-ясно изразена при “свети Танас”, който на бял кон се качва на планината, за да извика лятото, докато при Андон, тя е забравена и затова неупомената или може би, не и е било толкова предавано важно значение през вековете. Самото изкачване на планината от “свети Танас” на кон е посветителен акт, който изправя тъй да се каже вертикалната ос на комуникация между Небето и Земята и преодолява гравитацията на земното притегляне. Върхът на планината е именно мястото, където Небе и Земя се срещат и сливат, там е светилището (нетера, гумното), където се решава бъднината на земния бит. Там трябва да се чуе, какво ще каже Небето и да се изрече към Земята. Това не може да го направи смъртният Андон, но може да го направи безсмъртният Танас, защото само той може да отиде до Зевс и да поиска да сподели безсмъртието с брат си. Разбира се, че в този акт на изкачване на Планината на бял кон, веднага ни отвежда към образа на Героя-Конник ( Крал Марко), но в своето свещенодействие тук, той не използва технически пособи – мечове, копие, боздугани, тояги и секири. Той използва само Гласа и Словото като такива. Тук вече много тънко е изразена демиургичната, домоустройстваща същност, която управлява планетната еволюция и ритми, въплътена в образа на “свети Танас”. Самият акт на свещенодействието е “викане”, а не “довеждане”. Именно, както Атум нарушава тишината на обгърнатият от мрак предсътворенски живот в студените води на Нун, издига се над тях, вдига ръце и произнася вълшебно заклинание, което издига от водите първичния хълм Бен-Бен или пък Нефертум в образа си на Хепер, ще се изкачи на най-високата четвъртита колона (древния образец на обелиска), за да създаде от собственото си сърце Су и Тефнут, така и “свети Танас” трябва да се изкачи на планината, да изрече Словото, което ще наруши смълчаността на зимата и създаде динамиката на силите, които ще доведат лятото. Тук трябва да отбележим, че така наречените “дактили”, освен металургията, математиката, ритъма в музиката, донасят и така нареченото “ефеско писмо”, което е било напълно лишено от смисъл за гърците и представлявало магически заклинания, които имали сила, и придавали сила, само и когато точно и правилно се произнесат на глас. В този ред на мисли става съвсем ясно защо “свети Танас” - “вика лятото”. Самият акт на сваляне на кожуха и обличането на копринена риза, преди изкачването на планината символизира идеята за промяната, обновлението, метаморфозата на настоящия свят и събуждането на огнените сили, които трябва да извършат прехода “зима- лято”. Съвсем ясно става тогава, че коваческата характеристика на двамата светци, не е никак случайна. Това се потвърждава дори с факта, че в скандинавския епос Тор воюва ежедневно със своя чук Мьолнир с ледените великани – йотуните, за да не превземат те Асгард. Разжаряването на огъня, размекването на стоманата, придаването й на нова форма чрез огъня – това е изковаването на нова съдба, нова форма и състояние и нов път на настоящия свят. Самите искри от огъня са като слънчевите лъчи, които трябва да пронижат и стоплят сърцето на земните недра. Не е случаен факта, че келтските друиди са съхранили един древен наш празник, наречен със звучното име “Имболг” (Им болк), буквално “ в корема/в утробата – “празника на огньовете” или “празника на светлината”, в който ден чрез запалени факли, свещи, лампи, с рисуване върху тях на изображения на Слънцето се призовава топлината и пролетта, изпъжда се зимата и се възраждат слънчевите сили. Самия превод “в корема/ в утробата” твърде много ми напомня за десетките пещери-утроби пръснати из Родопите и цялата територия на България. Най-вероятно този празник е бил част от мистериалните свещенодействия там за раждането на Слънцебога. И според мен това е било първото му и истинско предназначение, преди да се свърже само със земеделския култ, с раждането на пролетните агнета. Още повече, че той е посветен на великата майка Бригит – богиня на поезията, лечителите и ковачите. Тези характеристики напълно се покриват с тези на кабирите или дактилите на Балканския полуостров, които са жреците на Майката на боговете. Още повече, че Бригит, това, вероятно е преобразът на Фриг, жената на Аудан/Один, и оттук наименованието на древните българи – бриги/ фриги. Според галските предания, ако тя иска зимата да продължи още, времето на Им–болг ще бъде ведро и слънчево, за да може да събере достатъчно дърва за горене (отново идеята за топлината и огъня). Ако времето е лошо, тя спи, следователно идва краят на зимата. Именно затова при нас, днес денят на свети Танас се именува “Среди зима”. Тази пряка връзка между ковачеството и Майката на боговете (Бригит) дава обяснение защо черквата “Света Богородица” и черквичката-грамада “Свети Атанас” в село Ситово, Родопа планина са разположени близко една до друга (на една ливада), и на една ос - изток-запад. Много интересен е и акта на създаването на сламена кукла на Бригит и обикалянето с нея по къщите на селото, вечерта на Им–болг, за да ги благослови богинята. Това е едно далечно ехо от праисторията в която стои създаването на керамични фигурки-изображения на Майката на боговете, вероятно със сходно предназначение. Интересни успоредици има между Антонов и Танасов ден и Им-болг по отношение ритуалните ястия. Празниците на Св. Антон и Св. Атанас били наричани още “сладки и медени”. Някога жените месели питки, намазвали ги с мед и раздавали по късче на съседи и роднини. Това е ритуал, за който се вярвало, че предпазва от болести и от чумата, като на Андоновден содена питка със сметана е оставяна на тавана – “за белята, за лелята”. На Им-болг при посрещането на Бригит във всяка къща са се раздавали сладки. Тук ясно прозират магическите лечителски обреди на кабирите/дактилите свързани с този ден, в който болестите се събират и тръгват по хората, но срещу тях стои магичната сила на лечителският обред, която ограничава зловредното им действие. Факт е, че на Танасовден се ражда чумата и той се явява неин покровител, но срещу нея стоят обредите за предпазване и умилостивяване. Тези свещенодействия, не се извършват днес, в България и е видно какви големи поражения нанасят болестите върху добитъка (шап) и хората и тази зима! Забравени са семейните служби в чест на светеца-покровител на фамилията, имота и стоката. Ако не искаме да ни покосяват болестите, никога не трябва да забравяме магиката на свещенодействието на Андонов и Атанасов ден, никога не трябва да забравяме Им-болг! Защото заболяванията са следствие отделянето на отровата, която неизбежно се появява при смяната на ритмите ( “зима-лято”), както в нашия, така и в природния организъм и тя трябва да бъде абсорбирана и обезвредена по някакъв начин. Изкачването на планината, т.е. изправянето на вертикалната ос, може да се приеме и като акт на издигане към точката на зенит на съзвездието Плеяди, играещо голяма роля в нашата древна календарна традиция. Когато то бъде издигнато в най-високата точка, се създава отваряща ос, стълба от небето към земята и от земята към небето, по която може да се качи душата на посветения, за да чуе Божиите слова и да изрече посланието им. В нашата календарна традиция е известно “противопоставянето”, опозицията на Илинден и Танасовден. Kато два дни фиксиращи “средата на лятото” и “средата на зимата”, симетрично разположени, те бележат двете точки на най-високото и най-ниско положение на съзвездието Плеяди. На Илинден те са във върхово положение преди изгрев Слънце, а на Танасов ден са във върхово положение след залез Слънце. Свети Илия (също огнен персонаж) в случая е свързан със Световната планина, точно тази, която Свети Танас, трябва да изкачи, за да повика лятото, в което е “царуването” на свети Илия. Върховото положение на Плеядите след залез Слънце на Танасов ден, отваря канал с очистителна и лечебна енергия, която може да бъде използвана за нихилиране на земните отрови. Затова на него ден за предпазване от болестта (чума) жертват черна кокошка и раздават специален обреден хляб. От черната кокошка (или пиле) в Тракийската област приготвят обредно ястие и го раздават заедно с хляб. Вярва се, че перата на закланата птица имат лечебна сила, че „от черното пиле болките бягат". Няма нужда да уточняваме, “черната кокошка или пиле” са Плеядна символика. Птичата символика на Танасов ден, обаче не спира дотук, а умело се вплита в растителния култ, в който централна роля играе перуниката (богиша, калугерица), която е едно от цветята в празника Им-болг, т.е. посветено на Бригит и е цветето, съставляващо венеца на Изида, станал причина Нефтида да забременее с Анубис. Зимният св. Атанас е точно магът, който превръща цветята в птици и пеперуди, т.е. трансформира и свързва земното (в лицето на растителния култ) с небесното (в лицето на птиците и пеперудите). Легендата разказва, че “веднъж, когато всички цветя поискали да се превърнат в птици и пеперуди, те избрали перуниката за свой представител. Изпратили я при Зимния св. Атанас – господаря на зимното слънце и студове. Перуниката помолила на светеца да даде на всички цветя крила и да станат разноцветни пеперуди.” Пеперудата е символ на душата на жреца/щамана в неговото пътуване към небето, към Плеядите , към центъра на галактиката. Един символ, който идва да ни спомни за тленността на нашето земно живеене и същността на нашето небесно жителство.Jordan_13http://www.blogger.com/profile/01363054715126856076noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8209040832699935565.post-92195122666895556902011-01-19T05:39:00.000-08:002011-01-19T05:40:52.054-08:00Шенген, ЕС и Рим"Тези, които са готови да се откажат от основна свобода, за да си купят малко преходна сигурност, не заслужават нито свобода, нито сигурност".<br />(Б. Франклин)<br /><br />След като бе откачен от влаковата композиция на бившия СССР, за вагонът без локомотив, на който с големи букви бе изписано Република България бяха направени всякакви усилия да бъде закачен към друга такава, наречена още по-кратко - ЕС. Към още един блок от държави, които носят гордостта, че са европейски. За българския вагон, собствено локомотив не е предвиден, нито собствено железопътно шосе. Основните шменти-капели, които съпътстваха този процес, бе, че България е част от голямото европейско семейство и нейното място е само и единствено в Европа, затова ЕС за нея е неизбежна съдба. И евроатлантическите ценности. Съвсем на тъмно са другите доводи, но ние можем да си представим какви биха могли да бъдат те. Примерно: “който се цепи от колектива, колектива му го нацепва”. Въобще колективното начало под една или друга форма присъстваше и в двете системи, ратуващи да изградят новия Рим или поне новият Вавилон – СССР и ЕС. Ние знаем, какво последва. Националната държава трябваше да бъде принесена в жертва пред олтара на евроатлантическите ценности и общото европейско семейство – ограничаване на националния суверенитет за да могат да бъдат видоизменени основните й начала, така, че тя да загуби всякакъв суверенитет. Това е един процес на изгребване на държавата от нейните вътрешни стойности, които са я дефинирали като самостоятелна единица и заместването им с други такива, които и гарантират временна автономия. Това се извърши и с хората. Тази временна автономия, обаче е една генерална подготовка за нейното по-нататъшно смилане до пълното й асимилиране. Де факто, след присъединяването към който и да е блок, от България остава само една куха черупка. (Твърдината на черупката й, обаче, трябва да омекне, за да бъде смляна.) В такава се превръщат и хората, които я обитават. Те се разболяват от най-различни болести – национален нихилизъм, бездушие, апатия и омраза към корените си и сънародниците си. Вътрешният вътък, който ги е споявал, вече го няма. Те се разселват, защото я няма гравитачната сила, на националната дръжава, която да ги споява в една единна сплав. Съществуват само центробежните сили на имперското съграждане, чиято задача е да я разкъсат и асимилират. Народът се разбива на индивиди, които създават население, личностите се превръщат в електорални единици. Това е една пълна реализация на идеята за “общественото животно”. А то играе според тоягата и се радва на моркова. С този акт на влизане в СССР и след това в ЕС, бяха зачеркнати с лека ръка всички исторически усилия за освобождение на България и след това - борбата за национална независимост. Бе суспендиран акта от 22 септември 1908 г., с който България бе обявена за независима държава. Беше зачеркнат и Националния идеал за обединение на всички българи и български територии в една държава. Затова днес, изведнъж, като заек из храста се заговори за Шенген. От всички политически цветове гракнаха – “прием в Шенген”, дори той стана мерило за това, кое правителство трябва да остане на власт и кое да си отиде. А от правителството в един протекторат или щат нищо не зависи. Всичко зависи от демократическия централизъм с център – Брюксел (преди Москва). Правителството изпълнява директиви, армията, бранила целостта на националната държава е разоръжена и съкратена до размерите на футболна агитка. Нея я пращат да защитава частния корпоративен интерес отвъд океана, да брани евроатлантическите ценности. Центърът на тежестта дотолкова се е изместил, че това вече се смята за нормално, както преди беше нормално да се изнася социализъм, сега е нормално да се изнася демокрация. Сменени са само названията и етикетите. Извършена подмяна на ценностите и подмяна на държавността. Както всяка себеуважаваще се бананова република и България си има Прокуратор дошъл отвъд океана, който да наставлява марионетния режим, от който нищо не зависи, но чиято основна задача е да държи населението в неведение и подчинение, да го залъгва, че има свобода на избора и правото само да решава съдбата си. Важното е да се съблюдават “евроатлантическите ценности”, т.е. да не се връща комунизмът. Но и национализмът също е голямо зло, затова той е обявен скоропостижно за фашизъм или е коренуван с формулата “модерен национализъм”, т.е. оса, на която е извадено жилото - жужи, но не жили. Това е картинка съществувала допреди две хилядолетия във всички владения на Римската империя. <br />Тя е слагала свои васални владетели, с които е подчинявала населението и си е гарантирала безметежно въвеждане на своите наредби, закони и правила в завладените територии. <br />Населението също се е разселвало. Жените са ставали наложници, мъжете – гладиатори. Това, което е оставало или е трябвало да умре в бой за свобода или неизбежно да се римлянизира. <br />Най-тежка обаче е била съдбата на васалните владетели, защото на тях се е падала голямата чест да строят пътища през прежните им домашни огнища, пътища, които изграждали кръвоносната система на империята. Днес ги познаваме като “римски пътища”. Днешните туземни правителства също се радват на тази им оказана чест и дори смятат, че ще ги запомнят с това. Едва ли васалът построил пътища за бързото придвижване на римските войски е бил на голяма почит сред сънародниците си. Няма нужда да ви казвам, че тук са били разквартирувани легиони. Днес просто ги наричат “американски военни бази”. Няма нужда да ви обяснявам как е упражняван принципът “разделяй и владей” – чрез власт и привилегии. Те са сърцевината на преходната сигурност. Точно те създадоха в България многобройни политически партии, които хабят личната и народна енергия в безмилостно противопоставяне един срещу друг. Така врагът не би срещнал никаква сериозна съпротива, особено, когато вътрешната енергия за противопоставяне е изхабена в междуличностните схватки. <br />Тогава вече етапът “Шенген “ е неизбежен. Не е случаен факта, че той е поставен като приоритетна цел на външната политика на туземното българско правителство. Той дори е и вътрешна политика. Политическият център на ЕС в Брюксел с неимоверна наслада наблюдава как васалитета драпа сам да си сложи главата на дръвника, особено с отказа да управлява предоставената му територия и население, давайки всички права за това на Брюксел или Световната банка. Дори се чуват гласове, че да имаш собствено правителство днес е безсмислено, и че държавата трябва да се управлява директно от Брюксел. Това, наистина е логично, когато от избраното правителство нищо не зависи, и особено, когато 50% от населението, никога не отива до урните, т.е. то няма тежест и респект, защото не поема и отговорност за бъднините на гласоподавателите си. <br />С приемането в ЕС, държавата “България” се превърна в “провинция България”. Навремето Одриското царство бе превърнато в “провинция Тракия” и “провинция Мизия”. И е много смешно, когато някои кажат: “София е България, всичко останало е провинция”, след като те са най-големите провинциалисти. България де факто е една от многото провинции на ЕС. <br />Затова сега, с етапът “Шенген” трябва да бъдат ликвидирани националните граници. Те пречат за унификацията (уеднаквяването) на империята ЕС, на новият Рим. Този етап, обаче е нещо много по-различно от това да анексираш една самостоятелна държава и да я направиш своя провинция. Явно създателите на Римската империя са си взели поука през хилядолетията и днес създават нова политика в изграждането на империята – асимилацията на провинциите, т.е. Шенген. <br />Премахването на националната граница е ликвидиране на идеята за Отечеството и идеята за Родината, тъй като самата граница, очертава етно-културния ареал, който те дефинира и самоосъзнава като принадлежност към дадена етнична общност, дефинира те като народност. Това е като да махнеш обръчите на бурето – то се разпада, от него остават само дъски, виното се излива. Този етап ще доведе до асимилиране и заличаване на българската народност въобще и заместването и с доста разтегливото и унифициращо понятия “европеец” (преди римлянин или римски гражданин), защото позволява вече безпрепятственото нахлуване и заселване на всякакви индивиди от различни народи, поединично или на цели групи, които променят етническия облик на територията, а оттам нравите, обичаите, традициите, светогледа, всичко, което те дефинира като “българин”. Още по лесно става това, когато тези стълбове на народността вътрешно са ерозирали и са се килнали във всевъзможни посоки. <br />Процесът на ликвидация на нравите, обичаите и вярванията ни, започна още при другата несъстояла се Римска империя – СССР, но продължава с пълна сила и днес при превръщането ни в провинция на ЕС чрез идеята за “мултикултурността” и “метисизацията”. Този процес в Римската империя бе извършен чрез ударът върху древните ни светилища и храмове, замяната прозвищата на местните божества с римски или направо създаването на римски светилища върху нашите. Целта е да се премахне духовната спойка, която държи целостта на народността и чрез, която тя се самоидентифицира. Там, където този процес успее и римските обичаи вземат превес над местните са се създавали така наречените “римски вили”, своеобразен синкретизъм между римската форма и подчинената й угасваща наша самобитност.<br />Този процес, обаче е много тънък и не всякога е бил успешен. Един такъв ход да се приложи принципа “разделяй и владей”, като се вземе светилището на Дионис от бесите, т.е. от тези, които никога няма да се откажат от Свободата и да се даде на тези, които са предпочели преходната сигурност – одрисите, води до ярък пик на самобитните ни ценности, чрез масовото антиримско въстание начело с Бологез (Вологез), който поглъща не само римските легиони, но и одриските им слуги, като по този начин ги наказва за тяхното национално предателство. <br />Повторението на това въстание е напълно вероятно и възможно и днес в “провинция България” в недалечното бъдеще, тъй като “колелото на историята”, отново достига до тази точка. <br />Стремежът на ЕС, да наложи своята матрица и да се унифицира, вследствие асимилацията на провинциите и населяващия ги човешки материал е съвсем естествен, защото по този начин е сформирана и Римската империя. Тя има своите двама основатели в лицето на Ромул и Рем, родени вследствие нарушението на обета за девственост от Рея Силвия, отдала се на бог Марс, откърмени от вълчица, пренесла върху тях майчинския си инстинкт и хищнически вълчи характер. Отгледани от овчаря Фаустул и съпругата му Ака Ларенция, те като порасналис е отдавали без никакви скрупули на разбойничество и кражба от добитъка на Амулий, който се явява техен родственик по линията на майка им. В спор къде да бъде разположен град Рим, по време на заораване с ралото на браздата очертаваща местото на бъдещия град), Ромул убива Рем и по този начин братоубийството става впоследствие също част от бита на Римската империя, особено ясно изразено при смяната на императорите. Какво прави обаче, по-нататъка Ромул? Понеже населението на града е твърде малобройно, той създава на Капитолийския хълм приют, където да намерят подслон хора от кол и въже, даже избягали роби. Ромул се обявява за цар на цялата тази пасмина. И понеже липсвали жени и населението на града се топяло, Ромул се изхитрява, провежда игри в чест на бог Конс и поканва съседите си сабини, заедно с жените им. По време на церемонията мъжете на Ромул отвличат жените на сабините. Започва кръвопролитна война между двете племена и Ромул печели победа, чак, когато обещава да постори храм на Юпитер. Сабините и римляните се обединяват в конфедерация, която се управлява от двама царе – Ромул и вожда на сабините – Таций, който впоследствие е подло убит.<br />Защо пишем всичко това? Защото по същия начин бяха създадени САЩ (и Австралия) , употребили благоприятния завършек на Втората световна война, за да приложат върху разрушената Европа, своето държавно устройство и да наложат идеята за Обединените Европейски Щати, демек ЕС. Затова и до днес, влиянието на САЩ върху Европа е определящо. Затова и ЕС се формира на същия принцип, като приют, който приема хора от кол и въже от всички части на планетата и чрез Шенген предпоставя условия те да се разселват безпрепятствено по всички нейни кътчета. По този начин, се заличава първоначалната идея за “Европа на Отечествата”, т.е. “Европа на провинциите” и се създава една нова, и хомогенна Римска империя, която позволява вече и унифицирани собствени закони, валута и бюджет,праламент, правителство и президент, премахващи провинциалните такива. Защото вече <br />Държавите, които не бивват приети в Шенген или биват отлагани, не биват да бъдат схващани като “двойкаджии”, “заден двор”, “трета ръка”. Това означава, че в провинцията съществуват съпротивителни сили и остатъчно национално чувство, което е като воденичен камък за за зъбите на железния имперски звяр. Тези термини, се употребяват от тези, които искат да бъдат неистово “европейски, демек римски граждани”, и които одобряват механичното пренасяне на римския модел върху предишното им държавно устройство, на тяхната територия. Това отново са хората на “преходната сигурност”. Когато те добият критична маса, с националната държава е свършено. Обратната критична маса - на свободните, би върнала националната държава. Затова неслучайно нашите древни жреци, преименуваха Дионис/Асар/Загрей на Сабазий и му придадоха смисъла на “свободен”, “свободният”, именно за да събудят стремеж към Свободата в онези, които предпочитаха обстоятелствения свят и преходната му сигурност; да им внушат, че без жертва в името на Родината, (така, както Загрей е жертван и възкръсва), не може да има Бъдеще. Те посочиха, че пътят към Свободата минава през вратата на безсмъртието, защото жертвата за Родината е висш идеал, който те превежда през Портата на Смъртта, без да умреш. Хилядолетие, две след това, ние написахме на знамената си “Свобода или Смърт” като далечно и смътно ехо от древното ни разбиране за безсмъртието. Те знаеха, че да умреш, значи да живееш, защото неумолимо се раждаш, за да умреш.Jordan_13http://www.blogger.com/profile/01363054715126856076noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8209040832699935565.post-84659745455726307592010-05-31T02:40:00.001-07:002010-06-06T14:32:40.201-07:00Асарът край село Ангел войвода"Асара" е наименование на по-голяма част от крепостите-светилища в Източните Родопи, разположени по височини и върхове. Този термин се среща и на едно място из Северните Родопи. В други части на България, той е известен като Хисар или Хисаря. Тук няма да тълкуваме, какво значи той и с какво е свързан, а конкретно ще разгледаме самата крепост-светилище край хасковското село Ангел войвода. <br />Това е своебразна крепост-светилище, духовно-административен и културен център, който вероятно е управлявал региона под рида Мечковец или е бил негов преден пост. Първото, което прави впечатление при един общ поглед откъм самото Ангел войвода, това са скалните трапецовидни ниши, характерни по своята форма за целите Източни Родопи. Това е достатъчно за любопитния изследовател да се зарови в гъстия шубрак, полазил по целия връх. Разбира се, изненадата му ще бъде преголяма, когато види, че не само нишите (макар и съвършени като изработка) са белегът на това място, отбелязано на картите като връх Връшник, не знам по какви причини. <br /><br /><br /><br />"Асара", изглед откъм село Ангел войвода<br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhtOUMpaXYPE1Lyvl2dDX5zeHyAQsph6GUj9jtlRW-FROJkdeZhddpVI9X3-B_7OV-NnogrGKEl6LD8-HThId4ainNYR8TBJ4T6lYbTFjnn9M_JouN_TJMNrBFd4BZe5_OBcI7_TeafxZzz/s1600/DSC_9409.JPG"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 266px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhtOUMpaXYPE1Lyvl2dDX5zeHyAQsph6GUj9jtlRW-FROJkdeZhddpVI9X3-B_7OV-NnogrGKEl6LD8-HThId4ainNYR8TBJ4T6lYbTFjnn9M_JouN_TJMNrBFd4BZe5_OBcI7_TeafxZzz/s400/DSC_9409.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5477424553474965074" /></a><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgwQ_ewAtMSVBWSC0HTYMpCX4RQ0OaPz889v42aS7SyxR-LOLP4aOfuyC6LDIhXBXITqHhSzNHh6TbpebWjxkgG3Du5eJv3IWbBpQkrEpI77g9fhFlTyi2xBMvCxeWZUnB8DjWlwZnj5lKx/s1600/DSC_9410.JPG"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 266px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgwQ_ewAtMSVBWSC0HTYMpCX4RQ0OaPz889v42aS7SyxR-LOLP4aOfuyC6LDIhXBXITqHhSzNHh6TbpebWjxkgG3Du5eJv3IWbBpQkrEpI77g9fhFlTyi2xBMvCxeWZUnB8DjWlwZnj5lKx/s400/DSC_9410.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5477425010756961154" /></a><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhpTMPmko60RwVNmNfHPMcGXoTGGx22AsgNW5ZkWGQeW-Q8RhZ8xL3i_AZ52V5f1z8rkGCQ3Y-bfo2Y_HYUPaMYZHsvAVGZHoZ_xS89NmCzw-Yk_N-_fhACOeht8o1PSvKJ8SldSw6XCn14/s1600/DSC_9707.JPG"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 266px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhpTMPmko60RwVNmNfHPMcGXoTGGx22AsgNW5ZkWGQeW-Q8RhZ8xL3i_AZ52V5f1z8rkGCQ3Y-bfo2Y_HYUPaMYZHsvAVGZHoZ_xS89NmCzw-Yk_N-_fhACOeht8o1PSvKJ8SldSw6XCn14/s400/DSC_9707.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5477425336248694498" /></a><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br />Трапецовидните ниши на Асара, изглед откъм Юг<br /><br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjTktn94FAPd8UwgdZDtk93w2HYvbsFXfJEjN1V_sOfCp9vDvg56bCxKox_nBHd4FdgfuJU4LNdq_A7MHw8RYRBDZOzONdd6Kcez97Ku6XfipLMQmsROJoYB8r7plOUCJ9J2KR3FoXrEdEf/s1600/DSC_9427.JPG"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 266px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjTktn94FAPd8UwgdZDtk93w2HYvbsFXfJEjN1V_sOfCp9vDvg56bCxKox_nBHd4FdgfuJU4LNdq_A7MHw8RYRBDZOzONdd6Kcez97Ku6XfipLMQmsROJoYB8r7plOUCJ9J2KR3FoXrEdEf/s400/DSC_9427.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5477426192823110226" /></a><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br />"Асара" изглед Запад. Върхът е вдясно на снимката<br /><br /><br /><br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh7hlM8JgLhd7RaNJWdI8NHlKLxIMAx0r6W1gYHTAZXFSEWap8BUu6hZk8EtwRKXOIJFrxrH12MEu7qw7bVirTFz5KB7GdtJFO5bxs5ZZ8dKoc4Mm1MpWGxOIFFCXDckICNeinGuucBmkiF/s1600/DSC_9738.JPG"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 266px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh7hlM8JgLhd7RaNJWdI8NHlKLxIMAx0r6W1gYHTAZXFSEWap8BUu6hZk8EtwRKXOIJFrxrH12MEu7qw7bVirTFz5KB7GdtJFO5bxs5ZZ8dKoc4Mm1MpWGxOIFFCXDckICNeinGuucBmkiF/s400/DSC_9738.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5477427038469772514" /></a><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br />"Асара" изглед от Изток<br /><br /><br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgS0NyTvkU2Jfn11XwBKiPTJHCmIAKLZZKCFlVTQ8fbnov7kyCGKac9E2gvedZkl0i4Hzr-0yRieUg6NcJZEln2hxHPOfwEJMH3oBtdn0NXKEPowsopYRM8XHhM7kdDAR-KHx62vlRzSST8/s1600/DSC_9441.JPG"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 266px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgS0NyTvkU2Jfn11XwBKiPTJHCmIAKLZZKCFlVTQ8fbnov7kyCGKac9E2gvedZkl0i4Hzr-0yRieUg6NcJZEln2hxHPOfwEJMH3oBtdn0NXKEPowsopYRM8XHhM7kdDAR-KHx62vlRzSST8/s400/DSC_9441.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5477445673255434626" /></a><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br />Хълмчето на изток от "Асара" е нещо като неин преден пост. И на него има какво да се види<br /><br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgjbuJZLChEEpHD_A6QfacGgPArp2h71dHJk70NozUYjy5m9bWYawEvA9J8MTT4tXcx4HeWj6lbiJZeonoNv6QDDzaK8YmBOBLm9oO2mIjDjH0ZH4n_nNaiuNmKIxfCSe_wk38jKMM3M8m_/s1600/DSC_9483.JPG"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 266px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgjbuJZLChEEpHD_A6QfacGgPArp2h71dHJk70NozUYjy5m9bWYawEvA9J8MTT4tXcx4HeWj6lbiJZeonoNv6QDDzaK8YmBOBLm9oO2mIjDjH0ZH4n_nNaiuNmKIxfCSe_wk38jKMM3M8m_/s400/DSC_9483.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5477447122614571106" /></a><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br />"Божиите стъпки" са първото нещо, което се вижда изсечено на изключително твърдата вулканична скала. Те са динамични.<br /><br /><br /><br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiEyw0psPEmG8U288n48J_m1y5QhYZEO9Z8HlBOoN1Ar4L0sYRIppUXjpZ0VWp7uJA5y_CXT8x4qmZ9wtrSA38tfWh86IfNoZdMPWkRpueSFxn1G0C_VY7pqE8GFhkY-mkKH4lfnYhmLASx/s1600/DSC_9449.JPG"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 266px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiEyw0psPEmG8U288n48J_m1y5QhYZEO9Z8HlBOoN1Ar4L0sYRIppUXjpZ0VWp7uJA5y_CXT8x4qmZ9wtrSA38tfWh86IfNoZdMPWkRpueSFxn1G0C_VY7pqE8GFhkY-mkKH4lfnYhmLASx/s400/DSC_9449.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5477488129342874978" /></a><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhDDoC13UEEgF0V8MCRSZgElJfsqKi5zeybtKeFNYjdJpgHGHiFduEaeaRTP07Z7urnNuwCCjhpDJY2dAlyo2FebFLYV29SK7lxhl1oUHeOdteamiNLFzIcz0s2kD4_ztuWjx0U_Ty7-8Rb/s1600/DSC_9456.JPG"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 266px; height: 400px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhDDoC13UEEgF0V8MCRSZgElJfsqKi5zeybtKeFNYjdJpgHGHiFduEaeaRTP07Z7urnNuwCCjhpDJY2dAlyo2FebFLYV29SK7lxhl1oUHeOdteamiNLFzIcz0s2kD4_ztuWjx0U_Ty7-8Rb/s400/DSC_9456.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5477488553931173986" /></a><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br />Част от руините на стената, която е ограждала малкия хълм <br /><br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEirA45LXPWOxD0q9H9fSKRqSV_fcLUGVBFRiIIvDrYCmvm393VqivXE73qDutrHnrlhSp_u7XvY-9uL4481P-LRZmMU5zx4TiH6-gdWWR-C-Tg6Grej6vHjh9gE5m85_1XFbfWv7ksB9EH1/s1600/DSC_9465.JPG"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 266px; height: 400px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEirA45LXPWOxD0q9H9fSKRqSV_fcLUGVBFRiIIvDrYCmvm393VqivXE73qDutrHnrlhSp_u7XvY-9uL4481P-LRZmMU5zx4TiH6-gdWWR-C-Tg6Grej6vHjh9gE5m85_1XFbfWv7ksB9EH1/s400/DSC_9465.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5477490865778879666" /></a><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br />Тук, на този малък хълм има откъртено скално парче, което може да послужи като еталон за това, как са били изработвани нишите. Първом нишата е маркирана, очертавана и след това издълбавана. Това ясно си личи на снимката от нишата вляво, която е само маркирана.<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgp9UKgYUV83PesJ9jdb7YE0fkiIbrd7IQtISczrG9TyH9klXIJ13ybauE1hKt9PsYzmvxs_SziFieG7K-fhfOnx1NtmGk3cS7ORbUJFQmxxG1NhuG8NaLP0FtG2iexqh39prbaJ_Jjd_aO/s1600/DSC_9474.JPG"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 266px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgp9UKgYUV83PesJ9jdb7YE0fkiIbrd7IQtISczrG9TyH9klXIJ13ybauE1hKt9PsYzmvxs_SziFieG7K-fhfOnx1NtmGk3cS7ORbUJFQmxxG1NhuG8NaLP0FtG2iexqh39prbaJ_Jjd_aO/s400/DSC_9474.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5477489623594304082" /></a><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br />Изкачвайки върха откъм изток, а не от юг, където са нишите, попаднахме на ей това вулвовидно изсичане, което прилича и на един от космогоничните знаци кръг, пресечен с вертикална черта<br /><br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjoap9-yC7ztEC6-thNM_cLmtQe9Tebcdn1iJe15e-vui4epbOc0-Fzb9emdQ8t4vFMl5xu_VInRP9gSkK3i7ygrVAn-bgze7d6uRn-crXPy7J9-zwM2xBWOvr1JHY3WdxCHGKAXbC1BHCo/s1600/DSC_9489.JPG"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 266px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjoap9-yC7ztEC6-thNM_cLmtQe9Tebcdn1iJe15e-vui4epbOc0-Fzb9emdQ8t4vFMl5xu_VInRP9gSkK3i7ygrVAn-bgze7d6uRn-crXPy7J9-zwM2xBWOvr1JHY3WdxCHGKAXbC1BHCo/s400/DSC_9489.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5477492856127385762" /></a><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br />Там, гдето се сбират южната и източните посоки, на самата гърбица на върха стои ето това мегалитно съоръжение. Определено то не е винарна, въпреки, че стила на изсичане е същия, като на винарските камъни край село Горно Брястово, Хасковски минерални бани. Още повече, че самият кръг е пресечен с вертикална черта и още някакви изчертавания, които не си личат ясно. <br />Препдолагам, че това е така наречения "слънчев часовник", но за него се казва, че е в южното подножие на върха, а не почти на самия връх. По форма той много ми прилича на античните лампи, но ако е така, то е техен далечен предтеча.<br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhMkX1dyf09Edbl79fLq_cU9Hfy5VkivcDtlGbuZiqW_sjTOF-SvgnFPxyEy6mEQww2wUzGulC4Gd37UfXor19BzTL30xAKA_o0xxP9iQmRC_dSgMDMo1U-QlsPS8gRs4RRjD7oA_ROJtuV/s1600/DSC_9540.JPG"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 266px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhMkX1dyf09Edbl79fLq_cU9Hfy5VkivcDtlGbuZiqW_sjTOF-SvgnFPxyEy6mEQww2wUzGulC4Gd37UfXor19BzTL30xAKA_o0xxP9iQmRC_dSgMDMo1U-QlsPS8gRs4RRjD7oA_ROJtuV/s400/DSC_9540.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5477496348997739810" /></a><br /><br /><br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjRnKWoJr82P5nY1iGoc7yfbJCgxQPzRsjHi_eA4lta-iU1_DJ9rCkOYPb82BFEyqzPkC722GKl1zS3UCGIsB0LkNEHlm85gEMyZXnCtZqFEEpn0R-IrxCiylDpjuSPZ3hKOj0XU59MRL9J/s1600/DSC_9544.JPG"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 266px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjRnKWoJr82P5nY1iGoc7yfbJCgxQPzRsjHi_eA4lta-iU1_DJ9rCkOYPb82BFEyqzPkC722GKl1zS3UCGIsB0LkNEHlm85gEMyZXnCtZqFEEpn0R-IrxCiylDpjuSPZ3hKOj0XU59MRL9J/s400/DSC_9544.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5477526444409733794" /></a><br /><br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjovkRMfIkSvDdsnFbZRJbQQ8Cv7U6h6e2Huw3GGTY8nFayks42BR-vI-EFcLkRF5EOD5lRMTMNThkclso_MuXuIm9CF6goetLZj1Ruv33S2k93Qh12fyUzpW5ouNNjWhQonCJxaQQsNVFP/s1600/DSC_9550.JPG"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 266px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjovkRMfIkSvDdsnFbZRJbQQ8Cv7U6h6e2Huw3GGTY8nFayks42BR-vI-EFcLkRF5EOD5lRMTMNThkclso_MuXuIm9CF6goetLZj1Ruv33S2k93Qh12fyUzpW5ouNNjWhQonCJxaQQsNVFP/s400/DSC_9550.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5477526759293347506" /></a><br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEggnk4V-GVezrJ4GTrE8943Wel3ERuhpL9h2JMmfZowgRp4mmv-WTAJY77FSTPz3kfmKMKm1M8mu1I6sqxQHqkU1Gj0l1_YrzoD6_RkeKfit2iZwHsMsxhV6FgVzF9JVwUOHZ_hYSDClb5z/s1600/DSC_9552.JPG"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 266px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEggnk4V-GVezrJ4GTrE8943Wel3ERuhpL9h2JMmfZowgRp4mmv-WTAJY77FSTPz3kfmKMKm1M8mu1I6sqxQHqkU1Gj0l1_YrzoD6_RkeKfit2iZwHsMsxhV6FgVzF9JVwUOHZ_hYSDClb5z/s400/DSC_9552.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5477527023239727010" /></a><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br />Тук и край рида Мечковец, са най-грациозно изсечените скални трапецовидни ниши,което говории, че тук стремежът на дедите ни към съвършенството в творчеството е бил най-силен.<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjF90h13bIzmjE0pwUBDkaIejAEB_6uv4xeGNnBrwlsYjwdA-ptkwaX954tid6Nzz0VLzMue4HM6Yzjx__Kb81zzqO7VoCSCA9leY355ytwmxMLKV_0u1YmD287hCTiP0T8Tg5B_ecAphgy/s1600/DSC_9537.JPG"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 266px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjF90h13bIzmjE0pwUBDkaIejAEB_6uv4xeGNnBrwlsYjwdA-ptkwaX954tid6Nzz0VLzMue4HM6Yzjx__Kb81zzqO7VoCSCA9leY355ytwmxMLKV_0u1YmD287hCTiP0T8Tg5B_ecAphgy/s400/DSC_9537.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5477835125594716850" /></a><br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgZVlKmFP-4Rp2nwn6Od4qI1sEm_3EBChanUyRYSELy30N1ONLMiQMitXDvf8cwBdnn_qxzmo8bsbhJElxF9RSBvE9sQBGZPbw0sH5ldDCwb7qjSebtdViFAkRjfYN6NuW8dBFOfBNK1wOM/s1600/DSC_9522.JPG"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 266px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgZVlKmFP-4Rp2nwn6Od4qI1sEm_3EBChanUyRYSELy30N1ONLMiQMitXDvf8cwBdnn_qxzmo8bsbhJElxF9RSBvE9sQBGZPbw0sH5ldDCwb7qjSebtdViFAkRjfYN6NuW8dBFOfBNK1wOM/s400/DSC_9522.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5477836892803365986" /></a><br /><br /><br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiV9oCWyfdtQncAzPvTKm9q6Doi2EsluhUoQUDZgF7fMK2dzsPAHQmfgIHumPzhzG7BwPmgDCDLD6zWYT1zvK-w9XMmAHQZUhlZEiUlKeKwEYdHgG6pew2IrFS_jJSQJTeiHOAE4oCZCxJq/s1600/DSC_9523.JPG"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 266px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiV9oCWyfdtQncAzPvTKm9q6Doi2EsluhUoQUDZgF7fMK2dzsPAHQmfgIHumPzhzG7BwPmgDCDLD6zWYT1zvK-w9XMmAHQZUhlZEiUlKeKwEYdHgG6pew2IrFS_jJSQJTeiHOAE4oCZCxJq/s400/DSC_9523.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5477837139056330258" /></a><br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhGDJyz2teQeHOEZYyRs83JbrRMt-fmZaQeU-mI2qltVV-XPavtv_4ZIC-J4Jp3DsDk_IWyIlbFoubO8wmBqG31lmj02a_YcOsydkFTpffRzx8zHHWc6lFNvKNHL0VtB4PVNZh3SKODdsKu/s1600/DSC_9525.JPG"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 266px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhGDJyz2teQeHOEZYyRs83JbrRMt-fmZaQeU-mI2qltVV-XPavtv_4ZIC-J4Jp3DsDk_IWyIlbFoubO8wmBqG31lmj02a_YcOsydkFTpffRzx8zHHWc6lFNvKNHL0VtB4PVNZh3SKODdsKu/s400/DSC_9525.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5477837422968481586" /></a><br /><br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh1ZaFSPVkH7rgSVJPgKneJxIzNM0s121a_nCEya6gkzt00INmdsJeJlJy1U6D6AblMVVqB94pduiq8zKfx5Dc0gRp-G4wIAPmu7zzy12YEPL6LWPASGVcQHeILzQJSoTmu2ViB4KpWrQUr/s1600/DSC_9529.JPG"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 266px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh1ZaFSPVkH7rgSVJPgKneJxIzNM0s121a_nCEya6gkzt00INmdsJeJlJy1U6D6AblMVVqB94pduiq8zKfx5Dc0gRp-G4wIAPmu7zzy12YEPL6LWPASGVcQHeILzQJSoTmu2ViB4KpWrQUr/s400/DSC_9529.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5477837753883789986" /></a><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br />Трите ниши при главния вход на крепостта/селище<br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEglAQHjeVTar7M9LS3yXr-6jop0m-c4hLIx4jEReaAZTyGEzbkdNutukNYNA-vbBopi0pb4XAV2vrLFGOB-6eJ0R2GDe3kdGpEJcS4i33v_E9ICMIZ6YtUAYGJTCUhtObBVzkpmmp8s4JTR/s1600/DSC_9637.JPG"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 266px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEglAQHjeVTar7M9LS3yXr-6jop0m-c4hLIx4jEReaAZTyGEzbkdNutukNYNA-vbBopi0pb4XAV2vrLFGOB-6eJ0R2GDe3kdGpEJcS4i33v_E9ICMIZ6YtUAYGJTCUhtObBVzkpmmp8s4JTR/s400/DSC_9637.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5478140794194292978" /></a><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br />Тази ниша е особено ценна, защото свидетелства, че някои ниши са били затваряни с капак. Подобен тип ниши има изсечени край село Рояк, Провадийско, Североизточна България. Вероятно, това, което е било затваряно вътре е било свещено и ценно и е имало езотеричен характер. <br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhfYCPLOi-EqZ9jIOgsF2SLV2kbPiNHQO7YOSppJR2PC0ZU5_gaiGFXx5klQUSH6XV3v9AIXeBN1BRravvSQir-0Dh8pfxs68Sa2LdaK9DXvs5rLsRIt0q-gj5o2fp8E9gcA_rxWbRRtsh-/s1600/DSC_9634.JPG"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 266px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhfYCPLOi-EqZ9jIOgsF2SLV2kbPiNHQO7YOSppJR2PC0ZU5_gaiGFXx5klQUSH6XV3v9AIXeBN1BRravvSQir-0Dh8pfxs68Sa2LdaK9DXvs5rLsRIt0q-gj5o2fp8E9gcA_rxWbRRtsh-/s400/DSC_9634.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5478141250942662162" /></a><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br />Женска фигура изсечена край нишите<br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhyHmA4bI_6ovjjdAsSF_fSi2tqey9bYBgudSyJXXjKtA0mDxV8dnawyeQgm_7cSQg4WAzVHomJnfjDb3BWImXvokW7fd39z-zv3HoW9SHsJaI4zfIkYaCMUrEk1maGJ4rognYHKe2hYp9n/s1600/DSC_9539.JPG"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 266px; height: 400px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhyHmA4bI_6ovjjdAsSF_fSi2tqey9bYBgudSyJXXjKtA0mDxV8dnawyeQgm_7cSQg4WAzVHomJnfjDb3BWImXvokW7fd39z-zv3HoW9SHsJaI4zfIkYaCMUrEk1maGJ4rognYHKe2hYp9n/s400/DSC_9539.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5478147491659666098" /></a><br /><br /> <br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br />Скалната гробница напълно идентична с тази от село Татул. Само дето е в по-лошо, полуразрушено състояние. Интересното е, че за нея не се говори, нито се правят съпоставки с тази от Татул. Една трапецовидна ниша да вземем, изсечена с улей за капак и я обърнем хоризонтално, ще получим точно този модел на скална гробница, който наблюдаваме тук и при село Татул. <br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEg1TN8teHHwD7GKAdJtLF4u7MoCnhoaucfHs3sxWcIXcxVJhKEJuuUkMKpjrJjJJ4ByV2fQavup9y-OWtobe1owGFJJg1EEFH-Du1X7D9KSCqHHTLwuDVq-qKRrPVkHLputwKF8ELJC-JFY/s1600/DSC_9557.JPG"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 266px; height: 400px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEg1TN8teHHwD7GKAdJtLF4u7MoCnhoaucfHs3sxWcIXcxVJhKEJuuUkMKpjrJjJJ4ByV2fQavup9y-OWtobe1owGFJJg1EEFH-Du1X7D9KSCqHHTLwuDVq-qKRrPVkHLputwKF8ELJC-JFY/s400/DSC_9557.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5478254236622105010" /></a><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgGNGgDp9VRS96L2F49ZsVttIeNLn6ToBxKAX9Jh0g8euZ3ukJPi2L3nJRThL1RlabUpNSFaTn8c5nAx8fqdW2KlGKO8fvOjMye6HfZCVjL5rCdDJqJQ06Oho27TtxQxO9wS-Gv57hsjq3e/s1600/DSC_9558.JPG"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 266px; height: 400px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgGNGgDp9VRS96L2F49ZsVttIeNLn6ToBxKAX9Jh0g8euZ3ukJPi2L3nJRThL1RlabUpNSFaTn8c5nAx8fqdW2KlGKO8fvOjMye6HfZCVjL5rCdDJqJQ06Oho27TtxQxO9wS-Gv57hsjq3e/s400/DSC_9558.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5478254542938812690" /></a><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br />Скалната "гробница" от Татул в съпоставка с полуразрушената от село Ангел войвода<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjDPgrtbCC4uzMTo6uaaQojbe0u39e_wgIvAgiZ6W-f-0-7R3VA7QWoYqrwqhVAcJD1XiDqc0b1dADEodqHdY7AobONK2YtTSh2nAmwTggFjcte3Dl19OMdvTxOKkyykaP85qw1tSTMpfaF/s1600/DSC_3925.JPG"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 266px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjDPgrtbCC4uzMTo6uaaQojbe0u39e_wgIvAgiZ6W-f-0-7R3VA7QWoYqrwqhVAcJD1XiDqc0b1dADEodqHdY7AobONK2YtTSh2nAmwTggFjcte3Dl19OMdvTxOKkyykaP85qw1tSTMpfaF/s400/DSC_3925.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5479673104519807490" /></a><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjaKCf-Y4Ds6M8DFx7DDNHzBKt7o8J9N2r1kIE-1HrFRG7gpESyJlagb4gFZ13aVcpg8hCRTdIPrtMysy9qFt2-7Cbx06JI-m2G8nqnY5VADvELNepC4eq26U9ZQIGNsFal4Gq3yKcRV9lB/s1600/DSC_3935.JPG"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 266px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjaKCf-Y4Ds6M8DFx7DDNHzBKt7o8J9N2r1kIE-1HrFRG7gpESyJlagb4gFZ13aVcpg8hCRTdIPrtMysy9qFt2-7Cbx06JI-m2G8nqnY5VADvELNepC4eq26U9ZQIGNsFal4Gq3yKcRV9lB/s400/DSC_3935.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5479673514964446274" /></a><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhgrL3o9jTe6EqcLZnyX-Va6c8Ybz_bqlJIbctLZOGwSQ_tzG8Q1V7k9uCtRynrGykeFt_OrkbJWROG-V7HblQ_iheouGonD682KM97KOye3d7IYREg6ZPEC4TeXp4i-jxkw-OiZpxo3y6s/s1600/DSC_9589.JPG"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 266px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhgrL3o9jTe6EqcLZnyX-Va6c8Ybz_bqlJIbctLZOGwSQ_tzG8Q1V7k9uCtRynrGykeFt_OrkbJWROG-V7HblQ_iheouGonD682KM97KOye3d7IYREg6ZPEC4TeXp4i-jxkw-OiZpxo3y6s/s400/DSC_9589.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5478254811832249218" /></a><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjBMn8DmJtybMTRrnSBS7a_G_bG8Khjw7Vf8dj3rgERdnbkBMa5raFDmT5x8W4fAl1Irz79KgKdQEb15DEpLvRn4RPXSuvMBTDspnE9vVdE4F8fqcn3q7SUsj2ItsE3Hinc6boGObvNkzu3/s1600/DSC_9569.JPG"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 266px; height: 400px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjBMn8DmJtybMTRrnSBS7a_G_bG8Khjw7Vf8dj3rgERdnbkBMa5raFDmT5x8W4fAl1Irz79KgKdQEb15DEpLvRn4RPXSuvMBTDspnE9vVdE4F8fqcn3q7SUsj2ItsE3Hinc6boGObvNkzu3/s400/DSC_9569.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5478255073551446194" /></a><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br />Същите скални гробници, обаче се срещат и в Крим, край град Симферопол. Научно те се водят "скитски гробници". <br /><br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEivM9P8dVI23sNeF3QxVH0371YanrgmsbAPVhDpiDuDQaurudR4Tk7gDvmBZdwoV0-9lhc7B7i04IEThIU7M0UJ3wB7KifxAa47a1OBGljVLARLG7_qvo0w_i1NMbweIYd39mCkEuH54p1i/s1600/%D1%81%D1%83%D0%B4%D0%B0%D0%BA+2008+213-1.jpg"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 300px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEivM9P8dVI23sNeF3QxVH0371YanrgmsbAPVhDpiDuDQaurudR4Tk7gDvmBZdwoV0-9lhc7B7i04IEThIU7M0UJ3wB7KifxAa47a1OBGljVLARLG7_qvo0w_i1NMbweIYd39mCkEuH54p1i/s400/%D1%81%D1%83%D0%B4%D0%B0%D0%BA+2008+213-1.jpg" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5479773018647348178" /></a><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br />Това е втората скална гробница, която е почти напълно разрушена<br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhjk-8uvTdnPVo5aFNZ8IPGrlfMVYvOcP8QyUEKbFA5h3GTIcfad9kuViZRoPRIIFd5-CqeT_aLUfYMWFE3yR_T9vXLWOZwRVqgD2fLznI9cyoVjcy-w4Paixg7dvPMOmoM-6Qexl3lfqi2/s1600/DSC_9578.JPG"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 266px; height: 400px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhjk-8uvTdnPVo5aFNZ8IPGrlfMVYvOcP8QyUEKbFA5h3GTIcfad9kuViZRoPRIIFd5-CqeT_aLUfYMWFE3yR_T9vXLWOZwRVqgD2fLznI9cyoVjcy-w4Paixg7dvPMOmoM-6Qexl3lfqi2/s400/DSC_9578.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5478255329767859314" /></a><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br /><br />Стъпалата, които водят към гробниците, всъщност образуват малък амфитеатър<br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEilfrCz23sQRuEVnoSAom-NObDA3H8nFygkwbEL89x3sCOlLire1dJJQ02nuIBG4udPdLHSjyrxSoenP_G09yPdlbpW5uZwOtMmgFuMyqegy0zc8E69YayRvAhEAvcgNKJnogWcpI5rkUQW/s1600/DSC_9556.JPG"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 266px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEilfrCz23sQRuEVnoSAom-NObDA3H8nFygkwbEL89x3sCOlLire1dJJQ02nuIBG4udPdLHSjyrxSoenP_G09yPdlbpW5uZwOtMmgFuMyqegy0zc8E69YayRvAhEAvcgNKJnogWcpI5rkUQW/s400/DSC_9556.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5479775763303482162" /></a><br /><br /><br /><br /><a onblur="try {parent.deselectBloggerImageGracefully();} catch(e) {}" href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgRsUwV7PwREGuLNrN_d0VMVdsZgTtIpcLAejaUSVfFSDzD7bbD1jQkDlIEZ2-fKZ6jiVmJGUSxdiPW3WwqV2kHPd9rswjbwiZIN5tzcj9p7K9xgp75fstWzfqlKcI68Zp0qggrZihzlczu/s1600/DSC_9592.JPG"><img style="float:left; margin:0 10px 10px 0;cursor:pointer; cursor:hand;width: 400px; height: 266px;" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgRsUwV7PwREGuLNrN_d0VMVdsZgTtIpcLAejaUSVfFSDzD7bbD1jQkDlIEZ2-fKZ6jiVmJGUSxdiPW3WwqV2kHPd9rswjbwiZIN5tzcj9p7K9xgp75fstWzfqlKcI68Zp0qggrZihzlczu/s400/DSC_9592.JPG" border="0" alt=""id="BLOGGER_PHOTO_ID_5479776503187314450" /></a>Jordan_13http://www.blogger.com/profile/01363054715126856076noreply@blogger.com0