Тенгриянството-изначалната Българска Истина

ВЕЛИКАТА ПЕРИСТИЦА

2012-01-03T08:02:00.000-08:00

Албум със снимки, тук

http://www.voininatangra.org/modules/ipboard/index.php?showtopic=3359&st=0&#entry43311

Там където се срещат равнината и планината винаги възниква едно ново начало. Там небесният слиза, а земният се въззема. Именно такова място са северните поли на Родопите, където се намира великата Перистица. Може да ви се строи пресилено, но човек съвсем закономерно би я назовал така, когато я усети с цялото си същество. Въпреки, че е недалеко от голямата градска среда, Перистица си остава все така загадъчна, все така недостъпна и все така слабо позната, въпреки извисената си мощна каменна снага и фантастични скални форми, които ни напомнят за причудливия свят на Белоградчишките скали. Към всичката тая феерия от форми, мощ и свещеност е прилепнало човешкото ни схващане и възприятие – твърде немощно и твърде ограничено, за да ги разбере. Затова всичко се свежда до едно фалшиво възхищение от природните феномени и удовлетворението, че сме ги видели. Още по-ограничено е виждането за Перистица в научните среди. За нея тя е нищо повече от средновековна българска крепост дала името на град Перущица и образуваща система от твърдини, защитаващи съответните селища по Върховръшкия рид.
Науката пише: “Средновековната крепост Перистица се намира на около десетина километра южно от Перущица, в непосредствена близост до някогашния манастир „Свети Тодор”.По всяка вероятност крепостта е строена от византийския император Юстиниян I (527 – 565 г.).За първи път името й се споменава през XIII век и се свързва с името на българския цар Михаил II Асен.

Перистица се споменава и през 1344 година, когато крепостта била преотстъпена от византийците на българския цар Иван Александър. Крепостта Перистица се издига върху висок, скалист, естествено недостъпен връх.От някогашната внушителна крепостна стена, дебела повече от от два метра, сега са останали само основите , обилно обрасли с храсталаци.В скалистата част на крепостта били изкопани дълбоки резервоари за вода.В западната й част още личат стъпалата от стълбището, което отвеждало до върха на крепостта.
Предполага се още, че град Перущица е наследник на старинния град Драговец, възникнал при траките, разширен след идването на славяните и по-късно разрушен при някоя от многобройните войни между България и Византия. В околностите са разкрити следи на стари селища от тракийско и римско време. Тези находки сочат, че селището е твърде старо и миналото му се крие далече в древността.”

Това е всичко, което може да ни каже традиционната наука, като повечето и неша са предположения. Затова тук правим първата спирка и поставяме първия акцент: Перистица и последващите я скални масиви в посока село Скобелево и Върховръх са преди всичко скални светилища, чиито корени са в праисторията и преминавайки през различните исторически епохи, ние накрая ги виждаме и като крепости, което не е нещо необичайно, а дори, както ще видим по-нататък, може да се окаже и нещо закономерно. Светилището Перистица включва всички ония грандиозни скални масиви, които се изправят пред възкачващия се към планината и го смайват, изпълнени със фантастични скални образи на хора и животни. (Това е може би пласт от «времето на сънищата»).Средището на светилището е там, където впоследствие е била изградена и самата крепост. То включва грандиозен скален стълп-фалос и прилежащо скално плато осеяно със съответните култови кладенчета, всякакви скални изсичания, някои от които са възможни евентуални знаци и прилежаща към всичко това голяма звездна карта. Разбира се, това е, което е останало непокрито от храсталака. Смайващото е, обаче, че всичко това е кодирано от науката единствено и само като крепост, още повече че скалният стълп-фалос е грандиозен и е сам по себе си. Около него няма други стърчащи скали, а само неравна скална площадка. Особено великолепно изпъква той от съседните планински била и се откроява спрямо тях, когато е гледан по-отдалече. Може да се предположи, че идеята за възникването на крепостта е древен каменен зид, който е ограждал свещеният скален масив с фалоса, т.е. това е било един вид укрепено светилище. Именно тук идва моментът да разтълмим името “Перистица”, с което да разкрием самата негова същност. Става ви ясно, че науката отново е много бедна откъм знания в конкретния случай. Тя етимологично извежда името от гръцката дума “Перистера” – което означава “гълъб” или гълъбово място, без никаква аргументация защо смята така. Няма аргументи. Тя просто налага това становище и прави едно допускане, че е възможно то идва и от името на “славянския” гръмовержец Перун. Това е много странно, още повече, че с абсолютно същото име “Перистера” е наименувано тракийското селище (Иван Попов “Страници из миналото на Пещера”), след това римска отбранителна кула и накрая византийска крепост на хълма “св. Петка” над град Пещера. И така Перущица-Перистица-Перистера, всичките ли означават едно и също? Към всичко това трябва да добавим и връх Пирин (Перин) в южна посока от Пещера и тогава картинката става още по-загадъчна. Оформя се цяла верига от свещени топоси – Перущица-Перестица-Перистера-връх Пирин (Перин), съдържащи в себе си корена “Пер/Пир” с най-различни наставки. Ясно става, че номера с гълъба, като единствено възможно тълкуване, няма как да мине, а обяснението с Перун, може да осмисли до някаква степен само последното – връх Пирин в южна посока над Пещера. Необходимо е да се изследва коренът “Пер” и то в конкретния случай за Перистица, защото с този корен може би има стотици топоними и няколко десетки имена в историята. Веднага бих се спрял в конкретния случай върху понятието Перкос(Перкоус, Перконис). Едно понятие рядко употребявано в нашата историческа наука. Според самата нея обаче, Перкос е едно от имената-прозвища на анонимното върховно божество на “траките” (древните българи на Балканския полуостров). Името уточнява неговата същностна характеристика и по-късно остава само епитет на “тракийският” конник – Херос. Засвидетелствувано е в два открити надписа на наша територия като “Перко Херои” и “хероней Перконей”. Основата Пер (к) има своето начало в хатското (хетско) “Перва” и древноиндийското “Парвата” и двете със значение на “планина, скала, камък”. Божеството Перва – скалата бог или богът скала (по точно Бог в камъка, скалата) е свързано с конете и реконструира прототипа на един конен бог на бурята. В тази връзка е възможно езиково отъждествяване на хатското(хетско) “Перва” с тракийското “херос” не само поради липсата на надеждна етимология на старогръцката дума, но и поради опитите да се изведе тя от догръцки или от негръцки произход. Името на бога на бурята гръмовержец се въстановява на основата на съвпадението на ред древни традиции, защото във веригата Первата-Перва-Херос се включват още “славянският” бог на гръмотевицата Перун с неговите многобройни трансформации и равнозначни идентификации – Перкун (при балтите), Перкунас (при литовците) и т.н. Хероя Пейрой, идващ на помощ на троянците и засвидетелствуван в четвърта песен на “Илиада” поразява врага си с огромен остър камък, т.е. образът на бога скала или Богът в скалата –Перва/Пирва съвпада с този на божествения герой, който поразява, като хвърля камъни. Стефан Византийски засвидетелствува формата “Перке” като название на Тракия.

Това е в синтезиран вид, най-важното от онова, което ортодоксалната наука е достигнала за корена Пер(к) и понятието Перкос. Ние няма да влезем в противоречие с всичко това, а само ще го разширим и допълним. Ще се спрем върху хатското (хетско) понятие Пирва (Перва), тъй като то е понятие, което свързва пряко Небето (Гръмовержецът) с възвишенията, върховете и скалните масиви на тях. Още оттук се изсветлява произхода на името Перистица, тъй като самата връзка на небе, планински връх и камък е представена чрез нейното скално светилище и изсечения скален менхир-фалос на него.
Пирва/Перва (хетт. Pirwa-, Perwa-, Pirua- Peruwa )

1. Хатско(Хетско) божество, влизащо в пантеона на първата хетска столица - Хатуша с неизяснен произход и слабо известна природа. Археолозите смятат, че е мъжки бог, но към него се е обръщало и като към «Кралица», т.е. божеството най-вероятно е било с двойна природа.

2. Името му най-вероятно произлиза от хетското peruna (перуна) означаващо “скала” или "cliff", - стръмна скала (край вода или море)/ урва/надвиснала земя или лед.

Тук трябва да се спрем отново за миг, тъй като нещата още повече се изсветляват. Скалния стълб от скалното светилище и целия скален масив Перистица представлява именно това стръмна скала над урва край която и от която тече вода/река. Но нещата не само не спират дотук. Самото наличие в хетския на думата Перуна (скала), съвсем ясно показва етимологично, какъв е произхода на “славянския” бог Перун/Перин/Пирин и на самото име Перущица, което съдържа основата “Перу”. Отварям скоба тук, за да подсетя някой да потърси, дали тук не се крие тайната на името на държавата Перу в Южна Америка, чийто произход е неизяснен и за когото има две смешни версии/легенди, а самия термин не присъства испанския и в езика на инките, но се приема от тях. Но пък в Перу има хотел точно с такова име Pirwa. Още повече, че другите две модификации на името Пирва/Перва – Пируа (Перуа) и Перува са повече от категорични.
Трябва да отбележим, че връзката между хетското Перуна и Перун като гръмовержец е именно в онова “хвърляне на камъни”, които в по-късните времена, са наричани Перунови камъни и гръмови стрели и имат поразяваща роля. Но това е в по-късни времена. В изначалния мит, след Потопа, ковчегът на Девкалион и Пира, спира на върха на планината Парнас (отново корен Пир/Пар) и там на самия връх, хвърлят камъни зад гърба си, от които възниква отново човечеството. Именно тук намират своето основание скалните човешки образи и скалния стълп на светилището Перистица, защото “хвърлянето на камъни” има и друг творчески аспект - тяхното побиване, поставяне и нареждане.
Това неминуемо ни отвежда до хвърлянето/падането на камъка Бен-Бен в Египет и след това поставянето му на върха на колоната в града на Ану – “града на колоната”, наричан впоследствие Хелиополис. Бен-Бен и свързаната с него огнена птица Бену(Феникс) са началата, от които се изгражда и сътворява светът. Именно точно тези свещени актове на изграждане са втъкани в същността на светилището Перистица, затова ние откриваме създадени около него множество градове и селища. Скалния стълп-фалос играе ролята на своего рода свещен център, по който слизат небесните сили за да градят и оплодотворяват и своего рода “коневръз” – отправна точка, начало, около което се ситуират свещените топоси.
В. Смирнов в статията си "Светая Светих" (Делфис, 2000, №4) отбелязва:"Във всички култури съществува архетип на храм, сакрално място, ограден участък във вид на КАМЪК или КОЛОНА.
И тук ще се спрем за миг, защото ритуалното място на което се почита Пирва, в хетските текстове е наречено “дом на планината, на върха на бог Пирва”( в литовската топонимия - "планината на Перкунас” или "планина от тътен."). Оттук идваме до същността на въпроса - египетския йероглиф “Пер” (Pr) означава именно “дом/къща и едновременно с това и храм”, т.е. преведено на днешен език – дом(ът) на Бога е храма. Колко главоболия, щеше да си спести съвременната тракология по обясненията на основата “Пер”, ако просто се беше обърнала към Египет! Защото Египет е надградения фундамент на българската праисторическа култура и това, което у нас е било заличено, там се е съхранило. Неслучайно, ако се вгледате в символа обозначаващ “храм” от неолита и каменно-медната епоха в България, ще видите, че той е предшественика на египетския символ за храм, а именно “Пер”. Но в случая този “дом на Бога” е перуна – скалата, затова говорим за Богът в скалата, за еманацията на Божествената Сила, с която от камъкът започва цялото Сътворение на света, затова той се поставя като крайъгълен от зидарите в основата на всяка постройка. Ясно става защо в древността от този камък са вземали за да изградят от него своя храм и своя дом. Камъкът е Всичкото за древността! Не е случайно, че в него са изсичали така наречените “гробници”. Обаче словото за “гробница” в Египет е “Пер-ка” - “домът на физическата проекция”. Колко близо е това понятие до Перкос, Перкунас и Перке. “Ка” в египетската доктрина има широко значение, но първичното е, че това е етерното тяло, което оживотворява и организира физическото, т.е. без него то не би могло да съществува. Ето защо много от така наречените“гробници” са още изначално празни. Те се обитават от «Ка» - душата-живот и са своебразен неин дом, дом на душата. “Пер-ка” в смисъла си на “физическа проекция” обяснява факта, защо в по-късните времена Перкунас се изповяда като аспект на Dievas, изпълнител на неговата воля, а : Dievas издига Перкунас от земята към небето. Издигане, което свидетелства за вертикалния стоеж на скалния стълб-фалос или скалата на върха на планината, която е негов дом.
Когато Асар/ Озирис става бог-баща в Египет се приема, че неговата “Ка” се въплътява в телата на фараоните, чийто прототип е богът син Хор. Фараонът в този случай се явява своебразна “Пер-ка” на Асар/Озирис. Може би точно затова, на египетски, фараон е per aa, и означава “голяма, висока къща” или преведено на днешен език “царски дворец”. Терминът започва да се употребява в този смисъл ( фараон) в средата на осемнадесетата династия на царете в Египет и се разглежда като двусъставна дума, включваща две символа за “къща” и “колона” . Това директно ни отпраща в японските митове за сътворението, където Изанаги и Изанами се спуснали по Плаващия Мост към чудно сътворения остров. Този остров станал техен дом и база на тяхната дейност по сътворението на света. Пожелали да се оженят и за целта издигнали стълб сред острова - Величествен Небесен Стълб. Около него изградили голям дворец наречен Палата на Осемте Проницания.
Невероятно е как същността на Перистица се разтвори пред нас, изведнъж, като прочетена книга. Около величествения скален стълп-фалос е създадено укрепено светилище, а в по-късни времена – крепост, но не само това, тук вероятно в античността е имало голям царски дворец или голям храм. Като първоначалния храм, разбира се, е бил изсечения скален менхир-фалос, схващан като дом на Бога. В нашата древна вера, той е бил наричан още Буд Тенгри – центъра на държавата, който се представял под формата на огромен камък (скала) и бил царско-родов фалически символ.
Така, понятието “Пер” се е променяло през хилядолетията, за да го видим в античността, как? Точно така. Перистил! Какво е Перистилът? - «Открито, отворено пространство, по правило правоъгълен вътрешен двор, градина или площад, заобиколено от четирите страни с покрити колони. Този правоъгълен вътрешен двор с околовръстна колонада е бил характерен за античните жилищни и обществени сгради. Известен от 4 в. пр. Хр. в “древногръцката” архитектура. Терминът произлизал от др. гръцкото περίστῡλος - «заобиколен с колони» (от др. Гр. περί- «в кръг, около» и στῡλος «стълб»). От него, може би произлиза и името «Перистица.» Вероятно този перистил в античността е бил на мястото на манастира «св. Тодор», където най-вероятно е имало много значим храм или царска резиденция.
И тук е местото да се завърнем на връзката между камъкът Бен Бен и птицата Бену, наречена по-късно от гърците - Феникс, символ на безсмъртието и възкресението, свързана пряко с бога на Слънцето. Слънцето изгрява под формата на Бену и така се подновява всяка сутрин. В Хелиопол смятат, че Бену живее на Бен-Бен и я почитат заедно с Ра и Озирис. Бену в случая се явява един вид “Ка” на Бен-Бен, а самият Бен-Бен, своеобразна Пер-ка за Бену. Когато стария Феникс изгаря и от пепелта си възкръсва отново, той балсамира тази пепел и го занася в Хелиополис (градът на Слънцето) и го поставя на олтаря на Слънцето.
Тази велика мистерия може би обяснява същността на погребенията чрез трупоизгаряне, където пепелта се поставя в специална керамична урна и се полага в гроб, който вероятно е играел и ролята на дом на душата. Мистериално смъртта е самоизгарянето на стария феникс (т.е. изгарянето на тялото) и раждането на новия от неговата пепел. Това изгаряне на тялото символизира освобождаването на душата от старата дреха и обличането в нова, за която са нужни фините есенции на старата - пепелта. Именно това е и втъкано в Българската нова година на 21 срещу 22 декември – смъртта на Старото Слънце и раждането на новото – Млада Бога!
Самата трансформация – самоизгарянето и възкръсването от пепелта е много близка до концепцията, че душата Ка след смъртта на човека се превръща в звезда, в едно ново божество. Едва ли е случайно, че дори самата Бену е символизирана с Венера (Утринната звезда), а самата Венера е наричана "звездата на кораба на Бену-Озирис". Това може би обяснява защо в песните за "небесната сватба" на литовците Утринната звезда става значим персонаж. Луната изневерява на Слънцето с Утринната звезда веднага след сватбата, и Перкунас я наказва. Въпреки това, тя не си взема поука и повтаря прелюбодеянието и отново бива наказвана всеки месец. Според други обяснения, точно затова Слънцето грее през деня, а Луната през нощта. Макар и разведени, и двамата искат да видят тяхната дъщеря Земята. А в латвийските песни Перкун играе роля на главен помощник по време сватбата на Аусеклиса (утринната звезда) или месеца със слънчевата дъщеря.
Така огненото начало в лицето на Бену (Феникса) осъществява връзката между звездата и камъка, която е ясно изразена в скалата светилище Перистица, чрез съчетанието на каменния стълб и голямата звездна карта на северозапад от него.
Интересен факт е, че в Хелиополис, града на слънцето, където започнало сътворението, вярват, че Бену се е сътворила сама от огъня, който гори на върха на свещеното дърво(символ на седмия събуден център на темето на човека). Идеята за свещеното дърво и огъня е плътно втъкана в образа на Перкунас, защото, растителния еквивалент на каменния стълб или стърчаща скала е свещеното дърво или по-точно свещения дъб, който има вече по-широки социални функции, отколкото скалният стълб. Той, както каменният стълб се превръща в зримо обиталище на гърмящият и поразяващ бог-небе и започва да придобива соларни/слънчеви характеристики. Именно за това Перкун се почита чрез свещения, вечно горящ огън, поддържан с дъбови дърва. А каменните стълбове се заменят с побити дървени такива, чиято връхна част завършва с добре оформен, антропоморфен образ на Перкун (Перун).
Съвсем ясно става тогава защо са налице представите, че Перкос/ Перкунас язди в небето с колесница, направена от камък и огън, а в една самобитна пo етнографски признак литовска област, той представлява конник яздещ огнен кон.
След всичко това съвсем нормално можем да си обясним, защо почитането на божеството Перва/Пирва е свързано с върховете и скалите на тях и той е едновременно участник или водач на военна дружина, защитаваща царя и съшевременно конник, чиято свещена птица е орелът. Този образ на Пирва (Буд Тенгри)е много близък до този на Мадарският конник и много хора трябва да се замислят в тази посока. Още по-странен е факта, че според източниците “древните гърци” и римляни, оприличавали феникса с пауна и орела”. Топонимично това е онагледено край самата Перистица с намиращия се северозападно от нея Орлов камък, а образът на Конника е скриптиран в поне 3 топонима около нея – свети Георги над село Устина, свети Георги юг/югозапад от Момица и свети Тодор в подножието на Перестица, като първите двама са свързани с функцията на Пирва/Перкос/Буд Тенгри да прогонва злото, а втория с плодородието и възпроизводството, но това е само привидно, защото и двата образа са просто ипостаси и преображения на Великия Конник в неговите сакрални творчески действия . Затова макар, че св. Тодор има по-низходящо положение, той е уникален с това, че “че всяка година през март забива копието си в земята, връзва за него коня си и отива при Бог, да моли за Лято. Когато си тръгва, изважда копието, гони всички въртоглави и зли сили и повлича след себе си лятото. Само този ден светецът излиза от гробищата като страшен ездач, яхнал бял кон (символизиращ срещата със света на сенките), обикаля из земята и удрял с тоягата си всяка неправедна жена.”

Човек няма как да не настръхне при тези редове – точно за това дедите ни са погребвали изтъкнатите личности в могили с конете и колесниците им! Побиването на копието в земята не е нищо друго освен символ на побиването на стълп, който отваря небесната порта и спуща небесната стълба. Самото побиване е символ на нихилирането на гравитационните сили. А връзването на коня за него, създава символът кръг с точка в центъра. Това е капището с медното гумно, това е звездната карта на скалното платото – местото в небето, където трябва да се отиде, за да се разговаря с Бога. Изваждането на копието, (свалянето на стълпа) и превръщането му в оръжие е трансформацията на св. Тодор в св. Георги Победеносец, трансформациите на Феникса. За този прословут Феникс, казват,че в християнството се олицетворявал с гълъба - символ на Светия Дух, на същата тази огненост, която виждаме и при Феникса.
Затова нека се върнем и на понятието “Перистера” – гълъб, което беше изначалното тълкувание на името “Перистица”. Нека обаче не го отнесем веднага към християнството. Оказва се, че гълъбът е една от свещените птици на Перкунас/Перун. Свещена птица тя е, обаче и на Афродита, като преди това тя била нимфа от нейната свита, помогнала на Афродита да победи Ерос в състезанието за това кой повече цветя ще събере. Ерос се ядосал на помощта й и я превърнал в гълъб, но Афродита я направила своя свещена птица. Факт е, че колкото повече задълбаваме в същността на божеството Пирва/ Перкос/Перун/ Буд Тенгри, толкова повече и по-дълбоки пластове откриваме и най-паче, нарушаваме неговата строга мъжка дефиниция. Неговият образ се превръща в андрогинен, двупринципен и двуполов, връща ни към времената на двуглавия бог от каменно-медната епоха, към образа на космичния гигант, на вечното Баща-Майка, от чиято саможертва започва цялото сътворение. Имаме ли образа на Афродита топонимично отразен в района на Перистица? Разбира се, това е укрепеното светилище Момица, намиращо се югозападно от Перистица, преди село Скобелево. Малко преди Момица се намира може би първата скална утроба в северните поли на Родопите. За да излезем от гръцката терминология на именуване на силите, нека си припомним, че богинята на любовта при “етруските” се нарича Туран, а при волжките българи, Великата Майка е Турун Аби. Туран била крилато младо момиче, покровителка на град Вулчи, а гълъбът и черният лебед били нейни свещени птици. Тя държи гълъбът в ръката си. (старобългарското пер (...) - летя.) Още по-интересно става, когато при “етруските” върховната богиня Уни, съпруга на великия бог на небето Тин (къде са сега Тангра-отрицателите) е покровителка на град Перуджа (Италия), чиито стари названия са Перугия и Перусия (Perusia) - един от 12-те съставни града на Етрурия. Тук отново излиза основата “Перу” (Перущица).
Много забележителен факт е, че . боговете и богините (наречени Ласас), които съпровождали Туран, богинята на любовта, и служили като пазители на гробовете.
Именно от гробовете, обаче св. Тодор излиза на бял кон през месец март и започва своето свещенодействие из земята. Този факт. предполага наличието на скална или зидана “гробница” – Пер-Ка, служила като хероон на самата Перистица или в района, около нея. Тук тази инициацията – смърт-възкресение на феникса отново е налице.
Гълъб държи в ръката си и картагенската (западносемитска) богиня Танит (Танита)(макар, тя да се възприема като отрицателно за слънчевите характеристики богиня). Украинците твърдят, че в гълъб можел да се превърне самият Перкун ( и той го държи в ръката си), както и титана Атлант, Плеядите, Велес. Те възприемали гълъба като символ на живия огън и мистичните творчески сили. Вярвали, че после смъртта душата на човека се превръщала в гълъб. Вярването в Индия пък било, че в белия гълъб е вселена душата на влюбеният/влюбените. В Сирия, той бил свещената птица и на Астарта и бил впрегнат като двигателна сила на нейната колесница. В Рим пък смятали белият гълъб за посланик на мир на богинята на любовта Венера.
Според едно предание един от гълъбите обикновено прелитащи от Египет в Гърция се превърнал в най-древния оракул, като кацнал на един дъб в Додон и проговорил с човешки глас. По шумоленето на дъба, което приличало на гълъбови въздишки, жреците отгатвали каква е волята на Зевс.
Този акт на кацането на гълъба върху дъба, много напомня за поставянето на камъка Бен-Бен с птицата Бену (Феникс) на върха на пирамидата/стълпа(на това напомня и символа на Танит), но с пророческите му функции, той спокойно може да бъде възприет и като символ на техническо комуникационно средство. Най-вероятно, обаче в християнството гълъбът е въведен като символ на Светия Дух именно поради тая легенда, тъй като с осенението си на Петдесетница, Светия Дух кара апостолите да пророчестват и проповядват на различни езици словото на Бога.
Генезисът на Афродита винаги е бил подминавам мимоходом, но именно тук трябва да се замислим малко върху него. Тя е родена, след като сина на Уран - Кронос скопява баща си със сърп и фалосът на Уран пада във водите. Този акт много прилича на хвърлянето на камък,събарянето на стълп или побиването на копие. Все тая, става въпрос за оплождане на елемента вода и увеличаването на нейната мощ и производствени сили. Така се ражда Афродита. Това абсолютно се покрива с богатството на водния ресурс около Перистица и пространственото му положение – фалос горе, вода – долу. Остава само Небето да се отвори, да слезе гълъба и акта на кръщението е налице. Тук именно трябва да се обърнем към първообраза на Танит, египетската богиня Нейт, чието име означавало “вода” и била олицетворявана с първичните води на Сътворението (Великата Майка в ролята на създател). Митовете говорят, че именно от тези първични води на Сътворението възсиявало Слънцето и затова Нейт била смятана за майка на Слънцето (или Слънчева майка). Именно това са корените на вярването, че Слънцето на Еньовден се изкъпва в реките и изворите (жива вода), един вид енергитизира се (зарежда се, подмладява се) се отново и се обръща на другата страна, поемайки обратният път към зимата. Факт е, че в нашата древна вяра битува и схващането, че прамайката Етуген (свещената планина на Божията Майка) ражда Тангра (Слънцето) в морските дълбини. Може би това обяснява факта, че мъртвите са погребвани и в морските дълбини, във водата или под коритата на реките, именно за да влязат в утробата на майката и да се родят отново, така, както се ражда богът от морските води. (И Христос казва: “Който не се роди от вода и не може да влезе в Царството Божие”)
Най-същественото е, че в някои от изображенията на Нейт, на главата си тя има нещо приличащо на каменна колона или стълб. Изобразявана е и с глава на лъвица; като жена-воин е създател на оръжията за война и пазач на телата на мъртвите. Тук трябва да видим отново генезиса на воинската същност на Пирва/ Перкунас/ Буд Тенгри.
С лък и стрели в ръце, тя защитава телата на мъртвите от зли духове (най-вече в областта на корема, най-узязвимото място, както за физически, така и за енергиен удар). Тази воинска същност не отминава и самият Перкунас. Той е призван със своята колесница от камък и огън или като конник да се бори с бога на ада и смъртта (на литовски Velnias, Velinas). (Именно тук изплува образа свети Георги).
Перкунас преследва противника си за отвличане или кражба на реколта и добитък, а Велниас ( Velnias) се крие в дървета, под камъни, в пещери,скални процепи или се превръща в различни демонични животни: черна котка, куче, свиня, коза, агне, щука, крава или пък човек. Както богинята Нейт, така и той е създател на оръжията. Като създател на оръжията, той е наричан още “каменния ковач” или “ковачът на камъни”. Би могло да се замисли някой дали културата на перфектно изсичане на идеални каменни блокове за строеж на мегалитни постройки, не е негово дело .
Един от главните оръжия-атрибути на Перкос/Перкунас е брадвата. На тохарски брадва е peret (Перет), а във скандинавския рунен футарк, съществува руната Перт-ра (с варианти на изписване Perthu, Peordh
Perthro, Perthrold), която по начин на изобразяване прилича на брадва. Характерното за нея е, че “носи самата същност на царството на минералите, чиито планини, скали и камъни са считани от мъдреците за големи вместилища на енергия и са ги свързвали с представата за сила и издръжливост”.
Кулминацията на лова на бога на ада и смъртта от Перкунас е гръмотевичната буря (със светкавици), която не само изчиства земята от злите духове, но и връща откраднатия добитък и всичко останало, взето от Велниас.
Именно оттук идва и думата – “пера” – удрям и “пере” – удря, символ на падащия гръм и светкавица или на падащия камък, с която се извършва възмездяващото и същевременно освобождаващо и очистващо действие. Оставяме на бъдещите изследователи възможността да разкрият дали образа на Пирва/Перкунас/Буд Тенгри не идва от времената, когато големи камъни са падали от Небето и са поразявали човечеството, когато в него е живеело злото.

"Хон Китаби"- из история славно-българска Джагфар Тарихи

2011-12-14T15:25:00.000-08:00

Фрагменти от летописите на свитъка
"...В "Хон Китаби" на сеид Гали се съдържа следното известие на Шамс Тебир за произхода на булгарския народ: Преди тридесет и трй хиляди години предците на хоните - именците - живеели в Големия и Малкия Рум, а народът на синдийците - на бреговете на Идел, тогава наричана Ура... След известно време на задружно съществуване синдийците се разделили на синдийци-ура и синдийци-мурдаси, които започнали да враждуват помежду си. Отначало победили ура и започнали да господстват... След известно време ура (урците) били нападнати от тюрките, но ги победили. Една част от тюрките избягала в Хин и даже отвъд Чул-манско море, друга отишла в Големия Рум, трета попаднала в плен. Но в тази война урците отслабнали и мурдасите ги нападнали. Бийовете на поробените тюрки помогнали на мурдасите и те надделяли. Но тюрките не получили очакваната свобода и тогава те избили своите бийове и се присъединили към урския род сабан...
След известно време арабите разбили именците от района на река Кубрат и Големия Рум и по-голямата част от тях отишла на изток през Малкия Рум. Тюрките от Големия Рум отишли с тях и станали наемници на именците от Малкия Рум, където получили прякора "тормен" /"Бичи хора"/. По-късно този прякор бил превърнат в "тюркмен"...
Когато отправилите се на изток именци приближили реките Ака-идел и Шир, мурдасите се опитали да попречат на придвижването им и се завързал бой. Но урците преминали на страната на именците и мурдасите били разбити. След това именците продължили на изток, търсейки места подобни на родината им и ги намерили в Хин. Но част от именския род Дуло останала в Ура и предложила на урците да опитат късмета си в изоставената от тях родина. Урците на драго сърце се съгласили и отишли на юг, където се разделили на карасаклани, аксаклани или масгути, кашанци, са-бани, перси, азербайджанци и синдийци. Това преселение станало преди 11 хиляди години...
След това от синдийците се отделили самарците, които отишли най-далеч от всички и заели областта на река Кубрат. Тук те основали държавата Самар...
Първият вожд на самарците бил Май или Мар, поради което неговите
потомци се наричали Мардуан или Мардукан... Той живял 300 години и бил
истински праведник, заради което след земната му смърт Тангра го прене
съл на осмото небе. Погребали го в седеметажна кула-гробница. Кулите-гроб-
ници на другите владетели и знатни жители самарците наричали в памет на
Мар "Май-юли"("пътят на [праведния] Мар [към небето] "), като искали Все
вишният да ги дари със същите милости след смъртта. А бедните, които не
могли да си направят такова погребение, били погребвани в планинските пе-
Щери. По-късно, когато булгарите отишли в степта, започнали да прокопа-
ват гробищни пещери в земята... и освен това самарците правели и Молитвени кули или "Джок Иорти • Тия здания имали три или седем етажа...
Самарците вярвали, че с разположението на звездите или другите небесни явления Всевишният им показва бъдещето; затова много почитали гадаещите по звездите и постоянно наблюдавали небето.
Освен това самарците се покланяли и на планините с върхове с гладки склонове и стъпаловидни подножия, тъй като вярвали, че там пребивава Все-Вишният. Тези свещени планини се наричали Самар и това име самарците дали на държавата си. А държавата Самар се състояла от няколко владения, представляващи градове с окръжаващи ги полета и пасбища, и в нея царствали поред управниците на тези градове. Свободните самарщ^е наричали с "бал" или "бул", означаваща "господар". Хората от войнското съсловие, набирани сред скотовъдите, се наричали "булгар", тоест "господар-воин", тъй като "гар" означавало "воин" и "юнак". У арабите пък думата "бал^апочна-ла да означава "Бог".
А булгарите служили не на отделните владетели, наричани вали, а само на царете - улуг-вали или батам на Самар...
Съсловията на зависимите хора се наричали "берджул". Освен това самарците имали съсловие на служители на вярата, боляри, наричащи се "есе-гел". А "есегел" значело "Божи град", тъй като "ас" или "ес" на самарски значело "Всевишният", а "гел" - град. Това название носела тази част от самарските градове, където били главните храмове, затова и служещите тук боляри наричали "есегел"...
Още при Мар булгарите разбили и подчинили арабите и покорили Големия Рум. Точно тогава на южната част на Големия Рум дали названието "Бал-и стан"("Господарска земя"). Покорените арабски вождове били длъжни да изрежат на своите печати знака Ф, който означавал "покорност". Братството "Ел-хум" придало на тоя знак значението "покорност на Всевишния" и затова той се поставял на надгробните камъни на праведниците и в джамиите. А северът на Големия Рум получил името на Кимер или Камир-Батир, главнокомандващ на булгарите. След напускане на службата той се заселил със своите хора там и така започнали да ги наричат кимерци..., а тук бил големият град Атряч, в който живеели основателите му - именци, кимерци и араби. От този град в самарския град Ат-Алан дошъл проповедникът Авар-Хум или Бар, когото арабите наричали Ибрахим. Ибрахим започнал да проповядва истинската вяра и арабите на Самар го подкрепили. А трябва да се каже, че още тогава подвластните араби в самия Самар били «преобладаващото население и затова валията на Ат-Алан побързал да изгони опасния за властта проповедник. Тогава Ибрахим отишъл надолу по течението на река Кубрат и основал там нов град. Валията, желаейки да изгони последователите на Ибрахим оттам, замърсил водата на реката с нечистотии. Всевишният наказал за това Ат-Алан с Потоп. Но преди това Творецът предупредил на глас невинните, и вслушалите се, включително последователите на Ибрахим, се отдалечили на безопасни места. След това по волята на Твореца станал Потопът и областта Ат-Алан била погълната от водите на морето...
След Потопа броят на самарците намалял още повече и затова в Самар надделял арабският език. На него започнали да говорят даже управителите на владенията от рода на Мар. Само булгарите пазели своя самарски език. А всички самарци, които започнали да говорят арабски език, булгаритезапочнали да наричат берджули, а арабският език - берджулски. Но ( престанали да служат на своите царе, макар те да станали берджули , Впрочем сардарите на булгарите били също потомци на Мар и на неговата' от рода Дуло Себерчи...
Най-могъщият самарски цар, прадядо на сардарите на булгарите бил Нимруз, а най-могъщият берджулски цар - Азаркан...
Когато в Самар станал Потопът, сред хинските именци избухнала борба за власт. Разстроеният от междуособиците техен цар... с дружината си отишъл на запад и покорил тюрките. Тук мъжете-именци взели тюркски жени и затова децата им започнали да говорят тюркски... Така възникнал народът на хоните, който приел тюркското наречие, но запазил чисти именските традиции - даже и тази, мъжете да заплитат косите си на плитки. Разбира се, хоните запазили главния и неукротим именски стремеж за създаване на велики държави и господство над целия свят. Някои са склонни да ги осъждат за това, но самите те казвали, че тях ги движи волята на самия Всевишен, и че те не са в сила да й се противят... Хоните заробили тюрките, които неблагоразумно им оказали съпротива,... и ги пращали _ битките пред своите редици... Докато на моджарите, които признали доброволно властта им и с удоволствие заплели косите си на плитки, хоните дали правата на свободни хора и преди 4 хиляди години ги изпратили в поход на запад. И тъй като хоните им обещали да им дадат по-голямата част от поробените от тях земи, моджарите проявили усърдие и завзели обла!тта Себер. Живеещите тук ари ужасени избягали още по на запад, в областта Ура. Моджарите тръгнали след тях. Появяването на огромна тълпа обезумели от страх ари и уверени в себе си моджари, които всички смятали за именци, или хони, хвърлило мурдасите в паника. Без особена съпротива мурдасите започнали да отстъпват на групи на запад. Карасакланците не ги пропуснали през своите степи и мурдасите трябвало да се промъкват през гъсти гори. От първата група мурдаси, отишли на запад, произлезли улагите, от втората - алманците, от третата - артанците, от чет въртата - алчийците, от петата - тирците...
Тирците увлекли след себе си част от кара'сакланите, обособили се под предводителството на бия Аспарчук в областта "Ака Джир" на река Ака, поради което се нарекли акаджири. С помощта на тези саклани-акаджири тирците завладели Малкия Рум и остров Креш и безпощадно уни щожили тамошните именци. След това тирците се нарекли "румци". Ду мата "Рум" или "Рям" на именски означавала "Хълм, покрит с храсти" и тъй като земята на именците изобилствала с такива хълмове, те я нарекли "Рум". А названието на острова "Креш", дълъг три прехода, означавало пБорцов" - защото веднъж в годината тук се събирали именските юнаци и се борели помежду си. Победителят можел да се ожени за избрана него принцеса от царския дом или пък да освободи рода си от зависимост... Само неголяма част от именците и помагащите им торменци успели да отстъпят в Атряч. Тирците и акаджирите ги последвали и разгромили Атряч, макар и след дълга обсада. Когато врагът нахлул в града, именците го напуснали и отишли в Хорасан, а кимерците се отправили за Кара~Саклан. Именците, повярвали на обещанията на неприятеля, че ще запази живота им и правото на граждани, останали и били избити... За оказаната помощ тирците... помогнали на акаджирите да завладеят целия Кара-Саклан. Само че, когато се появили кимерците, кара-сакланите свалили от власт акаджирската династия и се подчинили на вожда кемерците Таргиз или Тарвил. Но след това румците помогнали на акаджирите отново да завземат властта и последните прогонили кимерците от тяхната област Тамя или Темен. Избягалите кимерци постъпили служба при берджулския цар Азаркан и започнали да се наричат азарканци. После това име се променило и започнало да се произнася като усерган. Потомъкът на Таргиз Ат се върнал в Кара-Саклан и пак свалил акаджирската династия, но румският цар Аламир-Султан не след дълго я възстановил... Ат отстъпил на изток в Ура и в негова чест и страната и реката Ура получили името Атил... Наред с военната помощ румците, които се страхували съюзът с акаджирите да не се разпадне, им давали пари, скъпи вещи и вино и напълно ги омаяли...
Верджулските царе на Самар в крайна сметка били свалени от царете на Персия и булгарите започнали да им служат. Една част от булгарите начело Мосха персите заселили на две места в Кафската област, които впоследствие присъединили към Гурджа, другата - в Азербайджан, а третата - азарите - в Хорасан. Това успокоило живеещите там тюркмени, които не се доверявали на персите. А в Малкия Рум торменците живеели край планината Балкантау: когато се оказали в Хорасан, то и местните планини нарекли Балкантау, в памет на своята родина. А названието на планината се превеждало от самарски като "Планини на Божествената Власт"...
След това дошъл Аламир-Султан, когото персите наричали Искандер Зулкарнайн и убил царя на персите. След като нямало вече кого да защитават булгарите от Кафската област минали под властта на Аламир-Султан. Сардарът на булгарите - потомъкът на Мар Аудан - се оженил за дъщерята Имир-Султан, Боз-би...
След смъртта на Аламир-Султан по време на похода в страната Ура или Атил кафските булгари започнали да служат на азербайджанските царе, но тази служба не била дълга. Походът на Аламир-Султан в Атил накарал част от противопоставилите му се масгути да отидат в Кара-Саклан и да покорят тази земя. Отначало те, докато още не били наясно с положението, оставили низшата власт над покорените карасаклани на акарската династия. Но след това, когато акаджирите се опитали с появата на румците да си върнат властта над Кара-Саклан, царят на масгутите Азак обявил акаджирите извън закона и поканил при себе си на служба булгарите. Сардарът на булгарите Юрган, потомък на Аудан и Бозби, приел поканата и отишъл в Саклан с част от своите булгари, наброяващи около пет хиляди "тирме"183. Азак дал на булгарите земя между Темен и Булгарското море, за което Юрган помогнал на масгутите да разбият акаджирите. Бийовете на акаджирите били избити поголовно, а народът бил пощаден и станал булгарски. След това Юрган се оженил за принцесата от таргизския род Ат, благодарение на което таргизците също станали булгарски род, а самият той бил назначен от Азак за улугбек на Кара-Саклан...
Когато властта в Кара-Саклан минала в рода на малкия син на Азак Алан, положението на булгарите се изменило. Алан отстранил другите братя от властта и започнал всячески да притеснява булгарите, които подкрепяли по-големия син на Азак, Аспарух. Затова, когато при Агидел пристигнал първият хонски вожд Кама-Батир и образувал държавата Буляр, по-голямата част от булгарите веднага го признала за кан и започнала да му служи. Тъй като вожд на булгарите тогава бил Бесерби, хоните започнали да наричат булгарите бесермени. Впоследствие и тюрките, и урусите започнали да наричат булгарите така... Друга част от булгарите, получила названието бурджа-ни, останала в Джураш, трета в Темен, четвърта - в Шир и пета - в Кара-Саклан...
Когато новият хонски цар Булюмар утвърдил в Буляр своята династия и заповядал да наричат Буляр Атил, булярските булгари започнали да се зоват и "буляр" - в памет на дългогодишната си служба при хонските канове. До идването на Булюмар в състава на булгарите влезли толкова много хонски родове, че булгарите възприели хонския език...
Династията на Алан необмислено отказала да признае властта на Атил с надежда да получи садумска помощ и ядосаният Булюмар с по-голямата част от хоните, включително булгарите и моджарите, се насочил към Шир и Кара-Саклан...
Немалко хонски булгари по време на безредици се наемали да служат на
персите и те, по тяхна молба, ги заселвали в булгарските райони на Кафтау.
Много скоро хонските булгари станали толковй много, че тези райони започ
нали да се наричат "Хонджаки" ("хбнски окръзи"). Шейх Гали излага тези
събития по малко по-различен начин..." **
"... Местността по долното течение на река Ак нашите често наричали "Саин-Идел"... В Саин-Идел отляво се вливала река Кул-Асма или Гюл-Асма..."
"С думата "угир" нашите по-рано наричали беговете или наместниците на владетелите, с думата "туджун" - посланика или чиновника с особени поръчения... Думата "туджун" се е образувала от думата "тат" или "тудж", означаваща "чужденец"... От тази дума се е образувала думата "татар", с която хоните наричали враговете си... Имало още една дума "тарун" - означаваща чиновник-писар. А всички тия думи били именски..."
"...Първият от булгарите, който започнал да лекува без лекарства, бил Мидан, по прозвище Барис. Отначало той живеел в Самар, а след това отишъл в Азербайджан. Той можел да приема различни образи и по такъв начин да предизвиква у болния необходимите за оздравяването му състояния. Това лечение допълвал с физически и духовни упражнения и специална храна. Неговите ученици били наричани "миданчъ"... Моллата Бакир се отнасял враждебно към това изкуство и убедил Алмиш да го забрани и да минат къМ обичайните за мюсюлманите на Гарабстан средства на лекуване. Но мидан~ чъ, наричани от народа също "аварчъ", продължили тайно да практикуват...
"Нашите аптекари и знахари използвали за приготвяне на лечебни напитки особен съд, който имал капаче... и се поставял на подставка. Този съд нашите наричали на бурджански "самабар", което означавало - "съд за приготвяне на лекарства..."
"Тъй като на домбри свирели, когато гощавали с мед и сладкиши, то
многострунната домбра получила бурджанското название "геселе" ("гюсе-
ле"), а простата - сабанското "бали", тоест "сладка" и "медена"... Менла Аб-
Шаллах пише, че тези видове булгарски домбри се харесали на улчийците и те
ги възприели заедно с имената им..."
"Някои твърдят, че Булгарската Държава - Ак Булгар Йорти - била образувана от бащата на Курбат Албури през 605г., други - от Бу-Юрган или Курбат през 618г., трети - от Курбат през 619 година. Аз пък съм чел в "Историята на Шамс", че Улуг Булгар Йорти бил образуван от Албури през 603 година и смятам това сведение за най-правдоподобно..."
"...Разказват, че всички тези 40 девойки били влюбени в един славен булгарски бахадир на име Алип-Гуза. Той живял в Мардан - градът, който и досега носи неговото име. За да виждат любимия си, момичетата често се качвали на висок хълм, докато не построили там град, който започнали да рнаричат "Къзлар Тауъ"... Когато девойките решили да отидат при батира, за да избере той за жена една от тях, страната била нападната от тюркме-ните на хан Таз-Буга. Алип-Гуза излязъл срещу неприятелите и започнал да се сражава с тях. Отначало той се хванал с брата на Таз-Буга по прякор Дюя и така го ударил в земята, че той издъхнал. На това място по-късно построили град Дюя Суба. Когато дошъл ред на Таз-Буга, то той предложил на бахадира да се стрелят през Идел. Коварният хан видял, че на едно място планината Джегули се пропукала и застанал срещу нея. Нищо не подозиращият Алип-Гуза застанал на тази височина и начаса пропаднал заедно с откъртената част от възвишението в реката... Доволен от гибелта на Алип-Гуза, Таз-Буга отишъл на мястото срещу Дюя Суба и решил да премине Идел там. Но девойките, като видели гибелта на любимия, започнали да го обстрелват направо от града си и избили всички врагове. На мястото на гибелта на Таз-Буга след това също построили град, който нарекли Таз-Буга."
"...А бурджаните отначало наричали града Болгар Мардуан или Марду-кан, тъй като вярвали, че го е основал самият Мар преди да замине за страната Самар..."
"...Някои смятат, че Кан бил предаден от Талиб на Барис през 964 г. Но това не е вярно. Това неволно е написано от Шейх Хаджи-Омар в неговата "История на Абу Исхак" от думите на любимия му кан Ибрахим, Който желаел да се реабилитира. В действителност, както за това свидетелствуват документите на царското диванхане, Талиб предал на Барис само част от Джир и Кортджак и временно затворил очи за завладяването На Кан от неверниците. Но едва Барис бил постигнат от онова, което било предписано свише, Талиб веднага върнал Кан на Държавата... Ибрахим, когато започнало въстанието против Тимар, обещал да предаде Кан на Еулимер в замяна на подкрепата му, но, както е известно, в края на край-щата се договорил с Тимар... След завземането цт Ибрахим на трона през 1006 година, Кан Керман бил завладян от Масгут, който прекарал тук няколко години. Едва през 1010 година Ибрахим успял да склони Були-мер да плени Масгут в замяна на предаването на Кан на урусите. Булимер завзел Кан заедно с Масгут, но от радост забравил да скрепи този успех с договор. Затова другите царе на нашата Държава, управляващи след Иб рахим, не признавали за законно включването на Кан в състава на уруска-та държава..."
"...Работниците на Арслан също така правели идоли за куманите, себер-ците и арите. За куманите идолите се правели от камък, а за себерците и арите - от дърво, поради трудното превозване..."
"Пленените уруси били длъжни да служат на господарите си, които са ги купили, шест години, след което били вече свободни, но най-често оставали да служат на господарите си и не помисляли за връщане. В случай, че приемат исляма, те били освобождавани веднага..."
Курмишите имали право, когато поискат, да се освободят от задължението да служат на бахадирите или казанчиите, но в този случай губели земята си..."
"...През 1242 година Гази-Барадж приел предложението на великия хан на татарите да стане негов наместник в Кипчак-Йорти. Той оставил емирс-кия трон на Булгария на своя син Хисам и встъпил в новата длъжност под името Саин. Първата му работа била да построи град Сарай, назован така в чест на Джучи. Тъй като по длъжност Бату стоял по-ниско от негб и му се подчинявал, то Гази Барадж понякога бил наричан и хан Саин. Но той се разбирал с Бату и никога не го унижавал, поради което последният след смъртта на Гази-Барадж приел в негова памет името Саин..."
"През 1262 година татарите заграбили от Държавата Балин и Галидж и тогава по заповед на Беркай се опитали с щурм да завладеят Ибер-Болгар, но били отхвърлени... А този град се издигал на пътя от река Байгул към Менхаз, до изворите на река Ибер и бил смятан за непристъпен... Алаят на тази крепост убивал всеки чужденец, който я приближал, защото там се събирали особено ценни кожи, които се изпращали в столицата... Иберците, или, както още ги наричали, урците, населявали северната част на провинциите Бийсу, Ура и Бангул... Те били предани на Държавата, поради това се наричали ибери, което на техния език значи "булгари"...
Татарите превзели Ибер-Болгар едва когато запалили гората, която стигала до крепостта. Страшната суша помогнала на огъня да се разпространи бързо. Защитниците, съжалявайки за допуснатата грешка, напуснали града. Те се заселили в балика Ечке-Назим, който оттогава започнали да наричат и Ибер-Назим. Той бил най-източната крепост на Държавата до 1406 година-през тази година хан Тахтамиш избягал тук от Тюмен, но по пътя бил настигнат от татарите на Идегей и коварно убит. Окуражените от това кипчаки отишли по-нататък и превзели Ибер-Назим, където извършили страшно клане.След това Идегей заповядал да предадат оглозганите от кучетата кости на Тахтамиш на емира Би-Омар с думите: "Това е последният данък на Ибер- Назим за Булгарската Държава..."
"Сведения за градовете, мензелите и пътищата на Булгарската Държава, полезни за този, който пътува по тях... от Муса ибн Халил..."
През 1171 година бащата на сеид Гали, молла Мирхуджа, се обър-нал към цар Хабдула с молба да построи град на мястото на неговата главна квартира. Канът, покровителстващ подобни желания, не закъснял с отговора и през следващата година този град бил построен. Тъй като строителите на крепости били корим-чаллимските чирмиши, то градът получил названието Яр-Чалли... Отначало градът представлявал няколко къщи, заобиколени от ров, вал и дървена ограда и старият аул Шуд, където била джамията "Аю Капка". Тя се наричала така, защотр веднъж от близката Шудска гора излязла мечка и одраскала вратите й. В навечерието моллата отложил освещаването й, защото заболял, но като узнал за случилото се, превъзмогнал болката и осветил джамията... Съг-ласно препис от 1465 година в града живеели 1 730 човека, от които 500 били алай на крепостта... Край града имало прекрасна ливада, където се провеждали знаменитите ярчаллински сабантуи и където емирът Лачин Еспечелил не една своя победа... А на 40 версти западно от крепостта се . намирало поле, което наричали "Мануково", тъй като тук бил убит този ' киргизки хан...
Уфа била построена през 1185 година от тархан Масгут в памет на победоносния поход на брат му Татра срещу уруската крепост Уфа... Веднага започнали да строят пътища към нея от Джаик, Буляр и Яр Чалли, както и на мензели и крепости покрай тях. Вече през 1186 година построили станцията Мензел на река Мина, балика Алабуга край кулата Алабуга...
Сенният аул бил подарен от сеида на бек Кураиш... и получил неговото име. Синът на Кураиш Ахмед предал този аул на сеида Хабдел-Мумин...
Освен търговски и посланически пътища, в Държавата имало още военни пътища. В крепостите, разположени край тях, имало запаси от всичко необходимо за преминаващите войски... Никой не можел да ги доближава, тъй като техните воини безпощадно убивали всеки, който нямал разрешение от I царя да премине..."
"...Нямайки възможност да се наричат царе с думата "кан", Ашрафиди-те започнали да използват вместо нея думата "анар", която също означавала "цар"..."
"...Тази част от Казанския ил, в която казанският улугбек можел сам да се разпорежда и да раздава земи, се наричала "Ханска земя"чили "част", а хората, получили в Ханската част земи, се наричали "хански хора"...
"Джан Гали отишъл на служба при Мамет-сеид поради своята неопитност и наивност..."
Мамет-сеид обидил казанчиите с това, че решил да не взема данък от Москва в отговор на помощта, която получил от нея - понеже значителна част от данъка попадала в ръцете на уланите. Тогава побеснелите казанчии го накарали да се подчини на сеида Ядкар, който им обещал, да не закача владенията им и да продължи да взема джирския данък. Кул-Ашраф простил на Мамет-сеид и дори го оставил в Ечке-Казан, но заповядал да обесят Джан-Гали за това, че последният отказал да скъса с Мамет-сеид и да се подчини
на Лул Ашраф. Както виждаме, изключителната преданост и честност понякога могат да донесат нещастие..."
"Когато Сююмбика запитала Бу Юрган какви са условията за преминаване през Персия за извършване на хадж, Мохамедяр се възползвал от това и в отговор я помолил да ходатайства за връщането му в Булгария. Своята молба Бу-Юрган изложил в стихове, които започнал да пише в Персия и при това не забравил да възпее красотата и ума на биката. Сююмбика така харесала стиховете, че уговорила мъжа си да издейства от сеида разрешение за връщането на Мохамедяр... Кан Кул-Ашраф, макар да се учудил на тази молба на Сафа, не отказал на своя любимец и дал исканото разрешение...
Когато Бу-Юрган се върнал, той нямал нищо друго, освен огромното количество купени в Персия книги и Сююмбика, за да му помогне, го направила кятиб на ханския архив. Благодарение на това Мохамедяр получил аула Бу-Юрган в Ханската част на Казанския ил, край любимия му Болгар, до където той нерядко трябвало да пътува в качеството си на сардар на братството "Ел-Хум"...
Любовта към Сююмбика носела на Бу-Юрган и радост, и огорчение, понеже преди да замине за Персия, той в гнева си дал обет за безбрачие, за да няма деца, които да бъдат обречени на унижение..."
"Москва отказала да плати данък на Булгарската Държава и придвижила войските си към нашата граница. На това Кул-Ашраф казал: "Щом е така, то ние ще събираме законния данък със сила", и заповядал на Сафа-Гарай да/ отблъсне армията на урусите и да взема от загубените булгарски земи плячка, съответстваща на размера на "джирския" данък...
"...Сююмбика, желаейки още повече да подобри положението на Мохамедяр, купила от него персийската му библиотека, а след това му я подарила обратно заради посветената от него пое^а на Сафа184. Бу-Юрган обаче също подарил своите книги, които започнали да наричат "библиотеката на Сююмбика", на медресето "Кул-Ашрафия"... Тя изгоряла цялата по време на завземането на Казан от неверниците. Заедно с нея враговете изгорили и други книжни сбирки в медресето, в частност, книгите, донесени от МирТали от Хорезм. Мишарските булгари на Шах-Гали, влезли в града вече след неговия разгром, извършен от Алаша, изтръпнали и заридали при вида на ужасната картина - гибелта на хиляди скъпоценни книги. Най-отчаяните от тях приближили огъня и с голи ръце, изгаряйки се, викайки от мъка и болка, измъкнали от пламъка няколко свещени ръкописа. Аз лично видях един от спасените ръкописи. Той съдържаше животоописанията на великите хорезмийски учени, идващи в Булгария: Ал-Хорезм, Абу Гали Сина, Ал-Бируни...
Алаша, желаейки да повдигне настроението на Шах-Гали, му разрешил да изнесе от Югари Керман надгробните паметници, с изключение на надг-робията на Мохамед-Амин и Сафа, и да погребе край града най-знатните измежду мюсюлманите... Мишарските булгари не позволили да се изнесе тялото на сеида Кул-Ашраф с коне, впрегнати в арба. Те взели колата с тялото на Ядкар на ръце и я занесли на отреденото за погребение място..."
"...Някакви зловредни хора уж от името на благородния румски султан предложили на Сафа да обяви своя ил за "Казанска държава" под покровителството на Румската империя, а себе си - за слуга на румския султан, за което му обещали кримския трон. Сафа им повярвал и вдигнал въстание срещу сеида, но не получил обещаното... Когато хората на Ядкар отровили Сафа, сеидът казал следното за гибелта му: "Той сам си подписа смъртната присъда."... Бибарис, който бил помощник на Сафа във всичките му дела, страстно мечтаел да стане улугбег на Казанския ил и бил готов на всичко, за да

постигне целта си... Отначало той, заплашвайки, че ще остави Казан на произвола на съдбата в случай на ново нападение на урусите, получил от Кул-Ашраф разрешение да изведе Кучак и да назначи за улугбег свой човек -шана Худайкул, а след това предал Казан на Мамет-сеид, веднага щом последният му обещал поста улугбек... След гибелта на Бибарис Худайкул възг-лавил алатците, но неговият опит да предаде града на урусите след оттегля-лянето на Шах-Гали не успял... Командващият опълчението от хански хора във войската на алатците Камай-мурза предпочел да мине на страната на сеида, веднага щом войската на последния се появила край града..."
"...Шах-Гали бил смятан за един от най-добрите булгарски пълководци. Тези, които определят неговото излизане от Казан като поражение, дълбоко се заблуждават. Улугбегът направил това, защото не желаел да се пролива мюсюлманска кръв и да се раздухват безсмислени междуособици. Самият Сул-Ашраф веднъж отбелязал, че той и баща му не са имали по-предан слуга от Шах-Гали... Урусите не му се доверявали, защото се страхували, че той с цялата си войска ще мине на страната на булгарите..."
"...Когато силите на Държавата се изтощили, сеид Хусаин приел пред-
ложението на казанския болярин Джуй-баши за мир. Япанча се явил в Ка-
зан и от името на сеида сключил тоя мир, според който двете страни раз
менили обикновените бойци, а участта на останалите - облекчили. Тъй като
Алаша отказал да пусне Мамиш-Бирде и Мохамед-Бахадир, то и уруските
боляри, заловени от нашите, останали в плен. Джуй-баши бил така доволен
от сключения договор с Държавата, който изисквал от него Алаша, че по
дарил на Япанча своите доспехи. Бегът пък подарил на болярина своята
сабя и шлем..." _
"...Румският султан, загрижен повече за преввземането на нищожни мо-
джарски балици, отколкото за истинската борба срещу настъпващите кяфи-
ри, оставил Казан на произвола на съдбата. Когато кримците решили да
отвлекат вниманието на Алаша от Казан и нападнали един от градовете му,
султанът, за съжаление, отказал да им даде отличните си пехотинци. С това
той обрекъл кримската конница на жалка гибел - защото тя не умеела да
превзема градове... *
Нугайските185 бийове навредили на Държавата още повече, но както се оказало, с това погубили и себе си. Отначало, през 1551 година, 60 хиляди нугайци нахлули в булгарския ил Башкорт и задържали с това главните сили на Държавата до 1552 година. Само след излизането на Шах-Гали от Казан войските на сеида разгромили ногайците край Уфа и кан Кул-Ашраф можел да прехвърли част от ярчаллинските и корим-чаллинските казаци в Казан в Защита на града. Нугайските бийове, продали се на урусите за няколко сан-дъка гвоздеи и дрънкулки, загубили половината от своите воини и хляба, с
който ги хранела Булгарската Държава... Когато след разгрома на Казан от Алаша в земите на нугаите по волята на Всевишния настъпил страшен глад и мор, техните бийове поискали хляб от урусите, но им било отказано. Ситите от булгарски хляб уруски отряди кръстосвали степите и навсякъде със злобна радост доубивали полумъртвите от глад нугаи...
Един уруски военачалник на име Йозон командвал сто казаци. В Казан той се хвалел, че със стоте си юнаци десет пъти навлизал в нугайската степ и че всеки един от неговите убил не по-малко от сто нугайски воини, без да се броят жените, децата и старците. При това нито един от уруските казаци дори не бил ранен. Само веднъж някакъв нугайски бий ухапал крака на един казак, който стъпил отгоре му... По това време и нугаите намирали препитание, убивайки свои съплеменници, понеже урусите давали за всяка нугайска глава малко хляб и припаси..."
"...По време на Артанската война Шах-Гали проявил геройство и заел половината от Артан. След това започнали преговори и неговата булгар-ска войска била отведена в Москва. Оттам той заминал на почивка в своя Хан-Керман... Сююмбика го помолила тогава да провери състоянието на джамията "Гюлли", в която се намирала гробницата на Сафа-Гарай и при необходимост да я ремонтира. Ханът пратил в Казан майстора Мир-Гали Култари, син на Мир-Ахмед и внук на Мосха... А моллата Мосха Биш-Балтийски е негов потомък... Когато Мир-Гали пристигнал в Казан, не бил пуснат в града. Но по същото време в града се намирал синът на Кул-Ашраф, сеидът Хусаин, който водел преговори с болярите да му бъде върната част от Казан под името Нов сеидов двор. Това му било обещано от Алаша, защото той разрешил на казанските казаци и улани да участващ във войната с неверниците в Артан. Войводите, му разрешили да поправи някои съоръжения на извънградския двор на сеида... Като разбрал за пристигането на Мир-Гали, сеидът веднага го назначил за ръководител на работата... През 1531 г. Кул-Ашраф разрешил минаретата на джамията на Хабдел-Мумин - "Ашла Тюмен" и "Улуг Манара" да бъдат разрушени... Минарето "Тюмен" било построено по времето на Ашла-Арбат и заради това било наречено "Ашла"... Когато урусите през 1530г. нахлули в Казан, няколко бахадира останали при това минаре, за да прикриват отстъплението на Мохамед-Бахадир и в знак на своята решимост се приковали с вериги към кулата... Неверниците успели да доближат кулата едва когато последният бахадир бил ранен и не можел повече да стреля. Но когато чул стъпките на враговете, изкачващи се по стълбата, той взривил себе си заедно с върха на минарето... Второто минаре - "Улуг Манара" - било построено още от Шамгун-Саин в годината на основаване на Казан. Дол-ната част на това минаре, с големи красиви врати, била направена от камък, а горната част била дървена. Тъй като било по-високо от всички кули, то било наричано още "Шахри Кала"...
Обаче през 1565г., когато сеид-емирът Хусаин заболял тежко, воеводите забранили строителството в Новия сеидов двор и решили да взривят една висока кула в Югари Керман. За тази цел те пробили в стената й един отвор-Но майсторът ги предупредил, че кулата е укрепена с железни обръчи и ако
взривена, ще падне и ще смаже близката църква. Това изплашило болярите и те оставили кулата както си е, само й направили купол, за да придобие вид на църковна камбанария... Мир-Гали бил хванат и подложен на изтезания, но на края все пак бил пуснат... Казват, че майсторът бил спасен от намесата на Шах-Гали... След смъртта на този добър хан много негови другари отишли в Биста, тъй като Алаша се боял от тяхното влияние в Хан-Керман... Носели се слухове, че по заповед на Алаша била отровена не само Сююмбика, но и самият Шах-Гали..."
: "...Разказват, че когато Утяш ходел в Артан, по пътя през Башту го охранявал анчийският отряд на Бакдан-Бат. Като узнал от бега, че в Сим-бир между планините Джегулитау и Джилантау благополучно служат на Ашрафидите 10 хиляди анчийски и сазиделски казаци, Бакдан-Бат изпратил там заедно с Утяш своя син Адам с 50 казаци. Сеидът дал на Адам разрешение да се засели в Джилантау. А тукашните наши казаци охранявали границите, керваните и балинските рибари и освен Това се занимавали с корабостроене, риболов, добив и превоз на сол от Астраханската орда и търговия с тия стоки. Някои от тях имали немалко солници, кръчми и кораби... И още... Ябик-Мохамед потвърдил отдавнашното им право да изкупуват взетите в плен християни...
"През 1521 година Адам, по заповед на сеида, извел от Казан улугбега Шах-Гали... Микаил, който бил син на Адам и получил прозвището Пан... През 1552 година той превел до Агидел Ядкар-Мохамед, назначен от сеида Ядкар за улугбег на Казанския ил, а по-нататък ярчаллинците повели хана... А през 1547 година при Адам дошъл саз-иделският казак Такмак със сина си Ермак. През 1552 година Такмак бил убит заедно със сеида Бу-Юрган, а Микаил заловил убийците им. Във войната с ногайците загинали братята на Микаил. За да навреди на неприятеля, той помогнал на урусите да превземат Астрахан. Но когато след това Алаша отново пожелал Микаил да му служи, той отказал. В отговор урусите нападнали неговите аули и избили 5 хиляди булгарски казаци, без да щадят жени, децата и старци. В тази война загинали семействата на Микаил и Ермак, а те самихе се укрили у приятеля на Микаил на река Кубар. Оттук след пет години Ермак отишъл да служи на урусите, съблазнен от богатото възнаграждение, а Микаил с приятеля си Бакдан се върнал на Идел. Те оказвали немалко услуги на Шейх-Гали, заради, което Алаша ги осъдил на смърт... През 1582 година Ермак бил изпратен на Тамлугския брод... за да залови сеида Шейх-Гали. Казват, че по пътя той узнал от пленници, че сеидът преминава реката малко по-нагоре, охра-няван от казаците на Микаил, и забавил движението си. Уруският воевода заповядал за това да заловят Ермак, но той избягал при Микаил, а след това заедно с него и казаците му - към Ас-Торган в Каргадан... Когато доближил град Тахчи, Микаил отказал да влезе в бой с булгарския бек Япанча, с което обидил Ермак. По негово предложение болшинството от казаците лишили Микаил от атаманство, но след това той се засрамил от своята постъпка и уговорил казаците да върнат атаманския пост на Пан..."
"След завземането на Себерското царство от урусите, царят на Москва «Изселил от Хан-Керман в Казан значителна част от мишарските булгари и
заселил на тяхно място себерци... А себерците всячески изразявали своите дружески чувства към нас, казвали, че самите те били булгари, но след това попаднали под властта на кипчакските ханове. При това те не преставали да помагат на Булгарската Държава и карали всичките си кипчакски ханове да влизат в съюз с Булгария.
Когато през 1574 година урусите изтласкали Шейх-Гали от Хфа и завзели Тахчи-Кала, себерците бързо върнали този град на Шейх-Гали и му помогнали отново да превземе Уфа... Шейх-Гали предал Тахчи-Кала на Япанча. Този бег отчаяно се бил с Ермак и дълго време не го пускал в Себер... Той умрял, след като бил принуден да отстъпи града. Казват, че когато барутът на неговите булгарски бахадири свършил, той им заповядал да хвърлят своите топове върху главите на урусите...
След това някои хан-кермански себерци също се оказали в Казан. У мнозина от тях аз видях книги по история на Булгария, в които обаче не всичко беше описано правилно. Това те обясняваха с факта, че се намират твърде далеч от Булгария... Така например град Болгар себерците наричали Бату-Керман, тъй като простодушно вярвали на гнусните разкази, че в свещения Улуг-Болгар е живял този неверен хан... А Казан себерците наричали "Ала-Тура"...
Себерците са най-доверчивите и добродушните сред булгарите. По причина на суровия климат на Себер те са лишени от много неща, но бедността не ги е направила злобни..."
"...Земите, които били лично владение на Ашрафидите и на братствата, Алаша предал на църквите..."
"Част от книгите, които сеидът Шейх-Гали взел със себе си в Киргиз, била изпратена след това в Азак..."
"...След това воювал Акай, когото наричали също султан Гуза или Ху-джа... Той бил потомък на Мохамед-Бахадир и... през 1708 година едва не превзел Казан... Урусите не успели да го хванат.. "

ИМЕТО "СИТ/СИТОВО", И ПРОИЗВОДНИТЕ МУ ПО СВЕТА И У НАС

2011-11-25T11:05:00.000-08:00

ИМЕТО СИТ/СИТОВО И НЕГОВИТЕ ПРОИЗВОДНИ ПО СВЕТА И У НАС

СИТОВО (с варианти на името Сидово, Ситовали, Четово, Читово) - село в Южна България,община Родопи, Област Пловдив. Високопланинско село, разположено средно на 1300 метра надморска височина. Корените му се крият в праисторически времена. Известно със Ситовския надпис и светилището Щутград (Щутгарт). Стожер на българщината в района на Ропката и Чернатица. На 6 км от него в югозападна посока е село Лилково (Лалково, Лелково) Името на селото А. Личков превежда като “Бог прославящото село”.

СИТОПИ – местност в село Орехово, съседно на Ситово.

ЧЕТЪР ЛЪКА (вероятно СИТАР ЛЪКА)(по А. Личков “Лилково-камъни, богове, руни”) - местност разположена на северозапад и съвсем близо до "Меремин камък" - в землището на Брезовица, бивша махала на Ситово. в по-старо време вместо "ЧЕТЪРЛЪКА" би могла да носи името - СЕТАРЛЪКА"
Se- отхет. Seu - "бог"/33/,
tar - от хет. tar(h) - "бъди силен, побеждаващ'733/.
лъка- "место, покрай което се извива река, обикновено влажно и с
добра паша"
Можем да преведем: букв. НА БОГ - ПОБЕЖДАВАЩИЯТ - ЛЪКАТА" или "НА СИЛНИЯТ КАТО БОГ - ЛЪКАТА"

СИТУРЕС КАЛЕ (тур. Дурунуз, Дур кале) – древно укрепление, разположено в местността "Средне" (между Ситово и махала Плочник(Дурмушево) ) под скалите на Дойлянова вода, за охрана на пътя: Бряновщица-Средне — Щутгар, част от системата укрепления Косникос-Щутгар -Ситурес кале. Именно то дава турското наименование на махала Плочник – Дурмушево. (по А. Личков. “Лилково-камъни, богове, руни”)

СИТОВО - село в Североизточна България. То е административен център на община Ситово, Област Силистра. До 1942 година името на селото е Доймушлар.

СИТОВО - село в Югоизточна България. То се намира в община Болярово, Ямболска област, Странджа и Сакар планина. Не е ясно, каква е историята на селото, но удивление представлява факта, че до него, както при родопското село Ситово е разположено село Лалково; като странджа-сакарските Ситово и Лалково са разположени тъй, както са разположени родопските села Ситово и Лилково. Наличието на тези два топонима в Странджа-Сакар ни навежда на мисълта за евентуална културна и историческа връзка между двете селищни системи, създадена в древността или в по-късни времена. Въпросът трябва да се изследва.

СИТОВСКИ ЧАЛ – местност в района на Милеви скали, гр. Велинград.

СИТИВРАТ или СИТВРАТ (Ситомир, Ситовен, Пропастник, Препадник) – бог на плодородието, (отъждестяващ се в първоначалната си вид на Сатурн) завъртащ (връщащ) Слънчевото колело към лято и заедно с това на земята силата на плодородието ( олицетворява цикличността на света и явленията.) и още бог на гърма и мълниите, на небесния огън. Известен е като покровител на човешкия род. Бог на посевите и семената, баща на Крът, съгласно "Mater Verborum". Сатурн на свой ред се отъждествява с Кронос. В речника Вацерада, божеството на вагрите и словаците от типа на Сатурн се нарича Ситиврат. С неговото име в Словакия е свързана гората Ситна, в която се намира входа към ада (подземния свят), а сам той се нарича Пропастник и Препадник. Смисълът на това име (Ситиврат) е трояко: “сеяч”, “сито” и “светлина”. (Сръбската дума “сит”, означава “светлина”). Народът оприличава капките дъжд със семена и вярва, че дъждът пада от небето през решето или като през сито. Изобразявали Богът във вид на старец с пръчка в ръка, с която разравял костите на умрелите. Под десния му крак стояли мравки, а под левия стоели врани и други хищни птици.
Негов празник е 17 декември и съвпада с кроналиите и сатурналиите.

Крът, Крот, Кродо (Крачун) – син на Ситиврат (Сатурн), бог на жертвените места (светилищата), баща на Сварог, согласно "Mater Verborum" и също така отъждествяван със Сатурн.
Останки от култа към Крот са намерени в Гарце. Идолът на Крот е бил поставян на високи места или върхове, покрити с гори.
Той бил изобразяван като старец с гола глава, с бяла кожена препаска над челото и голи нозе, стоящ върху риба, държащ в едната си ръка колело, а в другата съд с цветя и плодове. Свързан е с култа към предците и трупоизгарянето. и се чествал от венедите на Радуница на 9 марта и на 1 мая. Има известна поговорка при хърватите: “Не всички ще отидат в царството на Крот, други в Ада”, правейки аналогии с островите на Блажените, където властват Крон и пребивават сенките на най-добрите герои и титани.

Думата Крачун и досега остава необяснена. Карамзин го извежда от “коротать”(съкращавам). На това основание, че през декември са най-късите дни, но от половината на декември, Слънцето с еобръща към лято и дните започват да се удължават. Това е било признато за най-характерния признак на този месец и той е бил наречен “коложег” и “просинец” (мена на месец декември). Г. Ербеи доближава името Крачун до имената Кърт и Крак (от Крети) основавайки се на глосите на Вацерад, в които е казано “Меркурй-Радигост, внук на Кърт”. Той признава Кърт за “славянския Сатурн”. ИЗвестно е, че празнуването ан Сатурналиите е започвало от 17 декември. Според Срезневски при хорутаните и хърватитер, думата Кърт се употребява в значението на “огън”.
Всички ще отидем в Къртово царство, т.е. всички ще умрем. Къртова област означава “небе или рай”. Друго име на славянския Сатурн съобщавано в глосите на Вацерад е Ситиврат. Според Ербен то означава “обръщане на светлината” (сръб. cит=cjeт=свjeт. – Срп. рjечник, 682) Яков Же Грим изказва догадката, че началната половина на това име, трябва да означава “сито”, което първо със своята кръгла форма се приравнява с колело, а второ със самото си име събужда мисли за посеви и земно плодородие (обл. ситиво, сетево – сито за пресяване на хлебни зърна = сеялка, на сръбски, ситар – сеяч). По този начин Ситиврат (= кръговрат) ще бъде богът обръщащ слънчевото колело към лято и зьаеднос това възвръщащ на земята силата на плодородието. Цитирани са и са обяснени народни поверия сближаващи капките дъжд с хлебните семена и твърдящи, че дъждът пада от небето през решето или сито. Фините наричат сеялката или ситото Укконак (кутийка на бога гръмовержец Укко). В Малорусия при ритуала “посипване” на Нова година, нареждат или прочитат:

Сито, сито,
На нове лито!
Зароды, Боже, жыто-пшеныцю,
Усяку пашныцю.

Немците празнувайки на светото Рождество възвръщането на светлите богове, представят това събитие в драматичен ритуал. При това лицето играещо ролята на Один държи на висока дълга пръчка сито. Паметта за Ситиврат е оцеляла в имената на някои местности: Ситомир, Ситивратенштейн = Ситивратов камък и др. Идеята за борбата между лятото и зимата, живота и смъртта е най-важната основа на всички митологии. Според Зенд-Авеста, Ормузд (светлината) постоянно се бори с Ариман (тъмнината) и всеки тържествува на свой ред. Египтяните ежегодно през пролетта са празнували възвръщането към живот на Озирис (бог на светлината и плодородието) убит от Тифон. Явявайки се на земята в образа на човек, той правил благодеяния на хората и преди връщането си на небето, бил умъртвен, но в определено време се възродил за нов живот. Според гръцкия мит Дионис, който олицетворява плодотворящата сила на пролетта и лятото, странствайки по земята поучавал хората на добро и побеждавал злото. Бил убит от злите титани, но след това възкръснал и взел участие в управлението на Вселената. Детеродните части на този бог, намерени след неговата смърт, послужили като залог на нескончаемия живот в природата.

АЛ-СИТ – Ангел хранител
(1 април - 5 април)

Този ангел защитава от нещастни случаи, помога да се вземат сложни и рисковани решения, посочва изхода на тези, които се намират в затруднение. Той помага в търсене на загубени вещи и различни разследвания. Следи затова хората да получават това, което заслужават. Дарява сила на духа, добро настроение, успех, богатство и ясновидски способности.

СИДИ (СИТИ)

Сиди - същества обитаващи под земята в хълмове, пещери и цепнатини на скали. В келтската (ирландската) митология са божествени същества, обитаващи под земята в хълмове, също наречени “сиди”, в пещери и пукнатини на скали, а понякога на чудесни острови в океана. В ирландската митология има много сюжети за съперничество между смъртни и сиди, проникване на герои в техния свят с цел сватосване или добиване на чудни/магични предмети. Сидите, чието устройство на света, напомня на света на хората също често си съперничели помежду си. В епохата на утвърждаване на християнството, в числото на сидите, попаднали ккато богове, така и свръхестествени същества от по-ниско ниво, различни от смъртните, предимно с магическата си мъдрост ( макар, че някои сиди, също били смъртни, но притежавали дара на дълголетието). Представите за сидите са се отразили в образите на феите в по-късната традиция, а също и някои други свърхестествени същества от фолклора и народните предания (бритонските куриган, корниканед, корили, пулпикани и т.н.) Сред тези същества, както и сред сидовете имало персонажи и от двата пола.

СИД – ДРУГИЯТ СВЯТ

Сид, (по-правилно “Ши”), на ирландски Sídhe – свят/мир, с други имена Тир Тоингире, Емайн Аблах, в ирландската митология е отвъден свят населен с туати, които народа, заради мястото на тяхното обитание, ги наричал “сидове”. Това също е название на хълмовете (могилни гробници), доколкото се е смятало, че именно в тях се е намирал света на сидите. В християнската епоха към сидите започнали да причисляват също и ирландските езически богове. Отличавали се с необикновена красота.
Разположение на Сид.
По-точно казано, отвъдния свят е съществувал всякога в митична Ирландия. Започвайки от времената на Партолон, той бил населяван от фоморите, но след това, когато племената на богинята Дану, загубили битката от синовете на Мил (преците на хората населяващи страната и досега), народът на туатите се преселил в Сид и оттогава отвъдния свят в съзнанието на ирландците, съответства вече на света на туатите. Невъзможно е да се отговори еднозначно на въпроса, къде точно се е намирал “другия свят”. От една страна, отвъдния свят го разполагали отвъд морето, там, където живеел неговият господар Мананнан. От друга страна, владетеля Тир Тоингире, раздавал на знатните туати като техни владения “сиди”, т.е. хълмове, в които също така се помещавал света на митичното племе. Откриваме, че също такава нееднозначност е притежавал този свят в епохата на фоморите. Техните крали живеели отвъд морето, но едновременно фоморите живеели в самата Ирландия “на обратната страна на страната”. Самия друг свят навсякъде – това е “сянката” на Ирландия. Обикновено Сид и реалният свят са отделени един от друг с преграда непроницаема за човека, но самите туати са свободни да напускат другия свят и да вземат със себе си хора. Освен това двата свята се приближат в ноща на 31 октомври срещу 1 ноември, по време на келтския празник Самайн. Мъглата също така се явява “прагово състояние”: в гъстата мъгла двата свята се сближават и се преплитат един с друг. Затова в приказните истории, понякога вълшебните същества се появяват от мъгла или от тайнствен дим.
В сагата “плаването на Бран, син на Фебал”, Сид е описан като удивителен, неописуемо прекрасен свят, в който няма старост и болести, няма печал и скръб. Земята там е плодородна, както никъде другаде, там има необикновени цветя и дървета, там е удивителен вълшебен свят на нега и наслаждения, сякаш носещи се във въздуха. Времето там тече съвсем не така, както в този свят, ако въобще тече. Така в историята за Бран, когато той и неговите спътници отново поискали да видят родната си земя Ирландия, туатите ги предупредили да не стъпват на родната си земя. Когато мореплавателите доплували до бреговете на Ирландия, те попитали събралите се любопитни хора, дали помнят сина на Фебал, но ирландците отговорили, че не го помнят. Когато един от спътниците на Бран скочил на брега, той в същия миг се разпаднал на прах, защото хода на времето отново добил власт над него, а по мерките на обичайния свят, този човек отдавна вече трябвало да е умрял. Ние откриваме посменавания за изкривяване на времето и във вълшебни истории на други народи.
Една от най-тайнствените теми на ирландската митология е любовта на жените от Тир Тоингире (Сид) към смъртни мъже, които вълшебниците отвеждат със себе си в Сид. Да се противопоставят на очарованието на тези деви, не могат даже друидите. Така кралят-баща на Кондл, молил един друид да защити сина му от чара на един женски образ, който го зовял към Равнината на Блаженството, но друида нищо не могъл да направи и младия наследник завинаги напуснал този свят, Бран също бил повикан в другия свят от жена. И ако по-внимателно изучим историята за Сид, ще открием, че той е “женски”, т.е. доста по-често е свързан с женски образи.
Първата битка с вълшебната страна е водил крал Еохайд, защото в Сид била отведена неговата жена, Етайн. Кралят обходил цяла Ирландия, но не могъл да открие възлюблената си, тогава той се обърнал за помощ към друид и той му посочил хълмовете Бри Лейт. Девет години Еохайт със своите войски се опитал да срине хълмовете на сидовете. Накрая, когато вълшебния народ бил притиснат в последния хълм, Мидир, който бил отвлякъл за себе си девойката, обещал да върне на краля жена му, ако той я познае. Етайн, заедно с други девойки, била заведена при Еохайд, но с магията на туатите, всички девойки били с еднакви лица, така, че мъжа не можел да познае своята съпруга. Етайн сама му дала знак и се наложило Мидир да я пусне.

СИД - "на ирландски означава „селище" (ГОН, с. 77) и тази дума по смисъла си не е далече от нашите ЗИД, ЗИДАМ, за които П. Добрев смята, че са от древнобългарски произход, откривайки съответните им месопотамски успоредици." (Виж и думата "чит", с която в Ситово наричат плета от елови клони, обмазани с глина, с които често е граден втория кат на къщите.)

СИДА (рус.) – пазителка и съпровождаща душите по пътя към подземния свят.

СИДА (гр.). На гръцки означава „нар". Това име носят много героини:

1. Жената на Бел, майката на Египт и на Данай. В повечето предания обаче жената на Бел се нарича Анхиноя (виж табл. 3). Дала
името си на град Сидон във Финикия.
2. Една от дъщерите на Данай, епоним на
малкого градче Сида в Пелопонес.
3. Дъщерята на героя Таврос и жена на Ки-
мол. Епоним на град Сида в Памфилия.
4. В легенда, разказана от Аполодор, Орион се оженил за жена на име Сида. Хера я
хвърлила в подземния свят, защото тя се
осмелила да съперничи по красота с нея
(виж Орион).
5. Така се казвало и младо момиче, което се
самоубило на гроба на майка си, за да из
бяга от преследванията на баща си, От
кръвта й поникнал нар. Баща й пък бил пре
върнат в червена каня. Казват, че тази пти
ца никога не каца на нар.

СИДА - крайбрежен град в Памфилия, в южната част на Мала Азия (Лив. ХХХV, 13)

СИДОН (дн. Санда в Ливан) - финикийски град-държава на източния бряг на Средиземно море, един от най-старите големи търговски центрове във Финикия (Ов.Мет. IV 572). Най-могъщ в периода ХVІ-ХІІІ в. пр.Хр., когато основава много търговски селища по Средиземно и Черно море. Според легендата от този град е родина на Европа и основателя на Тива Кадъм. Дъщерята на Кадъм Ино в Тива се представя като обкръжена от сидонски девойки (Ов.Мет. IV 543)

СИД — арабска заемка (букв. «господин»)

СИД - Фамилия
Сид, Игор (род. 1963) — руски писател, публицист, култрегер.
Сид Мейер (род. 1954) — американски търговец на компютърни игри.
Сид Барретт (1946—2006) — участник и един от основателите на английската рок-група Pink Floyd
Сид Флейшман (род. 1920) — американски детски писател.
Уилсон, Сид
Сид Вишес (рестлер)
Сид Вишес (1957—1979) — британски рок музикант, басист на пънк групата Sex Pistols
Сид Чарисс

СИДДХИ (от санскр, “съвършен”) – в индийската митология клас полубожествени същества, чието оснвно място на обитание е антарикша ( въздушното пространство в индийската космология). Също така, за тяхна обител се считат Хималаите, а самите те, често пребивават на река Ганг. В “Рамаяна” е казано, че те, заедно със съществата наречени “чарани” имат свой особен свят. Главното качество на тия същества е необикновената чистота и святост. Те наблюдават мъдреците, които се отдават на аскеза и служат като образец за служение на вярата.
В Пураните броя на сидхите до 88 000. Те могат да летят.Затова да “преминеш по пътя на сидхите”, означава да започнеш да летиш. Освен това, те имат още 8 свръхспособности: да стават колкото си искат малки или големи, максимално леки или тежки, мигновено да се преместват на всяко място (телепортират се), да достигат желаното само със силата на мисълта, да подчиняват на своята воля предметите и времето и могат да постигнат пълна власт над света.

Манетон, цитиран от еврейския историк Йосиф Флавий в трактата "Срещу Апион":
Фр. 50. Йосиф, Срещу Апион, І, 15, 16, 93 – 105
"...Сетос се наричал Египт, а брат му Хармаис – Данай.”

Фр. 54. Йосиф, Срещу Апион, І, 26 – 31, § 227 – 287
"... Сетос се прекръстил на Египт, а Хермей – на Данай..."

СИТОН - название, съобщено от Авъл Гелий като старото име на Тракия (Ав.Гел.14,6)

СИТОН (гр.). Тракийски цар, епоним на полуостров Ситония, централния от трите полуострова в Тракийски Херсонес. Смятан е за син на Арес или на Посейдон и Оса (нимфата, на чието име е кръстена едноименната планина). Ситон се оженил за Анхиноя (или Анхироя), дъщерята на Нил. Родили им се две деца, Ройтея и Палена. За легендата за Палена виж това име. Във версия, разказана от Нон, Дионис се влюбил в Палена и убил Ситон с удар на жезъла си, преди да се ожени за девойката. В податка от Овидий, Ситон е превърнат от мъж в жена, но не знаем при какви обстоятелства.

СИТОН – ЦАР НА АМОРЕИТЕ

Против придвижващите се в Задйорданието израилтяни се надигнали ханаанеите от града Арад, но претърпели поражение. Царят на Едом не пуснал израелските племена и на преселниците се наложило да заобиколят неговите земи. Но когато Ситон, царят на амореите също им отказал да ги пусне да минат, израилтяните си проправили път със сила. Така синовете Израилеви се закрепили на източния бряг на река Йордан.

ИТОН/СИТОН. Фр. 168 Стефан Византийски, Итон: град в Тесалия: „Итон, майка на овце”.. някои го наричат Ситон, защото е живописен... [има] и област Итоне под Хем според Хекатей в [описанието на] Европа.

СИТОН Е ДАГОН
Според древноханаанския мит за сътворението, преците на ханаанците се заселили в страната Ханаан, веднага след акта на творението на техните прародители – първите хора. Първенецът Кена (ана), е предшественик-епоним на град Сидон, съвременната Сайда.
Сид, Сит или Цит означава :риба” на протоханаански. Това, че Сидон е “риба” е констатирал, например Юниан Юстин, живял в четвърти век от н.е. На ханаанския семитски език “риба” е “даг”.
Сидон (Ситон или Цидон) – града на Сит (Цит), бога-основател и покровител на този древен град (ккато Йерухон е бога на Луната – Йариха, по-рано, вероятно наричащ се Абу-елум). Несъмнено (доколкото Сит/Сид, това е “даг”), то Ситон е Дагон, както пише за това и Санхунйатон в ‘Финикийска история”. Очевидно е, че Дагон (Ситон,. Цидон)е протоханаанско от епохата на керамичния неолит, несемитско божество (преименувано и взаимствано от амореите). Сид (Цит) е толкова архаичен, че се е смятал за бог още в епохата на събирателството, лова и риболова. Вероятно от тези времена посилата на традицията, Дагон се е изобразявал, като човек с рибешка опашка, вместо с крака (очевидно по времето на неолита Дагон, подобно на Енки, който се изобразявал по същия начин, се е считал и за бог на водите.) В “Финикийска история” отразяваща ранно земеделските неолитни представи на жителите на Ханаан, бог дагон е представен като изобретател на хляба и на плуга, а в Ханаанския език и на иврит, думата “Даган” приема значение “зърно, клас, хлебна пшеница”. Бог Дагон е смятан за покровител на земеделието, бог даващ живот на реколтата. Така плодорната равнина Шарон се е наричала “мощната земя на Дагон”. Той непрекъснато водел борба със силите на безпорядъка и хаоса, с чудовища подобни на левиатана. И винаги побеждавал. В древната Ебла, бог Дагон е бил върховно божество, владетел на земята и водата. Този бог е бил смятан за покровител на населението от долината на среден Ефрат. В град Мари имало храм на Дагон. Във времето на Саргон Стари (3000 г.пр. н.е) Дагон или Даган бил главен бог на Северна Сирия: “бог Даган му дал на Саргон горните земи”, т.е. позволил му да ги завоюва. В акадската митология Дагон се е почитал като бог с неакадски (несемитски) произход. Храм на Даган е открит и в Угарит. При филистимляните от края на второто и началото на първото хилядолетие пр. н.е., бог Дагон е върховно божество, гръмовержец и воин. Като изобретател на хляба Дагон се асоциирал с Зевс Аротрий и често се възприемал като цар на боговете.
И така Дагон (Ситон) е една от ипостасите на великия ранно-земеделски бог-отец на куро-аракската археологическа култура (земята и преизподнята вече са разделени). Дагон (Ситон, Цит) подобно на Хен (Кен) - другата ипостас (преизподнята) на великия бог-отец е “бил брат на Египт, който владеел Африка”. Изследователите отбелязват, че Дагон по същността си представлява родоначалник на друго семейство финикийски богове, паралелно на това, което върви от Ел.

СИТОН – тракийски гигант. Според преданието, тракийските гиганти Ситон и Атон не могли да си поделят божествено красивата русалка Палини, а това предизвикало гнева на Посейдон, който метнал своя тризъбец на Халкидическия полуостров, разделяйки го на три части - Касандра, Ситония и Атон.

СИТОНИЯ

Ситония - средния “ръкав” на полуостров Халкидики е известен не само със своите девствени гори и необикновени лазурни брегове, но и живописни и уютни пристанища, рибарски заливчета и маслинови горички, в които според преданието, русалката Персефона била похитена от Ефест на златната колесница на Зевс

Природната красота и неоткритите съкровища на този земен рай, пленяват вашето въображение, и ви предлагат спокойна и романтична атмосфера за вашата почивка. В тази част на полуостров Халкидики се намират множество прекрасни исторически паметници и постройки с уникална архитектура. Някои от забележителностите, които можете да посетите по времена вашия престой на полуострова се намират на мястото на древния град Торони, където са разположени Храм Свети Анастасий и крепостта Ликит.

СИТОНИ - тракийско племе (Ов.Мет. VI 587), обитавало на Халкидическия полуостров. ситони - първо живели в Мигдония (Централен район – между Струма и Марица (ХІІІ - VІ в.пр.н.е.),а после се преселили на средния п-ов на Халкидическия п-ов.

СИТОНИ (ЖИТАРИ). Езиковедите извеждат от тракийски език следните думи: бриа (град), бринхос (китара), утур (вода), кел-л-а (извор), зейри (ямурлук), беси (овчари), даки (козари), ситони (житари), дзвиска (овца или коза, която за пръв път ражда), Родопа, Европа, Меропа, барсала (дъжд), барсола (роса), барси (вали), дзлии (червена краска), дзилян (червено вино), борбон (дива пчела), межо (седянка), кукери.

СИТОНИ – ПЛЕМЕТО НА ОРФЕЙ.

За родното място на Орфей са изявили притежание много места, както е бил случаят и с Омир: и Пиерия при Олимп, Пангей, и областта на киконите при Маронея, и земята на одрисите, и тая на бесите. А старият Плиний извежда Орфей от север, отвъд Хем, от областта на гетите: „Около бреговете на Понт обитават морисени и ситони, от които произлязъл прорицателят Орфей”.

На пръв поглед изглежда, че има противоречие, българите един път са определени за древно население на ( обитаваният от траки ) Епир и Дардания, а същевременно се казва, че са дошли от север, от Скития...Да, но в така наречената Скития живеят тракийските племена гети, даки, кровиси, морисени и ситони, които Плиний нарича наследници на Орфей ( Естествена История IV-XI-41). Да не забравяме и споменатите от Овидий беси ( веси), част от които живее в Малка Скития, а други на юг от Стара Планина, в Родопите, т.е. народите на Скития са роднини на тези от Тракия. Да не забравяме, че самите скити са наречени тракийски народ от Стефан Византийски ( Stephani Byzantii Ethnica-I, Berolini, MDCCCXLIX, s. 578).

СИТОС
“Съюзник на римляните, слепият цар на дентелетите Ситос потърси помощ от своите могъщи съюзници и съседи, които отдавна бяха превърнали съседна Македония в своя провинция. Управителят на провинцията Марк Лициний Крас разбра опасността, която заплашваше границите на Македония. А това беше и повод, който отдавна търсеше, за да навлезе със своите войски в земите между Истър и Хемус и да подчини живеещите там племена. Така че той бързо вдигна войниците и с няколко легиона в пълно въоръжение се отправи срещу бастарните. Преследвайки отстъпващото племе, той скоро завладя Сердика и все по неговите следи, по долината на Тимок, достигна в земята на мизите.”

СИТАЛКАС – БОГ НА СВЕТЛИНАТА

...Много по-вероятно е, че Ситалкас е бил тракийски бог на светлината, в чест на когото се пял химн “Ситалкас” (Битът на старите траки, стр. 41, Кацаров).”

ХИМНА СИТАЛКАС
...Най-популярният от тях е описаната от Ксенофонт песенно-танцова пантомима, изпълнена оттраките в Пафлагония [Xenoph., Anab. 6, 1, 6]. Това е военен танц, при който танцьорите с оръжието си подскачат високо и леко, като си служат с махайрите си под съпровод на флейта. Накрая единият замахва срещу другия с меча си и на всички се струва, че го пробожда, а той пада изкусно. Публиката поздравява победителя с високи възгласи, а той сваля оръжията на падналия и излиза, „пеейки (песента) Ситалкас". Други изнасяли онзи, който се преструва на убит, но всъщност е незасегнат.

СИТАЛКАС – ЕПИТЕТ НА АПОЛОН В ДЕЛФИ

Името Ситалкас е известно в древността като един от епитетите на Аполон в Делфи, където се издига една негова статуя висока 35 лакътя [Pausan. 10, 15, 2]. Двете сведения са великолепен пример за мито-ритуалните начала не само на тракийското царско име Ситалк, но и на редица специфични царски имена (напр. Котис) и наименования на царско-жречески династии (Сатри). Типологически съотносима ситуация предлага една глоса в лексиконът наХезихий, която интерпретира наименованието на гетското божество Залмоксис като Кронос, танц и песен.

СИТ – ТРЕТИЯТ СИН НА АДАМ И ЕВА

СET ( иврит : שֵׁת, стандарт комплект, Tiberian комплект; арабски : شيث Shith или Shiyth; "Поставен; “назначен", “избран”
В Книга Битие на еврейската Библия е третия изборен син на Адам и Ева и брат на Каин и Авел, който е единствения, освен каин и Авел, споменат по име. Според Битие, Сит е роден сле дубоването на Авел от Каин и Ева вярва,ч е Бог е избрал като заместник на Авел.
Пак според Битие, Сет е бил роден, когато Адам е бил на 130 години , “син по негов образ и подобие”. Геналогията се повтаря в 1 Летописи 1:1-3 . Битие 5:4-5. Там се твърди, че Адам станал баща на “синове и дъщери”, преди неговата смърт на 930 години.

В Битие 4:25 , има народна фолклорна етимология за името Сит, която го извежда от еврейската дума за “посяване”, както е в “посявам семе”. Ева казва “Бог пося друго семе, замествайки това на Авел”. Сит е живял до възраст 912 години.

В еврейската традиция Раши (раби Шломо Yitzhaqi) смята, че Сит е предшественик на Ной и следователно “баща на цялото човечество”, потомствата на всички други хора са загинали във всемирния Потоп.
В гностицизма Сит се разглежда като замяна дадена от Бога за Авел, който Каин е убил. Казва се,ч е по-късно в живота си, Адам е дал на Сит тайни учения, които след това ще станат Кабала. В Зохар се твърди, че Сит е “родоначалник на всички поколения на праведните”
Ислямската традиция почита сит като подарък, който е дадена на Адам след смъртта на Авел. Мюсюлманите разглеждат сит като пророк, като неогвия баща и като “този, който е продължил да учи човечеството след смъртта на Адам”. Така Сит се разкрива едновременно като пророк и патриарх на исляма.
Някои мюсюлмани вярват, че гробницата на Сит е разположена в селото на Ал-Наби Shayth (буквално означава Пророкът Сет), където една джамия е наречена джамията Ал-Наби Сит.

Според Битие, Сет е роден когато Адам е 130 години стар [1] "син в неговия образ и имидж." [1] на генеалогията се повтаря в 1 Летописи 1:1-3 . Битие 5:4-5 посочва, че Адам баща "синове и дъщери", преди смъртта му, на възраст 930 години. В Битие 4:25 , е народната етимология на името на Сет, който произлиза от думата на иврит за "предприятие" като в "засадят семена" (syt). Ева казва: "Бог е засадена друга рожба, в / замяна на Авел". Сит живя на възраст до 912.

В старини на юдеите , Йосиф Флавий смята, че Сет е добродетелен, целомъдрен с прекрасен характер и съобщава, че потомството му са изобретили/ извели мъдростта на небесните тела, и са построили "стълбовете на синовете на Сет". Двата стълба изписани с много научни открития и изобретения, най-вече в астрономията . Те са построени от потомци на Сет въз основа на предсказанието на Адам , че светът ще бъде разрушен веднъж с огън и друг път с глобален потоп. И имали за цел да предпазят откритията, за да бъдат запомнени след разрушението. Единият бил изграден от тухли (кирпич), а другият от камък, така че ако стълба от тухли се разруши, да остане този от камъка. И двата съобщават за древните открития и информират хората, че стълб от тухли също е бил издигнат. Йосиф съобщава, че каменния стълб е останал в земята на Сирия по негово време.
Уилям Уистън , преводач на древностите на юдеите от 17-18 век, твърди в една бележка, че според него Йосиф е объркал Сит със Сезострис, фараон на Египет, издигнал съответната колона в Сириад (това е тогавашно име за териториите , в които Сириус е бил почитан, т.е. Египет). Той твърди, че няма начин, никакви колони на Сит да са преживяли Потопа, понеже Потопа е заровил всякакви сгради и колони под утайките от водите му.

През 2 век пр. Хр. ‘Книгата на юбилеите”, която е смятана за канонична само от коптските християни, казва, че през 231 от библйското сътворение на света, Сит се оженил за своята сестра Азура, която била 4 години по-млада от него. През 235 година от Сътворението Азура родила Енос. Сит се чества и възпоминава като един от свещените предци, праотци в календара на светците на арменската апостолическа църква заедно с Адам, Авел и др. и празника му е на 26 юли. Той също е включен в христовото родословие.

СИТ — евр. Означава и “твърдост, основа”, син на Адам и Ева, роден след смъртта на Авел. В него е заложено новото благочестиво племе (Битие 4, 25—26. 5, 3—4. 6—8.).

СИТИЯНИ/СЕТИЯНИ

Сетияните са група древни гностици, които датират своето съществуване отпреди християнството. Тяхното влияние с ее разпространило през Средиземноморието в по-късните системи на Базилидеяните и Валентинияните. Тяхното мислене, въпреки, че е предимно юдаистко в основата си е силно повлияно от платонизма.
Сетияните се наричат така, заради тяхното благоговение към библейския Сит, третия син на Адам и Ева, който е изобразен в техните митове за Сътворението, като божествена инкарнация, следователно потомството на Сит се смята, че представлява върховни избрани в човешкото общество.

СЕТ (наричан още Небту, Сетекх, Сетнакт, Сетеш, Сутекх, Сети, Сути, Смам-Ур) - душата на Геб, владетелят на лодката Секрир, е един от най-старите, сложни и тайнствени Египетски богове, а може би и най-древния от всички тях. Почитан е бил още от времената на прединастичния период(около 5000г.пр.н.е). Произходът на култът към него е град Небет (Златният град), намиращ се на десния бряг на р.Нил, на север от Луксор, недалеч от съвременния град Ṭūkh, 11-ти Ном на Горен (Южен) Египет. Градът е бил разположен на кръстопът и в близост до него, в пустинята имало Златни мини. Гърците наричали града Омбос. Сет е бог на Небето, господар на бурите, бог на хаоса, бог на пустинята, бог на разрушението, бог на войната, а също така и трикстър (хитрец-измамник). Сет е единствения, освен Ра, носил титлата „Негово Величество“. Името му се изписвало Seth през гръцкия период , като h-то било едва доловимо. Точният му превод не е известен, предполага се, че е свързан с пустинята и/или стабилността на монархията. Развитите форми на името му Сетеш или по-късната Сутех, обозначават неговото господство, тъй като „кх“ означа „величие“. Сет е бил в началото положително божество, впоследствие демонизирано.Сет е Син на Нут и Геб или на Ра и Нут, според различни източници и брат на Озирис, Изида и Нефтида. (Според Мемфийския пантеон). Сет е неверен съпруг на Нефтида, богиня на подземния свят, която е бездетна и в митовете скърби за смъртта на Озирис заедно с Изида. Плутарх твърди, че Сет не се е родил по естествен начин, а предизвикал буря, с която разкъсал утробата на майка си. Според легендите за сътворението на Света от Сет (легенда за това, как е създаден света има за почти всеки египетски бог), в начало било Мрак, от Мрака дошъл Сет, разцепил го и се появила светлина. Светлината била погълната от Мрака отново. Сет отново разцепил Мрака, този път създал и живи същества, чиито живот поддържал света да не бъде отново погълнат.

ФАРАОН СЕТИ I
Менмаатре Сети I (още наричан Сетос I от гръцки) е фараон от XIX династия на Древен Египет, син на Рамзес I и кралица Ситре и баща на Рамзес II. Като повечето фараони Сети има много имена. Името Сети означава „от Сет“, т.е. той е бил осветен от бог Сет. При възкачването си на престола той възприема името Менмаатре, означаващо „безкрайна е справедливостта на Ра“. Рожденото му име е Сети Меренпта, или „Човек на Сет, обичан от Пта“. Като всички останали дати относно Древен Египет и тези на царуването му са неясни, като според някои то е продължило от 1294 г.пр.н.е. до 1279 г.пр.н.е. а според други е царувал в периода 1290-1279 г.пр.н.е.

СИТРЕ - Sitre или Tia Sitre ("Дъщерята на Re") е великата съпруга на фараон Рамзес I в Египет и майка на Сети I

СИТРЕ ИН - дойката на Хатшепсут, една от най-прочутите владетелки на древен Египет.

СЕТХНАХТ – фараон от XX династия (1200 – 1085)

“СЕТОН” ИЛИ “СЕТОМ” – титла, с която е назован най-големият син на Рамзес II – Хамуас. Върховен жрец и маг на бог Птах. Свързана е преди всичко с магията, магьосничеството и гадателството. Титлата е спомената в два големи демотически египетски романа.

СЕТКА (ж. диалог. Остарели думи в българския език) – вид голяма рибарска мрежа.

СЕТО ( с удар. на “е”) прил. диалог.) - цялото, всичкото.
СЕТНИЦА (ж. диалог)- край
СЕТОВАНИЕ (ср. книж. остар.) (рус. сетование) – Оплакване, жалба.
СЕТУВАМ (несв. книж. остар.) (рус. Сетовать) - Тъгувам, жалея.

СИТАМЕН
Нейното име, понякога се изписва като Сит –Амун Сат-Амен или Сат-Амун.
Тя обикновено се смята, че тя е дъщеря-съпруга на Аменхотеп Трети. В някои надписи се казва, че тя е дъщеря на Аменхотеп Трети и кралица Тийе . Някои расъждават, че Ситамун всъщност е дъщеря на Тутмос Четвърти и кралица Иарет, но няма сериозни доказателства за това.
Знае се, че Ситамун се е омъжила за Аменхотеп на 30 г., вероятно по времето на първия й Хебсед фестивал. В по-старата литература, например Хейс в 1948, се казва, че Ситамен е майка на Сменкхаре, Нефертити, Мутноджемет и Тутанкамон. Доколкото знам няма обаче доказателство, което да свързва Ситамен, с която и да е от тези четири царски фигури.
Известният Аменхотеп, син на Хапу е бил иконом на кралица Ситамун и откритията в Малката показват, че тя трябва да е живяла в този голям дворец на Западния бряг, близо до Тива. Има записи върху етикети от съдове, които казват “ Къщата на кралската дъщеря Ситамун”. Нейните имения произвеждали бира и други стоки.
Някои от нейните мебели са открити в гробницата на Юйя и Туя. Съдържанието на гробницата включвало няколко стола, които вероятно са принадлежали на Ситамен. Интересно е да се отбележи, че на един от столовете Ситамен е показана седнала на трон и носеща твърде рядка регалия. Нейната къса (нубийска) перука е покрита с халка и перуката е окичена с лотосови цветове. Показани са дами, които предлагат на Ситамен злато като дар. Тази сцена показваща принцеса-кралица, получаваща такъв дар е рядка. Смята се, че Ситамен е погребана в гробницата на Аменхотеп Трети в Долината на Царете. Има две камери, всяка с две колони и килер извеждащ от кралската погребална камера. Едната камера, може да е била предназначена за кралица Тийе, а другата за принцесата-кралица Ситамен.
ТА-СЕТИ (остарял термин, днешно Та-кенс, Та-хонт, със значение “земята на лъка”, “земя на богинята Сети”, “Извитата”
1. Това е най-южната административна област на древен Египет, образувана около 23-22 век пр.н.е. разполагала се е по дължината на река Нил от първите прагове до каменоломните Хенну. В елинистичния Египет се е наричала Омбосски ном (лат. Номос Омбитес),, по името на града Омбой или Омбос – столица в този период. В приетата от египтолозите класическа номерация на номовете се счита за първия ном на Горен Египет.
2. Название на областта Долна Нубия, намираща се на юг от Египет, употребявана от древните египтяни в периода на додинастическия Египет до 3000 пр. н.е. Нома “Та- Сети “ още не е съществувал и в този случай е ставало дума за друга област, намираща се, не след, а преди първите нилски прагове.

Си уанму .Д, [Xi wang-mu]

Кит., букв.: „Майката-царица на Запада"; даоски митологически образ, който управлява разположения на запад рай в планината -»Кунлун. Тя е повелителка на безсмъртните (->Сиен). Си уанму се изобразява като красива млада жена в царски дрехи, понякога яздеща паун. В своя рай тя живее в девететажен дворец от нефрит, ограден със стена от чисто злато, дълга хиляда мили. Безсмъртните мъже обитават дясното крило на двореца, а безсмъртните жени -лявото. В градината на Си уанму растат
прасковите, на безсмъртието; който вкуси от тях, се издига над смъртта. Впрочем чудното прасковено дърво ражда само по един плод на всеки 3000 години, а за неговото узряване са нужни още 3000 години. Когато прасковата узрее, Майката-царица на Запада кани всички безсмъртни на тържество, за да отпразнуват нейния рожден ден и да изядат прасковата, която отново ги дарява с безсмъртие. Този празник е описан безброй пъти в кит. литература. С течение на времето образът на Си уанму претърпява значителна промяна в своето значение. В старите текстове като напр. Шанхайдзин („Книга на планините и моретата") тя се описва като чудовище с лице на човек, зъби на тигър и опашка на леопард. Тя е богиня на епидемиите, живее на запад и е господарка на демоните на чумата. Около началото на нашето летоброене тя вече е изискана дама. Според легендата тя няколко пъти се е срещала с кит. владетели и им е давала подаръци: най-напред нефрит, а по-късно удължаващата живота праскова, която оттогава е неин символ. Според даоските представи Майката-царица на Запада, която е възникнала от твърде чистия въздух на Запада, въплъщава пасивния женски принцип ин (^Ин Ян), докато нейният партньор, Дун уангун, „Княза на Изтока", роден от дъха на Изтока, представя активния мъжки принцип ян.

СИ – ТЕННО (ШИТЕННО)

Четирите Небесни Царе – Божества, охраняващи в четирите световни посоки планината Су-Меру, на края на света, на върха, на която се намира замъкът на Индра. Техните имена на японски са Дзигоку, Дзотё, Комоку и Бисямон; на индийски Дхртарастра, Вирудхака, Вирупакша, Вайшравана. Изтока се охранява от Дзигоку(Дхртарастра), Запада се охранява от Дзотё(Вирупакша), Юга се охранява от Комоку(Вирудхака), Севера се охранява от Бисямон(Вайшравана)
Като будистки пазители на четирите посоки, те отблъскват злото, пазят нацията, и защитават света от злонамерени духове, затова японския термин Gose Shitennō, буквално означава "четиримата богове (дева)-царе защитаващи света." Всеки представлява посока, сезон, цвят, качество и елемент. Те произхождат от Индия, като дева генерали (богове-пазители) защитаващи Бог Индра, но по-късно са приети в будисткия пантеон в Китай и Япония. Всеки живее в и защитава един от четирите континента обграждащи връх Shumisen /Шумисен (санскрит = Mt. Sumeru/Сумеру), митичният дом на историческия Буда и други будистки божества. В Китай и Япония, те се почитат като пазители на храмовете и защитници на нацията. В Китай статуите на четиримата често са поставяни в близост до входовете на храмовете, но в Япония, изображенията им най-често са поставяни около централното божество на главния олтар (основния подиум, наричан Shumidan Шумидан). Четиримата са командвани от Taishakuten (санскритския Индра), "Властелинът на Центъра”. Те са почти винаги облечен в броня (yoroi), изглеждат свирепи (funnusō), и носят оръжия или предмети (jimotsu),за да премахват злите влияния и да потискат враговете на будизма. Те също обикновено се изобразяват стоящи над злите духове (известни като Jaki в Япония), което символизира тяхната власт да отблъскват и побеждават злото. Понякога те са изобразявани с огнен ореол (хало) зад тях. Техните качества обаче не са строго дефинирани и затова се различават сред будистките народи. Иконографията на Shitennō е свързана с Четирите Небесни Емблеми (дракон, червена птица, тигър, костенурка) на Китай, които също охраняват четирите посоки. В японските статуи, Shitennō са почти винаги изобразявани в оживени войнствени пози, а не в статични пози на релаксация или медитация. Сред четиримата, Tamonten (известен още като Bishamonten/Бишамонтен) се счита за най-мощният, и с течение на времето, измества другите трима по значение. Наистина в Япония, Bishamonten е единственият от четиримата, който е боготворен независимо, едновременно като покровител на будистката вяра и като едно от Седемте богове на Късмета /Късметлийски/щастливи богове—в Япония, този който носи богатство и просперитет. Bishamonten също измества Taishakuten (Властелинът на Центъра) като обект на поклонение, но Taishakuten никога не е имал статус на величие в Япония.
Четиримата се появяват в множество писания, включително Златната Светлина Сутра Goldern (Konkōmyō Kyo). Преведена от Dharmakṣema в началото на 5 век, от Baogui в края на 6 век и от китайски монах Yijing (635-713), тя учи, че управниците, които се покланят на тази сутра ще получат защита от четиримата царе пазители за защита на нацията и в полза на техния народ. Златната Светлинна Сутра, известна също като Konkōmyō saishō O Kyo е един от трите текста с голямо влияние в старата Япония за защита на нацията. Така наречените "три писания за защита на държавата" са Златната светлина сутра, Сутра Лотос/Лотус? (Hokke Kyo), както и Благотворителната кралска Сутра (Нин O gyō). В популярната Lotus Sutra - преведена на китайски от Kumārajīva 350 - 410 (на японски. = Kumarajū) - те се появяват в Dharani (глава 26), с Jikokuten и Tamonten обещаващи от името на всички четирима защита на тези, които приемат ученията на сутрата. Четиримата пазители Shitennō са били пренесени от Индия към Китай и навсякъде в Азия около 6 в. сл. Хр. Една от най-ранните появи на четиримата в Китай датирана от края на 6 век е от Пещерите Dunhaung (пещера 428). Друг ранен пример е гигантска каменна статуя на Tamonten в Longmen Grottoes (Храмът Fengxian) в Китай, около 672-675 г. сл. Хр. Четиримата са въведени в Япония около края на 6 век, защото Shōtoku Taishi (първият крал-покровител на будизма в Япония) възлага изграждането на Храма Shitennōji в Осака през 593 г. сл. Хр. за да почита Четиримата. Според Nihongi (Хрониките на Япония, събрани около 720 г), Shōtoku се молил на четиримата, за да му помогнат да победи Mononobe no Moriya (починал 587) и други противници на въвеждането на будизма в Япония. Shōtoku победил и скоро след това построил Храма Shitennōji. Поради тяхното ранно въвеждане в Япония, Четиримата са широко разпространени по всички японски острови - почти всеки по-голям храм във всяка главна област има свой собствен набор от тях.

ДЪРВОТО НА СИТ
Според една от легендите Александър Велики, стигайки до Индия по пътя, по който преди него са минали Херакъл и Дионис, като венец на своите имперскостроителни успехи помолил Божеството да му даде висш знак за неговата побета. След тази молба той намерил извора на вечната младост, а също и двете дървета - мъжкото и женското - дървото на Слънцето и дървото на Луната, които му съобщили за неговата съдба и неговата Империя, Imperium (76). В контекста на легендите от този цикъл често се споменава за "Дървото на Центъра", "Слънчевото Дърво", Дървото, даряващо победа и Империя, а също и "Дървото на Сит".

СИТАР (фамилия СИТАРОВ) – лично българско име и фамилия, съхранило се в махала Крушка, на град Златоград и съществувало в село Доброво, Разградско. Мястото, където живеят Ситарови в квартала Крушка пък се казва Ситарова падина (изговаряно Ситърова падина, вж. Г. Христов. Местните имена в Маданско, София, БАН, 1964, стр. 298). Семейното име Ситаров е било обяснявано от д-р Атанас Саламбашев, който го дава с ударение на втората сричка (Ситаров) и го тълкува от ситар - “човек, който прави или продава сита” (вж. Ан. Саламбашев, Български фамилни имена на помохамеданчени родопчани от Маданско. Известия на Института за български език, кн. XVI, София, БАН, 1968, стр.136,139). Това обяснение почива на недоразумение, понеже проверката на място показа, че името е с ударение на първата сричка (вж. И Г. Христов, посоч. Съч. , стр.23, който също го привежда с начално ударение) и е образувано от личното име Ситар, което не може да се изведе от съществителното ситар.
Личното име Ситар представлява голяма занимливост, понеже не се среща у близки или по-далечни народи, т.е. липсва у турци, араби, персийци, гърци, албанци, румънци, сърби, руси, чехи, италианци и т.н. Това обстоятелство ни кара да заключим, че то е много старо българско име. И наистина в един турски регистър на мюлкове и вакъфи от средата на XVI век (писан е между 1544 и 1561 г.) откриваме много имена на български селища и на техните жители. Тук е споменато и селото Доброво до Разград (по-късно жителите на това село са се преселили в разград и са основали едноименната махала, вж. Ан. Явашев, разград, неговото археологическо и историческо минало, кн. I, София, 1930, стр. 106-107), между имената на жителите, на което , покрай Вою, Иван, Даню, Никола, Димо, Неделко, Недко, Новак, Пено, Браю, Доброслав, Раю, Игнат, Кръстю, Добро, Милко, Петко, Стойко, Стоян, Илия, Вълко, Драган, Владислав и много други, срещаме Цветко, син на Ситар, т.е. синът се казва Цветко, а бащата – Ситар (вж. Извори за българската история, т. XVI, София, БАН, 1972, стр. 445). Записани са 420 български имена и то в нарочен раздел за “неверниците”, т.е. българите, което не оставя никакво съмнение, че носителят на името Ситар е българин-християнин.
Това лично име сполучливо може да се обясни като образувано от древнобългарското (тракийско) мъжко име Ситас (варианти Ситес, Сита) ( вж. Д. Дечев. Тракийските езикови остатъци (на немски език), Виена, 1957, стр. 452), което в по-късни времена, ще звучи Сит и което вероятно се крие в името на село Ситово, Пловдивско, с наставка “ар”. Точно по същия начин от древнобългарските (тракийските) лични имена Коккос (варианти Кокус, Кока) и Манта са образувани съответно Коккар-ус и Мантар-ус (вж. Д.Дечев, посоч. Съч. Стр. 251, 287).
Можем да предоложим също така, че Ситар е получено от гръцките лични имена Сидорос (народен облик а Исидорос и значи “дар на (богинята) Изида”) или Сидер, което отговаря на нашето Желязко, заети с характерните за тракийския език звукови промени на “д” в “т’ и на “о” или “е” в “а”, но това обяснение е много малко вероятно.

СИТАРСКИ (фамилия от Радомирско) , производна от Ситар. СИТЕВ, СИТОВ – български фамилии производни от Сит.

СИТАРКИЯ - въведен поземлен данък по времето на римския император Диоклетиан /284-304 г./. Той трябвало да бъде плащан от всички земя притежатели, независимо от това дали били пълни собственици на имота или само негови владелци.

СИТАР (по-рядко Ситара) – многострунен индийски музикален инструмент с много богат оркестров звук. Отнася се към групата на щипковите музикални инструменти. Основните струни на ситара са седем (пет мелодични и два бурдонни звука ). Освен това ситарата има още 13 резониращи струни, които се наричат “тараф” или “оркестър”.
Резониращите струни отговаряйки на звуците на основните струни, създават това уникално звучене, което отличава ситара от другите музикални инструменти. Звуците се извличат със специален медиатор(Посредник), наричащ се “мизраб”, който се слага на показалеца.
Названието най-вероятно произхожда от персийското “сетар” – прародителя на много от музикални инструменти на Изтока. Ситара се появява в Индия през 13 век, в периода на засилване на мюсюлманското влияние и първоначално изглеждал, както неговия близък родственик – таджикския сетор, който, обаче бил триструнен (“се” – три). В Индия инструмента се е преобразил: дървения резонатор със средни размери е бил заменен с огромен тиквен, но това не било достатъчно и добавили още един такъв, прикрепвайки го към върха на кухия гриф. Горната част била богато украсена с розово дърво и слонова кост, а навързаните подложки от жили, заменели с металически дъговидни. Преди да се появи ситара индейските народи свирели на древен струнен шипков инструмент, чийто изображения се съхранили в древните барелефи от 2-3 век от н.е.

СИТАРА – СЕЛО В ЯПОНИЯ
Sitara - село в Япония , разположено в окръг Kitasitara префектура Аичи . Площ 273.96 km ², население - 5733 души (1-ви Май, 2010) , гъстотата на населението - 20,93 / км ².
Селото се намира на остров Хоншу в префектура Аичи региона, Chubu . Тъй като границите на града на Toyota , Sinsiro , с.Toei и села Toene , небе

СИТАРА (Sitara) – означава “зорница”, «звезда» на санскрит
СИТАРА - Звезда (Синоними Сафура, Юлдуз, Эсфира, Стелла, Наджмия.) «татаро-тюркски” женски имена.
СИТАРАХ (Sitarah) е лично име с хинди езиков произход, чийто смисъл, отново е “звезда”. Sitarah е вариант на изписването на Sitara. Това име, обикновено носят момичетата.

СИТАРД ( Limburgish : Zitterd) е град в холандската провинция Лимбург, която е най-южната провинция на Холандия . Ситард е част от община Sittard-Geleen . Центърът на града е разположен на 45 м над морското равнище. Споменат е за първи през 1157
ФОН СИТАРД (също: Zittardus, Citardus, Citharius) – лично име в Холандия. Примерно: Матиас фон Ситард
Sita Vermeulen Мария – холандска певица, родена на 08 юни 1980 г, в град Илпендам, Холандия.
СИТЕНСЕН (Sittensen) е община в област Rotenburg , в Долна Саксония , Германия . Тя се намира на около. 20 км североизточно от Rotenburg , и на 45 км югозападно от Хамбург .
СИТИНГБЪРН ( Sittingbourne) град и административен център в община Sittensen в Rotenburg (Wümme) в Долна Саксония, Германия . Първото споменаване на Sittingbourne датира от 1020-та година.

СИТАС, СИТАЛК и СЕВТ (един анализ на Д. Георгиев-Даков). Династичните тракийски имена Ситас (сляп цар на племето дентелети), Ситалк и Севт не могат да открият своите аналози в съседните гръцка, етруска и латинска култура, а имат единствено връзка със своите най-древни корени. Ето защо тракийските имена могат да намерят конкретни индийски корени* в епоса Рамаяна. И точно копие на техните име е богинята Сита. Тя била съпруга на божеството Рама. Но била отвлечена от махараджата Рави Варма. От тази несправедливост, която я направила нещастна за цял живот, Сита помолила своята майка - Великата богиня на Земята, да я избави, да се отвори и да потъне в нея за един по-добър живот. Ще попитате как е възможно мъже да носят името на жена-богиня?
От древните хронисти ни е известно, че тракийските владетели осъществявали свещен брак с Великата богиня майка. Като нейна дъщеря, богинята Сита била и нейно пълно олицетворение. Със своите женски добродетели Сита била пример и морален критерий за индуските жени. На санскрит Сита означава "бразда" - плод на усилието и труда в плодородната земя. Олицетворението й с Великата богина Майка дава и значението на името й като плод, храна, богатство, плодородие. Неслучайно и вероятно чрез дорийското нашествие тази дума като σῖτος е запазена и в старогръцки със значение “хляб, храна, храна от жито, продоволствие”. Подобно обстоятелство не би следвало да навежда на извода, че старогръцкия език е индоевропейски по-своя произход. Напротив, като съставен етност от ахеи, а по-късно с пристигането на дорийците, не можем да утвърждаваме, че вноса на индоевропейски думи в един език, го прави с подобен произход и характеристики. Не бива да се забравя или неглижира тясната културна принадлежност на индоевропейските народи. Този анализ за пореден път доказва близките културни пластове и традиции, споделяни в античността от индоевропейските народи, погледнато в един мащабен план и дълговременен период.
(* Не древнобългарските (тракийски) имена имат индийски корени, а индийските имат древнобългарско корени. Бел. на съставителя)

СИТА, U, [Site]
Санскр, букв.: „бразда". Във ведите Сита е браздата, персонифицираното селско стопанство, и се почита като божество, което има власт над селското стопанство и плодовете. В Рамаяна тя е дъщеря на цар Джанака и съпруга на Рама. Нейният баща Джанака казва: „Когато орях нивата си, иззад плуга изскочи едно момиче и затова го нарекох Сита - Бразда. Момичето дойде от земята и израсна като моя дъщеря." Сита става съпруга на Рама, след като той я спечелва, защото успява да опъне лъка на Джанака, получен от Шива. Тя го следва в изгнанието му и бива отвлечена от .Равана. След като Рама побеждава в избухналата заради това война и си я възвръща, я изгонва, понеже смята, че тя е изгубила честта си. По-късно тя призовава майка си, Земята, за да докаже невинността й. Земята се отваря и тя се връща там, откъдето е дошла.

Но имало и още един крал, който се казвал Джанака, и той имал красива дъщеря наречена Сита. Сита била намерена на полето; тя била дъщеря на Земята и била родена без родители. Думата “Сита” на древен санскритски означава бразда, направена от рало. В древната митология на Индия можете да откриете хора родени само от един родител или хора родени без родители, родени от жертвения огън, в полето и така нататък – сякаш пуснати от облаците. Всички тези видове чудотворни раждания били нещо обичайно за митологическото минало на Индия.
Тъй като Сита била дъщеря на Земята, тя била чиста и неопетнена. Тя била отгледана от Крал Джанака. Когато станала на възраст за омъжване, кралят пожелал да й намери подходящ съпруг.
В Индия имало един древен обичай наречен Сваямвара, чрез който принцесите си избирали съпрузи. Били канени многобройни принцове от различни части на страната, а принцесата - в разкошни одежди, с венец от цветя в ръка и придружена от глашатай, който оповестявал отличителните качества на кралските кандидати за женитба - преминавала насред насъбралите се около нея и избирала принца, който харесала за свой съпруг, хвърляйки венеца от цветя около врата му. След това била вдигана пищна и разкошна сватба.
Имало редица принцове, които се домогвали до ръката на Сита; изпитанието на което били подлагани в този случай те, било да счупят един огромен лък, наречен Харадхану. Всички принцове влагали цялата си сила, за да изпълнят това, но се проваляли. Накрая, Рама взел огромния лък в ръце и с лекота и грация го счупил на две. Така Сита избрала Рама, сина на Крал Дашаратха за свой съпруг и те били венчани с големи празненства. След това Рама завел своята булка у дома си, а неговият баща решил, че е дошло времето да се оттегли и да постави Рама за Ювараджа. Всичко било подготвено за церемонията както бил редът и цялата страна тържествувала заради събитието, когато една слугиня на по-младата кралица Кайкеи й напомнила за двете обещания които й били направени преди време от краля. По-рано тя била удовлетворила краля много и той предложил да й изпълни две желания: “Поискай две неща в моя власт, каквито и да са те, и аз ще ги изпълня заради теб,” казал той, но тогава тя не пожелала нищо; тя била забравила напълно за това; но нейната злонамерена прислужница започнала постепенно да въздейства на завистта й във връзка с това, че Рама ще бъде възкачен на трона и й намекнала колко добре би било за нея ако собствения й син наследи краля, докато кралицата почти не обезумяла от завист. Тогава слугинята й предложила да поиска от краля да изпълни обещаните й две желания; едното да бъде нейния син Бхарата да бъде поставен на трона, а другото Рама да бъде изпратен в гората в изгнание за четиринадесет години.

Си́та (санскр. सीता) — съпруга на Рама, добродетелен персонаж в поемата “Рамаяна” се счита за въплъщение на богинята на красотата Лакшми. Името и в превод от санскрит означава “бразда”, защото в детството й Сита са я намерили в бразда под чим трева, когато баща й разоравал земята за извършване на “яджна”. “Бащата” на Сита е Джанака, затова понякога я наричали Джанаки. Сита е лунната светлина, даряваща прохлада, а Рамачандра – Рама е прекрасен като месеца. От всички жители на Митхила, само Сита можела да мести тежкия сандък, в който се пазел лъка на Шива, затова нейния баща Джанака можел да я даде за жена, само на този, който е бил силен като нея. И би я дал за жена на този, който би могъл да опъне тетивата на този лък. Много принцове се опитвали да повдигнат лъка, но безуспешно, а Рама не само опънал тетивата на тоя лък, но и го счупил. Сита се преместила в Айодха, но след известно време узнала от Рама за случващото се и доброволно се съгласила да отиде в изгнание за 14 години в гората, заедно с Рама и Лакшмана. Но, когато била заедно с Рама, независимо дали била в двореца или в дремещите джунгли се чувствала щастлива и се държала скромно.
В гората Сита била пазена от Рама и Лакшмана, но и се харесал един златен елен, който пробягал наблизо. И тя поискала да го доведе при Рама.. Но Рама се забавил и Сита изпратила Лакшман за помощ и останала без защита, тъй като доброволно излезнала от защитния кръг, начертан от Лакшмана за нейна защита. Ракшас Равана във вид на брамин я помолил за храна и откраднал излязлата от кръга Сита, отнасяйки я на Шри Ланка.
Рама събира армия от маймуночовеци и мечки и побеждава Равана. За всеобщо учудване, в момента, когато довели Сита от Ашоковата гора, Рама я спрял и заповядал да премине изпитание с огън. Тъжните маймуночовеци (ванари) запалили огън. Всички притихнали и Сита влязла в изгарящия огън, но горещите езици на пламъка не могли да причинят вреда на вярната жена на Рама. И Агни в облика на брахман я извел от огъня и я предал в ръцете на законния й мъж. С това Сита доказала своята чистота в мисли, думи и действия. Като роден отново Феникс, стояла сега Сита пред своя възлюблен Рама, а смаия огън и всички богове били свидетели на нейната чистота.
Нала, Нила, Хануман, Ангада, Вибхишана, Рама, Лакшмана, Сита и всички, които се събрали, седнали в летящата колесница Пушпака и се отправили право в Айодха. Всички заедно отпразнували завръщането на Рама от изгнанието и владетелите се отправили по домовете си. Тогава настанало време на дълъг мир и любов по целия свят, което се наричало Рамараджия. Но веднъж до Рама достигнал слух,за това, че това, че той приел жена, която била при ракшас и на него му се наложило да изгони Сита от града, да живее в гората, бидейки бременна. Там я приютил мъдреца Валмики и и се родили двама сина: Куша и Лава. Синовете хванали коня предназначен за жертвоприношение и изтребили цялото войнство на Рама и казали за това на Сита. Но Рама възкресява своята войска. Мъдрия Валмики се кълне, че Куша и Лава са негови синове. Тогава битката спира и Куша и Лава признават Рама за свой баща. Но огорчената Сита, решава да проведе последен обряд. Нейното тяло го прибира майката-земя, а душата се отправя във Вайкунтха-лока.

СИТА-УПАНИШАДА (Атхарваведа; група Упанишад – шакта)

Към Праджапати се обърнали боговете:
1. Коя е Сита? Каква е нейната форма?
Праджапати казал:
1. Сита е Тя – като образ на коренната Природа, Тя, Сита се нарича Пракрити.

2. Трисъставното слово “Сита” (СА-И-ТА) е изпълнено с Мая. Слог И се нарича Вишну, семето на проявлението и мая.

3. Слог СА – постигане на Истината и Безсмъртието и се отнася до Луната. Слог Та – Спасител (ОМ), заедно с Лакшми е разпространението на Пракрити.

4. Образът на слога И – луна, амрита, проявеният и непроявен образ на Махамая, облечена в Освобождение и други одежди, в краищата, на които сияят божествени украшения.

5. Първата форма на Сита е изпълнена със Словото Божие (Шабда Брахман) по време на изучаване на Ведите. Втората – създаващата, състояща се от хората на земята, възникваща пред “плуга” (ХА, т.е. СА). Третата - формата на слога И – вътрешния образ на непроявеното, т.е. Сита. Така казва Шаунака.

6. Творяща Блаженство Вселена, благодарение на силата, придобита от близостта с Шри Рама, създаваща творението, съхранението и разрушението на всички негови форми.

7. Известна като Бхагавати, Сита се отнася към коренната Природа. Благодарение на тази природа, пранавите, изучаващи Брахман я назовават Пракрити.
(Превод от санскрит Ерченкова О.Н.)

Си́та Тхакура́ни — кришнаитска светица и духовен учител, една от основоположниците на традициите на гаудия-вайшнавима – Адвайта Ачаря. Почита се от кришнаистите като въплъщение на Лакшми. Живяла в Бенгалия през XV—XVI век.

СИТА ТАРА - Бялата Тара, известна също като Сита Тара (на санскрит “Сита” означава и “бял (а) или чист(а)” ), е също и име на планетата Венера.
Мантрата на Бялата Тара е основната мантра на Тара с допълнително поставена фраза. В “Магия и ритуал в Тибет” Стефан Beyer описва как различни фрази могат да бъдат вмъкнати в мантрата, в зависимост от нуждите на лицето, което прави магията.

Бялата Тара се отличава от Зелената Тара (различни от техните цветове), с прибраните двата крака в поза на медитация, и седемте си очи: две - обичайните, едно на челото (Мъдростта на очите) и по едно око във всяка длан и стъпалата на краката си.
Докато живее в отшелничество, Gedndrup (1391-1475), Първият Далай Лама и най-видният ученик на Tsongkhapa, пише молитва за възхвала на Бялата Тара, " Съкровище за увеличаване на Живота и Мъдростта. "

СИТУМ (лат.) – “делимо” ( примерно: делимо наследство, родово и семейно имущество)

СИТОТО /ПЛЕЯДИТЕ
Популярното народно название "Квачката с пиленцата" произлиза от самият вид на Плеядите. Квачката е най-бляскавата звезда в купа - Алциона, а останалите 6 - 7 трепкащи звездички са "пиленцата", които като че ли кълват зрънца. В българската фолклорна астрономия Плеядите са известни под още няколко имена - Ситото, Власците, Соколът (или Ястребът) и др. Първото от тях е свързано с почитането на Св. Варвара на 5 декември - около датата на акроничния залез на Плеядите. Св. Варвара е покровителка на домашните птици и се свързва с обред - моминско гадаене за женитба, чрез пресяване на брашно през обърнато сито (ритуал изпълняван в Тракия, Сакар и Родопите). Името "Соколът" се свързва със Св. Никола, описван в народните предания като носещ сокол.
Според гръцката митология, Плеядите са дъщерите на титана Атлас: Мая, Електра, Тайгета, Астеропа, Алциона, Келена и Меропа.
Друга интересна сцена народът ни е виждал в Хиадите, разпръснати около звездата Алдебаран,  Бик - Гайдарят и хорото, извиващо се около него.

Плеядите, наречени – Велисазар, Валасажар, Волосозар, Волоцозар, , Волосари, Волосузар, Царе-волосари, Валосны, Полосозар, Виси(а)жар,Висожари, Валоски , Баби, Сицо , Ситко, Ситцо(а), Сицца , Ситци, Сицячко, Рашотка, Решата, Рашато, Решатни , Гняздо, Кучки, Стажар, Стажерка, Курочка (Кокошка), Курачке, Сямизвёздачка – звездния куп Плеяди е един опт най-красивите обекти на звездното небе. Негови изображения, могат да се намерят на различни древни битови предмети, амулети и стенни надписи или рисунки по целия свят. Велисазар, Валасажар, ВолоСузар и др. е едно от многобройните названия на Плеядите при белорусите. Съврзано е с езическия бог на славяните Велес, който дарява богатство и е бог на магията и стопанин на подзменото царство ( в християнския смисъл – ада). Вероятно това име произлиза отр по-ранното Власежелище (т.е. място, на което е живял Велес, самата преизподня или входа към нея). Обаче с идването на християнството името и смисълът започналид а се изменят,з ащото християните, както е известно, правили всичко, за да унищожат езичеството и особено всичко свързано с Велес – неговия християнски аналог бил близък с Дявола. Така в продължение на дълго време в названията Власежилище-Власежарище-Власажар-Валасажар, останало само неговото име (Велес), което народа асоциирал с коси. ‘Велес се чесъл и си разпилял косите”, а не с местото, където той е живял, както тоа е било в началото. Обаче други названия са съхранили все пак връзка с първоначалното.
Оше едно название на Плеядите – Висажар, видимо произхожда от староруската дума вiсс (вiсса, вiссон, вiссос ) – име на растение, с чийто екстракт боядисвали тъкани. Ленена тъкан оцветена с него и въобще дреха от такава тъкан се смятала за ценна, най-тънка и мека. Вероятно по-рано са свързвали красотата на Плеядите, които са възхождали по изгрев с тази великолепна тъкан. Звездния куп често се е наблюдавал на разсъмване (с изгрева на Слънцето).
А това е една песен, в която се говори за Плеядите като “ключове”
А пара нам дамоŷ iсцi,
Пагубляла зара ключы
Каля постуцi iдучы.
- А хто ж мае ключы знойдзiць,
Той жа ŷ восень замуж пойдзець,
А дзяŷчынка йшла i ключыкi знайшла
I ŷвосень замуж пайшла. [4, 188]

В метафоричен смисъл, това име би могло да се съотнася с дрехата на Бога: "Седяше же на престоле том господь мой Иисус Христос в висосе блещащимся в багряници, пущающе заря".

Баби. Овен често срещаните значения на тази дума (стара жена, баба, жена), белорусите наричат “баба” магьосница или акушер. Това название на Плеядите се среща и в речника на древноруския език на И. Срезневски. Възможно е о да е свързано с представата за душите на вещиците, които се отправяли към Велес. Преди всичко, “млечните вещици” или “коровницы” са един от вероятните прообрази, защото те правели магиите си преди изгрев слънце и най-често на свети Юрий - празник, тясно свързан с Плеядите. Освен това, понякога те се превръщали в различни животни, между тях и кокошка, а Курочка или Курачке съшо е название на Плеядите. При хърватите се е запазила легенда, според която на Плеядсше живеят седем вили: отдавна, в началото на света, тези вили ходили по земята, пеели и водили хороводи, а после напуснали земния свят и се заселили на звездите Плеяди, където и досега всяка нощ водят коло. Както виждаме, те се отправили на оня свят, и непосредствено на Плеядите, т.е. в това място, където живеел Велес ("Власежилище"), в неговото подземно царство. Възможно е с това название да са свързани и предишните (Валоски, Валосни), които, вероятно, са форма на древноруското название Валасини. Някои учени смятат, че тези вещици са жени на Велес, и това не е странно, ако имаме предвид че Велес е бил и бог на магьосничеството. Названието се среща и в следващата белоруска песен ("гара" - небо):
У нас маслены дзень,
На гары бабы сядзелi,
Кулаком зямлю пабiлi,
Аб нявестках судзiлi.

Тази песен се изпълнявала по време на Масленица, древен празник на славяните, който провеждали на 8-ата седмица преди Великден, и според някои изследователи той бил посветен на почитанието на Велес. Главната цел на обрядите била изпращането на зимата, празнуване на приближаването на прелетта, осигуряване на богата реколта, а също така почитане на тези, които са се оженили и осъждане на младите хора, които са достигнали брачна възраст, но не са създали семейства. Интересно е че четвъртъкът на тази празнична седмица (който се отличавал с особен разгул, по който отстъпвал само на последния ден от празника), е бил наричан Валоски (Волосся, Уласкi, Аŷлассе) – така, както и звездният куп. Ако си припомним гореизложената легенда за вилите и отчетем, че вили са наричали душите на годениците, починали след годежа, можем да допуснем съществуването на определена връзка между тях и празника, а и главни субекти на празничните фестивали била омъжената жена.
Също така, баба (бабка) са наричали свързването на снопите на полето, затова това име може да се отнесе към названието Шепа, купчина (Кучка).
Сица, Решата и др. Известно е, че Плеядите са място, където ангелите отсяват праведните души от грешните "анёлы адсеiваюць праведныя душы ад грэшных". Отново се забелязва определена връзка между "Власежелището" и тези названия. Още повече, в Словакия има планина Ситна, където "се намира входа за ада", а думите “ситна” и “сита” имат еднакъв корен.
Тези имена също били свързани със селскостопанския празник Дажынки (Дожинки). Ето една песен, която пеят по време на този празник:
На гарэ святлела,
Казлова барада гарэла,
"Iдiтя хлопчыкi, гасiтя,
Рэшатамi ваду насiтя" [14, 189].
Първо, брадичка, или Николина брадичка са наричали малко снопче жито, което оставяли след привършването на полската работа. В песента се пее "казлова бародка", като знаем че козелът е бил символ на Велес, можем да предположим, че това снопче е било оставяно специално за него. Второ, в песента се говори "на гарэ святлела", т.е. събитието се случва по изгрев (на разсъмване), точно в това време, когато Плеядите започват да изчезват в светлината на зората. И последено: в песента призовават момчетата да носят вода със решета – да извикат дъжд - подобен обряд се извършва и на празника на пролетния Юрий, който е тясно свързан с Плеядите.
Кучки наричат няколко (десет) снопа. Очевидно, преди са си представяли, че на небето, там, където горят тези звезди, се намират снопи, и ги сравнявали със земните:
Часты густы зоры на небе -
Часцей, гусцей снапы ŷ полi.
Як на небе высок месяц -
Так за iмi вышэй копы.
Това название е свързано с друго - Стажар (Стажерка). Така са наричали кола (жорда на ситовски и жердь на руски) за опора, който поставяли в средата на купчината (копата) снопи.
Гняздо. Освен птичето жилище, гнездо наричат вътрешната част на рамковия улей, където поставят рамки (решетки): в него пчелите зимуват. Например, руские названия на Плеядите са - Улей, Осиное Гнездо. Изглежда това название също е свързано с "Власежелището" (пчелите като символ на богатство и изобилие са принадлежали на Велес). Например, в приказката “Бог и Дявол” "Бог i Адiявал" (Дэман - Велес) се казва: "Завёв Дэман сад сабе i завёв пчол, i ŷвознав Господзь i прiшов к Дэману: дай ты мне тры пчалы толькi!..". Пчелите и човекът, според представите на белорусите, имат "един дух": " На яе [пчалу] ня можна казаць, як на скацiну,- здохла, а трэба казаць умерла. Бо ŷ яе i ŷ галуба, i ŷ чалавека адзiн дух" (приказката "Пчела и гълъб"). Както е известно, източните славяни считали, че душите на умрелите, през зимата се отправят на оня свят, а през пролетта, когато цялата природа се събужда, се връщат на земята. Най-интензивното възраждане на природата става по време на пролетния празник Юрий - 5-6 май (23 април по стар стил). Вече в XVII век този ден бил юридически термин. От този ден започвала арендата на стопанствата и се установявал срокът на наема на работниците. В този ден за пръв път пускали добитъка на пасбището. И именно в този ден Плеядите сутринта изгряват на северо-запад, а на 8-9 декември (26 ноември по стар стил), по време на празника на есенния св.Юрий, от утрото залязват на същото място. По изгрева и залеза на Плеядите са определяли началото и завършването на селскостопанската работа.
Ты, пчолка ярая,
Ты вылець з-за мора,
Ты вынесi ключыкi,
Ключыкi залатыя,
Адамкнi лецечка
Лето цёплае,
Замкнi зiманьку,
Зиму стюдзёную! [4, 104]
Така, Гнездото с пчелите е било сравнявано с с подземното царство на Велес ("Власежелище") и с душите, които през зимата живеят там, а през пролетта се връщат на земята.
Названието Сямiзвёздачка(Седемзвездие), най-вероятно просто е свързано с броя на звездите в звездния куп, които може да се видят с невъоръжено око.
Освен определянето на началото на годишните празници, по Плеядите са узнавали и астрономическото време: "Даŷней, як пралi чуць не да ранiцы, казалi: 'ужо Валасажар на поŷднi - трэба спаць лажыцца' " [18; 1, 272], "Велiсазар ужо на поŷднi - пара iсцi малацiць" [8, 56] или "Звечара Сiтца падоймiцца, а пад ранiцу знiжаецца" [18; 4, 432].

СИТОТО КАТО РИТУАЛЕН ПРЕДМЕТ
В сватбения комплекс ситото се появява в самото начало и присъства до края. Като вещ, която играе основна роля при приготвянето на хляба, приема голяма част от неговата магическа сила и значимост за българина Ритуална вещ го прави и кръглата му форма, придаваща му апотропейна сила, а също и самото му име, което пряко може да се асоциира със ситост, имане.
Ситото е синоним на женската страна в сватбата, носи го жена (невестата, майка й, свекървата), а мъжете (младоженецът, сватовете, кумът извършват някакво действие с него, счупват го, изтърбушват го, хвърлят пари в него.
Понякога ситото пряко символизира засяването, невестиното плодородие. Свекървата гледа за невестата през сито, чака я със сито и сее от него жито над сватбарите.
Понякога магията идва от самото гледане през ситото, от проницаемостта му, възможността да се вижда през него.
Особено важно е първото поглеждане към младоженеца. Добре е то да стане през кръг. Това му придава смисъл на любовна магия, според етнолозите - на брачен акт, на пълнота, оплождане, бременност. Преди да влязат сватовете в бащиния й двор, невестата поглежда през сито и се старае оттам да зърне младоженеца, за да бъде той „сит от нея", „за да е доволна и сита през целия си живот", „за да бъдат децата й чернооки", „защото не бива да се гледат младоженците един друг направо (да не ги хващат магии)", защото който пръв види другия, ще живее повече, и други. В този миг освен магия за любов ситото се явява и граница, прозорец, който очерка две различни състояния - на младоженеца, идващ отвън като чужд, и на невестата, отделена от него в своето пространство, бащиния си дом.
В събота срещу сватбата момите - приятелки на невестата, носят на момъка пояс, колан, риза и пешкир в сито. Със сито носят зърното, с което обсипват младоженците на сватбата. При бръсненето на младоженеца пред него слагат в сито бяла кърпа за невестата и риза за него. В сито слагат ризата с „честта" на невестата. Пак в сито поставят хляба „косичник", с който отиват за булката. Питата, която свекървата е месила за снаха си, я подарява върху сито, за да са сити младоженците. В сито се слагат хлябът за кума и даровете за сватбата. В сито заедно с овес, захар, сушени плодове кумата носи булото, пак в сито се слага то и при отбулването. В сряда или петък след сватбата младоженците си купуват сито, за да са сити. При всички случаи тук се използва пряката връзка на името (сито) със ситостта, задоволеността, имането в живота.

СИТНЯ — топоним.
Ситня – село в Солецки район на Новгородска област.
Ситня – село в Гомелска област на Белорусия.
Ситня – река, приток на река Каширка (Московска област) вливаща се в река Ок.
Ситня – река, ляв приток на река Шелон (Псковска и Новгороска област на Русия)

Ситня – езеро в Киевска област.

Ситка- река в Русия, течаща в Липецка, Тулска и Рязанска област. Устието на реката отстои на 28 километра на десния бряг на река Непрядва.

ОСТРОВ СИТКА
Остров Баранов (англ. Baranof Island), някога остров Ситка — остров в състава на Александровския архипелаг на юго-източна Аляска. Острова е бил преименуван през 1805 год. от капитан Юри Лисянски в чест на Александър Баран. Живеещите на него индианци-тлингити го назовават Sheet’-ká X'áat'l (често просто «Ши»). Заедно с Адмиралтейските и Чичаговските острови, те образуват така наречения остров АBC.
Отначало имало 18 териториални единици (области)(куани), а в края на XIX век, те били 14 ( от 1 до 8 села във всяка): чилкат, ситка, якутат, стикин, тонгас, таку, хуна, хуцнуву, кейк, тагиш, хеня, акой и саня.
Традиционните вярвания – магия, тотемизъм, шаманизъм и анимизъм, представляват сами по себе си един цялостен комплекс от вярвания (вероятно формиращи една обща вяра). По-рано, основния език на тлинкитите бил тлинкитският език (семья на-дене), но днес говорещите тлинклитски са започнали да говорят изключително английски език или са двуезични. В края на ХХ в. Майкъл Краус преброил само 700 човека говорещи тинклитски.
Тинклитите считали земята за плоска, небето за твърдо, а звездите – огньове в домовете на духовете на небето, слънцето и луната з атях били живи същества, разбиращи езика на хората. Земята, съгласно митовете, стояла в покой на гигантски стълб във форма на бобърски лапи, него пък го държала подземната старица Агишануку (Айишанаку). Земетресенията произхождали, според тлинклитските вярвания от борбата на Агишануку с човека-врана Йел (главен герой в техните митове). Тлинклитите вярвали в числовата магия, тяхното магическо число било 4, както при другите народи в Северна Америка. Самото то символизира 4-те сезона, 4-те страни на света и т.н. Техният свят бил населен с множество духове и души на хора и животни. Духовете покровителствували езерата, реките, ледниците, горите и стихиите. Главният подводен дух бил Конакадет. Богатият фолклор - епоса за враната, мита за гигантксата птица-гръм, на име Хетл е широко застъпен в техните народни игри и танци. В изкуствата и занаятите e развита дърворезбата в най-различни стилове. Главните мотиви на нейните изображения са орли, мечки, бобри и др. животни. В края на 19-ти век, повечето от тлинглитите приели православното християнство, въведено от руската православна църква по време на руската колонизация на остров Аляска.
Приемането на православието, може да се разглежда като опит на най-консервативно насторението тлинклити да съхранят своята културна независимост от настъпващата англо-саксонска култура на САЩ, която свързвали с мисионерството.

СЮТКА - връх в Западните Родопи (2186 м) край град Ракитово. Третият по височина връх в Родопите и най-висок връх в планинския масив Баташка планина. Представлява заоблен връх с полегати склонове, намиращ се в средата на масива.

СЮ(ю)ТЛИЙКА - река в Южна България, извираща от Сърнена Средна гора. Известна още като Ракитица, Сазлийка, Върбица, Банянска река, в зависимост от това, през кое селище преминава. Името и произлиза или от тур. “ракитак, върба” или от “сюю” – “любов” на езика на волжките българи.

СИТНИЦА - река в Южна Сърбия, десен приток на Ибар. Дълга е около 90 км. Названието е засвидетелствувано от началото на ХIII в. като означение на поречието на същата река.
Ситница (от по-стар) Ситьница е производно от общославянско ботанично име ~~sitъ м., sita f., схърв. сита “камъш”, Scirpus palustris', словен. sit м., sita f., рус.-цслав. СНТН* (ХI в.), чеш. sit, пол. sit и пр. (за етимологията вж. Vаsmеr, REW, II, стр. 629). В български покрай сита дзука ( Juncus L., Juncus compressus Jacq.', ситка ' камъш, Scirpus Lacuster L.') съществува и форма ситница 'дзука,(Juncus compressus Jacq.' (МБР, стр. 510). Като речно и селищно название Ситница се среща още няколко пъти в Югославия. Към него точни съответствия са: пол. Sitnica (цит. по SV, стр. 471), карп.-рус. Ситница, р. (Петро в, стр. 81) и др.
Няма съмнение, че названието на една такава дълга река в Сърбия при надлежи към най-древния слой на Балканската “южнославянската” хидронимия.

ГОРА СИТНА.
Штявницки върхове – планински масив в централна Словакия, част от Словашките Стредогория (група планински хребети в Централна Словакия). Най-високата им точка е гората Ситна с надморска височина 1009 м. Штявницките върхове са разположени в басейна на река Грон и притока Ипеля Штавница. На територията на Штявницките върхове се намира големият в Словакия, охраняем парк ХКО “Штявницки върхове”. Преобладаващата растителност е дъб и бук.

СИТНА – име на втория кладенец, изкопан от Исаак поради препирните му за вода с герарските пастири.
(Гл.26:20. И препираха се герарските пастири с пастирите на Исаака, като казаха: водата е наша. И той нарече кладенеца с име Есек, защото се препираха с него.
21. (Когато се дигна Исаак оттам,) изкопаха друг кладенец; и за него тъй също се препираха; и той го нарече с име Ситна.

СИТАГРИ
Минаре чифлик (на гръцки: Σιταγροί, Ситагри, до 1927 година Μιναρέ Τσιφλίκ, Минаре Цифлик[1]) е село вГърция, дем Просечен. Според преброяването от 2001 година населението му е 998 души.
В началото на 20 век Минаре чифлик е село в Драмска каза на Османската империя. Според статистиката наВасил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година Минаре има 80 жители цигани.[2]
През Балканската война селото е освободено от части на българската армия, но остава в Гърция следМеждусъюзническата война в 1913 година. През 1916-1918 година е под българско управление. В 1927 година името на селото е сменено на Ситагри. Според преброяването от 1928 година Минаре чифлик е изцяло бежанскосело със 192 бежански семейства със 797 души.

ЗА ТАЙНАТА НА ПОБИТИЯ КАМЪК

2011-11-09T09:39:00.001-08:00

Снимките към темата, тук
http://www.voininatangra.org/modules/ipboard/index.php?showtopic=3332

ЗА ТАЙНАТА НА ПОБИТИЯ КАМЪК
(Едно пътуване към село Побит камък и Медени поляни, Западни Родопи)

Най-накрая тази година да отскочим и до най-западните Родопи. Бях планирал поне 3-4 дена плътно в района на стопанство Беслет, но човек едно си мисли, друго става. Още повече, че трябваше да го направим, заедно с човек, който трябваше да дойде чак от Североизточна България, за което му благодаря много, и което си е срам и позор за нас от Пловдивска област, но от такива проблеми се оплакваше и Любо Цонев – транспорта. Трудно се намира човек, който е готов да се забие в дивотията, но пък виж, такива, дето ще гласуват за поредното антибългарско правителство, с лопата да ги ринеш! Както и да е, предвидените 4 деня, бързо се стопиха до ден и половина. За ден и половина, накъде...? Тогава реших, за половин ден, от които щяха да останат няколко часа, да отскокнем до Фотиново (Западни Родопи) и да се разтъпчем до Фотинските водопади, ей тъй, и ние да ударим малко през просото. Не си мечтах дори за Фотинското кале, нито за светилищата около село Равногор, срещу което от другата страна на язовира е село Осиково и любимия ми Модърски район. Нямаше време. Направиха ми впечатление на картата множеството скални масиви около водопадите и решихме да им се полюбуваме. Време за ръчкане около тях - никакво, затова им се нарадвахме съзерцавайки ги и на смрачаване, поехме пътя към селото, в което стигнахме по пълен мрак. Оттам до Батак, за да преспим и продължим на следващия ден към село Побит камък. Не е лесно да стигнеш от Батак до Сърница, все едно преминаваш гранична полоса. Пътят целия осеян в ями е истинско изпитание за западните автомобили и ти навява носталгични спомени за соц. возилата тип “танк”, които могат да минат навсякъде, а където не – с бутане. И тъй Сърница... ми кво да ви кажа, вие ще видите какво е там, един ден, когато отидете сами или когато ви го съобщят по новините. Но за село Побит камък табела няма, но има за село Медени поляни. Не я пропускайте тази отбивка, иначе отивате към Велинград. Тръгвате по нея и тя ви отвежда в село Побит камък. Побития камък е точно преди селото, черен път вдясно ви отвежда на широка ливада и вие навлизате в един съвсем друг свят. Все едно сте се озовали, някъде в Ирландия или където и да е другаде от този район. Но не сте. Вие сте в България. Насред ливадата е побит един добре оформен скален къс, а ливадата дълга и широка, все едно, е направена така, че да го подчертае, да ви насочи съзнанието към това, че това не е мираж или привидение. И че побития камък си е реален. А не би трябвало да бъде там. Това нещо е изсечено от близкия район, докарано е там, на ливадата, която е без нито едно камъче (истинска приказка) и побито на нея. Какъв ти природен феномен. И въобще, какъв е този грозен навик, да се наричат мегалитните наши паметници, природни феномени? Какво точно официозната ни соц. наука иска да скрие от нас? Затова напълно подкрепям Любо Цонев, който първи огласи в интернет пространството за него, и го подкрепям именно в неговата теза за напълно изкуствения произход на мегалита. Не само това, менхирът край село Побит камък е живото доказателство, че снимките не дават никаква ясна представа за енергийността на самите обекти. Друго си е да го видиш наживо. Наживо ти иде да паднеш и да се поклониш. Но когато ти е написано в туристическата брошура, че е природен феномен, е, как да паднеш и да се поклониш на някакъв си камък, ще те помислят за луд. Това са изкривяванията на дълбокия, вулгарен материализъм, с който е обременено съзнанието на българина.
Освен завладялата ме магичност на местото, това, което ми направи първо впечатление е, че скалния къс е обработван, но е обработван така майсторски, че да не загуби своята естествена природна сила, която съдържа и същевременно да въплъти мировъзрението на древните ни деди. Този начин на възприемане на света, тази върховна екология, която се е съдържала в мисленето им е поразяваща и неразбираема за рационалния ум на днешните им наследници. Наследниците днес говорят за екология, но не я разбират, камо ли да им бъде бит – Божието творчество да бъде изразено чрез човешкото съвършенство.
В крайна сметка каменния къс е оформен като фалос, който обаче не е демонстративен, а смирено изразен. Скалата е отнета в долната част на каменния къс, с което автоматически обикновения вертикален скален къс е превърнат в култов камък, отнета е и в горната част, като там специално е оформена така, че да бъде с анатомичната цепка, характерна за мъжкия полов орган. По този начин култовият камък е превърнат във фалос. Интересно е отнемането на скалата в средната северна част на камъка. Това отнемане е равномерно, като отрязано, без да се задълбава навътре в скалата, оформяйки по този начин един вид плоско каменно огледало. Това, което ще ви направи впечатление в основата на каменния къс е, че там в древността е имало кръг от побити камъни, оформяйки един вид кромлех около менхира, от които е оцелял само един камък, но в земята е останала следата от кръга в който те, вероятно са били наредени. Това нещо, не знам защо не е направило досега впечатление на никого. Така цялостия образ на култовото съоръжение е бил менхир с кромлех и е било уникално само по себе си.
Най-радостното е, че фалосовидната скала е достатъчно голяма, за да не бъде бутната лесно, какъвто е случая с менхира от село Груево, Кърджалийско, Източни Родопи, бутнат на земята, за да не създава мокри сънища в бита на кадъните и ханъмите.
И тук вече идва резонния въпрос. След като е фалос, защо е насочен право нагоре, към Небето? Именно тук е разковничето. Съвсем нормално е да се допусне, че това съоръжение е от времето, когато земята е била мъжкия принцип, а небето – женския. В Египет, това е отразено и най-добре съхранено именно в Геб и Нут. Там Нут, Великата Майка е Небето, а Геб – Великия Творец и Създател е земята. Поляритета тук не е обърнат. Небето още не е Баща, а земята – Майка. Полюсите на планетата, вероятно също. Геб най-често е изобразяван като полегнал на земята и подпрян на левите си хълбок и лакът, докато десните са леко приповдигнати, обърнат с поглед към земята, и е изобразяван в някои папируси с добре еректирал фалос насочен право нагоре към Небето (Нут), символ на неговата мощ. Представата за него в Египет не е еднозначна. Хелиополската космогония го представя като син на Шу и Тефнут и баща на Озирис, Изида, Сет и Нефтида и от него и Нут се зачева Ра (Слънцето). Двамата, заедно с Нут винаги за изобразявани голи. Неговото тяло е представлявало земята, от неговия гръб е избуявала растителността, а от ребрата му растял ечемикът. Според “Текстовете на Пирамидите” , той обаче е и земен цар, царувал като наследник на Ра. Друг, начин на изобразяването му е под формата на гъска (космическа гъска, великата крякаща птица). Свързван е със зеления и черния цвят. Той затварял душите на злите мъже и жени и не им е позволявал да се възнесат в небесата, т.е. той е играл и своеобразна роля на властелин на подземния свят. Защо трябва да се спомене всичко това? Защото Геб в първоначалните вярвания изглежда статичен, да, той е външно статичен, но е вътрешно динамичен, защото от него се ражда, изтича едно цяло поколение богове. Това негово състояние много ми напомня за състоянието на Абсолютното, което еманира само Себе Си, за да се огледа в самото Себе Си. Така се създава Вторият. Вторият именно е Асар/ Озирис. Близко е до ума и не знам защо не е подчертано, че Асар/Озирис е аватар на Геб, неговото динамично лице, което е вече и външно динамично, битийно динамично, има своя демиургичен израз. Не е случаен факта, че когато е разкъсан на 13 или 14 парчета, той е отново е заровен в земята, т.е. съединява се с тялото на баща си Геб и чрез неговата вътрешна сила (шакти) в лицето на Изида съединява отново тялото си, самосъздава се отново, за да възкръсне именно в онова състояние, в което е и баща му Геб – хоризонтално (външно) неподвижен с еректирал фалос, който наново е създаден от Изида. Тя се съвкуплява с него (както Геб с Нут), за да се създаде царствуващия на земята – Хор, докато Озирис, остава да царствува в подземния свят. Тук имаме едно изграждане на една нова йерархия на битието – една и съща Сила се себеразгръща, приема различни образи, метаморфозира, за да йерархира. Това е същността на Мистериите, да опознаеш Образите, да ги преживееш, за да влезеш в Същността.
Нека обърнем внимание и на Нут. Тя е изобразявана като гола жена, чието тяло е обсипано със звезди. Извита е като дъга, с лице към земята, опирайки се на четирите си крайници. Често е представена заедно с Геб, който лежи под нея. Искам да заостря вниманието ви тук. Точно както Нут е представена извита като дъга, с такава форма са и повечето антични каменни плочи-икони, изобразяващи, така наречения Херос, героят-конник. Такива са и отворите на старите ни фурни, това е йероглифът “Та”, който едновременно означава “Баща” и “Хляб”, а ние си го казваме съвсем просто на български “татко”, отворите на повечето скални храмове (гробници) из Родопите и други части на България. Вече се досещате кой е той. Това е втората ипостаса (лице) на Геб – Хор, който е “заменил” неподвижно хоризонталния Геб, а на трона – своя баща Асар/Озирис. Тази дъговидна форма е и първичния хълм Татенен, чиято цялост се символизира от неразделността на Геб и Нут, преди да ги раздели Шу. Дъговидната форма маркира свещеното пространство, в което се развива действието, в което се дефинира образа.
Неслучайно съдбата предостави на българската наука открития в европейски атракцион епиграфски паметник от България на “тракийския Херос”, чието прозвище не фигурира в традиционните описания на епитетите за тракийския Херос. Това прозвище се разчита като НРОY ZENKATPAЛЕОС, което на български се транслитерира като Херос Зенкатралеос. Епитет напълно непознат в описанията на тракийските хероси. В конкретния случай, вероятно херосът е отъждествен със Зевс като негово проявление. Прилагателното катралеос е от καθάριος -чист и ἔλεος -нещастие. В превод епитета се превежда като "очистващ злото, несгодите". Мисля, че по-добра характеристика на този, който избира коня пред лъва, и става Конник, за да победи и укроти злото в лицето на Сет/Тифон т.е. Хор не е давана. Този епитет е пряко доказателство, кой точно е скрит зад обобщеното понятие “тракийски Херос.
Интересно е да се проследи развитието на образа на Геб. Той неочаквано се открива в тайната наука на евреите – Кабалата. Това е съвсем естествено, тъй като те са били роби в Египет и са взаимствали това-онова от египетските вярвания. Там има един термин “гебер” или “гиберим”, което означава “могъщи хора”. Под тези “могъщи хора” се разбират именно великаните, описани в книга Битие. Но в египетската теогония, това е именно онова ново поколение богове – Озирис, Изида, Сет, Нефтида, което се ражда от Геб, т.е. когато търсим значението на побития фалос, то е именно това – създаването на едно ново поколение от богове, което води от своя страна до ново устрояване на света. Неговата функция е да разруши всички прегради и препятствия между небето и земята и отвори небесната врата, през която да слязат за въплъщение душите. Имаме ли, обаче, податки в района на стопанство Беслет и тази част на Родопите за открити останки от гиганти? По разказ на очевидец от село Ковачевица, такива са откривани при разораването на гробове в местността “Грамадето”, недалече от Никополис Ад Нестум, в която местност е открита и трикорабна базилика от елинистичен тип. Дори самото име на местността говори за това.
Имаме ли друг образ, който да има фалически функции и който може да осветли с още нещо наличието на менхира край село Побит камък? Да, такъв образ е Ерми-Тот или както е наречен още Хермес. В древна Гърция, той бил фалически бог на границите. Хермите били крайпътни маркиращи грамади от камъни, заменени от Хипарх с квадратен или правоъгълен стълб от камък или бронз, с бюст на Хермес на върха, обикновено с брада и еректирал фалос в основата. Това обаче е едно много късно негово изображение. Примитивните херми от планината Килен, в Аркадия, в която е роден Ерми-Тот били просто фалоси. В Атина те били слагани до къщите за добър късмет. Трябва да се отбележи, че Аркадия е първото преименуване на Пеласгия/Беласгия (или тогавашното звучене на името България) на името на кан Аркад, чийто потомък е Килен. Още по интересен е факта, че на езика на волжките българи, днес наричан “татарски език”, “килен” означава “снаха, невеста”. Но още по-съществени стават нещата, когато видим, че Килена е аркадийска нимфа, омъжена за Пеласг (епоним на древните българи на Балканите – беласгите), жена или майка на Ликаон, което идва да потвърди истинността на значението на думата на езика на волжките българи, в който явно са запазени много наши древни палеобалкански слова. И да покаже, че Килен е била не просто планина, а сакрална планина, където мистериите сливат мъжкото и женското начало. В Египет не съм срещал сведения Тот да е бил отбелязван чрез фалос, но тук пък имаме нещо друго интересно, една друга негова неизвестна страна – той помага на Нут да роди новите пет богове и всъщност се явява акушер на тази нова теогония. Ра – първият управляващ на земята проклева Нут да не може да роди децата си в никой ден на годината, защото се чувства несигурен за своите управляващи позиции (познат мотив). Нут моли за помощ Тот, който предизвиква Кеншу – богът на Луната да играе шах с него. А Тот (Тотю, Тотка) несъмнено е пеласгиец (древен българин), защото е роден на пеласгийска земя. По време на играта побеждавайки Кеншу и вземайки от “светлината му”, Тот направил пет дни преди започването и завършването на годината, в които във всеки един ден да се родят новите деца-богове. Този момент е знаменателен в цялата космогония и домостроителство, защото да вземеш от светлината на Луната и да създадеш допълнително ново време и пространство, т.е. да превърнеш светлината в ден е едно от върховите творчески актове на Сътворението. Той предполага не само едно разширение на време-пространството, едно разширение на Вселената, но визира и един нов момент във взаимодействието на двата спътника Земя-Луна. От този момент нататък, може би, Луната влиза в календара и започва да влияе върху него. И най-вероятно от този момент нататък върху култовите трикраки масички на късния неолит, календарът започва да се изобразява именно шахматно, а не чрез черти или някакъв друг способ. Това е важно да се отбележи, защото “играта на шах”, стои в основата на днешната цивилизация и както я разбираме днес е имала съвсем друго значение в своя първоначален вид на Балканите. В крайна сметка, важното, което трябва да се отбележи е, че макар, в Египет, Тот да не е изобразяван категорично чрез фалос или да не е съхранено това негово изобразяване, неговото свещенодействие е именно това, което прави фалосът – пробивът и създаването на нещо ново. И за да няма съмнение, че Ерми-Тот не е нито египетски, нито гръцки бог, а си е древен беласг (пеласг), нека се обърнем към платоновия диалог “Федър”, където Сократ говори за египетския бог Тот (Тевт) - създателя на изкуствата, които са: науката за числата, смятането, геометрията, астрономията, шашките, заровете и писмеността. Тези изкуства били представени на цар Тамус. Срещайки се с царя, Тот му показал своите изкуства и казал, че те трябва да се предадат на египтяните. Във "Федър" пише: "Самото божество се наричало Тевт, той пръв изобретил числото, смятането, земемерието, звездобройството, допълнително играта шашки, а също така и писмеността". Тези редове достатъчно ясно показват, кой е първоизточника на културата на египтяните и че тя е функция на древната беласгийска праисторическа култура на Балканите. За да няма повече празни приказки от редица титулувани учени – историци и археолози. Добре е да се помисли в посока на това, дали от прозвището на Тот или от другото наименование на Тот – Тевт, не идва народностното име и понятие “тевтони”. Това, което е известно за тях е, че са вероятно германско и северноевропейско племе обитавало според Страбон полуостров Ютландия на източния бряг на Северно море, които заедно с кимврите (кимерите) започват така наречената Кимврийска война срещу Римската империя. Този факт и твърдението на Георги Сава Раковски, че кимерите са нашите предци, показват, че полуостров Ютландия е само временно убежище за тевтоните, а прозвището на кимерите, най-вероятно произлиза от древното наименование на Египет – Кемет, което по произход, пък е от великия тархан на алпите Мар/Нар, който в своя преобраз на златогрив кон се е наричал Кеме, в древнобългарския епос “Сказание за Чулман”. Един от белезите, че тевтоните са били част от древнобългарската общност на Балканите е поведението на жените им, когато са пленени от римляните след поражението на тевтоните и пленяването на техния водач Тевтобод. Те първом убиват децата си, а след това се удушават една друга, за да не попаднат в ръцете на римляните. Нашата история, помни точно такива случаи на масово самоубийсто на българки, пред лицето на настъпващите турци, което е своего рода културен общностен белег за еднаква етническа принадлежност или сходство.
Така, след всичко това, стигаме до третия образ, който с широко изразени фалически функции, досещате се, това е Шива-линга или лингамът на Шива. Но преди да се спрем на него, трябва да кажем, че преди него, Ведите споменават нещо много съществено, неговия протообраз, който го предшества, наречен Стамбха или Скамбха. Какво е Скамбха? Скамбха е космическата колона, световното дърво, космическия гигант, опората на света, златния зародиш, изявата на всебитието – безначален и безкраен. А Атхварваведа го описва като скеле, което крепи космоса и създава нови елементи. Когато са искали да изобразят или покажат по някакъв веществен начин вечния Брахман, без образ и излишни атрибути, поставяли на мястото му, където би трябвало да бъде той или където е неговото проявление – Скамбха. Подобен начин на почитане на Бога е описан в зората на създаването на юдейското племе, което свидетелства, че вероятно е имал всеобщ планетен характер. Там има два основни момента, които си струва да бъдат отбелязани: съня на Иаков върху камъка, вследствие, на което се отваря Небето, изправя се небесната стълба, получава се откровение, което вещае създаването на юдеите като народ. Иаков отбелязва Божието присъствие на местото, като изправя камъка, върху който е спал и поливайки го с елей го нарича Ветил(Бет-Ел)– ‘Дом Божий, Врата Небесни”. Вторият случай е на планината Галаад, където Лаван и Иаков се помиряват. Иаков изправя отново камък като паметник, свидетелствуващ съюза, сключен между двамата, като свидетел за тоя съюз е именно Бог. Може би точно тази случка визира по късно Христос, когато казва: ‘Когато двама души са в мое име, Аз съм сред тях.“ Най-същественото, обаче в този акт е натрупването на грамада от камъни до него или около него (каквито наблюдаваме при много мегалитни паметници из Европа и примерно Кедареша в Хималаите) и каквото виждаме като традиция в древната ни вяра, съхранено в черквичките-грамади в християнския период, често съпътствани с побит камък/менхир. Тази грамада от камъни става съществен елемент от свидетелството за съюза, нейната задача е да ги предпазва от злото във всички негови проявления и върху нея те правят своя жертвопринос. Така Бет – Ел (Ветил) става фалоса или побития камък, в който обитава Бог. Но не можем да се съгласим с твърдението на Блаватска, че “Грубата и неприлична идея свързана с фалоса, не е индийска, а гръцка и предимно еврейска”. Това не е верно, това е древнобългарска идея ( а не гръцка или еврейска) и Девкалион и Пира след Потопа я реализират с цялата си мощ – хвърлят камъни зад гърба си, за да създадът наново човечеството. Нима побитият камък не е първия израз на превъплъщението на Бога в човек? (“защото, казвам ви, Бог може от тия камъни да въздигне Аврааму чеда.”). Важното в случая е, че сънят на Иаков легнал върху камъка, ни свидетелства именно за това негово предназначение – да отваря Небето и да манифестира Божието присъствие по един недвусмислен начин. В този смисъл за побития камък, може да се говори като за ключ, който отваря Небесните порти. Затова не е случаен факта, че, когато се говори за същността на Скамбха във Ведите е речено
Скамбха дава небето и земята – и двете,
и така скамбха дава небето.
Скамбха шестте обширни страни на света.
В скамбха всички светове се вместват.
И точно така е, Скамбха дава най-чистата и истинна представа за същността на Бога: «И видя сън: ето, стълба изправена на земята, а върхът й стига до небето, и Ангели Божии се качват и слизат по нея. И ето, Господ стои отгоре на нея и говори...» Господ тук пак е Неописуем, но е зрим за вътрешните духовни очи във виждането-сън. Но и тази зримост на Бога не води до неговото квалифициране и атрибутизиране, а само до получаването на откровение. Ангелите, качващи и слизащи са неговата Еманация (Саморазгръщане), и нейната пулсация (слизане и качване).
Ясно е, че космичната колона, космичния стълп е земното олицетворение и въплъщение на небесната стълба, която, обаче е и вътре в човека, това е централния канал Сушумна, по-който трябва да се изкачи Змията-Огън, за да стане на върха му Орел. Не бива да се забравят двата странични канала – отляво и дясно на Сушумна – Ида и Пингала. Така тези три нади, тези “три колони” в човека, са именно IYI и нищо друго. И е много важно как ще изпишете знака. Ако е IY има едно значение, като YI е с друго предназначение, защото тук имаме съчетаване на Сушумна с Пингала, а другото на Сушумна с Ида, но това е тема на друг разговор, но тези начини на изписване се срещат често в редица надписи от Североизточна България и в пещерата Магура. . В случая IYI играе важна роля при издигането на Орендата и с това можем да си обясним защо е поставян върху строителните материали – камъните на сградите, защото това е “божествения градеж”, така, както Бог изгражда човека и го оживотворява влагайки себе си в него. Ако отделите лявата колона от Y, т.е. каналът Ида, вие получавате руната ISS – замръзвам, но и изграждам.
Необходимо е да се каже, че стволът на дървото на живота в сефиротната кабалистична система, също се състои от три колони, олицетворяващи Строгостта, Равновесието и Милосърдието. Лявата и дясната – Строгостта и Милосърдието съдържат по три сефироти и символизират съответно женския и мъжкия принцип, а средната колона съдържа останалите 4-ти сефироти и символизира йерархията на душевността (съзнанието). Тя завършва с своеобразна куполивидна шапка от три дъги, символизиращи небето, пространството и непознаваемия свят. Тя много ми напомня на Т-образния стълб, върху когото, когато сложиш камъка или пирамидиона Бен-Бен, получаваш Анкх, символа на Живота в египетската традиция или на каменните гъби–колони от пещерата Магура и Белоградчишките скали, както и унищожения каменен стълп край Сопот. Трите стълба са свързани със зигзаговидна линия, наречена Светкавица, която вероятно символизира слизането на Божествената огнена сила от Кетер към Малкут.
В реда на нещата е да отбележим, че на нашата територия имаме два що годе съхранени Скамбхи – космични колони, това е стълбът край село Лесичери и падналата каменна колона, при девташларите край село Златна нива, недалече от Плиска. И именно тук трябва да се спрем на понятието “девташлар” (и още “ дикилиташлар”). Прието е например схващането, че “девташларъ” идва от
перс. dev - „гигант“, и тур. tas - „камък“, т.е. нещо като “гигантски камък. Позволете ми да се усъмня в това. Единствено може да се приеме за верно това тълкуване, ако се уточни, че това е камък, поставен от расата на гигантите (великани). Има още един по-точен превод и той идва от думата “де-дев-дева”., която означава: 1. Брахман във формата на бог личност; 2. означение на боговете, които се намират на по-високо ниво от хората, но въпреки това са смъртни; 3. допълнение към имената на Просветлените, които са осъществили бога. От тези три значения, става ясно, че “девташлар”, трябва да се разбира “Божия камък”, като съвсем не трябва да се изключва, втората дефиниция за “боговете, които се намират на по-високо ниво от хората, но са смъртни”, защото легенди от Плиска го потвърждават. Според тях камъните са носени от великани и са оставени там, където ги заварила заповедта на владетеля в Плиска. Градежът на двореца в столицата бил завършен и така камъните се оказали излишни.Друга легенда казва, че камъните са носени на гръб от жени-великанки и са подредени от тях. Те ги изоставили защото чули, че им горят къщите в Плиска и бързо се втурнали да спасяват децата си. На подобни легенди трябва да се обръща подобаващо внимание и да не се минават с лека ръка от титулуваните учени, защото те ясно и точно показват праисторическия им характер, както и древността на град Плиска – от времето на гигантите! И тук нека си спомним отново идеята за фалоса на Геб и геберимите (да не се бърка с гербери).
Много е важно да се обърне внимание на първата дефиниция за “дев/див/дева”. Там където човекът и Бога се срещат чрез девташлара се създават процеси, които неименуемо водят да антропоморфизацията, до очовечаването на Абсолютното. Не само защото от камъка след Потопа е създаден отново човека, а и защото Божието присъствие е чрез него, Божието Проявление е чрез него и така то става присъствие на Личност, а не на Абсолют. Постепенно идеята за менхира като ключ за отваряне на Небето се губи и се превръща в паметник за поклонение и за изображение на Божеството. А когато то почне да се изобразява, значи е изтъняла връзката за прекия контакт с Него, но пък човека започва своето самостойно изкачване нагоре, както ангелите по небесната стълба в съня на Иаков. Не е случаен факта, че именно “хермите” губят своя фалосовиден облик и започват да се изобразяват с човешки образ – образа на самия Ерми-Тот. Фалосът му вече не е 90% изправен, а е вече наклонен под ъгъл, превърнал се е в чист мъжки атрибут. Така постепено от Бог във формата на личност (фалоса), чрез девташларите започват да се изобразяват, боговете, които са смъртни, но на по-високо ниво от хората (така се създават кромлеците с побит камък в центъра им), за да се стигне във времената, в които повечето от тях стават дървени и изобразяват починалите роднини или воини. Така се създават балваните (болван) и каменните баби (балбалите), а впоследствие оброчните кръстове с антропоморфна форма. И тук да се върнем на лингама на Сива/Шива, който в Санкхя традицията означава “това, което има отличителни белези” или “белег, знак”, а . Самия неличностен Брахман, обаче няма отличителни белези, но в ипостасата си като Сива/Шива, той може да бъде описан, характеризиран и дефиниран, може да бъде усвоен. “ И когато казват за “това, което има отличителни белези”, Санкхя разбира човешката личност, състояща се от висш ум (*буддхи), Аз-факторът (ахамкара), низшият ум (манас), петте познавателни сетива (*джнана-индрия) и петте сетива на действието (*карма-индрия). Виждаме колко близо е това схващане до пълното представяне на Бога като човек. Майтраяния-упанишад (6.10) прилага термина линга към цялото мироздание, простиращо се от първия принцип (махат) до „особеностите" (*вишеша). Тя го противопоставя на линга, който е „без първопричина", т. е. на самата невъобразима 'Реалност. Линга без първопричина, самата невъобразима Реалност, това е всъщност самата Скамбха.
“Терминът линга може да обозначава също фалос или, чрез разширяване на смисъла, космическият принцип на Сътворението. Поклонението на Всевишния чрез символа на фалоса датира от Индско-Сарасватската цивилизация. Отрано Шива се свързва със символа линга и неговото почитане. Той е най-често срещаната емблема на боговете."Лингаятасите, едно разклонение на *шайвизма, носят миниатюрен линга като амулет. Метафизически линга обозначава невъобразимата сила или мощ на съзиданието преди Сътворението на света. В своята Тантра-алока (5.54) големият учен и адепт Абхинава Гупта обяснява думата така: „Цялата тази [вселена] се разтваря (линам) в това, и цялата тази [вселена] се възприема (галяте) като пребиваваща вътре в това". По същия начин Амараугха-Прабодха (55) предлага следната етимологична дефиниция: „Където движимото и недвижимото се разтварят чрез силата на лая, това е [известно като] линга".
Както виждаме тук линга също е схващан като “невъобразимата сила или мощ на съзиданието преди Сътворението на света” и се търси неговото присъствие вътре в човека, а то е и Божие присъствие
“Чрез вселенския закон на съответствието „както горе, така и долу", космическият линга има също своето съответствие вътре в микрокосмоса на човешкото тяло. Така текстовете на тантризма и хатха-йога описват преживявания, включващи сияйна светлина, която може да бъде видяна в различни психоенергийни центрове (*чакра) на тялото. Например Брахма-упанишад (80) говори за три типа линга, които следва да бъдат направени обект на медитация: (1) адхо („долна")-линга в основата на гръбнака; (2) шикхин („връхна")-линга в горния край на централния канал (* сушумна-нади); и (3) джйотир („светлинна")-линга, разположена в психоенергийния център на челото. * Сиддха-сиддханта-паддхати (2.4) споменава за пламък във формата на линга в сърцето.”
Ясно е, че Упанишадите и въобще цялата индуистка концепция не възприема Линга просто като веществен култов символ. Тази груба материална представа отсъства при тях. При тях Линга е обект на съзерцание, чрез когото човекът се слива с Шива, с Божеството - като личност или като безличната невъобразима Реалност. Toгава не сме далече от вероятността в древността фалосът като израз на Божието присъствие и проява да е бил съзерцаван от жените, които искат да заченат и родят дете от Него. По този начин са се раждали богочовеците, царете, героите. Така се осъществявала първоначалната хиерогамия, свещения съюз между небето и земята. Именно затова в Махабхарата (12.195.15) линга е средството, или тялото, на превъплътяващата се душа. Тук трябва да се спрем, за миг, защото това е потвърждение на онази първоначална функция, която говорихме за побития камък, да отваря небето и да вика душите за въплъщение. Затова тук в индуистката традиция има още един термин “линга-шарира” – “тяло на отличителните белези” или ефирния, етерен протообраз на физическото тяло, което се създава преди него, поддържа жизнения му статус по време на съществуването и умира с неговата смърт.
Линга-чакра пък е термин, който означава „колело на фалоса", известно също като линга-стхана („място на фалоса"); и е рядко срещан синоним на свадхищхана-чакра (второто колело). Свадхищхана чакра ("център със своя основа", от сва и адхиштхана) е разположена в енергийния канал Сушумна, в основата на гениталиите. Тук трябва да отбележим, че на някои от девташларите край Плиска в основата им са изсечени знаци. Тези знаци вероятно имат връзка с издигането на Орендата по космичната колона/стълб - Сушумна. От центъра на чакрата излизат шест нади или цветолистчета (шестлъчна розета), нейна символна форма е полукръгът, цвят-белият, зародишна сричка ВАМ, божества Вишну и Ракини като негова шакти (Ракиня). ‘Който се концентрира върху тази чакра и медитира върху девите (божествата), няма страх от водата и владее в съвършенство водният елемент. Той добива различни психични сили, интуитивно познание, власт над своите сетива и познание на астралните същности. Изчезват страстите, гневът, жаждата, заблудата, гордостта и всички видове нечистота.Йогинът става победител над смъртта. Виждаме какво се постига, когато се съзерцава Линга Стхана, “мястото на фалоса”. Може би конструкцията на каменен фалос с наредени камъни в кръг около него или побити такива е възможно да е един вид изобразяване на тази втора, но важна чакра в пътя на човешкото усъвършенстване. Имам усещането, че някои каменни конструкции в Източните Родопи, наречени “линове”, не са никакви линове, а всъщност олтари на йони, където е “мястото на фалоса”. По форма те доста приличат на индийските каменни йони олтари. Особено е важно, обаче, управлението и овладяването на водната стихия, водния елемент. Това е пряко свързано с местото където е менхира в село Побит камък. Самата местност, самата ливада, където се намира Побития камък се казва “Азмако”, демек “мочурливо, заблатено място” и това наистина е така. Мястото е пълно с подпочвена вода.
“На около 7 км от селото, т.е. между Побит камък и село Медени поляни на левия бряг на река Доспат се намира каменна фигура, която прилича на голяма изправена жаба. Тя е само на 5м. от шосето и лесно се забелязва. Има височина около 3м. В реда на геоложките феномени може да бъде класифицирана в групата на побитите камъни, защото стои изправена и няма връзка с коренната скала. Всъщност тя почти не е забита в земята, а е закрепена в основата между по-дребните скални отломки. Природата си е направила малка шега, като я е оставила в малко нестабилно равновесие. "Жабата" представлява къс от едрозърнест, светлобоен гранит, процепен от бели аплитови и пигматитови жили. Една от аплитовите жили "препасва" снагата й и внася хармония във фигурата като в добре изваяна скулптура. Лишеите и мъховете по "главата" и "раменете" показват, че тя е тук от дълго време. "Жабата" е скромна забележителност, но на фона на зеленината покрай реката и в обкръжението на стройни борове прави много приятно впечатление.”

За съжаление, въпреки указанията, които получихме в село Побит камък за “Жабата”, при първо търсене, не можахме да я намерим,а след това не остана време, тъй като се стъмни. Това, което знаем от описанието е, че тя се намира в самата вода на реката, вляво от пътя от Побит камък към Медени поляни (респективно вдясно, когато идваш от Велинград). Ясно става от по-горната информация, че тук е в наличност втори побит камък, квалифициран отново като природен феномен и то скромен. И може би дълго време ще бъде схващан като такъв, ако река Доспат нямаше и други две имена Рата и Сура. Индо-египетските паралели на определени топоними са твърде буквални за този район, където са се запазили, за да бъдат пренебрегвани с лека ръка, но това състояние на духовна и научна слепота на нашата официозна наука ми се струва, че ще продължи вечно и ще си остане все така зловещо. Според някои, Сура е «тракийска» дума и значела «река». Аз пък не вярвам дедите ни да са толкова опростенчески в мисленето си, когато дават име на река да я кръстят просто «река». Освен Сура има още една много близка до нея дума и това е Суря, а това във индуистката религиозна традиция е богът на Слънцето или самото Слънце като източник на светлина и топлина (в прекия и преносен смисъл) с още прозвища Савитри и Адитя. Макар, че Савитри е сила отвъд Слънцето във Ведическата система, ние ще го разгледаме тук в близките отношения с него. Прозвището Савитри, идвало от корена «Су» - «възбуждам, стимулирам, подтиквам, тласкам» или той е наречен още «Възбудителят на всичко». Тези определения не могат да не ни направят паралел с издигането/ерекцията на фалоса. Но дали е само това? Все пак тук става въпрос за вода и река. Какво стимулира, подтиква и тласка Суря? Да се върнем на самата «Жаба», смятана за скален феномен, но която сама по себе си е един побит камък. Ако се вгледаме внимателно и посъзерцаваме над въпроса, съчетанието на менхир/побит камък с форма на жаба, директно ни отпраща към първоначалния бог на древноегипетската концепция на Сътворението – Ну/Нун, който е изобразяван като жаба или като човек с жабешка глава, а съпругата му Наунет като змия. В Египет за него няма построен храм или каменни изображения, но се е символизирал от свещеното езеро и подземните води. Уникалното в случая е, че между село Побит камък и Медени поляни е налице негов девташлар, а още по-уникалното е, че той е в самата вода/река. Подобен е и случая със светилището Ранули на южното ни черноморие, чието име според някои, идва от латинското ranula –малка жаба. Мегалитна скулптура на такава жаба, готова за скок е уникално изсечена в близост до така наречената «Къща на оракула», но не знам защоп никой не я е забелязал и отбелязал! Още повече находки от нефритови жабоподобни амулети, повечето зелени на цвят (какъвто е цветът на бог Ну!) са намерени най-малко в 7 селища на наша територия, датирани от ранния неолит и халколита. След всичко това, резонно трябва да се запитаме: Какво стимулира, подтиква и тласка Суря? Самата бездна, самата неподвижна вода, самият първичен Океан, защото «Нун», означава точно това – водния първичен хаос, неподвижната предсътворенска вода, а Савитри е силата, която се носи над него, Духа Божи, който го подтиква, тласка, възбужда, за да се самовъзпроизведат от него Атум и след него Ра. Е, тогава не е ли предназначението на «Жабата» точно това, да увеличава възпрозводителните сили на водата, защото това носи плодородие и просперитет, не е ли този побит камък, всъщност ключ за управлението на водната стихия? Точно така. Затова е точно така «Су» - «възбуждането, стимулирането, подтикването, тласкането», създава Ра – изначалната светлина на света – Сура. Това е «Тапас-а» на индуистката традиция. И на много други космогонични доктрини, където изгревът и залезът на Слънцето са свързани с морето, океана, водата”. И «Книга на мъртвите” величаво ни го свидетелства: «Аз съм бог Ра, изгряващ призори от храмовете древни, както бог Ну.” Какво можем да кажем повече, освен, че “Савитри дарява дълъг живот на човека и безсмъртие на боговете (спомнете си Свадхищхана чакра) ; и забележете «водата и вятърът се подчиняват на нарежданията му; нито едно същество, дори най-великият бог, не може да се противопостави на волята му и той е Господар на това, което се движи и на това, което стои неподвижно. С окови е закрепил земята, укрепил е небето в безподпорното пространство. И той съблюдава твърди закони. Вечно в скута на Савитри почиват Бог, заселниците и всички народи». В египетските религиозни вярвания съществуват и “стълбовете на Шу (Су)”, за които в “Книга на мъртвите” е казано: “Небето, на стълбовете на бога Шу издигнато, на длъж и шир обхождаш... “ Тези стълбове са поставени в 4-те кардинални точки на времепространството. Шу (Су) има своя точен паралел в лицето на шумерския Ен-Лил (повелителят, господарят на въздушното пространство, на ветровете). Връзката тук не би била съществена за отбелязване, защото не сме си поставили задача да съпоставяме боговете, ако не съществуваше село Лилково в България. Ако на шумерски и оттам в иврита “лил” има значение на “вятър, въздух”, то в Лилково думата “лил” е забита в земята, отсечена и обелена (подострена) на върха борика. Така, както се побива камък или каквито са каменни обелиски в Египет. С побиването именно на такива обелени борики – “лилове”, възникнало село Лилково. Това извършил, според една от легендите за произхода на селото, брадварят Лалку, който побил на “Голямата вода” четири такива борики , по една във всеки ъгъл, а в средата на това пространство си направил къща и заживял там с един ранен в крилото орел, лекувайки го. Този акт на основане на селото, чрез изграждане на личния дом прилича на побиването на стълбовете на Шу (Су) в четирите кардинални точки на времепространството. Нещо повече, пет са точките на изграждане на свещения зикурат – четири ъгъла към четирите посоки и връх към небето, чрез който божественото било свеждано в света. Така Лалку изгражда своего рода Дом на Бога и самия той се превръща в божествен баща-родоначалник с божествени симво, в този дом - орелът. Това съвпадение е повече от необичайно, за да е случайно. Още повече, че самата еда за възникването на Лилково е повече и от уникална и директно ни препраща към образите на Шу (Су) и Ен-Лил. Чуйте я:

Село, село, Лалку – село!
Село градила вишна сила
Ни на небо, ни на земя,
На средок го съградила,
На средок – облак черен.

За диреци му редила – все йунаци отбирани,
За пармаци му редила – все девойки отбирани,
За пенджери му редила – все невести отбирани,
За чардаци му редила – все дечица отбирани

Че си викна вишна сила
Да я чуят там – на небо,
И на небо и на земя,
И на облак черен.
“Село, село, Лалку-село:
в бури Лалкус, да осъмваш,
в гръм и бури да замръкваш,
с бури, Лалку, да братуваш!!

Е, не е ли Ен-Лил бог на вятъра и бурите, владетел на пространството между небето и земята? Не е ли това и Шу (Су)? Не е ли съградено Лалку село, точно на небесната твърд, на етерното пространство. И не беше ли Ен-Лил причина за Потопа?
Интересното в случая с Шу (Су) е, че освен бог на вятъра, въздуха, атмосферата е и бог на светлината, без да е пряко символизиран със Слънцето, така както и Савитри в индуистиката традиция. Но когато се говори за Шу (Су) се казва, че “Слънчевият диск е неговият дом (спомнете си “крилатия слънчев диск” на шумерите с божеството в центъра му), през деня се появява в лъчите на слънцето, през нощта в лъчите на луната.” Името му в превод е "сух", “пресъхнал” "повехнал", "слънчева светлина" и "празен(Пустота)", но един от преводите е "Този, който се издига нагоре.”, което е пряко свързано с разделянето на Геб и Нут и създаването на пространство, в което да се създаде живота, планетният живот. Точно това е дало основание в книга Битие да се напише: “да се появи твърд, която да раздели небе от земя”. Тази твърд е именно Шу (Су), затова той е и символ на етерното пространство (Пустота, празнина) съществуващо между земята и свода на небето. От тази гледна точка, бихме могли да кажем, че побиването на каменна колона, фалос или просто изправянето на камък, символизира разделянето на земята от небето и създаването на живота и с това да приключим, ако финикийското название на Тракия не е “Ракхва” или “Ра-кхва”, което означава същото “етерно пространство, небесна твърд или един вид слънчева земя, земя на светлината”. Е, тогава не е ли Тракия земния израз на това нещо, не е ли всъщност и самата небесна твърд, за която се говори в книга Битие? И резонен въпроса е тогава, е ли е Шу (Су) просто един египетски бог? В така наречените “древногръцки митове” съществува Атлант ( на гръцки Атлас). Той е титан, син на Япет и океанидата Климена (или на Азия), брат на Менойтий, Прометей и Епиметей. Някои сказания го представят като син на Уран и брат на Кронос (Именно Кронос разделя баща си Уран от майка си Гея). Атлант принадлежи към божествата, появили се преди олимпийските богове, чудовищни същества с огромни размери. Участвал в борбата между титаните и боговете и наказанието, наложено му от Зевс, било да поддържа небесния свод с раменете си. В случая ясно се вижда, че въпросния Скамбха, върху който се държи цялата планета е антропоморфирано божество от предхождащите днешната човешка раса, раси на титаните-великани и че легендарните представи за побитите камъни като поставени от великани шествуващи по територията на България са просто една историческа истина. Такава е и легендата за Побитите камъни край Варна, които не са никакви природнообразувани камъни, а каменни колони.
Обикновено за родина на Атлант се посочва Далечният изток, при хесперидите. Други смятат, че живеел при хиперборейците. Херодот е първият, който описва Атлант като планина, разположена в Северна Африка. Приписват му бащинството на много деца: от Плейона на Плеядите и Хиадите, от Хесперида на хесперидите. Диона също е смятана за негова дъщеря. Негови синове били Хиас и Хеспер.
В други се говори за трима души с това име: Атлант от Африка, италийски Атлант и аркадийски Атлант, баща на Майа и дядо на Хермес. Атлант е и епоним на Атлантида.
Ние ще обърнем внимание на така наречения аркадийски Атлант, баща на плеядата Майа и дядо на Ерми-Тот, който най-вероятно е първообраза и на африканския и на италийския, защото знаем, че Аркадия е следващото име на Пеласгия/Беласгия (древното звучене на името България). Тогава съвсем спокойно можем да разбираме Атлант като еманация на Ра-кхва (Тракия), като част от нейната същност и да не се учудваме, че неговото име е станало епоним на Атлантида, в която Атлант царувал над централната планина и оттам упражнявал властта си. Тази идея за централната планина/връх е много важно да бъде разбрана от “корифеите” на историческата и археологическата наука, защото великолепния Дом-Светилище в местността Смиловяне между Копривщица и Стрелча е символ именно на това. Оставям настрана Кайлаш и другите азиатски успоредици. Трябва да се търсят не просто културните аналогии между нещата, а тяхната духовна същност.
Когато се говори за Атлант, казват, че Персей, връщайки се след убийството на Горгона, го превърнал в скала, като му показал главата на Медуза. Тук директно е указан произхода и начина на възникване на скалните игли, скалноизсечените менхири, каменните и скални колони, подсказан е произхода на скалните лица и антропоморфните форми на скалите, които всъщност могат да бъдат “вкаменените”, влезлите в камъка в едно соматично състояние, представители на расата на великаните и титаните.

По-късните времена представят Атлант като астроном, който предавал на хората науката за небето и затова бил обожествен. Това е напълно верно и засвидетелствувано на територията на България чрез графитите по каменния стълп “Мечока” край село Крагуй, Плевенско (умишлено унищожен), чрез които са записани били духовни и астрономически знания. Точно тук трябва да отбележим този факт, че подобни стълпове са служели за трансформацията на космичното съзнание в земно познание за себе си, света и всемира. И не са били никак малко на територията на България. Важна е и връзката на Атлант (Атлас) с Плеядите. Не е случаен факта, че във фолклорната ни астрономия има добре запазени две техни наименования - Стожери и Седмостълпци. Именно Златният стожер е оная централна ос, около която се върти небесната сфера. Тук отново имаме визията за вертикалния строеж на Вселената чрез изправената ос или стълп, но вече не с материални измерения, а енергийно-духовни. И тук трябва да се помисли, дали решетъчните построения и разположения на каменните девташлари около Плиска, отбелязани от братя Шкорпил, абсолютно сходни с тези от Карнак, Франция, не са някакъв вид календар или нещо друго свързано със структурата на времепространството, процесите, които протичат в тях и божествата, които ги ръководят.
Най-уникална в това отношение е легендата за Побитите камъни край Варна:
“Някога морето достигало до мястото, където сега са камъните, и се пазело от титани, които се подчинявали единствено на морския бог.
Наблизо се гушело малко селце. В него живеел млад мъж. Незнайно защо Бог му се явил и му разкрил своето име. Така младежът станал пазител на тази тайна. Бог му дарил вечен живот, но ако момъкът разкриел тайната, щял отново да стане обикновен човек и смъртта да го споходи.
Времето минавало. Веднъж момъкът съзрял една красива мома и се влюбил в нея, а тя в него. Тя била обречена за съпруга на главния титан. Младият мъж мислел все за девойката и решил да отиде при титаните и да измоли те да му разрешат да я вземе за жена.
Когато се явил пред титаните, те дълго мислили. Разбрали, че и девойката го обича. Решили да я отстъпят на момъка, ако им разкрие тайната – искали да знаят името на Бог. Младежът се чудел как да постъпи. Дал бил обет да пази тайната, но и много обичал момичето. Поискал един ден за размисъл. Преди изгрев титаните и влюбеният се срещнали на морския бряг. Той поискал те да застанат по местата, които той им посочи. Започнал да ги нарежда, а накрая казал:
Изписах името на Бог, като ви наредих в този ред. Бог гледал от небето. Ядосал се на титаните, че искат това от момъка и ги наказал. С първия слънчев лъч ги превърнал в камъни. Кой където стоял, там си останал.
А момъкът тръгнал по брега да търси любимата си. Срещнали се и се прегърнали, а в този миг под краката им избликнал лековит извор.”
Легендата, освен, че визира прехода от една духовно-културна раса към друга (лемурийската към атлантската), показва, че познаването и пазенето Името на Бога носи безсмъртие на човека. И си спомняме по какъв начин Изида изнудва Ра за да разбере тайното му и истинско име. Тогава се досещаме защо са старозаветните забрани да не се споменава името на Бога – с повод или без повод. Факт е, обаче, че чрез подредбата на титаните, момъкът край Варна изписва името на Бога и може би това е първия запис в човешката история на Божието име, а вкаменяването на титаните и превръщането им в каменни колони – стълпове го съхранява завинаги. Съвсем ясно става, че и разположението на девташларите, каменните стълпове и колони е запис, който съхранява духовни тайни. А прегръдката и сливането на момъкът с девойката, който създава лечебен извор е също един вид свещенодействие чрез побиване на свещен стълп. Нещо, което ни отвежда към легендата за Каябашкото блато, където Господ слизайки в малкото селце Босилково, на присмеха на празнично облечените селяни, той забива тояжката си в земята и изваждайки я с малкото си кутре предизвиква потоп, който затрива малкото селце и образува Каябашкото блато. Съвсем ясно е, че побиването на “тояжката” и изваждането е един вид свещенодействие с каменен стълп (побиване и изваждане, т.е. някакъв вид оплождане), с което се извличат подземните води с наказателно в случая за с. Босилково значение. Тогава можем да предположим, че огромния скалноизсечен фалос-менхир край село Ненково е имал точно такава функция – да управлява водния ресурс на река Боровица, която се вие точно под него или да свързва водата над небето с водата под небето. Едва ли, обаче, можем да твърдим, че в легендата за Каябашкото блато спасената вдовица с двете си деца, с взето на главата си решетно сито пълно с Квачка с пиленца е взаимстван от Стария Завет сюжет на унищожението на Содом и Гомор и превръщането на Лот в солен стълб, вледствие обръщането и назад. Тя може би е първоизточника на библейския сюжет. Квачката с пиленца сложени в сито на главата на вдовицата (Великата майка) и отправянето и на запад-югозапад от селото, към Мокренският проход (името, вероятно пак е свързано с вода) всъщност показва движението на съзвездието Плеяди на небето и пряко е свързано с управлението на водният елемент. Самото вкаменяване на Вдовицата с двете деца и Квачката с пиленцата в една определена точка на времепространството също не е случайно. Може да се предположи, че при това положение на Плеядите на небето, визирано с вкаменяването се отваря и извежда на повърхността подземната вода. Или в случая е налице доста по-сложно шаманско свещенодействие, при което Плеядите се “извеждат” извън естествения си път на Небето и се поставят в определена точка на времепространството, за да предизвикат разрушителното пълноводие, вързвайки се в това положение със съответния Златен стожар, в случая “тояжката на Бога”.
Едно трябва да се отбележи несъмнено, Вдовицата с двете деца, ситото с Квачката с пилетата на главата, не е друго, освен знака IYI с точка в центъра на чатала. Тази точка в центъра на чатала на Y-то е особена важна, защото явно символизира Плеядите или портата/вратата към тях. И тук нека отново се върнем на Ракхва – етерното пространство, небесната твърд, Тракия, чието ръкописно изписване Т на български не е нищо друго, освен три атланти – колони свързани помежду си, отгоре с един небесен мост, един друг начин на записването в двуизмерното пространство на IYI, срещано не само в египетската йероглифна система, но и в нашите стари храмове под могилите (Старосел) и дори на самия Акропол. «Ракхва» е Ра – кхва, а «кхва» или «кха» означава на санскрит «дупка, отвърстие» (може би преносно «небесна порта или прозорец») и с второ значение «етерно пространство», което е синоним на Акаша. Странно, но факт. Не само финикийския изговор, но и санскрита потвърждават тайната на Тракия като небесна твърд, като етерно пространство. Но «кха» е повече от това, «кха» ти дава възможност да влезеш в библиотеката на това пространство и да черпиш знание оттам. Затова побития камък е бил един вид духовно средище и читалище, където Небето е давало тайните си, а човекът се е учел и усъвършенствал. И тук вече е ясно, колко съм бил прав, когато настоявам нашата древнобългарска титла да се изговаря «кхан», а не «кан». Ама не било характерно, не било верно за нашия изговор, това може да се твърди само от посветеното невежество. Вие си имайте Кан, аз пък искам да имам Кхана Субиги, който може да взема от Небето тайните му и да ги прави хляб насъщен за народа си. Защото и «субиги»е именно «От Плеядите поставен, коронясан». А когато размените словореда на «кхан» получавате «анкх» - символа на Живота! Ето защо евреите крадейки доволно от шумерите “дървото на живота” и създавайки въз основа на него така наречената “кабала”, неслучайно нарекоха първата му сефирота Кетер, което означава Корона – Създателят и Коренът, Необятният покой и цялост и най-вече – Първичната точка. И казват: “Нечистата сила се нарича Царство без корона”. Странно е това тяхно мнение за короната, след като разрушиха всички царства и ги оставиха без корони, превръщайки ги в републики, доста странно е. Затова вие си направете изводите за същността на това, което се нарича “република”! Затова Кхана Субиги, това е онази велика Скамбха, която дава небето и земята, която вмества всички светове, която може да взема светлина от върховното етерно пространство лишено от качества, наречено Акаша, който може да държи в ръцете си Книгата на Живота със 108 златни листа написана от Ерми Тот! Тук трябва да кажем, че иконографията на Шу (Су), в която той държи небето отделено от земята (т.е. Нут от Геб), съответно с други две божества, застанали от лявата му и дясната му страна, не е нищо друго, освен знакът IYI. Модификация на същия този символ е и иконографията, в която той държи слънчевата ладия, изправяйки се с нея, а от лявата и дясната му страна са застанали успоредно един на друг двa лъвa. Знайно е, че такава двойка лъвове са именно самият Шу (празно пространство/сухост) и сестра му Тефнут (влагата), които са наричани “близнаците-лъвове-богове”. Два лъва успоредно един на друг, ние имаме в храма “Жаба могила” край Стрелча. Най-интересното е, че една от версиите за раждането на Шу и Тефнут е мастурбацията на бог Атум, който вземайки в ръка фалоса си, мастурбира в Хелиопол, създавайки тях двамата.
Подобна иконография на носене на божествената ладия с две ръце, обаче има и бог Ну. Цялата божествена Осмица (Огдоада) със Слънчевия диск в центъра (скарабея) е разположена на небесната лодка, повдигната от двете ръце на Ну, а от двете му страни стоят на колена две божества. Тук недвусмислено, отново имаме IYI. Трябва да отбележим, че в Египет, това е много ясно изразено. Още повече, там имаме една религиозна церемония, наречена “издигането на стълба Джед”, който според египтолога д-р Манфред Луркер представлявал исторически фетиш, чието значение още не било открито. Други изследователи смятат, че това е технически предмет, някакъв вид антена или трансформатор на енергия и може би имат основание за това. В крайна сметка Джед означава в древните текстове нещо като „гръбначен стълб“ или „гръбнак“, и се е намирал първоначално в Хелиопол. Още по-уточнено, това е “гръбнакът на Асар/Озирис”. Идеята за Джед като гръбначен стълб, като вертикална ос, не е далече от идеята за централния канал Сушумна (гръбначния нерв) по който се издига вътрешната огнена сила и от идеята за изправения гръбнак на човека, необходим за да получи диханието за живот. Факт е, обаче, че церемонията Джед се е празнувала ежегодно през месец Кояк (средата на ноември) и започвала винаги с жертвоприношение, което фараонът дарявал на Озирис, „владетеля на вечността“, както факт е, че богините Изида и Нефтида винаги са рисувани по стените на храмовете коленичили пред стълба Джед, посредством който общували с божеството Озирис. Ето тук имаме още едно доказателство, че побития камък/ стълб е средство за общуване с Бога, преведено на технически език – той е някакъв вид антена или комуникационно средство, с което се е общувало с определена небесна или звездна област. Трябва да отбележим, че най-вероятно първом Джед е бил “гръбнака” на Сет, а Озирис бил олицетворяван повече със своя фалос, защото в “Книгата за възлизане към светлината на Деня” (или Книга на мъртвите) е казано: “Гръбначният ми стълб е стълб на Сет. И моят фалос е фалосът на Озирис» . Вероятно когато Асар/Озирис чрез сина си Хор побеждава Сет, гръбначния стълб на човека става гръбначен стълб на Озирис. Това може би не е случайно, след като Асар/Озирис, освен бог на възпроизведствените сили на природата, свързан със земеделието е свързан още с водите на Нил и напояването на земята. Химна за Асар/Озирис, говори: „Те идват, водите на живота, които са на небесата.Те идват, водите на живота, които са на земята...О, Озирис!Водите се надигат, очаква ни изобилие.Времето на разлива е неминуемо, носи го реката която тече в тебе, Озирис. Нека боговете ти дадат да се възродиш под името Орион!“
В “Книгата за възлизане към светлината на Деня” има множество магични заклинания свързани с водната стихия и те никак не са чужди в египетския религиозен и духовен живот. Странното е при тях, че те не се отнасят само до любимите на учените земеделски ритуали и функции, а въобще до управлението на водата като елемент, за укротяване на нейните стихийно-унищожителни сили (потоп) или създаването на такива. Това са 57 ГЛАВА - «ЗА ДА СЕ ПРИДОБИЕ ВЛАСТ НАД ВОДИТЕ В ОТВЪДНОТО» и 58 ГЛАВА - «ДРУГО ЗАКЛИНАНИЕ, ЗА ДА СЕ ПРИДОБИЕ ВЛАСТ ВЪРХУ ВОДИТЕ», както и
59 ГЛАВА – «ВЛАСТ ВЪРХУ ВДИШВАНЕТО И ВЪРХУ ВОДИТЕ»; 61 ГЛАВА – «ВЛАСТ ВЪРХУ ВОДИТЕ НА НЕБЕТО». Там е речено:

«Ето ме препълнил и сторил да прелеят бездните,
та да избликнат водите на небето...
Те в техните пространства водни ме поемат
и затова под моя власт остават водите на небето.»

Глава 60-та е още по-откровена:

ЗА ДА СЕ ОТВОРЯТ ВРАТИТЕ НА НЕБЕТО

Вратите на просторното небе пред мен да се отворят!
Вратите на земята влажна
да са отключени пред мене!
(О), ето този бог велик на Нил небесен
с ритмите на Ра в съзвучие влиза...
О, богове, въздайте ми властта върху водите на небето,
защото, истина, в деня на бурите върху земята
ще съумея Сет да укротя, врага ми!

Това е своего рода заклинание за спиране на потопа, чийто код, според немския учен Валтер Папст и инж. Димитър Чиликов, намираме кодиран и в Ситовският надпис, край село Ситово, България. Още повече, че в Западна България, Софийско, съществува село Потоп, а в Северозападна България, село Сумер, което е Су-Меру – издигащата се насред водния хаос, космическа планина, от която се начева светоустроението и се овладява хаоса. Като такава е бил възприеман и връх Момчил (Свобода) в Родопите, на който навремето се намирали грамадни побити камъни, вероятно от праисторическо време и се допуща, че са служили за астрономически наблюдения, а от там и за предсказания. Не знаем какво е била конфигурацията на тези менхири там, защото вече са унищожени, но ако са били в кръг (кромлех), то е ставало въпрос именно за престолът на Бога и неговият двор – събранието на боговете, защото кромлехът с един побит камък в центъра и множество в кръг, представлява именно Съветът на Боговете – (Абсолюта с неговите Еманации), а в земно-материален план – Съветът на прадедите.
В обощение на всичко това, върху което съзерцавахме – побитите камъни, стълбовете, колоните, идва един любопитен факт, отбелязан в “Старини на юдеите” от Йосиф Флавий, който казва, че Сет/Сит и потомството му извели мъдростта на небесните тела, и построили "стълбовете на синовете на Сет/Сит".Стълбовете били два изписани с много научни открития и изобретения, най-вече в астрономията. Те са били построени от потомците на Сет/Сит въз основа на предсказанието на Адам , че светът ще бъде разрушен веднъж с огън и друг път с глобален потоп. Затова те имали за цел да запазят откритията, за да бъдат запомнени след разрушението. Единият бил изграден от тухли (кирпич), а другият от камък, така че, ако стълба от тухли се разруши, да остане този от камъка. Йосиф съобщава, че каменния стълб е останал в земята на Сирия по негово време.

...И тъй, все по-смрачаващото и облачно време ни принуди да преосмислим стратегията си – да спрем да се лутаме и да търсим “Жабата” и реших да качим някой връх. Защото не можеш да отидеш на планина, дори и за един ден и да не качиш връх. Къде, къде, наблизо..., на картата гледам, има един - “Кара кая” с обозначение, че има голяма скала и няколко други скали с южно изложение. Не се и поколебавам нито за миг, въпреки, че има някви си 2,40 км по права линия до него от шосето. Думата “Кара” не ме плаши, и ако за българомохамеданите, тя има някакво спирачно действие, с оглед на проклятие над мястото (както връх Анатема над Асеновград за християните), наясно съм, че върхове, местности и пещери с подобно име са маркер за древно светилище. Пътят спори и не след дълго се намираме в подстъпите на върха. Маркирането на върха от картата на джипиеса е една съвсем произволна точка, която се опитваме да достигнем катерейки се и макар, че го изкачваме, не намираме това, което търсим. След кратко лутане по билото, решаваме да се върнем. Нямаме много време и е рисково, залутването ни по гъсто обраслото било, доволно разорано от дивите прасета и замръкването ни там. Затова приемайки поражението си, слизаме и се завръщаме. Не така, обаче е мислил Господ. Той явно много е искал да видим Кара кая, дори повече от нас, искал е да се докоснем до нея. На половината път на слизане чуваме странен шум. На мотор “Иж” с угасен двигател към нас се спуска един от местните, от село Медени поляни, бивш горски. След разговор с него, разбираме, че сме се разминали не с много и не сме били далече от целта си. Дори нещо повече, той намеква, че върху скалата имало някакъв изсечен казан, малко повзривен от иманярите, но съществуващ и че заслужава да се види. Неочаквано за нас е желанието му да закара поне единия от нас там с мотора. Щяло да стане по-бързо и да изпреварим мръкването. Ако това не е Божия намеса, здраве му речи. Мятам се на Иж-то отзад и за първи път виждам достойнствата на тази стара соц. техника по черните планински пътища и пътеки. Иж-то гази навсякъде. И не след дълго, макар и с цената на солидно загряване, сме на върха, заедно с мотора. Изпреварили сме нощта и сега поне за миг ще се докоснем до едно от уникалните светилища на Западните Родопи – Кара Кая. На върха на скалата е изсечен огромен почти квадратен казан с размери някъде около 2,30/2 метра и дълбочина над 1 метър с доволно широк и дълбок улей, който извежда течността извън скалата. Преди него има изсечени 2 или 3 ботурчета (шарапани). Вдясно от казана, но до самия него т.е. в западна посока е имало изсечена звездна карта. Тя обаче е унищожена. От нея е останала само 1 дупка (звезда), а на другите, едвам се личат контурите, но не стават за маркиране с тебешир. . Може би, точно това е било унищожено, а не самият казан, който е в прилично състояние. Мащаба на картата ме кара да предположа, че става въпрос за определена звездна област или точно определено съзвездие. За съжаление, няма да разберем кое е то. По този начин на разположение на елементите, Кара кая прилича на мини модел на Козия камък, но неговия скален казан е определено по-голям. Всичко това е изсечено на една неголяма скална площадка, към която водят три “стълбички” тип “мечи ямки или стъпки”. Най-впечатлителното обаче от всичко е обширната панорама и огледност, която съществува на юг, изток и запад от светилището, т.е. съчетанието му с линията на хоризонта, а това е много важно за еманираната от светилището енергия и нейното разположение. Човек като застане там, не може да не се досети за Хор над хоризонта (Хар-ем-ахет) и за Хор над двата хоризонта (Хер-ахети). Може би това е дало основание на римските завоеватели, тук да изградят наблюдателен пост, защото към светилището е имало сграден фонд, който е бил прилепен към северната част на скалния масив и се е простирал на обширна площ след него. В разораното от иманярите като картофена нива тамошно пространство излизаха парчета от тухли и керамика от римския период. И това ми даде основание да предположа, че светилището е било превзето и осквернено от римляните и вероятно реорганизирано в наблюдателен военен пост. Впоследствие в интернет попаднах на изследванията на Марков от Благоевградския университет, в които е казано:

“ В два центъра - горе при скалистия връх с форма на пирамида и долу, при реката са били съсредоточени култовите действия в забележителното скално светилище "Кара кая", намиращо се при изворите на р. Вищерица в Западните Родопи. Керамичният материал се отнася най-общо към втората половина на І хил. пр. Хр. Скалните изсичания при върха са с кръгла и сърцевидна форма. Забележително е скалното изсичане с форма на конска челюст, както и това с форма на каменна ладия - насочена точна на запад. И двете изсичания представляват своеобразни скални олтари. Северно до естествената скална пирамида била прилепена архитектурна част, днес в руини и напълно унищожена от иманярската инвазия. “
(http://satrae.swu.bg/projects-and-discoveries/discover2.aspx )

Спускащата се тъмнина, не ни позволи да намерим скалата с форма на конска челюст и тази с форма на каменна ладия, но спътникът ми каза, че на запад имало още скали, които според него не били толкова интересни, но явно не е било така. Но така или иначе ние нямахме време за тях. Тези две скални изсичания – конската челюст и каменната ладия, говорят за две етапа в духовния живот на светилището. Първият, по-древният е свързан със скалата с форма на каменна ладия, която знаем е свързана с изгрева и залеза на Ра и пътуването му през Дуат, а второто – с идеята за Великия Конник, но това е само едно грубо предположение, а не заключение, защото, ако се обърнем към Ведите и Упанишадите, тази конска челюст може да ни разкрие съвсем нови, неподозирани досега неща. Едно е ясно, един ден, ние, отново ще се завърнем към Кара кая, към тази мистерията на Тъмнината, в която е скрит пламъкът на всяко едно Утро!

ЗА ПАМЕТНИЦИТЕ НА ДУХА

2011-06-25T09:05:00.000-07:00

След големия цирк настанал в българското обществено пространство, вследствие изографисването на паметника на съветската армия и разгорелите се дебати след това - “за” и “против”, време е, да се каже нещо по съществено за паметниците в българската история, въобще. Оставяме настрана противопоставянето “русофоби”, русофили”, а също така появилата се либерална среда, между тях, която нито “филска”, бито “фобска”, има друга визия, защо даден паметник не трябва да бъде разрушаван, камо ли оскверняван.
Първом, паметниците в България, бих ги разделил на две основни категории – паметници на Духа ( в които има и неръкотворни) и паметници на световните идеологии и системи. Вторите в България, са определено много повече от първите. Паметникът на Духа визира естествения еволюционен процес на националността, всичко онова, което тя е достигнала със собствените сили, развивайки своите самобитни ценности, паметниците на идеологиите са следите на онези световни доктрини, вклинили се в народностното българско съзнание и профанизирали, спряли или изменили естестествения му еволюционен процес. Можем да кажем, че имаме един паметник на Духа, когато ние, като народ, като националност сами правим и пишем историята си. Този паметник е символ, който храни съвестта и съзнанието на последващите поколения и създава традиция, вдъхновяваща творчеството развиващо и изграждащо националността. Казваме, че имаме “идеологически паметник”, когато сме загубили свястта и самобитността си, а оттам възможността да творим своята собствена история, и нашата история се прави и пише от други. За съжаление при нас, навикът друг да прави и пише историята ни, се е вкоренил толкова дълбоко в психологията ни, че се е превърнал в “табиет” и непоправимо е увредил зрението ни. Вътрешното зрение. Затова идеологическите паметници приемаме като част от историята си и неистово ги браним от всякакво посегателство и осквернение, особено, когато смятаме, че господството на дадена идеология е била светла страница в нашия исторически и житейски бит. Но това съвсем не е така, идеологическите паметници за разлика от паметниците на Духа са загуба на историчност, един израз на безвремието в историята ни. Това са моментите, в които ние не се изграждаме като народ, а изпадаме в подражателства на доктрини и народи, които ни унищожават – физически, психологически и духовно. Затова много често идеологическото самоопределение надделява над народностното. Какъв си? Аз съм комунист, аз съм демократ, аз съм либерал, аз съм земеделец... чуват се отговори. А българин ли си? Този отговор, не е еднозначен. Днес някои казват: аз съм славянин, други – аз съм американски гражданин или гражданин на света, трети – аз съм турчин. Тук вече е налице една асимилация на народността, загуба на национално самосъзнание и свяст.
Затова, ако трябва да водим дискусии, какво трябва да се прави в България с идеологическите паметници, които демонстративно и крещящо се налагат в полето на зрението и битието ни, отворът на тази дискусия е един – да се разрушат без остатък, защото те не са част от историята, а са загуба на историчност. Да не загубиш историчност е по-важно от това да имаш история, която те унижава! Затова пемтниците, които свидетелстват за това, как други са ни правили историята, трябва да бъдат разрушавани безмилостно и без остатък, защото са лош пример за поколенията. Трябва да останат живи единствено паметниците, които показват как правим историята, за да възпитават положителен национален импулс в подрастващите и коренуват националния нихулизъм. Само, този, който може да прави историята, има бъдеще, на когото му я правят, той само подражава и вегетира. Ето защо всички паметници на освободители, трябва да бъдат демонтирани и на тяхно место да бъдат поставени паметници на Духа, и техните чествания трябва да бъдат масово отразявани. Останалото е национален нихилизъм, водещ до национален упадък. “Паметник на Освободителя” е своего рода национален нихилизъм, не чувство на признание, коленопреклонението пред него не възпитава и не дава на бъдещите поколения един нов хоризонт, а пренася върху тях робската психика на предишните. Това е един много тънък психологичен момент, затова управляващата върхушка не демонтира нито един паметник на “Освободителя”, дори допусна възможността да бъдат изграждани паметници на Османската империя в 21 век в България. Защо? Отговора е много прост. Тези паметници са част от средството и енергията за управлението на масата. Идеята да имаш винаги освободител, който да идва и да те спасява, когато изпаднеш в беда, да не разчиташ на собствените си сили, да се чувстваш винаги малък и нищожен, за да имаш нужда от покровителство, това е част от голямата робска верига, която управляващата юдовърхушка много елегантно налага на масите в третото хилядолетие. За управляващите,.ако народът започне да прави история, те стават излишни, за тях е удобно, друг да прави историята, за да могат, те да управляват. Затова идеологическите паметници в България седят по села, паланки и градове, а паметниците на Духа липсват. Те са като стълбове-излъчватели на подсъзнателно ниво, които врастват в съзнанието на подрастващите формулата на безпомощността и собствената незначимост да правиш големи дела, да правиш история. Правенето на история е оставено на някой, вън от теб, а ти трябва само да вегетираш и подражаваш. Не си способен на подвиг, не си способен за надмога на личното, за израстване. Ето защо, префасонирания паметник на съветската армия, независимо от кого бе направен, бе една отлична провокация, едно свръхгениално послание, един сигнал към нас, към нашето историческо самосъзнание. Той много елегантно подмени старата реалност с новата, за да се види, че двете са едно и също, че съветския комунизъм и американския империализъм, събрани в един паметник са две лица на злото за българската история и те ни лишават от правото на историчност и възможност сами да правим историята си. Време е да се събудим! Българската история не се пише от победителите, а от титаните на Духа, с които националния ни съвест прозира Бъдещето!

Янкул и Янкулица

2011-06-24T05:11:00.000-07:00

ЧУДНА ЯБЪЛЧИЦА
Сон сонила Янкулица,
На утрина во неделя:
Изникнала яболшница
среде дворье песочина,
сребрен корен , злати гранки,
завързала пет яболки,
пет яболки позлакени.
Говореше Янкулица:
А Янкула господине,
да сум сон я сонила
во неделя на утрина:
изникнала яболшница
среде дворье песочина,
сребрен корен, злати гранки,
завързала пет яболки,
пет яболки позлакени.
Янкула е говореше:
- Янкулице бре, невесто,
тоа ли ти не текнует?
яболшница сама ти си,
а яболки наши деца!

(БНПТ, Т.1,стр.350, Прилепско (Миладинови № 622))

Седнал ми е стари Яно
да ми яде, да ми пие,
на сам дено, на Великден,
с неговите пет синови,
с неговите мили сна’и,
с неговата първа любна;
да ми яде, да ми пие
симид лебец от фурната,
рудо ягне препечено,
ройно вино преточено,
баш ракия преварена.
Преропало на дворови.
- Шчо ропова на дворови ?
- Ой ти, татко, стари Яно,
житари се, жито саке !
- На ти, синко, ключовите,
да отключиш амбарите,
да му дадеш бел пченица...

Седнал ми е стари Яно
и до него Яноица
на постели бабукерни,
на перници копринени;
синои му свеки светат,
а снаи му диван стоят,
а внуци му слуга служат
да си чекат мили гости
мили гости водичарки.

(БНТ Т.5, стр. 299, Прилепско)

Леле, Янко, мили сине !
Ще те питам, да ми кажеш,
Да ми каяжеш, да не лъжеш:
Всяка вечер коня ковеш,
плочи туряш чисто сребро,
клинци ковеш сухо злато.
Вечер идеш, заран дойдеш,
Я ми кажи къде ходиш?
Мила майко, стара мале!
Като питаш, да ти кажа:
Вечер ходя във планина
във планина във пустиня,
тамо либя самовила,
самовила първо либе.
Самовила ме заклела
Да не казвам къде ходя.

(СбНУ ХХVIII стр. 432, с. Вресово, Айтоско)

ЕНЬОВДЕН

2011-06-24T04:26:00.000-07:00

(из древните ни дохристиянски представи)

ЕНЬОВА БУЛЯ ЕНЬОВА БУЛЯ, ЯНОВО буле, Яновче, Еня, Еньо –

1. Момински обичай, изпълняван в цсновната си форма на ЕНЬОВДЕН В южнобългарските тракийски райони (Пловдивско, Старозагорско, Бургаско, Родопската област, Странджа, Сакар) и сред тракийските преселници в Североизт. България, Добруджа, Бесарабия, Южна Русия.

2. Название за основното обредно лице, което дава името на целия обичай, Е.Б. е 3, 4, 5-годишно момиченце, което се избира съобразно с местната традиция - да е СИРАЧЕ, ИЗТЪРСАК, дете от първо венчило на живи родители, болнаво дете. Обличат Е.Б. в „честита", „целокупна" къща, т.е. където съпрузите са в първи брак, здрави и с живи деца. Задължително използуват части от булчинско облекло - женска риза с широки ръкави, препасана с коланче, отгоре червен кавад (връхна дреха с ръкави до лактите), на главата червено було, метални булчински накити и венец от еньовче и други набрани през нощта срещу Еньовден цветя. В ръце Е.Б. държи стръкове зеленина. Тя е боса и момите пазят да не стъпи на земята. Обичаят Е.Б. включва два обредни момента - обхождане на селското землище и напяване на китки. Срещу Еньовден момите топят китки с вързан на тях пръстен или друг белег в котел с мълчана вода, донесена от две чисти девойки, покриват го с червена престилка, кърпа или мъжка риза и го оставят през нощта да престои „на звездите" под трендафил. На места приготвят по една китка за всеки член от семейството. Сутринта на празника, след като приготвят Е.Б., момите обикалят селското землище в кръг, носейки я последователно на раменете си. Е.Б, размахва зелените клонки в ръцете си, а момите изпълняват специални песни главно с мотиви за плодородие или женитба. Спират при кладенец или чешма и слагат Е.Б. В скута на бременна жена - за да е плодородна годината. Някъде задават въпроси на Е.Б. за предстоящата реколта и нейните случайни отговори приемат за предсказания. След обхождането се връщат в къщата с оставения вечерта котел. Е.б. вади китките една по една, а момите припяват кратки песни-припевки, по чието съдържание гадаят за бъдещия съпруг на всяка една от тях или за здраве и плодородие (когато припяват китки за цялото семейство). Накрая момите измиват лицата си и Е.Б. с мълчана вода за здраве и плодородие.
Варианти на Е.Б. са приготвената от момите антропоморфна женска фигура от кръстачка на КРОСНО (в Ямболско) или на гюм (в Русенско), облечена също с булчински дрехи. Обредният персонаж Е.Б. се приема като женско сакрално олицетворение на св. Иван Летни и по-точно на неговия дохристиянски предшественик. Двете осровни характеристики на обичая Е.Б. - гадаенето (за женитба, здраве, плодородие) и кръговото-обхождане на селското землище (за да се осигури влага и плодовитост на посевите и да бъдат запазени от ГРАДУШКА и магическо „обиране") отговарят на митологичната представа за летния слънцеповрат, отбелязван с празника Еньовден.

ЕНЬОВДЕН, Яньовден, Яневден, Иванден, св. Иван Бильобер, св.Иван Летни, Среди лете (24 юни) – празник, с който църквата отбелязва рождението на св. Йоан Кръстител.
Народното честване на Еньовден отразява връзката му с деня на лятното слънцестоене (22 юни) – един от най-важните астрономически преломи в годишното време. В основата на празника, стои култът към Слънцето.
В основата на празника стои култът към Слънцето. У всички българи се среща поверието, че на Е. слънцето „играе", „трепти" при изгрев; от този ден тръгва към ЗИМА. Християнизиран вариант на тази представа е митоло-гемата за свети Еньо, който „облича кожуха и отива да донесе зима", „Еньо си облича клашника и тръгва за сняг", „Свети Еньо започвала си кърпи кожуха и се стяга за зима". Вярва се, че на Е. сутринта Слънцето се изкъпва в реките и изворите и поема рбратния си път към зимата. Кукувицата - предвестница на пролетта, кука само до Е., т.е. от този празник лятото си отива. С култа към слънцето се свързват редица обреди - моми и невести посрещат изгрева и гадаят по сянката си за здраве и живот през годината; моми, жени и деца се къпят в реките с лечебнопрофилактична цел; нестинарите в Странджа понякога изпълняват своите игри върху огън на Е. е характерно паленето на обредни огньове по високите места около селото, на селския мегдан или по поляните в гората (т.н. яньов огън у рупците в Странджа, на места във Варненско, Великотърновско, Ловешко, Пиринския край). В случая земния огън се явява обредна проекция на небесния огън, т.е. на Слънцето и цели увеличаването на жизнената му сила. Запалените огньове се прескачат за здраве и прогонване на инсекти. В нощта срещу Е. се добива нов огън, от който се запалват всички огнища в селото (Варненско).
Народът поставя св. Иван летни в редицата на християнските светци градушкари. За предпазване от градушка
на Е. не се работи никаква работа. Същата насоченост имат и еньовденските обредни обхождания в кръг на селските землища и водоизточници (вж. ЕНЬОВА БУЛЯ), при които кръгът-действие вероятно се отъждествява със Слънцето. Народните възгледи и поверия за Е. разкриват митологичната му същност на граничен период в годишния природен цикъл. Вярва се, че в полунощ срещу празника „небето се отваря" (Югозападна България, района на Скопие); срещу Е. „морето спира да се движи" и се къпят в него за здраве (българите от Беломорска Тракия); в нощта срещу Е. „земята се отваря" и демоничният дух-стопанин на заровеното имане проблясва като пламък; срещу Е. звездите „слизат на земята" и омайват тревите и цветята, придавайки им магическа целебна сила. Е. и особено нощта срещу празника се смята времето, когато се нарушават пространствените и времеви граници между горния и долния свят, когато действат различни свръхестествени същества и демони - самодиви, вампири, паднали от небето ЗМЕЙОВЕ. Нощта срещу Е. до изгрева на слънцето се мисли благоприятен момент за различни магии и заклинания. Тогава магьосниците крадат чуждото плодородие, „мамейки" с магически действия житото от нивите, млякото и кравите, меда от пчелите. За предпазване от тях е позната цяла система от противодействия. Според народната вяра св. Еню е патрон На МАГЬОСНИЦИТЕ; ВРАЧКИТЕ, билярките, вещиците.
Е. се смята като особено подходящ календарен момент за предсказания и гадания – за времето, за здравето, за женитба. Между тях най-характерно за празника е моминското на-пяване на китки (вж. ЕНЬОВА БУЛЯ). Общобългарска е представата за целебната сила на набраните срещу Е. цветя и билки, в която прозира връзката между почитания от народа св.Еньо и предхристиянските божества на Слънцето и вегетацията. Еньовденските треви и билки имат широко приложение в обредната' практика и народната медицина (вж. ЕНЬОВЧЕ, КИТКА, ВЕНЕЦ). Отнасяна от едни изследователи към “праславянския” пантеон, от други - към религиозните традиции на античното субстратно балканско население, еньовденската обредност несъмнено е езическа по произход. Е. е християнизирана адаптация на паганистичен празник в чест на лятното слън-цестоене.

ЕНЬОВКА , Еньовче ЕНЬОВСКА КИТКА, ЕНЬОВСКИ ВЕНЕЦ , ЕНЬОВЧЕ, еневка. енювец, янювче
(Yalium verum) - дребно горско цвете с жълти цветове, което цъфти по ЕНЬОВДЕН.
Според народната.вяра Е. е лековита билка и може да предпазва от самодиви, змейове, раз-лични болести. У всички българи е позната представата, че в нощта срещу св. Еньовден и до изгрев слънце билките са най-лековити. Затова срещу празника и сутринта преди слънце - баби, жени, моми и деца берат Е. и други треви и билки, от които увиват еньовски венци и китки. Закичени с тях и с песни посрещат изгрева на Слънцето. През еньовски венец се провират за здраве. С Е. е закичена Еньовата буля от едноименния обичай. Еньовските китки и венци се пазят през цялата година и се използват за лекуване.

ОДА ЗА СВЕТИЯ ДУХ

2011-06-12T13:30:00.000-07:00

Параклисът “Свети Дух” и древнобългарско (тракийско) светилище е продължение на билото, на което са разположени Мартина, Асара и Света Богородица и по своето положение е най-близко разположено до самото село Бойково. До него може да се достигне след като слезете по стълбичките до чешмата в центъра на селото, преминете мостето и не след дълго поемате отбивката вдясно за бунгалата, която започва да се изкачва нагоре. Достигайки ги, продължавате право по пътя, който минава през неголяма борова гора и излиза на нива/ливада, която се пада вече вляво от вас (тя е оградена). Тази нива/ливада, доколкото си спомням завършва в малък дол или по-скоро канал. Тук е скрит ключа за бараката. Не продължавате направо по пътя и не преминавате каналчето, а се вглеждате, вляво от него. Там трябва да се вижда един тревясал коларски път. Поемате смело по него, той минава помежду две бивши ниви, като в края на лявата се откроява букова гора, пътят стига до гората и преминава в малка едвам забележима пътека. Това е пътеката за св. Дух. Тръгвате по нея и макар, че лятото е зашумено и не се виждат скалите, продължавате смело напред и съвсем скоро, вляво от вас ще се видят на една скалиста тумба останките от “крепостта”, а малко по-натам, право напред е скалата с параклиса.
На някои от буковите дървета по стъблата име изрязан на 1-2 места надпис “Св. Дух”, тъй, че смело. Макар и близо до селото, светилището “Св. Дух” не е никак лесно откриваемо.
Когато видях “Св. Дух”, аз се смаях... Очаквах стандартния християнски параклис, а попаднах на нещо, което носи духа и свещеността на древността. Все едно не бях в Чернатишкия дял на Родопите, а в Тибет! Свещената скала, бе приютила под крилото си малкия параклис, така, както майката приютява детето. И тогава разбрах – разположението му тук, не е никак случайно. Още на пръв поглед на картата се вижда, че св. Богородица, св. Дух и св. Архангел са разположени, така, един спрямо друг, че образуват триъгълник, който географски въплъщава,евангелската притча (евангелие на Матей) за вестителството на Архангела, оплождането на Богородица от Светия Дух и зачеването на Сина. За първи път виждам географски взаимосвързаното разположение на три свещени точки да разказва, да носи послание. Другите свещени точки – Бащата (Асар) и Сина (Кун-ли-гор) стоят встрани от този триъгълник, но образуват със света Богородица - друг триъгълник – Майка, Баща и Син. “Лина” е между св. Архангел и св. Богородица и е “носа” на поредния свещен триъгълник в района.
Троицата “Баща,Майка, Син” не присъства в християнството, при все, че Духовден е ден на Светата Троица, като акцентът на този ден е върху лицето на Светия Дух, неговото творчество и благодатни дарове. Тя обаче присъства във всички “езически” дохристиянски вери, но нейния най-съвършен израз е в нашата древна вера: Мар (Асар), Умай (Изида) и Хурса (Хор/Гор). (Тангра не влиза в никакви Троици, защото това е Абсолюта). В християнската догматика, Абсолюта “отпада” (скрива се), Майката се извежда оттам, защото трябва да има една земна жена, която да даде на Бога плът, в неговото планетно въплъщение (аватарно слизане), но се запазва като космически принцип в Троицата - Бог Свети Дух. Разбира се, за християните това е един вид “богохулство” или “еретизъм”, но това е истината за създаването на християнската троица. Не е случаен факта, че, ако Бог Отец е неродим, Бог Син е родим, то Бог Свети Дух изхожда от Отца. Друго за него не е постулирано, освен, че се “предава”, “праща” чрез Сина. Но защо и как, християнството не обяснява. Това “изхождане” го приема като даденост неоспорима, т.е. като догма. В неоплатонизма, чиито влияния са немалки върху християнската догматика имат друг термин “изтича” (еманация, еманира се). И ако човек малко обърне поглед навътре, ще види, че на Изток тази изхождаща енергия на Абсолюта, наречена в християнската Троица Бог Свети Дух има едно друго име, което много често се подминава – Шакти. Но Шакти е “Свещената сила, първичната божествена енергия, олицетворение на божествената женска сила в образа на Божията Майка”. Всяко божество там, като аспект на Брахман има своята Шакти. Сива (Шива) има своята Шакти, с която той е неразривно и неразделимо свързан, винаги. Това е Вечното Баща-Майка, неопределимото Това, за което говори Изтока, и което в православното християнство е визирано с изхождането на Светия Дух само от Отца, но не и от Сина. Ето защо тази неразривност на Сива с Шакти е основата на единосъщието на християнската троица. Сива нищо не може да направи без Шакти, както Шакти не може да съществува без Сива (Шива). Без нея той не може да разрушава, съзижда и съхранява. Ето защо спокойно можем да кажем: “Без изхождането на Светия Дух не може да стане раждането на Сина”. Изхождането, това е “изтичането” от Всемирната Утроба на зримия, материален и видим Космос. Затова Бог Свети Дух, неизменно присъства в Боговъплъщението и Богораждането. Как това единство на Сива с Шакти, как това единосъщие на Отца и Светия Дух е изразено в светилището “Св. Дух” край Бойково? Чрез единосъщието на параклиса със скалата! Него хем го има, хем го няма, хем е скала, хем има своя собствен облик. Уникално. Някой е бил боговдъхновен, за да го направи. И не е за учудване - камъкът, скалата символизират Абсолютното Битие, наричано в нашата древна вера – Танг (камък, скала), и носят всички първични енергии на Сътворението. Уникалността на светилището Св. Дух край Бойково е именно в това, че дава зримост на изхождането на св. Дух от Отца, показва ви как става то. Нещо, което цялата догматика на християнството не смее да ви обясни, това светилище ви го показва! Талмудическата традиция на юдаизма нарича Светият Дух - Шекина (много близо до Шакти) и олицетворява видимото присъствие на Бога. И когато отнесем това към “свети Дух” и “света Богородица” в Бойково, то е ясно, че едното изразява космическия принцип, а другото – земния принцип на Великата Божествена Майка. Неразбираемо е за обикновения човек? Еми, значи трябва да се промени и да не бъде вече обикновен.
Когато се разглеждат проявленията на Светия Дух в историята, често се цитират две места от Книга Битие, където той е отбелязан „А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата” (Бит. 1:2)” (Затова след туй кръщението на Сина е във вода) и при сътворяването на човека „…и вдъхна в лицето му дихание за живот, и стана човекът жива душа” (Бит. 2:7). Има още няколко проявления на Бог Свети Дух, които не са от често отбелязваните:
Не е добро за човека да бъде сам; да му сътворим помощник, нему подобен” (Бит. 2:18). Много малко се говори в християнството за Светия Дух като дихание за живот, още по-малко за него като “Усъвършенстващата Причина”, за каквато го смята св. Василий Велики. Акцентът пада върху неговото външно въздействие “отвън-навътре”, което е наследство от юдаизма, и което в битийността на човека създава идеята за “сопата”, която и аз за съжаление, много често се налага да употребявам. Никой не го разглежда като Усъвършенстващата Причина в сътворението на човека. А той взема участие в разделението на човека на двата принципа - мъж и жена. Това разделение, извеждане на Ева от човека е именно усъвършенстването му, защото “не е добро за човека да бъде сам”. Един път е сътворен от “пръст” и с вдъхнато дихание за живот, но има още нещо, което му е нужно да го направи цялостен. Преди това човека е без “помощник”, т.е. двуполов, изразяващ онова, Вечното Баща-Майка, което е себесъзерцателно и непроявено. Трябва да не се лъжем, извеждането на Ева от човека е именно като изхождането на Светия Дух от Отца, защото след това те са пак една плът, тъй както Светия дух, Сина и Отец са винаги единосъщни. Това е първото действие на тази велика Свещена Сила, отвътре-навън, като дихание за живот. Затова, кое е това,. което първом се извежда/сътворява от човека? Животът – Ева. Не е ли велико това, да направиш Живота видимо-осезаем, битийно усвоим, пипаем? Каква стана Ева? “Майка на всички живеещи”. Е, това не е ли планетарния образ на Шакти? Не изведе ли Бог Свети Дух сам себе си от човека, не си ли създаде своего рода своя зрим образ? И кой беше първия негов благодатен дар? Словото. Точно така, за първи път Адам не просто работи, там в Едем, а говори – дава имена на заобикалящия го свят. Това е първия дар на Светия Дух и неслучайно Иоан Богослов, ще каже: “В начале бе Словото и Словото бе у Бога и Бог бе Словото”. А, опровергайте го де. Както не може да бъде опроверган самият Христос, когато говори: “Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец”. Но как се става съвършен както Отца? Чрез работата на Светия Дух вътре у нас, чрез неговото издигане, а не само слизане/ ниспослиране върху човека. Точно това и стана. Когато от човека бе изведена Ева, бе първото му издигане, първата му проява в човека отвътре-навън, бе създаден динамизъм и възможност диханието за живот, не само да оживотворява (жива душа), но и да даде нещо повече. Досещате се, нали? Това е оная, проклетата и ненавиждана от хората змия, която прилъстила Ева и довела до изпъждането и грехопадението. Вижте, тази приказка ми прилича на типичното нашенско политическо говорене, което трябва да заведе електората пред урните, за да гласува. Аз искам да задам въпроса ребром: “кой беше този, който заклейми, първата проява на Светия Дух в човека - змията като дявол и сатана? “ Кой искаше да спре действието на тази Сила вътре у нас, да я притъпи, за да остане само неговото външно въздействие на слизане/низпослиране? Кой лиши човека от правото да бъде творец, като го обяви за грехопаднал и го постави в подчинение на обстоятелствения свят и страха, оставяйки му само идеята за спасението и външния месия? Този, който го е направил е извършил хула срещу Светия Дух и тя както знаете, никога няма да му бъде простена! И докато юдаизма и християнството заклеймиха змията като “дявол и сатана” и лишиха човека от правото да бъде творец, Изтока я нарече Кундалини-Шакти или Змията –Огън и работеше върху нейното издигане през седемте колела, за да затвори кръга и осъществи срещата между Божието в човека с Божието отвън него, реализирайки по този начин в битиен план идеята за единосъщието. Единосъщието в християнството остана само догма и фикция, а човека в бита му бе оставен грехопаднал и окаян грешник, чакаш спасение. Да чакаш спасение, не е ли обида към Усъвършенстващата Причина – Светия Дух, за която сам Отец потвърди, че е прав – яденето на плода на познанието не носи смърт, а прави човека като тях (бог), да знае що е добро и зло. Първата проява на Светия Дух като дихание за живот в човека е Змията, а негов втори благодатен дар е познанието за добро и зло, което е знание на боговете. Този благодатен дар е трансформираното Божественото Съзнание в планетно знание. Христос това много ясно го свидетелства: “Бъдете мъдри като змията и кротки като гълъба”. Уникално слово, в което са събрани двете форми на проява на Бог Свети Дух – вътрешната (змията), която забележете, носи мъдрост и външната (гълъба), която забележете създава добродетелите и нравствените норми на поведение. За съжаление съвременните политически системи стъпиха върху идеята за спасението и впримчиха човека в тегобата, всеки път да ходи на избори, за да си избере “Спасител”, иззеха му творческата инициатива и му предоставиха възможността само да спазва добродетели и норми на поведение, които не важат за развращаващите се чрез власт и разпиляващи благодатния дар на Светия Дух за своето лично собствено облагодетелстване. Управляващите не искат електората да бъде мъдър, а само кротък, за да си правят това, което сметнат за добре и да властват вечно. Но няма да бъде така, когато освен във външната си проява като Утешител, Дух свети се изяви и във вътрешната – като Освободител. Затова той е наречен Духът на Истината, който ще ви научи на всичко, а само Истината прави човека свободен. Идват времената, в които: “И както Моисей издигна змията в пустинята, така трябва да бъде издигнат Човешкият Син”, времената на издигането на Змията-Огън и трансформацията на днешния ни съвременен свят в него. Неслучайно Йоан Кръстител им казваше: “ето аз ви кръщавам с вода, но онзи, който идва след мене ще ви кръсти с Дух и с огън”. Странно е защо християнството не отбелязва проявите и благодатните дарове на Светия Дух и в Откровението на Иоан. Понеже те трябва да бъдат наживо изживяни от всеки един, да посочим само някои от тях.

1. И отведе ме чрез Духа на една голяма и висока планина, и показа ми светия град, Ерусалим, който слизаше от небето от Бога,
21:11 и имаше божествена слава като светеше, както свети някой много скъпоценен камък, като яспис, прозрачен като кристал.

2. И градът нямаше нужда от слънце, нито от луна да го осветява, защото Божията слава го осветяваше, и неговото светило е Агнето.

3. След това, ангелът ми показа река с вода на живот, бистра като кристал, която извираше от престола на Бога и на Агнето и течеше {Или: Която беше.} всред улицата му.

Устройството на новия Слънцеград (Йерусалим) като ново небе и нова земя е един нов прочит на предсътворенското начало, описано в древнобългарския епос “Сказание за Чулман”:

“Кристално чистите води
на сладостния извор Тиджа,
бликащ до корените на Бой-Терек,
го правят силен и вечноцъфтящ…”

Идеята на новия Слънцеград е вече друга – планетното знание да се трансформира в Божествено съзнание. “Царството Божие вътре във вас е / Лука 17:21/”. Процесът на издигането на Кундалини-Шакти, на Орендата, на Вакана, всички тези термини, с които бе именувана тази Божествена Сила в древната ни вяра, трябва да доведат именно до това изграждане на Царството Божие вътре в човека, за да може той да влезе в новия Слънцеград през портите.
В началото на времената, този Слънцеград, трябваше да има повече външна, физическа формула. Тази формула доведе до създаването на великата ни праисторическа древна култура и произтичащите от нея древни цивилизации по цялото планетно кълбо, на чиито руини и изкуство се възхищаваме днес. Затова слизането/ниспослирането на Орендата, на Вакана, създаваше динамизъм, планетен динамизъм, чиято цел бе небесния ред да стане земен ред, за да не се наруши единството на небето и земята и да се превърне в противостоене, каквото виждаме в много митологични епоси. Затова ние, българите понесохме тази Сила и я приложихме в създаването на Държавата. Държавата бе първото и уникално приложение на Вакана – тази енергия на Абсолюта, която юдаизма нарече Шекина, а християнството – Бог Свети Дух. Затова първото царство на земята бе създадено именно от Божията Майка, която в нашия епос “Сказание за Чулман” е наречена Умай (Балада/Палада), а другаде, с други имена. Затова неслучайно Тома, в своите “Бележки” пише: “Слез при нас, Дух Свети, слез при нас, Свети Гълъбе, слез при нас, Майко скрита.” (Бележки на Тома).
Планетния динамизъм в нашата древна вяра бе създаден по един уникален начин, когато слизането на Вакана бе каптирано в поне четири основни точки: в главата на човека, в опашката на коня, в кръвта и в меча (оръжието). Първите две, създадоха героичното начало в образа на Великия Конник – Сина на Божията Майка, който бе най-яркия израз на планетния динамизъм, и който в близките нам времена бе усвояван повече в образа на Освободител и Закрилник от злото, което сполетява националността ни (Крали Марко освобождава три синджира роби), каптирането на орендата в кръвта бе необходимо, за да може различните племенни групи, да преодолеят своите азови различия и да образуват един Род – Българският народ, който е първия самосъздал се народ на планетата именно чрез действието на великия Вакан, който в образа на Гарвана (Карга), трябваше да литне и да събере 72-те разпръснали се племена от огърлието на Умай, а в образа на Бик, научил българите на скотовъдство. Голямата трагедия на нашия народ днес е, когато азовите различия, събудени от вредни за нашата националност обществени строеве (комунизъм, демокрация) ни разрушават все повече като народ, разхвърляйки ни на отделни безсмислени сами за себе си парчета. А най-добър израз на липсата на присъствието на Светия Дух сред нас и у нас, са политическите партии, главния мотиватор на националното ни раздробяване. Сред тях няма нито един, който може да получи даровете на Светия Дух, без да ги хвърли като бисери на свинете! Затова политическите партии нямат никакви свои собствени идеи за социално-икономическият напредък на българският народ, тъй като при тях няма условия и пригодност за присъствието и осенението на Светия Дух, а за неговото издигане, не говорим въобще. Затова те копират и пригаждат западни и източни идеологии, като по този начин предизвикват небивала духовна и икономическа нищета на българския народ. Те не допускат присъствието на небесната благодат на земята, явяват се ступори за разливането на неговата благодатна сила. Затова нека се види какво е осенението на Петдесятница в християнството, където имаме Един, който се жертва, умира, възкръсва и се възнася, вследствие издигането на Дух Свети в него и отива на Небето, за да им Го прати. Те трябва да чакат в горницата (т.е. в най-висшия духовен свят, до който са достигнали) в единомислие. За да го получат, те трябва да са в единомислие! Къде единомислие по отношение просперитета на българския род и народ в днешните политически партии? Единомислието е опорността и целостта необходима за изливането на Светия Дух – всеки получава свой отделен огнен пламък и според възможностите си го употребява, но го употребява за общото дело, не за своя личен, материален просперитет!
А когато няма единомислие, какво се получава. Получава се Божията казън или корекция – природния катаклизъм чрез огън или вода: “И рече Господ (Бог): Няма Моят Дух да бъде вечно занемаряван от (тия) човеци, защото са плът (Бит. 6:3). Тогава настъпва личната, социалната, народностната и общочовешка беда.
Тази точно лична, социална и общочовешка беда предотваратява осенението на Свети Дух на Петдесетница, защото той сгражда наново разрушения вавилонски стълп – единия говор и единия език, съществувал в зората на човечеството. Слизането на Светия Дух на Петдесетница, вече не смесва езиците тъй, че един да не разбира езика на другите, а чрез Словото възстановява единия праисторически “език” и говор. Определено, обаче, този език не е английският. Това е “езика на Светия Дух.” (Тук виждаме обръщането на Сива/Шива, не вече като разрушител, а като възкресител)
Затова нека да видим как се е получавал Вакана в древната ни Вера. Както казахме, той е бил ниспослиран в първом в главата на Кана или по –точно там, където се намира седмото колело или седмия център. Той не може да го получи, обаче, ако първом не го е издигнал. Иначе се получава разпиляване на Силата и Канът много бързо бива удушаван, т.е. сменян. Издигането извиква Слизането (отваряне на Небето), тъй като Канът се явява естествен духовен притегателен център на небесната благодат. Вътрешния огън, Кундалини-Шакти, диханието за живот, започва да пълзи, да се развива по Бай Терек (гръбначния стълб, централния канал Сушумна) и по средата му се превръща в змия с крила (дракон, змей), а на върха, се превръща в Орел. Трансформацията на змията в орел е именно пълния завършек на издигането на Орендата/Вакана, затова в древната ни вяра, той е изобразяван като Слънчев диск с крила (Гор/Хор) и е поставян над главата на човека. Когато той се издигне, тогава личния огнен език се влива в цялостния Божествен огън, защото там където се срещнат Издигането и Слизането, той се разжарява, разпалва и се излива в света като светлина. Затова източната доктрина имаше един израз: “Това си Ти или Аз съм Това”, а в християнството: “Аз и Отец едно сме”. Тогава от този огън може да отиде и да си вземе всеки, така, както на Възкресение отива да си вземе малък свой пламък от свети Нур и да го занесе у дома.
Затова нека не се лъжем – чумбасът, тази орендическа плитка не се слага само като народностен белег, а и като белег на посветеност, защото, ако слизането на Светия Дух носи осенение и боговдъхновение, то издигането Му като вдъхнато дихание за живот, носи просветление и откровение. Именно там, където са се срещнали вътрешната Огнена сила и външната такава, се създава чумбасът и в праисторическите времена, той често има формата на змия, допълзяла до върха на темето, в по-късни периоди е просто плитка, чието разпущане на отделни по-малки плитки, показва раздаването на небесната благодат.
И тук е местото да се разбере защо Върховната институция в Държавата – канът е “от Бога (Небето) поставен”, а не избран чрез избори, на които човекът търси да издигне своя моментен образ и подобие, за да удовлетвори своята собствена нищета, а след това да се разочарова от него. Това е трагедията на съвременното политическо безумие, а то не създава просперитет на Българската държавност, напротив, води до нейния пълен упадък. Изразът “От Бога (Небето) поставен” е много добре и ясно демонстриран в кръщението с вода:
“3:16 И като се кръсти, Исус веднага излезе от водата; и, ето, отвориха Му се небесата, и видя Божият Дух, че слиза като гълъб и се спускаше на Него;
3:17 и ето глас от небесата, който казваше: Този е възлюбеният Ми Син, в Когото е Моето благоволение.”

Ето го е Канът, това е Царят, това е свещения Избраник, а не избрания чрез избори, чието бъдеще, ще решат пак изборите. Свещения Избраник, това е Отговорността пред небе, земя и народ. Сега вече е ясно, защо Избрания трябва да стане Пратеник, трябва да бъде хвърлен върху три копия, да умре, да отиде на Небето, и оттам да прати благодатните дарове на висшата духовна сила - Орендата/Вакана на своя народ. И защо, ако не умре, казвали за него, че е лош човек. Лош човек е, защото не е достоен на жертва за своя народ и не му носи просперитет. А днес биха го похвалили, че не е глупак.
Петдесетницата в християнството я пряк наследник на празника “Шавуот”, който се пада седем седмици след Пасха и е един от трите най-важни религиозни празници за юдеите. Първоначално той отбелязва края на жътвата на ечемика, а впоследствие - получаването наТората на Синай, 50 дни след избавлението от Египет.
Затова “народното честване” на този празник, има своите разлики с тези от официалното установената догма. Народът ни инстинктивно е изхвърлил, доколкото може от празника онова, което не съвпада с неговия народностен бит и има чужд произход. Затова Духовден при нас е тайнствено свързан с завръщането душите на починалите прадеди в света, от който са дошли, с русалиите, които могат да навредят, но и могат да излекуват, с русалските дружини и въобще със започването на една Русалска седмица, която съвсем ясно е, че няма нищо общо с получаването на Тората на Синай и 50-сетте дни от избавлението от Египет на евреите. Съвсем ясно е, че схващането за прибирането на душите е пряко свързано с ниспослирането на определена духовна сила – (Оренда или Вакан), която спуща небесната стълба, отваряйки небето и прибирайки душите на починалите прадеди. Тук имаме един процес на отваряне и затваряне на небесна порта или портал. Това прибиране на душите и тяхното почитане, не е обаче акт без последствия, защото завръщайки се на небето, те ще изпратят своите дарове към живите, в зависимост от това, какво е било отношението към тях, докато са пребивавали на земята.
Това е пряко свързано с присъствието на така наречените митични същества или сили наречени “русалии”, които идват на земята точно след Петдесетница, т.е. след прибирането на душите на починалите в техния свят. Когато те са благосклонни, то тогава даровете на русалиите лекуват – болният получава в паничката си с вода на русалската поляна стрък от листо или цвят на цветето росен и оздравява, русалиите напръскват житата с “жива вода”, което стимулира растежа на посевите, т.е. просперитета е за цялата човешка и природна общност. Обратното е повече от ясно, болните не оздравяват и умират, в паничките им с вода има пръст или камъче, а други се разболяват от самодивската болест. Тук трябва да отбележим, че самите русалии не са персонифицирани и спокойно можем да ги разгледаме като израз на огнените езици на Светия Дух на Петдесетница, които за тези, които са в единомислие и чистота са благодат, а за тези, които са в зломислие, носят казън. Още повече, че като близък до самовилите персонаж, тяхната проява, вероятно съвпада с тълкуванието на думата “вила, самовила” – “вия, въртя се, вихър, вихрушка”. А един от признаците на появата на Свети Дух на Петдесетница е именно извилата се вихрушка и вятър. Затова най-вероятния и точен израз за тях трябва да е “русадиви”. Ето защо можем да предположим, че разжаряването огнената сила на Орендата/Ваканът на отделни пламъци се е схващало като преминаването или изсипването на тази енергия през Ситото (Плеядите), тъй като такава е неговата роля при филтрирането и разпръскването на небесната благодат. Митичния женски персонаж в случая, с който е персонализирана проявата на духовната сила - русадивите или русалиите, също не е случаен. Някои казват, че митично-приказните, хубави жени с дълги руси коси (волоси, оттук и названието на Плеядите –Волосожари) и прозрачни бели ризи са именно представителите на плеядинския ген на земята. Определено Божието присъствие в човешката общност в древните ни схващания, се е разбирала нееднозначно и многопластово.
Затова за излекуването от русалската болест са се създавали специални дружини като коледарските, нечетен брой, облечени в бели ризи, вероятно седем (за да символизират седемте звезди на Плеядите), наричани “калушари” или просто “русалийска дружина”, които чрез ритуално мълчание и специален обреден танц лекуват от русалската болест. Интересното при този танц/хоро около леглото на болния изпълняван при музикален съпровод е отново “изтъпът”, в който цялата дружина изпада (т.е. изпълзва се наново с божествената сила – оренда/вакан) и счупването на гърне с целебна течност, от водача на дружината – ватафинът, при което болният вероятно обливан с нея, бяга от леглото, а местото му се заема от русалия, от русалската дружина, чиято святост не позволява болестта да го засегне. Едва ли става въпрос за заместване или прехвърляне на болестта, а по-скоро за нейното пълно изчистване. Това вероятно е ритуал за смекчаване и екраниране на отрицателната енергия идваща от Плеядите по времето на Русалската седмица и последствията от нея за човека.
И накрая, връщайки се към светилището “св. Дух”, край село Бойково, можем с чиста съвест да кажем: това е место, където духовната сила е слизала още в древността, оставяла е своите благодатни дарове - знаци, пророчества и видения за бъдещето, тук Божието присъствие е било видимо и реално осезаемо и преминало в християнството е сменило своето име, без да губи своята духовна същност.

Ти си Богинята, която носи лотоса,
Ти, родената в планините,
Носиш на всички спасение,
Светът свидетелства за твоето присъствие,
Защото ти проникваш и в най-дребният му детайл.
Ние те почитаме с тяло, реч и дух,
Теб, която славим като Божия Майка.
(Диамантената колесница, Прослава на богинята Тара като Божествена Майка, късен будизъм))

САЩ "убиха" своя национален герой

2011-05-02T06:40:00.000-07:00

Новината бързо плъзна из медиите като прериен пожар. Юдеофилите веднага похванаха рефрена, и започнаха да възхваляват славната американска армия. Телектората излезе на площадите да ликува и развя американски знамена. А уж са времена на глобализъм..., пък те национално знаме ми развяват. “Обама е мъртъв”, оп, извинете “Осама”. Разликата е само в една буква, но тя е толкова незначителна, че едва ли ще измие вината на създателя на световния тероризъм – САЩ, превърнал се впоследствие в негов главен громител, обавил своего рода “свещена война” срещу него. Не бива да забравяме, физически да умреш не е страшно, важното е да не бъдш жив труп. Може би това е разликата между Обама и Осама, между “б” и “с” Не бива да се учудваме, дали Осама е убит или не, това няма голямо значение, важното е, че САЩ “убиха” своя национален герой. Все пак Осама, не е кой да е, а този, когото ЦРУ обучи да се бори срещу окупационните съветски войски в Афганистан. Вероятно тогава той не е бил враг, а съюзник, а може би агент на ЦРУ под прикритие. Как един агент след това се превръща във враг номер 1 на своите си създатели е честно срещано явление в тези среди, където вербовката на тайните служби създава омерзение в душата на човека, а след това – неистова омраза. В крайна сметка лош или не Осама бе “добре дошъл” на евреите в САЩ, като антитеза, която да оправдае имперската настъпателна политика в Далечния Изток и добър предлог да се нападне Ирак, Афганистан – “световният тероризъм.” Съвсем ясно е, че такова нещо не може да се развие без подкрепата на някоя “Велика сила”, която после почва да си “пати” от това. На американската сбирщина от прошляци, която някои гордо наричат “нация”, е нужен външен враг, за да не се разпаднат като нация. Това се случва, обикновено, когато една нация, няма свои, собствени вътрешни ценности и култура. Американската е такава – цивилизация, технологии, но не и култура. Липсата на собствен облик на една нация, води до нейното бързо израждане и разпад. За да го няма, трябва една обединителна идея и това е идеята за врага, за лошия, за злия и собственото си самоообладаване като единственото “добро” на света. И ако Осама бе лош, то тогава не са ли зли, тези, които го създадоха, за да борят руснаците? Тези въпроси, едва ли ще намерят отговор в оскотялото американско стадо. Пропагандата, че Осама е лошия, а Америка –добрата, така е промила мозъците им, че те излизат навън, за да празнуват смъртта, несъзнавайки, че празнуват гибелта на собствения си национален герой, разкрил по един уникален начин лицето на цялата им нация. Теза+Антитеза, Синтезата е постигната. Новият Пурим е основан и ще се празнува. На него, ще се чества не смъртта на Аман, а смъртта на Осама. И с това ще се решат всички световни беди. Но светът няма нужда от нов Пурим, а от Нова Идея за културен и духовен възход.

Тук виждате как пропагандата си е свършила работата, промила е мозъка на младите и тяхната мечта на живота е сбъдната - Осама е мъртъв. Ние също вървим в тази посока с матриала в България. По същия начин на манипулация, дойде на власт Тиквата, чрез засилена медийна реклама, в основата, на която стояха хора, работещи в телекомуникациите. Медийната реклама, крепи правителството и до днес. Медийните изявления са по-важни от реалните действия.

Тук сред тълпата виждам поне 3-ма евреи.

За финал искам да добавя само едно, докато евреите празнуват "убийството" на Осама, (което е своего рода религиозен ритул), а Цвък, Цвък, продължава да гони и стреля по автоджамбази откраднали, БМВ джиповете на близки до властта тузари, пияни и дрогирани терористи продължават, да убиват с колите си Българи. На Връх Великден, бяха убити в терористична така 6-ма българи, а днес на Самоводската чаршия във Велико Търново, отново по идентичен начин бяха ударени 5 човека. Някои казват, че Осама бил "убит". Аз пък мисля, че той си живее кротко в България и чудесно се забавлява.