Левски в Крайните времена

"Ние желаеме, щото тая земя, която е населена с българи, да се управлява български, т. е. съобразно с нравите, обичаите и характера на българския народ; а ония земи, които са населени с румъни, със сърби, с черногорци и с гърци, да се управляват съобразно с характера на румънския, сръбския, черногорския и гръцкия народи."

(В. Лъвский, Из "Нареда на работниците за освобождение на българският народ")




138 години след гибелта на Левски, Българската държава все още я има, поне на хартия, българското население все повече се топи, а утопията за “чиста и свята република”, отдавна я отлетяла. С всяка година, ние прибавяме по една цифра към годините от гибелта му, но все повече го губим в себе си. Левски безвъзвратно си отива от нас. Гибелта му за обикновения населяващ тази територия, т.е. за мат’ряла е без всякакво значение. Тя не му говори нищо, защото в него идеята за подвига и саможертвата отдавна е угаснала, а на преден план стои идеята за оцеляването; защото пред него не стои понятието “Родина”, а идеята за Световната държава, в която той може свободно да хойка, развявайки съдраните си потури из екзотичните кътчета на изстрадалата планета. Отбелязването на гибелта на този велик българин е повече институционално и машинално. Дори някои управляващи изпитват и известно неудобство. Сигурен съм. Защото не са българи. И защото така го изисква държавния протокол. А в сърцата на електората им, не е останало нищо, което да напомня за него. В тях сега са загнездили хай-лайф личности със съмнителни човешки качества и помпозен медиен образ. Днешния водач има образа на средностатистически чиновник с папка и вратовръзка, който говори меко и благо, има добри обноски, или е герой в сапунен сериал. В никакъв случай ние няма да видим образа на човек, който с национално-освободителна идеология, сабя и пистолет призовава към промяна на държавноустановения ред. Той не е удобен. Понятието “промяна чрез революция” или “освобождение чрез революция” се замени с “промяна чрез еволюция”. Но политическата класа не еволюира. Еволюцията за нея е печелене на време, да се укрепи още по-добре и да изземе инициативата от населението чрез превантивни мерки, които ще и дадът пожизнен статус. Получава се парадокс, в който еволюцията - безкръвната революция, не сработва и извиква на живот кръвната еволюция – революцията. Дори така беше и в Османската империя. Въвеждането на Хатихумаюна и Хатишерифа с цел реформа на империята, не сполучиха и доведоха до раждането на фигурата на Левски и възстановяването на Българската държава.
Затова Левски днес е чужд и неудобен, защото напомня за понятието “ държава”. Държавата днес не е на почит, дори сред самите управляващи. След 67 години на болшевизъм и демонокрация, тя стана средство, но не отговорност, фирма с активи, но не и дълг завещан от дедите, и още по-страшното – не е бъдеще за народа, който я населява. Ясните и директни думи на Апостола изречени като напътствия към неговите байновци някога, днес осветляват нищетата на управляващата политическа класа в България. А тя е производна на възпроизвелия я мат’рял. Не, че мат’ряла през Възраждането бе екстра качество. Всички сме чели, негодуванието на Левски от него. Но той успя да създаде комитети, да се организира в някаква степен вътрешно и да вдигне въстание. Докато ние днес, фактически в икономическо и политическо робство, дори не можем да разберем, че сме в такова! Дори къртиците са по зрящи от нас. А колко е неудобен Левски ще разберете, само от това, че България от 1944 г., насам непрекъснато е прикачана на буксир от един политико-икономически блок към друг, което фактически я ликвидира като държава, която може да функционира самостоятелно. Идеята за самостоятелността прави Левски неудобен. А той е неудобен и зарад това, че е носител на идеята за националното обединение в името на Свободата, която отхвърля всякакви политически идеологии, на които стъпват политическите партии, за да векуват. Затова образа на Левски, те употребяват, боядисвайки го в боята на собственият си партиен примитивизъм. А националното обединение го разбират: да направят, кога дойдат на власт - от целия българския народ, собствен електорат. А Левски рече: “Свобода и всекиму своето”. Политическата олигархия в България разбира Свободата като възможност, мат’ряла да работи за нейния просперитет, сепарирайки го на враждуващи една с друга фракции по идеологически признак, без да му позволява една обща идея да го обедини. А тази идея е националната идея. Националната идея е безсъмненост в ближния и братска подкрепа за личния и обществен просперитет, за просперитета на нацията. Не личния интерес е водещият, а просперитета на другия, защото той е и твой просперитет. Това са началата на националната държава. Точно тази държава Левски искаше да възкреси, като създаде комитетите, въплъщаващи нейните начала и закони и ги обедини в един общ организъм – комитетската мрежа, която е всъщност скелета, който трябва да облече в плът чрез националната революция. Той не ратуваше за интернационална държава, макар, че дефинира “чиста и свята република”. Отделен е въпроса, дали републиката сама по себе си, може да бъде чиста и свята, но такива са били въжделенията на времето, водени от модернизма на илюминизма, чиито утопии преживяваме днес чрез разрухата на собствената си държава и своята вътрешна разруха като хора. Много смешни са опитите днес, управляващата върхушка да нагоди Левски към модерните времена на глобализма. Истина е, че той каза: “Когато освободя своя народ, ще отида да освобождавам и други”. Но “когато”. Това не значи “износ” на революции, нито болшевишки, нито демократични, каквито наблюдаваме днес. Нито “внос” на такива. Износа и вноса на чужди ценности са изключени при националната държава. Първом е свободата на своя народ и националната му идентичност, която е тотално застрашена и изличаваща се в една Османска империя, както днес е тотално застрашена и обезличаваща се в глобално-интернационалната юдейска империя, маршируваща по планетата. Идеята да се опреш на своите собствени сили е уникална сама по себе си, защото това е да потърсиш вътрешните, скрити резерви в своя народ, да ги развиеш до степен на сили, които възраждат вярата в бъдещето. Вярата в себе си е изключително мощен тласък не само за личността, но и за народността като цяло. Защото едно е да копаеш злато от собствения си златен рудник и сам да направиш изделия с културна стойност, друго е да го дадеш на съхранение във Федералния резерв и въз основа на него да ти печатат хартиени банкноти. Да, днес ни е необходимо именно митичното Златното рухо, но от собствения ни златен рудник – да повярваш в себе си, да повярваш в ближния си, да разбереш смисъла на саможертвата, която Левски ни завеща. Неговата саможертва му отреди безименен и незнаен гроб, но не създаде гроб за България. Той не погреба Родината си, той погреба себе си, за да възкръсне Тя. Това нещо е крайно неразбираемо за политическата върхушка, която за него днес, говори с неудобство и едва ли не е склонна да го нарече “терорист”, а “андрей райчевците” ще го приравнят до ранга на висаджийска и сикаджийска мутра. Това е опит да възвеличиш собствената си незначимост като кажеш колко е неизмерима Вселената, но колко голям всъщност се виждаш в нея ти. И как няма нужда от Левски днес, защото си имаме много такива като него – мутри. Низостта стигна дотам, че една такава Мутра стана и министър-председател на държавата. А когато искаха Левски да турят за цар, той категорично отказа. Защото знаеше тайната на Царете без Корони – саможертва, безименен гроб и смърт, от която не се умира, защото: “Времето е в нас и ние сме във времето, то нас преобръща и ние него преобръщаме.” Времето преобърна българския народ и Българската държава, сега ние него да преобърнем, за да възлезем към Вечността, и родим Лъвът, който ще снеме печатите от Книгата на Живота.