Олигархията в Гоцев Тиквостан се наака

Политическата олигархия в Гоцев Тиквостан се насра от страх. Наакването и се състоя при поредното дерби между Уефски и ЦСКА, което явно управляващите са си представили като начало на масови народни вълнения срещу правителството. Подобен страх витае в главите на управляващите, защото те знаят, че управляват не по-добре от Кадаифа и че подобно развитие на събитията може да се случи и в България и да застраши безметежното им папкане, кътане на авоари в Си Банк и всекидневно ходене на масажи, спа-процедури, които не само отъняват бюджета, но и опапват резерва. Отгоре на това, “богоизбраните” и работа не вършат, сакат друг да се труди върху телесата им. Най-лошото е, че от това няма да поумнеят, няма да сложат някоя нова гънка в мозъка си. Ще си останат само с богоизбраността. Богоизбраност, която, обаче свидетелства за това колко са нищожни, а не колко са велики. Истинско рядко щастие и конвулсии в кенефа са получили Тиквата и сие, когато стените на клетката, в която са напъхали 3000 човека, взели, че паднали. Така падна и Берлинската стена, а може би, така, ще падне и един ден Стената на Плача. Може би Тиквата не знае, че така паднаха и Стените на Йерихон. Евреите, обаче, искат Стената на Плача да е вечна. Защото къде ще се моли след това на Господ, Тиквата?
От страх този сценарий да не се сбъдне Тиквата по свой стар навик, взел че заповядал полицаите да изтласкат всички 3000 човека вън от клетката и стадиона и се почна пак една. Все пак, Стената на Плача е повече от нужна на Тиквостий. На нея той се оплаква от това, как другите правителства са лоши, и по стар еврейски навик моли Господ да ги накаже, защото нему сърце не му давало. Явно без сърце е останал Тиквата, когато е видял своята бъдеща власт застрашена на януарския митинг на жълтите павета, пред Парламаменто, та пак въдвори полюцията да бие наред, тъй както “турчин не е бил”. Сладък е блянът за властта, слaдко е да смениш пустите му генералски лампази с министър-председателското кресло. Най-големия кошмар на Тиквата, обаче бил друг. Най го било страх от това, че и тук, както при Кадаифа, ще се развеят монархически знамена. Тиквата иска да е цар, ама в република, щото в монархията ще си остане свинар или бияч в охранителния бизнес. А може прост цървулар. Все тъмни сенки от миналото, които закриват сладките мечти в пухеното министър-председателско кресло.
Да набухаш 3000 човека в клетка, с идея за звероукротяване, не е просто решение на някой болен мозък, или полицейски недоимък, това е провокация. Провокация срещу Свободата. Този акт, показва какво мислят управляващите за тези, които управляват и как смятат да ги третират и за в бъдеще. За в бъдеще – клетки, много клетки. И на всяка клетка – микрофон. (Няма само Ал Кайда да създава клетки); за в бъдеще – всички недоволни в концлагер. Концлагерите също са еврейско изобретение, на цар Давид за унищожаване на околните народи. А тук – за недоволния телекторат. Аристократичните ушенца на управляващата клика не обича кравата да мучи, а иска просто кротко да си пасе на поляната и много много да не я еня, какво мисли да я прави пастирът. Затова Тиквостий заповяда – бой. Бийте ги тия, дето искат да излязат вън от клетката. Правителството пари е давало за нея, а те ги пилеят в разхищение, рушейки я. Вандали с вандалите му! Полюцията отдавна знае, че адреналинът по стадионите има опасност да прелее в необяснима любов към Парлама-мента – народната кочина, където на воля грухтят прасета от всякакви политически партии. Но там грухтенето е позволено, преяждането с власт – също. Но народа е гладен и е възможно да направи всичко възможно да заколи прасетата, нищо че Коледа мина, а следващата е още далече. Агнета за Гьоргьовден, не се предвиждат. А не всички са вегетарианци, за да ручат само Тикви. А те големи, големи, ама отвътре сухи. Нямат вътък. Требе си медец или захарчица да ги поръсиш, а то във времена на криза – ядец! Другия зарзават пък се оказал заразен с радиация от новостроящата се Белене. Угодия нема, кризата ни влиза, а народа става все по-недоволен, уж хрупа кротко засухрена тревица с рядък киселец, ама гат хрупа все едно разярен кошер пчели бръмчи! Страх го фана Тиквата в мислите му, рядка течност потече от засукания крачол на панталона му, нищо, че засега “народния гняв” е само по трибуните заради някаква топка, която весело подскача по зеления чим. Нищо никаква игра, пък води до такова наакване в Гоцев Тивостан, че задръсти тоалетните на Министерския съвет с невъобразима воня – вонята на развалено яйце и сяра. Някой вдигна телефона, за да може по-бързо Президенто да свика Съвета по национална сигурност, забравяйки малката подробност, че там може да върлува зараза от трипер и други венерически болести, получени следствие чифтосването на турски бик с българска крава, нейде, из дебрите на българо-турската граница.

Левски в Крайните времена

"Ние желаеме, щото тая земя, която е населена с българи, да се управлява български, т. е. съобразно с нравите, обичаите и характера на българския народ; а ония земи, които са населени с румъни, със сърби, с черногорци и с гърци, да се управляват съобразно с характера на румънския, сръбския, черногорския и гръцкия народи."

(В. Лъвский, Из "Нареда на работниците за освобождение на българският народ")




138 години след гибелта на Левски, Българската държава все още я има, поне на хартия, българското население все повече се топи, а утопията за “чиста и свята република”, отдавна я отлетяла. С всяка година, ние прибавяме по една цифра към годините от гибелта му, но все повече го губим в себе си. Левски безвъзвратно си отива от нас. Гибелта му за обикновения населяващ тази територия, т.е. за мат’ряла е без всякакво значение. Тя не му говори нищо, защото в него идеята за подвига и саможертвата отдавна е угаснала, а на преден план стои идеята за оцеляването; защото пред него не стои понятието “Родина”, а идеята за Световната държава, в която той може свободно да хойка, развявайки съдраните си потури из екзотичните кътчета на изстрадалата планета. Отбелязването на гибелта на този велик българин е повече институционално и машинално. Дори някои управляващи изпитват и известно неудобство. Сигурен съм. Защото не са българи. И защото така го изисква държавния протокол. А в сърцата на електората им, не е останало нищо, което да напомня за него. В тях сега са загнездили хай-лайф личности със съмнителни човешки качества и помпозен медиен образ. Днешния водач има образа на средностатистически чиновник с папка и вратовръзка, който говори меко и благо, има добри обноски, или е герой в сапунен сериал. В никакъв случай ние няма да видим образа на човек, който с национално-освободителна идеология, сабя и пистолет призовава към промяна на държавноустановения ред. Той не е удобен. Понятието “промяна чрез революция” или “освобождение чрез революция” се замени с “промяна чрез еволюция”. Но политическата класа не еволюира. Еволюцията за нея е печелене на време, да се укрепи още по-добре и да изземе инициативата от населението чрез превантивни мерки, които ще и дадът пожизнен статус. Получава се парадокс, в който еволюцията - безкръвната революция, не сработва и извиква на живот кръвната еволюция – революцията. Дори така беше и в Османската империя. Въвеждането на Хатихумаюна и Хатишерифа с цел реформа на империята, не сполучиха и доведоха до раждането на фигурата на Левски и възстановяването на Българската държава.
Затова Левски днес е чужд и неудобен, защото напомня за понятието “ държава”. Държавата днес не е на почит, дори сред самите управляващи. След 67 години на болшевизъм и демонокрация, тя стана средство, но не отговорност, фирма с активи, но не и дълг завещан от дедите, и още по-страшното – не е бъдеще за народа, който я населява. Ясните и директни думи на Апостола изречени като напътствия към неговите байновци някога, днес осветляват нищетата на управляващата политическа класа в България. А тя е производна на възпроизвелия я мат’рял. Не, че мат’ряла през Възраждането бе екстра качество. Всички сме чели, негодуванието на Левски от него. Но той успя да създаде комитети, да се организира в някаква степен вътрешно и да вдигне въстание. Докато ние днес, фактически в икономическо и политическо робство, дори не можем да разберем, че сме в такова! Дори къртиците са по зрящи от нас. А колко е неудобен Левски ще разберете, само от това, че България от 1944 г., насам непрекъснато е прикачана на буксир от един политико-икономически блок към друг, което фактически я ликвидира като държава, която може да функционира самостоятелно. Идеята за самостоятелността прави Левски неудобен. А той е неудобен и зарад това, че е носител на идеята за националното обединение в името на Свободата, която отхвърля всякакви политически идеологии, на които стъпват политическите партии, за да векуват. Затова образа на Левски, те употребяват, боядисвайки го в боята на собственият си партиен примитивизъм. А националното обединение го разбират: да направят, кога дойдат на власт - от целия българския народ, собствен електорат. А Левски рече: “Свобода и всекиму своето”. Политическата олигархия в България разбира Свободата като възможност, мат’ряла да работи за нейния просперитет, сепарирайки го на враждуващи една с друга фракции по идеологически признак, без да му позволява една обща идея да го обедини. А тази идея е националната идея. Националната идея е безсъмненост в ближния и братска подкрепа за личния и обществен просперитет, за просперитета на нацията. Не личния интерес е водещият, а просперитета на другия, защото той е и твой просперитет. Това са началата на националната държава. Точно тази държава Левски искаше да възкреси, като създаде комитетите, въплъщаващи нейните начала и закони и ги обедини в един общ организъм – комитетската мрежа, която е всъщност скелета, който трябва да облече в плът чрез националната революция. Той не ратуваше за интернационална държава, макар, че дефинира “чиста и свята република”. Отделен е въпроса, дали републиката сама по себе си, може да бъде чиста и свята, но такива са били въжделенията на времето, водени от модернизма на илюминизма, чиито утопии преживяваме днес чрез разрухата на собствената си държава и своята вътрешна разруха като хора. Много смешни са опитите днес, управляващата върхушка да нагоди Левски към модерните времена на глобализма. Истина е, че той каза: “Когато освободя своя народ, ще отида да освобождавам и други”. Но “когато”. Това не значи “износ” на революции, нито болшевишки, нито демократични, каквито наблюдаваме днес. Нито “внос” на такива. Износа и вноса на чужди ценности са изключени при националната държава. Първом е свободата на своя народ и националната му идентичност, която е тотално застрашена и изличаваща се в една Османска империя, както днес е тотално застрашена и обезличаваща се в глобално-интернационалната юдейска империя, маршируваща по планетата. Идеята да се опреш на своите собствени сили е уникална сама по себе си, защото това е да потърсиш вътрешните, скрити резерви в своя народ, да ги развиеш до степен на сили, които възраждат вярата в бъдещето. Вярата в себе си е изключително мощен тласък не само за личността, но и за народността като цяло. Защото едно е да копаеш злато от собствения си златен рудник и сам да направиш изделия с културна стойност, друго е да го дадеш на съхранение във Федералния резерв и въз основа на него да ти печатат хартиени банкноти. Да, днес ни е необходимо именно митичното Златното рухо, но от собствения ни златен рудник – да повярваш в себе си, да повярваш в ближния си, да разбереш смисъла на саможертвата, която Левски ни завеща. Неговата саможертва му отреди безименен и незнаен гроб, но не създаде гроб за България. Той не погреба Родината си, той погреба себе си, за да възкръсне Тя. Това нещо е крайно неразбираемо за политическата върхушка, която за него днес, говори с неудобство и едва ли не е склонна да го нарече “терорист”, а “андрей райчевците” ще го приравнят до ранга на висаджийска и сикаджийска мутра. Това е опит да възвеличиш собствената си незначимост като кажеш колко е неизмерима Вселената, но колко голям всъщност се виждаш в нея ти. И как няма нужда от Левски днес, защото си имаме много такива като него – мутри. Низостта стигна дотам, че една такава Мутра стана и министър-председател на държавата. А когато искаха Левски да турят за цар, той категорично отказа. Защото знаеше тайната на Царете без Корони – саможертва, безименен гроб и смърт, от която не се умира, защото: “Времето е в нас и ние сме във времето, то нас преобръща и ние него преобръщаме.” Времето преобърна българския народ и Българската държава, сега ние него да преобърнем, за да възлезем към Вечността, и родим Лъвът, който ще снеме печатите от Книгата на Живота.

Луков марш за България

Българската армия днес е едно нищо, защото в редиците си няма генерали като този; Българската армия днес не може по никакъв начин да влияе и създава политическите събития, нито историята, защото няма генерали като този. И докато Българската армия няма генерали като този, тя е обречена да загине.
===================================================================================

Запасният генерал Христо Луков е роден на 6-ти януари 1888г. в гр. Варна. Завършил е Военното на Н.В.училище през 1907 година и е произведен в първи офицерски чин подпоручик на 27-ми випуск.

Бойната си дейност е започнал като батареен командир във 2-ри артилерийски полк, 6-та дивизия. В Първата световна война е участвал във всички бойни действия с 1-ва и 5-та дивизии като командир на отделение. На 23 ноември. 1935 година му беше поверен най-отговорният пост във военната йерархия - министър на войната. Генерал Христо Луков заема този пост до 4 януари 1938г.

Своите жизнени сили и труд той отдава за издигане българската артилерия на завидна висота. Още от ранна младост генерал Христо Луков се бе отдал с жар в служба на Родината. В качеството му на батареен командир през Първата световна война той се проявява като един от най-храбрите командири.


Ще споменем и за великия подвиг, който извършва тогава. Годината е 1918-та. В последните дни от войната комунистическата пропаганда успява да подведе войниците, които напуснали фронта се насочват към главната квартира на армията ни в гр. Кюстендил, а други обявяват Радомирска република възглавявани от земеделеца Райко Даскалов. Възползвайки се от това критично за България положение, сръбска пехота настъпва към гр.Кюстендил по долината между Царев връх и Калин камък и със снаряди обсипва почти обезлюдените български позиции. Командирите не са в състояние да възпрат нашите отстъпващи войници. На позицията останал само майор Христо Луков с четири оръдия. В този критичен момент българските оръдия пад командата му загърмели и страхотен огън обсипал настъпващите сърби. Те били отблъснати. Примирието вече е било подписано. На другия ден подполковник Томич поискал да поздрави българските артилеристи спрели настъплението му. Войниците посочили Луков, който още бил с обгоряло от артилерийската стрелба дим лице. “А другите?“- попитал Томич. “Те бяха няколко овчари и козари, които подаваха снарядите на майор Луков при стрелбата”- бил отговорът. Сърбинът изревал от яд, но скоро се овладял и поздравил майор Луков за големия подвиг извършен от него. “В историята на Франция”, продължил подполковник Томич, има също един, който останал сам да брани Родината си - маршал Пей. Щастлива е България, че има такива защитници офицери.”

Ако не беше геройския подвиг на майор Луков, с необуздания си шовинизъм сърбите щяха да претендират по Ньойския диктат и гр. Кюстендил да бъде включен във "Велика Сърбия".

След уволнението му, динамичната натура на генерал Луков намира своето място в гражданския обществен живот в средите на българските патриоти. Той разбира, че отпор на левите сили може да даде само българският възрожденски национализъм, и застава начело на Съюза на Българските Национални Легиони /СБНЛ/

“Спомням си, като че ли това беше вчера”- казва легионерът Йордан Хаджинонев, през м.ноември 1942г. се състоя Национална конференция в гр.Варна, на която пристигна генерал Луков, придружен от членове на Централното ръководство. След всички приети от устава правила, при откриването на конференцията се пристъпи към разглеждането на различни организационни въпроси. Един от делегатите зададе въпрос: “Господин генерал, благодарение на Германия, по точно на Хитлер, ние получихме Южна Добруджа, Македония, Тракия, и е редно да отидем на помощ и помогнем на нашите съюзници”. Болшинството от делегатите бяха на същото мнение. Генерал Луков след като изказа възхищението си за готовността ни за саможертвата, която искаме да направим в името на един идеал каза: “Господа, генерал Луков не може на своя глава да организира и поведе армия. Има цар, има и отговорно правителство. Ако правителството реши да изпрати войски на Източния фронт и ми възложи да ги поведа, аз не ще откажа.

Така бе взето решение, ако правителството разреши, да се отиде на помощ на Африканският корпус на ген. Ромел.

Започна приготовление из цялото ни обединено царство. От Добричкия легион “Стефан Караджа” бе съставен списък на около 100 души младежи с пламенно национално въодушевление. Но тия наши мечти не можаха да се осъществят поради убийството на генерал Луков, само три месеца след Националната ни конференция.

Годината е 1943-та. Германските армии воюват в Съветския съюз. А у нас комунистическата партия, по нареждане от Москва организира “бойни групи” за ликвидиране на “народни” врагове. Една от жертвите им трябвало да е и ген. Луков. Денят също е определен – 13 февруари. В този ден към 20.50ч. генералът отива към дома си на ул. “Артилерийска” 1. Като отворил входната врата, на вратата на хола се показала дъщеря му Пенка, която чула, че баща й се прибира и излязла да го посрещне. Случаят пожелал тя да бъде единственият свидетел на убийството. От нейните показания се узнава следното: “Генерал Луков пристъпил прага на входната врата и се обърнал с лице към улицата, да я затвори. В този момент непознат мъж с широки и тъмни очила застанал на вратата и стрелял в гърдите на генерала. Дъщерята изпискала, а той, макар и ранен, се опитал да влезе в дома си. Убиецът влязъл подир жертвата си, дал още три изстрела и избягал. Генералът се струполва мъртъв на пода.

СЛЕД УБИЙСТВОТО ПОСЛЕДВА ИМПОЗАНТНО ПОГРЕБЕНИЕ
“Тялото на покойника беше пренесено от домът му в черквата при Военното на Н.В училище. Към 12 часа по обед от двете страни на алеята за училището се бяха вече наредили в шпалир няколко хиляди млади легионери и съмишленици на генерала. Черквата беше препълнена с народ. Едва успяхме да се доберем до входа на черквата. На погребението присъстваха: Н.В.Царят, Н.Ц.В. княз Кирил, висши офицери, министри, военни аташета н др.

От името на войската говори полковник Попов, от името на запасните офицери- генерал Илинов, от името на Българските Национални Легиони- Илия Станев, който изтъкна с пламенни слова, че генерал Луков завещава на българския народ беззаветна служба на род и Родина, бидейки самия образец на доблестен гражданин и смел воин, с непоколебима вяра във възхода на българската национална кауза.

Погребението беше извършено в централните софийски гробища. Пръв говори от името на Съюза на запасните офицери полковник Илчев и след като описа достойния жизнен път на големия българин завърши с думите: “Чужденци намериха свое оръдие да посегне върху живота на генерала, за да лиши българският народ от един голям воин с висши граждански и войнишки добродетели. Голяма и всеобща е скръбта на всички ни.”

Така умря ген. Христо Луков, но делото му посветено на Родината остава пример за поколенията български националисти и ще живее вечно.

За спасяването на "българските" евреи

Юдаистката ерес е злокачествен тумор, който трябва да се изреже
(Томас де Торквемада)

След блаженото лизане на еврейски задници, което Гробовото правителство започна с встъпването в своя мандат, совалката на Тиквата до Изсра-ел, непрекъснатите совалки на министри от неговото правителство до Тел Афиф, обещанието на земеделския му министър безпроблемно евреите да купуват земеделска земя в България чрез подставени фирми и лица, безпардонните изказвания и наставления на посланика Гендлер в интервюта на богопомазани вестници, дойде и очакваното – председателя на “българския” Парлама-мент, рабфашката болшевичка Цецка Цачева да изнесе и реч на специална сесия пред Кнесета. Оттук не е далече деня, когато най-вероятно външния министър на Изсра-ел, Авигдор Либерман или министър-председателя на тази “държава”, ще изнесе реч на специална сесия на “Българският” Парлама-мент. А в обозримо бъдеще, под надслова на обединението на всички пролетарии или на всички моше- ници, ще се стигне до обединението на двата Парлама-мента в един, за по-добро функциониране.
Това едва ли ще има кой знае какво значение за липсваща държава като България и псевдодържава като Изсра-ел. Общия Парлама-мент ще даде възможност моше-ничеството и корупцията да бъдат узаконени и да достигнат небивал блясък, който ще смае световната съвест. Така или иначе, всеки уважаващ себе си юдеин е ляв, когато трябва да се разруши дадена държава чрез революция и десен, когато трябва да влезе в управлението й, за да я окраде. За евреите – дясно и ляво, не са идеологии, те са лостове за постигане на определени цели. Лявото и дясното са идеологии само за гоите – забавачница на ума, отклоняване на вниманието, от истинската същност на паразитизма, дълбоко вкоренен в юдейската психология. А тя е психология неспособна да пожертва самата себе си в името на другия или в името на нещо висше. Тя е психология, която дори не може да се пожертва в името на своя собствен Бог! Исторически Вехтия Завет ни свидетелства за това. Там вместо родоначалникът им Авраам да пожертва сина си Исаак, пожертва животно - овена. Благочестивото тълкуване на този текст е, че така Господ изпитал послушанието на Авраам, което е абсолютна демагогия. Тази случка показва неспособността на този народ да жертва себе си в името на нещо висше и свято. Там стои не послушанието, а страхът за самия себе си и първородството. Този акт, след това така враства в психологията на юдейството, че се превръща в традиция при тях да пожертваш всички останали заради себе си, да пожертваш гоя, заради евреина. Затова ние не можем да се съгласим с изрази като “вековните приятелски чувства на българите към евреите”. Не е добре в политически речи да се вмъкват идеите прокламирани от масонското издателство “Тангра Танакра” за някакви взаимности в историческото съжителство между тях и нас. По-добре е човек да се обърне към нашите възрожденски писатели и поети, които много добре описват заслугите на еврейството за падането на столицата Търновград (“Жидов гроб”) или описанието им от наш възрожденец като Любен Каравелов на тяхната физическа и духовна нищета. Още повече, че в народния ни изговор съществуват отрицателни наричания като “жолто еврейче” и “жолта базигряна”. Днес подобни изказвания биха били сложени в графа “расизъм” и “антисемитизъм”, а съответните автори осъдени за отричане на холокоста. Съвсем неслучаен става факта, че редица от тях постепенно почнаха да биват сваляни от учебниците в българските училища. Това е национално престъпление и предателство, за което в обозримо бъдеще, ще потърсим сметка.
Юдеите трябва да разберат, че термина “свобода на словото” не означава писане и изговаряне на това, което те кажат по собствените им медии или от устата на отгледани от тях научни и обществени светила. То включва и отричане на холокауста и семитизма. Иначе не е “свобода на словото”. Защото да кажеш една купчина глупости по телевизията, да натириш България в кочината на “евроатлантическите ценности”, а да ти бъде забранено да посочиш истинската причина за злината по света, това не е “свобода на словото”, това е “диктатура над словото”. Това е същото, като да забраниш “Моята борба”, при все, че няма по-добро четиво в света, което да ги охарактеризира така добре и целия еврейски елит, да го пропрочита. Хубаво е, когато други пишат за теб, дори лоши неща...Това е “реклама”. Истина, а не реклама е, обаче събитието “Марко Кралевити убива солунско еврейче”. Нашият народ, уж воден от вековни приятелски чувства към евреите, взел, че включил в борбата срещу солунското еврейство дори митичния Конник-Герой, наречен в епосите “Крал Марко”. Ясно е, че Марко Кралевити не отива да чете проповеди в някоя синагога в Солун. Това идва да покаже, че след като през 1492 , евреите са натирани от Испания, заселването им в пределите на Османската империя не е посрещнато с братски приятелски чувства от нашите деди, тъй като все още е ярък спомена от отварянето портите на Търновград от юдеина, получил след това и полагаемия му се “жидов гроб”. Точно такова отваряне на портите на Българската държава, направи и подставеното лице на Ротшилд в България – Соломон Паси, срещу когото имаше дело за изнасяне на секретни държавни тайни в посока Тел Афиф. Няма да ви казвам, че “солунско еврейче” е прозвище - символ на втория център на злото, втория център на оробяване на българската народност, защото след заселването им в нашите предели, евреите по никакъв начин не са считани за “рая”, каквато по-нанатък се превръщат българите. Остава да се запитаме, дали това не става под давление точно на тази общност, обособила своя Балкански Йерусалим в град Солун. Де факто убиването на “солунското еврейче” е символ на разрушението на този Балкански Йерусалим като източник на зло за българската народност. И днес ние чакаме отново, някой Марко Кралевити да убие “солунското еврейче”, което вече се намира не в Солун, а в “българския” Парлама- мент. Този Парлама-мент начело с рабфачката Цецка Цачева се е превърнал в източник на проповед на юдаизъм и семитизъм (сатанизъм), той се е превърнал в една огромна синагога, в която заседава зловещия Синедрион.
Защото ние не можем да се съгласим с изказване като това

“България е държава, която векове е била кръстопът и живеейки на кръстопътя, сме се научили да общуваме.
Само с общуването, с разбирането на другия, може да се обясни един от най-важните, най-славния епизод в българския ХХ век – спасяването на българските евреи по време на Втората световна война.”

Това изказване е една огромна манипулация. Спасяването на живеещите на територията ни евреи е от значение само за евреите и огромна жертва от наша страна. По никакъв начин това не е най-славния епизод в българския 20-ти век. Това е абсолютна манипулация на историята. Най-славните епизоди, това са независимостта на България, Балканската война, връщането на Южна Добруджа обратно в Българската държава. Най-срамния – ликвидирането на Третото българско царство и обявяването му за република, чрез незаконен и невалиден референдум. В основата му стояха отново юдеи, които се биха срещу него в партизанските отряди. Това е факт. Плочите на избитите евреи взели участие в партизански отряди са навсякъде. Явно са били много усърдни в желанието да стрелят срещу българската жандармерия. Или да дадът пример на подлъганите млади момчета, взели участие в “антифашистката борба”. Оттук вече трябва да ви стане ясно какъв е характера на този “народен съд”. Това е военен трибунал за разправа, физическо ликвидиране и отмъщение за избитите в жандармерийските акции “богоизбрани” и трибунал за разделение и противопоставяне на българският народ по идеологически признак, чиито смъртносни отровни плодове ядем дори днес. Националната ни съвест трябва да осъди и поругае историческите дела, довели до избиването на българи от други българи, в угода на чужди идеологии, каквато е и идеологията на капитализма, от която произхожда идеологията на комунизма.
Но да се върнем на този исторически акт – спасяването на “българските” евреи. Какво представлява той? Накратко, този акт е исторически урок по милосърдие, преподаден от българския народ на юдеите. Той няма нищо общо с “общуването”, защото и днес чувам евреи да казват: “не знаем защо са го направили българите”. На тези човекоподобни, въобще не им става ясно и им е непонятно защо сме ги спасили. Затова този ден при тях минава неглиже и без ясно изразено разбиране и благодарност. А на този ден, всеки уважаващ себе си юдеин в знак на признателност би трябвало да целува ръка на своя съсед българин.
Затова днес се стига до парадокса, ние да го честваме, все едно сме спасили самите себе си и да го отбелязваме. Защо? Защото те нямат втъкана в своя народностен организъм същността на милосърдието и не могат да го разберат. Неслучайно те разпнаха този, който им каза: “не жертви искам, а милост”, а си поискаха разбойника Варава. Защо? Защото те носят Разбойника в психологията си.
И ако трябва да използвам християнски термини, какво е акта на спасяването на евреите? Това е българската “Проповед на Планината”, насочена към историческото битие на юдеите, което е битие на нескончаем холокауст над народите, които срещат по пътя си към “Обетованата земя”, като демонстрация на “богоизбраността” им и волята на расовия им бог Йехова – този или онзи народ да бъде предаден в ръцете им за пълно заколение. Те си измиваха кървавите ръце след поредния холокауст като го приписваха като воля на техния расов бог. Е, и по този начин римския прокуратор Пилат Понтийски си изми ръцете пред тях, като хвърли кръвта на невинния върху им и техните деца. Затова, ако има на планетата народ, който да е отрекъл безсмислието на холокауста, и който да е същинския богоизбран народ, това е Българският.
Докато те, лъжебогопомазаните го превърнаха в една добре печеливша индустрия и наложиха в Европа закон за отричане на холокоста. Този закон е издевателство над човешката съвест и достойнство и трябва да бъде незабавно отменен, а всички осъдени по него – незабавно обезщетени в злато!
Депортирането на евреите от Германия и от цялата територия на Европа от техния сънародник Шикългрубер, безобразно сатанизиран от пропагандната им машина, в крайна сметка върна в тях идеята отново да си имат своя собствена държава на предишната им територия. Хитлер работеше за тях. Неговите действия и на подопечните му високопоставени евреи направиха възможен и реален бляна за възраждането на еврейската държава. Огромните финансови потоци на Ротшилдови и Рокфелерови, свършиха останалото. В този ред на мисли Шикългрубер е недооценен в най-новата еврейска история, защото той е съвременното олицетворение на цар Давид. А нима евреите имат нещо против този свой цар?

Как бе създадена новата еврейска държава? Отново, като бяха пожертвани други и срещу тях бе осъществен и се осъществява геноцид. Този път, обаче геноцида е срещу съродственици, каквито са родените от Авраам и египетската му наложница, наследниците на Исмаил. Междуродствената омраза е нещо обикновено, особено, когато е за земя и имоти, но с нея в продължение на десетилетия е престъпление да се занимава цялото човечество. Израел дължи извинения на цялото човечество и съответните обезщетения, отново в злато! За всичко на този свят се плаща, а евреите не са свикнали да дават, а само да взимат. Законът на жертвата изисква даването.
Затова държавата Израел, трябва да въведе по подобие на своя по-голям брат САЩ - Ден на Благодарността. Този народ до днес продължава да има Ден на Омразата – Пурим в пълен разрез с проповядваните от тях «демократични ценности, свободи, толерантност и търпимост». Един от празниците, който трябва да бъде забранен е Пурим! Защото в него се произнася проклятие: «Проклет да е Аман». Нима това се вързва с толератността и търпимостта? Денят на Благодарността трябва да бъде въведен в Израел именно заради спасяването на «българските» евреи. Ние сме съвсем наясно, че това е една много трудна мисия. Юдеинът като богоизбран и богопомазан, ще му е много трудно да изрази благодарност към гоя, че го е спасил. За него това е светотатство и е нещо нечувано. Но именно българската «Проповед на Планината» извади жилото на юдейското проклятие към гоя, към неверника. Ние няма да чуем «проклет да е Аман» употребено спрямо нас, но най-малкото искаме от еврейския посланик всяка година да се обръща към българския народ, поне с едно «Благодаря».
Иначе дълбоко ще се усъмним в искреността на думите на Цецка Цачева, произнесени в словото й:

«Аз съм сигурна, че ние с вас без съмнение сме заедно – на страната на свободата, на демокрацията, на просвещението.”

Дали Израел днес е на страната на Доброто? Категорично, не. Тъй като не виждаме промяна в характера на еврейския народ от хилядолетия насам, не виждаме нищо добро в демокрацията, където играта на «управляващи» и «опозиция» е всъщност безмилостна конфронтация за това, кой ще управлява, за да може да краде повече от народа си; теза и антитеза, чийто синтез ни разсипва като народ, унищожава ни физически и духовно, оставя ни без държава.
Просвещението? Цачева неслучайно е превела термина «илюминизъм» да звучи на български. Защото на български той има абсолютно позитивно значение. Не такова значение, обаче има той в истинската си същност, чиято цел е тотален диктат над народите и нов световен ред. “Илюминизма” възникна като отпор и отмъщение срещу католическата църква и инквизицията, която гонеше евреите от Европа или ги покръстваше насила, лишавайки ги от възможността да изповядат юдаизма. Той не възникна като необходимост на човешкия напредък и не е правилно да се смята, като източник на такъв, а като ползвател на същия в идеята на отмъщението. И днес не ни остава нищо друго, освен да поставим въпроса, как се употребява днес илюминизма спрямо, нас, българите? На Московския ционистки конгрес през 1988 г., е приета точка, в която пише:

“Да не се допуска разпространение на българската предхристиянска религия, тази религия да бъде обявена за фашистка.”

Е, щом е така, господа илюминати, нека ви припомним светлите думи на първия велик инквизитор Томас де Торквемада: “Юдаистката ерес е злокачествен тумор, който трябва да се изреже.”

Българи, вгледайте се добре в държавата Израел, в нейното минало и в нейното днешно настояще. Днес ние, вървим стремглаво по техните стъпки. Ние губим държавата си и сме на път да се пръснем по света, като сухи есенни листа подмятани от вятъра. Други държави ни стават дом, но никоя от тях не може да ни бъде Родина. Нашата изначална и вечна Родина е и ще си остане Балканският полуостров. Нека направим така, че да не я загубим един ден завинаги и хилядолетия след това да водим борба, да си я върнем отново. Нека не бъдем като евреите. Тяхното бъдеще, не е нашето бъдеще, тяхното настояще, не е нашето настояще!

Мат'рялът в България или, описание на видовия състав на фауната

http://www.dolni.org/index.php?nav=viewpost&postid=158

1. Семейство "Мутри" (mutra)

Обикновена безчела мутра (mutra brutalis) - след изчезването на пещерната мечка това е най-едрият хищник по нашите земи. Достига ръст 220 см и тегло 220 кг.
Обитава главно големите градове, но се среща и в по-малки селища. Окосмяването често е опадало поради употреба на анаболни стероиди. Практически всеяден като дива свиня,
но проявява предпочитание към мешана скара, неизрядни длъжници, себеподобни и случайни граждани.
Размножава се рядко. Женските (mutresa brutalis) са значително по-дребни, с дълги крака, практически не говорят и не мислят.
Цени се, ако носят на бой и не си подават носа извън беемвето.
Обикновената безчела мутра е предпочитан ловен обект, благодарение на което популацията му застрашително намалява. Ловът им е особено емоционален и драматичен, защото мутрата отвръща на огъня. Въпреки забраната да се ловува с взрив, защото поврежда трофеите, това е най-често прилаганият способ по отношение на този особено опасен хищник. Трофеят се оценява по диаметъра на врата и характерната липса на чело, а оттам и на мисловна дейност.

2. Семейство "Тарикати" (tarikatus)

Криминален тарикат (tarikatus criminalis) - криминалният тарикат е вторият по разпространение хищник в България.
Обитава изоставени фабрики, фалирали банки,мотае се около фондовата борса, като понякога строи финансови пирамиди. Ръстът и теглото му варират. На вид е мазен, оперен и обича да се хвали. Понякога живее в симбиоза с висши държавни служители или близкия до него политически тарикат (tarikatus politicus)
(виж по-долу). В поведението на мъжките и женските не се наблюдава особена разлика. Понякога прелита големи разстояния, като мигрира дори до Южна Африка, Испания, Холандия или Аруба, но в Испания напоследък го опръстеняват, а на последните две места е ценен ловен обект и често го отстрелват.
Политически тарикат (tarikatus politicus) - близък по вид и поведение до предходния вид, но обитава централите на политическите партии, общинските съвети, министерствата и агенциите, като се среща и в Народното събрание.
Опасен хищник, който унищожава далеч повече, отколкото може да зконсумира. Присъствието му в страната се разпознава по вида на територията, напомнящ масираните бомбардировки от Втората световна война.
Хищниците от семейство "Тарикати" нанасят големи вреди на стопанството. Въпреки че често са подценявани като ловни
обекти, борбата с тях трябва да се води системно и целенасочено заради огромните вреди, които нанасят.

3. Семейство "Паразити" (parazitus)

Социален паразит (parazitus socialis) - социалният паразит обитава предимно панелната част на градската среда. Отличава се с това, че не прави нищо, освен да играе карти, да лочи бира и да приказва за политика. Той е непоправим песимист и по тази причина не желае да свърши нищо полезно. Понякога се занимава с кокошкарски кражби и далавери, но като цяло се изхранва от социални помощи.
Без сам да нанася особени вреди, той предоставя идеалната среда за развитие на хищниците от семейство (tarikatus). Поради крайната си непретенциозност е изключително устойчив на препарати, обгазяване, спиране на тока, повишаване на цените и др. Борбата с него по света се води чрез опитомяване и впрягането му в общественополезен труд. При нашите условия обаче тази задача е непосилна, особено след закриването на "Строителни войски".
Семеен паразит (parazitus familiae) - семейният паразит слабо се отличава от социалния. Дори сред учените съществуват мнения, че това са подвидове на един и същи вид, които живеят при различни условия. Особеното при семейния паразит е,че се изхранва не от социални помощи, а от заплатите или пенсиите на домашните си. При това предпочитанията му са по-скоро към алкохол и обсъждане на мачове, отколкото към политика. Истински привързан е само към "Еврофутбол", на когото е способен да дари и хляба на децата си. Борбата със семейния паразит се води изключително трудно, защото рядко си показва носа далеч от дупката си.
Обикновено се прибягва до спиране на вересиите в бакалията, а ако и това не помогне – до един хубав пердах с неокастрена дряновица. Не че помага, но на човек му поолеква.

4. Семейство "Данъкоплатци" (fiskalis)

Обикновен гол данъкоплатец (fiskalis nudis) - обикновеният гол данъкоплатец е най-често срещаният представител на семейство данъкоплатци у нас. Твърди се, че в Западна Европа бил на изчезване, но запасите на България и Русия са толкова големи, че популацията му в световен мащаб не е застрашена от нищо. Твърди се, че голият данъкоплатец е създаден от Мичурин-Велчев-Сакскобургготски чрез сложна селекция. Като основа бил ползван Добре облечения данъкоплатец (fiskalis Pierus Cardinus), като оголването е постигнато посредством умело вдигане на данъците.
Така че той не може да се причисли към изначално дивите видове, а е по-скоро вторично подивял вид, адаптиран към източноевропейските условия. Голият данъкоплатец обитава повсеместно градовете и селата на България, Източна Европа
и Сибирската равнина чак до Владивосток. На ръст е по-дребен от Облечения данъкоплатец, с явни признаци на недохранване. Има характерен див поглед и наплашено поведение, което преминава в истеричен кикот при вида на новите сметки в пощенската кутия.
От страх да не срещне инкасатор или данъчен инспектор в
много райони се придвижва само нощем, на прибежки и припълзявания, като умело използва маскиращите свойства на местността. Макар че е гол, той добре понася зимния студ, дори в Сибир. Според някои се топли на сметките за тока или парното – щом ги погледне, обилно се изпотява. Обикновеният гол данъкоплатец е единственият тревопасен вид от всички описани. Той е ценен стопански вид и затова Партията и Правителството полагат неуморни усилия за запазването му в гол вид, като всеки ден го пращат да пасе трева. Въпреки това той доста страда от ловните набези на описаните по-горе хищници, както и от враждите между тях, защото всички те са негови естествени неприятели.

Из "Куцият Елен - Търсач на видения"

ДА ГОВОРИШ СЪС СОВИТЕ И ПЕПЕРУДИТЕ

Нека всички седнем тук, в откритата прерия, където не можем да видим магистрала или ограда. Нека няма одеяла, върху които да седим, а да почувстваме с телата си земята, почвата, храстите. Нека тревата ни бъде легло, да усетим колко остра и същевременно мека е тя. Нека станем като камъните, растенията и дърветата. Нека бъдем животни, да мислим и чувстваме като тях.
Вслушай се във въздуха. Можеш да го чуеш, да го почувстваш, да го помиришеш, да усетиш вкуса му. Уония уакан - свещеният въздух - който подновява всичко с дъха си. Уония, уония уакан - дух, живот, дъх, обновление - той означава всичко това. Уония - седим заедно и чувстваме присъствието на нещо между нас; той е тук, макар че дори не ни докосва. Това е добър начин да започнеш да мислиш за природата, да говориш за нея. По-точно - да говориш с нея, да говориш на реките, на езерата, на ветровете като на свои роднини.
Вие направихте така, че дори за нас е трудно да се усещаме като част от природата. Даже насред откритата прерия осъзнаваме, че някъде там, зад онези хълмове, има складове с ракетни снаряди и радарни станции. Белите хора винаги избират няколкото останали незамърсени, красиви природни кътчета, за да построят там такива отвратителни обекти. Вие насилихте и осквернихте тези земи, като повтаряхте: "Дай, дай, дай!", но никога не дадохте нещо в замяна. Взехте двеста хиляди акра от нашия резерват Пайн Ридж и ги превърнахте в бомбен полигон. Тази земя е толкова хубава и необикновена, че сега някои от вас искат да я превърнат в национален парк. Единственото, за което я използвахте, откакто ни я отнехте, е да я вдигате във въздуха. Вие плячкосахте не само земята, но и скалите и минералите, които наричате "мъртви", а всички те са истински живи; вие дори променихте животните, които са част от нас, част от Великия Дух, променихте ги по такъв безумен начин, че никой не може да ги разпознае. Има сила в един бизон - духовна, магическа сила - но няма такава в говедо от породата "Херефорд".
Има сила в антилопата, но не и в козата или овцата, които не помръдват, дори когато ги колиш, които ще ти изядат вестника, ако им го дадеш. Имаше огромна сила във вълка, в койота. А вие ги превърнахте в природна грешка - в пудел-джудже, в пекинез, в куче, което седи в скута на жените. Не можахте да направите много с котката, която е като индианеца - непроменима. Затова я кастрирате, махате й ноктите, дори и отрязвате гласните струни, за да може да експериментирате върху нея в лабораториите, без да бъдете притеснявани от писъците на животното.
Яребица, тетрев, пъдпъдък, фазан - превърнахте ги в пилета, в същества, които не могат да летят и им поставяте нещо като слънчеви очила, за да не си изкълват едно на друго очите; "птици" с "обществена йерархия". Има ферми, в които отг-леждат пилета заради бялото им месо. Тези птици се държат в) ниски клетки, наблъскани плътно една до друга през цялото ( време, което прави гръдните им мускули много големи. Спе-> циални успокояващи звуци се разнасят около кафезите на тези пилета. Един по-силен шум и всички птици се побъркват и се убиват сами, летейки срещу мрежата на клетките си. Това, че трябва да прекарат целия си живот приведени, превръща пилетата в неестествени, шантави, недобри птици. Това също npa-t ви и човешките същества неестествени и недобри.
Ето как вие сами се мамите. Вие не само сте променили, | махнали ноктите и изродили своите хвъркати и четириноги братовчеди; вие сте го сторили и със себе си. Превърнали сте мъжете в председатели на бордове, в работещи в офиси, в бач-катори, чието работно време отчитат перфокарти. Превърнали сте жените в съпруги, наистина ужасни създания. Веднъж бях поканен в дома на една такава.
"Внимавай с пепелта, не пуши, ще очерниш пердетата. Внимавай с аквариума на златната рибка, не дишай срещу малкия дългоопашат папагал, не облягай главата си на тапета; косата ти може да е мръсна. Не разливай алкохол на масата, тя има много деликатен гланц. Трябваше да си изтриеш ботушите; подът беше току-що варосан. Недей, недей, недей...'' Господи, та това е лудост. Не сме създадени да го понасяме. Живеете в затвори, които сте построили за самите себе си и ги наричате "домове", офиси, фабрики. Имаме нов виц в резервата: "Какво е да те лишат от култура?". Отговорът е: "Да си средностатистическо бяло дете. живеещо в построено на различни нива жилище в предградията с цветен телевизор."
Понякога си мисля, че дори нашите жалки колиби от импрегнирана със смола дебела хартия са по-добри от вашите луксозни домове. Да се разтъпчеш сто крачки до клозета през ясна зимна нощ, да нагазиш в кал или сняг - това е една малка връзка с природата. Или пък през лятото, докато си в тоалетната, да оставиш вратата й отворена, да не бързаш и да слушаш жуженето на насекомите, а слънцето да сгрява костите ти през тънките дъски - вече сте изгубили това удоволствие.
Американците искат всичко да е дезинфекцирано. Никакви миризми! Дори и хубавите,естествени миризми на мъжа и жената. Отърви се от миризмата на кожата си, от тази под мишниците си. Изличи я и след това се напръскай или си намажи някакъв нечовешки аромат, нещо, за което си хвърлил много пари - десет долара за унция, тъй като знаеш, че това би трябвало да мирише добре. "Интимен женски аромат", аромат срещу лош дъх - виждал съм ги по телевизията. Скоро ще отглеждате хора без телесни отвори.

Мисля, че белите са толкова уплашени от света, койтф създали, че не искат да го виждат, чувстват, подушват и чу Усещането за дъжд и сняг върху лицето ти, да се вкочанищ ледения вятър и да се стоплиш пред огъня, да излезеш от М рещата парна церемония и да се хвърлиш в студения потогсИ тези неща те карат да се чувстваш жив, но вие вече не ги иск»! те. Да живеете в кутии, които не допускат да влизат жегай през лятото и студът през зимата, да живеете в тяло, което н§ ма миризма, да слушате шума на стереоуредбата, вместо да» вслушвате в звуците на природата, да гледате някакъв актьор по телевизията, който изпитва нещо измислено, докато вие самите нищо не изпитвате, да ядете безвкусна храна - това! вашият начин на живот. Той не е добър.
Храната, която ядете, третирате като телата си - махате цялата естествена част от нея, вкуса, мириса, а след това добавяте изкуствени цвят и ухание. Суров бял дроб, суров бъбрекг ето в какво искаме да забием зъби ние, старомодните чистокръвни индианци. В стари времена ядяхме червата на бизона и дори правехме състезания от това. Двама от нас хващаха от двете страни дълго парче черво и започваха да дъвчат към средата, за да видят кой ще стигне до там първи - ето това е ядене. Не ти трябват хапчета и витамини, когато погълнеш т£; зи черва, пълни с наполовина ферментирали, наполовина смлени трева и билки. Използвайте горчивостта на жлъчката, а не рафинирана сол или захар. Уошиа - месо, бъбречна мас и горски плодове, стрити заедно - парче от тази сладка уашна помагаше на човек да върви цял ден. Това беше храна, която носеше сила в себе си. Не като нещата, които ни давате днес -сухо мляко, дехидратирани яйца, пастьоризирано масло, пилета, които са само бутчета или само бяло месо - та това не е птица!
Вие не искате птицата. Нямате куража честно да убиете - да отрежете главата на пилето, да го оскубете и изкормите | не, вие не искате вече да правите това. Ето защо то идва в чиста пластмасова торбичка, цялото нарязано, готово за ядене, без вкус и вина. Вие не искате да знаете за кръвта и болката при правенето на вашите палта от визон или тюлен. Такава е и вашата идея за войната - седиш си в самолет високо над облаците, натискаш един бутон и никога не поглеждаш под облаците -това е дезинфекцираният начин без вина и миризма.
Когато ние убиваме бизон, знаем какво правим. Извиняваме се на духа му, опитваме се да го накараме да разбере защо сме го извършили, почитаме с молитва костите на тези, които са дали плътта си да останем ние живи, молим се за тяхното завръщане, за живота на нашите братя, бизоновия народ, както и за нашите собствени хора. Вие не бихте разбрали това и по тази причина имахме клането при Уашита, клането при Сенд Крийк, мъртвите жени и бебета при Ундид Ний. Затова ние сега имаме Сонг Ми и Ми Лай.
За нас живота във всичките си форми е свещен. Щат Южна Дакота има служители за борба със селскостопанските вредители. Те се качват на самолет и стрелят по койоти от въздуха. Водят отчет на извършените от тях убийства, записват всичко в малките си книги. Собствениците на добитък и овце им плащат за това. Койотите ядат най-вече гризачи, полски мишки и други подобни. Много рядко ще нападнат отдалечило се от стадото агне. Койотите са боклукчиите на природата, които изчистват загнилите и вонящи неща. От тях стават добри домашни животни, ако им се даде възможност. Но техният живот може да коства на някои хора няколко цента и затова койотите са избивани от въздуха. Тези животни са били тук преди овцете, но сега пречат - не можеш да изкараш пари от тях. Все повече животни измират. Същества, които Великият Дух е сложил тук, трябва да си отидат. На тези, които създадохте вие, е разрешено да останат - поне докато не бъдат извозени за клане. Тази ужасна арогантност на белия човек да се прави на нещо повече от Бог, от природата, се изразява с думите му: "Ще позволя на това животно да живее, защото то ми носи пари. Онова животно, обаче, трябва да си отиде, тъй като не ми носи доходи, а обитаваното от него място може да
бъде използвано по по-добър начин." Държите се с койотите почти толкова лошо, колкото се държахте и с индианците.
Вие разпространявате смърт, купувате и продавате смърт. Въпреки всичките си дезодоранти все още миришете на нея, но се страхувате от нейната реалност и не искате да се изправите лице в лице с нея. Вие сте дезинфекцирали смъртта/ сложили сте я под покривало, отнели сте почитането й. Ние, индианците, мислим много за смъртта. Аз също го правя. Днес ще е идеален ден за умиране - нито твърде горещ, нито твърде хладен. Ден, в който да освободиш нещо от себе си, да го оставиш да се шляе на воля. Добър ден за един щастлив, весел . човек с много приятели да достигне края на своя път. Другите дни не са толкова хубави. Те са за егоистичните, самотни хора, които с мъка са напуснали земята. Предполагам, обаче, че за белите всеки ден за сбогуване с живота ще бъде оценен като лош.
Преди осемдесет години нашите хора изпълнявали Танца на духовете, пеели и танцували докато не паднат от изтощение. И в несвяст получавали видения. Танцували, за да вър-, нат обратно мъртвите си, да върнат бизоните. Пророк им казал, че чрез силата на Танца на духовете земята ще навие като килим всички творения на белия човек - оградите и миньорските градчета с техните публични домове, фабриките и фермите със смърдящите им, неестествени животни, железопътните линии и телеграфните стълбове, наистина всичко. И под този навит на кълбо свят на белия човек ние ще намерим oтново незамърсената, покритата с цветя прерия, пълна със стадо бизони и антилопи, с облаци птици - земя, принадлежаща н| всички, носеща наслада на всички.
Предполагам, че още не е дошло време това да се случю но то се завръща, чувствам как сгрява кокалите ми. Това не е старият Танц на духовете и не е предизвиканото от него навиване, а един нов-стар дух и то не само сред индианците, но сред белите и черните хора, най-вече сред младите хора. Toй е същото като дъждовните капки, които образуват малка вада, вадите образуват голяма река, а тя пробива всички бентове. Когато говорим за тези неща, като създаваме тази книга - значи, че няколко дъждовни капки са налице.
Слушай, не много отдавна видях нещо в ума си: в моето видение електрическата светлина ще спре някога. Твърде много е използвана за телевизия и ходене до луната. Идва денят, когато природата ще спре електричеството. Полицейски коли без светлини, стопляща се бира в хладилниците, падащи от небето самолети, дори президентът няма да може да повика някого по телефона. Млад мъж или мъже ще дойдат и ще знаят как да изключат цялото електричество. Ще бъде мъчително като даването на живот. Изнасилвания в мрака, пияници, разбиващи магазините за алкохол, много разрушения. Хората се мислят за твърде хитри, твърде умни; машината спира и те са безпомощни, тъй като са забравили как да се справят без машини. Ще се появи Светлоносец, който ще донесе нова светлина. Това ще се случи преди края на века. Човекът, който притежава гази сила, ще стори и много добри неща - ще спре цялата атомна енергия, ще премахне войните просто като изключи електрическата енергия на белите. Надявам се да стана свидетел на всичко това, въпреки че тогава и аз ще бъда изплашен. Това, което има да става, ще стане.
Смятам, че се движим в кръг или в спирала. Всеки път отиваме малко по-нависоко, но после отново се връщаме на същото място. Пак се приближаваме към природата. Чувствам го, твоите две момчета го чувстват. Няма да е толкова лошо, Ще се справяме без много от нещата, с които си свикнал - неща, измъкнати от земята и глупаво пропилени. Не можеш да ги замениш с други, а и те няма да траят вечно. Тогава ще се наложи да живееш съгласно индианския начин на живот. Възрастните няма да харесат това, но децата им ще го одобрят. Надявам се, че машините ще спрат да работят преди да са направили електрически царевични кочани за бедните индиански тоалетни.
Ще излезем извън кутиите си и ще преоткрием времето. В стари времена човек приемал времето каквото е, каквото, дойде, преследвал дивеча и си движел на юг със стадата. Тук, в Южна Дакота, казват: "Ако не харесваш времето, изчакай пет минути." Може температурата да е сто градуса на сянка и изведнъж да се извие буря, с парчета град колкото топки за голф, прерията да стане цялата в бяло и зъбите ти да тракат от студ. Това е хубаво напомняне, че си само малка частица от природата, че не си толкова могъщ, за колкото си мислиш.
Вие, белите хора, се опитвате да избягате от времето, летите до Маями, където винаги е лято, изпускате дъждовете и снега. Това е много жалко. До 1925 година включително ние имахме няколко стари мъже, които се събираха заедно в нещо като клуб. Те някак си можеха да кажат какво ще бъде времето. Не се нуждаеха от прогнози, с всичките им ефектни трикове за привличане на вниманието, сателити и каквото там ощех имате. Те просто разполагаха със своята мъдрост, с нещо, което им казваше какво си е наумила природата.
Някои шамани имат силата да влияят на времето. Никой обаче не го използва просто ей-така, а само когато е абсолютно необходимо. Когато провеждаме нашия Танц на слънцето, винаги се опитваме да имаме прекрасно време. Миналата пролет по време на една сватбена церемония в Уинър, ти ме видя да рисувам фигура на костенурка върху земята. Научих го от старите хора. Когато бях малък, веднъж се събрахме с приятели да поиграем. Започна да пръска дъжд и страшно се ядосах. Искахме да играем, а времето не ни позволяваше. Баба ми каза: "Защо не нарисувате фигура на костенурка?" Преди да я завършим, дъждът спря. Мога да предизвикам суша или чрез специална, обърната наопаки костенурка, да наводня всичко. Но трябва да знаеш каква е и правилната молитва, която върви с фигурата, точните думи. Няма да кажа кои са те - твърде опасно е. Не трябва да си играеш с това. Виждам изражението на белия човек върху твоето лице. Не вярваш на думите ми.
Попитай приятеля ми Пит Кетчес, който е тук, той е мой брат-шаман.
Пит Кетчес:
Джон е прав. При Танца на слънцето, за който той спомена, когато отрязахме централния стълб за церемонията, трябваше да го задържим. Дървото не трябва да докосва земята. Наредихме се в редица -аз бях най-близо до дънера на дървото и когато то се срина ме удари точно над коляното. Участвах в Танца на слънцето понасяйки тази болка. Наистина ми хареса. Моят Танц на слънцето беше толкова близо до автентичния, колкото успях да го направя. Пробих плътта си сутринта и се освободих чрез разкъсване чак в три часа следобед, това бе най-дългото танцуване с пробиване, откакто съживихме този ритуал. След като се освободих, на запад започна да се образува голям гръмотевичен облак. Много от хората искаха да си тръгнат, да се приберат вкъщи преди да се разрази бурята. А тя вече се приближаваше и то бързо. Та, по време на танца, ми подадоха моята лула, лулата, която винаги използвам. Наричам я моята Главна лула. Взех я и помолих „ Великия Дух да раздели гръмотевица на две, за да може да завършим нашата церемония. Страшната буря се раздели пред всички тези хора, точно пред очите им. Едната част се отправи на север - кипящ хаос към Уайт Ривър - като отнасяше всичко по пътя си, откъсваше покривите, разрушаваше градините и тем подобни неща. Тази част от бурята, която се насочи на юг, към Пайн Ридж, покри всичко с градушка, но над танцовата площадка продължи да грее слънце. Та за мен Танцът на слънцето през 1964 година беше най-добрият, в който съм участвал.
А за силата на костенурката, за която Джон ти разказа, знам, че е истина. Сърцето на Кеха, Костенурката, е може би най-силното нещо на света. То продължава да бие цели два дни след като си убил самата костенурка, толкова много сила и издръжли-вост има в него. Ако изядеш такова сърце ставаш много силен. То предава мощта си на този, който го изяде. Сестра ми яде сърце от костенурка. Трябваше да го разрежат на две, за да може тя да го преглътне. Това я превърна в силна жена, с храбро сърце като на воин. Нещо израсна на гърдата й. Докторите казаха, че е рак. Тя запали пет цигари и каза на децата да дърпат от тях, за да ги поддържат запалени. След това взе запалените цигари една след друга и изгори това лошо нещо от нея. Продължаваше да го прави дълбоко в гърдата си, а лицето й не трепна през цялото време. Сега тя е излекувана. Сърцето от костенурка може да направи това за човека.
Всички животни притежават сила, тъй като Великият Дух живее във всеки тях, дори в малката мравка, пеперуда, дърво, цвете или скала. Съвременният начин на живот на белия човек ни разделя от тази сила, разводнява я. На човек му трябва време и търпение да отиде при природата, да почувства силата й, да й разреши да му помогне. Трябва му време да помисли, да преоцени всичко. Имате толкова малко време за размишление: винаги бързате, бързате, бързате. Това скъсява живота на човек, цялото това сиво ежедневие, това бързане и суетене. Нашите стари хора казват, че едновремешните индианци не са имали проблеми със сърцето. Не са боледували и от рак. Знаели са как да лекуват болестите, с които са се сблъсквали. Но между 1890 и 1920 година повечета от нашите магически умения, талисмани, лули, древни тайни бяха изгубени или унищожени от Бюрото по индианските въпроси и от правителствената полиция. Разрушаваха нашите колиби за парна церемония, влизаха в домовете ни, чупеха лулите, разкъсваха магическите вързопи, хвърляха ги в огъня, изгаряха ги, напълно затриха мъдростта на цели поколения. На индианеца можеш да отнемеш всичко, но той все още има уста да се моли и да пее древните песни. Все още може да прави своята юипи церемония в затъмнена стая, да бие своя малък тъпан, да накара силата да се върне, да върне мъдростта. И той направи това, но не всичко е възс-тановимо. Еленовите магии са изчезнали. Мечата магия също. Имаше един шаман нагоре по потока, който почина преди около петнадесет години. Той беше последният шаман, притежаващ мечата сила, когото познавах. И бе добър, бе наистина добър."
Но мечата сила се завръща. Издаваме звуци на мечка, говорим на мечия език, когато сме войнствено настроени. “Xapppx" - и ти можеш да се считаш за мъртъв. С правилно приготвен мечи нокът пробиваш кожата на участниците в Танца на слънцето и те не чувстват болка. Нека ти разкажа за силата на мечката, за това, какво се случва, когато тази сила на природно животно се надигне срещу силата на онези изкуствени неживотни.
Преди много години, когато бях момче, пътувах с баща си. Връщахме се обратно към Стендинг Рок. Случи се по пътя. Баща ми спря за една партия покер в един бар. В съседната стая млада мечка седеше до тезгяха, почти мече. Животното беше оковано, наистина изглеждаше за съжаление. Измъчваха го, караха го да се изправя на задните си крака.
Картоиграчите не му обръщаха никакво внимание. Пред всеки от тях имаше голяма купчина сребърни долари. Седях под масата. Харесвах тези големи, кръгли, бляскави парчета сребро. Надигнах се и си взех няколко монети. Или никой не забеляза, или нямаха нищо против. Огромен бял мъж в мъхес-то черно палто и бомбе влезе в заведението и седна на бара. Със себе си водеше един действително едър булдог.
"Имаш наистина хубаво домашно животно." - каза на бармана големият мъж, докато дъвчеше пурата си. "Но не е зле да внимаваш с него. Ако кучето ми се отскубне, мечето ти Ще бъде сдъвкано."
“Този булдог не става за нищо. Няма да успее дори да близне моето мече."
"Залагам петдесет долара, че кучето ми ще победи. Залагам пет към едно - моят булдог ще разкъса твоя галеник. Нека устроим голяма битка!"
Извадиха парите, а комарджиите се скупчиха, за да се включат и те. Изкараха навън булдога и мечката. Там имаше голяма кафява палатка, където обикновено се устройваха религиозни проповеди. Четири или пет големи каубойски шапки бяха напълнени с пари от залозите за кучето и мечката. Новината за битката се разпространи със скоростта на прериен пожар и все повече и повече хора идваха да гледат.
Баща ми беше продал малко добитък и имаше пари в себе си. Каза ми: "Синко, ще заложа сто долара за това мече." Големият бял мъж с бомбето бе толкова сигурен в своя звяр, че постави пълни шепи с пари срещу баща ми - банкноти от двадесет долара, златни и сребърни монети. Нарисуваха кръг вътре в палатката. Никой не трябваше да стъпва в него. Тези, които бяха заложили пари, можеха да седнат най-отпред. Те коленичиха или направо седнаха, за да могат останалите да виждат какво става, тъй като нямаше скамейки за зрителите. Опънаха няколко одеяла като ограда, за да държат двете животни вътре в кръга. Собственикът на кучето и съдържателят на бара седнах вътре в арената заедно с човека, който държеше "банката". Никога повече не видях в моя живот на едно място толкова голяма камара пари. И тримата пушеха пури и изпълваха палатката с дим. Най-накрая големият мъж с кучето каза: "Още само пет минути - след това вече няма да се приемат залози!"
Това причини голямо объркване. Всеки се опита да се включи в залаганията. Хората толкова се разгорещиха кой ще победи, че навсякъде се завързаха юмручни боеве, а пари започнаха да се търкалят по земята. Това бяха добрите стари комарджийски времена!
"Спрете кавгите и залагайте!" - извика големият мъж. След това извади часовника си. "Времето изтече. Край на залаганията." Обърна се към кучето си и леко му издърпа ушите.

, хвани тази мечка, убий тоя малък негодник. Разкъсай
го!'
Това нещастно мече седеше като бебе, сякаш цялото шоу изобщо не го засягаше. "Един рунд, това е всичко - каза собственикът на бара - един рунд до победа." Няколко фермери и каубои все още пристигаха, тичайки с пари в ръцете си. Нямаха късмет или пък бяха щастливци в зависимост от това какво си бяха наумили, защото собственикът на кучето извади пистолет и стреля, за да обяви началото на битката.
Горкото малко мече все още седеше, когато насъскаха кучето срещу него. После се изправи наистина бавно. На светлината на старите газови лампи очите му изглеждаха тъжни. Кучето ръмжеше и се зъбеше, муцуната му тогава бе по-набръчкана от моето лице сега. Мечката просто се придвижи една крачка напред и отново седна. Погледна това ръмжащо нещо, което като че ли бе цялото само бели зъби. След това разрови земята с лапа и хвърли малко пръст върху главата си. Булдогът може би бе по-умен от собственика си. Като че ли усещаше нещо. Той ръмжеше, зъбеше се, вдигаше голяма врява, но поддържаше дистанция. Големият мъж с бомбето се разгневи. "Хайде, хвани я!" - каза той и подритна кучето отзад. То се подготви за атака и накрая се хвърли напред.
Мечката просто протегна напред лапата си, ноктите й изскочиха като много ножове, замахна силно само веднъж към кучето и добрият булдог бе вече студен, с разпрано гърло, съвсем мъртъв. А малкото мече издаде убийствения звук "харррх" като индианец-сиукс.
Баща ми спечели повече от седемстотин долара от това малко мече. Повечето от белите бяха заложили на булдога, а всички индианци - на недораслото мече, защото знаеха, че то притежава силата.
Същото е и с бизоните. Те притежават сила и мъдрост. Ние, сиу, сме в близки отношения с това животно. То е наш брат. Има много легенди за бизони, които се превръщат в хора. А и ние, индианците, сме със структура като на бизон - широки рамене, тесен ханш. Според нашите вярвания БизонсЯ вата Жена, която ни донесла лулата на мира - центърът на нж шата религия - била красива девица и след като научила пл« мената ни как да почитат лулата, се превърнала в бяло бизонос во теле. Затова бизонът е много свещен за нас. Няма да разбе^ рете нашите чувства към природата, докато не разберете колко близки сме били с бизоните. Това животно беше почти част от нас самите, част от нашите души.
Бизонът ни даваше всичко, от което се нуждаехме. Без него не бяхме нищо. Нашите тгтита се правеха от кожата му. Тя беше и наше легло, наше одеяло, наше зимно палто. Бе и наш тъпан, пулсиращ в нощта, жив, свещен. От кожата му правехме мехове за вода. Плътта му ни правеше силни, ставаше част от нашата плът. Дори и най-малката част от нея не се пропиляваше. Стомахът му се превръщаше в котел за супи, когато слагахме в него нажежен до червено камък. Рогата му бяха нашите лъжици, костите му - наши ножове, шила и игли за жените ни. От ребрата му правехме шейни за децата, а от копитата -дрънкалки. Могъщият му череп, с подпряна на него лула, бе нашият олтар. Името на най-великият сред всички си-укси бе Татанка Йотаке - Седящият Бик. Когато избихте бизоните, вие избихте и индианците - истинските, естествени, "диви" индианци.
Бизонът притежава мъдрост, а създаденият от човека добитък е нещо изкуствено - няма ум. Мексиканските бикове за корида всеки път се подлъгват по плаща. Да, те са смели, но не са особено умни. Представи си тези бикоборци да се изправят срещу бизон. Всички ще бъдат избити! Създаденият от човека бик гледа само плаща на бикобореца, но бизонът няма да бъде измамен от някакво червено парче плат. Той ще дебне човека зад плаща и рогата му ще го достигнат. Бизоните са хитри. Те имат и чувство за хумор. Спомняш ли си, когато бяхме заедно за последен път в Черните Хълмове? Когато изведнъж заваля сняг след един много горещ ден? Онези шест големи черни мъжки бизони, които видяхме край Блу Бел, които приличаха точно на шест огромни камиона. Изглеждаха толкова щастливи върху снега. Подскачаха, тичаха насам-натам, играеха си като котенца. И след това се натъкнахме на домашния добитък, сбутани едно в друго животни, нещастни, просто за съжаление. "Муу, муу, муу - студено ми е". На истинските, естествени животни не им пречи студа; те са щастливи с коженото палто и обувките, които им е дал Великият Дух. Белите ловци обикновено наричат бизоните глупави, защото лесно можеш да ги застреляш, тъй като не се боят от огнестрелно оръжие. Но бизонът не е бил създаден да се справя със съвременните оръжия. Той е създаден да се справя с индианските оръжия.
Разказах ти за малкото мече и булдога. Нека ти разкажа и за бизона и бика. Разнесе се мълва, че някакви скотовъдци организират борба между бизон и питомен бик в ранчото Филипс. По природа ние, сиуксите, сме комарджии. Имахме много игри със залози още преди идването на белия човек. Залагането бе нещо, на което не се наложи да ни учите.Ние можехме да ви научим на това. Моят баща знаеше как да преценява нещата. Това се случи през 1919 или 1920 година. Имахме един от онези смешни малки фордове. Струваше ни три долара да стигнем от форт Пиер до ранчото Филипс. С три долара можеш да пропътуваш може би сто мили. Тогава бях на около*-шестнадесет години. Татко все още се грижеше за мен. Както и да е, стигнахме ние до онова ранчо. Коралът * беше почернял от хора. Бяха пуснали два петела да се бият, за да подгреят тълпата и да раздвижат парите. Баща ми не би заложил на някакво си пиле. Две нещастни пилета, които се дерат и кълват едно друго, кой може да се развълнува от подобна гледка?
Най-накрая докараха бизона да вратата на корала. Бикът вече чакаше в едно тясно пространство, досами арената. Негов собственик бе някакъв човек от Уайоминг. Имаше кратко име, но не си го спомням. Забелязваш, надявам се, че бизонът е винаги "той" освен ако не говорим за бизонова крава. Създаденият от човека бик е "то". Та бикът беше наистина голям, ис-^ тински представител на породата "Бул Дуръм", най-лошото животно в района. Топките му висяха толкова ниско, че жи— вотното почти се препъваше в тях. Отвориха клетката му. Хей, бях виждал много бикове през моя живот - но какви рога имаше този само! Бяха огромни, светли на цвят, с черни краища.
Старият бизон издухваше прах през ноздрите си, ровеше земята и гледаше тълпата. Няколко мъже седяха върху корала, а както забелязах - и няколко дами. По онова време се носеха дълги поли, но видях няколко хубави чифта крака. Това наистина беше тълпа! Всички крещяха с пълно гърло. Цялата тази суматоха съживи бизона, ядоса го.
Татко направи много залози от типа две към едно и три към едно. Може би е, излишно да споменавам, но той заложи на бизона. Помислих си, че това ще е сблъсък със скорост сто мили в час. Бикът бе вече готов за атака. Опашката му стърчеше нагоре във въздуха. Уплаших се, че може да пробие корала. Баща ми каза: "Стой зад тази голяма колона за всеки случай. Нещата могат да се объркат." За момент се притесних, че бизонът ще се уплаши, тъй като не обръщаше никакво внимание на бика. Имаха само двадесет ярда помежду си за атака. Целият корал беше дълъг повече от сто крачки. Най-накрая те се втурнаха напред. Не се сблъскаха, а се разминаха с рога напред, като два влака, идващи от противоположни посоки. Тълпата издаде силно и разочаровано "Ох!". Но след това видяхме, че бизонът е разпрал с рогата си едната страна на бика, все едно го бе направил с бръснач. Ребрата на бика бяха отрязани. Двама каубои изкрещяха: "Бикът е мъртъв!" Той пририта няколко пъти с крака, но бе по-мъртъв и от гроб. Тези опито-' мени животни не притежават силата.
Хока — язовецът — ето това е истинско животно. Един ден чичо ми яздел сивия кон, с който събира другите си коне. Яздел без седло, само с едно въже увито около муцуната на коня. Тогава видял язовец. Влезе ли хока в дупката си, дори трима
или четирима мъже не могат да го изтеглят навън. С въжето, което използвал за юзда, чичо ми хванал този язовец, но не могъл да го издърпа. Животното влизало все по-навътре в дупката си, а с него и въжето. Скоро въжето стигнало чак до главата на коня. Чичо ми се опитал да го развърже, но главата на коня вече била твърде близо да дупката. Наложило се чичо да простреля въжето, за да освободи понито си. След като веднъж язовецът се прибере, няма какво да направиш.
С тялото на мъртъв язовец можеш да предскажеш колко дълго ще живееш. В него има пророческа дарба. Познавах един човек на име Нощният Преследвач. Той разпрал с ножа си един мъртъв язовец и оставил вътре кръвта му. Предполага се, че ще съзреш видение в нея. Тя е като червено огледало и можеш да се огледаш в нея. Оглеждаш се в кръвта на язовеца, когато искаш да видиш кога ще умреш. Трима или четирима мъже гледаха в този язовец. Аз също бях там. Всички бяхме млади. Първият мъж, който надзърна, каза: "Аз съм старец, с бръчки и бяла коса, приведен и без зъби." Беше щастлив - знаеше, че ще доживее да стана прадядо. Вторият, обаче, не беше толкова радостен. "Мисля, че с мен е свършено - каза той -изглеждам, както ме виждате сега. Ще умра преди дори един от космите ми да посивее." После бях аз на ред, но нищо не видях, само тъмна кръв. Другите двама бяха прави. Този, който се видя като старец, може още да бъде видян наоколо. Другият умря отдавна, само няколко месеца след като бе надзърнал в язовеца и точно както той самият каза - преди косата му да посивее.
Използваме пенисовата кост на язовеца за шиене или шило. Излъскваме я, правим я блестяща. Вечно ще ти служи. Това е добро оръдие на труда, толкова ценно, че можеш да получиш добър кон в замяна срещу него.
Има едни животни, вид гризачи, много бързи, с черна линия по лицата. Те притежават голяма сила, могат да те хипнотизират, дори да те убият. Силата е в очите им. Те живеят заедно с прерийните кученца. Предвижват се под земята. Тол- кова са бързи, че трудно ги следваш с очи. Окото ти е все още тук, а животното е вече ей там. Разказват една смешна история за човек, който искал да убие едно от тези същества. Казали му, че трябва да бъде бърз. Да стреля и след това да тича все едно го гонят дузина дяволи, за да хване животинчето преди да се е скрило в дупката. Човекът наистина се постарал да е бърз. Стрелял и се затичал като вятъра. Нещо го уцелило в дъното на панталоните му - собственият му куршум! Земята от дупката на този гризач също е изпълнена със сила. Тя може да те пази по време на война, може да те направи неуловим за куршумите. Аз я използвам за лекуване на някои болести.
Животното не трябва да е голямо на размери, за да притежава сила. Дори мравката има сила. Някои мравки нямат очи, но чувстват пътя си. Те излизат и носят обратно тези камъчета, наречени юипи, за да ги поставят върху мравуняците си. Това са миниатюрни скали с големината на мъниста, лъскави, подобни на ахат малки камъчета, чисти като сняг. Понякога вместо тях носят малки вкаменелости. Всяко камъче се носи от две мравки, защото едната може да бъде стъпкана и да умре. Мравките не поемат рискове.
Ние, шаманите, търсим мравуняци и събираме тези малки парчета скала. Те са свещени. Слагаме четиристотин и пет от тях в нашите дрънкалки, които използваме при церемониите си. Те символизират четиристотин и петте дървета, които растат по нашите земи. Ташушка шаша - червените мравки -стриваме ги на каша и ги слагаме в нашите лекарства. Ако някой бъде прострелян, даваме му да пие от тези лекарства. Тази мравешка магия помага на раната да зарасне по-бързо. А това, което вие наричате фосили, ние също използваме. Навътре в Лошите Земи намираме кости от ункчегила, гигантското водно чудовище, което е живяло много преди да се появят човешки същества. На един хълм там лежи гръбнакът на едно от тях. Бил съм там, яздейки ръба като кон - това е единственият начин, по който можеш да се предвижваш. Мястото е толкова призрачно, все едно яздиш чудовището. Нощем там има свет линки на духове, които прелитат към хълма. На това място намирам неща, които използвам при лекуването.
Иктоми - паякът - също притежава сила, но лоша. Тялото му е късо и всичко е на едно място, в самия център, откъдето стърчат краката му. Той си седи в мрежата в очакване на муха. Иктоми наистина е човек. Той е смешен хитрец; опитва се да изиграе всеки, иска да измъчва хората, да ги накара да се почувстват нещастни. Но пък е лесен за надхитряне.
Трябва да се вслушваш във всички тези същества, да ги чуваш с ума си. Те имат тайни за разказване. Имаше един щурец, наречен птеуояке, който ни съобщаваше къде да намерим бизони. Вече няма какво да ни каже.
Пеперудите разговарят с жените. Духът ще влезе в красива пеперуда, ще долети до млада скуоч ще кацне на рамото й. Така той ще говори с младата жена и ще й каже как да стане шаманка. Все още имаме две такива дами. Аз помогнах на едната, научих я на това, което трябва да знае и сега тя се справя много добре в резервата. Тя е толкова честна, че дори най-бедните, съвсем закъсали пияници, наистина вярват в нея. Не взема никакви пари от тях. просто прави най-доброто, на което е способна, за да им помогне.
Имам племенник, Джо Гръмотевичният Ястреб, който е лечител. Той притежава магията на койота. Койот е нарисуван и върху тъпана му, това представлява неговото видение. Тази койотска магия е отдавна в рода на Гръмотевичния Ястреб. Преди много години дядото на Джо пътувал през зимата. Снегът бил дълбок и нощта го изненадала в един каньон. Трябвало да си изкопае дупка, за да се спаси да не измръзне до смърт. Посред нощ нещо се вмъкнало при него и се настанило до краката му. Бил койот. Топлели се един друг, пазили се един друг живи до сутринта. Когато човекът се изправил и тръгнал отново на път, койотът го последвал.
След това дядото на Джо често чувал койотски лай през нощта близо до дома си. Лаенето било различно - веднъж подобно на кучешко, а друг път - като глас на малко момче. Едното означавало, че нещо хубаво ще се случи, а другото предупреждавало за нещастие. Дядото на Джо станал шаман и пророк. Койотьт му разказвал за предстоящите неща. Когато старият човек умрял, неговото знание си отишло с него. Не могъл да го предаде на никого.
Един ден Джо Гръмотевичният Ястреб минал през същия каньон, където неговият дядо и койотьт се топлели преди много години. Племенникът ми пътувал в каруца. Изведнъж получил усещането, че някой го следва. Погледнал назад. Точно зад него стоял койот. Бил много слаб и куцал. Започнал да лае по два начина - като куче и като плач на дете.
Същата вечер Джо сънувал този койот и разбрал, че трябва да стане шаман, че трябва да продължи делото на дядо си. Сега той действа по индианския начин, със собствените си магии, лекува болни хора, които иначе би трябвало да се подложат на хирургически операции. По този начин магията на койота се завърна в рода на Гръмотевичният Ястреб.
Що се отнася до мен - птиците винаги имат нещо да ми кажат. Орелът, бухалът. В орела се е събрала цялата мъдрост на света; затова слагаме орлово перо най-отгоре на пръта по време на юипи церемонията. Ако смяташ да убиеш орел, в същата минута, когато си си помислил за това, той вече го знае, знае какво си намислил. Черноопашатият елен също притежава тази мъдрост. Затова опашката му е завързана по-надолу на кола използван за юипи. Ако стреляш по този елен, няма да го уличиш. Той просто си седи там и куршумът се връща обратно и уцелва тебе. То е както когато някой говори лоши неща за теб и те се връщат при него.
В едно от най-силните си видения аз говорех с птиците, с крилатите същества. Бях смазан от смъртта на майка ми. Тя беше държеше ръката ми и каза само една дума: "жалко**. Не мисля, че съжаляваше себе си, мъчно и бе за мен, бедния индианец, когото оставяше в света на белия човек. Плаках на този хълм за видения, молех за помощ, издигах ръце към небето. След това се завих през глава с одеялото - това бе всичко, кое- то имах - одеялото и лулата, както и малко тютюн за принася-не в жертва. Не знаех какво да очаквам. Исках да докосна силата, да я почувствам. Мислех да й се отдам изцяло дори и това да ме убиеше. Отдадох се на ветровете, на природата, без да ме е грижа какво ще ми се случи.
Изведнъж чух писък на голяма птица и след това тя ме удари по гърба, докосна ме с разтворените си криле. Чух писъка на орел, извисяващ се над гласовете на много други птици. Изглежда ми казваше:"Чакахме те. Знаехме, че ще дойдеш. Сега ти си тук. Твоят път тръгва от тук. Нека нашите гласове те направляват. Ние сме твои приятели - пернатият народ, двуногите, четириногите, малките същества, с осем и дванадесет крака, които пълзят по земята, малките същества, които летят, тези, които са под водата. Ние ще споделим с теб силата, която всеки един от нас притежава и ти винаги ще бъдеш придружаван от една сянка - твоето второ %4аз"."
Това съм аз, помислих си, не нещо друго, а аз самият, нещо различно, но в същото време аз, невидим, но въпреки това съвсем реален. Бях ммашеи. Тогава не разбирах това. Отне ми известно време да го про> моя.
И отново чух глас сред множеството птичи гласове, тракане на клюнове, цвърчене и чуруликане. "Ти имаш обич за всичко, което е поставено на тази земя, не като обичта на майката към сина й или на син към майка му, а много по-голяма, която обхваща цялата земя. Ти си просто човешко същество, страхливо, плачещо под одеялото, но в теб има голямо пространство, което ще бъде изпълнено с тази обич. Цялата природа може да се помести вътре." Треперех, завих се още по-плътно с одеялото, но гласовете отново и отново ме наричаха "братко, братко, братко".
Та така стоят нещата с мен. Понякога се чувствам като първото същество в една от нашите индиански легенди. То било гигант направен от земя, вода, луна и ветрове. Имал дървета вместо коса, цяла гора дървета. Имал голямо езеро в сто- маха си и фонтан в чатала си. Чувствам се като този гигант. Цялата природа е в мен и част от мен е в природата.
Пит Кетчес:
И аз се чувствам по този начин. Живея в отминала епоха. Като че ли живея преди петдесет, преди сто години. Така ми е по-добре. Искам да живея толкова скромно, толкова близко до земята, колкото мога. Близо до растенията, до семената и цветята, чиято магия използвам. Великият Дух е видял, че човек може да оцелее така, че може да живее, както е заложено в самото начало. Затова жена ми и аз живеем в малка хижа - без електричество и течаща вода, без асфалтиран път до нея. Така искахме да бъде. Тази простичка дървена хижа знае какво е спокойствие. Така искахме да изживеем остатъка от живота си. Желая да съществувам отделно от съвременния свят, да се измъкна надалеч от него, да ида в гористите пущинаци и да живея много по-близо до природата - дори по-близо, отколкото го правя сега. Не искам и да бъда наричан шаман, а просто лечител, защото за това съм създаден. Не искам нищо. Белият доктор взима такса, свещеникът - също. Аз нямам възнаграждение. Човек си тръгва излекуван от тук. Това е моята награда. Понякога нямам сила и това ме прави тъжен. Когато притежавам силата, съм щастлив. Някои хора мислят за пари и как да ги получат. Това никога не ми идва на ум. Жена ми и аз живеем сред природата и не се нуждаем от нищо. Ще живеем някак си по този начин и занапред. Великият Дух е създал цветята, потоците, боровете, кедрите и се грижи за тях. Той пуска бриз да мине оттук, кара ги да дишат, напоява ги, подтиква ги да растат. Така е и с най-малкото растение, избуяващо между чукарите и скалите. Великият Дух се грижи и за него. Той го прави и за мен - пои ме, храни ме, прави така, че да живея с растенията и животните като един от тях. Такъв искам да остана - индианец до края на живота си.

Това не означава, че ще се затворя в черупката си. Много хора все някак си успяват да открият пътя до моята хижа. Това ми харесва. Искам да бъда във връзка, да достигам до хората навсякъде, да им предам малко от индианския път, от духовния път.
В същото време искам да се отдръпна все повече и повече от всичко, да живея като древните хора. По магистралата си виждал чистокръвен индианец да стопира автомобили. Аз никога не правя това. Когато вървя по шосето, искам да извървя целия път пеша. Това е заложено дълбоко в мен, някаква гордост. Някой ден ще преместя хижата по-нагоре в планината, а мога да мина и без нея - ще стана част от гората. Там духът на нещата все още ни предлага открития — билка, клонче, цвете и аз ще прекарам дълго време в съзерцаването му, в мислене за него. Не говоря за роза - жълта, бяла, изкуствена и голяма. Чух, че отглеждат черни рози. Това не е естествено. Тези неща са срещу природата. Те ни правят слаби. Аз ги ненавиждам.
Та, колкото повече остарявам, толкова повече се окопавам в хълмовете. Великият Дух ги е създал за нас, за мен. Искам да се смеся с тях, да се стопя в тях и накрая да изчезна там. Както моят брат, Куцият Елен, каза, цялата природа е в нас и всички ние сме в природата. Така и трябва да бъде. Кажи ми как ще наречеш главата на твоята книга, в която ще сложиш нещата, за които говорихме днес. Знам, че ще я наречеш: "Да говориш със совите и пеперудите."