четвъртък, 3 март 2011 г.

Хвърлете феса и ибрика!

Българино, братко мой, ти от турчин се не бой, взимай сабя - и на бой!
(Надпис върху сабята на Жельо войвода)

Трети март е, уж национален празник и уж България празнува. Само, че нещо не е както трябва в този ден, нещо тягостно и мъчително има в него, което не създава празник в душата на българина, и той сякаш иска този ден по-бързо да свърши.
На този ден, безспорно, пред 133 години, Българската държава на Дунав възкръсна от петвековното пепелище и се изправи освободена.
Свобода, която бе платена с море от българска кръв, строшени кости и обезчестени утроби, но бе извоювана с чуждо оръжие.
Затова на този ден, ние се покланяме на всички наши борци за свобода, знайни и незнайни, които жертваха себе си за свободата й, на всички, които страдаха, за да бъдат свободни, но не страдаме за тези, които имат гузна съвест и които се възползваха за себе си от свободата й. На този ден, ние отхвърляме мита за така нареченото “славянско братство” и се покланяме, на ония волжки българи, които макар и от вярата на поробителя ни, направиха всичко възможно Руско-турската война да я бъде, за да получим поне освобождение.
Затова нека не се лъжем, това освобождение дойде не от силата на нашето оръжие и нашия общ идеал за свобода, т.е. от нашата сплотена обща борба. Много от нас, не искаха да бъдат свободни, други разбираха пък разбираха новата Българска държава като възможност да яхнат след това своите сънародници, както турския управник, трети пък – като възможност за свой бърз личен просперитет. Това са дървоядите и вредителите, които винаги се явяват там, където започне да цъфти и вързва дървото на свободата.
Затова нашето освобождение стъпи на една стотица луди глави, които жертваха себе си и тези, които тръгнаха след тях, и чрез саможертвата си в големия пожар на Априлий, можаха да видят този свой блян осъществен. Но го видяха в смъртта, която ги направи безсмъртни, а не в бита на това, за което платиха с кръвта си - освободена България. Оттук започна голямата трагедия на Третото българско царство. Защото, когато не можеш със собствените си сили да си извоюваш свобода, тогава свободата ти се подарява от друг. Това е външното възкресение и освобождение, при което ти ставаш роб на свободата си. Външно си свободен, но вътре оставаш роб. Тази вътрешна оробеност, след това враства като психология, става и социален бит, пренася се в поколенията. Завърта се един омагьосан кръг, който не създава свободни хора, а свободни роби. Това по-нататъше дефинира начина на управление на самата държава, отношението на управниците към управляваните и просперитета на нацията като цяло. Създава се синдрома на “феса и ибрика” – една патология, чиято най-тежка фаза наблюдаваме в нашето съвремие, не само в населението, но и в политическата класа. Този синдром е синдрома на външната зависимост, на властта на обстоятелствата над душата на човека, на нуждата винаги да бъдеш покровителстван и да имаш “голям брат”, който да те насърчава, поучава и пошляпва по дупето, когато не си в правия път. Затова, когато нашата свобода ни бе подарена с чуждо оръжие, макар и платена с наша кръв, ние получихме какво? Получихме това:
"България се създава като автономно княжество в пределите, където мнозинството от населението е българско. Нейните граници в никакъв случай не могат да бъдат по-малки от границите, приети на Цариградската конференция. Тя [България] ще плаща данък, ще има народно християнско правителство и местна милиция. Османската армия там повече не ще се намира" ("Предварителни основания на мира", т.1.)

Дори предварителния Сан Стефански договор не предвижда независима Българска държава, а само автономна. Автономността откъде идва? Идва от това, че други са извоювали свободата ти и те определят след това както ще бъде битието ти като личност и държава, платили са и са поръчали музиката, ти имаш само право да я слушаш. Ние виждаме колко е неверна тезата, че Русия се е борила за нашите интереси, след като още в предварителния проект на Сан Стефанския договор, тя е записала “автономна”, а не “независима” българска държава, т.е., вплела е своя геостратегически интерес. Този неин геостратегически интерес – да няма силна, но да има зависима от нея Българска държава на Балканите съвпадна всъщност с интереса на другите Велики сили и дипломатическите борби между тях са само прах в очите на освободените, защото в крайна сметка създадоха Берлинския конгрес, от който всички бяха доволни, само не и ние.
Ако трябва да си говорим откровено, след "Студената война", на България бе наложен нов Берлински договор, в който бяха записани геостратегическите интереси на другата “освободителка” – САЩ, в резултат на което цялата Българска държава бе анексирана и лапната от една друга империя, наречена сега накратко ЕС. Затова някои хора просто смениха рубашката с костюм, а ибрика просто преместиха от един задник на друг. Тогава не се учудвайте, че вследствие на този синдром, българския народ се раздели на “русофили’ и “русофоби” още от време оно. И така е и до днес. Идеята за българофилството, т.е. да се опреш на своите вътрешни сили и с общи и задружни усилия да извадиш каруцата от калта, без да се налага да я тегли някой друг и да плащаш за това на него, буди само присмех или се охулва с епитети и дефиниции, как това сега е вредно и не е модерно. Болни от синдрома на “феса и ибрика” управляват България и днес и едва ли ще има промяна и за в бъдеще. Тогава нека не се учудваме защо днес нашия Санстефанския идеал за обединена България е напълно загърбен, липсва национална доктрина, управлението на държавата не поставя национално-обединяващи идеи, в които да бъде впрегната силата на целия народ, а се поставят сепаративни идеи, които разделят българина на групи и блокове – всеки срещу всеки. Такава държава няма бъдеще. Такъв народ, няма бъдеще. Нека не се лъжем. “Феса и ибрика” дотолкова здраво се е враснал в нас, че ние не събуждаме дори интуитивен рефлекс за свобода, нямаме рефлекс дори за личната си свобода, когато я ограничават, камо ли за суверенитета на държавата ни, когато и го отнемат. Затова прави са някои, когато казват: “какво точно празнуваме днес”, защото България днес е по-несвободна дори от времето, когато бе разделена от Берлинския конгрес на три-четири парчета. Тя трябваше да плаща специален данък на Високата Порта,а князът се избира от населението с одобрението на Великите сили и Високата Порта. Някой би се запитал: каква точно свобода е това? И ще бъде прав. Затова нашите първи двама княза поведоха 30 годишна битка за независимостта на уж освободената вече Българска държава. Първият доведе до Съединението на две от частите й, вторият воюва за независимостта й и поведе борба за национално обединение на териториите ни останали под османско робство. Затова ние винаги ще помним Денят на независимостта и Балканската освободителна война, която показа, че можем, когато общия Идеал ни води. Нека не се лъжем, това всичко бе против интересите на Русия и Великите сили, затова през лето 1913 г., Русия не се посвени да ни прати Румъния в гръб. Трябва да питаме руския император, защо направо не ни обяви война, а си изми ръцете с румънците. Голямия проблем пред нас днес, обаче си остава битката за вътрешната свобода, борбата срещу навика да носим фес и ибрик и да искаме държавата ни да се управлява от външни за нас сили, които да ни наставляват като малки деца и да определят битието ни, да чакаме потупване по рамото и да страдаме от комплекса, че сме малка държава. Да се делим на русофили и американофили, а потомците на насилените българки – “българските турци” да са туркофили. Затова нека кажем, на всеки политик, който мисли така: “България не е малка, господине, а вие сте роб, не искайте и ние да бъдем роби”. Затова трети март е исторически урок за нас, чиито поуки, ние, като нация още не сме прозряли и осмислили, но продължаваме да живеем дълго и протяжно с психологията на “феса и ибрика” А този урок е: ако поставиш олтара на Свободата вън от себе си и принесеш други на него, ще получиш само освобождение, ако го поставиш вътре в себе си и се принесеш ти на него, ще получиш Свобода – лична, обществена, национална.