петък, 21 декември 2007 г.

Еднажден- Българската Нова година

Честита Нова година, Българи!

Това е, което е останало днес като знание за свещеността на този празник. А ние трябва да го отбележим в цялото му величие на Млада година, като Ден Един от нея.

В обикновена и високосна година, той е нулевият ден, не включен в седмица и месец. Първият ден на годината -Нова година /Ениалем, Единак, Единажден/- Зимно слънцестоене, Денят на Новото Слънце. Разбира се, ако погледнем празника от позицията на древния ни календар, нулевата позиция на този Денспрямо другите, вероятно е, защото е добавъчния 365-ти ден. Православната църква, обаче оставя този празник подвижен, което е едно голямо престъпление спрямо Българската душевност, тъй като “подвижни празници са празниците, подготвящи и следващи Пасха, чиято дата се определя по установен начин всяка година”. А Еднажден е точно закован в древния български календар и той започва на 21 срещу 22 декември и няма нищо общо с еврейската Пасха! Нека затворим тази пробойна в душите си и не позволим да се подменя не само ритмичността, но и стойността на най-светлите ни празници. А Еднажден е именно един такъв Ден, в който “старото Слънце, стария Бог” си отива и начева Новия. Виждаме колко динамична е била древната ни вяра – Тенгрианството, защото е имала един динамичен Бог, който не се променя в Същността Си, но не спира да променя ритъмът на Енергиите, чрез които твори, чрез които ритмува планетното развитие. Защото нито Бог можем да лишим от Творчество, нито планетата от развитие. Не бива да допущаме дори мисъл, че стойността на този празник е “езически”, защото смяната на тези енергии, не е просто следствие от положението на Слънцето по неговия видим път върху небесната сфера. Това е едно твърде материалистическо и твърде вулгарно обяснение, което цели именно да ни лиши от сиянието на този Ден.

Тази смяна не е само трансцедентна, тя е и преди всичко иманентна, вътрешна.

Затова централно место в него заема Полязникът –Човекът, който пръв ще стъпи в нашия Дом. Този Дом не е само външен, той не е само нашата къща, той не е само нашата Родина, този Дом е и нашата Душа. Полязникът не бива да се схваща само като антропоморфен образ на “новото Слънце”, той не е прост символ, защото демонстрира именно значението на човека за цялата Вселена – вътре и вън от нас. Затова Полязникът е вестителят и просветителят, който идва не само да донесе сполука, нои да свидетелства,че старото време си е отишло и идва новото, отишъл си е “старият Бог” и Млада Бога начева.

“Затова Полязникът е редно да бъде здрав, работлив, да му идва всичко отръки, да е добър стопанин, да е заможен, но и милостив, а това ще рече - сърцат и най-вече да е речовит - речта да му е блага!”

Виждаме какво огромно значение е имал той, защото той задава не само ритъмът на Новата година, но и същността й. Оттук можем да си направим извода, какво нещо е Човека за Космоса в неговата многоликост и многопластовост и какво нещо е Българинът за човечеството.

Съвсем ясно ни става тогава, че Полязникът в древните ни времена се е явявал Посветеният, който Тангра е пратил да донесе новата Оренда, да каже за новото Творчество на Бога. Именно да каже, защото той е, който трябва да превърне Орендата в слово, да и даде плът и осезаемост чрез свещеността на обреда. Значи той е един първообраз на Логоса като идея, която срещаме в по-късните философски доктрини.

Тези неща впоследствие ние ги виждаме в християнството в самия Път на Христос и служението на апостолите му след това.

А после Тенгрианството нямало универсален характер и не било световна религия, а езичество...

Трябва да разберем: няма народ на планетата, освен Българския, който е дотолкова гостолюбив, че Бог може да му гостува всяка година! Защото, за да дойде Полязникът, Домът ни трябва да е гостолюбив. На негостолюбив Дом, Полязник не влиза и в него не начева светлината на новия Ден.

Затова не бива да се увличаме по Ханука, където светлината и свободата имат повече физически и исторически образ. Истинската същност на Свободата и Светлината започва от Еднажден. Защото той е Ден Един не просто по времеви, календарни съображения, той е Ден Един, защото в него е началото на Сътворението на света. Така е бил осмислян и живян този празник в изначалните ни времена. За да може много по-късно в Книга Битие да се напише:”Да бъде светлина! Биде вечер, биде утро – Ден един.” Това е Единак, Това е Еднажден – Денят, в който е събрана цялата творческа Същност на Бога, в която Светлината се извлича от Мрака.

Затова “Полязникът бил задължаван да сяда върху кринче с трески и слама и да "мъти яйца". Претълкуван с оглед на стопанските интереси на дома ("да се мътят пилците в него"), всъщност този обичай е остатък от подражателните магии, с които се подпомага излюпването на новия свят от т.нар. "световно яйце".

Или пък “на трапезата в дома на царя на коледарите има ведро с вино, а във ведрото се намира чаша "с жълта и бяла морска пяна", чийто необичаен цвят идва от оприличаването й с белтъка и жълтъка на "световното яйце". Както се вижда, взаимно се допълват и потвърждават три старинни представи за първоматерията от мита на сътворението - "квас (мая)", "камък" и "яйце".

Обикновено самия полазник трябва да донесе дъски и трески събрани около дръвника и да ги сложи около домашното огнище. Тогава той сяда и започва да имитира пиле като изрича “пиу-пиу”. После той става и разручква огъня. Когато прави това, то той трябва така да го разрови, че колкото се може повече искри да има и тогава започва да благославя – ” Колкото искри в огъня има, толкова пиленца, агънца, яренца, теленца и прасенца в тази къща! “

Налице е, както се вижда планетното осмисляне или приземеното приложение на сътворенската Светлина на Еднажден в един битов земеделски аспект, като искрите от Огъня в една или друга степен говорят именно за разгръщането й в различните дни на Сътворението, в които се създава многообразието и формите на света. Всяка искра поставя началото на един нов ден, на една нова епоха, ново начало, ново дело.

Именно тук ние трябва да преосмислим някои моменти от кръговрата на Плеядите, представени като Квачка с пилета или Сито. Явно е, че “Квачката мъти своите яйца”, не само по времето на залеза на съзвездието Плеяди. Такъв акт започва да се осъществява и веднага след зенита им на Архангеловден, когато те са в пълната мощ на силата си и започват бавно своето слизане. Свидетелство за това е Еднажден и свещенодействието на Полазника около огнището, построяването на гнездо и мътенето на яйцата в него. Именно статута му на “нулев ден”, дава възможност да се създаде едно ново поколение творчески сили (символизирани от яйцата), което не следва естествения ход на прежните – изгрев-залез. Налице е едно нарушение традицията на кръговрата и именно това “нарушение” е, което не затваря напълно кръга, а го превръща в спирала, създаваща нови възможности пред Космоса и Човека. Именно този Ден-Единак, е именно, в който Слънцето и Плеядите не са в опозиция. Необходимия антагонизъм между тях по време на годишния цикъл, за да тече времето и развива в една определена посока светът, тук вече е напълно премахнат. Не са в наличност и често срещаните отрицателни въздействия на Плеядите, вследствие тази опозиция.

Традицията се съхранява в това, че се запазва характера на силите като оплождащи и създаващи благоденствие и плодородие.

Затова “в някои райони на страната, където земеделието е водещ поминък на местното население домакинята подава на гостенина полазник решето (символ на Плеядите) и семена. Така той трябва ритуално да заоре земята. След тези действия започва да нарича за плодородие. Благословията е подобна на вече спомената, но вместо животните, там се благославя за плодородие. Пожелава се повече жито, ечемик, царевица и други. Все неща свързани със земеделието. Това ритуално заораване се срещат и в Западна България.”

Повече от ясно е, че сеенето на семената чрез ситото (решето) е именно приложението на една земеделска основа на акта на разжаряването огъня на Бъдника и разхвърлянето на искрите му.

Друга гадателска практика, която се извършва на Игнажден, свързана с оплодителната и възпроизводствена сила е предсказването за евентуално бъдещо омъжване на младите момичета. На този ден те гадаят за кого ще се омъжат и кога ще стане това.

Затова със сигурност можем да твърдим, че така наречените 12 поганни или мръсни дни, които започват от Коледа до Ивановден са пряко следствие мътенето на яйцата от Полазника (Квачката) по Игнажден. Основанието ни за това става още по-голямо от факта, че християнството е представило тези дни като “некръстени", "мръсни", "караконджови", “вълчи нощи” и ги тълкуват като своеобразно връщане към езичеството (поганството).

Интересна е тази немощ на християнството да трансформира тези дни или поне да ги пришие към своята тъкан. Можеше да олицетвори Квачката с новоизлюпващите се 12 пилета с 12 апостола на Христос, но явно древният символ е толкова мощен, че не е достигнало прозрение и сили за това. Но най-важното за нас остава това, че след Коледа, Квачката достига своята пълнота от 12 пилета. Не, 5, не 6, не 7 или 9, както е в повечето известни ни случаи. Като резултат от действието на тези духовни сили имаме заличаване на “преградата” между Небето и Земята и прякото присъствие на света на прадедите в света на “живите”. Един процес на взаимопроникване на световете и тяхното пряко общение, който, ако не се познава, съвсем естествено е да води до страх и суеверие. А оживяването на мъртвите е една реалност и едно бъдеще, което стои в откровението на Иоан. Неговите тайнства са били забравени по време на християнството, а колобрите – завърнали се в света на предците ни.

1 коментар:

Анонимен каза...

Честита Нова Година и нека има много такива статии през 6776-та.
Ден грее!