петък, 31 октомври 2008 г.

БЪЛГАРСКОТО ВЕЗМО И ИЗТОКЪТ

Първата част на "Българското везмо и изтокът" от Тачо Танев можете да прочетете ТУК.

ИЗВЕСТИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ОРДА

БЪЛГАРСКОТО ВЕЗМО И ИЗТОКЪТ

Обяснението на глава VII за Елбетицата

Тачо Танев

София 1941





106. В началото на своята научна деятелност Сосюр предполага, че импера-

тор Чун Хю извършил върху първичния кръговрат една реформа. За самия импе-
ратор той казва, че, може би, е дядо на Яо, живял според изчисленията му през
24-я век пр. Хр. (виж точка 95). Тази реформа той приписал на Чун Хю въз
основа на един цитат от книгата Куойу, предаден от френския мисионер-йезуит
в Китай — Гобил, който предаваме тук по по-други съображения :

„Чун Хю поправил злото (от изкуствената астрономия) . . . той срязал връзката между небето и земята. . ( стр. ЗОО)”

107. Датировката на тази реформа създава на Сосюр една трудност. Размяната на някои от животните, поради присътствието на подобна размяна в листата на старотюрските месеци съобщена от Ялбируни, го кара да отнася произвеждането на
реформата към календара на династията Ин (стр.299), а по тълкуването на йероглифните знаци реформата предхождала Яо (стр. ЗОО).

108. Към края на живота си Сосюр обаче ето какво казва за тази реформа:

„По времето на Чоу и изглежда още по-точно на това на Цин не както по-рано погрешно приписвах тази реформа на дълбоката древност) се про­тивопоставили на древната условност и поискали да заместят акроничната лунна астрономия с слънчева (относно пролетния и есенен дворци, виж стр. 590—591) от момента, от който гномонът е влязъл в употреба за определяне на слънцестойната дата, календарът с самия този факт е станал урегулиран, без да става нужда да се подпомага с неточното и пред-историческо средство (метод) на пълнолунието. Но тъй като древното лунарно процедиране, бидейки консервативно в равноденствените дворци, то ритуалът на Чоу не пропуща да отбележи лунните наблюдения през равно­денствията, като взаимообратности (корелативи) на слънчевите през слънцестоенията съобразно китайския вкус към симетрията) — припи­свайки пролетното слънчево място в есента, където то дей­ствително се намира. Почнали да претендират да се асоциира янг с есента и запад, което направило да премине от ляво на дясно почет­ното място, което пък от своя страна останало такова още и по времето на Стария Кан". (стр. 579).

109. По-нататък на стр.580 продължава:

„За да бъде логична реформата, требвало да се поставят в обратен ход „12-те знака, които първоначално означавали месеци съобразно обратния ход на слънцето. Обаче не бил такъв случая — никога не бил произведен нито един китайски документ, където 12-те знака да с разположени в посока обратна на часовата стрелка.

110. От всички тези думи на Сосюр следват следните заключения:

— че никъде нямаме китайски кръговрат, който да показва „логично",

според европейските разбирания, т. е. наредени в кръг обратночасово 12-надесетинките на действителния път на слънцето между звездите; и

— че прозиходът на реформирания кръговрат Сосюр отнася до Хунската държава на Цин. Това обстоятелство е особено важно за нас. Следователно датировката относно появата му в Китай Сосюр отнася вече към епохата, предхождаща Кан.

111.Но да видим, какво представлява реформираният кръговрат, показан на обр. 43. Ако изходим от гледището на Сосюр, застанал твърдо върху представата за непрекъснатия пръстеновиден ред на дванадесетинките, било по отношение на действителния път на слънцето, било по отношение фиктивния ред на първичния кръговрат то естествено, че прехвърлянето на пролетния дворец на мястото на есенния ще ни се види до известна степен странно, още повече че с това прехвърляне наместо наглед да се улеснява работата с кръговрата, тя се усложнява.

Об. 43. –Реформираният кръговрат Ж. С 312

112. Обаче, ако се върнем към другата пред-
става за построяването на кръговратите изобщо, не вече върху непрекъснат пръстен, а върху други
геометрични фигури, получаваме и действителното оправдание, както и смисла на всички разнообразни прехвърляния, които биха се срещнали.

Нека вземем пак употребената от нас вече свастика и потърсим друг известен начин на нанасяне върху нея на действителния слънчев път. За първичния кръговрат, при който върху свастиката се нанасяше лунно-слънчевият път, действителният слън­чев път представляваше пръстен, и то непрекъснат, без да притежава свастичност. В замяна на това, ако сега пък чисто слънчевия път нанесем върху свастиката, което е взможно само по един начин, ще получим лунно-слънчевия път в вид на пръстен. Това виждаме от об. 44.


Об. 44.—Свастично разположение на ре­формираният кръговрат. Дванадесетинката „куче" има № 12, а не 10, както погрешно е отбелязано на рисунката.

113. Този свастичен кръговрат ще ни показва:

4) 5) б)

— часово и свастично се чете първичния кръговрат;

— сезоните се разпредлят ясно;

— сезоните следват един часов ред, какъвто е и видимият път на небесните тела — от изток, към запад; сезоните изразяват производителната алхимическа зависимост; обратночасово и свастично се чете действителният слънчев път; действителното място на слънцето, заемащо известна дванадесетинка, се намира не в съответните и реални небесни дворци, но в дворците, следващи фиктивния ред:

ЗИМА (ПРОЛЕТ) ЛЯТО (ЕСЕН)

СЕВЕР ИЗТОК ЮГ ЗАПАД

когато в действителния ред есента е на изток, а пролетта на запад.

114. Този кръговрат не е нищо друго освен реформирания кръговрат
на
Чун Хю, както го е наричал Сосюр. За една
слънчева, екваториална астрономия, той е много по-удо-
бен отколкото първичния и далеч не представлява не-
сполучливо проведена реформа или “бърканица", както
той многократно го нарича.

Ето защо няма нищо чудно, че той се налага върху целия Далечен Изток, след като претърпява две малки промени и приема днес съществуващата си форма наричана от Сосюр “традиционен кръговрат". Под традиционен кръговрат Сосюр разбира онзи днес широко употребим в Азия реформиран кръговрат, в който змеят е разменен с кучето, както е показано на обр. 45, и в който годината започва с мишката.


Обр. 45. — Традиционният кръговрат. стр313

115. Размяната на двете дванадесетинки той проникновено разяснява с едно древно правило, вече на два пъти споменавано от нас, а именно правилото на Шоти. Началото на древната година — Ли чуен (определението на пролетта — стр 284 и точки 65 и 95) в предисторически Китай е било свързвано с вечерната поява на звездата Арктур, представляваща един рог на китайското съзвездие Змей (европей­ското Скорпион), когато дръжката на китайското съзвездие Крина (Голямата Мечка) се насочва към североизток, т. е. към самия Арктур, придружен от двете звездни групички на Шотите („тези, които водят и държат за ръка" стр375, 377 и 381).

116. Народното предание е свръзвало пролетното появяване на рога на Змея толкова силно с началото на пролетта, която някога е отбелязвала и началото на зе­меделската или гражданската година (точки 64, 65), че преобразуването на далекоизточ­ната астрономия напълно в слънчева такава не е могло да задуши тази прастара тра­диция и я възприело. И до ден днешен виждаме редица китайски изображения да представят змея обхванал бисера, т. е. първото пролетно пълнолуние.

117. Това предание наложило змеят като дванадесетинка, да остане на своето акронично лунно място, в качеството на първи действителен месец на пролетта. За него не е бил приложен слънчевия принцип. Естествено, дванадесетинката, която му е отстъпила мястото си — в дадения случай кучето — е останала и тя на своето място от акроничния лунен кръговрат.

118. Датировката на традиционния кръговрат е трудна. Явно е, че между него и реформирания кръговрат не съществува разлика по време. Относно последния Сосюр се отказва от първоначалното си мнение, когато я приписвал на император Чун Хю. Към края на живота си той е склонен да приеме, че внасянето на реформирания кръговрат в Китай се дължи на Цин. Дали реформирания или тра­диционния кръговрат (според моето мнение не бива да се дели единият от другия) е дело на Хунските народи, които са го внесли в Китай чрез Цин, представлява все пак още отворен въпрос при все че най-вероятното е това да е станало именно така. За всеки случай, тези кръговрати се отличават от първичния кръговрат с по-здрав реален усет и в това отношение стоят по-далече от склонността на китайците към умствени спекулации и по-близко до реалистичния дух на Хуните.

119 Ако бъдещето докаже, че появата им в Китай се дължи именно на Ху­ните, то това не ще означава още, че появата им на света ще се отнася до същото време. Предполагам, че тази поява ще е толкова стара, колкото и появата на самия първичен кръговрат. Построяването на всички тези кръговрати става по един и същ начин. Значи, имаме един и същ строителен принцип, едни и същи строи­телни материали, обаче използувайки двата различни принципа — слънчевия и лунно-слънчевия — се получават и две различни форми на построяването — тази на първич­ния и онази на реформирания и традиционния кръговрат.

Последната констатация прави да падне начинът, по който Сосюр построява ре­формирания кръговрат, като го строи посредством първичния.

120. Изборът на свастиката, като основа за подреждане на кръговратите, св-
сем не
е случаен. Още при разглеждането и откритието на елбетицата беше изтък-
нато, че в почти всички добре и ясно развити елбетици свастиката неизбежно прист-
ствува. А освен това в всички китайски огледала, които всъщност представляват
елбетици, виждаме, че свастиката подавляващо тържествува. Знаейки астрономическия
характер на огледалата, съвсем не е
трудно да се потърси и онази строителна
форма — свастиката — която да оправдае и особеностите в наредбата на кръговратите.

Ако проследим други геометрични форми, които се появяват по огледалата, ще видим, че те отговарят на една или друга представа от древната астрономия по-добре или по-зле.

121. Така например, ако вземем като типичен пример образ 30, ще видим, че посоките на четирите му звяра не са свастични, а в съвсем друг ред. Ние тук не ще се спираме на особеностите на този сравнително късен паметник про-
изхождащ от едно огледало от Корея, периода Корай, но ще обърнем внимание на положението на пролетния змей и на есенния тигър.
Те и двамата гледат към ЮГ, а опашките им с обърнати към СЕВЕР. Какво е значението на този ред? От къде идва тази несобразност с правилата на строежа, както при първичния, така и при ония на реформирания-традиционен кръговрат?

122. Работата се състои в това, че има доста китайски изображения, в които
главите на лятната птица и на есенния тигър се събират, както и опашките на про-
летния змей и на зимната костенурка пак се събират, само че в диаметрално разпо-
ложения ъгъл. Това значи, че змеят и тигъра гледат в една посока — ЮГ, както
е с нашия случай по-горе, а костенурката и птицата гледат също така пак в една
посока, само че към запад.

123. Още в началото на научната си работа Сосюр забелязал тази особеност и се е опитал чрез нея да обясни реда на месеците в листата на Албируни. На стр1б4, той изрично пише:

„Четирите емблематични животни са разположени по следния ред: главите на змея и тигъра с към ЮГ, а опашките към СЕВЕР; главите на птицата и на костенурката са към запад, а опашките им към изток (извлечение от Китайската Хранография на Шлегел, стр. 1)".

124. Ако използуваме тази фигура за построяване на един кръговрат и нанесем по посока на стрелките й първичния кръговрат, като спазваме реда: СЕВЕР — запад — изток — ЮГ и правилото на гръбнака (виж точка 143, положение 11), т. е. под­реждането на дванадесетинките вътре в сезоните да следва линията от главата на звяра към опашката му, ще получим посоченото разрешение на обр. 46.

, Об. 46. — Алхимически кръговрат

125. В така установения нов кръговрат, който ние ще наречем „алхимически китайски кръговрат" реалния път на слънцето се установява следвайки вътре за сезоните правилото обратно на правилото на гръбнака и спазвайки вече обратния на горния им ред, а именно: СЕВЕР — ЮГ — изток — запад. Изгодата на този кръ-

говрат пред свастичните такива е много по-малка. Този кръговрат изисква доста умствена енергия, за да се за­помни и за да си служи човек с него правилно. Един­ственото му предимство се състои в това

че теоретически дава оправдание на унищожителната алхимическа зависимост. Сезоните му, четени часово, дават тази зависимост така:

ЗИМЯ ЛЯТО ЕСЕН ПРОЛЕТ

вода огън метал дърво

Образният израз на този кръговрат е посочен в средата на обр. 46 и пред­ставлява един вид от известни особени свастики, които срещаме в Китай.

126. Теоретичността на алхимическия кръговрат го е направила бързо непригоден за практическото използуване и затова е настъпила, вероятно, бързо и забравата, че лятото е било преместено на изток, есента — на ЮГ и пролетта на запад. Запазил се е само споменът за неговото астрологично значение и вече така, той е продължил съществуването си като магичен образ. Новите хора го свързали с тради­ционната следовност на зверовете, запазвайки само обърнатите им посоки и изразявайки по този начин астрологическите идеи на алхимията на сезоните, или както е случая с нашия пример обр. 30, придавайки някакви съвсем нови значения, изразени в неу­тралното положение на костенурката и птицата. В правотата на горното се убеждаваме още повече от главата за неправилните кръговратни дележи в стр. 490—494. Образно тези кръговратни дележи се срещат почти само в Китай, доколкото ми е известно сега. Там имат разнообразни редакции, тъй като съществуват множество възможности за подреждането на сезоните и на дванадесетинките. Изследването на тези неправилни де­лежи представлява ви интерес и особени резултати ще бъдат постигнати с него.

КРЪГОВРАТЪТ, СЪОБЩЕН ОТ ЯЛБИРУНИ

Известната листа на Ялбируни за реда на старотюрските месеци привлича вниманието на Сосюр през течението на цялата му научна деятелност. Според ду­мите му (стр. 367 — 368) Маркварт, Вил. Томсен и проф. Олденберг, както и до известна степен и Хирт и В. В, Бартольд са смятали, че тая листа по-скоро представ­лява никаква бъркотия, в която Ялбируни се е уплел.

Доколко това е вярно — не зная, пък и не е интересно за случая изказаното мне­ние на тия големи учени, защото разрешението на въпроса лежи в едно съвсем неподози­рано поле—полето на образите. Тука му е мястото да подчертая, че без изумителното про­никновение на Сосюр едва ли щеше да ми се отдаде да намеря отговора. В същност той е довел разрешението почти до самия му край, но не е направил последната крачка и затова през целия си живот се е повръщалъ към тази много интересна загадка.

Преди да пристъпим към същината на въпроса, нека повторим онова, което Сосюр устанонява за първите два месеца от тази листа. Самата листа представ­лява следния ред:

Голям месец, Малък месец, 1-й, 2-й, 6-й, 5-й, 8-й, 9-й, 10-й, 4-й, 3-й, 7-й месеци.

На стр. 82, четем:

„Гинцел собщава, че в времето на Ялбируни месец № 1 не е бил пръв месец, но трети под ред в годината, и че в Китай имаме същото.”

Тази промяна на номерацията на месеците произтича от астрономическия факт, какво слънцеположенията (слънцестоенията и равноденствията) изменят мястото си с по 1° за 72 години или с 30° за 2160 години. 30° се равняват на една дванадесетинка или кръгло на 3 сиеута, тъй като сиеутата с доста неравномерни. Това явление е известно под името: закон за прецесията.

Като последица на закона за прецесията зимното слънцестоение, както Сосюр ни собщава на стр568, е преминало в течение на китайската история след­ните сиеута: още в най-дълбока древность сиеуту Хю, под първите две династии сиеуто Нию, под династията Чоу сиеуто Нию, под династиите Кан е влязло в обширното сиету Теу, и понастоящем преминава през сиеуто Ки.

На стр. 581 четем още следните интересни редове:

„В книгата Лю зимното слънцестоение се поставя „на 1° от Нию и пролетното равноденствие на 4° от Леу. В ко­мисията за календара на Тайчу взел участие Сюма Циен. Тази комисия „се решила да признае, че зимното слънцестоение е влезло в Теу, където „тя го поместила едва на края му — едва на 26°, тогава, когато то ще е било „вече на 24°. Но преди това признавало се е, че сответната локализация „(на слънцеположенията — Б. А.) в епохата на астрономите Кан и Ше от „края на династията Чоу е била на 1° от Нию. Между двете под-деления: „Нию — 1° и Теу — 26° има, следователно, само 1° разлика (което говори в полза на прецизността на наблюденията.).

С промяната на мястоположението на небесния северен полюс, който следва кръговия си път около еклиптичния полюс, се променя и мястото на слън­цеположенията спрямо различните сиеута. Изследването, от чисто астрономическа точка на документите, кога тези фази с съответствували на посочените сиеута ще посочи и една датировка от безсмнен характер ( точка 95). Ние тук не ще се впущаме в извънредно интересните астрономически изследвания на Сосюр относно този съществен въпрос, но ще приемем, че в една известна епоха практическата нужда е наложила номерацията на древните месечни дванадесетинки да претърпи необхо­димото пререждане.

От друга страна, силата на традиционализма в Изтока не е била по-малко силна отколкото тая на Запада, където и до ден днешен 9-я, 10-я, 11-я и 12-я ме­сеци изричаме 7-й, 8-й, 9и 10-й. Тази сила е наложила първичната номерация на месеците да се запази, като само тяхното подреждане претърпи промени. И така, дошло е време, когато за пръв месец на годината е станал единадесетият, а древният пръв месец е станал трети. Именно от тази епоха датира и кръговрата, съобщен от Ялбируни. В този кръговрат единадесетият и дванадесетият месеци са под имената Голям месец и Малък месец ( стр.188). От своя страна извънредно забележително и интересно е обстоятелството, че народното име за тия два месеца в България е Голям и Малък Сечко, както и между сърбите, хърватите и словенците, между които се среща формата „Сйечан" за първия месец на годината.

Това обстоятелство посочва една здрава връзка на последователност между листата на Ялбируни и нашия народен календар. Що се отнася до името „Сечко" и както го срещаме в старите ни текстове ще се върнем на точка 164 и 165. За всеки случай тук ще кажем, че двете имена: „Големина" и „Малкина" от Ахър-Челебийско достатъчно добре сами по себе си изразяват идеята за големия и малкия месеци.

Така разяснени първите две имена на листата на Ялбируни, получаваме следния месечен ред:

11-й, 12-й, 1-й, 2-й, 6-й, 5-й, 8-й, 9-й, 10й, 4-й, 3-й, 7-й месеци.

137. Да видим сега, по какъв начин може да се изясни съвсем безредното наглед разбъркване на номерацията на месечните дванадесетинки. Сосюр с една извънредна интуиция долавя, че тук имаме работа с известно комбинативно прехвърляне на сезонните дворци и правейки различни опити почти разрешава въпроса, като обаче в разрешението му остава една малка празднина, която спъва целата му работа. Тази празнина е условното му приемане на един обратен ред само за един от дворците, именно пролетния. Ние тук не ще се спираме повече на тази непълнота, а само ще посочим, че тя се дължи на това, че е търсил да изходи при обяснението и разрешението на въпроса от некой известен нему принцип — например алхимическите зависимости, първичния кръговрат и пр., а не е обърнал достатъчно внимание на особеностите на самия кръговрат на Ялбируни

138. Още в първия миг, когато разгледат този кръговрат, запитах се, какво представлява той образно. И ето на обр. 47 се вижда, какво получаваме;


, Об. 46. — Алхимически кръговрат

125. В така установения нов кръговрат, който ние ще наречем „алхимически китайски кръговрат" реалния път на слънцето се установява следвайки вътре за сезоните правилото обратно на правилото на гръбнака и спазвайки вече обратния на горния им ред, а именно: СЕВЕР — ЮГ — изток — запад. Изгодата на този кръ-

говрат пред свастичните такива е много по-малка. Този кръговрат изисква доста умствена енергия, за да се за­помни и за да си служи човек с него правилно. Един­ственото му предимство се състои в това

че теоретически дава оправдание на унищожителната алхимическа зависимост. Сезоните му, четени часово, дават тази зависимост така:

ЗИМЯ ЛЯТО ЕСЕН ПРОЛЕТ

вода огън метал дърво

Образният израз на този кръговрат е посочен в средата на обр. 46 и пред­ставлява един вид от известни особени свастики, които срещаме в Китай.

126. Теоретичността на алхимическия кръговрат го е направила бързо непригоден за практическото използуване и затова е настъпила, вероятно, бързо и забравата, че лятото е било преместено на изток, есента — на ЮГ и пролетта на запад. Запазил се е само споменът за неговото астрологично значение и вече така, той е продължил съществуването си като магичен образ. Новите хора го свързали с тради­ционната следовност на зверовете, запазвайки само обърнатите им посоки и изразявайки по този начин астрологическите идеи на алхимията на сезоните, или както е случая с нашия пример обр. 30, придавайки някакви съвсем нови значения, изразени в неу­тралното положение на костенурката и птицата. В правотата на горното се убеждаваме още повече от главата за неправилните кръговратни дележи в стр. 490—494. Образно тези кръговратни дележи се срещат почти само в Китай, доколкото ми е известно сега. Там имат разнообразни редакции, тъй като съществуват множество възможности за подреждането на сезоните и на дванадесетинките. Изследването на тези неправилни де­лежи представлява ви интерес и особени резултати ще бъдат постигнати с него.

КРЪГОВРАТЪТ, СЪОБЩЕН ОТ ЯЛБИРУНИ

Известната листа на Ялбируни за реда на старотюрските месеци привлича вниманието на Сосюр през течението на цялата му научна деятелност. Според ду­мите му (стр. 367 — 368) Маркварт, Вил. Томсен и проф. Олденберг, както и до известна степен и Хирт и В. В, Бартольд са смятали, че тая листа по-скоро представ­лява никаква бъркотия, в която Ялбируни се е уплел.

Доколко това е вярно — не зная, пък и не е интересно за случая изказаното мне­ние на тия големи учени, защото разрешението на въпроса лежи в едно съвсем неподози­рано поле—полето на образите. Тука му е мястото да подчертая, че без изумителното про­никновение на Сосюр едва ли щеше да ми се отдаде да намеря отговора. В същност той е довел разрешението почти до самия му край, но не е направил последната крачка и затова през целия си живот се е повръщалъ към тази много интересна загадка.

Преди да пристъпим към същината на въпроса, нека повторим онова, което Сосюр устанонява за първите два месеца от тази листа. Самата листа представ­лява следния ред:

Голям месец, Малък месец, 1-й, 2-й, 6-й, 5-й, 8-й, 9-й, 10-й, 4-й, 3-й, 7-й месеци.

На стр. 82, четем:

„Гинцел собщава, че в времето на Ялбируни месец № 1 не е бил пръв месец, но трети под ред в годината, и че в Китай имаме същото.”

Тази промяна на номерацията на месеците произтича от астрономическия факт, какво слънцеположенията (слънцестоенията и равноденствията) изменят мястото си с по 1° за 72 години или с 30° за 2160 години. 30° се равняват на една дванадесетинка или кръгло на 3 сиеута, тъй като сиеутата с доста неравномерни. Това явление е известно под името: закон за прецесията.

Като последица на закона за прецесията зимното слънцестоение, както Сосюр ни собщава на стр568, е преминало в течение на китайската история след­ните сиеута: още в най-дълбока древность сиеуту Хю, под първите две династии сиеуто Нию, под династията Чоу сиеуто Нию, под династиите Кан е влязло в обширното сиету Теу, и понастоящем преминава през сиеуто Ки.

На стр. 581 четем още следните интересни редове:

„В книгата Лю зимното слънцестоение се поставя „на 1° от Нию и пролетното равноденствие на 4° от Леу. В ко­мисията за календара на Тайчу взел участие Сюма Циен. Тази комисия „се решила да признае, че зимното слънцестоение е влезло в Теу, където „тя го поместила едва на края му — едва на 26°, тогава, когато то ще е било „вече на 24°. Но преди това признавало се е, че сответната локализация „(на слънцеположенията — Б. А.) в епохата на астрономите Кан и Ше от „края на династията Чоу е била на 1° от Нию. Между двете под-деления: „Нию — 1° и Теу — 26° има, следователно, само 1° разлика (което говори в полза на прецизността на наблюденията.).

С промяната на мястоположението на небесния северен полюс, който следва кръговия си път около еклиптичния полюс, се променя и мястото на слън­цеположенията спрямо различните сиеута. Изследването, от чисто астрономическа точка на документите, кога тези фази с съответствували на посочените сиеута ще посочи и една датировка от безсмнен характер ( точка 95). Ние тук не ще се впущаме в извънредно интересните астрономически изследвания на Сосюр относно този съществен въпрос, но ще приемем, че в една известна епоха практическата нужда е наложила номерацията на древните месечни дванадесетинки да претърпи необхо­димото пререждане.

От друга страна, силата на традиционализма в Изтока не е била по-малко силна отколкото тая на Запада, където и до ден днешен 9-я, 10-я, 11-я и 12-я ме­сеци изричаме 7-й, 8-й, 9и 10-й. Тази сила е наложила първичната номерация на месеците да се запази, като само тяхното подреждане претърпи промени. И така, дошло е време, когато за пръв месец на годината е станал единадесетият, а древният пръв месец е станал трети. Именно от тази епоха датира и кръговрата, съобщен от Ялбируни. В този кръговрат единадесетият и дванадесетият месеци са под имената Голям месец и Малък месец ( стр.188). От своя страна извънредно забележително и интересно е обстоятелството, че народното име за тия два месеца в България е Голям и Малък Сечко, както и между сърбите, хърватите и словенците, между които се среща формата „Сйечан" за първия месец на годината.

Това обстоятелство посочва една здрава връзка на последователност между листата на Ялбируни и нашия народен календар. Що се отнася до името „Сечко" и както го срещаме в старите ни текстове ще се върнем на точка 164 и 165. За всеки случай тук ще кажем, че двете имена: „Големина" и „Малкина" от Ахър-Челебийско достатъчно добре сами по себе си изразяват идеята за големия и малкия месеци.

Така разяснени първите две имена на листата на Ялбируни, получаваме следния месечен ред:

11-й, 12-й, 1-й, 2-й, 6-й, 5-й, 8-й, 9-й, 10й, 4-й, 3-й, 7-й месеци.

137. Да видим сега, по какъв начин може да се изясни съвсем безредното наглед разбъркване на номерацията на месечните дванадесетинки. Сосюр с една извънредна интуиция долавя, че тук имаме работа с известно комбинативно прехвърляне на сезонните дворци и правейки различни опити почти разрешава въпроса, като обаче в разрешението му остава една малка празднина, която спъва целата му работа. Тази празнина е условното му приемане на един обратен ред само за един от дворците, именно пролетния. Ние тук не ще се спираме повече на тази непълнота, а само ще посочим, че тя се дължи на това, че е търсил да изходи при обяснението и разрешението на въпроса от некой известен нему принцип — например алхимическите зависимости, първичния кръговрат и пр., а не е обърнал достатъчно внимание на особеностите на самия кръговрат на Ялбируни

138. Още в първия миг, когато разгледат този кръговрат, запитах се, какво представлява той образно. И ето на обр. 47 се вижда, какво получаваме;






Об. 47. — Образният израз на листата на Ялбируни.

Следвайки направлението на стрелките, ние по­лучаваме един съвсем друг образ, сравнен с образните изрази на пър­вичния или на традиционния, или най-сетне на алхимическия китайски кръговрат. В дадения случай нямаме нито нито свастика,нито пък разклонението на алхимическото подреж­дане, а имаме една съвсем нова за нас фигура, изобразена на обр. 48



Об.48. Стрелкова схема на листата на Албируни.


Об. 49. План на листата на Албируни.

139. Този образ отговаря по идея напълно на един друг широко разпространен в Българското везмо образ, а именно обр. 50, — двуглавецът — за едно от чийто преобразования вече става дума в точка 27 и беше посочена една негова кавказска форма в обр. 23.

140. Изучавайки разните първични образи на елбетицата, както забелязахме вече, в китайските й форми, особено по-старите такива, не се срещат образи, където чети­рите звера да с разположени в две двойки обърнати с лице един към друг и с опашки спрямо съседния звяр от другата двойка. Подобен ред е чужд на древния Китай, и доколкото се среща, предполагаме се дължи на едно северно влияние проникнало надълбоко в Китай, особено в по-нови времена.

141.От друга страна обстоятелството, че този ред се среща не вече извънредно често, но подавляващо често в Българската образност под формата на образа двуглавец, както и в образностите на абсолютно всички Вътрешно и Североазиятски народи, ме кара да приема, че с пълно основание можем да наречем кръговрата построен върху друглавеца с името Хунски кръговрат, тъй като Хуните се явяват, поне за сега, най-старите исторически известни жители в местата на разпространението на образа и притежатели на оная древна култура, чието наследство виждаме да пребъде чрез постиженията на Българския народ, както и в културното богатство на множество евразийски народи.


Об. 50. — Най-често среща-ният план

на двуглавеца

142. Да видим, какво ни показва един кръговрат, построен върху двуглавец. За улеснение, нека вземем този Хунски кръговрат в неговата по-стара, предполагаема форма, преди да е станало необходимо, поради преме-

стването на слънцеположенията, той да започва от 11-я месец на място от 1-я ще получим разположението, показано на обр. 51, ако спазваме подреждането на реформирания или първичния крговрати и реалния път на слънцето. В този образ, съобразно реформирания кръговрат, построен върху чисто слънчевия принцип ще имаме запад = пролетен дворец и ЮГ = есенен дворец, както и съобразно първичния кръговрат, построен върху смесения лунно-слънчев принцип, ще имаме запад = пролетен дворец и ЮГ = есенен дворец, защото № 4, № 5 и № 6 в пър­вия случай ще представят тигъра, заяка и кучето, а в втория случай — маймуната, петела и змея.

Об. 51. Хунският кръговрат.

143. От този образ можем да извлечем следните познания:

1)— разграничението на четирите сезона;

2)— слънчевите сезони и лунните такива ясно се отделят едни от други, затова защото слънцестойните зверове се събират от горе в един зенит

3) — главите на равноденствените зверове се събират долу в друг зенит;

тези два зенита ще наречем зенити на главите.

4) — сезоните янг, според първичния кръговрат или според лунно-слънчевия принцип, се явяват зимата и лятото, т. е. слънцестойните зверове;

5) — сезоните ин, според същия кръговрат или принцип се явяват

пролетта и есента, т. е. равноденствените зверове

6) — сезоните янг пък, според реформирания кръговрат или според чисто слънчевия принцип (дуалистичния такъв на Сосюр — стр. 503), се явяват пролетта и лятото, т. е. слънцестойния и равноденствения зверове, чиито глави с насочени нагоре или надолу

7) — сезоните ин, според същия кръговрат или принцип, се явяват есента и зимата, т. е. ония зверове, които гледат на ляво и на дясно;

8) — четен часово, редът на сезоните, съобразно реформирания и първичния кръговрати, дава унищожителната алхимическа зависимост, защото и в двата случая имаме еднакав ред на сезоните, при все че животните им се различават:

ЗИМА ЛЯТО ЕСЕН ПРОЛЕТ

Вода огън метал дърво

9) — ако потърсим реалния слънчев път върху сезоните, получени от първичния кръговрат, и ги прочетем часово, ще получим алхимическата зависимост на Хонг Фан, защото слънцето ще се намира в № 10, № 11 и № 12 през пролетта и в № 4, № 5 и № 6 през есента:

ЗИМА ЛЯТО ПРОЛЕТ ЕСЕН

вода огън дърво метал

10) — ако потърсим реалния слънчев път върху сезоните, получени от ре­формирания кръговрат, иги прочетем последователно, ще получим производителната алхимическа зависимост:

ЗИМА ПРОЛЕТ ЛЯТО ЕСЕН

вода дърво огън метал

11) — ако потърсим реалния слънчев път върху построението на реформения кръговрат, ще трябва да следваме правилото да вървим, проследявайки всеки звяр по отделно, от главата към опашката му—това правило важи и за редица други случаи, и ще го наричаме „правило на гръбнака", освен това мина­ването от звяр на звяр ще следва есте­ствения ред на сезоните, както е показано на об. 52; правилото на гръбнака има своето основание в пролетната поява на змея, когато най-напред се появява Кио = рогът, а след това последователно: Канг = шията, Син= сърцето и Юй = опашката ( стр. 377);

12) — същото ще получим, ако спазваме правилото на гръбнака по отношение разположението на дванадесетинките вътре в известен сезон, а относно подреждането на сезоните правилото, че от слънцестоен звяр можем да преминем в равноденствен, само ако последният се допира с опашката си до опашката на първия, а от равноденствен звяр не можем да преминем в допрян до него звяр, било посредством опашката, било посредствомъ главата; това правило наричаме „правило на опашката" (виж об. 52);

Об. 52. — Намиране реалния слънчев път върху Хунския кръговрат, построен собра­зно реформирания кръговрат или чисто слънчевия принцип.

13) — същото ще получим, ако спазваме правилото на гръбнака, а относно подреждането на сезоните правилото, че всеки равноденствен сезон от вида ин или янг бива последван от слънцестойния от същия вид и че последването пък на обратния вид може да се изврши само по посока от слънцестоен в равноденствен сезон (виж обр. 52);

14) — ако потърсим реалния слънчев път за зимата и лятото и реалния лунен път за пролетта и есента върху построението на реформирания кръговрат, ще требва да спазим правилото на гръбнака, а относно подреждането на сезоните обратния им ред така, както е показано на обр. 53;

15) — същото ще получим, ако спазваме правилото на гръбнака, а относно подреждането на сезоните —правилото, че от слънцестоен звяр можем да преминем в равноденствен само, ако последният не се допира до първия нито посредством главата, нито посредством опашката си, а от равноденствен в слънцестоен можем да преминем само. ако и двата се опират с опашките си. Това правило ще наречем правило на насрещността и то изисква последователната алтернативна смена на слънцестойните с равноденствените зверове, без да се образуват двойки от равноденствени или слънцестойни зверове (виж обр. 53);


Об. 53. — Намиране реалния слънчев път за зимата и ля­тото и реалния лунен път за пролетта и есента върху Хун­ския кръговрат, построен с­образно реформирания кръговрат или чисто слънчевия принцип.

Об. 54. — Намиране реалния слънчев път върху Хунския кръговрат, построен собразно първичния кръговрат или смсения лунно-слънчев принцип.

Об. 55. — Намиране реалния слънчев път за зимата и лятото и реалния лунен път за пролетта и есента върху Хунския кръговрат.построен собразно първичния кръговрат или смсесения лунно-слънчев принцип.

16) — същото ще получим, ако спазваме правилото на гръбнака, а относно подреждането на сезоните, правилото, че всеки слънцестоен сезон от вида ин или янг бива последван от равноденствен от същия вид и че преминаването пък от равноденствен в слънцестоене може да стане само по посока на обратния вид, така че ин и янг образуват двойки от сезони.

ако потърсим реалния слънчев път върху построението на първичния кръговрат, ще требва да следваме правилото на гръбнака, а относно подреждането на сезоните обратния им ред така, както е показано на об. 54;

същото ще получим, ако спазваме правилото на гръбнака и прави­лото на насрещностьта (виж об. 54) същото ще получим, ако спазваме правилото на гръбнака, а относно подреждането на сезоните—правилото, че от слънцестоен сезон янг може да се премине само в равноденствен и несседен нему сезон ин и че сезоните ин и янг се редуват алтернативно (виж об. 54); ако потърсим реалния слънчев път за зимата и лятото и ре­алния лунен път за пролетта и есента върху построението на първичния кръговрат, ще тръбва да спазим правилото на гръбнака и естествения ред на сезоните, както е показано на об. 55; същото ще получим, ако спазваме прггвилото на гръбнака и правилото за опашките (виж об. 55) същото ще получим, ако спазваме правилото на гръбнака, а относно под­реждането на сезоните—правилото, че от слънцестоен сезон янг може да се премине само върху съседен нему по място равноденствен сезон ин и че сезоните ин и янг се редуват алтернативно (обр 55); самият реформиран кръговрат се чете, като се следва правилото обратно на това на гръбнака, т. е. като се следва линията от опашката към главата, а относно подреждането на сезоните—правилото на опаш­ката, зверовете се подреждат един след друг алтернативно относно слънцестоежа или равноденствеността си първичния кръговрат се чете точно по същия начин както и реформираният (виж положение 23-о); относно четенето на първичния и реформирания кръговрати от гледище на дворците няма никаква раз­лика между единия и другия, от гледище на номерацията — също, само от гледище на сдържанието по животните на дванадесетинките сще­ствува разлика, като за в случая с реформирания кръговрат ще имаме:

ПРОЛЕТ: № 4 = тигър № 5 = заяк № б = куче ЕСЕН: № 10 = маймуна №11— петел № 12 — змей

а относно първичния кръговрат ще имаме:

ПРОЛЕТ: № 4 = маймуна № 5 — петел № 6 = змей ЕСЕН: № 10 = тигър № 11 = заяк № 12 = куче

ако се вземе разположението на посоките в отделните зверове, ко­гато търсим реалния било чисто слънчев, било смесения лунно-слънчев път, ще видим, че за всички случаи се прилага правилото на гръбнака, това правило следователно представлява една сществена особеност на Хунския кръговрат. Практически можем да го получим много лесно образно, ако, без да изместяме зверовете и техното сдър­жание по дванадесетинки, завъртим на 90° само техните посоки, взети в свкупностьта им около центъра на двуглавеца;

така получения/ъ нов двуглавец с посоки противоположни на първия разполага с нови два зенита на местата, където опашките на зверовете на първия се сбираха. Тези два зенита ще наречем зенити на опаш­ките за разлика от зенитите на главите посочващи, кои с слънцестой­ните и кои с равноденствените зверове (виж положение 2-о и 3-о); ако разгледаме зенитите на опашките, произведени взъ основа на ре­формирания кръговрат и търсенето на реалния слънчев път, ще на-мерим, че единият зенит се произвежда между зимния и пролетния слънчев път, а другият между летния и есенния слънчев път; ако разгледаме зенитите на опашките, произведени взъ основа на първичния кръговрат при търсенето на смесения лунно-слънчев път, ще намерим, че те се произвеждат между същите лунно-слънчеви пъ­тища в сезоните, както и в горното положение 27-о; ако разгледаме зенитите на опашките, произведени въз основа на ре­формирания кръговрат при търсенето на смесения лунно-слънчев път, ще намерим, че те се произвеждат между зимния слънчев път и есенния лунен и между пролетния лунен път и летния слънчев; ако разгледаме зенитите на опашките, произведени взъ основа на пър­вичния кръговрат при търсенето на чистия слънчев път, ще на­мерим, че зенитите ще се произвеждат в сщите места и между същите сезонни пътища, както и в горното положение 29-о;

31) — зенитите на опашките, определени посредством положението 27и 28-о, определят и началото на годината между зимата и пролетта, а средата й — между лятото и есента — следователно, определят началото на гражданската или земеделската година, (виж точ­ка 115;

32) — зенитите на опашките, определени посредством положения 29-о и 30-о,

определят началото на годината, както и средата й, вече на друго място, а именно за началото на годината — между есента и зимата, и за средата на годината между пролетта и лятото — следователно, определят началото на астрономическата или религиозната година;

33) — от всичко казано относно зенитите на опашките става ясно, че Хунският

кръговрат носи в себе си ясното определение за началото на едната или другата година;

34) - особено важно е качеството на неизменност, притежавано от Хунския кръговрат при прилагането било на реформирания, било на пър­вичния кръговрати по отношение на зверовете, слънцестойностьта и равноденствеността, разпределението на сезоните, янгът на лятото и инът на есента, четенето на алхимическите три зависимости, построя­ването или извличането на реформирания и първичния кръговрати, ед­наквата номерация и най-сетне мястото на началото на двата вида го­дини. Всичко това говори, че Хунският кръговрат представлява в действителност едно много по-реалистично творение, отколкото разните други повече или по-малко спекулативни от него;

35) — при разпределението на сиеутата между дванадесетинките Хунският кръговрат търпи те да бъдат съсредоточавани в ритъма 2.3.2, обаче, за да се изразят главите на зверовете, ритъмът 3.2.2 или 2.2.3 се явява много по-удобен; този ритъма срещаме много редко в Китай, защото е несиметричен; в точки 87, 90 и по-нататък ние вече споме­нахме, че този е най-типичният Български ритъм — ритъма на ръченицата, а тук ще прибавим, че от астрономическа гледна точка този ритъма представлява пълна противоположност на представата слънцепо­ложенията да заемат средите на сезоните — идея изразявана в елбетицата съобразно духа на симетрията; с ритъма на ръченицата се изра­зява принципът, че сезоните требва да започват със слънцеположните дванадесетинки броящи по 3 сиеута, един принцип собразно духа на асиметрията и възприет и в съвременната астрономия, чиито сезони започват с мига на слънцеположенията.

144. Няма съмнение, горните спекулации могат по подобие да бъдат извършвани и върху други образни изрази на първичния или реформирания кръговрати, но в този случай ще се натъкнем на пречката, че четенето им не ще става върху един и същ образ и само в различни посоки, както виждаме да става при двуглавеца, но това четене ще трябва да се извършва върху два образа — веднъж върху свастикаи друг път върху пръстен, и то за последния — в посока обратна на часовата стрелка, каквото четене не срещаме нито веднаж в Китай. Също така и постоянната промяна на местата на сезоните и на качествата на ин и янг в тях създава доста много трудности за правилното им прочитане.

Всичко до тук казано ни представя Хунския кръговрат разположен върху дву­главеца, като един много по-широк и по-голям синтез на древните далекоизточни познания в полето на астрономията, отколкото е представлявал било първичния, било реформираният и традиционният кръговрати разположени върху свастиката. Хунският кръговрат ни посочва, че първичния и реформираният кръговрати в същност са били едно и също нещо, че прехвърлянето на дворците, така характерно за Китай според Сосюр, се явява неизбежно свойство на средството-образ, чрез което с били установявани астрономическите кръговрати и най-сетне, че не сме в състояние да определим кой, в същност, е по-древния кръговрат — дали първичния, реформира­ния или пък самия Хунски, който със своите свойства великолепно може да бъде баща както на първичния, така и на реформирания и на традиционния. За всеки случай из­глежда, че той представлява едно златно наследство от пред-исторически времена.

145. Ала ние тук не изяснихме още една нередност на номерацията на листата на Албируни. Касае се до разменените дванадесетинки под № 2 и № 7. При традиционния кръговрат ние вече дадохме обясненията на Сосюр относно тази много
деликатна точка.
В сегашния случай неговото обяснение по принцип се явява напълно задоволително. Обаче, размнените животни не са вече змеят и кучето, а змеят и тигърът. Наблягането върху размяната на змея с кучето налага на Сосюр и условното превръ­щане реда в пролетния дворец, което той априорно приема, без да дава никъде ни­каква обосновка за него. С приемането размината на змея с тигъра, тази голяма несъобразност в неговото обяснение на листата на Албируни пада по сам себе си.

146. Но да видим, имаме ли основание да предполагаме, че именно тигърът може да размени местото си с това на змея. По този повод ето какво пише самият Сосюр в началото на научната си дейност: “. . . № 2 и № 7 остават на същите си места (неразменени при прехвърля­нето на дворците — бел.моя), защото е невъзможно да се поставят змеят „и тигърът в един и същ дворец".

Причината на тази невъзможност се явява обстоятелството, че както тигъ­рът, така и змеят са символни животни не само на сответните дванадесетники, но сщо така и на съответните им дворци — именно есенния и пролетния. Следователно, самият Сосюр в началото на своята научна деятелност е виждал под № 7 тигъра, а не кучето, чието условно възприемане за разменител с змея, впоследствие, той въз­приема в желанието си да уеднаквява правилата на традиционния кръговрат така, както те са днес на лице, с тия на хунския кръговрат. И действително, размяната на змея с тигъра се явява много по-осмислена и по-оправдана, отколкото оная между змея и кучето, възприета за традиционния кръговрат.

Обаче, горната размяна — тази между тигъра и змея — става възможна само в един случай, а именно, че на реда на Хунския кръговрат е престанало да се гледа като на двуглавен ред, а е започнало да се гледа като на свастичен такъв, както е случаят с първичния, реформирания и традиционния кръговрати. Последното явление далеч не е мжчно да си представим. В една епоха, когато традиционният кръговрат се е наложил, поради своето относително по-голямо практическо удобство и поради известни големи политически събития, като например: преливането на хунската империя в Далечния Изток към Китай и установяването на едно широко далекоизточно влия­ние върху огромни територии на вътре в Азия, тогава само става възможно да е било започнато да се гледа на сезонитe от Хунския кръговрат, както се гледа на реда на сезоните в свастичните кръговрати и така да се е оправдала смяната на двете дванаде­сетинки, за които става дума по-горе.

149. Ала тази смяна не е станала по същия начин, както е станала, може би, по отношение на традиционния кръговрат в Китай. Смяната е била направена относно хунския кръговрат много по-разумно, което говори в полза и на едно по-реалистично подхождане към въпроса. От друга страна, както е известно, самият традиционен кръговрат в Китай не започва с свинята, но с мишката, г. е. дванадесетинката на зимното слънцестоене. Следователно ритъмът в този кръговрат не е по­вече ссродоточен 2.3.2, а 3.2.2, какъвто може да е бил ритъмът на хунския кръговрат, както посочихме в положение 35 на точка 143. Значи, ние тук имаме работа и с едно обратно влияние върху традиционния кръговрат, извършено от хунския такъв. Всичко това ни говори достатъчно красноречиво за тесните и неразривни връзки съществували при тези кръговратни системи



Об. 56. Свастично подреждане на първичния кръговрат върху хунския такъв, или часово подреждане на реформирания пак върху хунския кръговрат.

150. Да видим сега, при установяването на свастичното четене на хунския кръговрат, за което безспорно свидетелствува редът му, съобщен от Албируни, какви нови неща могат да се прочетат в него. И така, ако разположим животнитe, да кажем на първичния кръговрат, свастично върху неговата номерация загубила вече своя животински смисъл, ще получим реда на подреждане на първичния кръговрат върху хунския такъв, или часово. От това подреждане следва, че:

36) — четени часово, новите животни, приписани на кръговрата, представляват реформирания такъв;

37) четени обратночасово и свастично, новите животни дават реалния слънчев път;

38) — четени обратночасово, новите животни дават реалния смесен луннослънчев път;

39) — змеят се намира в есенния дворец, а тигърът — в пролетния, това именно позволява да бъде извършена размяната между двете сезонни символични животни така, щото всяко да заеме сответния на символизма си дворец;

40) ако пък нанесем реформирания кръговрат върху номерацията на Албируни и то часово, ще получим напълно същите резултати; послед­ното обстоятелство още веднаж ни доказва органическата неделимост на първичния от реформирания кръговрати;

41) четен часово, най-сетне, след извършването на размяната на змея с тигъра, по отношение на номерацията — както, например, това би из­исквало или часовото прилагане на реформирания кръговрат, или самото древно правило: да се помни не реалния небесен път на слънцето или на слънцето и луната, който сам по себе си е пръстенообразен и не дава възможност да се проведат никакви ясни разграничения вътре в него, но да се помни един недействителен, фиктивен ред, за да можем при разполагането му върху известен образ на всяко място и по всяко време да извличаме, посредством образната символика, необхо­димите ни познания—значи по отношение на номерацията и ней­ното часово четене, — ние получаваме налице и без никакви неяснотии числения ред на месец от листата на Албируни.

Разбърканият ред на номерата на месеците в Албируни представлява и едно доказателство, самo по себе си, че на месеците или на „луните", както биват наричани в Изтока, не се е гледало чрез очилата на никаква „лунна астро­номия", а посредством принципите на една слънчева и екваториална такава, изиск­ваща свсем естествено своите месечни дванадесетинки, и в която астрономия луната играе важна и съществена роля, но само като пособие, като инструмент, като „мащаб", както се казва в Ли Ки (виж точка 168 и 169), с повече религиозен, отколкото прак­тически облик. Само подобна астрономия може да предизвика както появата на първич­ния, реформирания, традиционния и алхимическия китайски кръговрати и множество вто­ростепенни други било листи, било дележи, но така сщо и необикновеното, изключи­телното, подреждане на месечните дванадесетинки от листата на Албируни.

Появата на Хунския кръговрат, така както ни го собщава Албируни, се отнася, поради закона на прецесията (точка 130) и преместването на зимното слънцестоение, към епохата на Хан или дори тази на Цин. От времето на първичния или реформирания кръговрати, които отиват в дълбоката древност, доказаната епоха действително зимното слънцестоение е преминало 3 сиеута, именно: Хию, Нию и Ниеу (точка 131 и 132). Това значи, че още по времето, когато е било забелязано, че слънцестоението се намира не вече в мишката, а в кравата, един кръговрат като Хун­ския, който е започвал с слънцеположни дванадесетинки, поради ритъма 3.2.2 (поло­жение 35, точка 143) ще номерира именно кравата с № 1. Следващите две дванаде­сетинки на зимата, съобразно реалния слънчев път, ще бждат № 12 и № 11, т. е. дванадесетинките на мишката и на свинята. Преминаването на слънцестоението от миш­ката в кравата е станало заедно с преминаването му от сиеуто Нию в Ниеу.

Следователно, по отношение на месеците, ние имаме основание да вярваме, че Хунският кръговрат предхожда с не по-малко от 11 — 12 век известието на Албируни за него. Стотици години са изтекли от времето на неговото астрономи­ческо оправдание до времето на появата на тюрките. През това време, естествено, той е бил носен от народа, който го е родил, за да го завещае и на тюрките като свое наследство. И затова, свсем нормално ще бъде, ако го намерим в употреба в България. Хунобългарското леточисление представлява една чудна област за изследване, която, сигурен съм, ще даде множество изненади. Числените имена на хунобългарските месеци дават достатъчно основание да се предполага присъствието на месечния Хунски кръговрат в България, което се усилва още повече с това, което казахме по повод Големия и Малък Сечко в точка 135 и 136, 155. При изследването на случаите на поява на елбетици и двуглавии в сложни мрежи по Българското везмо, които ще разгледаме в последнята глава на този труд, ние се натъкваме на три характерни случая:

— мрежи на елбетици с елбетици;

— мрежи на елбетици с двуглавци;

— мрежи на двуглавци с двуглавци;

В всички тези случаи се споставят обикновено два различни образи било елбетици, било двуглавци, било най-сетне размесено еднит с друг, за да се изтъкне една особена идея.

Тук ще се задоволим да кажем, че чрез това свръзване на двата раз­лични образа се цели да се изтъкне съотношението между месечните кръговрати и годиш­ните кръговрати, траещи цели 12 години. и така, трява да правим ясна разлика между онова, което представя годишен и другото, което представя месечен кръговрат. Относно второто — ние вече доста се занимахме с него, за да видим, че то представя една реалност с неговия слънчев или лунно-слънчев път между звездите, който междувпрочем, далеч престава да притежава толкова решително астрономическо зна­чение след въвеждането на гномона, колкото астрологическо такова (точка 108).

Но по отношение на годишния кръговрат работата стои малко по-иначе. Сосюр доста се е занимавал и с този въпрос. За да не удължаваме нашето из­следване, тук ще приведем само едно от заключенията му „Съвременното отбелязване (на леточислението чрез 60-годишния кръговрат — Б. м), що се отнася до неговата дванадесеторна част произлиза от реформата, извършена от Цин и се намира действително свързана с положението, в което се е намирал Юпитер по това време (виж и „точка 49)". От казаното става явно, че пак Хунската държава Цин и в този случай играе значителна роля, и че реалният юпитеров път, извършван кръгло за 12 години, представлява една здрава основа за появата на дванадесеторния годишен кръговрат сред хунските народи, които са го предали и на останалите интересуващи ни евразийски народи. Реформата на Цин, извършена върху стария Юпитеров кръговрат (точка 33), се е отнасяла до 208 година пр. Хр. Ала известни нередности при юпитеровия дванадесет годишен кръговрат не го правят особено практичен за по-дълги исторически периоди. Така е настъпило постепенно и забвението му сред вътрешноазиатските народи, като се е бил запазил само принципът да се броят годините по 12 в един кръговрат. От друга страна, същата държава на Цин, според това, което четем на стр. 484, наредила годините на царуванията да започват от десетия месец, като, междувпрочем, календарът останал съвсем същия, какъвто бил през династията Хан. Последното говори в полза на една наложителна приемственост, която е съществувала въпреки огромния реформаторски дух развит от Цин. Така че с пълно, основание ние можем да предположим, по отношение на годишните дванадесеторни кръговрати не е било приложено пренареждането на номерацията, което е било из­вършено по отношение на месечния кръговрат поради промяната на слънцеположенията. С други думи, реформата на юпитеровия кръговрат е била извършена, без да се на­рушава неговия ред, както това виждаме да става с Хунския кръговрат.

Последното предположение ни позволява да считаме, че по отношение на годишните кръговрати Хунският кръговрат е запазил своята по-стара, предполагаема форма, онази, която беше разгледана от нас в точки 142 и 143 и която наричаме Хунски пракръговрат. Когато се докаже съществуването му, ще излезе наяве, че в света на Далечния Изток сме имали две велики средища на астрономията с собствени изчислителни системи — Хунското и Китайското, които заедно с това на Индия са се развили въз основа на някаква обща извънредно древна азиатска астрономия. Са­ществуването на Хунския пракръговрат, според моето скромно мнение, е вън от всяко съмнение.

161. И така, от всичко до тук казано, излиза, че може да се постави за Българското леточислене и въпросът: кои, именно, месечни и годишни кръговрати са били използувани от него. Досега този въпрос беше разрешаван доста простовато — още от първия миг, когато Микола откри значението на загадъчните Хунобългарски думи в Именника на Българските Ханове, от този миг бе предположено, че техният ред почива върху реда на традиционния кръговрат, като една очевидна истина, понеже последният бил понастоящем много на широко разпространен и използуван между вътрешноазиатските народи.

162. И Микола, и Томзен и Златарски и други големи учени се опитаха да дадат точната датировка на царуванията. Мъчно е да се каже, кой до колко е успял. По този въпрос, може би крайната дума ще имат специалистите астрономи. Но самият факт, че учените постоянно свръщатъ към въпросите, които той буди, ни дава указа­ние, че не всичко от него е напълно задоволително обяснение. И затова, мисля, че все ще требва да се обърне внимание и на онова, до което образите на двуглавеца, както и на елбетицата ни навеждат. Тяхното обилно присатствие върху Българското везмо доста недвусмислено ни сочи, че голяма е вероятността Хунобългарите да не са употребявали традиционния кръговрат нито като месечен, нито като годишен кръговрат.

Именникът на Българските Ханове представлява един извънредно важен паметник и на далекоизточната астрономия. В него са дадени числителните имена на месеците и животинските имена на годините за всеки хан по отделно, и то на Хуно­български, докато останалиятъ текст е на Славянобългарски език. Последното обстоя­телство говори доста недвусмислено за извънредната роля, която е продължавала да играе Хунобългарската култура в християнизирана България, дори по отношение на езика.

Между месечните имена не са налице числителните за 11 и 12 месеци, т. е. двата Сечковци. Присъстствието на понятията за „Големия" и „Малкия" Сечко, в България е достатъчно указание да виждаме в тях „Големия" и „Малкия" месеци на Албируни. Че, например, и именитият събирач на Българската, жива старина. Д. Маринов е виждал в тях също така Голям и Малък месец, като четем в едно негово пояснение:

„ . . . Големият сечко (т. е. голям-месец), а също така и от другите имена на двата месеца всред народа — Големина и Малкина в Яхър Челебийско — Родопите ( стр. 356).

Присъствието пък на формата сечко в старите Български текстове, като име било на януарий, било на февруарий, както и присъствието на подобни фор­ми само в сърбохърватски, словенски и малоруски езици, говори ясно за една харак­терна принадлежност на думата към Българския език. Всичко това ми бе съобщено от моя другар — Иван Гълъбов, който е склонен да мисли, че тази стара форма на думата може да стои във връзка с „sycran = мишката на Махмууд Ял-Кашгарий (ЯЧ), т. е. първият месец, според хунския кръговрат преди Цин, или първия ме­сец на традиционния кръговрат, или като втора година или месец на Хунския пра-кръговрат (точка 160), или като дванадесети месец на кръговрата на Албируни. Самите месечни деления са загубили своят животински облик поради числителния си вид, който облик може да се е запазил само в формите на първите два месеца не притежаващи този числителен вид. И така „сун" като месечно означение не е изключено да стои в известна връзка с „мишката" на древните кръговрати, покрай ясното „сомор" = мишка от годишните животински названия на Именника на Българ­ските Ханове.

Тук трябва да отбележа и присъствието на името „Сичан" в днешния Български език. Това съществително собствено име, наглед, би могло лесно да се обясни като заемка от османотурския език с значение на мишка. Обаче, според един друг мой другар — Хасан Мустафа Нуриев, подобно съществително собствено име не е в употреба всред османските турци. Той, при всеки случай, не знае това. Разпространението му е главно в Западна България и Македония, където турските заемки относително са много по-редки отколкото в Източна България. Явно то действи­телно е османотурска заемка, тогава изглежда, че тя требва да е по-стара такава. За всеки случай, колкото по-големи мъчнотии открие етимологията на името „сечко"— толкова по-добре, защото ще позволи и от по-много страни да се осветли въпроса. Разбира се, първата и последната дума тук имат лингвистите.

От друга страна, в Именника нямаме кръговратните имена на тигъра, змея и маймуната. Относно змея, мисля, че той се крие под необясненото задоволително име „верем” със значение „дългият", както моят професор Геза Фехер установява. За съжаление, всички учени, занимавали се с впроса за календарното значение на данните на Именника, се ръководят от предубеждението за лунния характер на древното да­лекоизточно летоброение и търсят да задоволят чрез интерполация (вмъкване) на астро­номическите си изчисления, т. е. изхождайки от разликата между слънчевата година и лунните години. Нека спрем нашето внимание върху последния въпрос. В точка 33 е посочено, че Сосюр приема саществуването на един прастар лунносинодичен календар за Китай, чиято древност се отнася за времето преди установяването на слън­чевото летоброение. Останки на този лунно-синодичен календар, следователно и кръговрат, представляват, както понятието „месец" (едно годишно деление запазило се живо и до ден днешен не само на Изток, но и в западното слънчево летоброение) така също и редица астрологически предсказания, свързани с луната и нейния небесен път. Че далекоизточната година, така както ни е известна, не е и не е била лунна година въпреки присъствието на месечния дълеж, ще се убедим от следните думи на древната книга Ли Ки , главата Ли Йюн

„Свещената особа при своето законодателство взима винаги Небето и Земята „за основа, Светлината и Мрака (ян и ин — Б. М.) като средство, 4-те сезони „за кормило, слънцето и звездите за изчислението на времето, месеца „като мерило, духовете и боговете за помощници, 5-те състояния на преобра­женията (5-те елементи — Б. М.) като вещество, обичаите и нравите и задълже­нията (към семейство, общество и държава — бел.моя) като сечива, чувствата „на човечеството за нива, 4-те владетели на Царството на животните за въз­питаници и храненици. . и продължава малко по-надолу: „. . . Ако се вземат 4-те сезони за кормило, ще се внесе усърдие в работата. Ако се из­вършва изчислението на времето въз основа на слънцето и звездите, ще може да се установи реда и последователноста в изпълнението на труда. Ако се приеме месецът за мерило (в превода: мащаб), то тогава ще могат да се намерят необходимите дарования за занаятите (тъй като през „всеки месец се раждат люде с особени и различни дарования според астрологията — бележка на преводача)-.

А в главата Кунг Дзжъ Саи Чау (Трите аудиенции на Конфуций при Ай, велик княз на държавата Лу) пак в Ли Ки в статията за космическия ред четем дословно:

„Слънцето и луната са направили годината. През времето на един годишен „кръговрат (= 12 години — бел.моя) се вместят два високосни месеца, за да могат да бъдат следвани пътищата на Небето. Това бе така замислено, та „излезна дума, какво че господарят на Йю (първата и легендарна династия „бел.моя”) бил „помогнал на луната."

169. От казаното става явно, каква роля са играли слънцето и луната за древ ното леточисление. Докато първото е представлявало основата на леточислението, на луната са отдавали астрологическа роля и задачата да подразделя годишното време на дванадесетте месечни деления в спомен на един, още по онези времена напълно забравен лунно-синодичен кръговрат. В момента разполагаме само с текстовете на Ли Ки и Ии Кинг, обаче и от другите древни китайски книги излиза наяве същото. Двата вметнати високосни месеци, а по-точно 63 дни, се явяват като разлика между периода на 12 слънчеви години и този на извършването на 12)х(12 закръглени в 30 дни лунни месеци. В действителнось, обаче, тука се касае до една фиктивна разлика, тъй като истинската разлика-между 12 слънчеви години и 12) (l2 пълнолуния (лунно-синодични завртвания) представляват не 63 дни, а 135 дни или 4 месеци и 17 дни. Следователно с високосните месеци на практика не може да се изравни лун­ното с слънчевото движение, и затова, тия два вметнати месеца представляват същататакава фиктивна архаична останка в консервативната китайска астрономия, каквато пред­ставлява например правилото на Шотите (в. точка 115) и други теми подобни с значение за астрологията архаични останки. Предположението, за правилно периодическо повтаряне на високосни месеци в течението на един годишен кръговрат, има основа­ние само в един случай, а именно когато се търси изравняването между един предполагаем 12 годишен кръговрат, съставен въз основа на действителната, лунна го­дина, и друг такъв, съставен въз основа закръглени в 30 дни 12 лунни месеци. За 12 лунни години тази разлика възлиза на 72 дни или действително на два високосни месеци от по 36 дни всеки. Обаче това се отнася до едно лунно, а не слънчево летоброение, което безспорно се изявява в гореприведените извадки от Ли Ки за меродавноста на слънцето при изчислението на времето.

Присатствието само на една високосна година в 12 годишния кръговрат на Българското летоброение, в Именника, което значи може би 800—1000 години по-късно от времето на Ли Ки, всредъ един народ като Българския, даващ толкова много признаци чрез своята образност, че притежава слънчево, а не лунно летоброение, е малко допустимо. Ето защо и тълкуването, че „веремъ" означава „дълга година", не може да се твърди с голяма вероятност. Затова пък едно друго вз­можно обяснение на тази дума ми се струва за много по-приемливо.

170. Това, което ме кара да мисля, че „верем" означава змея, е, първо, че тая дума требва да означава, по всяка вероятност, едно от останалите неспоменати жи­вотни, и, второ, че имената на некои от животните, къмъ които азиатските народи хранят уважение, са обложени с своеобразното табу да не биват споменавани с истин­ските им имена, но с некое характерно тем прозвище. Така, например, известно е унгарското име на вълка „farkas", което значи „опашатия". За нашия случай не зная по-изразителен прякор, който да би могъл да се даде на змея освен „дългия".

Че неспоменаването с истинското му име на най-уважавания и боготворен образ представлява органически сставен елемент не само на „суеверията" на азиат­ските народи, но също и неразделна част от мисловния мир на древните Хуни, и че, следователно, това „суеверие" има много по-дълбок корен, отколкото обикновено се мисли, за установяването на това, не ще бъде достатъчно само да приведа една от 10-те Божи заповеди на Вехтия Завет, но е необходимо да посоча и извънредно важ­ните за Българската наука редове на Тиен куан шу, приведени от Сосюр в стр 435:

„В Ионг (столицата на хунската държава Цин), имаше 100 храма посветени „на Слънцето, Луната, Големата Мечка, Марс, Венера, Юпитер, Сатурн, „28-те сиеута и пр.

Сосюр тука много проникновено забелязва изпущането на Меркурий и го обяснява с изпускането въобще да се споменава Черният Император — Северният Цар в религията на Цин. Този император е бил покровителят на Цин, тъй както Средният Император е бил покровител на Китай — Царството на средата. На стр. 440, Сосюр продължава в този дух:

„Явно е, че Цин с поемането на първенството разрушава старото учение „за 5-торния дележ, и установява вече ново (или по-право свое — Б. М.) учение за двойния дележ, според което варварските области (на север от Хуанхо) се противопоставят на цивилизованите области (на юг от реката). Основната идея е била да се освободят от идеята за васалството, символизирана в класическия 5-торен дележ. Така това учение се явява като собствено учение на Цин. Князете на Цин, обя­вявайки се за крале, не признавали вече земята на Чоу (Китай — Б. М.) за средище на света. По тази причина срещу старото противопоставяне на центъра (жълтото) напротив 4-те главни области на световните посоки, имаме новото противопоставяне, а именно: жълтото се противопоставя на червеното (т.е. високото, горното, на низкото, долното) и билото на зеленото (т. е. де­леното на лявото). От тия противопоставяния (които губят водоравния си облик и придобиват отвесен такъв — Б. М.) бива изключен черният цвят и затова няма храм на Меркурий в древната столица на Цин.

От казаното става явно, че премълчаването и ненаричането на известни боже­ствени или свръхестествени същности, което продължава дори и до днес в Българ­ските народни вярвания, представлява здрава основа за укриване името на змея, един от най-важните сврхестествени образи в Далечния Изток, под прякора „дългия". Тази особеност, при все че се среща и другаде, ни сочи колко на дълбоко в стари­ната на Хуните се крият корените на множество гледани като твърде естествени и не предполагащи особено внимание прояви на Българщината.

171. Нека ми бъде позволено тук да направя едно странично отклонение, което за настоящия откъс на труда ми не е необходимо. Това правя само в връзка с особеното тълкувание на цветовете в държавата на Цин. Множество топографически Български имена, носещи имена на цветове, като например: Черни Връх, Белград, Белоградчик и други, навярно ще намерят обяснението си в древните Хунски представи за цветовете. Така например, името Чонград = Черниград, в Унгария, обяснено от Маджарските учени като Българско, изразява много добре понятието за севяра, където действително се е намирал и северът на I-то Българско Царство. Друг град в сащия този север е и град Черновица. Но освен това, под този цвят може да се е разбирало и означението за Българска принадлежност, каквато вероятно има например „Черни Връх". Белград пък, който има своя нарицателен прототип в големия Хунобългарски и Хазарски център Саркела, може първо­начално да е означавал „жълт град" — т. е. „горен град", „висок град" нагоре по течението на реката, като срещу него имаме Червен на река Черни Лом, както и Червени град в Каджбоазкия балкан в Източна Стара пла­нина, които можем да считаме като „долен град" тъй като червеното озна­чава низината, и юга, както и старото название на Македония — Долна Земя. Но ако го приемем буквално като Белград, то под него можем да подраз­бираме „десен град" или „западен град", т. е. средище на Дясната орда —на ордата на Престолонаследника. Не е чудно също така, ако името на Черно море се окаже да произхожда от представата за принадлежноста чрез цветовете, а именно да означава „Българско море", а не както народ­ната етимология го обяснява по причина, че било много бурно. Това обясне­ние придобива особена тежест, ако си припомним вековните непрекъснати движения на Българите по бреговете на това море, като започнем от гру­зинските му брегове, минем през Крим и устието на Дунава и стигнем до предградията на Цариград, където и днес една голема местност се нарича Белград. Наспроти него имаме и Бялото и Синьото морета в топографическата номенклатура на нашия народ. Тези имена представят по-големи или по-малки трудности за разяснение, което би могло да стане, само когато ще успее да се проследи историческото развитие на значенията на цветовете. Тука трябва да подчертая, че в сегашното напълно непроучено сстояние на всички тези представи не само в България, но също тъй и в Далечния Изток, ние се намираме в положението да поставяме само по начало в­проса, а не и да теглим каквото и да е разрешение. Въпросът за опреде­лението на географическите места с цветове представлява една типична да­лекоизточна проява. Под тези цветови определения в повечето случаи не бива да търсим само и изключително природни оцветявания, а епитети за народностно определение, на принадлежност към световните посоки, на ка­чествата на 5-те елементи, на административното деление и пр. Същото се отнася и до голема част на цветовите определения в народния бит и вярвания, които там играят една извънредна роля. Като най-ярък пример тук можем да посочим и мистериозния дележ на днешните Българи на „чернодрешковци" и „белодрешковци", който изведнаж престава да изглежда толкова загадъчен, ако си припомним, че Дясната орда, ордата на Престо­лонаследника, е имала за символичен цвят белия, тя е била Бялата Орда и се намирала на запад, а Средната орда е имала за символичен цвят черния и е заемала земите на средището на държавата — днешна източна България. Тука липсва Зелената или може би Синята орда, заемаща земите по северните брегове на Черното море оттатък Дунава. Не ще бъде чудно, ако обаче, спомена за нея би се крил под името „половци", с което русите са наричали куманите, настанили се в земите на източната Българска орда, чийто символичен цвят е бил или синия или зеления. Синьодрешковците представляват част от днешните шопи, в чиито земи, както знаем, имаме най-много кумански поселища. А що се отнася до въпроса за оцветяването и украсяването на дрехата в връзка с административното деление на страната, този въпрос не подлежи на никакво съмнение относно далекоизточните на­роди, какъвто е бил и Българският народ.

172. Стана вече дума и за датировки в точки 95 и 144 на първичния и Хун­ския кръговрати. Докато за древността на първия можем да имаме едно относително по-големо доверие, за втория нямаме по-преки доказателства, освен съображенията, изникнали при строежа му от една страна, и, от друга, много ранната поява на него­вия изразен образ — двуглавецът. Че именно в дълбоката древност требва да търсим появата и на единия и на другия кръговрати, а не в новите времена на далеко­източната астрономия, които започват с Хан, се убеждаваме от същата тази дъл­бока древност на елбетицата, на свързаната с нея органически свастика и на самия двуглавец.

Като образи всички те се появяват още в най-ранните паметници не само на Далечния Изток, но и в много други страни. Сравнителното им изучване ще до­принесе извънредно много за проникването в тайните на предисторията. Но требва да подчертаем, че само там, където те са носили в съзнанието на изпълнителите им своя космичен характер или, най-малкото, живия образен споменъ за него, само там те са правилни и четливи. Всекъде другаде, където им се е придавал друг астрономичен смисъл, или не им се е отдавал някакъв друг, освен разкрасителен смисъл, те са нечетливи и неправилни.

Така, например, в античния свят на Близкия Изток човек ще намери множество елбетици или свастики, както по-късно ще видим, обаче броят на раменете им произволно се мени, както и самото им сдържание. В повечето случаи строежът им и похватията им са съвършено различни, а само изгледността им е съ­щата. Това вече, от гледището на Образоведството, ги определя като рожби на влияния.

Сосюр, накрая на научната си деятелност, е наклонен да мисли, че Индийският лунен зодиак (на 28-те йогатаари — Б. М.) е една архаична форма на примитивния зодиак, чиято симетрия е била усвршенствувана от китайците, т. е., че както 28-те сиеута, така и 28-те йогатари произхождат от един общ източник — една обща предисторическа астрономическа система, изработена някъде в Азия и нямаща много общо с еклиптичната гръко-халдейска такава, поради екватериалния си характер. В подкрепа на саществуването на подобна система тук ще изтъкна едно извнредно интересно обстоятелство.



Об. 57 – Елбетица от печат от Мохенджо даро. АР. Об. 28.

175. И на други места в тази книга се изтъква важността на находките от Мохенджо-даро за разбиране на древните религиозни образи. Важно е за нас, че в кръга на находките на древната Индова култура, намираме такива чисти форми на елбетицата, каквито об. 57 ни сочи. Но още по-важно е следното много интересно съвпадение, а именно, че, както научих от думите на професор Лигети, един унгарски учен, по име Хевеши, е установил наскоро, че йероглифното писмо на тази култура съвпада с писмото, намерено върху паметниците на остров Пасха. Това откритие е било докладвано от професор Пелио пред Сорбоната. Обаче, не зная, дали Хевеши или Пелио знаят, че остров Пасха представлява точния антипод на индийското градче Джайсалмеер, което се намира на около 200 клм. изток – североизток от Чанху-даро, на около 300 клм. на изток от Мохенджо-даро и на около 450 клм. юг-югозапад от Харапа, т. е. помежду трите най-големи средища на Индовата култура по на 2, 3 или 4 градуса отдалечено от тях. Остров Пасха изведнаж обяснява смисъла на появата на индовото писмо върху паметниците там. Колкото и фантастично да изглежда преминаването на двадесетте хиляди километри по права линия между острова и равнината на Инд, то пък появата им именно на този остров се обуславя от необходимоста за правилното определяне на астрономическите явления, например местата на звездите определителки в лунния кръговрат.

177. В подкрепа на съществуването на тези странни и необясними засега научно връзки между това загубено в безбрежността на Великия океан островче и земите около Индия, говори и например това, което четем в ДС стр. 28 относно идолите на афганистанците:

„. . . напомнят по много неочакван начин тия (лицата и некои други по­дробности, като например чалмите — Б. М.) на колосалните статуи, видени в 1793 година от испанския мореплавател Салас-Томец, когато е „открил остров Wafixy (Пасха)". Естествено, бъдещето, с своята остра сабя, ще разсече и този възел, за да покаже, че човечеството в своята си същност не се е много променило от време­ната, в които тъй много сме навикнали да го виждаме в първобитна светлина.

178. Най-после, ако твърдението на Хевеши е безсъмненно и докаже веществено връзките на остров Пасха с равнината на Инд през една толкова отдалечена епоха, каквато е тази на Индовата култура, не ще остане нищо чудно в факта, че намираме елбетицата, свастиката, а дори и двуглавеца по всички краища на света. Тогава вече ще може да се установи положително, че всички тези паметни за историята на човечеството знаци на мъдростта са рожба на някаква азиатска култура саществувала приблизително около 5,000 години преди нашето време. Естествено появата им преди това време ще постави нови и извънредни любо­питни въпроси за науката. Ние не ще продължим повече в тази посока, но ще се върнем върху един друг въпрос — въпроса за Хунобългарите и Небесната вяра.

ХУНОБЪЛГАРИТЕ И НЕБЕСНАТА ВЯРА

Хуните и Тюрките или Тюркските народи

Сосюр на много места говори за самостойните астрономически и рели­гиозни концепции на Хунските народи и държави. Ние не ще се впущаме тук да из­брояваме тези случаи. Той, сщо така, недвусмислено говори за влиянието на Севера върху астрономията на Китай посредством разните нововъведения и преобразования, които са били извършени и са дошли чрез държавата на Цин, както и тая на Хан, която безспорно е търпела едно огромно северно, т. е. Хунско влияние. Обаче, Сосюр смесва понятието Хуни с тюрки, и затова ние тук ще се спрем за малко върху този страничен въпрос. Редица учени също така смесват тия понятия. Обстоятелството, че старите тюрки се явяват на историческата сцена в едно доста късно време, което може да стига дори до 1,000 и повече години след появата на Хуните, изглежда, че не смущава тия учени. Причината за това смесване, струва ми се, се корени в лингвистически обстоятелства, а именно, че езикът на старите тюрки е известен и познат, докато тоя на Хуните на Изток не е известен от преки паметници. Известна е голямата роля и значение на лингвистиката. Тя е била до скоро единствения критерий за сближението и сродяването на народите от етническа гледна точка. На историческите, археологическите, етнографическите и някои други данни досега се е гледало доста пренебрежително относно този впрос. Известно и широко разпространено е мнението, че докато не се открият езикови паметници за Хуните в Далечния Изток, дотогава не ще може да се счита за действително дока­зано идентифицирането на китайските „Хунг-но" с европейските „Хуни", впреки многобройните исторически свидетелства за това. Мисля, че не е нужно непременно тези индентифициращи доказателства да бъдат с лингвистически характер. Те могат да бъдат от всекакъв друг ха­рактер, например, както проф. Золтан Токач показва, те могат да имат художествено-антропологически облик. Важно е да саществуват подобни паметници, а та­кива имаме много и като исторически свидетелства, и като археологически предмети, и като етнографически данни. Тук не ще се впущаме повече по този въпрос. Ако към всичко, което знаем за Хунските народи, прибавим и това, което знаем за Хуните обединени в Балканска и Волжка България, ако прибавим и па­метниците на образноста, ако прибавим, най-сетне, и доста многото сведения, които знаем за Хунобългарския език, както и особеностите на неговото свременно развитие — Чувашкия език — то явно е, че ще имаме работа с един народностен кръг, който рязко се отличава от този на чергарските тюркски народи.

Преди всичко съвършено различната историческа съдба и култура на Хун­ските народи ги отделя в един самостоен кръг. Той стои в тесни и продължи­телни връзки с появилите се много по-късно тюркски народи, като е повлиял несъм­нено върху тяхното развитие. Но все пакъ това не стига тези два кръга да бъдат уеднаквявани. Ако днес никой не можe да окачестви Чингиз Хан за тюрк или турчин по простата причина, че и сам той подчертава това различие в посланието си до Хорезмийския владетел, то какво остава за нашите прадеди, които са имали на Запад пряк досег с старите тюрки споредъ историческите сведения, с които разполагаме, в продължение на не повече от 20 — 30 години през първата половина на VI век. Естествено, последното не се отнася до ония Хуни, които са останали в Азия. Ако днес Монголистиката се смята за обособен дял в езиковедството, особено спрямо Тюркологията, впреки много тесните езикови връзки между тюркските езици и монголския, то колко повече това различие требва да отнасяме до Хунските на­роди, които с своята многобройност, различно географическо поле на живот и раз­лична обща култура се отделят ярко върху фона на вътрешноазиатските народи.

От всичко казано до тук следва, че не бива да се извършва това смесване, така, както не може да се наричат персийците — немци, само защото съществувало едно название на индоевропейските народи, което ги определя за „индогерманци". Хуните и тюрките може да имат родствени връзки, обаче, те не са една и саща народностна общност, както монголците и турците не са подобна.

Астрономическа основа и успоредици за Небесната религия

Хунската държава на Цин, която фактически организира и обедини Китай в една империя, завоюва земите на юг от Янгце кианг и положи основите на така наречените модерни времена в китайската история, е отличителна с многобройните си реформи в всички полета на обществения живот. Тези реформи, почти всички, влизат в пълно противоречие с основните начала на китайския дух. Те изхождат от народ с силен и здрав усет за действителноста и се противопоставят рязко на спекулативните условности, царящи в китайския свят. И затова многобройните реформи на Цин са мразени и отричани на общо основание, както от тогавашните китайци, така и от днешните, по сащия начин, както и човекът, който създаде Китай — владетелят на Цин — Ших Хуангтъ.

Астрономията винаги е играла първостепенна роля в Китай. Тя е била предмет на първото държавно министерство. Религията е била астрономическа, държав­ното устройство е било астрономическо, стопанството е било диктувано от небето, вой­ните са били предприемани в дните посочени от астрономите, разпределението на териториите на държавата е било астрономическо, законите са се подчинявали на астро­номически норми, изобразителните изкуства са се вдъхновявали от астрономията, етикетът е астрономически, частният живот се е подчинявал на астрономическите изис­квания, историята на земните събития се е схващала като отражение на небесните съби­тия, музиката е астрономическа, кухнята е астрономическа и пр. и пр. И затова никак не е чудно, че същата тази астрономия достига необикновено развитие в Далечния Изток още в най-древни времена, времена, които нахлуват дъл­боко в неговата праистория.

Близката и дългата връзка между Китай и Хунските народи ни кара да предполагаме, че астрономията е играла и между последнитесщатавсеобемаща роля. Но, уповавайки се само на предположения, ние не ще идемъ по-далеч от това да счи­таме Севера, отличителен до сега с липсата си на достатъчно исторически паметници, като една земя подчинена на китайското културно влияние. В същност обаче, това малко, което вече е събрано за астрономическите постижения на Хунските народи, ни кара да виждаме едно мощно обратно влияние — влиянието на Севера върху Китай, забелязано така ясно от Сосюр, а и от други учени. Това вече определя Хунските народи и като непосредствени градители и участници в градежа на величествената постройка на Далекоизточната астрономия и сврзаната така тясно с нея религия на Небето. Тук ние не ще изследваме сведенията за Хуните в това отношение. Това представлява само по себе си едно извънредно обширно поле на изследване, в което мнозина в продължение на много време ще черпят несметни запаси от руда. Ние ще се задоволим само да нахвърляме крайно бегло и повръхностно някои откъ

слечни сведения за Българите и то общоизвестни, така както историята ни ги дава, или както ги намираме живи всред народа ни, само и само за да покажем, колко неразривно тясно свързани стоят особеностите на Българщината с древните астрономически пред­стави на Далечния Изток.

Думата „влъхва” с значение звездоброец, магьосник, от Хунобългарски произход, свидетелства за присътствието на звездобройци всред Хунобългарите, и то, съдейки от значението, което се придава на думата, почитани, уважавани и приравнявани по сан с царете — виж християнската легенда за тримата „влъхви" от Изток.

Употребата на животински имена в Хунобългарско време в царските ро­дове — Курт, Исперих, Телец, Свиник, Тодор Доксов и пр. В Китай имаме същото подобно явление, напр. името Ше\Уей с значение „кочина" име на древно ки­тайски княжески род. Употребата на тия имена с явно астрономически произход се забелязва още в България, където можем да намерим, напр., Вълкан, Вълчо, Еленко, или вече споменатото в точка 166, име Сичан, което е още доста съмнително. Пове­чето от тия имена, така да се каже, са се „срастнали" с общата тенденция на Българската образност и покрай „Гълъб", или „Сокол" имаме „Босилко". „Здравко", „Божур", „Иво", „Цвятко" и пр.

Безчетни народни обичаи имат астрономически-космологичен произход. Ние не ще навлизаме в тази обширна и благодарна за изследване област, но ще споменем само някои: например обичая Джерман, когато по време на голема суша изкарват от селото поставен в кола и направен от глина човек, наричан Джер­ман. Подобен метеорологичен обичай имаме също така и в Китай, където извеждат от селото на кола глинени бикове, за да прекратят лошото действие на студа в началото на пролетта.

195. Вярването, че човек, качен на кола, е недосегаем за никакви зли сили, особено нощно време през „потайната доба". Достатъчно е да си припомним, че Бъл­гарите наричат съвездието Голема Мечка с името „Колата", както и китайците и голямото значение, което се отдава от страна на китайците на това съзвездие, нари­чано още и „Небесната норка", за да ни стане ясно, че обяснението на свръхестествената сила, придавана на колата, требва да търсим в астрономическата й роля.

196. От друга страна, в Българската народна астрономия играят решителна роля трите съзвездия „Колата" (Голямата Мечка), „Ралицата" (=Орион) и „Квачката" (= Плеядите). Тия три съзвездия играят също така голема роля и в китайската астро-
номия.Колата и Ралицата са двете от:
„. . .трите големи съзвездия на Китай, именно: Крината или Колата (= Голямата мечка), Войника (=Орион) и Змея (= Скорпион), които са сврзани „с определени форми на образите”, а третото — Квачката (= Плеядите) представлява сиеуто Мао, което намираме споменато още в документа Яо тиен (точка 95), отнесен до 24 век пр. Хр. от Сосюр и което играе една особена роля в установяването на кръговратните системи. Знаем от историческите свидетелства, че Българите са предприемали войни и всякакви други начинания в строго определени дни. Същите астрономическо-астрологични взгледи имаме в Китай — сраженията са били водени, когато положе­нието на звездите е позволявало изпълнението на военните начинания.

Същото се отнася и до проклятията. В България саществува вярването, че проклятие, произнесено в „лош ден"и „лош час", постига прокълнатия. Абсолютно същото виждаме и у един пример, собщен от Сосюр, относно династията Чоу и по точно за годината 553 пр. Хр., като в случая нямаме предсказание, а чисто и просто проклеване за смърт и унищожение на дома и рода.

Знаем пак от историческите свидетелства, че старите Българи при клетва са посичали куче и са обръщали конски седла. И двете тези форми в клетвата им имат своя астрономически произход. На стр.291 четем, че кучешките жертви били правени есен от императора във вътрешната зала на Храма на прадедите според древната книга Ли Ки; на стр. 233 виждаме кучето, което разобличава и наказва вре­дителите и така символизира справедливостта и наказанието; а на стр. 315 ни се дава китайския знак за съдебен процес, който буквално значи „дума между две кучета". С символизма на кучето, като предявител на справедливостта и носител на нака­занието, изведнаж се осмисля древната кучешка клетва, а пък изглежда, че обяснява и днес сществуващото всред народа проклятие: „кучета да ядат кокалите ти", което не може достатъчно ясно да се обоснове като османотурска заемка.

Относно конските седла въпросът е също така доста ясен. В древния Китай министерството на войната се е наричало „министерство на лотото", т. е. министерство на коня. Министърът на лова е бил организаторът на големите тримесечни ловове, считани едновремено като военни упражнения и като обредни церемонии. Смисълът следователно на клетвата в тези отношения е ясен: в случай на неспазване клетвения договор да се открие една справедлива война, за която да гарантират обредните астрономически животни — кучето и конят.

Многобройните обичаи, свързани с благопожелания за бъдещето, съществуващи в България, безспорно намират своя най-типичен израз в обичая „Сурвакари", който се извършва на първия ден на Новата година. На този ден момци и деца удрят всекиго, дори и Царя, с особени украсени дрянови клонки за здраве, ща­стливо бъдеще и дълго действие.

На тоя ден в древния Китай се отправят специални благопожелания за дългоденствие към Княза и Главата на семейството, комуто поднасят „чашата на дългоденствието" и извършват обичая „сечене на дърветата и подпалване на новия огън ( стр 463— 469), които пък обичаи стоят в връзка с Българските изврш­вани на шестия ден на Новата година, под влиянието на християнството, на деня Бъдни вечер, а новоподпаленото дърво се нарича „Бъдник”.

В връзка с Новата година и с горепоменатите благопожелания стои и Българския обичай „Полазник”. За него четем в стр 271—2 следното:

„От обстоятелството, кой ще влезне най-напред тоя ден в къщата, т. е. „кой ще сполази къщата и какъв ще бъде неговия сполаз — добър или лош, народната вяра твърди, че през цялата година в къщата ще бъде „добро или лошо. . . Някога преди 100—200 години, всяка задруга (къща) е имала свой сполазник. Това е било лицето, чийто сполаз излязнъл добър и щастлив през годината. Такъв човек се лови от тая задруга за свой сполазник. Тоя сполазник ставал за тая задруга един вид роднина, скъп приятел, и където бъде срещнат, или когато дойде в „къщата, бива посръщан с почести, уважение и голямо внимание. . . Като влезне, той повтаря поздравленията: „Хайде, нека ви е честита младата година” и отива право на огнището. Тук се спира, сваля капата си, пре­кръства се и като бърка с шумката (пръчка от дъбово дърво) в огнището и слави (благославя): „колко искрици, толкова „пиленца, шиленца, яренца, теленца, жребенца, дечица, а най-вече мед и масло и бяла пшеница по сираци, сиромаси и по целия народ.

204. И по-нататък четем;

„Много пъти, вместо полазници-люде, къщата се спохожда от някои домашни животни. И народното вярване е посрещало и посреща такива полазници с благодарност и радост. Така, в много села и къщи, когато са очаквали полазника човек, в къщата влезне куче, или пътел или телето или свинята. Както на кучето, тъй и на петела, телето или свинята се дава хлъб за подарък и се взима за добър знак. За да се считат тия животни за полазници, трябвало да са влезнали в къщи, т. е. през прага на къщните врата

205. Явен и съвсем безспорен е древният далекоизточен астрономически произход на този обичай. В него полазникът-човек, надарен с особена магична сила поради особения астрономически миг, трябва да държи клонка или трески, да благославя наспоред искрите, да подражава на редица животни и най-сетне може да бъде заместен точно от една специална листа на четирите сезонни домашни животни, символи на четирите небесни императори, а именно: свинята, пътелът, телето и кучето. Телето в случая замества коня напълно редовно, както се уверяваме от казаното на стр. 240 „В известни случаи, когато средата (кравата — б.моя) не може да се помести „насред другите сезони, поместват я в южния дворец (символизиран от „коня — бел. моя).

Ние не ще се разпростираме тук върху съществуващите в България вяр­вания, които обричат и наричат известни дни, а и по цели седмици, на астрономическите животни, например Миши ден, Вълчи дни, Песден, Конски ден, Змийски ден и пр., защото това ще ни отведе много надалеч. Изследването на кои дати се появяват тези дни в България ще хвърли една обилна светлина както върху датировката на старите кръговрати, така също и върху историята на развитието на последните. То без­съмнено ще даде и ценни указания за установяването на кръговратната система на Имен­ника на Българските Ханове.

Преди да завршим с тези астрономически паралели, ще добавим оше една. Сосюр съобщава на стр 334, че в книгата Юлинг, датирана от послед­ните години на Чоу (1122 — 255 г. пр. Хр.) и предаваща древни обреди и церемониали, имаме следните правила за обредната кухня на императора, който всеки сезон, съобразно животинската му астрономическа символика, требва да яде следните видове меса:

през пролетта— овче месо;

през лятото— петльово месо;

в средата на годината— биково месо;

през есента— кучешко месо;

през зимата— свинско месо;

208. Всеки добър Българин днес яде:

на Нова година — свинско месо;

на Гергьовден — началото на пролетта — агнешко месо:
на Петровден — началото на лятото — пилешко месо:
на Димитровден (или по-точно на първия
понеделник след Петковден, като се прибере всичката летнина, извършва се религиозния обичай Господа църква, т.е. есенното жертвоприношение и се коли бик.иж стр. 515) — говеждо месо.

Паралелите и следователно астрономическите обяснения на Българските народни обичаи с Далекоизточните са толкова многочислени, че за един човек, що годе хвърлил поглед върху далекоизточните астрономически вярвания, не остава ни­какво съмнение, че има работа в случая с една и съща основа и тук и там, само че разделена много от отдавна и запазила в България някои доста архаични форми.

Изобщо целият живот на Българския селянин с всичките негови без­крайни вярвания, или както обикновено ги наричат „суеверия-, е дълбоко просмукан от една ръководна идея, една обща свръзваща идея — това е календарът, това е смяната на годишните времена, смяната на дните и на часовете, това е и най-сетне волята към щастие, дългоденствие и благополучие.

Докато не се разкрият астрономическите основи на Българските народни вярвания, дотогава те ще ни се представят само като случайни безразборни суеверия неорганизирани в една стройна религиозна система, тъмни, неясни и уплетени, случайно прилични, ту на дадени вярвания от тази или онази религия, то най-сетне, като пред­ставители на „Шаманизма" на Азия точно така, както и морето на китайските рели­гиозни представи е непреплуваемо без лодката на астрономията.

От моите по-раншни проучвания върху земеделието в Русия, от мал­кото, което знам за Българското земледелие и неговите вярвания, от още по-малкото, което знаемъ за разните вярвания в Азия, обобшавани обикновено в неопределеното название „Шаманизъм", идвам до заключението, че в широкото пространство от Япония до България имаме в древността една или неколко твърде сродни религиозни системи, които на Запад са били превъзмогнати от Християнството и Исляма, без да са заличени и до днес, на Север са се изродили в това, което днес наричаме Шаманизъм, а на Изток са превъзмогнали Будизма и му са се наложили. Какво е станало с тях на Юг, представлява един много сложен въпрос, който ще изоставим.

213. Ние засега ще ги смятаме за една религиозна система.Тази система представлява обожаването на цялата природа, чиято главна тежест пада върху астрономическите явления, които действително са поразявали човешкия дух. От обожаването на природата произтича и безкрайното разнообразие на обожествяваните предмети – нещо което обърква всички желаещи да го изучават.
214. Ние ще наричаме тази религиозна система Небесната вяра, защото чрез това име, мисля, че най-ясно се изказва нейното съдържание. Сосюр , който също е стигнал до убеждението за съществуването на една велика религиозна далекоизточна система, я нарича “Физико-
астрономическата религия” , което е правилно, но изключва широкия поетичен размах, притежаван от нея и отпечатан в словото й, долитащо до нас от всички векове, благоговейно превъзнасящо вечно синьото Небе.
215. Нейните прояви в Китай, особено когато се отнася до звездните явления, обикновено се наричат “китайска астрология” и се смесват с онова, което на Запад е известно като астрология. Западната гръко-халдейска астрология има за цел въз основа на съединенията на небесните тела да разгадава бъдещата съдба на човека, народа или дори на известно предприятие. За целта е необходимо да се състави съответният хороскоп, за да се вдигне завесата от едно неизбежно бъдеще, което представлява всъщност фаталната съдба, от която няма път за отстъпление, нито за бягство.
216. Съвсем иначе стои въпросът с “китайската астрология” , Сосюр ето какво
пише за нея на стр. 121;
“Китайската астрология има за цел, щото различните земеделски и политически начинания да се управляват (в хармония – Б.М.) от небето през различните сезони”. Следователно, ние тук имаме коренно различна представа за ролята, притежавана от небесните светила и влиянието, което те упражняват върху човека и земята. Тук не става въпрос да се определя една неизбежна съдба, но да се потърси и установи реда, хармонията, па най-сетне и прочутата китайска симетрия между Небето и Земята. Нещата могат да се редят и противно на небесните норми, но тогава в края на краищата ще произлезнат големи неуредици в различните полета на природните прояви. А така също и неуредиците при движението на небесните тела се обясняват чрез неспазване от страна на хората на небесните норми.
217. Ето как, по начало, тази така наречена “астрология” добива смисъл “как трябва да бъде” , а не “как неминуемо ще бъде”. Небето трябва да бъде образец за земята, за държавата, за семейството, за човека. Човекът трябва да бъде в хармония с останалите хора, с тези, що са над него, с прадедите си, с бъдните поколения, с планините и вишните небеса. Следователно, китайската астрология не е наука за откриване на бъдещето, а указание за правилния ред във вселената, в държавата и в душата на човека. А това значи , че тя е религия, тя е учение, черпещо своите основни начала от законите на природата, от законите на небето, от това, което наричаме астрономия и сме навикнали винаги да го смятаме като астрология, щом го видим нанесено върху платното на миналото.
218. Тази свобода от едно безизходно предопределено бъдеще, от една неизбежна съдба ние четем на всяка стъпка в проявите на далекоизточната астрономия. Тази астрономия не е нищо друго освен светая светих на Небесната Вяра. Ще приведа тук в свободно предаване началото на единия от орхонските надписи, датирани от VIIв. сл.Хр. по произход старотюркски :
“О, тъй синьо Небе! Не съществува нищо необгърнато от тебе и нищо незакриляно от теб. Тогава, когато небето и човекът са в хармония помежду си, тогава Вселената става велика цялост, в която всяка разлика пада и изчезва. Но щом настъпи в
тях двуначалието, щом се появи в техния дух и същина Ян и Ин – горното и долното, положителното и отрицателното, пълното и празното, горещото и студеното, мъжественото и женственото, откритото и покритото, питомното и дивото, смелото и плахото, светлината и тъмнината – тогава човечеството се поделя на множество държави с техните владетели и старейшини. Владетелите и старейшините са всъщност наследствена последица на Ян и Ин.”
219. Ето основата на Небесната вера —тази основа, която позволява безчислени
възможности на съотношения, на влияния, на изключване единия единствен правоверен и догматичен път, водещ към една единствена предопределена съдба. Ето най-сетне и истинското верую, което пренесено върху нивата на Християнството и разните му секти ще даде и началото на Богомилството с неговото небесно и земно двуначалие и копнежа му към заличаването на разликите между хората, копнежа му за приобщаване към Небето.
220. В различие на всичко останали религии създадени на Запад, Небесната вяра не олицетворява обожествяваните сили, не ги въплъщава непременно в образите на човек или животно. Силите биват изразявани чрез символи, отговарящи на действителните им прояви в природата. В тази вяр
а човекът често бива превръщан в животно, в растение, в дърво (може далечен отглас от тази вяра да представлява и класическия мит за Аполон и Дафне), в камък, в земя, облак или звезда, което преображение отговаря на обратното на олицетворението в Египет, Индия и Гърция. За него не съществува специална дума в европейските езици. Обаче, то е широко разпространено по света под една или друга форма и дори играе изключително важна роля в Индиите с религиозните теории за превъплътяването, прераждането и в учението за нирвана.
221. Плодът на това особено схващане за възможностите на преображението е изключителна любов към природата, - тази природа, която така блестящо (осезаемо) отсъства от западните религии. На Запад природата е само един декор за човека, в най-добрия случай. На Изток тя е душата на човека, и затова западният човек е скептик и търси да забрави себе си в своите занимания и умопостроения, докато източният човек е човек на целостния дух, на вярата, на здравия реален усет към действителността и на великата поезия на вселената, към която той ежечасно се приобщава.
222. Естествено Небесната Вяра има своя първоизточник. Това е “вечно синьото Небе”, и затова никак не е чудно, че най-основните и начала са астрономически и космологични. Трябва само да се съжалява, че преждевременната смърт на Сосюр, този проникновен изследовател на далекоизточната астрономия, ни отнема временно възможността да научим нещо повече относно тази религия. Но бъдещето е пред нас, и аз вярвам, че с мощното средство, което ни предлага методът на Образоведството, както и с изучаването на тъй наречения Шаманизъм в Азия, на Българските народни вярвания и на ония в Източна Европа ще може да се проникне на дълбоко в отдавна забравените й тайни, които имат едно вечно значение, понеже представляват мъдростта, набирана през великите векове на човешкото пробуждане.

223. В Небесната вяра, такава каквато ни я предават извънредно оскъдните исторически материали в България, върховното Божество, лишено от каквато и да е персонификация или олицетворение, представлява едно единство наричано “Тангра”. Това име е широко разпространено върху азиятския материк (може би “майчина земя”) и с разпространението си със сигурност свидетелства за разпространението на самата Небесна Вяра през едни крайно отдалечени времена.
224. Интересно е, че названието “Бог” при древните сумерийци (шумери) е било “Денгир”. Този факт е отдавна известен и е начало на множество предположения. Забележителното в случая е, че названието по една или друга причина се явява в исторически най-старата известна нам епоха, защото именно сумерийците, първоначалните обитатели на Междуречието, са и едни от най-старите исторически известни обитатели на света. Те нямат семитски произход, както по-късните завоеватели на страната асирийците и вавилоняните. Те са и положили основите на прочутата халдейска астрономия, създали са клинообразното писмо и са живели през четвъртото и третото хилядолетие преди Христа.
225. На около 120 км. северно от столицата на Тибет – Лхаса, се намира едно от най-големите тибетски езера – Тенгри-нор, чието име значи “Богово Езеро”(Божие Езеро).Присъствието на това име там също така доказва и едно южно, по-ново разпространение на Небесната Вяра. И ако на изток формата “Тенгри” се среща доста често, ние с право можем да се запитаме, дали тя не се крие под китайското име Тиен Ий.
226. Това име стои близо до формата “Тенгри”, особено като си спомним, че в днешния китайски език липсва звукът “Р”, и че “йи” замества “ги” в някои случаи. За всеки случай, тук имат думата напълно езиковедите и те са, които могат да докажат една възможна общност (връзка) между двете думи. Мисълта, обаче, която ме наведе да си представя подобна връзка за възможна, няма никакви езиковедски (езикови) основания, а напълно астрономически, именно тъй като Тиен Йи, означаващо “Небесно Единство” е име всъщност на полярната звезда, и то на онази звезда, която е била полярна през 27и век пр.Хр. както Сосюр ни уверява на с
тр. 523.
Първата половина на името на древните китайско полярни звезди представлява думата Тиен = Небе, под която дума Конфуций разбира върховния Бог, при все че навсякъде се превежда с “Небето”. Не трябва да се забравя при това, както моят друга
р Иван Гълъбов ми съобщава, че в много от индоевропейските езици названието за Бог е образувано от корен с първоначално значение “ден”,”светлина”,”светло небе”. Освен тази близост по значение, изненадваща е и близостта по фонетичен облик.
227. Древният Китай е имал две полярни звезди. Едната се е казвала Рай Йи, и Сосюр отнася полярността и към 23 век пр.Хр. А другата е гореспоменатата, която била полярна 4 века по рано, а именно към 2667г. пр.Хр., както посочва на с172. И двете звезди са едва видими, и затова техният избор свидетелства, с каква точност са работили китайците, избирайки една “малка и почти невидима звезда като Тиен Йи, наместо твърде близката и красива α Draconis (алфа Драконис)”.
228. Ние достатъчно много говорихме дотук за
Полярната звезда и нейната роля в далекоизточната астрономия, както и в целия сбор на далекоизточния мироглед, за да ни стане отведнъж ясно, че нейното изключително положение действително й отрежда нах-върховното място в тях. Полярната звезда е върховното божество, тя е върховният император, великото единство, символът на небесната и земната хармония, отправна точка на свръхестествената цялост на вселената. И затова нищо чудно няма да има, ако именно тая звезда излезе и върховният непостижим Бог на Хунобългарите, още повече че Българската образност я изтъква на всяка крачка в сръдеца (средата може би) на безчислените осмолъчни звезди, елбетици, свастики, комки (за тях става дума по нататък в моя труд), двуглавци и други образи, разпъстрящи тъй красиво тъканите и другите предмети на Българския селянин.
229. В Небесната Вяра най-важният символ и най-свещеният знак представляват елбетицата и двуглавецът. Затова ние
обръщаме такова голямо внимание на всички подробности, свързани с преображенията на тия знаци. В последващото изложение те биват основно разглеждани и откриват извънредно интересни развития. И колкото по-ясно и по-точно се разчетат техните подробности, толкова повече ще се увеличат знанията ни за самата религия, която символизират.
230. Елбетицата или двуглавецът, символизирайки небето и земята – т.е. вселената с целия й развой и разностранни прояви, представляват всъщност една отворена книга с величествени размери. Тези образи не са никакви орнаменти със строго установено формално съдържание, както е например еврейската звезда, към която нищо не може да се прибави, нито отнеме в строежа й. Напротив, тези образи търпят все нови и нови преображения. Така те придобиват и безбройно много разнообразни вариации на значенията си, подчинени всички само на една основна и неизменна идея – идеята за всеобхватността на вселената и за чудния съгласуван ред, съществуващ в нея.
231. Всички китайски огледала не са нищо друго освен магични образи на елбетицата и в редки случаи на двуглавеца. Всяка Българска дреха е обсипана с безброй магични образи на елбетици или двуглавци, и всеки Хунобългарски войн е носил техния свещен знак върху главата си, под калпака, във формата на едно малко платнено кепе, което виждаме на главата на Ендже-кьойския баба, както е показано гледано отгоре на об.58.


Об. 58. Платнена шапка изобразена върху главата на Ендже-кьойския баба

232. Свастиката, представлявайки неразделна част от елбетицата и бидейки свързана почти винаги с петорния й дележ, означава неспирното течение на великата река на времето в простора на вселената, а осмолъчната звезда и осморният дележ, които наблюдаваме в почти всяка добре развита елбетица, символизират Небето и неговите особени съотношения, които трябва да бъдат пример за отношенията между хората.
233. Нравствения закон на Небесната Вяра ще прочетем в безбройните нравствени представи, които ще намерим в суеверията на вътрешноазиатските народи, в Русия и в България. Впрочем, само в България те представляват такава голяма съвкупност на разнообразни вярвания и обичаи, че всъщност са наричани с името “Народната Вяра”. “Народната Вяра” в България е по-силна от Църквата и официалното Християнство, и затова последното е трябвало да й направи множество концесии. А тази “Народна Вяра”, чието име е напълно несполучливо понеже е неопределено, сама по себе си не е нищо друго освен Небесната Вяра на нашите прадеди, донесена от Изтока. Колкото и наглед това твърдение да изглежда чудно, то е истинско.
234. Небесната Вяра е тази, която отличава всичко Българско от онова на останалите западни народи и която сближава Българското с други народи, отдалечени и по пространство, и по време, и по съдба от днешния Българин. Небесната Вяра, проникнала в най-тънките гънчици на ежедневния бит е тази грижовна майка, която е бдяла неотлъчно върху съдбата на нашия народ през най-големите му изпитания. Небесната Вяра е била оня непресъхваем и животворен източник, който през вековете го е обливал със своите живителни струи и му е придавал необикновени сили.
235. Небесната Вяра е победоносно жива в България в лицето не само на тъй наречената “Народна Вяра”, но също и в душата на всеки Българин. Ако се взрем внимателно в това, което понастоящем става в нашето Отечество, ще видим дори в такива наглед съвсем странични факти, като например масовото планинарство взимащо напоследък действително огромни размери, а в миналото някои прояви на гурбетчийството, пък дори и на хайдутлъка, да представляват всъщност всенародно изявяване на любовта към природата – едно от най-съществените начала на Небесната Вяра.
236. От това, което мога да си представя за тая официално забравена религия, заключавам, че тя е представлявала една извънредно цялостна и стройна религиозна система, чиито свещени книги са били прекрасните орнаменти на Изтока. Тя е била една религия на свободната съвест и това твърдение не е празно. Достатъчно е да си спомним само отношението, което както Хуните на Изток, така и Хунобългарите на Запад са имали към военопленниците, които са пожелавали да заживеят “на свобода” между тях. Достатъчно е да си припомним и единствените по рода си дипломатически преговори за възприемането на Християнството от страна на Българите. Достатъчно е най-сетне да си припомним и особената търпимост към разнообразните религии, които всички наши вътрешноазиатски народи са проявявали през всички времена, за да не остане у нас съмнение, колко дълбоко се свързва свободолюбието с целия мироглед на Небесната Вяра.
237. Небесната Вяра е била и религия на светлата действителност. Тя е очаквала от този, а не от отвъдния свят най-хубавото. Колко често, като слушаме нашите народни песни, виждаме пред очите си прекрасните картини на пролетното пробуждане, колко често в благопожеланията се натъкваме на един свят, изпълнен с доволство, щастие, благоденствие и обилна плодовитост. Нека си припомним само за миг споменатото вече от нас благопожелание в точка 203, дето се прави магия за благоденствие не само на къщата и хората в нея, но също така и за тези, които нямат, както и за целия народ. И от този случай, както и от много други, ние виждаме, как Небесната Вяра е поставяла всенародното благо в света на действителността като върховна цел.

238. Небесната Вяра е била и религия на великото чудо на света, на живота и на безпределността на природата. Тя е поставяла по-горе от човека земята, камъните, ручеите и облаците, а по-горе от тях звездите, вечно синьото небе и неговата полярна звезда. Затова човек се е стремял към тях, вярвайки във вечните преображения на природата. Тя е била неговата винаги жадувана, винаги търсена и винаги наново намирана безсмъртна душа.
239. Небесната Вяра е религията на безначалието на света. Въпреки различните митове, които могат да й бъдат приписвани, и които от своя страна, да описват светосъздаването, нейната същина и нейният дух са чужди на ограничаването на вселената в едно начало и един край. Докато другаде блянът по безсмъртието се е излял в каменни паметници или видения за отвъдземните блаженства, изповедниците на Небесната Вяра са виждали безсмъртието в самата природа, в самата действителност.
240. И тъкмо в тази действителност са потърсили да намерят безсмъртието – а не извън нея – в безсмъртието на рода. Небесната Вяра е религията на семейството, вярата в безсмъртието на рода, вярата в неговите бъдни поколения, редицата прояви за която четем по страниците на забележителната книга на г. Сжсжловъ (Съсълов) – Пътя на България. Но ние не трябва да отиваме да се ровим по книги – достатъчно е да погледнем действителността около нас, за да видим, какъв огромен товар от мисловните особености на Българина, на неговите въжделения, житейски стремежи, обществени отношения обема родът и всичко свързано с него.
241. Каква е възрастта на тази Небесна Вяра понастоящем само Бог знае. Но виждайки нейните прояви още в най-дълбока древност в Азия, отиващи до третото хилядолетие преди Христа можем да предполагаме една нейна още по-голяма давност. А ако хвърлим поглед върху днес съществуващите широкоразпространени религии ще видим, че почти всички имат малко или повече особености общи с нея.
242. Така например “Будизмът”, който географски позволява известен допир с нея, както и по-старото сродно нему учение за
йогата, предлага доста много общи точки. Не само в общото на индиите учение за преображенията и преражданията, но също така в такива конкретни неща, като първите стъпки на новородения Буда, представляващи всъщност чиста елбетица във форма на кръст с по седем стъпки – лотуси на всяко рамо = 28 стъпки , тоест колкото сиеута и накшаатри имаме ориентирани към четирите световни посоки или пък в “четирите стъпала на пътя”, в “осморния път”, или в “дванадесеточленната форма на първопричините” и т.н., ние намираме удивителни успоредици (прилики) в това отношение.
243. В самото Християнство, където по едни по-косвени пътища е могло да достигне влиянието на Небесната Вяра, намираме особено в обредността и легендите също така доста общи неща с нея. Така например, легендата за четирите евангелски звяра, особеното значение, което се придава на кръстния символ, който не е нищо друго освен една опростена елбетица, в молебените, ръсенето с вода, в представите за Небесното Царство, в Апокалипсиса и пр.
244. За далекоизточните религии, като Китайската държавна религия и ученията на Конфуций, на Лао Дзъ, Шинтоизма и пр., не ще и дума, че те всъщност представляват повече или по-малко различн редакции, правени през различни времена от различни народи на самата Небесна Вяра. А освен тях редица още други религии, като например Манихейството, намерили по-широко или по-късно разпространение в Азия също така имат общи с Небесната Вяра черти.
245. Тази древна религия е давала на множество други да сучат от нейните гърди. Бъдещето ще разкрие кога и как е ставало това. За нас е важното да знаем, че тя е имала и своята единна и цялостна система, величествена в своята всеобемност и отличителна със своите начала, чужди в повечето случаи на западните религии. Само подобна религия, само подобно верую, може да роди оня незаличим от нищо полъх на безкрайна шир и мощ, който неспирно се излъчва от всичко, що е дело на изповедниците й.
246. Нито християнското примирение, грижливо насаждано в България столетия наред, нито систематическото унищожение на всичко, което можеше да буди спомена за България и за нейната Вяра, успяха да направят от нашия народ един робски, хрисим и кротък народ. Седемстотин години и повече тежко, нечувано робство, налагано с огън и меч, с отрова и коварство, не можаха да му наложат хомота на овчедушието. Седемстотингодишните роби доказаха, че свободолюбието им не е по-малко от това на ония, които седемстотин години се радват на непрекъсната свобода.
247. И ако някой се запита, как е възможно това, отговорът може да бъде намерен само в духа и сърцето на нашия народ. От съзнанието на нашия народ бидоха заличени скрижалите и молитвите на Небесната Вяра, но живата вяра в нея никога не секна. Безчислени обреди, обичаи, вярвания, суеверия, родови отношения, обществени отношения, сказания, приказки, песни, разбирания, ежедневният труд и занятията, изобщо всичко с всички начини изказваше и изказва непрестанно своята преданост към нея, към мъдрите начала, предадени нам от нея и към задълженията, които тя ни налага.
И тази Небесна Вяра, донесена от светлината на Далечния Изток, оплоди народните недра и извърши най-чудното Възраждане, която нявга е ставало.

ОБЯСНЕНИЕ HА ИМЕТО „ЕЛБЕТИЦА"

Нашата задача тук не е да правим една истинска етимология на думата, но да посочим известни указания, които биха могли да бъдат използвани от учените при извършване на етимологията

Преди всичко, многобройните имена, с които елбетицата като орнамент бива наричана в България, са имена, които все и придават значение на кръг, на колело. Подобни названия са например „трапезата", както майка ми ми съобщава, или „колото", „грошанката", „колетията", „големото коло" и пр. Други пък носят по­добни названия: „зелената нишка", „мешаната или „редките" и пр. Един­ствено между тях името „елбетица” стои самотно; въпреки употребата, никой не знае какво означава.

250. Самата дума няма никакъв паралел в Българския език. Според моя другар Хасан Мустафа Нуриев, също така тя е чужда в тази си форма на османотурския, откъдето би могла да бъде заета. Не можейки да си обясня тази дума, видях се принуден да прегледам някои речници на вътрешноазиатските езици, където намерих многократно близки форми звуково и по предполаганото от мен значение на елбетицата. Лингвистите ще кажат, кои от тях са основателни и кои не.

251. Самото име трябва да приемем така:

1 — или че Славянобъларският суфикс е „-ица", който е бил прибавен

направо към една форма, или в която пък

2 — „т” е могло да бъде некакъв суфиксен елемент.

В първият случай получаваме за корен „елбет-", а в втория „елбе”. На мен ми се струва, че последното предположение е по-важното за нас.

252. Първият случай, на който се натъкнах, беше Елпинг-Ньер — един от най-значителните върхове в Урал, висок 1235 м. на границата между бившите Чердински и Верхотурийски уезди, както четем в ДУ, и чието име на вогулски значи „свещена планина". Следователно, коренът елпи- на вогулски се свързва с понятието свещеност.

253. В ДФ, а именно към текста на полуякута Уваровский имаме речник, в който намерих следните форми: албьш (мн. число албьптар) — Betruger, Schelm, който бива сравняван от Bohtling с две думи, които по технически причи­ни не мога да дам тук, едната от монголския речник на Ковалевски с значение на демон: „demon, diable qu'on apergoit sur le champ pendant”

254. Следователно у якутите “албеж” означава измамник, мамник, пакостен дух, което се сравнява с монголското име за зъл нощен дух. Коренът пък елбе-, елбет- означава умножаване, увеличаване и най-сетне елбетечи — този, който умножава.

Еlbak

elbasti (albasti)

elburya

elbutu

alp

255. В АХ намираме:

als Zierde an den Saum des Kleides genahtes Stuckchen;

Zauberer, furchterregende Fee;

Orgehange, Ring;

Schmuck, Krone;

Held, tapfer, muthig, Sieger, Name eines Padi-schach's.


256. Следователно, по чагатайски елбан значи украшение, пришито по ръба на дрехата; елбуруа и елбуту – пак са свързани с украсяването, като последното е много важно и има значение за царствен белег – короната.

257. Освен това известният при тюркските народи зъл дух, който може да се яви под формана вещица, известен под името албаст, също се споменава в АХ. Суфиксът обаче на тази форма ме кара да мисля, че тук имаме по-друго образувание, а не точно онова понятие, включено в елбетицата.

258. Най-сетне и известното име и дума Алп показва, че в корена алп се пресрещат две идеи;- едната на царственост, храброст, юначност, а другата на черната магия, болести, женско начало, пиянство и пр.

259. В АЦ имаме;

abastder geist eines bosen menschen, eines zauberers, eines selbst-

morders, eines von ubermassigem schnapstrinken verstorbe-nen u. dgl., welcher krankheit und bose traume bringt kaz.

albast;

jal-purdenein geist der sich im dorfe bewegt und in dasjenige haus, wohin fir einkehrt krankheit mitbringt

260. Тук имаме работа само с значението на лош дух. Интересното е, че един и същ по начало дух се нарича между чувашите – потомците на волжките българи - с две имена, от които първото е общо тюркско, а второто е същото това име, само че предадено с типичните чувашки особености

261. В АЧ намираме;

Alp alpayut

Jalbatmaq,jalby, jalvy, jalvyfy, jalavac, jalavar

jalpinmak

jalpi§mak

jalpitmak, jilpik

Held;

Held; Vorkampfer;

(Vokale?) einweichen (Futter, Regen die Erde);

platt, flach;

Zauberer;

Zauberer;

Prophet (и по уйгурски); според другаря ми Хасан Мустафа Нуриев още и ялвач;

menschlicher Bote im Gegensatz zu jalavah;

1. besessen sein, 2 sich anfacheln;

einander beim Fliegenwedeln helfen;

facheln lassen:

Besessenheit;

262. Тук имаме освен вече по-горе изброените понятия още и; ялбатмак (йелбетмек) идеята за овлажняване, накисване, а особено важно е, че то се отнася за земята; в ялба имаме идеята за плоскост и равност, при ялавач – небесен, божествен или най-малкото свръхестествен пратеник – пророк и в йелпинмек виене на вятъра, обладаване от бесове.

263. Всички тези примери навеждат мисълта на едно;

че под името елбетица се крие име на известни обожествявания на сили или същности, които притежават могъщи влияния, носят плодородие и умножение, карат ветровете да духат, изпращат дъждовете, заповядват над болестите и бесовете.”

Тяхното име е било пренесено върху образите и украшенията, с които са украсявали дрехите в древността на Далчения Изток.

264. В много от тюркските народи, възприели нови религии, споменът за тях се е запазил по отношение на тия обожествявани сили само под формата на отрицателни, грозни и зли божества, може би точно така, както в Персия споменът за Брахма и Индра рисува последните като зли божества, подчинени на Архиман.

265. Името елбетица стои също така в тясна връзка с няколко съвсем други корени, главно от чувашки език;

jal, jel, il jyl, al

чиито значения са село, община, областо, собствен род, собствен народ, болсет докарана от ветровете, обичай, владичество, връзки по дрехи, царство, народ, язда, мир, змия, кръговратна година, вятър.

266. Ясно е, че разясняването на етимологията на цялото това семейство от думи ще донесе множество изненади, между които не ще да е чудно, ако попаднат и старогерманските алп, алберих и елф.

267. Тук трябва да прибавим и една много важна особеност на китайските огледала;

Известно е, че огледалата са имали в очите на старите китайци магично значение, както и в очите на европейските народи (например, днес още съществува суеверието за счупеното огледало). Знаем също така, че азиатските народи са окачвали по дрехите си малки огледалца като предпазно средство. Голямо множество от дрехите на тия народи представляват чисто и просто имитации на гърбовете на огледалата, чийто гърбове са нищо повече от елбетици или техни съставни части. Всички китайски огледала, дори тогава когато наглед нямат нищо общо с орнаментна елбетица, предстваляват само елбетици и почти всяко огледало носи по-къси или по-дълги надписи.

268. Почти всички тези надписи предствавляват форми на благопожелания. Едно от най-характерните древни надписи, още от времето на династията Хан гласи;

“Нека синовете имат дълъг и честит живот”



Об. 59. – Китайско огледало от времето на Хан или след него с типична елбетица , в която растенията и животните са заместени с идиограми , представлящи магичен надпис с благопожелание. Ш 2. таблица 239. , об.1268.

269. Това е явно заклинание за дългоденствие и щастието на рода. Богатство и обилност са обикновени теми на надписите. Виждаме в якутския език елбе, елбибин, елбех, елбехтих, елбет, елбетебин, елбетеччи, както и ильбек на чувашобългарския език означава изобилие, умножение.

270. И ето в съвременните български благопожелания може да се долови следното предзназначение на магията на елбетицата;

“Да бъде щастието и изобилието толкова, колкото са звездите по небето, колкото са песъчинките по земята”

т.е. колкото е изобилието на самата Вселена. И затова елбетицата е знакът на Вселената, на всички нейни чудни небесни и земни прояви и всички необятни прояви на тази вселена намират своите отражения по прекрасните разнообразни образи на елбетицата, които в Китай постепенно се развиват в най-могъщите и съвършени изображения на природата, сътворявани някога от човешка ръка.

271. И най-странното и най-чудното е , че в китайското обозначение на името на Хуните така, както древната книга Ши Ки ни го предава, участва чист образ на елбетицата. Тази елбетица я има и в името на Хун-ок, синът на последния, на “лошия” владетел от династията Хия, който бил забегнал на север и от когото китайската летопис иска да изкара Хуните като потомци на същата династия. Същата тази елбетица я има и в името на онези хуни, наричани пак Хун-ок, които били живели в още по-ранни времена;

“..вече преди Танг (първият император на Шанг) и преди Йю.”

Елбетицата в името на хуните намираме и другаде.

272. Нейната поява в идеографното китайско писмо, и то отнасяйки се до името на старите хуни, които китайското предание изкарва толкова древни, поне колкото най-древните китайски династии, както и обстоятелството, че в тези имена тя бива свързвана с други идеограми, стоящи в тясна връзка с орнаментното богатство на Далечния Изток и на днешна България, представлява един наистина величествен по значението си въпрос, чието разрешение ние ще оставим на бъдещето, защото той засяга самата основа на загадката за происхода на китайската писменост.

273. Създаването на китайската писменост стои в тясна връзка с образността на Далечния Изток и на днешна България. Редица орнаменти и образни представи проличават в китайските знаци. Това се изявява още по-силно в древните китайски шрифтове, които още не са напълно добре разчетени и обяснени. За последователното им разгадаване българската образност ще трябва да даде своят скъп и ценен принос, защото тя е запазила и до ден днешен живи прастарите образни форми, както ще се види от някои случаи в следващите части на труда ми. А тия древни форми някога си, в зората на времената, са създали китайската писменост – най-великата писменост на света. На тая писменост бе написано от Конфуций и най-великото обещание за световните бъднини: “ Един бъден ден ще съумее да превъзмогне себе си и да се свърне, да отправи развоя си в законите на Красотата; тогава целият свят ще се възвърне към нравствеността”. И трябваше да минат 2500 години, та да се роди един Достоевски, който пред лицето на Западния свят да посмее повторно да напише същото с Български букви върху скрижалите на човечеството:

Красотата ще спаси света”








*Публикуването на "Българското везмо и изтокът" в интернет, на съвременен български език , стана възможно след съвместната работа по обработването на текста от участниците в сайта Движение "Воини на Тангра"- Анти666 и Дари.

1 коментар:

Enuma каза...

Браво, книгата е ценна, дори само с базата, която поставя. Трябва да се отучим да взимаме идеи от пост-славянского "брата", щото при тях езотериката е страшно объркана с кабала и прочее псевдо-знания. А ние трябва да търсим исконното, още повече, че умни българи вече са го оценили. Дерзайте.