сряда, 2 февруари 2011 г.

Из "Куцият Елен - Търсач на видения"

ДА ГОВОРИШ СЪС СОВИТЕ И ПЕПЕРУДИТЕ

Нека всички седнем тук, в откритата прерия, където не можем да видим магистрала или ограда. Нека няма одеяла, върху които да седим, а да почувстваме с телата си земята, почвата, храстите. Нека тревата ни бъде легло, да усетим колко остра и същевременно мека е тя. Нека станем като камъните, растенията и дърветата. Нека бъдем животни, да мислим и чувстваме като тях.
Вслушай се във въздуха. Можеш да го чуеш, да го почувстваш, да го помиришеш, да усетиш вкуса му. Уония уакан - свещеният въздух - който подновява всичко с дъха си. Уония, уония уакан - дух, живот, дъх, обновление - той означава всичко това. Уония - седим заедно и чувстваме присъствието на нещо между нас; той е тук, макар че дори не ни докосва. Това е добър начин да започнеш да мислиш за природата, да говориш за нея. По-точно - да говориш с нея, да говориш на реките, на езерата, на ветровете като на свои роднини.
Вие направихте така, че дори за нас е трудно да се усещаме като част от природата. Даже насред откритата прерия осъзнаваме, че някъде там, зад онези хълмове, има складове с ракетни снаряди и радарни станции. Белите хора винаги избират няколкото останали незамърсени, красиви природни кътчета, за да построят там такива отвратителни обекти. Вие насилихте и осквернихте тези земи, като повтаряхте: "Дай, дай, дай!", но никога не дадохте нещо в замяна. Взехте двеста хиляди акра от нашия резерват Пайн Ридж и ги превърнахте в бомбен полигон. Тази земя е толкова хубава и необикновена, че сега някои от вас искат да я превърнат в национален парк. Единственото, за което я използвахте, откакто ни я отнехте, е да я вдигате във въздуха. Вие плячкосахте не само земята, но и скалите и минералите, които наричате "мъртви", а всички те са истински живи; вие дори променихте животните, които са част от нас, част от Великия Дух, променихте ги по такъв безумен начин, че никой не може да ги разпознае. Има сила в един бизон - духовна, магическа сила - но няма такава в говедо от породата "Херефорд".
Има сила в антилопата, но не и в козата или овцата, които не помръдват, дори когато ги колиш, които ще ти изядат вестника, ако им го дадеш. Имаше огромна сила във вълка, в койота. А вие ги превърнахте в природна грешка - в пудел-джудже, в пекинез, в куче, което седи в скута на жените. Не можахте да направите много с котката, която е като индианеца - непроменима. Затова я кастрирате, махате й ноктите, дори и отрязвате гласните струни, за да може да експериментирате върху нея в лабораториите, без да бъдете притеснявани от писъците на животното.
Яребица, тетрев, пъдпъдък, фазан - превърнахте ги в пилета, в същества, които не могат да летят и им поставяте нещо като слънчеви очила, за да не си изкълват едно на друго очите; "птици" с "обществена йерархия". Има ферми, в които отг-леждат пилета заради бялото им месо. Тези птици се държат в) ниски клетки, наблъскани плътно една до друга през цялото ( време, което прави гръдните им мускули много големи. Спе-> циални успокояващи звуци се разнасят около кафезите на тези пилета. Един по-силен шум и всички птици се побъркват и се убиват сами, летейки срещу мрежата на клетките си. Това, че трябва да прекарат целия си живот приведени, превръща пилетата в неестествени, шантави, недобри птици. Това също npa-t ви и човешките същества неестествени и недобри.
Ето как вие сами се мамите. Вие не само сте променили, | махнали ноктите и изродили своите хвъркати и четириноги братовчеди; вие сте го сторили и със себе си. Превърнали сте мъжете в председатели на бордове, в работещи в офиси, в бач-катори, чието работно време отчитат перфокарти. Превърнали сте жените в съпруги, наистина ужасни създания. Веднъж бях поканен в дома на една такава.
"Внимавай с пепелта, не пуши, ще очерниш пердетата. Внимавай с аквариума на златната рибка, не дишай срещу малкия дългоопашат папагал, не облягай главата си на тапета; косата ти може да е мръсна. Не разливай алкохол на масата, тя има много деликатен гланц. Трябваше да си изтриеш ботушите; подът беше току-що варосан. Недей, недей, недей...'' Господи, та това е лудост. Не сме създадени да го понасяме. Живеете в затвори, които сте построили за самите себе си и ги наричате "домове", офиси, фабрики. Имаме нов виц в резервата: "Какво е да те лишат от култура?". Отговорът е: "Да си средностатистическо бяло дете. живеещо в построено на различни нива жилище в предградията с цветен телевизор."
Понякога си мисля, че дори нашите жалки колиби от импрегнирана със смола дебела хартия са по-добри от вашите луксозни домове. Да се разтъпчеш сто крачки до клозета през ясна зимна нощ, да нагазиш в кал или сняг - това е една малка връзка с природата. Или пък през лятото, докато си в тоалетната, да оставиш вратата й отворена, да не бързаш и да слушаш жуженето на насекомите, а слънцето да сгрява костите ти през тънките дъски - вече сте изгубили това удоволствие.
Американците искат всичко да е дезинфекцирано. Никакви миризми! Дори и хубавите,естествени миризми на мъжа и жената. Отърви се от миризмата на кожата си, от тази под мишниците си. Изличи я и след това се напръскай или си намажи някакъв нечовешки аромат, нещо, за което си хвърлил много пари - десет долара за унция, тъй като знаеш, че това би трябвало да мирише добре. "Интимен женски аромат", аромат срещу лош дъх - виждал съм ги по телевизията. Скоро ще отглеждате хора без телесни отвори.

Мисля, че белите са толкова уплашени от света, койтф създали, че не искат да го виждат, чувстват, подушват и чу Усещането за дъжд и сняг върху лицето ти, да се вкочанищ ледения вятър и да се стоплиш пред огъня, да излезеш от М рещата парна церемония и да се хвърлиш в студения потогсИ тези неща те карат да се чувстваш жив, но вие вече не ги иск»! те. Да живеете в кутии, които не допускат да влизат жегай през лятото и студът през зимата, да живеете в тяло, което н§ ма миризма, да слушате шума на стереоуредбата, вместо да» вслушвате в звуците на природата, да гледате някакъв актьор по телевизията, който изпитва нещо измислено, докато вие самите нищо не изпитвате, да ядете безвкусна храна - това! вашият начин на живот. Той не е добър.
Храната, която ядете, третирате като телата си - махате цялата естествена част от нея, вкуса, мириса, а след това добавяте изкуствени цвят и ухание. Суров бял дроб, суров бъбрекг ето в какво искаме да забием зъби ние, старомодните чистокръвни индианци. В стари времена ядяхме червата на бизона и дори правехме състезания от това. Двама от нас хващаха от двете страни дълго парче черво и започваха да дъвчат към средата, за да видят кой ще стигне до там първи - ето това е ядене. Не ти трябват хапчета и витамини, когато погълнеш т£; зи черва, пълни с наполовина ферментирали, наполовина смлени трева и билки. Използвайте горчивостта на жлъчката, а не рафинирана сол или захар. Уошиа - месо, бъбречна мас и горски плодове, стрити заедно - парче от тази сладка уашна помагаше на човек да върви цял ден. Това беше храна, която носеше сила в себе си. Не като нещата, които ни давате днес -сухо мляко, дехидратирани яйца, пастьоризирано масло, пилета, които са само бутчета или само бяло месо - та това не е птица!
Вие не искате птицата. Нямате куража честно да убиете - да отрежете главата на пилето, да го оскубете и изкормите | не, вие не искате вече да правите това. Ето защо то идва в чиста пластмасова торбичка, цялото нарязано, готово за ядене, без вкус и вина. Вие не искате да знаете за кръвта и болката при правенето на вашите палта от визон или тюлен. Такава е и вашата идея за войната - седиш си в самолет високо над облаците, натискаш един бутон и никога не поглеждаш под облаците -това е дезинфекцираният начин без вина и миризма.
Когато ние убиваме бизон, знаем какво правим. Извиняваме се на духа му, опитваме се да го накараме да разбере защо сме го извършили, почитаме с молитва костите на тези, които са дали плътта си да останем ние живи, молим се за тяхното завръщане, за живота на нашите братя, бизоновия народ, както и за нашите собствени хора. Вие не бихте разбрали това и по тази причина имахме клането при Уашита, клането при Сенд Крийк, мъртвите жени и бебета при Ундид Ний. Затова ние сега имаме Сонг Ми и Ми Лай.
За нас живота във всичките си форми е свещен. Щат Южна Дакота има служители за борба със селскостопанските вредители. Те се качват на самолет и стрелят по койоти от въздуха. Водят отчет на извършените от тях убийства, записват всичко в малките си книги. Собствениците на добитък и овце им плащат за това. Койотите ядат най-вече гризачи, полски мишки и други подобни. Много рядко ще нападнат отдалечило се от стадото агне. Койотите са боклукчиите на природата, които изчистват загнилите и вонящи неща. От тях стават добри домашни животни, ако им се даде възможност. Но техният живот може да коства на някои хора няколко цента и затова койотите са избивани от въздуха. Тези животни са били тук преди овцете, но сега пречат - не можеш да изкараш пари от тях. Все повече животни измират. Същества, които Великият Дух е сложил тук, трябва да си отидат. На тези, които създадохте вие, е разрешено да останат - поне докато не бъдат извозени за клане. Тази ужасна арогантност на белия човек да се прави на нещо повече от Бог, от природата, се изразява с думите му: "Ще позволя на това животно да живее, защото то ми носи пари. Онова животно, обаче, трябва да си отиде, тъй като не ми носи доходи, а обитаваното от него място може да
бъде използвано по по-добър начин." Държите се с койотите почти толкова лошо, колкото се държахте и с индианците.
Вие разпространявате смърт, купувате и продавате смърт. Въпреки всичките си дезодоранти все още миришете на нея, но се страхувате от нейната реалност и не искате да се изправите лице в лице с нея. Вие сте дезинфекцирали смъртта/ сложили сте я под покривало, отнели сте почитането й. Ние, индианците, мислим много за смъртта. Аз също го правя. Днес ще е идеален ден за умиране - нито твърде горещ, нито твърде хладен. Ден, в който да освободиш нещо от себе си, да го оставиш да се шляе на воля. Добър ден за един щастлив, весел . човек с много приятели да достигне края на своя път. Другите дни не са толкова хубави. Те са за егоистичните, самотни хора, които с мъка са напуснали земята. Предполагам, обаче, че за белите всеки ден за сбогуване с живота ще бъде оценен като лош.
Преди осемдесет години нашите хора изпълнявали Танца на духовете, пеели и танцували докато не паднат от изтощение. И в несвяст получавали видения. Танцували, за да вър-, нат обратно мъртвите си, да върнат бизоните. Пророк им казал, че чрез силата на Танца на духовете земята ще навие като килим всички творения на белия човек - оградите и миньорските градчета с техните публични домове, фабриките и фермите със смърдящите им, неестествени животни, железопътните линии и телеграфните стълбове, наистина всичко. И под този навит на кълбо свят на белия човек ние ще намерим oтново незамърсената, покритата с цветя прерия, пълна със стадо бизони и антилопи, с облаци птици - земя, принадлежаща н| всички, носеща наслада на всички.
Предполагам, че още не е дошло време това да се случю но то се завръща, чувствам как сгрява кокалите ми. Това не е старият Танц на духовете и не е предизвиканото от него навиване, а един нов-стар дух и то не само сред индианците, но сред белите и черните хора, най-вече сред младите хора. Toй е същото като дъждовните капки, които образуват малка вада, вадите образуват голяма река, а тя пробива всички бентове. Когато говорим за тези неща, като създаваме тази книга - значи, че няколко дъждовни капки са налице.
Слушай, не много отдавна видях нещо в ума си: в моето видение електрическата светлина ще спре някога. Твърде много е използвана за телевизия и ходене до луната. Идва денят, когато природата ще спре електричеството. Полицейски коли без светлини, стопляща се бира в хладилниците, падащи от небето самолети, дори президентът няма да може да повика някого по телефона. Млад мъж или мъже ще дойдат и ще знаят как да изключат цялото електричество. Ще бъде мъчително като даването на живот. Изнасилвания в мрака, пияници, разбиващи магазините за алкохол, много разрушения. Хората се мислят за твърде хитри, твърде умни; машината спира и те са безпомощни, тъй като са забравили как да се справят без машини. Ще се появи Светлоносец, който ще донесе нова светлина. Това ще се случи преди края на века. Човекът, който притежава гази сила, ще стори и много добри неща - ще спре цялата атомна енергия, ще премахне войните просто като изключи електрическата енергия на белите. Надявам се да стана свидетел на всичко това, въпреки че тогава и аз ще бъда изплашен. Това, което има да става, ще стане.
Смятам, че се движим в кръг или в спирала. Всеки път отиваме малко по-нависоко, но после отново се връщаме на същото място. Пак се приближаваме към природата. Чувствам го, твоите две момчета го чувстват. Няма да е толкова лошо, Ще се справяме без много от нещата, с които си свикнал - неща, измъкнати от земята и глупаво пропилени. Не можеш да ги замениш с други, а и те няма да траят вечно. Тогава ще се наложи да живееш съгласно индианския начин на живот. Възрастните няма да харесат това, но децата им ще го одобрят. Надявам се, че машините ще спрат да работят преди да са направили електрически царевични кочани за бедните индиански тоалетни.
Ще излезем извън кутиите си и ще преоткрием времето. В стари времена човек приемал времето каквото е, каквото, дойде, преследвал дивеча и си движел на юг със стадата. Тук, в Южна Дакота, казват: "Ако не харесваш времето, изчакай пет минути." Може температурата да е сто градуса на сянка и изведнъж да се извие буря, с парчета град колкото топки за голф, прерията да стане цялата в бяло и зъбите ти да тракат от студ. Това е хубаво напомняне, че си само малка частица от природата, че не си толкова могъщ, за колкото си мислиш.
Вие, белите хора, се опитвате да избягате от времето, летите до Маями, където винаги е лято, изпускате дъждовете и снега. Това е много жалко. До 1925 година включително ние имахме няколко стари мъже, които се събираха заедно в нещо като клуб. Те някак си можеха да кажат какво ще бъде времето. Не се нуждаеха от прогнози, с всичките им ефектни трикове за привличане на вниманието, сателити и каквото там ощех имате. Те просто разполагаха със своята мъдрост, с нещо, което им казваше какво си е наумила природата.
Някои шамани имат силата да влияят на времето. Никой обаче не го използва просто ей-така, а само когато е абсолютно необходимо. Когато провеждаме нашия Танц на слънцето, винаги се опитваме да имаме прекрасно време. Миналата пролет по време на една сватбена церемония в Уинър, ти ме видя да рисувам фигура на костенурка върху земята. Научих го от старите хора. Когато бях малък, веднъж се събрахме с приятели да поиграем. Започна да пръска дъжд и страшно се ядосах. Искахме да играем, а времето не ни позволяваше. Баба ми каза: "Защо не нарисувате фигура на костенурка?" Преди да я завършим, дъждът спря. Мога да предизвикам суша или чрез специална, обърната наопаки костенурка, да наводня всичко. Но трябва да знаеш каква е и правилната молитва, която върви с фигурата, точните думи. Няма да кажа кои са те - твърде опасно е. Не трябва да си играеш с това. Виждам изражението на белия човек върху твоето лице. Не вярваш на думите ми.
Попитай приятеля ми Пит Кетчес, който е тук, той е мой брат-шаман.
Пит Кетчес:
Джон е прав. При Танца на слънцето, за който той спомена, когато отрязахме централния стълб за церемонията, трябваше да го задържим. Дървото не трябва да докосва земята. Наредихме се в редица -аз бях най-близо до дънера на дървото и когато то се срина ме удари точно над коляното. Участвах в Танца на слънцето понасяйки тази болка. Наистина ми хареса. Моят Танц на слънцето беше толкова близо до автентичния, колкото успях да го направя. Пробих плътта си сутринта и се освободих чрез разкъсване чак в три часа следобед, това бе най-дългото танцуване с пробиване, откакто съживихме този ритуал. След като се освободих, на запад започна да се образува голям гръмотевичен облак. Много от хората искаха да си тръгнат, да се приберат вкъщи преди да се разрази бурята. А тя вече се приближаваше и то бързо. Та, по време на танца, ми подадоха моята лула, лулата, която винаги използвам. Наричам я моята Главна лула. Взех я и помолих „ Великия Дух да раздели гръмотевица на две, за да може да завършим нашата церемония. Страшната буря се раздели пред всички тези хора, точно пред очите им. Едната част се отправи на север - кипящ хаос към Уайт Ривър - като отнасяше всичко по пътя си, откъсваше покривите, разрушаваше градините и тем подобни неща. Тази част от бурята, която се насочи на юг, към Пайн Ридж, покри всичко с градушка, но над танцовата площадка продължи да грее слънце. Та за мен Танцът на слънцето през 1964 година беше най-добрият, в който съм участвал.
А за силата на костенурката, за която Джон ти разказа, знам, че е истина. Сърцето на Кеха, Костенурката, е може би най-силното нещо на света. То продължава да бие цели два дни след като си убил самата костенурка, толкова много сила и издръжли-вост има в него. Ако изядеш такова сърце ставаш много силен. То предава мощта си на този, който го изяде. Сестра ми яде сърце от костенурка. Трябваше да го разрежат на две, за да може тя да го преглътне. Това я превърна в силна жена, с храбро сърце като на воин. Нещо израсна на гърдата й. Докторите казаха, че е рак. Тя запали пет цигари и каза на децата да дърпат от тях, за да ги поддържат запалени. След това взе запалените цигари една след друга и изгори това лошо нещо от нея. Продължаваше да го прави дълбоко в гърдата си, а лицето й не трепна през цялото време. Сега тя е излекувана. Сърцето от костенурка може да направи това за човека.
Всички животни притежават сила, тъй като Великият Дух живее във всеки тях, дори в малката мравка, пеперуда, дърво, цвете или скала. Съвременният начин на живот на белия човек ни разделя от тази сила, разводнява я. На човек му трябва време и търпение да отиде при природата, да почувства силата й, да й разреши да му помогне. Трябва му време да помисли, да преоцени всичко. Имате толкова малко време за размишление: винаги бързате, бързате, бързате. Това скъсява живота на човек, цялото това сиво ежедневие, това бързане и суетене. Нашите стари хора казват, че едновремешните индианци не са имали проблеми със сърцето. Не са боледували и от рак. Знаели са как да лекуват болестите, с които са се сблъсквали. Но между 1890 и 1920 година повечета от нашите магически умения, талисмани, лули, древни тайни бяха изгубени или унищожени от Бюрото по индианските въпроси и от правителствената полиция. Разрушаваха нашите колиби за парна церемония, влизаха в домовете ни, чупеха лулите, разкъсваха магическите вързопи, хвърляха ги в огъня, изгаряха ги, напълно затриха мъдростта на цели поколения. На индианеца можеш да отнемеш всичко, но той все още има уста да се моли и да пее древните песни. Все още може да прави своята юипи церемония в затъмнена стая, да бие своя малък тъпан, да накара силата да се върне, да върне мъдростта. И той направи това, но не всичко е възс-тановимо. Еленовите магии са изчезнали. Мечата магия също. Имаше един шаман нагоре по потока, който почина преди около петнадесет години. Той беше последният шаман, притежаващ мечата сила, когото познавах. И бе добър, бе наистина добър."
Но мечата сила се завръща. Издаваме звуци на мечка, говорим на мечия език, когато сме войнствено настроени. “Xapppx" - и ти можеш да се считаш за мъртъв. С правилно приготвен мечи нокът пробиваш кожата на участниците в Танца на слънцето и те не чувстват болка. Нека ти разкажа за силата на мечката, за това, какво се случва, когато тази сила на природно животно се надигне срещу силата на онези изкуствени неживотни.
Преди много години, когато бях момче, пътувах с баща си. Връщахме се обратно към Стендинг Рок. Случи се по пътя. Баща ми спря за една партия покер в един бар. В съседната стая млада мечка седеше до тезгяха, почти мече. Животното беше оковано, наистина изглеждаше за съжаление. Измъчваха го, караха го да се изправя на задните си крака.
Картоиграчите не му обръщаха никакво внимание. Пред всеки от тях имаше голяма купчина сребърни долари. Седях под масата. Харесвах тези големи, кръгли, бляскави парчета сребро. Надигнах се и си взех няколко монети. Или никой не забеляза, или нямаха нищо против. Огромен бял мъж в мъхес-то черно палто и бомбе влезе в заведението и седна на бара. Със себе си водеше един действително едър булдог.
"Имаш наистина хубаво домашно животно." - каза на бармана големият мъж, докато дъвчеше пурата си. "Но не е зле да внимаваш с него. Ако кучето ми се отскубне, мечето ти Ще бъде сдъвкано."
“Този булдог не става за нищо. Няма да успее дори да близне моето мече."
"Залагам петдесет долара, че кучето ми ще победи. Залагам пет към едно - моят булдог ще разкъса твоя галеник. Нека устроим голяма битка!"
Извадиха парите, а комарджиите се скупчиха, за да се включат и те. Изкараха навън булдога и мечката. Там имаше голяма кафява палатка, където обикновено се устройваха религиозни проповеди. Четири или пет големи каубойски шапки бяха напълнени с пари от залозите за кучето и мечката. Новината за битката се разпространи със скоростта на прериен пожар и все повече и повече хора идваха да гледат.
Баща ми беше продал малко добитък и имаше пари в себе си. Каза ми: "Синко, ще заложа сто долара за това мече." Големият бял мъж с бомбето бе толкова сигурен в своя звяр, че постави пълни шепи с пари срещу баща ми - банкноти от двадесет долара, златни и сребърни монети. Нарисуваха кръг вътре в палатката. Никой не трябваше да стъпва в него. Тези, които бяха заложили пари, можеха да седнат най-отпред. Те коленичиха или направо седнаха, за да могат останалите да виждат какво става, тъй като нямаше скамейки за зрителите. Опънаха няколко одеяла като ограда, за да държат двете животни вътре в кръга. Собственикът на кучето и съдържателят на бара седнах вътре в арената заедно с човека, който държеше "банката". Никога повече не видях в моя живот на едно място толкова голяма камара пари. И тримата пушеха пури и изпълваха палатката с дим. Най-накрая големият мъж с кучето каза: "Още само пет минути - след това вече няма да се приемат залози!"
Това причини голямо объркване. Всеки се опита да се включи в залаганията. Хората толкова се разгорещиха кой ще победи, че навсякъде се завързаха юмручни боеве, а пари започнаха да се търкалят по земята. Това бяха добрите стари комарджийски времена!
"Спрете кавгите и залагайте!" - извика големият мъж. След това извади часовника си. "Времето изтече. Край на залаганията." Обърна се към кучето си и леко му издърпа ушите.

, хвани тази мечка, убий тоя малък негодник. Разкъсай
го!'
Това нещастно мече седеше като бебе, сякаш цялото шоу изобщо не го засягаше. "Един рунд, това е всичко - каза собственикът на бара - един рунд до победа." Няколко фермери и каубои все още пристигаха, тичайки с пари в ръцете си. Нямаха късмет или пък бяха щастливци в зависимост от това какво си бяха наумили, защото собственикът на кучето извади пистолет и стреля, за да обяви началото на битката.
Горкото малко мече все още седеше, когато насъскаха кучето срещу него. После се изправи наистина бавно. На светлината на старите газови лампи очите му изглеждаха тъжни. Кучето ръмжеше и се зъбеше, муцуната му тогава бе по-набръчкана от моето лице сега. Мечката просто се придвижи една крачка напред и отново седна. Погледна това ръмжащо нещо, което като че ли бе цялото само бели зъби. След това разрови земята с лапа и хвърли малко пръст върху главата си. Булдогът може би бе по-умен от собственика си. Като че ли усещаше нещо. Той ръмжеше, зъбеше се, вдигаше голяма врява, но поддържаше дистанция. Големият мъж с бомбето се разгневи. "Хайде, хвани я!" - каза той и подритна кучето отзад. То се подготви за атака и накрая се хвърли напред.
Мечката просто протегна напред лапата си, ноктите й изскочиха като много ножове, замахна силно само веднъж към кучето и добрият булдог бе вече студен, с разпрано гърло, съвсем мъртъв. А малкото мече издаде убийствения звук "харррх" като индианец-сиукс.
Баща ми спечели повече от седемстотин долара от това малко мече. Повечето от белите бяха заложили на булдога, а всички индианци - на недораслото мече, защото знаеха, че то притежава силата.
Същото е и с бизоните. Те притежават сила и мъдрост. Ние, сиу, сме в близки отношения с това животно. То е наш брат. Има много легенди за бизони, които се превръщат в хора. А и ние, индианците, сме със структура като на бизон - широки рамене, тесен ханш. Според нашите вярвания БизонсЯ вата Жена, която ни донесла лулата на мира - центърът на нж шата религия - била красива девица и след като научила пл« мената ни как да почитат лулата, се превърнала в бяло бизонос во теле. Затова бизонът е много свещен за нас. Няма да разбе^ рете нашите чувства към природата, докато не разберете колко близки сме били с бизоните. Това животно беше почти част от нас самите, част от нашите души.
Бизонът ни даваше всичко, от което се нуждаехме. Без него не бяхме нищо. Нашите тгтита се правеха от кожата му. Тя беше и наше легло, наше одеяло, наше зимно палто. Бе и наш тъпан, пулсиращ в нощта, жив, свещен. От кожата му правехме мехове за вода. Плътта му ни правеше силни, ставаше част от нашата плът. Дори и най-малката част от нея не се пропиляваше. Стомахът му се превръщаше в котел за супи, когато слагахме в него нажежен до червено камък. Рогата му бяха нашите лъжици, костите му - наши ножове, шила и игли за жените ни. От ребрата му правехме шейни за децата, а от копитата -дрънкалки. Могъщият му череп, с подпряна на него лула, бе нашият олтар. Името на най-великият сред всички си-укси бе Татанка Йотаке - Седящият Бик. Когато избихте бизоните, вие избихте и индианците - истинските, естествени, "диви" индианци.
Бизонът притежава мъдрост, а създаденият от човека добитък е нещо изкуствено - няма ум. Мексиканските бикове за корида всеки път се подлъгват по плаща. Да, те са смели, но не са особено умни. Представи си тези бикоборци да се изправят срещу бизон. Всички ще бъдат избити! Създаденият от човека бик гледа само плаща на бикобореца, но бизонът няма да бъде измамен от някакво червено парче плат. Той ще дебне човека зад плаща и рогата му ще го достигнат. Бизоните са хитри. Те имат и чувство за хумор. Спомняш ли си, когато бяхме заедно за последен път в Черните Хълмове? Когато изведнъж заваля сняг след един много горещ ден? Онези шест големи черни мъжки бизони, които видяхме край Блу Бел, които приличаха точно на шест огромни камиона. Изглеждаха толкова щастливи върху снега. Подскачаха, тичаха насам-натам, играеха си като котенца. И след това се натъкнахме на домашния добитък, сбутани едно в друго животни, нещастни, просто за съжаление. "Муу, муу, муу - студено ми е". На истинските, естествени животни не им пречи студа; те са щастливи с коженото палто и обувките, които им е дал Великият Дух. Белите ловци обикновено наричат бизоните глупави, защото лесно можеш да ги застреляш, тъй като не се боят от огнестрелно оръжие. Но бизонът не е бил създаден да се справя със съвременните оръжия. Той е създаден да се справя с индианските оръжия.
Разказах ти за малкото мече и булдога. Нека ти разкажа и за бизона и бика. Разнесе се мълва, че някакви скотовъдци организират борба между бизон и питомен бик в ранчото Филипс. По природа ние, сиуксите, сме комарджии. Имахме много игри със залози още преди идването на белия човек. Залагането бе нещо, на което не се наложи да ни учите.Ние можехме да ви научим на това. Моят баща знаеше как да преценява нещата. Това се случи през 1919 или 1920 година. Имахме един от онези смешни малки фордове. Струваше ни три долара да стигнем от форт Пиер до ранчото Филипс. С три долара можеш да пропътуваш може би сто мили. Тогава бях на около*-шестнадесет години. Татко все още се грижеше за мен. Както и да е, стигнахме ние до онова ранчо. Коралът * беше почернял от хора. Бяха пуснали два петела да се бият, за да подгреят тълпата и да раздвижат парите. Баща ми не би заложил на някакво си пиле. Две нещастни пилета, които се дерат и кълват едно друго, кой може да се развълнува от подобна гледка?
Най-накрая докараха бизона да вратата на корала. Бикът вече чакаше в едно тясно пространство, досами арената. Негов собственик бе някакъв човек от Уайоминг. Имаше кратко име, но не си го спомням. Забелязваш, надявам се, че бизонът е винаги "той" освен ако не говорим за бизонова крава. Създаденият от човека бик е "то". Та бикът беше наистина голям, ис-^ тински представител на породата "Бул Дуръм", най-лошото животно в района. Топките му висяха толкова ниско, че жи— вотното почти се препъваше в тях. Отвориха клетката му. Хей, бях виждал много бикове през моя живот - но какви рога имаше този само! Бяха огромни, светли на цвят, с черни краища.
Старият бизон издухваше прах през ноздрите си, ровеше земята и гледаше тълпата. Няколко мъже седяха върху корала, а както забелязах - и няколко дами. По онова време се носеха дълги поли, но видях няколко хубави чифта крака. Това наистина беше тълпа! Всички крещяха с пълно гърло. Цялата тази суматоха съживи бизона, ядоса го.
Татко направи много залози от типа две към едно и три към едно. Може би е, излишно да споменавам, но той заложи на бизона. Помислих си, че това ще е сблъсък със скорост сто мили в час. Бикът бе вече готов за атака. Опашката му стърчеше нагоре във въздуха. Уплаших се, че може да пробие корала. Баща ми каза: "Стой зад тази голяма колона за всеки случай. Нещата могат да се объркат." За момент се притесних, че бизонът ще се уплаши, тъй като не обръщаше никакво внимание на бика. Имаха само двадесет ярда помежду си за атака. Целият корал беше дълъг повече от сто крачки. Най-накрая те се втурнаха напред. Не се сблъскаха, а се разминаха с рога напред, като два влака, идващи от противоположни посоки. Тълпата издаде силно и разочаровано "Ох!". Но след това видяхме, че бизонът е разпрал с рогата си едната страна на бика, все едно го бе направил с бръснач. Ребрата на бика бяха отрязани. Двама каубои изкрещяха: "Бикът е мъртъв!" Той пририта няколко пъти с крака, но бе по-мъртъв и от гроб. Тези опито-' мени животни не притежават силата.
Хока — язовецът — ето това е истинско животно. Един ден чичо ми яздел сивия кон, с който събира другите си коне. Яздел без седло, само с едно въже увито около муцуната на коня. Тогава видял язовец. Влезе ли хока в дупката си, дори трима
или четирима мъже не могат да го изтеглят навън. С въжето, което използвал за юзда, чичо ми хванал този язовец, но не могъл да го издърпа. Животното влизало все по-навътре в дупката си, а с него и въжето. Скоро въжето стигнало чак до главата на коня. Чичо ми се опитал да го развърже, но главата на коня вече била твърде близо да дупката. Наложило се чичо да простреля въжето, за да освободи понито си. След като веднъж язовецът се прибере, няма какво да направиш.
С тялото на мъртъв язовец можеш да предскажеш колко дълго ще живееш. В него има пророческа дарба. Познавах един човек на име Нощният Преследвач. Той разпрал с ножа си един мъртъв язовец и оставил вътре кръвта му. Предполага се, че ще съзреш видение в нея. Тя е като червено огледало и можеш да се огледаш в нея. Оглеждаш се в кръвта на язовеца, когато искаш да видиш кога ще умреш. Трима или четирима мъже гледаха в този язовец. Аз също бях там. Всички бяхме млади. Първият мъж, който надзърна, каза: "Аз съм старец, с бръчки и бяла коса, приведен и без зъби." Беше щастлив - знаеше, че ще доживее да стана прадядо. Вторият, обаче, не беше толкова радостен. "Мисля, че с мен е свършено - каза той -изглеждам, както ме виждате сега. Ще умра преди дори един от космите ми да посивее." После бях аз на ред, но нищо не видях, само тъмна кръв. Другите двама бяха прави. Този, който се видя като старец, може още да бъде видян наоколо. Другият умря отдавна, само няколко месеца след като бе надзърнал в язовеца и точно както той самият каза - преди косата му да посивее.
Използваме пенисовата кост на язовеца за шиене или шило. Излъскваме я, правим я блестяща. Вечно ще ти служи. Това е добро оръдие на труда, толкова ценно, че можеш да получиш добър кон в замяна срещу него.
Има едни животни, вид гризачи, много бързи, с черна линия по лицата. Те притежават голяма сила, могат да те хипнотизират, дори да те убият. Силата е в очите им. Те живеят заедно с прерийните кученца. Предвижват се под земята. Тол- кова са бързи, че трудно ги следваш с очи. Окото ти е все още тук, а животното е вече ей там. Разказват една смешна история за човек, който искал да убие едно от тези същества. Казали му, че трябва да бъде бърз. Да стреля и след това да тича все едно го гонят дузина дяволи, за да хване животинчето преди да се е скрило в дупката. Човекът наистина се постарал да е бърз. Стрелял и се затичал като вятъра. Нещо го уцелило в дъното на панталоните му - собственият му куршум! Земята от дупката на този гризач също е изпълнена със сила. Тя може да те пази по време на война, може да те направи неуловим за куршумите. Аз я използвам за лекуване на някои болести.
Животното не трябва да е голямо на размери, за да притежава сила. Дори мравката има сила. Някои мравки нямат очи, но чувстват пътя си. Те излизат и носят обратно тези камъчета, наречени юипи, за да ги поставят върху мравуняците си. Това са миниатюрни скали с големината на мъниста, лъскави, подобни на ахат малки камъчета, чисти като сняг. Понякога вместо тях носят малки вкаменелости. Всяко камъче се носи от две мравки, защото едната може да бъде стъпкана и да умре. Мравките не поемат рискове.
Ние, шаманите, търсим мравуняци и събираме тези малки парчета скала. Те са свещени. Слагаме четиристотин и пет от тях в нашите дрънкалки, които използваме при церемониите си. Те символизират четиристотин и петте дървета, които растат по нашите земи. Ташушка шаша - червените мравки -стриваме ги на каша и ги слагаме в нашите лекарства. Ако някой бъде прострелян, даваме му да пие от тези лекарства. Тази мравешка магия помага на раната да зарасне по-бързо. А това, което вие наричате фосили, ние също използваме. Навътре в Лошите Земи намираме кости от ункчегила, гигантското водно чудовище, което е живяло много преди да се появят човешки същества. На един хълм там лежи гръбнакът на едно от тях. Бил съм там, яздейки ръба като кон - това е единственият начин, по който можеш да се предвижваш. Мястото е толкова призрачно, все едно яздиш чудовището. Нощем там има свет линки на духове, които прелитат към хълма. На това място намирам неща, които използвам при лекуването.
Иктоми - паякът - също притежава сила, но лоша. Тялото му е късо и всичко е на едно място, в самия център, откъдето стърчат краката му. Той си седи в мрежата в очакване на муха. Иктоми наистина е човек. Той е смешен хитрец; опитва се да изиграе всеки, иска да измъчва хората, да ги накара да се почувстват нещастни. Но пък е лесен за надхитряне.
Трябва да се вслушваш във всички тези същества, да ги чуваш с ума си. Те имат тайни за разказване. Имаше един щурец, наречен птеуояке, който ни съобщаваше къде да намерим бизони. Вече няма какво да ни каже.
Пеперудите разговарят с жените. Духът ще влезе в красива пеперуда, ще долети до млада скуоч ще кацне на рамото й. Така той ще говори с младата жена и ще й каже как да стане шаманка. Все още имаме две такива дами. Аз помогнах на едната, научих я на това, което трябва да знае и сега тя се справя много добре в резервата. Тя е толкова честна, че дори най-бедните, съвсем закъсали пияници, наистина вярват в нея. Не взема никакви пари от тях. просто прави най-доброто, на което е способна, за да им помогне.
Имам племенник, Джо Гръмотевичният Ястреб, който е лечител. Той притежава магията на койота. Койот е нарисуван и върху тъпана му, това представлява неговото видение. Тази койотска магия е отдавна в рода на Гръмотевичния Ястреб. Преди много години дядото на Джо пътувал през зимата. Снегът бил дълбок и нощта го изненадала в един каньон. Трябвало да си изкопае дупка, за да се спаси да не измръзне до смърт. Посред нощ нещо се вмъкнало при него и се настанило до краката му. Бил койот. Топлели се един друг, пазили се един друг живи до сутринта. Когато човекът се изправил и тръгнал отново на път, койотът го последвал.
След това дядото на Джо често чувал койотски лай през нощта близо до дома си. Лаенето било различно - веднъж подобно на кучешко, а друг път - като глас на малко момче. Едното означавало, че нещо хубаво ще се случи, а другото предупреждавало за нещастие. Дядото на Джо станал шаман и пророк. Койотьт му разказвал за предстоящите неща. Когато старият човек умрял, неговото знание си отишло с него. Не могъл да го предаде на никого.
Един ден Джо Гръмотевичният Ястреб минал през същия каньон, където неговият дядо и койотьт се топлели преди много години. Племенникът ми пътувал в каруца. Изведнъж получил усещането, че някой го следва. Погледнал назад. Точно зад него стоял койот. Бил много слаб и куцал. Започнал да лае по два начина - като куче и като плач на дете.
Същата вечер Джо сънувал този койот и разбрал, че трябва да стане шаман, че трябва да продължи делото на дядо си. Сега той действа по индианския начин, със собствените си магии, лекува болни хора, които иначе би трябвало да се подложат на хирургически операции. По този начин магията на койота се завърна в рода на Гръмотевичният Ястреб.
Що се отнася до мен - птиците винаги имат нещо да ми кажат. Орелът, бухалът. В орела се е събрала цялата мъдрост на света; затова слагаме орлово перо най-отгоре на пръта по време на юипи церемонията. Ако смяташ да убиеш орел, в същата минута, когато си си помислил за това, той вече го знае, знае какво си намислил. Черноопашатият елен също притежава тази мъдрост. Затова опашката му е завързана по-надолу на кола използван за юипи. Ако стреляш по този елен, няма да го уличиш. Той просто си седи там и куршумът се връща обратно и уцелва тебе. То е както когато някой говори лоши неща за теб и те се връщат при него.
В едно от най-силните си видения аз говорех с птиците, с крилатите същества. Бях смазан от смъртта на майка ми. Тя беше държеше ръката ми и каза само една дума: "жалко**. Не мисля, че съжаляваше себе си, мъчно и бе за мен, бедния индианец, когото оставяше в света на белия човек. Плаках на този хълм за видения, молех за помощ, издигах ръце към небето. След това се завих през глава с одеялото - това бе всичко, кое- то имах - одеялото и лулата, както и малко тютюн за принася-не в жертва. Не знаех какво да очаквам. Исках да докосна силата, да я почувствам. Мислех да й се отдам изцяло дори и това да ме убиеше. Отдадох се на ветровете, на природата, без да ме е грижа какво ще ми се случи.
Изведнъж чух писък на голяма птица и след това тя ме удари по гърба, докосна ме с разтворените си криле. Чух писъка на орел, извисяващ се над гласовете на много други птици. Изглежда ми казваше:"Чакахме те. Знаехме, че ще дойдеш. Сега ти си тук. Твоят път тръгва от тук. Нека нашите гласове те направляват. Ние сме твои приятели - пернатият народ, двуногите, четириногите, малките същества, с осем и дванадесет крака, които пълзят по земята, малките същества, които летят, тези, които са под водата. Ние ще споделим с теб силата, която всеки един от нас притежава и ти винаги ще бъдеш придружаван от една сянка - твоето второ %4аз"."
Това съм аз, помислих си, не нещо друго, а аз самият, нещо различно, но в същото време аз, невидим, но въпреки това съвсем реален. Бях ммашеи. Тогава не разбирах това. Отне ми известно време да го про> моя.
И отново чух глас сред множеството птичи гласове, тракане на клюнове, цвърчене и чуруликане. "Ти имаш обич за всичко, което е поставено на тази земя, не като обичта на майката към сина й или на син към майка му, а много по-голяма, която обхваща цялата земя. Ти си просто човешко същество, страхливо, плачещо под одеялото, но в теб има голямо пространство, което ще бъде изпълнено с тази обич. Цялата природа може да се помести вътре." Треперех, завих се още по-плътно с одеялото, но гласовете отново и отново ме наричаха "братко, братко, братко".
Та така стоят нещата с мен. Понякога се чувствам като първото същество в една от нашите индиански легенди. То било гигант направен от земя, вода, луна и ветрове. Имал дървета вместо коса, цяла гора дървета. Имал голямо езеро в сто- маха си и фонтан в чатала си. Чувствам се като този гигант. Цялата природа е в мен и част от мен е в природата.
Пит Кетчес:
И аз се чувствам по този начин. Живея в отминала епоха. Като че ли живея преди петдесет, преди сто години. Така ми е по-добре. Искам да живея толкова скромно, толкова близко до земята, колкото мога. Близо до растенията, до семената и цветята, чиято магия използвам. Великият Дух е видял, че човек може да оцелее така, че може да живее, както е заложено в самото начало. Затова жена ми и аз живеем в малка хижа - без електричество и течаща вода, без асфалтиран път до нея. Така искахме да бъде. Тази простичка дървена хижа знае какво е спокойствие. Така искахме да изживеем остатъка от живота си. Желая да съществувам отделно от съвременния свят, да се измъкна надалеч от него, да ида в гористите пущинаци и да живея много по-близо до природата - дори по-близо, отколкото го правя сега. Не искам и да бъда наричан шаман, а просто лечител, защото за това съм създаден. Не искам нищо. Белият доктор взима такса, свещеникът - също. Аз нямам възнаграждение. Човек си тръгва излекуван от тук. Това е моята награда. Понякога нямам сила и това ме прави тъжен. Когато притежавам силата, съм щастлив. Някои хора мислят за пари и как да ги получат. Това никога не ми идва на ум. Жена ми и аз живеем сред природата и не се нуждаем от нищо. Ще живеем някак си по този начин и занапред. Великият Дух е създал цветята, потоците, боровете, кедрите и се грижи за тях. Той пуска бриз да мине оттук, кара ги да дишат, напоява ги, подтиква ги да растат. Така е и с най-малкото растение, избуяващо между чукарите и скалите. Великият Дух се грижи и за него. Той го прави и за мен - пои ме, храни ме, прави така, че да живея с растенията и животните като един от тях. Такъв искам да остана - индианец до края на живота си.

Това не означава, че ще се затворя в черупката си. Много хора все някак си успяват да открият пътя до моята хижа. Това ми харесва. Искам да бъда във връзка, да достигам до хората навсякъде, да им предам малко от индианския път, от духовния път.
В същото време искам да се отдръпна все повече и повече от всичко, да живея като древните хора. По магистралата си виждал чистокръвен индианец да стопира автомобили. Аз никога не правя това. Когато вървя по шосето, искам да извървя целия път пеша. Това е заложено дълбоко в мен, някаква гордост. Някой ден ще преместя хижата по-нагоре в планината, а мога да мина и без нея - ще стана част от гората. Там духът на нещата все още ни предлага открития — билка, клонче, цвете и аз ще прекарам дълго време в съзерцаването му, в мислене за него. Не говоря за роза - жълта, бяла, изкуствена и голяма. Чух, че отглеждат черни рози. Това не е естествено. Тези неща са срещу природата. Те ни правят слаби. Аз ги ненавиждам.
Та, колкото повече остарявам, толкова повече се окопавам в хълмовете. Великият Дух ги е създал за нас, за мен. Искам да се смеся с тях, да се стопя в тях и накрая да изчезна там. Както моят брат, Куцият Елен, каза, цялата природа е в нас и всички ние сме в природата. Така и трябва да бъде. Кажи ми как ще наречеш главата на твоята книга, в която ще сложиш нещата, за които говорихме днес. Знам, че ще я наречеш: "Да говориш със совите и пеперудите."

Няма коментари: