неделя, 20 март 2011 г.

Сирни Заговезни/Палелия/Сабантуй/Ноуруз/Белтейн

(БЪЛГАРСКА МИТОЛОГИЯ, ЕНЦИКЛОПЕДИЧЕН РЕЧНИК)


СИРНА НЕДЕЛЯ, Сирница, Простена неделя, Крива неделя - седмицата между МЕСНИ И СИРНИ ЗАГО-ВЕЗНИ. Мени мястото си в календара съобразно с ВЕЛИКДЕН. Смята се за лоша и опасна за здравето на хората и за реколтата. В народните представи С.н. е идентична с ТОДОРОВАТА НЕДЕЛЯ. Названията и вярванията за отделните дни през двете седмици се повтарят. ПЕСИ ПОНЕДЕЛНИК (Североизт. България) се тачи за предпазване от БЯС; Църн, Усовски вторник - от рани и устрел; най-опасни са Крива сряда и Крив петък (наричани така в Пловдивско, Видинско); Въртоглав четвъртък се празнува против „въртоглавие". През цялата С.н. се спазват строго забрани за работа, които целят предпазването от градушка, от вълци и гризачи, от болести. С.Н. се свързва с Опрощаването между близки и роднини за изречени думи и сторени грешки. На прошка ходят вечер –по-млади у по-възрастни, синове и у родители, младоженци у кумове, целуват ръка и след размяна обичайни реплики правят обща трапеза. В западнобългарски-области се връзват люлки за здраве. Люлеят се главно останалите неоженени моми и момци, които припяват. В същия район е позната обредна игра на моми-подевки, която заедно с изпълняваните песен-диалози възпроизвежда сватба.
С.Н. на места в Югоизт. България се изпълнява моминският обичай- Гора, Зора. Преди изгрев слънце момите излизат извън делото и пеят специални обредни песни, съдържащи призив към гората да се развие, както и брачни символи. При изгрева играят хоро на песен заедно с дошлите ергени. Разглеждана като обичай за посрещане на пролетта и с женитбена насоченост, тази практика функционално показва връзка с характерната за С.н. обредност.



§ Маринов, Д. Народна вяра, 503-507; Кузманова, В. За системния характер на пролетните обреди. - В: Обреди и обреден фолклор.С, 1981, 133-135; Кузманова, В., Cm. Захариева, Пролетният обред , Jbpa" - БФ, кн.2, 1984,14-26 Гребенарова, Сл. Заговезни - Тодоров-ден като преходен^период в народния календар. - ИПр., кн.1, 1989, 56-57. Я5а МАРГАРИТА ВАСИЛЕВА



СИРНИ ЗАГОВЕЗНИ, Сирница, Сирни заговелки, (Изт. България), Сирни поклади, Прошчани поклади, Пречка (Зап. България), Сирна запошка (Югозап, България), Пуетове, денските пости, седем седмици преди ВЕЛИКДЕН. Многобройните названия на С.з. са свързани с типичната за празника обредност. Заговява се вечерта на С.з. в кръга на близкородствени семейства. За ТРАПЕЗАТА се приготвят винаги баница със сирене, варени яйца, бяла халва с орехови ядки. До самата вечеря трябва да завърши обичаят прошка (изпълняван през цялата СИРНА НЕДЕЛЯ) - по-младите целуват ръка на по-старите (младоженци на кумове, деца на родители) и с обичайни реплики искат и получават прошка за извършени грешки и обиди. Без прошка не може да се заговее. По време на вечерята е известен обичаят хамкане, ламкане, ласкйне: на кълчищен конец или МАРТЕНИЦА, окачен за гредата на тавана, се връзва сварено обелено ЯЙЦЕ (парче халва или въглен), залюлява се в КРЪГ и всеки се опитва да улови с уста яйцето (халвата, въглена). Със заговяването и храните за него са свързани някои гадателни практики и обред-но-магически действия с профилактичен характер. Конецът от хамкането, наричан последователно на всеки от присъстващите (или на реколтата, приплода от добитъка, предстояща женитба), се пали още тук и по начина на горене се гадае за очакваното. Яйцето и въгленът се запазват с лечебна цел. С водата, в която са врели яйцата, мият лицата си на Чист ПОНЕДЕЛНИК, за да се предпазят от бълхи и мухи, а черупките изхвърлят на улицата, пак за да прогонят бълхите. Краят на вечерята МЪЖЕТЕ отбелязват със стрелба, вярвайки, че произведеният шум ще прогони бълхите или ще осигури добро роене на пчелите, агнене на овцете.
Основен елемент в структурата на С.З. е заговезнишкият огън, който в различни форми е познат навред. Повсеместно разпространени са големите огньове по високите места около селото, палени привечер от ергените - олелия, пълелия, ойдалелия, вълелига (Изт. България), сирница (Пловдивско), курници (Сливенско), орада (Смолянско), гаро (Разложко). В същото време по-малки огньове из селото палят малките момчета. Друга форма на заговезнишки огън е оратник, оротник, ората (Софийско, Кюстендилско, Самоковско, Търновско, Еленско), лапърда (Стружко), фенер (Пазарджишко), рукла, самодивски огън (Панагюрско) - разцепена в единия край пръчка, където привързват слама, запалват я и въртят пръчката, описвайки КРЪГ. На места палят катранени мехове или кошерища, напълнени със слама и вдигнати високо по дървета -урбалки оруглица (Троянско, Тетевенско), паликош (Югоизт. България, Добруджа). Издигането на запаления огън насочва към връзката със СЛЪНЦЕТО и увеличаването на неговата светлина и топлина. Едновременно с големия . заговезнишки огън (или независимо от него) в района на Тракия, Родопите и сред тракийските преселници в Добруджа момчетата и ергените хвърлят запалени стрели, чавги,пярници, бутурници, пайдутки, сусамници и др. Около огъня в различ-ните му форми се реализира част от характерната за С.З. обредност. Основните участници моми и момчета прескачат огъня; чернят лицата си със сажди; изпълняват с висок глас еротични наричания; насочват огне ните стрели към дворовете на моми и близки, придружавайки ги с подобни наричания (или за здраве, плодородие). Изпълнението на тези действия носи състезателен характер - момците и момчетата се надпреварват, за да покажат своите умения, ловкост, сила пред селищната общност. При огъня се събират мъже, жени, деца и също го прескачат. Всеобщо е вярването, че прескочилият заговезнишки огън няма да бъде хапан от бълхи през лятото; че осветените от огъня места ще бъдат запазени от ГРАДУШКА. Загасващият огън разхвърлят наоколо, а някъде отнасят главня от него у дома си. Явна е очистителната, профилактична и продуцираща функция на заговезнишкия огън. В този контекст е и широко известното обредно ХОРО около огъня на С.З. - буйно, с високи подскоци, осмисляно за осигуряване доброто израстване на посевите и особено на конопа. На С.З. се играе последното зимно сключено хоро. От С.З. до Великден хоро не се играе (с изключение на БОЕНЕЦ) и сватби не се правят.
Календарно свързани с прехода Между зимата и пролетта, обредите на С.з. имат очистителен и предпазващ характер; чрез тях завършва социализацията но момците; по обред-но-магичен път се стимулира бъдещото плодородие.

§ Маринов, Д. Народна вяра и религиозни народни обичаи. - В: Избрани произведения. Т,\9 С, 1981, ; 495-503; Арнаудов, М. Празничен *огън. - В: Очерци от българския фалклор. Т.2, С, 1969,218-277; Ва-М. Календарни празници и - В: Етнография на България , Т.З. С., 1985,110-112 Дражева, Р. Календарни празници и обичаи. - В: Пирински край. С, 1980, 435-437; Стаменова, Ж. Календарни празници и обичаи. - В: Пловдивски край. С, 1986,258-260. МАРГАРИТА ВАСИЛЕВА СИРНИ


ТОДОРОВА НЕДЕЛЯ, Тудурска неделя, Тудурица, Трйм ирна неделя, Гладна неделя, Черна неделя, Глуха неделя, Суха неделя, Луда неделя, Кукерска неделя - седмицата от Сирни заговезни до Тодоровден, първата от Великденските пости.

В народните представи Т. н. е период, опасен за здравето на хората, за приплода и реколтата. На много места в Изт. България се смята за хаталия (лоша) седмица; в Плевенско и Ловешко вярват, че е „разпуловна" (нечиста4) и нощем ходят таласъми, каракончовци, св. Тодор на бял кон и баба Тудорица’: в елховскоима вярване, че, който се разболее през Тодоровата неделя, не може да бъде излекуван; в района на Странджа се свързва с поверието, че “глухият Тодор причинява глухота и изсъхване на хора и посеви. Среща се и вярването, че ако пиле, излюпено от снесено през Т. н. яйце, прескочи мъртвец, той се превъплътява. Тези схващания пораждат множество забрани и отчасти обредни действия, спазвани главно от жените. Вечер не закъсняват навън, момите не правят седенки, за да не ги срещне и им напакости св. Тодор; не се пере с бухалка, не се оре и сее за предпазване от гръм и градушка; не се насажда квачка, за да не се излюпят пилета с недостатъци (Средна Сев. България, Пловдивско); не се работят дрехи за мъж (Разградско, Кюстендилско); не се вари вода и не се меси хляб с квас, за да не се явят червеи по житните храни (Кюстендилско); не се пере и не се сушат дрехи за предпазване от глухота и изсъхване (Странджа). Т. н. е свързана у всички българи с най-строг пост (вж. Тримирене). Представата за Т. н. и последиците от неспазването на обредните забрани са отразени в многобройните названия на целия период и на отделните дни от седмицата. Чист понеделник, Песи понеделник, Куке-ровден е свързан с обредни практики за предпазване на хората, „лекуване" на кучетата от болестта бяс и с кукерските игри. На места в Добруджа, Странджа и Югозап. България се тачи в чест на мишките. В Добруджа палят огън и гонят змии и гущери; някъде пекат малки хлебчета с форма на змия - змиьорка, които се изяждат от хората и добитъка за предпазване от змийско ухапване.
Лош, черен, сух, глух, усовки вторник се смята за най-лошият от
всички вторници през годината. Смята се, че роденият на този ден ще бъде нещастен. Тачи се за предпазване от суша, глухота
Тачи се за предпазване от суша, глухота и устрел. Луда, Тримирна, Преговяла сряда се празнува за предпазване от лудост. В източнобългарските райони завършва строгия тридневен пост; тримирилите се комкат в църква и канят близки на трапеза в дома си. На Въртоглав четвъртък, Въртолома жените не навиват прежда, не мотаят мотовилка, не въртят чекръка, за да предпазят хората и овцете от въртоглавие. От прекаден хляб раздават, слагат в кърмилото на добитъка и една част прибират, за да лекуват с нея през годината „шемет". Шамотен петък се смята за един от дванадесетте най-лоши петъка през годината. Жените не се мият, не се решат и не похващат вретена. Съботата от Т. н. е празникът Тодоровден, който дава името на целия период.
Т. н. се смята за „сестра" на Русалската неделя; третата им сестра била Мръсната неделя след Коледа, Празната неделя след Великден или Средпостната неделя. Тази представа се основава на еднаквите или сходни забрани и апотропейни мерки, свързани с тези периоди. Т. н. в митологичното мислене бележи време на деструктивност, когато хтоничният персонаж в образа на св. Тодор и други сили на отвъдния свят са между хората.

ТОДОРОВДЕН, Тудорица, Суха Тудоричка Сухото (Глухото), Лудото Тодорче, Конски Великден
празник в първата събота на Велик-- денските пости, последен ден от Тодоровата неделя. Датата на честването му, както и Великден, се определя по лунния календар. Почитането на християнския светец Тодор у българите исторически е засвидетелствано още през ранното средновековие, обединявайки култа към св. великомъченици Тодор Стратилат и Теодор Тирон. Т. се свързва с края на зимата и началото на пролетта. Според народните поверия св. Тодор забива гореща главня в земята и я затопля; светецът съблича деветте си кожуха и отива при Господ да го моли за лято; от Т. денят започва да расте колкото пуснат плуг. В представите за светеца той е светец конник, който язди на бял кон, покровител на конете; едновременно е и демон -превъплътен мъртвец (каракон), който обикаля заедно с вампири, върколаци и караконджоли през Тодоровата неделя и „гази закъснелите след залез слънце извън дома. Тези черти в образа на светеца намират отражение в песенната традиция и в празничната обредност. Т. се почита у всички българи за здраве и приплод на конете. Преди изгрев слънце моми и млади булки приготвят обредни хлябове (бого-вица, турта, поскура, блага пита, св. Тодор), често пъти с форма на конче или конска подкова {конче, копито), върху които слагат скилидки чесън, орехови ядки, сол. При раздаването им жените бягат, подскачат, ритат се и цвилят - за да се плодят конете; за да раждат през годината младите булки. От хлябовете се слага и в храната на конете. Раздават още варена царевица, жито, грах или бакла.

Типично за Т. е надбягването с коне - кушия, тудорица, варене, домле. Участвуват главно ергени. Пак преди изгрев слънце те водят конете на водопой; захранват ги обредно с хляб и сол; почистват ги, разчесват гривите и опашките им, накичват ги с панделки, мъниста, китки, нанизи от червени чушки. На места ергенската конна дружина обикаля най-напред всички къщи в селото, като стопаните ги даряват с краваи и черпят с вино (тодоричарите в покрайнината Граово, в Пазарджишко), а след това се надбягват; другаде тази обиколка се прави след надбягването (Софийско). Непосредствено преди кушията момците обикалят три пъти гробището (Добруджа, Софийско, сред бесарабските българи); черковния двор или селския мегдан. Победителят в надпрепускането получава дар. Чрез надбягването момците представят умения, сръчност и физическа издръжливост пред селската общност; доказват пред момите и техните родители, че са годни да встъпят в брак. На места в Родопската област Т. се празнува за здравето и на останалите домашни животни.
На Т. преди или по времена надбягването жените измиват косите си за първи път през Тодоровата неделя - за да растат дълги и гъсти като опашките на конете (или както бързо бягат конете). Водата от измиването хвърлят на улицата след конете, а някъде тичат с измити коси след бягащите коне. Магическите по тип действия се осмислят в някои случаи за предпазване от главоболие, световъртеж и полудяване. С Т. са свързани обреди на младите невести, които са в първата година от сватбата си. В Софийско, Пернишко, Трънско, Радомирско, Кюстендилско в навечерието на Т. младите булки, облечени в сватбените си дрехи, отиват на църква за първо причастие заедно със свекървите си. Всяка носи тава с варена царевица (някъде и жито) и отгоре обреден хляб. След като свещеникът освети хлябовете, булките се покланят на изток и раздават помежду си хляба и царевицата, ритайки се. На много места в Сев. България на Т. младите булки получават дар - хляб, варено жито, цедилка, риза, хурка или нещо друго от близките си. Сред капанското население в Разградско булката сама приготвя много на брой малки хлебчета, намазани с маджун, и тръгва по домовете на роднини да ги раздава. С нея върви близко момиче, облечено и то в булчински дрехи. Навсякъде й пожелават деца. Обичаят завършва с обща трапеза у родителите на булката, където идват зетят и свекървата. Тези обреди за осигуряване на плодовитостта на скоро омъжените жени са и социализиращи по характер. Чрез тях младите невести се представят пред селската общност и преминават в групата на омъжените жени. Представата за св. Тодор като покровител на вредни и опасни за хората и стопанството животни - змия, вълк, къртица и мишка - се проявява в обредно-магически практики през цялата Тодорова неделя. На Т. невестите пръскат от варената царевица из градините, за да не прегризат къртици посятото; мъжете препускат с конете из нивите заради вярването, че където стъпи конски крак, къртица не рие. За Т. като последен от Тодоровата неделя се отнасят всички .характерни за нея представи, забрани и обредно-магически практики. В Средна Зап. България на Т. се правят общоселски служби (конски светец) в чест на светеца покровител на конете. Цялата све-тогледно обредна система на Т. го определя като празник на прехода от зима към пролет. Това потвърждава и връзката на Т. с култа към мъртвите. На места в Изт. България в навечерието на Т. е Тодоровата задушница.












============================================================================
(ВЕНЕДИКОВ, «МЕДНОТО ГУМНО НА ПРАБЪЛГАРИТЕ»)
=============================================================================

ПОДВИЖНИТЕ ПРАЗНИЦИ. Докато всички разгледани дотук празници са винаги на една и съща дата, има други, организирани по подобен начин, които са подвижни и са поставени в зависимост от измененията на Луната. Между християнските празници такъв е Великден, т.е. Възкресение Христово, и заедно с него има цяла редица празници, които се местят заедно с Великден, като остават винаги на еднакво число от местещия се всяка година празник на Възкресението. Великден се пада една седмица след първото новолуние в началото на пролетта, което идва след равноденствието на 22—23 март. Известно е също, че празнуването на Великден стои във връзка и с еврейската Пасха. У всички народи може да има празници, които стоят във връзка не със Слънцето, а с измененията на Луната и по тази причина да се местят по време през слънчевата година. На някои от тези празници, които следват Великден и се местят заедно с него (определен брой дни преди него или след него), се изпълняват обичаи, които нямат нищо общо с християнството и са му съвсем чужди. Дори понякога Църквата има отрицателно отношение към тях. Така

164


например пред Великите пости има празници, които по дух не са съобразени с тога време на покаяние за сторените грехове и на въздърж ание от всичко плътско. Един от тях е т.нар. Заговезни.


ЗАГОВЕЗНИ. Този ден отбелязва началото на Великите пости и се празнува всяка година 49 дни преди Великден. Тук не става дума за празника, който носи същото име и е 56 дена преди Великден и на който вярващите започват да постят, като престават да ядат месо, а за Сирни заговезни, на които се оставят и всички други храни, които произхождат от животни, като сирене, мляко, яйца и т.н. Впрочем затова и празникът носи това име, образувано от глагола „заговявам”, т.е. „започвам да постя”. И за да се отличи от Месните заговезни, народът го нарича Сирни заговезни или направо Сирница. Част от обичаите, които се извършват на този празник, са напълно в духа на името му. Те могат да се свържат с началото на постите, които някога народът е спазвал много строго. Един такъв обичай е ламкането или амкането, наричано още и хамкане.

Вечерта на Сирница, след вечеря, когато за последен път се ядат храни от животински произход, нашият народ изпълнява следния обичай. Над трапезата, на една от гредите на тавана, се закачва да виси един конец. На свободния му край се окачва едно варено яйце, къс сирене и един въглен. След това конецът се разлюлява и обтегнатият край с тези неща почва да минава край устата на всеки от седналите на трапезата. Всеки се опитва да си отхапе за последен път храните, които са забранени през следващите 49 дена. Но и този, наглед чисто християнски празник на прощаване с блажните храни, свършва с един обичай, който не може да се нарече християнски. Запалва се свободният край на конеца, след като на него не е останало нищо от окачените храни. Така по пламъка му се гадае какво ще се случи през следващите дни.

Много по-разнообразен и интересен е друг обичай, който се прави на същата вечер. По улиците на селата или на някои високи места по краищата им се палят го-

165


леми огньове. Поради това и празникът освен Заговезни се нарича и Поклади. Името е образувано от корена на глагола „клада”, т.е. „трупам”. „Клада огън” първоначално е значело само „натрупвам огън” и натрупаните дървета се наричат „клада”. Но за огньовете на този ден винаги в края на зимата или началото на пролетта се използват материали, които са леснозапалими. Обикновено този празник се устройва от ергените в селото, които събират сухи пръчки, стебла от хвойна и клони от бор, намазани с катран огради от кошари и т.н. Някъде празникът минава спокойно, като около огъня се събират „момци и моми и играят хора. Изглежда обаче, че това е нововъведение, защото на други места, където са запазени старите обичаи, момците се събират сами. Повсеместен е обичаят с прескачането на тези огньове от мъжете. Според народното вярване това се правело, за да не хапели змиите хората. Кракът на когото е минал през огъня е неуязвим за змийско ухапване. Този обичай, изпълняван на Поклади, е непознат у източните и западните “славяни” и може да се постави между тези, които нашият народ е приел от “завареното население”. Че това наистина е така и че такъв обичай е съществувал някога, и то езически, се вижда от един друг пасаж на решението на Турланския събор — канон 65, който гласи: „И нареждаме да се изостави паленето на огньовете пред собствени ергастерии (работилници, дюкяни) и пред домовете на новолуние, както и сега да прескачат някои огньовете по някакъв стар обичай. И ако това се прави от духовник, да се лишава от сан, а ако е лаик, да се отлъчва.” Виждаме следователно, че в края на VII в. при вземането на решенията на Турланския събор такъв обичай също е имало и че Църквата не го поставя във връзка с Великден и го забранява като езически. При това трябва да се отбележи, че обичаят и днес се извършва винаги при новолуние. За този, които е редактирал канон 65, е съвсем ясно, че имаме случай на съвпадение на езически празник с деня на началото на постите.

Но в края на краищата човек не може да не се запита защо се забраняват толкова ревностно тези паления и прескачания на огньове, които сами по себе си не могат

166


да съдържат нищо антихристиянско. Причината за това се вижда от запазените, главно в Родопите, обичаи, пък и въобще в Южна България, които се изпълняват именно при тези огньове. Тях ги има и в планинските села на Средна гора и Стара планина. В огньовете по тези места се поставя често пъти едно голямо дърво, което се нарича оратник. Това име произхожда от корена на глагола „оратя”, който значи „говоря”. В някои места в тази област паралелно с паленето на оратника се извършва и още един обичай, рядък и много интересен. Още много преди Заговезни ергените се готвят за него. Всеки от тях си прави по 40—50 стрели или от див дрян, или от пръчките, от които се плетат кошници. Те са дълги по 15—20 см и имат четриръбесто или шесторъбесто тяло. На предната страна завършват с връх, а на задната имат перки, направени от пера. Стрелите от този вид се изхвърлят с помощта на друга, жилава пръчка, която действа като метателните машини. Ергените се обучават да ги хвърлят на голямо разстояние. Когато на Поклади запалят оратника на някоя височина, близо до някой квартал на селото или в самото село, всеки се опитва да изхвърли запалената си стрела в двора на момичето, което обича. При това хвърлянето е съпроводено с цинизми, произнасяни в речитатив от хвърлящия по отношение на самото момиче и на всички вкъщи. Ето няколко такива пожелания:

1. Ората, копата,
дай ми чичо момата,
да я водя из дол в дол,
да ѝ сека бяла фурка,
да ми дава...
2. Кур, кур, мили татко,
това е за твое здраве.

При това волнодумство в много случаи се започва с „ората, копата”, очевидно формула, на която ние днес не разбираме смисъла. Думата кур тук очевидно има значение на фалос и ясно е, че самата стрела е символ на половото влечение на младежа към момичето. Момите събират хвърлените в двора стрели и на другия ден се

167


хвалят с броя им помежду си. Родителите на момите и на ергените пък не отправят нито един упрек към едните и към другите за неприличното държане и цинизмите на ергените. Те не вземат никакви мерки да запретят обичая. Напротив, като знаят, че на Заговезни се правят такива неща, те предварително разчистват и прибират всички запалителни неща по двора вкъщи, стига да могат да се внесат, а онези, които не могат да приберат, покриват с мъчно запалителни покривала, за да избягнат пожарите.

На някои места, какъвто е случаят в с. Якоруда, Разложко, стрелите са много по-дълги, правят се от сърцевината на бор, горят по-силно и продължително и се изхвърлят със самострел.

Паленето на огньове и хвърлянето на запалени стрели напомня бъдника на Коледа. Хвърлянето на запалените стрели подсеща за искрите, които пръска бъдникът и въобще главните в огъня при гадаенето. И ясно е, че и тук от летенето на стрелата и долитането ѝ до целта се правят гадания за любовта. Стрелите на някои места се наричат чилки, хвърлянето им — чилкане (една игра, при която една пръчка се хвърля с помощта на друга, се нарича чилик) и най-сетне дървеният фалос при кукерските игри, които стават на другия ден след Заговезни и започват фактически още същата вечер, носи същото име.

Едно от обясненията, които могат да се дадат на оратника, е, че в навечерието на постите младите хора трябва да се оставят да наговорят всички цинизми, за да се простят с тях, както със сиренето и яйцето. И затова и празникът, и дървото се наричат оратник, но това едва ли е така. При всяко положение тук има намек за половите отношения между ергена и момата и хвърлянето на стрелите в началото на пролетта заедно с паленето на огньовете, и то по време на новолуние ни насочва към един много стар култ на някои тракийски богини, каквато е например Бендида.


ПРАЗНИЦИТЕ НА ЛУДОСТТА. Със Заговезни започва всъщност вече наистина Великият пост. Първият ден

168


след този празник, който е винаги в неделя (седем седмици преди Великден), се нарича „чисти понеделник”, понеже е прието на него домът да се почиства основно и съдовете да се измият, за да не би човек да вкуси блажно от това, което е останало от времето преди запостяването. Но този понеделник се нарича още и „песи понеделник”, защото на него люлеят кучетата, за да не се разболяват от бяс. За тази цел на някои места правят за кучетата специална люлка, на която ги залюляват, докато на други места връзват въже с примка на двете страни (на сабиците) на колата и прекарват или подгонват през нея кучето, което започва да се беси на примката, докато успее да се освободи и избягва. Затова и обичаят е известен като бесене на кучетата. За създаването на този обичай в тази форма играе роля и съвпадането на думата „беся” с името на болестта „бяс”, която, от друга страна пък, се вижда от народа като проява на бесове в значение на зли духове, демони. На старобългарски пък в църковния език и до днес с бесове се означават тъмните сили и езическите богове. Вероятно първоначално в основата на празника е стояло болестното състояние, от което са се пазели кучетата, като това се схващало като проява на ненормално състояние, на лудост, която знаем, че се донася в древността от Дионис. Това наглед пресилено обяснение получава своето изясняване, като вземем пред вид и другите дни през тази седмица, наричана обикновено „черна седмица”. Третият ден на „черната седмица” се нарича „луда сряда”. На този ден никой не трябва да работи, за да не полудее. Същото важи и за следния ден — четвъртък, който носи името „въртоглав четвъртък” и който също трябва да бъде спазван, за да не получи човек „въртоглавство”, т.е. виене на свят. Ясно е, че народът поставя всички тези болести във връзка с някаква тъмна сила, която донася ненормално състояние. Те всички за него са различни видове лудости, различни видове разстройство на душата и ума, който е засегнат от всички тях. Че зад всичко това наистина се крие Дионис, ние можем да съдим по най-важния празник, който се празнува през тази седмица и който продължава на чисти понеделник,

169


но започва още вечерта на Заговезни. Това е най-тясно свързаният с Дионис ден на кукерските игри.


КУКЕРИТЕ. Както пред всички големи празници, така и преди Заговезни, много още преди този ден, младите хора се събират и си разпределят ролите, за да могат да си приготвят костюмите и маските. Всъщност маски носят само една част от участниците. Те са направени като маските за Коледа от една цяла овча кожа с дупки за очите и устата. Маската покрива цялата глава и шията чак до раменете. Маски носят само част от тези, които играят роля на мъже. Техният костюм се състои от дреха и панталони (обърнати с вълната навън) и пояс от гръстница, украсен със звънци. Освен това много от тях имат и дървено оръжие. Маските им придават животински вид и той се допълва и от костюма, който ги представя като покрити с козина. Тези, които играят женска роля, носят женски дрехи над панталоните си. Те са гримирани, белосани и начервени. Но между участниците в това карнавално шествие, съставено само от мъже, едни, облечени като жени, други, маскирани със странни маски и държащи в ръце оръжия от дърво или от други материали, които с външния си вид напомнят саби, пушки, пищови, има най-различни други участници, предрешени или маскирани по най-различен начин. Между тях обаче различаваме една двойка, която вече ни е добре позната. Това са старецът и бабата, с които вече се срещнахме на Бъдни вечер в оргиастичните прояви на празника.


КУКОВДЕН. Единствени от кукерите старецът и бабата се явяват още вечерта на Заговезни. И сега някъде я наричат баба, другаде невеста. И сега тя поставя кърпата си върху рамото на домакина, след като е играла пред него, и получава подаръци. И на Заговезни старецът се държи неприлично с невестата или бабата и симулира полов акт, кара се с домакините, че закачат жена му и носи звънци и сърнешки кожи. Мимът, който се разиграва на Заговезни вечерта, по нищо не се отличава от този, който се играе на Бъдни вечер. Но това е само подго-

170


товка на празника. Истинският празник е на другия ден, на „чисти понеделник”.

Този ден е известен всред народа като Куковден. Името му е дадено от „кук” или „кукер”, както се наричат участниците в празника на някои места. Но докато тяхното име не се употребява навсякъде, Куковден е известен не само в цяла България, но и вън от България, например в Сърбия. За нещо, което няма да стане никога, се казва, че то „ще стане на куковден” или „куково лято”. А това показва, че някога името „кукове” или „кукери” е било много по-широко разпространено.

Сутринта на Куковден кукерите са пръснати из селото. Те са заели онези от улиците, които се използват от всички, спират хората, плашат ги и им искат пари. Затова и момичетата, и жените в този ден си седят вкъщи. Следобед кукерите тръгват да играят по къщите. В някои места танцува само невестата, а някъде и други мъже са облечени като жени и играят роля на невести и също танцуват за разлика от кукерите, маскирани като мъже и носещи маски, които разиграват различни мимове. Така например двама носят на раменете си един дълъг прът, на който виси мрежа. В нея е поставено едно яйце и кукерите се преструват, че се превиват под тежестта му. Други, които не носят маски, са с начернени лица като цигани и държат една верига. С нея те връзват всеки, който не иска да им даде пари. Те са придружени от друг кукер, играещ ролята на циганин, който върви с тефтер в ръка и записва кой колко пари е дал. Също така бабата на много места държи в ръцете си бебе, направено от дърво. Всички я закачат и се опитват да ѝ откраднат бебето.

Между това селяните са се събрали и са избрали един между тях за цар, както на св. Трифон. И тук се гледа той да е състоятелен човек, за да може да поеме част от разноските по гуляя, с който се приключва празникът. Той си туря мустаци и брада от памук или от царевица, закачва се с различни тенекии, които трябва да играят роля на ордени и медали, взема огромен чибук, огнището на който е цяла кратунка, и в ръцете си държи „помит” — дълъг прът, на единия край на който е

171


вързан парцал. Той служи за метене на стрехите. Парцалът му обаче е обтежен с една оловна топка или с друга тежест, за да може с него да се бие. Така царят се явява като една гротескова фигура, каквито са впрочем и старецът и бабата.

Когато обиколят всички къщи, кукерите идват в къщата на царя. Те вземат една черга, поставят царя в нея и го изнасят на ръце от дома му до дворната врата. Тук са донесли предния колесар на една кола, качват царя на него и го турят да седне. До него сядат двама други селяни, които играят ролята на „гавази” на царя. Тогава всички кукери хващат процепа на колесара и почват да теглят, както това се прави и на Трифонов ден, само че сега от мъже, които са маскирани или пък облечени като жени. Така кукерското шествие пристига до площада на селото. Тук за царя е приготвена трапеза. Поставена е софра с хляб и друго ядене, най-често няколко пържени яйца в тиган и има няколко стола, на които сядат царят, гавазите му и някои селяни. После връзват кърпа на врата на царя и му поднасят да яде. Той се прави, че изпуска залъка си и си окапва брадата. Тогава няколко души почват да го бършат с кърпа. Докато цялото село се залива от смях, струпано на площада, кукерите поднасят на царя чаша вино да пие. Той се обръща към тях с наздравица и ги нарича своя войска. След това царят отправя благословия за плодородие.

Докато всичко това става, кукерите връзват през гърдите на царя едно въже, другия край на което връзват за вуището на едно рало, донесено предварително за празника близо до столовете и трапезата. Царят се опитва да стане, но кукерите дръпват въжето и той пада. Това се прави три пъти. Между това царят грабва помита и почва да удря наоколо си не само кукерите, но и всички, които му се изпречват. В това време отстрани му подават една крина, пълна със семена. Кукерите се впрягат в ралото и царят почва да оре по площада, като същевременно оставя ралото, бърка в крината и хвърля семето. Кукерите в същото време хвърлят една черга върху главата на царя, той се спъва, пада на земята и изпуска крината. Семето се разпръсва и всички почват

172


да го събират. Това се повтаря също три пъти, но орането е съпроводено с боричкане и шеги, при което царят удря с помита когото завари. Когато царят изоре три бразди или на други места една леха, орането свършва. Тогава той се качва отново на колесара, кукерите потеглят хванати за процепа и всички се отправят към дома му, където царят угощава и напива участниците в пантомимата.


КУКЕРИТЕ ВСРЕД ГЪРЦИТЕ ВЪВ ВИЗА. Гръцкото население във Виза, което е остатък от погърченото старо тракийско население на този град, нарича участниците в празника калогери, което на гръцки значи старци. Арнаудов е взел обичая, запазен във Виза до ново време като един от най-пълните, макар че в него някои от основните елементи липсват. Тук няма цар. Начело на празника стоят двама души, които се избират измежду първенците в града. Те носят маски от овча кожа, които покриват целите им глави, като маските на Коледа, нахлузени до раменете им. На плещите си са наметнати с кожи от коза или сърна. Единият от тях държи в ръката си фалос, направен от дърво, докато другият държи пръчка, подобна на тази, с която ергените хвърлят стрелите на Заговезни. Но той не хвърля с нея стрели. На горния ѝ край е прикрепена фунийка. Той е заметнал на рамото си торба, пълна с пепел, и с нея пълни фунийката и стреля с пепел върху кукерите и другите зрители, които го придружават.

В кукерската дружина участват още двама мъже, облечени като невести, наричани на гръцки нимфи. Името означава не само полубожество, но и невеста, булка. Други двама са облечени и гримирани като „кацавели” — цигани (циганин и циганка) с начернени лица и в циганско облекло. Един мъж, облечен като баба, в ръката си носи кошница (на гръцки тя се нарича „ликнита” — образувано от „ликнон” — кошница, в която се носи дете и в каквато е носено детето Дионис) с дете в нея. Всички знаят, че бебето е незаконно дете, и при това родено преждевременно. В шествието има и други участници.

173


Както навсякъде и тук шествието върви от къща на къща. Двете невести играят пред домакина на двора и получават подаръци. Бабата се закача с всички и се подиграва. Тя разправя, че детето е пораснало и иска не само да яде и да пие, но иска и жена. Циганинът и циганката намират във всеки двор място, където да легнат и представят съвъкупление. Когато стигнат на площада, тук се разиграват други мимове. Единият от калогерите убеждава една от невестите да се ожени за него. Той се държи неприлично и се закача с нея. Тя се съгласява. Другият калогер става кум. Поставят на младоженците венци и се прави сватба. Но кумът стреля с пепел срещу младоженеца и той пада на земята. Булката се хвърля върху него и започва да го оплаква. Тогава кумът изважда шило и нож, очертава кръг около убития и се готви да му одере кожата. Но внезапно убитият възкръсва.

Докато става всичко това, циганинът и циганката разиграват друг мим. Циганинът взема един камък и представя коване на палешник. Циганката пък си повдига полата и се преструва, че я използва като мех, с който раздухва огъня, за да може циганинът да кове. В това време им подават един истински палешник, който те закачват на едно рало, донесено предварително на площада, впрягат двете невести и единият от калогерите започва да оре с тях. Когато изорават на площада две бразди, разпрягат невестите и впрягат циганина и циганката и така изорават третата. Празникът свършва тук.

Виждаме, че във Виза се разиграва почти същият обичай, който описахме по-горе, някъде обеднял, другаде обогатен.


МИМОВЕТЕ И ОБЯСНЕНИЕТО ИМ. Всички мимове, които се играят на този ден, представят с безпътна шеговитост една гротескова смесица, в която е трудно да се долови една основна идея. Причината за това е, че играчите не разбират това, което играят, а повтарят това, което се е правело с векове. Основният мотив — появата на царя и возенето му на колесара, ни представя същото мито логическо лице, което се вози на колесара и на Три-

174


фонов ден и се нарича и на този празник също цар. А това показва ясно, че тук имаме мимове от един бакхически кръг, но много по-богати и разнообразни от тези на Коледа, Нова година и през Поганите дни. Всички тези мимове се групират ясно около няколко основни сюжета.


РАЖДАНЕТО НА ДЕТЕТО. Бабата и старецът, наричани другаде старец и невеста, зет и булка и т.н., представят в мима една двойка, която симулира на всички празници полов акт. Рядко този мотив се прехвърля, както това се прави във Виза, върху други лица — циганина и циганката. Така се представя зачеването на едно дете. Често пъти тази невеста, нимфа във Виза, се прави на истинска старица, изгърбена и с корем. Всъщност това е опит да се имитира бременна жена. На това ни навежда обстоятелството, че на някои места тя се представя, като ражда било на земята, било като се покачва на дърво, и там се преструва, че страда от родилни мъки. Старецът с корито под дървото посреща едно коте, което пада от полата на бабата. Другаде пък кукерите опъват черга под дървото и в нея посрещат детето. В повечето случаи бабата, която преде на хурка с вретено, носи кошница с детето, което вече се е родило и което според преданията във Виза, видяхме, че е недоносено и незаконно.

Положението на стареца в мима не е определено. Бабата се оплаква освен това, пак във Виза, че детето е пораснало, яде, пие и иска жена. В Подвес, Карнобатско, където бабата се нарича булка, тя е придружена от един кукер, наричан бавач. Той ѝ носи бебето. Самото бебе е залог за плодородие и затова, от една страна, в местата, които посещават кукерите, домакините се опитват да ѝ откраднат детето, от друга страна, самата баба открадва по някое дете и го държи, докато ѝ дадат подарък. От разказите за това дете се разбира, че то има майка, т.нар. баба, но не става ясно кой му е бащата. Очевидно е следователно, че мимовете застъпват един сюжет за раждането и ранното детство на едно дете. Може ли това дете да бъде Дионис?

175


Според гръцките предания Дионис не е син от законния брак на Зевс и Хера, а от друга майка — Семела, дъщерята на царя на Тива, Кадмус. Тя в действителност е богиня на земята. Но в други легенди той се смята като син на Деметра, също богиня на земята, на Персефона (Коре), пак богиня на плодородието и подземното царство, а също така има и други майки. Следователно, ако в това дете трябва да видим Дионис, в „бабата” или „невестата” трябва да видим една от споменатите майки на Дионис или някоя друга майка, която ние не знаем. Само в мита за Семела Дионис е роден преждевременно и много е възможно той да има тракийска основа. В такъв случай детето отговаря напълно на Дионис. То е незаконно и недоносено дете. Семела го родила преждевременно, понеже поискала от божествения си любовник да ѝ се покаже в оня вид, в който се показал на Хера при сватбата си. И когато той се появил с цялата си страшна мощ с мълнията в ръка, а не като обикновен човек, тя толкова се уплашила, че родила преждевременно и умряла. Тогава Зевс прибрал Дионис в своето бедро и когато се навършили деветте месеца, го родил сам той и го дал на други да го отглеждат. Един от бавачите му е старият силен, който го възпитал, другият — Хермес. Следователно ние тук имаме възможност да свържем и кукера-бавач със стария силен. Всъщност на разни места са запазени различни моменти от зачеването, раждането и отглеждането на детето Дионис. Разбира се, ние не можем да очакваме, че всичко от нашите кукерски мимове е точно както е било в древната религия и митология. Но трябва да кажем, че то се приближава толкова до това, което знаем, че ние имаме основание да смятаме, че сме разпознали легендите за Дионис. Свещената легенда тук обаче е дадена в доста смехотворна форма, която наглед отдалечава бога от кукерските мимове. Но тази смехотворна форма не е създадена в средновековието. Тя е съществувала такава в древна Тракия, където този празник се е празнувал така. И ако някои теории за произхода на комедията от сатирната игра и от празниците на Дионис имат наистина място в науката, то се дължи именно на това, че самите мимове са били една

176


гротеска, една подигравка с бог, склонен да търпи подобни неща, понеже сам ги е правел в своята безпътна дружина от сатири, силени и менади. Разбира се, ние не гледаме някакво представление, в което един и същ артист играе непрекъснато една и съща роля. Между преоблечените като жени мъже във Виза един играе само ролята на бабата и той носи детето в кошницата, и се нарича ликнитис — както видяхме, производно от името на кошницата. В Дионисовите дружества в шествието участва една жена, наречена ликнофора, т.е. която носи кошницата на детето Дионис. Следователно и в древното шествие е съществувал този мотив или подобен мим.


ЦАРЯТ. Видяхме по-горе, че на Трифон Зарезан царят заема мястото на Дионис и наричането му Трифон се дължи само на обстоятелство, че на този ден се пада празнуването на християнския светец, носещ това име. Това означава, че ако се празнуваше св. Василий или св. Харалампи, патронът на празника щеше да бъде някой от тях. След като богът е загубил значението си, светецът също няма никакво значение. Той е едно случайно съвпадение. Религиозната практика обаче си ост.ава.

Разглеждайки мотива с детето, носено от бабата в кошница, видяхме, че между другото се представя раждането и посрещането му от кукерите в черга под дървото, на което бабата го ражда. Оттук почва и мимът с царя. Първият мотив в този мим е изнасянето на царя от дома му на черга. След това веднага идва возенето му на колесар. Могат ли всички тези йеща да се свържат с Дионис? За да разберем това, трябва да кажем няколко думи както за паметниците, така и за сведенията за култа към Дионис. Дионис е странен бог, запазил функциите си от хероичната епоха на завоевател. Когато говорим за неговата войска, трябва да кажем, че тя е много странна. Тя се състои от мъже — сатири и силени, и от жени — менади или бакханки, отдаващи се на изстъпления. В тази среда Дионис обикновено е представен по два различни начина. При единия го изобразяват, както всички богове — прав, облечен или гол и често сам. Другият представя буйстващия Дионис, отдаден на необуздано

177


веселие, явно пиян и поддържан от своите спътници: си лени, сатири и менади. Но нито в единия, нито в другия случай спътниците му не носят оръжие. Въпреки това, говорейки за Македония и победите на Александър Велики, Плинии пише: „Това е Македония, която някога завладяла света. Тя вървяла по стъпките на Дионис и Херакъл, като победила Индия...” Достатъчно е само да припомним и това, което пише Диодор за идването на Дионис в Тракия, за да видим, че той винаги е бил третиран като цар с войска. Според Диодор, когато Дионис се готвел да преведе войската си от Азия в Европа, свързал приятелство с Ликург, тракийски цар при Хелеспонт. Понеже Ликург измамил Дионис, богът се върнал в Азия, взел войската си и победил траките. Ето защо, когато царят в кукерските игри води със себе си облечените като сатири и менади мъже и ги нарича войска, той очевидно заема мястото на Дионис. Затова и кукерите носят своето гротесково оръжие. Затова, когато в Охридско гаталецът на Нова година говори с домакина, казва, че като минали през тиквена лоза, половината войска останала от едната, половината от другата страна. Войската е неговата дружина. Затова и царят на кукерите се обръща към дружината с думите: „Наздраве, войска.”

В ролята си на Дионис царят и на Трифонов ден, и на Куковден е возен от колесар. Това е всъщност един от най-интересните моменти в празника.


ВОЗЕНЕТО НА КОЛЕСАР. Преди всичко има един интересен въпрос — защо на колесара се дава такова значение и защо не се запряга цяла кола. Причината за това е проста. Между многобройните изображения на Дионис в древна Тракия, пък и в целия древен свят, обикновено той се представя с тиасоса си от сатири, силени и менади и много рядко като завоевател. Тогава е на колесница, и то винаги двуколка за разлика например от Зевс, който се представя с Хера в четириколка. В този случай той има за спътници две митологически същества — Херакъл и Пан, който кара конете. Ето защо и „царят” в Дионисовите празници винаги се придружава от двама

178


гавази, а самият колесар идва да замести двуколката на бога-завоевател.

Всъщност ние трябва да разберем древния почитател на Дионис в Тракия. Той вижда в паметниците боговете такива, каквито му ги представя гръцкото и римското изкуство, но във фантазията си ги вижда в тракийския им вид. Върху релефите обаче не се представят честващите божества, а самите богове. Тъкмо затова за нас е извънредно важен един фрагмент от гръцка ваза от класическата епоха, върху който е запазен момент от празника на Дионис. Богът е седнал в една колесница, има брада и дълга дреха и в ръцете си държи юздите, с които управлява една странна четворка. Тя се състои от два си лена и две менади.

Впрочем мотивът за пътуването на Дионис в колесница е запазен в гръцките шествия в чест на бога, когато той идва на пристанището с кораб и след това този кораб, поставен на колела, се превежда през целия град, докато процесията стигне до храма му. Знаем, че така се празнува денят на Дионис в Атина. Но да се върнем към кукерите.

Винаги под впечатлението на гръцкото изкуство и изображенията на Дионис и тиасоса му, ние не можем да си представим шествието на Дионис другояче, освен както го показват старите паметници — множество голи или полуголи фигури. Срещу тях ние виждаме на Куковден свръхоблечени хора, та дори и главите им са покрити с маски. Тракийските процесии, устройвани в чест на Дионис, са се правели също така от облечени хора, както се вижда от едно сведение на Улпиан, повтаряно от почти всички изследвачи: „Тези, които правят шествия в чест на Дионис, имат обичай да се преобличат с цел да приличат на спътниците му, едни като сатири, други като бакханки, трети като силени.” Това са всъщност нашите кукери и те ни дават много по-ясна представа за духа на тракийския празник, отколкото паметниците на гръцкото изкуство. Спътниците на Дионис са митологически същества с човешки форми, в които има ясно изразени животински елементи. Сатирите имат дълга опашка и животински уши. В представите на ста-

179


рите гърци и римляни те са демони на вегетацията и природата. Силените, един от които според легендата е отгледал Дионис, са подобни същества. Херодот нарича силена животно — брадато, с плешива глава, с голям корем, то има свински уши. Набръчканото издадено напред чело и широката уста са характерни негови черти. Той се представя често облечен. Колкото се отнася до бакханките, нимфите, които отгледали Дионис, т.е. неговите кърмачки, и те го придружават навсякъде и винаги се представят танцуващи. Животинските елементи на сатирите и силените в представите на траките са били много по-силни и са били подчертавани с използването на маски, украсявани с рога, странни бради и големи уши. Често и на Коледа, и на Нова година, и през кукерските игри ние виждаме част от кукерите, които носят мъжко облекло, да носят отзад и лисича опашка, т.е. да наподобяват сатирите. Също така окачването на звънци по поясите е част от облеклото на Дионис и на свитата му и е известно от изображения.

В паметниците в чест на Дионис от нашите земи, а и в други страни има цяла редица обикнати сюжети, които намираме и у кукерите. Така например твърде често един силен или сатир носи мех. В кукерското шествие също има винаги един, който носи мех, пълен със суроватка, с който пръска участващите в тържеството. Някъде това пръскане е видоизменено, като се използва пръскало от стеблото на бъза. В релефите, представящи Дионис с тиасоса му, често един от силените язди кон. В шествията също се явява понякога един кукер с дървен кон. Помитът, който носи царят, не е нищо друго, а тирсът на Дионис. Камилата, която също често се представя в кукерските игри, водена от камилар, е един от елементите на пътуването на Дионис и се явява в паметниците, които го представят в Индия. Дървените фалоси, които носят било царят, било някои от кукерите, са еднакво типични както за древните „фалически” шествия, така и за кукерските игри. Всичко това е било създадено във въображението на траките като една голяма пантомима, съставена от безбройно много мимове, с многобройни роли. Това е едно голямо представление с

180


много действащи лица и с разпокъсано действие, целещо да покаже разни моменти от живота на бога, но в закачлива, смехотворна форма. Така ние стигаме до един извънредно интересен момент в тази пантомима — мима, представящ венчавката.


ВЕНЧАВКАТА. На някои места обичаят на Куковден е организиран по-еднообразно. Освен главните действащи лица (царят, когато има такъв, старецът и бабата или невестата) и всички останали кукери са разделени на двойки или на две групи. Едната носи мъжко облекло, другата е преоблечена в женски дрехи. Някъде, също като ешкарите в Западна Македония на Нова година, те вървят на двойки: маскирани като мъж и жена. В такива случаи при изпълняване на обичая, например във Виза и околността и, старецът и невестата (бабата) не само разиграват неприличния мим на съвъкуплението, но биват венчани от кукер, маскиран като поп. Докато в обичая в самата Виза няма поп и венчавката се извършва от кума, в Ятрос, недалеч от Виза, има и поп — също гротескова фигура, калимавката на който е заместена от пробита тенджера с импровизиран кръст, направен от клечки, и с кадилница. В някои места този поп се задоволява само да ръси с китка, но в Ятрос той извършва венчален обред, както в действителност, само че на бунището. Този мим се среща и на Коледа или Нова година и представяне на духовни лица има и у ешкарите. Трудно е да се каже дали едно място в каноните на Турланския събор не се отнася тъкмо за този обичай. Това е канон 24, който гласи:

„Не е позволено на никой със свещеническо или монашеско звание да участва в състезания на хиподрума или да поддържа сценични игри. Ако някой клирик бъде призован на сватба, когато се правят на шега представления, да не вземе участие или веднага да напусне. Ако някой пък бъде уличен в друго подобно нещо, да престане или да бъде отстранен.”

Ако този канон се отнесе към тази практика, ще излезе, че тя е съществувала още преди VII в., когато се е състоял Турланският събор.

Във всеки случай очевидно е, че централната двой-

181


ка в кукерското шествие е заемала важно място и в тракийския празник. Всъщност ролята на бабата изглежда много по-значителна. Тя в разните мимове се проявява като майка, като бременна жена, която ще ражда, като раждаща, но в действителност символизира плодородието. Когато кукерите обикалят по къщите, домакините, особено в Северна България, гледат да откраднат бабата, а кукерите я пазят. Ако бабата бъде открадната, народът смята, че тези, които са я откраднали, ще имат голямо плодородие. Обратно, кукерската дружина не може да продължи да обикаля селото, ако бабата ѝ бъде открадната. Тази представа е най-силна, където обичаите са запазени добре. Интересно е, че Дионис — царят, няма никакво отношение към жените в кукерското шествие. Всичко става между други герои на мимовете.

Причините за отсъствието на много места на царя, попа и други действащи лица се дължат на намесата на държавната и църковната власт в празника. Когато в празника няма цар, ролята на царя се поема от един кукер, от самия старец или от друго действащо лице.


РАЛОТО. Мимът с ралото и орането е една успоредица на мима с возенето на колесар. Ако този мим е стар, той безспорно се е срещал само в Тракия и само у траките и не е бил познат нито на гърците, нито на римляните. Опитите да се прави връзка с някои обреди в Атина, където ралото е вмъкнато, не могат да се смятат за сериозни. Причините да мислим, че зад този мим се крие един стар тракийски мит, са следните. Преди всичко целият мим с ралото заема не само едно от важните места в празника, но е свързан и с други мимове — коването на палешника от циганина и циганката, обръщането на крината и разсипването на семето, впрягането на кукерите или на част от тях. Интересно е, че целият мим представя царя или Дионис — това е все едно, като покровител на плодородието, на нивите и на житата. Дионис държи ралото, оре и сее. Ако този мотив беше разпространен в Северна или Западна България, бихме могли да допуснем, че той е възникнал на българска основа. Но за съжаление тъкмо той се среща само в Югоиз-

182


точна България. Това ни води неизбежно до заключението, че и той е взет, както и целият култ на Дионис, от обичаите на коренното население, което в земите, близки до византийската столица, винаги е било най-многобройно. Цариград често е успявал да възстанови властта си над тази област и в нея до началото на XX в. българското население е било размесено винаги със завареното.


СМЪРТТА НА ДИОНИС. Между легендите, запазени за Дионис, има няколко, които разказват за смъртта и възкресението или новото раждане на бога. Според една от легендите Ликург, царят на Тракия, както вече видяхме, не допущал Дионис да дойде в страната. Той го подгонил с остена си и Дионис побягнал, хвърлил се в морето и се скрил в утробата на една от богините на морето — морската нимфа Тетида. Ние вече споменахме за преждевременното му раждане, когато Зевс го прибрал в себе си и го родил отново, както направила фактически и Тетида. Според трета легенда Дионис бил разкъсан на части от титаните — божествата, които владеели небето преди Зевс и които се намирали под властта на Кронос и Реа, бащата и майката на Зевс. По времето на Плутарх още съществувал в Делфи гробът на Дионис с надпис върху него. Жриците на Дионис в Делфи — тиадите, възстановили и съживили разкъсаното тяло на божеството.

Има ли нещо подобно в мимовете, разигравани от кукерите. В някои места главната роля на Дионис се поема от лице, наричано цар, а в други места това е един от кукерите. Но независимо как се нарича главното действащо лице, което фактически замества Дионис, при разни случаи то бива убито и се явява отново. Всред българското население в Малкотърновско и в областта на Виза това е кукерът, а всред гръцкото население във Василико и с. Кости това е царят. При това, докато в първите случаи, както видяхме, убиват кукера с прах, хвърлен с пръчка, с пушка или с пищов, в последните го хващат и го хвърлят в реката или морето. Най-интересен е случаят в с. Ятрос всред българското население. Тук царят е деспот, старецът е кукер, а бабата кукери-

183


ца. Кукерът, облечен в овча дреха, украсена с кози кожи — небридата, носи помета (тирса) на царя, а кукерицата е забрадена. Попът ги венчава. В дружината участват предрешени мъже, четирима сеймени и четири моми. Освен това има един джандарм, който пази с пушка царя. След преораването, което се извършва от кукера, него го убиват с пушка. Кукерицата го оплаква. Тогава изведнъж кукерът оживява, хваща някого и кукерицата разиграва един нов мим, като представя, че ражда хванатия, който се измъква изпод полата ѝ. Целият мим със смъртта на кукера е нагоден така, че тъкмо когато човек се колебае дали наистина тук се срещаме с остатъци от празниците на Дионис в Тракия, попадаме на някой детайл като този с повторното раждане на убития, който не може да бъде взет от другаде, а само от култа на Дионис.

Понеже умрелият трябва да възкръсне, да оживее, да се появи отново, този, който го възкресява, е станал постепенно лекар, който има своя „болица” и тя го придружава.

Интересно е, че наименованията на участниците в мимовете се менят, никъде не са еднакви и навсякъде са взети от живота, от времето, когато са записани обредите, докато цялата религиозна практика не е претърпяла дълбоки промени с хилядолетия. Пренасянето на един мим от едно лице върху друго често пъти усложнява разбирането на първообразите им, на древните мимове в чест на Дионис.

===============================================================================
(ДРЕВНОТРАКИЙСКОТО НАСЛЕДСТВО В БЪЛГАРСКИЯ ФОЛКЛОР, АВТОР ЕВГЕНИЙ ТОДОРОВ)

...Отбелязани са и други обреди с огън. Така в Родопската област на Сиропустна неделя (Сирни заговезни), която в някои години се пада на 23 февруари, в Еробас198, Хасковско, палели огньове и запалвали от тях факли. Младежите си приготвяли от чер клен още през лятото стрели и пръчки, които запалени хвърляли на Сирната неделя в дворовете на обичаните от тях момичета. Този обред наричали тук „пълелия", а момците пък — пълелии. В бесарабското село Кохуло199, в което живеели българи, преселени през 1791 г. от Рахмалии, на Сирни заговезни момците кладели на кръстопътищата в селото огньове и като запалвали от тях снопчета от свързана тръст, понасяли ги като факли към дома на момичето, което обичат. Този обред и тук наричали „пълелия". И в разложките села също на Заговезни пеели и играели" около запаления със слама огън „гаро", а момците хвърляли и стрели в дворовете на момичетата, които обичат200. Това са били също пролетни обреди, които са били прехвърлени под влияние на църквата поради своя характер преди великденски пости. Това, което ги свързва със споменатите вече обреди, е, че и техният смисъл е магично заклинателен — чрез огъня е трябвало да се разпали или засили чувството у любимата девойка. Тези огнени обреди могат да бъдат остатък от древен местен празник, посветен на закрилниците на нощта и любовта, или празник, свързан и с нея. А в такъв случай трябва да се насочим към Бендидиите — празниците в чест 'на тракийската Бендида, закрилница тъкмо на любовта и на нощта, чието чествуване според описание на Платон е било свързано с факелни шествия. Тъкмо поради тази връзка и Бендида в някои тракийски оброчни релефи е била символизирана само чрез факла. Това, че те не са били извършвани у нас на 23 април, когато са били чествувани Бендидиите, може да се обясни, както вече споменахме, с по-късно тяхно прехвърляне. Но при тези обреди се натъкваме на още една следа — името „пълелия". Произходът на името не е обяснен.

Връзката между факелните обреди и огъня, пален със слама у нас и в Рим, еднаквото звучене на римския празник Палилия и на името на огнените обреди — „пълелия", при съвкупността на многобройните изтъкнати вече доказателства показват убедително произхода на българските обичаи, запазили в по-голяма пълнота и цялостност онова, което заемат и римляните от траките. Палилия или дума със сходно звучене е била тракийска дума — име на закрилница на нощта и любовта в Родопите — двойник на Бендида инахероса. Тази дума, която няма латински произход, римляните заемат с част от празничните обреди и образуват от нея собствено име Палес(?), смятан от тях ту за бог, ту за богиня, без това име да бъде срещано у тях отделно от празника Палилия. У българите “славяни” обаче думата се запазва като име на самите факелни обреди може би под влияние и на народно етимологизуване.

...Във връзка с посочените обреди в къщи пред нас изникват отново някои римски обичаи, свързани с празника Палилия. Така на тоя ден пръскали оборите с натопен във вода. лавров клон, окичвали ги с шума, опушвали ги с благоуханни билки219, които обичаи са дали основание да се търси връзка между празника и скотовъдците220.

НОВОЗАГОРСКО – СИРНИ ЗАГОВЕЗНИ/ХВЪРЛЯНЕ НА БУТУРНИЦИ
(съвременен разказ на участници в ритуала)


По нашия край освен палене на огньове се хвърлят и стрели (бутурници). Мисля че е нещо специфично и не знам другаде да се прави това.
От дете това много ме е впечатлявало като традиция. Затова за някой от други части на страната това може да е интересно и ще го опиша.

Дни преди това се отива групово в гората от момчета и се намира определен вид дърво - казваме му "мекиш", понеже е меко и лесно се дяла. Всеки си избира млади издънки или клони и си отсича един наръч. Намира се и дрян - от него се режат няколко тънки и прави издънки за шишове.
Покрай цялата работа, в гората се провеждат игри и разни турнири за определяне кой е по по най, пали се огън пече се кой каво си носи и се обядва.

Като се приберат в къщи с материалите, хората почват да правят бутурниците собственоръчно край печката на топло. Има и състезание кой повече ще направи и на кой ще са по красиво изработени - въпрос на фантазия и умения с ножа. След няколко дни работа по няколко часа на ден идват Сирни заговезни и вечерта се пали голям огън някъде на широко място.
Всички се събират край него. Като започне да прегаря огъня тогава започва хвърлянето ня бутурниците. Това става като се закрепи на тънкия жилав дрянов шиш в специален отвор. Поднася се в огъня да се запалят ушите на бутурницата и със замах шиша се удря в едно по-дебело дърво , държано с другата ръка. Така еластчноста на шиша изстрелва бутурницата с голяма скорист и се постигат височини и разстояния над стотина метра. Смисъла на обичая според старите хора е да се "изплаши зимата" та да си ходи по-скоро. Първата изстреляна бутурница е за Бог. Останалите се наричат за членовете от семейството, включая коне, крави , кучета и котки.
А междувремено се предава от ръка на ръка бутилчица домашна ракийка. Накрая се прескача огъня от всички и после се прибират по домовете семейно да похапнат , попийнат и поприказват до късно вечерта .

Описвайки го така обичая едва ли успявам да покажа действителното сплотяване на хората и тяхното единство и радости около цялата тая работа. Веселбата е истинска и неподправена.



==========================================================
БЕЛТЕЙН
==========================================================

Белтейн (на ирландски Beáltaine; на шотландски келтски Bealtainn; от староирландски Beltene, "ярък огън") е традиционен празник, отбелязван от келтските общности в Шотландия и Ирландия в началото на месец май. Подобен празник се отбелязва и от някои клонове на съвременния неопаганизъм.

Белтейн е характерен за келтските народи в Шотландия и Ирландия. Той не съществува в Уелс и Бретан, както и при древните гали, въпреки че много други народи имат пролетни празници с различни наименования.
Традиционно се празнува в средата на периода между пролетното равноденствие и лятното слънцестоене. Точната дата е 5 май, но в по-ново време празникът се отбелязва около 1 май. (т.е. в различните традиции този празник се отбелязва мужду първи и пети май.)
Ранни келтски източници от 10 век описват как друидите палят клади на върха на някое възвишение и прекарват добитъка през огъня, за да го пречистят и за късмет. Хората също преминават между кладите. Традицията е запазена и след християнизацията, като кладите вече се палят от светски лица, а не от друиди. Празникът продължава да съществува до 50-те години на 20 век, като на отделни места се отбелязва и днес. От 1988 празник с огньове по повод на Белтейн се провежда в нощта срещу 1 май в град Единбург.
На Белтейн в дома се донасят люляк и глог, див зюмбюл, иглика, маргаритки, рози и невени, за да освободят своята сила и да съединят дома с живия свят навън. За да предпазите дома си от действащите по време на празника засилени магически енергии, начертайте равнораменен кръст в пепелта на огнището или камината с клонка от лешник или обиколете къщата три пъти, като носите клонки от бъз, след това ги закачете вътре нависоко или ги оставете отвън над вратата. На Първи май отидете на разсъмване в градината или в гората и съберете роса от растенията, цветята и тревата. Измиите лицето си с тази роса, за да бъдете здрави през останалата часта на годината. Смята се, че носи нещастие да се дава огън или сол на Първи май, тъй като тези неща в миналото са били считани за двете най-свещени субстанции. Така, ако ги давате на Първи май, означава, че раздавате късмета си.
Белтейн бележи началото на лятото, когато цялата природа достига върха на своята сила и енергия. В древността са смятали, че деня и ноща са опасни за неподготвените поради тези засилени вибрации. По тази причина се е възприемало като добър съвет да се спи в къщи през тази нощ. Белтейн е известен още като Мейдей, Валбурга (Тевтонска традиция), Рудемас (Мексиканско изкуство), Празникът на Тана (Стрега) и Бийлтин (Каледонийска традиция).
Белтейн е последният от трите пролетни празници на плодородието и е моментът, когато хората, растенията и животните се подготвят за предстоящите топли месеци. Това е времето за любов и единение. Романтиката и любовта играят важна роля в тържествата за празника, защото на този ден ставаме свидетели на свещеното единение между Бога и Богинята. Затова ритуалите са изпълнени със смях, песни и танци. А жените в менструация обикалят полетата яхнали метли, за да насърчат плодородието на земята. Традиционните цветове на Белтейн са червено и бяло, представляващи кръвта, която изтича от жената, когато и се отнема девствеността. Изберете едно дърво в двора си или в парка и го украсете с панделки и кордели. Домашната украса на този ден може да включва голяма купа с плуващи цветя и бели плуващи свещи.

Ритуал за Белтейн
(30-ти Април или 1-ви Май)

За обреда се подготвя кошница с хлябове, на брой колкото са участниците, като измежду белите хлябове да има и черен хляб, свещи, мляко.

Започва се с призоваване на ветровете, със съда с благовонията в ръце се обръщаме към изток и казваме:

Поздравявам пурпурночервения вятър на изтока,
мястото на зараждането. Дай ни закрилата си!

Поздравявам белия вятър на юга,
мястото на живота. Дай ни закрилата си!

Поздравявам сивия вятър на запада,
мястото на смъртта. Дай ни закрилата си!

Поздравявам черния вятър на севера,
мястото на прераждането. Дай ни закрилата си!

Приготвят се два огъня, един на изток и един на запад. В древността огньовете са били запалвани с клонки от деветте свещени дървета. Тъй като видовете дървета зависят от географското положение използвайте 9 най-почитани български дървета.

На залез се запалват двата огъня, всички преминават между огньовете и с кошницата с жертвените хлябове се обикаля всеки огън по три пъти. Всеки бърка в покритата кошница и взима по едно хлебче, който изтегли черното трябва да прескочи огъня три пъти като символична жертва на небето и земята. На олтара жрецът запалва олтарен огън и казва:

Във всичко се съдържат три съда,
съдът на движението, съдът на топлината и съдът на гостите. Разпалвам пламъка на гостоприемството,
който обединява трите и ви приветствам с добре дошли!

Поздравяват се предците:

От тук от този свят, викам широкия път към нашите предци,
знайни и незнайни. Бъдете добре дошли при нас.
Бъдете добре дошли на този празник. Нека се отворят портите
и да се срещнем на този праг между двата свята!

Повдига се тост нагоре към небето и се казва:
"За света на духовете над земята!"
Поднася се надолу и се казва:

“За света на духовете под земята!
Приемете това възлияние и празнувайте с нас тази нощ! "

Възлива се на олтарния камък. Отива се около огъня и се казва:
Нека сега, когато морята, небесата и земята са негови подпори, да открием съда на сътворението. Нека Богинята, която е наша Майка и Синът и, който е Слънце да бъдат тази нощ с нас.

Останалите запалват по една свещ от огъня и я поставят на олтара.
=============================================
НОУРУЗ/МАВРУЗ (СРЕДНА АЗИЯ И ИРАН)
===============================================
В празничния календар на народите от Средна Азия и Иран 21 март е Нова година, големият празник Невруз, Ноуруз, Науруз, различните народи го наричат по различен начин. Науруз е “персийска” дума, означава нов (нау) ден (рус). Не е свързан с Корана, а е наследство от предислямските, предзороастрийски времена.
Празнували са го още отпреди 7000 години. Свързан е с пролетта, възкресяването на природата, новото начало, новото раждане. Днес Нова година на 21 март се празнува в Казахстан, Средна и Мала Азия, Иран, Афганистан, кюрдските райони на Ирак и Турция, а също и от татарите и башкирите.
В деня на Невруз, сливането на утринна звезда активизира гледате Юпитер. И това е времето, необходимо за попълване на всички домакински задължения, свързани с празника: ястия готвене празник, почистване и де къщи със зелени храсти и дървета, особено ябълки и нар.А боклука от домовете извършва към съзвездието Скорпион, така че се смяташе, че той носи тъга. Поради това, в период, когато слънцето в това съзвездие на цялата материя трябва да приключи, с гръб към слънцето.

На този ден във всяко домакинство, покрити с dastarkhan - покривка с всички видове национални ястия, десерти, традиционни напитки. И в навечерието на Ноуруз отстранени, жилища, прощават взаимно всички обиди, представени тези, които са в конфликт, както и в знак на изобилие реколта, дъжд, мляко, всички контейнери са пълни с ayranom, царевица, изворна вода, мляко.
Древните поклонници на слънцето вярвали, че както природата се ражда отново, така и душите на хората го правят. И спрямо слънчевия кръговрат ориентирали годишния. Каквито и да са религиите, в традициите, идващи от далечните години, мощно пристъпва едно и също послание - светът се ражда отново и отново всяка година през март. Душата на човека, независимо дали е мюсюлманин, езичник или християнин, има нужда от своето ново раждане, очаква го, търси го в своите празници.
Има разлика между вярващи и невярващи, но общо е посвещението на слънцето, поклонът, който се прави в този ден на светлината, топлината, енергията, даваща живот. На трапезата се слагат само ястия, които са минали през огън. Празникът е свързан със слънцето. Огънят е слънцето, затова и за питата се казва "на слънце печена". И у нас казват точно така.

В навечерието на Невруз се чисти основно къщата, изхвърля се боклукът, палят се огньове и се опушват домът и дворът с димящи клони, за да се изгонят демоните. Същото правят нашенци и на първи март, и на Младенци, и на Благовец - изхвърлят старата метла и заедно с нея бълхи и всякакво зло, палят огньове, прескачат ги за здраве, опушват си стъпалата, за да не ги хапят змии през лятото, гонят с димящи факли, железа, дрънчене и шумни заклинания демоните от отвъдното и викат: "Бягайте змии и гущери, че идва пролет."

Хората се веселят, прощават си един друг всички обиди, помиряват се. Това е съвсем като нашата Прошка. “ Прошката е най-важното нещо”, казва Линда. Да се помириш, да простиш, да изчистиш душата си, да се настроиш за мир и любов - това е празникът. Подаръците, яденето и пиенето са само негов декор. Курбана, ако не го раздадеш на бедните, напразно си заклал животното.

Курбанът е почит към божествата, търсене на тяхната милост и закрила. Храните, които се слагат на празничните трапези, са магически, символи на онова добро, което човек очаква от идващите дни. Думите, които се изричат, всеки жест и действие са също магически послания "нагоре", даване на знаци, предизвикване на добро и благополучие по вълшебен начин. Така е за на всяка празнична трапеза.
За да има изобилие през идващата година, се пълнят всички съдове, да е "на пълно" - с изворна вода, айрян, зърно, мляко, разказва Линда. Основното ястие - саман, се прави от покълнали житни или плодни семена и е пожелание за плодородие. Покривката на масата е бяла. На нея се нареждат огледало, свещи, съд с вода, в която плува жива златна рибка, съд със зелени клонки и свежи, ярко украсени варени яйца...Тази символика е позната и на нашата празнична традиция.
И у нас е добра поличба да те срещне някой "с пълно", бялото също е пожелание за "бял живот". Огледалото сигурно е там, за да отразява миналото, но и да насочва по най-правилния начин бъдещето. Свещите са светлината и топлината. В предислямски времена са били знак на самото слънце, слязло в домовете на хората направо от небето. Сега те се поставят на прозорците, светят от всеки дом и възвестяват, че в него живеят праведни души, стремящи се към светлина.
Рибката е магическият символ за щастие и изобилие. Зелените клонки са здраве и живот. Украсените варени яйца са сътворяващото начало, вечното обновление в природата и света. Греят също като великденските яйца на хляба. Пренасят надеждите за пролет и възкресение във всяка празничност.

САБАНТУЙ (ВОЛЖКА БЪЛГАРИЯ)
Сабантуй/Сабан тое по балкарски/ - празник разпространен главно сред българите и другите народи на Волга(башкирски – сабантуй; татарски – сабан туе; чувашки – ака туй). .Този празник се е зародил хилядолетия назад и от езически пролетен празник се е превърнал в тържество на мира и дружбата.
Дълго време при съветския режим думата “Сабантуй” се е обяснявала като "празник на плуга" и произходът на празника се е свързвал с аграрния култ. Според тази версия “сабан” означава “пролет” или в другото си значение “плуг”, а “туй” – “сватба”, “тържество”. В този смисъл, сабантуй означава “тържество в чест на пролетната сеитба”.
Първоначалната цел на обреда, вероятно е била да спечели благоразположението на духовете на плодородието, с цел насърчаване на добра реколта през следващата година. Друга
версия на тълкуване, опровергава това обяснение. Според нея, "Сабан" – е название на едно от видните племена на българският етнос, което широко е използвало ралото, а ”Туй" буквално означава "сватба", т.е. празникът Сабантуй е възникнал между средите на сабаните и се чества като "Сватбата на Сабан".
Тя произхожда от древния епос “Сказание за дъщерята на Хана”, където Аудан-Дуло, Тат Иран и Тарвил, заедно с народите, които водят се сродяват със сабаните и образуват един народ – Българския. Актът на сродяването, това е празника Сабантуй, затова “туй” означава именно “сватба”, може би, като акт на междуплеменното и божествено сродяване, довело до създаването на един единствен народ. В чест на спасението на Боз Бий от Аудан и победата му над Баран се организират борби, като наградата за победителя е овен, символизиращ именно победения Баран (т.е. праволинейното начало на индивидуализма). Трябва да се отбележи правдиво, че тази сватба в “Сказание за дъщерята на Хана”, произтича именно от двубоя (борбата) на сина на рибата Бойгала и Имен Боян – Иджик с дъщерята на циклопа - алп Барис – Самар, която е воин и богатир и дотогава не е побеждавана от алп (бог), камо ли от човек. А Иджик е човек, който обаче съумява да обедини силата на алпите (боговете) в едно, превръщайки ги в човешки божествени възможности и да ги впрегне в обща работа, за да усмири първичното женско начало в образа на девата Самар. Това е началото на великата теургия в зората на човечеството, когато боговете(алпи) и техните божествени качества, стават просто Сили, с които човекът може да работи. Така Българинът се сродява с Бог и Боговете и въплътява Божественото начало в чреслата си.
Сродяването на новите човешки раси с предхождащите ги, не е нещо ново, нека си спомним сродяването и браковете на отделни членове на общността на Асите (четвъртата коренна раса) с расата на великаните (първите ипостаси на третата коренна раса), срещу, които те непрекъснато воюват. Същността на този вид сродяване е да се акумулира най-ценното от една отиваща си раса и да се втъче в тъканта на новата, за да се облагороди и развие.
Така съвсем ясно става защо в изначалния вариант на борбата, провеждана на Сабантуй, до ислямизацията на волжките българи, в нея са участвали и жени.
Като част от “сватбата”, символизираща междуплеменното и божествено сродяване е и гонката с коне между невястата и жениха. Когато сватбата се състои, младоженците се посипват с монети, така, както е било при сватбата на Иджик и Самар и в памет на Имен Боян и Бойгала. Те са символ на люспите на Бойгала и благодатния небесен дъжд на изобилието и плодородието.
Още по-древните, коренни начала на празника лежат в епоса “Сказание за дъщерята на Хана”, така и в епоса “Сказание за Чулман”. От написаното в него могат да се разберат някои обредности, запазени в първоначалния вариант на Сабантуй, като например необходимостта да се прави и раздава “гарванова каша”.
Хората, казва “Сказание за Чулман” обидила любимеца на Тангра, алпа Орбан – Чулман. Чулман се оплакал на Мар (Слънцето), и той заповядал на алпа Дахус да построи Стената на Дивовете (Кара-Коръм), като не светил няколко дни, докато бъде построена. Стената скрила Слънцето от Земята, дошъл студ и настъпила Ледниковата епоха, която заплашвала с унищожение хората. Тогава хората срещнали Субан в образа на Барадж (змей, дракон) с шапката “калансуба” на главата, който нарекли “Тангра”. Поласкан Субан решил да им помогне и започнал да руши Стената на Дивовете. Байгал в образа на Чак Чак, изпратила синовете му Сок и Сак да му помагат, но колкото повече рушели Стената, толкова повече Слънцето ги нагрявало и ги заплашвало с унищожение. Чак-Чак се опитала да накара Мар да забави изгрева си, но безуспешно. Сак и Сок се уплашили да не изгорят и вместо заръката на баща си Субан, да донесат мед, за да се намажат с него и се предпазят от опасното слънчево лъчение, те се скриват от страх в сянката на нощта. Чак-Чак се връща за да помогне на Субан, но тогава Слънцето изгряло и двамата се възпламенили от топлината. В последния момент, обаче, Субан успял да разруши по-голяма част от Стената и слънчевите лъчи осветлили по-голямата част от Земята и така спасили хората от гибел. Тангра, обаче не позволил да те да умрът, и заради техната саможертва в името на хората, ги възкресил. Възродената Чак-Чак-Байгал добила златист цвят (златната рибка) и станала покровител на домашното огнище, на топлината и мира, който носи то, а Субан –Барадж - алп на силата, топлината и плодородието, затова го нарекли
също и Курмъш. Тангра му наредил да отлита зиме, за да се пази от студа и да се връща напролет в образа на Черна Врана (Карга). А всички хора, да го приветстват с празника Каргатуй.
Епосът “Сказание за дъщерята на Хана”, когато представя този епизод, говори, че, когато Субан-Карга пламва от слънчевата жар, земята (Симбир) е обхваната от огромен пожар, и благодарение на това, че небесният кон Тулпар се запалва от огъня обхванал Субан-Карга, на него му израстват Крила и той започва да препуска в див галоп, като по този начин потушава огромния пожар, обхванал земята. Може би тук са началата на конните надбягвания правени по време на Сабантуй.
“Сказание за дъщерята на Хана”, когато говори за честванията на Каргатуй, отбелязва, че всяка пролет, българите сбират стан, за да почетат идването на пролетта, варят каша от месо и ечемик, като кашата се яде от момите, а месото – от момците. Това е тъй наречената “гарванова каша”. Малките деца се качват на високите места по хълмовете или по дърветата и “грачат”, наподобявайки алпа Субан-Карга, възгласяйки: “Да продължим човешкия род”. Игралището, което се прави на този ден се нарича Карга-туй или Карга- Боткаси.
От всичко разгледано дотук става, ясно, че името на празника идва от саможертвата на Субан-Карга и жена му Байгал – Чак-Чак, които слънчевия огън, изгаряйки ги, ги обединява (сватосва) в едно, завинаги. Затова на мартениците са изобразени именно те двамата, в техната слънчева или космическа сватба, а нишката, която ги свързва е новото начало, което те дават на човешкия род.
Затова “Сказание за дъщерята на Хана”, възпява:

“Негаснещата й любов
към Карга стана вечен зов.
И днес Чак Чак крило в крило със влюбените е ведно.
От сватбен пир към сватбен пир лети след Слънцето безспир. Тя - покровителка добра, на огъня и на дома.”

Връщайки се на “Сказание за Чулман” ние виждаме, че именно волеизлиянието на Тангра на Каргатуй създава нова йерархия между хората и боговете (алпите), като ги поставя на живот и отношения – без смесване. По този начин алпите остават от едната страна на
Стената на Дивовете, а хората – от другата, като само определени алпи, можели да идват на земята, за да изпълняват поръченията на Тангра, т.е. въвежда се нов божествен ред на земята и отношения между земните и небесните обитатели. Резултат от това ново начало е един уникален подарък на Тангра към хората – летоброенето, т.е. календара. А това е и началото на цивилизацията.
Тук вече можем да се обосновем, че именно разрушаването на Стената на Дивовете от Субан-Барадж и новия изгрев на Слънцето на Земята се символизира и е денят Науруз – Новия Ден, Велик ден - празник, който може, по-късно да е възприет от персите, но не е персийски, и към който впоследствие много лесно е донадено Възкресение Христово.
Така в честванията на Сабан-туй или Субан-туй се открояват два основни момента: Каргатуй (Науруз) – Баба Марта, първа пролет и Сьорен (Сирни Заговезни,Тодоровден)-Шиллък (Спасовден).

Най-древната и пространна “История Българска” – Джагфар Тарихи, когато говори за Сабантуй и персонажите в него, казва така:

"Роденият (дукан, туган) от Слънцето (Map, Нар)", той бил син на алпа Ур и Туран, а приемал облика на дракон със змийска опашка - Атряч или Барадж, на фантастичната птица Сенмурв - Симбир и враната (гарвана) Карга, заради което го наричали също Бирулъ, Атряч, Барадж, Симбир и Карга; духът на женската красота, семейното щастие и огнището Чак-Чак или Девет (заедно със своя мъж Мардукан тя понякога е била пастирка, за което са я наричали Сабан "Пастирка"; нейният знак е бил свастика - сарман или сурбан, за което получава също и името Сарман или Сурбан); духът на реколтата, приплода и благодатта Самар (Чумар) или Гюлджимеш "Цвете (гюл) Плод (джимеш)", който е бил роден брат на Мардукан (Самар и Мардукан са били родни братя-близнаци, но Самар можел да приема облика на юноша с плитки - символи на класовете и мъжката сила, на дракона Елбеген, бика и други домашни копитни животни, заради което е бил наричан също Тюрк или Улкер "Великият Бик", Алабуга "Петнистият Бик"); духът на растенията, жената на Самар Ашна или Гюлджихан "Цветен (гюл) Венец (джихан)"; духът на богатирството, син на Самар и Ашна, първият вожд и законодател на елбирите Боян, наричан също и Аудан, Огуз, Таргиз, Енкей "Биче"; духът-риба Аби или Байгул (тя била дъщеря на алпа Бури и Су-Анасъ и, по каприз на майката, се родила неспособна да обича, но Туран, по молба на Аби, й дала част от своето чувствено змийско тяло и тя вече могла да обикне Боян и да роди син - богатира Иджик или Хишдек).”

Основните разлики на Джагфар Тарихи с другите български епоси са някои уточнения и добавки, в които се говори, че Сабан-Карга е нищо повече от превъплъщение на Мар/Нар и че Чак-Чак – Байгал имала и друго прозвище като дух на домашния огън и домашната хармония, а именно Сабан, което означавало “Пастирка”, и чийто символ бил свастиката – сарман или сурбан, точно тази, от която произлиза спираловидното ускуване на белия и червения конец.
Тук в прозвището “Пастирка” виждаме именно връзката на този празник със Спасовден (Шиллък) и Георгьовден, при нас на Балканите, но и с едно божество, за което се твърди, че е римско, а именно Палес/Палас (Бал-Ас) и свързания с него празник Палелия.
За тълкувателите на римския пантеон, това е божество, което остава с неясен пол или е ту мъж, ту жена. И за римляните е било твърде трудно да асимилират това божество взето от завладените българи (траки) на Балканския полуостров. И за да го натъкмят разбираемо към своя пантеон го разделят на две – бог Палес и богиня Палатия и ги честват на 21 април, защото в него ден е основан Рим. А то не може да бъде делено, защото е израз на общия божествен огън, в който в едно цяло се сливат, изгаряйки Сабан-Барадж (Аполон) и жена му – Чак-Чак – Байгал, сривайки Стената на Дивовете. Колко е далече римската мисъл от тази тайна. Колко е далече. Иначе тя е смятат за стара италийска богиня на пастирите, поднасят и безкръвни жертви: мляко, тестени изделия, селски гозби, а вечерта палят огън, който прескачат. Имаме ли нужда от повече пояснения? Ние, българите наричаме тази “стара италийска пастирка” – Чак-Чак – Сабан.
Палес, освен като божество на пастирите и покровител на стадата им, е “божество” свързано с рудодобива, защото е именно израз на онзи изпепеляващ слънчев огън, който разтопява всичко. Затова неслучайно в нашите Родопи, усилен рудодобив се е извършвал край селища с такива имена като Голям и Малък Палас (Рудозем) и Палас (дн.махала Брезовица, между Ситово и Лилково)
Затова ние неслучайно ще срещнем споменаването на празника Сабантуй в нартския епос, свързан с карачаево-балкарските сказания. Изследователите предполагат, че епоса започва да се създава 8-7 в пр.н.е.,а в 13-14 в., отделните сказания започнали да обединяват в цикли групирани около определен герой или събитие.Нартите съгласно карачаево-балкарските сказания са безстрашни войни-богатири,потомци на бога-ковач Златния Дебет (Хор).Те са създадени от Великия Тейри с определена цел - да установят на земята порядък, да унищожат людоедите великани-емегени и дракони.За това главното занятие на нартите е войната.Мястото на обитаване на нартите според Сафарали Урусбиев,просветител от миналия век,бил Северен Кавказ и територията до р.Волга.В сказанията тя се упоменава под името Идел. Съхранени са и реликви - специални камъни с които всеки мъж трябва да покаже сила и умение в мятане.Мухагир таш тежи 38кг,баян таш - 40кг,а най-лекия тему таш - 18кг.
Трябва да отбележим, че в някои от версиите, родители на Златния Дебет (Хор) са Небето и Земята,а в други версии Тейри го е създал от къс от своето златно сърце - Слънцето.Тейри дарил Дебет с 19 сина ,като им поръчал да изтребят всички същества враждебни на човека- дракони,емегени и др. Веднъж Дебет (Хор) намерил в планините тежък,блестящ камък и като го стиснал в ръката си ,той се разтопил и на земята паднали капки метал.Така Дебет започнал да кове за нартите метални сечива и оръжие.Искрите хвърчащи от неговата ковачница, стигнали небето и се превърнали в звезди.
Образа на Златния Дебет е много близък до образа на митичния Ерим Папа, живял на връх Козяк (Кечи кая), край Голям Палас (Рудозем), и където според преданието пазел златни станове и рудани. С неговото завръщане е свързана легенда за освобождаването на България от турците. Факт е, че край места, където е имало рудодобив се намират каменни звездни карти, а звездите са свързани пряко с летоброенето и календара.

Изследванията през последните години показват, че Сабантуй се състои от редуващи се церемонии, които се правят в началото на пролетта - с топенето на първия сняг, преди сеитба.
Преди Сабантуй се е празнувал в чест на началото на пролетната сеитба (края на април), но сега - в чест на завършека й (през юни).

С течение на хилядолетията са се менили елементите на Сабантуй, но неизменни останали два обряда. Първият елемент - борбата (kuresh) В нея преди приемането на исляма са могли да участват и жените. В историята има случаи, в които те са печелили двубоя.
На победителя присвоявали званието “батир” и го награждавали с овен. Батирът е бил длъжен да вдигне овена над главата си

Вторият елемент - това са конните надбягвания. Те са били наричани "Къз-куу" - да догониш момичето. Според легендата, момичето - лебед летяла на кон, а момъкът-орел, трябвало да я догони. Ако момъкът не достигнел девойката на точно определено разстояние, то в обратния път, девойката преследвала мъжа и се опитвала с камшик да свали шапката от главата му. Ако шапката е свалена, за момчетата, това е незаличим позор.


Първият вариант на Сабантуй - сложен и състоящ се от няколко етапа, разтеглени във времето, се е провеждал така: веднага след стопяването на сняга, старците-старейшини се събирали (събор) и определяли графика на Сабантуй. В определен ден, децата ходели от къща на къща да се съберат на зърнени храни, мляко, масло и яйца. Тези продукти, определена жена готвила в полето или ливадата, където има вода(понякога и в къщата) овесена каша за децата. Тази каша наречена дэрэ (дере) или зэрэ боткасы (смисъла на термините дэрэ, зэрэ е неясен), а в източните и югоизточните райони на Волжка България я наричали “карга боткаси” - "гарванова овесена каша" или "вранова каша". Понеже корените на празника лежат в древните, доислямски вярвания, едно от тези вярвания е изразено в култа към враната.

На следващия ден, на разсъмване, децата, облечени в нови дрехи, с нови обувки и с бели чорапи – тула оек, ходили от къща на къща да събират украсените яйца. Всяко дете имало в ръцете си малка торба, направена от украсена с шарки кърпичка, зашита с червен конец.

Всяка домакиня, не само украсявала яйца, но и пекла за децата кифли, правили ореховки и сладкиши. В някои села, при първото влезло в къщата дете, домакинята сядала на пода и наричала: “Нека бъде лек твоя път,нека се народят много кокошки и пилета”. На него непременно давали яйце, повече, отколкото на другите.

На същия ден преди обяд, след като децата завършват кръга, започвали своята обиколка за яйца на коне момчетата Тази конна езда се наричала сёрэн сугу (сьорен) (яйчено събиране от момчетата). Групи от 8-10 младежи обикаляли в кръг селото. Спирали във всяка къща, понякога, влизали в двора, и събирали яйца.Всеки собственик изваждал по няколко сурови яйца, явдэехс в специална чанта. Когато обиколката в селото приключи, един от водачите - най-пъргавия и бърз младеж, грабва чантата си и с пълна скорост се втурва в покрайнините на селото. Задачата на останалите момчета е да го хванат. Ако не го хванели, всички яйца оставали за него, но това било рядкост. Обикновено същите младежи организирали общо хранене.
Освен Сoрен сугу езда в някои села организираха Сoрен крак. Няколко маскирани мъже ходили по домовете, където събирали яйца и искали храна. Който не давал, му наричали различни беди, но това рядко се случвало.
Няколко дена по-късно, когато наближавало времето за сеитба, млади мъже, на коне тръгват да събират подаръци за победителите в състезанието. Селяните на драго сърце давали приготвените преди това неща: шалове, парчета плат, чорапи, яйца и т.н. За най-ценен подарък се е смятала кърпа, украсена с бойни (военни) шевици.

Те (подаръците) непременно трябвало да са приготвени млади невести, които са се омъжили в периода между последните два Сабантуя. Събиране на подаръци е придружено от весели песни, шеги и остроумни поговорки.

На следващия ден се провеждали състезанията, както следва: “майдан” (местото на състезанията) се намира в района на поле, оставено за угар. В определеното време от всички стани се стичал народ: вървели пеща или със семейства пристигали на коне, жителите не само на това село, но и на целия окръг.

Състезанията започвали с конни надбягвания (галоп). Нито в едно българско село, Сабантуй не минавал без тях. Конете, участващи в състезанията били закарвани на 5-10 км извън селото и оттам стартирали надбягването. Финала му бил на определеното за Събора място. Докато конете били далече на местото на Събора се oрганизирали състезания по бягане, в които участвали момчета или старци, като участниците в това състезание винаги се групирали възрастово. Най-добрите награди получавали, както победителят в конното надбягване, така и батирът – победителят в състезанието по борба.
Ако батирите и джигитите демонстрирали на Сабантуй своята сила, юначество и ловкост, то певците и музикантите чакали този празник, за да демонстрират своя талант и майсторство и да чуят одобрението на народа. По време на Сабантуй, хората научавали нови песни и нови непознати за тях мелодии, за да ги пеят после – в полето, по време на жътва или в къщи, през дългите зимни вечери. Сабантуй завършвал с вечерни младежки забави и танци. До късна нощ звучали хармоники, цигулки, момчетата и момичетата пеели песни, играли хора.

Няма коментари: