вторник, 25 януари 2011 г.

Диоскурите "св. Антон и св. Танас"

Всяка година тези два празника близнака отминават по реда си и ги честват само именниците. Всяка година съдържанието на знанието за тях е едно и също и неговото преповтаряне, фактически ги изпразва от съдържание. Тези дни, днес наречени на християнски светци следват един след друг на 17 и 18 януари, Антон (Андон) и Танас са сочени като двама братя-ковачи. За това на този ден празник има една определена занаятчийска прослойка, която празнува, тази, която се занимава с обработката на желязото. Странностите в двата празника са твърде много, за да не направят впечатление, още повече на фона на всички народни чествания и обичаи, които се правят в тия дни, двамата християнски светци изглеждат като вмъкнати от немай къде, сякаш имат за задача да скрият нещо много дълбоко, което обикновения вярващ трябва да не знае или да забрави. Това съмнение се подсилва още повече, когато за двамата светеца няма какво да се каже толкова, освен да бъдат поменати с няколко реда, и всичко останало е “народни вярвания”. Антоновден е много по-постен откъм обяснения какво съдържа празника. Споменава се, че е светец – покровител на чумата и изобщо на болестите и като такъв в Разградско е познат под името “Лелинден”, а болестта – “леля”. Смята се, че на него ден болестите се събират, а на Атанасов ден тръгват по хората. Атанасов ден е много по-богат и по-значим, откъм мистериална обредност, но тя на пръв поглед няма никаква връзка с коваческата му дейност. Коваческата характеристика на двамата братя сякаш по никакъв начин не пасва и не предполага сакралната обредност извършена по време на двата празника. Затова тръгвайки по нейната нишка, човек не може да не се досети, че митологичните времена, съдържат много образци на богове-ковачи: Хурса/Хор в епоса ни “Сказание за Чулман”, Хефест/Вулкан в еладско-римското възприемане на този образ, донякъде Тор и Фрей в скандинавския пантеон. Въпреки това, да вземем да индентифицираме “свети Танас” с Хурса или Хефест еднозначно, няма да бъдем прави, защото свети Антон и Танас образуват братска - близначеска двойка и са разглеждани като такава, когато се отнася до тяхната коваческа характеристика. Най-близко тя стои до характеристиката на “великите самотракийски богове”, наречени “кабири” или “идейски дактили” (и техните потомци - курети и корибанти), чиито имена са тайни и чиито характерни особености са държани далече от непосветения. Те били могъщи богове-покровители, към които се обръщали за помощ в земеделската дейност и при пътуване по море. Според аргосецът Акусилай Камилос е син на Кабейро – дъщерята на Протей и богът-ковач Хефест и от него произлизат трима кабири и три нимфи кабириди, чествания на които били устройвани за всяка троица поотделна на островите Лемнос, Имброс, в някои градове на Троада и дори в Мемфис. Когато говорят пък за “идейските дактили”, някои писатели разказват, че те били първите заселници по ниските склонове на планината Ида във Фригия (вероятно идващи от сърцето на Балканите), първи открили обработването на желязото и други неща полезни за живота. Били петима братя (мъже) и сестри. Името им буквално означава “палци”, защото десетте първи дактили се появили по времето на предродилните контракции на Рея, когато тя забивала пръсти в земята (Гея). Те били чародеи и жреци на Майката на боговете и първи, освен стоманата, открили и огъня. Именно точно тези характеристики – “стомана” и “огън” откриваме и при двамата светци, като братя-ковачи. Според някои автори в старобългарския и близките нему сродни езици името “Андон”, означава именно “стомана”, а Атанас (букв. “безсмъртният”) би могло да предположим, че е по тясно свързан с огъня, особено с проницанието му да създаде ковашките клещи по подобие на кучешките крачета. Тук имаме една мисъл (огън), която създава една цивилизационна идея, по подобие на Хурса/Хефест, който създава оръжията и необходимите цивилизационни пособия на боговете. Но тези разделения на материя и дух (мисъл) – стомана и огън са условни, тъй като и двамата “светци”, поради своето братство и близначество обладават и двете страни. Пример за това е тяхната “диоскурна” – близначеска природа. Тук можем да потърсим връзката им и с Диоскурите – “синовете на Зевс”, двамата братя-близнаци, които имат една майка Леда и двама различни бащи. Баща на Кастор е спартанският цар Тиндарей, а на Полидевк – явилия се на Леда преобразен като лебед Зевс. Единият е смъртен, а другият безсмъртен, и неговата характеристика съвпада точно с тази на “свети Танас”, чийто превод означава точно “безсмъртният”. В крайна сметка ние, отново се сблъскваме с опозицията “материя-дух”, “тленност-нетление”, “ смърт-безсмъртие”, само, че тук тези опозиции не са в противостояние, а в споделяне на безсмъртието, защото именно това е същността на близначеството. Жертвата на безсмъртния брат-близнак към смъртния е изразена у нас в обреда “побратимяване”, който се извършва на Андонов и Атанасов ден. С него се сродяват двама души, които не са кръвни роднини. Но с ритуала те стават като братя или като брат и сестра. Побратимяват се и като обредно спасение от болест и смърт. Побратимите и посестримите почитат това родство до живот. Побратимени мъж и жена не могат да се влюбват и женят помежду си, но винаги ще се подкрепят и почитат. За техни покровители се считат , именно двамата светци. Самият акт като тайнство е много рядко споменаван в дитирамбите за тези два пазника, а по същност, той е уникално неповторим, защото надхвърля обичайните разбирания за взаимоотношенията между хората, далече надхвърля кръвните родови връзки и традиционните разбирания за взаимоотношенията мъж- жена. Акта на побратимяване би решил редица съдбовни конфликти от личен, интимен характер между мъжът и жената, без да се стига до утежняване и критична точка в тези отношения. Този уникален акт и обред, ние сме го забравили, но идва денят, в който той трябва да бъде върнат в душевния бит на българският народ. Побратимяването – това е да споделиш огъня си и чрез него да изгориш тегобите на миналото.
Конната характеристика на двамата братя близнаци – Диоскурите (да излизат и двамата от подземното царство препускайки на бели коне) е най-ясно изразена при “свети Танас”, който на бял кон се качва на планината, за да извика лятото, докато при Андон, тя е забравена и затова неупомената или може би, не и е било толкова предавано важно значение през вековете. Самото изкачване на планината от “свети Танас” на кон е посветителен акт, който изправя тъй да се каже вертикалната ос на комуникация между Небето и Земята и преодолява гравитацията на земното притегляне. Върхът на планината е именно мястото, където Небе и Земя се срещат и сливат, там е светилището (нетера, гумното), където се решава бъднината на земния бит. Там трябва да се чуе, какво ще каже Небето и да се изрече към Земята. Това не може да го направи смъртният Андон, но може да го направи безсмъртният Танас, защото само той може да отиде до Зевс и да поиска да сподели безсмъртието с брат си. Разбира се, че в този акт на изкачване на Планината на бял кон, веднага ни отвежда към образа на Героя-Конник ( Крал Марко), но в своето свещенодействие тук, той не използва технически пособи – мечове, копие, боздугани, тояги и секири. Той използва само Гласа и Словото като такива. Тук вече много тънко е изразена демиургичната, домоустройстваща същност, която управлява планетната еволюция и ритми, въплътена в образа на “свети Танас”. Самият акт на свещенодействието е “викане”, а не “довеждане”. Именно, както Атум нарушава тишината на обгърнатият от мрак предсътворенски живот в студените води на Нун, издига се над тях, вдига ръце и произнася вълшебно заклинание, което издига от водите първичния хълм Бен-Бен или пък Нефертум в образа си на Хепер, ще се изкачи на най-високата четвъртита колона (древния образец на обелиска), за да създаде от собственото си сърце Су и Тефнут, така и “свети Танас” трябва да се изкачи на планината, да изрече Словото, което ще наруши смълчаността на зимата и създаде динамиката на силите, които ще доведат лятото. Тук трябва да отбележим, че така наречените “дактили”, освен металургията, математиката, ритъма в музиката, донасят и така нареченото “ефеско писмо”, което е било напълно лишено от смисъл за гърците и представлявало магически заклинания, които имали сила, и придавали сила, само и когато точно и правилно се произнесат на глас. В този ред на мисли става съвсем ясно защо “свети Танас” - “вика лятото”. Самият акт на сваляне на кожуха и обличането на копринена риза, преди изкачването на планината символизира идеята за промяната, обновлението, метаморфозата на настоящия свят и събуждането на огнените сили, които трябва да извършат прехода “зима- лято”. Съвсем ясно става тогава, че коваческата характеристика на двамата светци, не е никак случайна. Това се потвърждава дори с факта, че в скандинавския епос Тор воюва ежедневно със своя чук Мьолнир с ледените великани – йотуните, за да не превземат те Асгард. Разжаряването на огъня, размекването на стоманата, придаването й на нова форма чрез огъня – това е изковаването на нова съдба, нова форма и състояние и нов път на настоящия свят. Самите искри от огъня са като слънчевите лъчи, които трябва да пронижат и стоплят сърцето на земните недра. Не е случаен факта, че келтските друиди са съхранили един древен наш празник, наречен със звучното име “Имболг” (Им болк), буквално “ в корема/в утробата – “празника на огньовете” или “празника на светлината”, в който ден чрез запалени факли, свещи, лампи, с рисуване върху тях на изображения на Слънцето се призовава топлината и пролетта, изпъжда се зимата и се възраждат слънчевите сили. Самия превод “в корема/ в утробата” твърде много ми напомня за десетките пещери-утроби пръснати из Родопите и цялата територия на България. Най-вероятно този празник е бил част от мистериалните свещенодействия там за раждането на Слънцебога. И според мен това е било първото му и истинско предназначение, преди да се свърже само със земеделския култ, с раждането на пролетните агнета. Още повече, че той е посветен на великата майка Бригит – богиня на поезията, лечителите и ковачите. Тези характеристики напълно се покриват с тези на кабирите или дактилите на Балканския полуостров, които са жреците на Майката на боговете. Още повече, че Бригит, това, вероятно е преобразът на Фриг, жената на Аудан/Один, и оттук наименованието на древните българи – бриги/ фриги. Според галските предания, ако тя иска зимата да продължи още, времето на Им–болг ще бъде ведро и слънчево, за да може да събере достатъчно дърва за горене (отново идеята за топлината и огъня). Ако времето е лошо, тя спи, следователно идва краят на зимата. Именно затова при нас, днес денят на свети Танас се именува “Среди зима”. Тази пряка връзка между ковачеството и Майката на боговете (Бригит) дава обяснение защо черквата “Света Богородица” и черквичката-грамада “Свети Атанас” в село Ситово, Родопа планина са разположени близко една до друга (на една ливада), и на една ос - изток-запад. Много интересен е и акта на създаването на сламена кукла на Бригит и обикалянето с нея по къщите на селото, вечерта на Им–болг, за да ги благослови богинята. Това е едно далечно ехо от праисторията в която стои създаването на керамични фигурки-изображения на Майката на боговете, вероятно със сходно предназначение. Интересни успоредици има между Антонов и Танасов ден и Им-болг по отношение ритуалните ястия. Празниците на Св. Антон и Св. Атанас били наричани още “сладки и медени”. Някога жените месели питки, намазвали ги с мед и раздавали по късче на съседи и роднини. Това е ритуал, за който се вярвало, че предпазва от болести и от чумата, като на Андоновден содена питка със сметана е оставяна на тавана – “за белята, за лелята”. На Им-болг при посрещането на Бригит във всяка къща са се раздавали сладки. Тук ясно прозират магическите лечителски обреди на кабирите/дактилите свързани с този ден, в който болестите се събират и тръгват по хората, но срещу тях стои магичната сила на лечителският обред, която ограничава зловредното им действие. Факт е, че на Танасовден се ражда чумата и той се явява неин покровител, но срещу нея стоят обредите за предпазване и умилостивяване. Тези свещенодействия, не се извършват днес, в България и е видно какви големи поражения нанасят болестите върху добитъка (шап) и хората и тази зима! Забравени са семейните служби в чест на светеца-покровител на фамилията, имота и стоката. Ако не искаме да ни покосяват болестите, никога не трябва да забравяме магиката на свещенодействието на Андонов и Атанасов ден, никога не трябва да забравяме Им-болг! Защото заболяванията са следствие отделянето на отровата, която неизбежно се появява при смяната на ритмите ( “зима-лято”), както в нашия, така и в природния организъм и тя трябва да бъде абсорбирана и обезвредена по някакъв начин. Изкачването на планината, т.е. изправянето на вертикалната ос, може да се приеме и като акт на издигане към точката на зенит на съзвездието Плеяди, играещо голяма роля в нашата древна календарна традиция. Когато то бъде издигнато в най-високата точка, се създава отваряща ос, стълба от небето към земята и от земята към небето, по която може да се качи душата на посветения, за да чуе Божиите слова и да изрече посланието им. В нашата календарна традиция е известно “противопоставянето”, опозицията на Илинден и Танасовден. Kато два дни фиксиращи “средата на лятото” и “средата на зимата”, симетрично разположени, те бележат двете точки на най-високото и най-ниско положение на съзвездието Плеяди. На Илинден те са във върхово положение преди изгрев Слънце, а на Танасов ден са във върхово положение след залез Слънце. Свети Илия (също огнен персонаж) в случая е свързан със Световната планина, точно тази, която Свети Танас, трябва да изкачи, за да повика лятото, в което е “царуването” на свети Илия. Върховото положение на Плеядите след залез Слънце на Танасов ден, отваря канал с очистителна и лечебна енергия, която може да бъде използвана за нихилиране на земните отрови. Затова на него ден за предпазване от болестта (чума) жертват черна кокошка и раздават специален обреден хляб. От черната кокошка (или пиле) в Тракийската област приготвят обредно ястие и го раздават заедно с хляб. Вярва се, че перата на закланата птица имат лечебна сила, че „от черното пиле болките бягат". Няма нужда да уточняваме, “черната кокошка или пиле” са Плеядна символика. Птичата символика на Танасов ден, обаче не спира дотук, а умело се вплита в растителния култ, в който централна роля играе перуниката (богиша, калугерица), която е едно от цветята в празника Им-болг, т.е. посветено на Бригит и е цветето, съставляващо венеца на Изида, станал причина Нефтида да забременее с Анубис. Зимният св. Атанас е точно магът, който превръща цветята в птици и пеперуди, т.е. трансформира и свързва земното (в лицето на растителния култ) с небесното (в лицето на птиците и пеперудите). Легендата разказва, че “веднъж, когато всички цветя поискали да се превърнат в птици и пеперуди, те избрали перуниката за свой представител. Изпратили я при Зимния св. Атанас – господаря на зимното слънце и студове. Перуниката помолила на светеца да даде на всички цветя крила и да станат разноцветни пеперуди.” Пеперудата е символ на душата на жреца/щамана в неговото пътуване към небето, към Плеядите , към центъра на галактиката. Един символ, който идва да ни спомни за тленността на нашето земно живеене и същността на нашето небесно жителство.

Няма коментари: