събота, 25 юни 2011 г.

ЗА ПАМЕТНИЦИТЕ НА ДУХА

След големия цирк настанал в българското обществено пространство, вследствие изографисването на паметника на съветската армия и разгорелите се дебати след това - “за” и “против”, време е, да се каже нещо по съществено за паметниците в българската история, въобще. Оставяме настрана противопоставянето “русофоби”, русофили”, а също така появилата се либерална среда, между тях, която нито “филска”, бито “фобска”, има друга визия, защо даден паметник не трябва да бъде разрушаван, камо ли оскверняван.
Първом, паметниците в България, бих ги разделил на две основни категории – паметници на Духа ( в които има и неръкотворни) и паметници на световните идеологии и системи. Вторите в България, са определено много повече от първите. Паметникът на Духа визира естествения еволюционен процес на националността, всичко онова, което тя е достигнала със собствените сили, развивайки своите самобитни ценности, паметниците на идеологиите са следите на онези световни доктрини, вклинили се в народностното българско съзнание и профанизирали, спряли или изменили естестествения му еволюционен процес. Можем да кажем, че имаме един паметник на Духа, когато ние, като народ, като националност сами правим и пишем историята си. Този паметник е символ, който храни съвестта и съзнанието на последващите поколения и създава традиция, вдъхновяваща творчеството развиващо и изграждащо националността. Казваме, че имаме “идеологически паметник”, когато сме загубили свястта и самобитността си, а оттам възможността да творим своята собствена история, и нашата история се прави и пише от други. За съжаление при нас, навикът друг да прави и пише историята ни, се е вкоренил толкова дълбоко в психологията ни, че се е превърнал в “табиет” и непоправимо е увредил зрението ни. Вътрешното зрение. Затова идеологическите паметници приемаме като част от историята си и неистово ги браним от всякакво посегателство и осквернение, особено, когато смятаме, че господството на дадена идеология е била светла страница в нашия исторически и житейски бит. Но това съвсем не е така, идеологическите паметници за разлика от паметниците на Духа са загуба на историчност, един израз на безвремието в историята ни. Това са моментите, в които ние не се изграждаме като народ, а изпадаме в подражателства на доктрини и народи, които ни унищожават – физически, психологически и духовно. Затова много често идеологическото самоопределение надделява над народностното. Какъв си? Аз съм комунист, аз съм демократ, аз съм либерал, аз съм земеделец... чуват се отговори. А българин ли си? Този отговор, не е еднозначен. Днес някои казват: аз съм славянин, други – аз съм американски гражданин или гражданин на света, трети – аз съм турчин. Тук вече е налице една асимилация на народността, загуба на национално самосъзнание и свяст.
Затова, ако трябва да водим дискусии, какво трябва да се прави в България с идеологическите паметници, които демонстративно и крещящо се налагат в полето на зрението и битието ни, отворът на тази дискусия е един – да се разрушат без остатък, защото те не са част от историята, а са загуба на историчност. Да не загубиш историчност е по-важно от това да имаш история, която те унижава! Затова пемтниците, които свидетелстват за това, как други са ни правили историята, трябва да бъдат разрушавани безмилостно и без остатък, защото са лош пример за поколенията. Трябва да останат живи единствено паметниците, които показват как правим историята, за да възпитават положителен национален импулс в подрастващите и коренуват националния нихулизъм. Само, този, който може да прави историята, има бъдеще, на когото му я правят, той само подражава и вегетира. Ето защо всички паметници на освободители, трябва да бъдат демонтирани и на тяхно место да бъдат поставени паметници на Духа, и техните чествания трябва да бъдат масово отразявани. Останалото е национален нихилизъм, водещ до национален упадък. “Паметник на Освободителя” е своего рода национален нихилизъм, не чувство на признание, коленопреклонението пред него не възпитава и не дава на бъдещите поколения един нов хоризонт, а пренася върху тях робската психика на предишните. Това е един много тънък психологичен момент, затова управляващата върхушка не демонтира нито един паметник на “Освободителя”, дори допусна възможността да бъдат изграждани паметници на Османската империя в 21 век в България. Защо? Отговора е много прост. Тези паметници са част от средството и енергията за управлението на масата. Идеята да имаш винаги освободител, който да идва и да те спасява, когато изпаднеш в беда, да не разчиташ на собствените си сили, да се чувстваш винаги малък и нищожен, за да имаш нужда от покровителство, това е част от голямата робска верига, която управляващата юдовърхушка много елегантно налага на масите в третото хилядолетие. За управляващите,.ако народът започне да прави история, те стават излишни, за тях е удобно, друг да прави историята, за да могат, те да управляват. Затова идеологическите паметници в България седят по села, паланки и градове, а паметниците на Духа липсват. Те са като стълбове-излъчватели на подсъзнателно ниво, които врастват в съзнанието на подрастващите формулата на безпомощността и собствената незначимост да правиш големи дела, да правиш история. Правенето на история е оставено на някой, вън от теб, а ти трябва само да вегетираш и подражаваш. Не си способен на подвиг, не си способен за надмога на личното, за израстване. Ето защо, префасонирания паметник на съветската армия, независимо от кого бе направен, бе една отлична провокация, едно свръхгениално послание, един сигнал към нас, към нашето историческо самосъзнание. Той много елегантно подмени старата реалност с новата, за да се види, че двете са едно и също, че съветския комунизъм и американския империализъм, събрани в един паметник са две лица на злото за българската история и те ни лишават от правото на историчност и възможност сами да правим историята си. Време е да се събудим! Българската история не се пише от победителите, а от титаните на Духа, с които националния ни съвест прозира Бъдещето!

1 коментар:

Анонимен каза...

Всичко в обусловеният свят, има своето начало, апогей и упадък, така и материалистическата - комунистическа идеология и т.н. социализъм, идеология на "всичко против всичкото";грубо управляваният материалистичен "дух" - "всеки, който не не с нас е против нас"... пропита с кръв и насилие и че "религиите са опиат за народите"
във вулгарното си достълепие на "свобода, равенство, братство", роди своето хилаво и недоносено "отроче", но в предречието на съдбовността рухна за миг... в нищото, превърнало се в свой собствен олицетворено- роден "скелет" от пълзящата сянка на своя "гробокопач" - възпяващ в следният ден - възхвална песен за - Правотата - на своя досетнешен враг - капитализмът. Като не само се претопи в него, а с "мерзостта на запустението", в миг се превърна в негов - продължител!
Самовъзхваляващата се идеология на смазващият всичко и всички - огромен ботуш, който се превърна цървула на ежедневието, в нощта на своята идеология като "слънчев" ден признаващ единствено върховенството на - партийната диктатура, възхваляваща пролетариатът, че светлината и небесата бяха непостижимост, и неприложни, създаващи сянка на уж новия ред на тесноглавите, претендиращи не за "сиво вещество" колкото за сивотата в - непрогледният мрак - на ежедневието; и колхоза като единствен връх на "браздата" в че само държавното е единствената собственост, а всичко друго е с противното на "Бог" е от "лукавият"-високопоставените партийни лидери, издигайки се някак си с пълзене имащи се за неразделни братя-близнаци.
Неотделим принцип, чиито "душа" и "ум" е партията със своето прокажено и проядено одеяние, подхвърлящо трохи на народеца, с т. нар. "петилетен план" - стихийно и ограничено, дори до болка нескопосано,но стоящо в очите на слепците като връх и дори сами се самообожествяваха и идоли ставаха - на развития и зрял /като тиква/ социалистически ред.
Но тъй като всемирните закони им бяха непознати, те в своето заслепение се считаха за единственият закон - и сътворяваха /ако може да се употреби тази дума?!/, уж нови, но те си бяха до болка познати неща - обиталища на едни и същи - неодушевени тела!
Неподвижно и застинало в пясъците от пустинният ураган за "светло и безоблачно бъдеще", което се мъждееше между първичната инстинктивност на колектива, взимащо винаги "гениални" решения, режеща и посичаща всяка непреклонена главица, с това оскотялото скотодумно, животноподобното за "хлаб и зрелища" в Ленинският съботен ден... дан за партийният десятък!
Всичко се довеждаше до едно "жертвено животно", добичето, смазано от псевдонауката... колективното-тъпоумно доминира и... личност да няма, тя не е нужна, защото всичко това бе в сигурност на системата.
Това някогашно светло бъдеще, което се невидя сега налага своите "величествени" паметници - причини впоследствие да подхвърлят като "рудиментен зачатък" да си - откупим - достойнство, като ни вменяват всеки път нечия вина.
Но дали този откуп няма да се окаже "Еврейският сабат" - възложим на невежия и мъртвата буква на т. нар - "демокрация", в преповтаряне на една и съща идеология, че "човек, за човека е брат" - а всъщност е враг?!
Дали няма да се окажем пред Стената на плача и възжеланието си написано на "листче", продължаваме да спираме - епоптейното въззрение, било на личност, като нация и народ, и не се окажем пак пред тази стена на ридаещите и посипващите си главите с пепелта на осквернението, ненавестени и загубили - Светлината.

И накрая, дали е нужен паметник на съветската армия или не - нека се отсъди.

Дали е потребен - нека се провиди.

И дали още със своето съграждане не се е разрушил - от бъдността?!

Да бъде.


Таня Пандова