сряда, 9 ноември 2011 г.

ЗА ТАЙНАТА НА ПОБИТИЯ КАМЪК

Снимките към темата, тук
http://www.voininatangra.org/modules/ipboard/index.php?showtopic=3332



ЗА ТАЙНАТА НА ПОБИТИЯ КАМЪК
(Едно пътуване към село Побит камък и Медени поляни, Западни Родопи)

Най-накрая тази година да отскочим и до най-западните Родопи. Бях планирал поне 3-4 дена плътно в района на стопанство Беслет, но човек едно си мисли, друго става. Още повече, че трябваше да го направим, заедно с човек, който трябваше да дойде чак от Североизточна България, за което му благодаря много, и което си е срам и позор за нас от Пловдивска област, но от такива проблеми се оплакваше и Любо Цонев – транспорта. Трудно се намира човек, който е готов да се забие в дивотията, но пък виж, такива, дето ще гласуват за поредното антибългарско правителство, с лопата да ги ринеш! Както и да е, предвидените 4 деня, бързо се стопиха до ден и половина. За ден и половина, накъде...? Тогава реших, за половин ден, от които щяха да останат няколко часа, да отскокнем до Фотиново (Западни Родопи) и да се разтъпчем до Фотинските водопади, ей тъй, и ние да ударим малко през просото. Не си мечтах дори за Фотинското кале, нито за светилищата около село Равногор, срещу което от другата страна на язовира е село Осиково и любимия ми Модърски район. Нямаше време. Направиха ми впечатление на картата множеството скални масиви около водопадите и решихме да им се полюбуваме. Време за ръчкане около тях - никакво, затова им се нарадвахме съзерцавайки ги и на смрачаване, поехме пътя към селото, в което стигнахме по пълен мрак. Оттам до Батак, за да преспим и продължим на следващия ден към село Побит камък. Не е лесно да стигнеш от Батак до Сърница, все едно преминаваш гранична полоса. Пътят целия осеян в ями е истинско изпитание за западните автомобили и ти навява носталгични спомени за соц. возилата тип “танк”, които могат да минат навсякъде, а където не – с бутане. И тъй Сърница... ми кво да ви кажа, вие ще видите какво е там, един ден, когато отидете сами или когато ви го съобщят по новините. Но за село Побит камък табела няма, но има за село Медени поляни. Не я пропускайте тази отбивка, иначе отивате към Велинград. Тръгвате по нея и тя ви отвежда в село Побит камък. Побития камък е точно преди селото, черен път вдясно ви отвежда на широка ливада и вие навлизате в един съвсем друг свят. Все едно сте се озовали, някъде в Ирландия или където и да е другаде от този район. Но не сте. Вие сте в България. Насред ливадата е побит един добре оформен скален къс, а ливадата дълга и широка, все едно, е направена така, че да го подчертае, да ви насочи съзнанието към това, че това не е мираж или привидение. И че побития камък си е реален. А не би трябвало да бъде там. Това нещо е изсечено от близкия район, докарано е там, на ливадата, която е без нито едно камъче (истинска приказка) и побито на нея. Какъв ти природен феномен. И въобще, какъв е този грозен навик, да се наричат мегалитните наши паметници, природни феномени? Какво точно официозната ни соц. наука иска да скрие от нас? Затова напълно подкрепям Любо Цонев, който първи огласи в интернет пространството за него, и го подкрепям именно в неговата теза за напълно изкуствения произход на мегалита. Не само това, менхирът край село Побит камък е живото доказателство, че снимките не дават никаква ясна представа за енергийността на самите обекти. Друго си е да го видиш наживо. Наживо ти иде да паднеш и да се поклониш. Но когато ти е написано в туристическата брошура, че е природен феномен, е, как да паднеш и да се поклониш на някакъв си камък, ще те помислят за луд. Това са изкривяванията на дълбокия, вулгарен материализъм, с който е обременено съзнанието на българина.
Освен завладялата ме магичност на местото, това, което ми направи първо впечатление е, че скалния къс е обработван, но е обработван така майсторски, че да не загуби своята естествена природна сила, която съдържа и същевременно да въплъти мировъзрението на древните ни деди. Този начин на възприемане на света, тази върховна екология, която се е съдържала в мисленето им е поразяваща и неразбираема за рационалния ум на днешните им наследници. Наследниците днес говорят за екология, но не я разбират, камо ли да им бъде бит – Божието творчество да бъде изразено чрез човешкото съвършенство.
В крайна сметка каменния къс е оформен като фалос, който обаче не е демонстративен, а смирено изразен. Скалата е отнета в долната част на каменния къс, с което автоматически обикновения вертикален скален къс е превърнат в култов камък, отнета е и в горната част, като там специално е оформена така, че да бъде с анатомичната цепка, характерна за мъжкия полов орган. По този начин култовият камък е превърнат във фалос. Интересно е отнемането на скалата в средната северна част на камъка. Това отнемане е равномерно, като отрязано, без да се задълбава навътре в скалата, оформяйки по този начин един вид плоско каменно огледало. Това, което ще ви направи впечатление в основата на каменния къс е, че там в древността е имало кръг от побити камъни, оформяйки един вид кромлех около менхира, от които е оцелял само един камък, но в земята е останала следата от кръга в който те, вероятно са били наредени. Това нещо, не знам защо не е направило досега впечатление на никого. Така цялостия образ на култовото съоръжение е бил менхир с кромлех и е било уникално само по себе си.
Най-радостното е, че фалосовидната скала е достатъчно голяма, за да не бъде бутната лесно, какъвто е случая с менхира от село Груево, Кърджалийско, Източни Родопи, бутнат на земята, за да не създава мокри сънища в бита на кадъните и ханъмите.
И тук вече идва резонния въпрос. След като е фалос, защо е насочен право нагоре, към Небето? Именно тук е разковничето. Съвсем нормално е да се допусне, че това съоръжение е от времето, когато земята е била мъжкия принцип, а небето – женския. В Египет, това е отразено и най-добре съхранено именно в Геб и Нут. Там Нут, Великата Майка е Небето, а Геб – Великия Творец и Създател е земята. Поляритета тук не е обърнат. Небето още не е Баща, а земята – Майка. Полюсите на планетата, вероятно също. Геб най-често е изобразяван като полегнал на земята и подпрян на левите си хълбок и лакът, докато десните са леко приповдигнати, обърнат с поглед към земята, и е изобразяван в някои папируси с добре еректирал фалос насочен право нагоре към Небето (Нут), символ на неговата мощ. Представата за него в Египет не е еднозначна. Хелиополската космогония го представя като син на Шу и Тефнут и баща на Озирис, Изида, Сет и Нефтида и от него и Нут се зачева Ра (Слънцето). Двамата, заедно с Нут винаги за изобразявани голи. Неговото тяло е представлявало земята, от неговия гръб е избуявала растителността, а от ребрата му растял ечемикът. Според “Текстовете на Пирамидите” , той обаче е и земен цар, царувал като наследник на Ра. Друг, начин на изобразяването му е под формата на гъска (космическа гъска, великата крякаща птица). Свързван е със зеления и черния цвят. Той затварял душите на злите мъже и жени и не им е позволявал да се възнесат в небесата, т.е. той е играл и своеобразна роля на властелин на подземния свят. Защо трябва да се спомене всичко това? Защото Геб в първоначалните вярвания изглежда статичен, да, той е външно статичен, но е вътрешно динамичен, защото от него се ражда, изтича едно цяло поколение богове. Това негово състояние много ми напомня за състоянието на Абсолютното, което еманира само Себе Си, за да се огледа в самото Себе Си. Така се създава Вторият. Вторият именно е Асар/ Озирис. Близко е до ума и не знам защо не е подчертано, че Асар/Озирис е аватар на Геб, неговото динамично лице, което е вече и външно динамично, битийно динамично, има своя демиургичен израз. Не е случаен факта, че когато е разкъсан на 13 или 14 парчета, той е отново е заровен в земята, т.е. съединява се с тялото на баща си Геб и чрез неговата вътрешна сила (шакти) в лицето на Изида съединява отново тялото си, самосъздава се отново, за да възкръсне именно в онова състояние, в което е и баща му Геб – хоризонтално (външно) неподвижен с еректирал фалос, който наново е създаден от Изида. Тя се съвкуплява с него (както Геб с Нут), за да се създаде царствуващия на земята – Хор, докато Озирис, остава да царствува в подземния свят. Тук имаме едно изграждане на една нова йерархия на битието – една и съща Сила се себеразгръща, приема различни образи, метаморфозира, за да йерархира. Това е същността на Мистериите, да опознаеш Образите, да ги преживееш, за да влезеш в Същността.
Нека обърнем внимание и на Нут. Тя е изобразявана като гола жена, чието тяло е обсипано със звезди. Извита е като дъга, с лице към земята, опирайки се на четирите си крайници. Често е представена заедно с Геб, който лежи под нея. Искам да заостря вниманието ви тук. Точно както Нут е представена извита като дъга, с такава форма са и повечето антични каменни плочи-икони, изобразяващи, така наречения Херос, героят-конник. Такива са и отворите на старите ни фурни, това е йероглифът “Та”, който едновременно означава “Баща” и “Хляб”, а ние си го казваме съвсем просто на български “татко”, отворите на повечето скални храмове (гробници) из Родопите и други части на България. Вече се досещате кой е той. Това е втората ипостаса (лице) на Геб – Хор, който е “заменил” неподвижно хоризонталния Геб, а на трона – своя баща Асар/Озирис. Тази дъговидна форма е и първичния хълм Татенен, чиято цялост се символизира от неразделността на Геб и Нут, преди да ги раздели Шу. Дъговидната форма маркира свещеното пространство, в което се развива действието, в което се дефинира образа.
Неслучайно съдбата предостави на българската наука открития в европейски атракцион епиграфски паметник от България на “тракийския Херос”, чието прозвище не фигурира в традиционните описания на епитетите за тракийския Херос. Това прозвище се разчита като НРОY ZENKATPAЛЕОС, което на български се транслитерира като Херос Зенкатралеос. Епитет напълно непознат в описанията на тракийските хероси. В конкретния случай, вероятно херосът е отъждествен със Зевс като негово проявление. Прилагателното катралеос е от καθάριος -чист и ἔλεος -нещастие. В превод епитета се превежда като "очистващ злото, несгодите". Мисля, че по-добра характеристика на този, който избира коня пред лъва, и става Конник, за да победи и укроти злото в лицето на Сет/Тифон т.е. Хор не е давана. Този епитет е пряко доказателство, кой точно е скрит зад обобщеното понятие “тракийски Херос.
Интересно е да се проследи развитието на образа на Геб. Той неочаквано се открива в тайната наука на евреите – Кабалата. Това е съвсем естествено, тъй като те са били роби в Египет и са взаимствали това-онова от египетските вярвания. Там има един термин “гебер” или “гиберим”, което означава “могъщи хора”. Под тези “могъщи хора” се разбират именно великаните, описани в книга Битие. Но в египетската теогония, това е именно онова ново поколение богове – Озирис, Изида, Сет, Нефтида, което се ражда от Геб, т.е. когато търсим значението на побития фалос, то е именно това – създаването на едно ново поколение от богове, което води от своя страна до ново устрояване на света. Неговата функция е да разруши всички прегради и препятствия между небето и земята и отвори небесната врата, през която да слязат за въплъщение душите. Имаме ли, обаче, податки в района на стопанство Беслет и тази част на Родопите за открити останки от гиганти? По разказ на очевидец от село Ковачевица, такива са откривани при разораването на гробове в местността “Грамадето”, недалече от Никополис Ад Нестум, в която местност е открита и трикорабна базилика от елинистичен тип. Дори самото име на местността говори за това.
Имаме ли друг образ, който да има фалически функции и който може да осветли с още нещо наличието на менхира край село Побит камък? Да, такъв образ е Ерми-Тот или както е наречен още Хермес. В древна Гърция, той бил фалически бог на границите. Хермите били крайпътни маркиращи грамади от камъни, заменени от Хипарх с квадратен или правоъгълен стълб от камък или бронз, с бюст на Хермес на върха, обикновено с брада и еректирал фалос в основата. Това обаче е едно много късно негово изображение. Примитивните херми от планината Килен, в Аркадия, в която е роден Ерми-Тот били просто фалоси. В Атина те били слагани до къщите за добър късмет. Трябва да се отбележи, че Аркадия е първото преименуване на Пеласгия/Беласгия (или тогавашното звучене на името България) на името на кан Аркад, чийто потомък е Килен. Още по интересен е факта, че на езика на волжките българи, днес наричан “татарски език”, “килен” означава “снаха, невеста”. Но още по-съществени стават нещата, когато видим, че Килена е аркадийска нимфа, омъжена за Пеласг (епоним на древните българи на Балканите – беласгите), жена или майка на Ликаон, което идва да потвърди истинността на значението на думата на езика на волжките българи, в който явно са запазени много наши древни палеобалкански слова. И да покаже, че Килен е била не просто планина, а сакрална планина, където мистериите сливат мъжкото и женското начало. В Египет не съм срещал сведения Тот да е бил отбелязван чрез фалос, но тук пък имаме нещо друго интересно, една друга негова неизвестна страна – той помага на Нут да роди новите пет богове и всъщност се явява акушер на тази нова теогония. Ра – първият управляващ на земята проклева Нут да не може да роди децата си в никой ден на годината, защото се чувства несигурен за своите управляващи позиции (познат мотив). Нут моли за помощ Тот, който предизвиква Кеншу – богът на Луната да играе шах с него. А Тот (Тотю, Тотка) несъмнено е пеласгиец (древен българин), защото е роден на пеласгийска земя. По време на играта побеждавайки Кеншу и вземайки от “светлината му”, Тот направил пет дни преди започването и завършването на годината, в които във всеки един ден да се родят новите деца-богове. Този момент е знаменателен в цялата космогония и домостроителство, защото да вземеш от светлината на Луната и да създадеш допълнително ново време и пространство, т.е. да превърнеш светлината в ден е едно от върховите творчески актове на Сътворението. Той предполага не само едно разширение на време-пространството, едно разширение на Вселената, но визира и един нов момент във взаимодействието на двата спътника Земя-Луна. От този момент нататък, може би, Луната влиза в календара и започва да влияе върху него. И най-вероятно от този момент нататък върху култовите трикраки масички на късния неолит, календарът започва да се изобразява именно шахматно, а не чрез черти или някакъв друг способ. Това е важно да се отбележи, защото “играта на шах”, стои в основата на днешната цивилизация и както я разбираме днес е имала съвсем друго значение в своя първоначален вид на Балканите. В крайна сметка, важното, което трябва да се отбележи е, че макар, в Египет, Тот да не е изобразяван категорично чрез фалос или да не е съхранено това негово изобразяване, неговото свещенодействие е именно това, което прави фалосът – пробивът и създаването на нещо ново. И за да няма съмнение, че Ерми-Тот не е нито египетски, нито гръцки бог, а си е древен беласг (пеласг), нека се обърнем към платоновия диалог “Федър”, където Сократ говори за египетския бог Тот (Тевт) - създателя на изкуствата, които са: науката за числата, смятането, геометрията, астрономията, шашките, заровете и писмеността. Тези изкуства били представени на цар Тамус. Срещайки се с царя, Тот му показал своите изкуства и казал, че те трябва да се предадат на египтяните. Във "Федър" пише: "Самото божество се наричало Тевт, той пръв изобретил числото, смятането, земемерието, звездобройството, допълнително играта шашки, а също така и писмеността". Тези редове достатъчно ясно показват, кой е първоизточника на културата на египтяните и че тя е функция на древната беласгийска праисторическа култура на Балканите. За да няма повече празни приказки от редица титулувани учени – историци и археолози. Добре е да се помисли в посока на това, дали от прозвището на Тот или от другото наименование на Тот – Тевт, не идва народностното име и понятие “тевтони”. Това, което е известно за тях е, че са вероятно германско и северноевропейско племе обитавало според Страбон полуостров Ютландия на източния бряг на Северно море, които заедно с кимврите (кимерите) започват така наречената Кимврийска война срещу Римската империя. Този факт и твърдението на Георги Сава Раковски, че кимерите са нашите предци, показват, че полуостров Ютландия е само временно убежище за тевтоните, а прозвището на кимерите, най-вероятно произлиза от древното наименование на Египет – Кемет, което по произход, пък е от великия тархан на алпите Мар/Нар, който в своя преобраз на златогрив кон се е наричал Кеме, в древнобългарския епос “Сказание за Чулман”. Един от белезите, че тевтоните са били част от древнобългарската общност на Балканите е поведението на жените им, когато са пленени от римляните след поражението на тевтоните и пленяването на техния водач Тевтобод. Те първом убиват децата си, а след това се удушават една друга, за да не попаднат в ръцете на римляните. Нашата история, помни точно такива случаи на масово самоубийсто на българки, пред лицето на настъпващите турци, което е своего рода културен общностен белег за еднаква етническа принадлежност или сходство.
Така, след всичко това, стигаме до третия образ, който с широко изразени фалически функции, досещате се, това е Шива-линга или лингамът на Шива. Но преди да се спрем на него, трябва да кажем, че преди него, Ведите споменават нещо много съществено, неговия протообраз, който го предшества, наречен Стамбха или Скамбха. Какво е Скамбха? Скамбха е космическата колона, световното дърво, космическия гигант, опората на света, златния зародиш, изявата на всебитието – безначален и безкраен. А Атхварваведа го описва като скеле, което крепи космоса и създава нови елементи. Когато са искали да изобразят или покажат по някакъв веществен начин вечния Брахман, без образ и излишни атрибути, поставяли на мястото му, където би трябвало да бъде той или където е неговото проявление – Скамбха. Подобен начин на почитане на Бога е описан в зората на създаването на юдейското племе, което свидетелства, че вероятно е имал всеобщ планетен характер. Там има два основни момента, които си струва да бъдат отбелязани: съня на Иаков върху камъка, вследствие, на което се отваря Небето, изправя се небесната стълба, получава се откровение, което вещае създаването на юдеите като народ. Иаков отбелязва Божието присъствие на местото, като изправя камъка, върху който е спал и поливайки го с елей го нарича Ветил(Бет-Ел)– ‘Дом Божий, Врата Небесни”. Вторият случай е на планината Галаад, където Лаван и Иаков се помиряват. Иаков изправя отново камък като паметник, свидетелствуващ съюза, сключен между двамата, като свидетел за тоя съюз е именно Бог. Може би точно тази случка визира по късно Христос, когато казва: ‘Когато двама души са в мое име, Аз съм сред тях.“ Най-същественото, обаче в този акт е натрупването на грамада от камъни до него или около него (каквито наблюдаваме при много мегалитни паметници из Европа и примерно Кедареша в Хималаите) и каквото виждаме като традиция в древната ни вяра, съхранено в черквичките-грамади в християнския период, често съпътствани с побит камък/менхир. Тази грамада от камъни става съществен елемент от свидетелството за съюза, нейната задача е да ги предпазва от злото във всички негови проявления и върху нея те правят своя жертвопринос. Така Бет – Ел (Ветил) става фалоса или побития камък, в който обитава Бог. Но не можем да се съгласим с твърдението на Блаватска, че “Грубата и неприлична идея свързана с фалоса, не е индийска, а гръцка и предимно еврейска”. Това не е верно, това е древнобългарска идея ( а не гръцка или еврейска) и Девкалион и Пира след Потопа я реализират с цялата си мощ – хвърлят камъни зад гърба си, за да създадът наново човечеството. Нима побитият камък не е първия израз на превъплъщението на Бога в човек? (“защото, казвам ви, Бог може от тия камъни да въздигне Аврааму чеда.”). Важното в случая е, че сънят на Иаков легнал върху камъка, ни свидетелства именно за това негово предназначение – да отваря Небето и да манифестира Божието присъствие по един недвусмислен начин. В този смисъл за побития камък, може да се говори като за ключ, който отваря Небесните порти. Затова не е случаен факта, че, когато се говори за същността на Скамбха във Ведите е речено
Скамбха дава небето и земята – и двете,
и така скамбха дава небето.
Скамбха шестте обширни страни на света.
В скамбха всички светове се вместват.
И точно така е, Скамбха дава най-чистата и истинна представа за същността на Бога: «И видя сън: ето, стълба изправена на земята, а върхът й стига до небето, и Ангели Божии се качват и слизат по нея. И ето, Господ стои отгоре на нея и говори...» Господ тук пак е Неописуем, но е зрим за вътрешните духовни очи във виждането-сън. Но и тази зримост на Бога не води до неговото квалифициране и атрибутизиране, а само до получаването на откровение. Ангелите, качващи и слизащи са неговата Еманация (Саморазгръщане), и нейната пулсация (слизане и качване).
Ясно е, че космичната колона, космичния стълп е земното олицетворение и въплъщение на небесната стълба, която, обаче е и вътре в човека, това е централния канал Сушумна, по-който трябва да се изкачи Змията-Огън, за да стане на върха му Орел. Не бива да се забравят двата странични канала – отляво и дясно на Сушумна – Ида и Пингала. Така тези три нади, тези “три колони” в човека, са именно IYI и нищо друго. И е много важно как ще изпишете знака. Ако е IY има едно значение, като YI е с друго предназначение, защото тук имаме съчетаване на Сушумна с Пингала, а другото на Сушумна с Ида, но това е тема на друг разговор, но тези начини на изписване се срещат често в редица надписи от Североизточна България и в пещерата Магура. . В случая IYI играе важна роля при издигането на Орендата и с това можем да си обясним защо е поставян върху строителните материали – камъните на сградите, защото това е “божествения градеж”, така, както Бог изгражда човека и го оживотворява влагайки себе си в него. Ако отделите лявата колона от Y, т.е. каналът Ида, вие получавате руната ISS – замръзвам, но и изграждам.
Необходимо е да се каже, че стволът на дървото на живота в сефиротната кабалистична система, също се състои от три колони, олицетворяващи Строгостта, Равновесието и Милосърдието. Лявата и дясната – Строгостта и Милосърдието съдържат по три сефироти и символизират съответно женския и мъжкия принцип, а средната колона съдържа останалите 4-ти сефироти и символизира йерархията на душевността (съзнанието). Тя завършва с своеобразна куполивидна шапка от три дъги, символизиращи небето, пространството и непознаваемия свят. Тя много ми напомня на Т-образния стълб, върху когото, когато сложиш камъка или пирамидиона Бен-Бен, получаваш Анкх, символа на Живота в египетската традиция или на каменните гъби–колони от пещерата Магура и Белоградчишките скали, както и унищожения каменен стълп край Сопот. Трите стълба са свързани със зигзаговидна линия, наречена Светкавица, която вероятно символизира слизането на Божествената огнена сила от Кетер към Малкут.
В реда на нещата е да отбележим, че на нашата територия имаме два що годе съхранени Скамбхи – космични колони, това е стълбът край село Лесичери и падналата каменна колона, при девташларите край село Златна нива, недалече от Плиска. И именно тук трябва да се спрем на понятието “девташлар” (и още “ дикилиташлар”). Прието е например схващането, че “девташларъ” идва от
перс. dev - „гигант“, и тур. tas - „камък“, т.е. нещо като “гигантски камък. Позволете ми да се усъмня в това. Единствено може да се приеме за верно това тълкуване, ако се уточни, че това е камък, поставен от расата на гигантите (великани). Има още един по-точен превод и той идва от думата “де-дев-дева”., която означава: 1. Брахман във формата на бог личност; 2. означение на боговете, които се намират на по-високо ниво от хората, но въпреки това са смъртни; 3. допълнение към имената на Просветлените, които са осъществили бога. От тези три значения, става ясно, че “девташлар”, трябва да се разбира “Божия камък”, като съвсем не трябва да се изключва, втората дефиниция за “боговете, които се намират на по-високо ниво от хората, но са смъртни”, защото легенди от Плиска го потвърждават. Според тях камъните са носени от великани и са оставени там, където ги заварила заповедта на владетеля в Плиска. Градежът на двореца в столицата бил завършен и така камъните се оказали излишни.Друга легенда казва, че камъните са носени на гръб от жени-великанки и са подредени от тях. Те ги изоставили защото чули, че им горят къщите в Плиска и бързо се втурнали да спасяват децата си. На подобни легенди трябва да се обръща подобаващо внимание и да не се минават с лека ръка от титулуваните учени, защото те ясно и точно показват праисторическия им характер, както и древността на град Плиска – от времето на гигантите! И тук нека си спомним отново идеята за фалоса на Геб и геберимите (да не се бърка с гербери).
Много е важно да се обърне внимание на първата дефиниция за “дев/див/дева”. Там където човекът и Бога се срещат чрез девташлара се създават процеси, които неименуемо водят да антропоморфизацията, до очовечаването на Абсолютното. Не само защото от камъка след Потопа е създаден отново човека, а и защото Божието присъствие е чрез него, Божието Проявление е чрез него и така то става присъствие на Личност, а не на Абсолют. Постепенно идеята за менхира като ключ за отваряне на Небето се губи и се превръща в паметник за поклонение и за изображение на Божеството. А когато то почне да се изобразява, значи е изтъняла връзката за прекия контакт с Него, но пък човека започва своето самостойно изкачване нагоре, както ангелите по небесната стълба в съня на Иаков. Не е случаен факта, че именно “хермите” губят своя фалосовиден облик и започват да се изобразяват с човешки образ – образа на самия Ерми-Тот. Фалосът му вече не е 90% изправен, а е вече наклонен под ъгъл, превърнал се е в чист мъжки атрибут. Така постепено от Бог във формата на личност (фалоса), чрез девташларите започват да се изобразяват, боговете, които са смъртни, но на по-високо ниво от хората (така се създават кромлеците с побит камък в центъра им), за да се стигне във времената, в които повечето от тях стават дървени и изобразяват починалите роднини или воини. Така се създават балваните (болван) и каменните баби (балбалите), а впоследствие оброчните кръстове с антропоморфна форма. И тук да се върнем на лингама на Сива/Шива, който в Санкхя традицията означава “това, което има отличителни белези” или “белег, знак”, а . Самия неличностен Брахман, обаче няма отличителни белези, но в ипостасата си като Сива/Шива, той може да бъде описан, характеризиран и дефиниран, може да бъде усвоен. “ И когато казват за “това, което има отличителни белези”, Санкхя разбира човешката личност, състояща се от висш ум (*буддхи), Аз-факторът (ахамкара), низшият ум (манас), петте познавателни сетива (*джнана-индрия) и петте сетива на действието (*карма-индрия). Виждаме колко близо е това схващане до пълното представяне на Бога като човек. Майтраяния-упанишад (6.10) прилага термина линга към цялото мироздание, простиращо се от първия принцип (махат) до „особеностите" (*вишеша). Тя го противопоставя на линга, който е „без първопричина", т. е. на самата невъобразима 'Реалност. Линга без първопричина, самата невъобразима Реалност, това е всъщност самата Скамбха.
“Терминът линга може да обозначава също фалос или, чрез разширяване на смисъла, космическият принцип на Сътворението. Поклонението на Всевишния чрез символа на фалоса датира от Индско-Сарасватската цивилизация. Отрано Шива се свързва със символа линга и неговото почитане. Той е най-често срещаната емблема на боговете."Лингаятасите, едно разклонение на *шайвизма, носят миниатюрен линга като амулет. Метафизически линга обозначава невъобразимата сила или мощ на съзиданието преди Сътворението на света. В своята Тантра-алока (5.54) големият учен и адепт Абхинава Гупта обяснява думата така: „Цялата тази [вселена] се разтваря (линам) в това, и цялата тази [вселена] се възприема (галяте) като пребиваваща вътре в това". По същия начин Амараугха-Прабодха (55) предлага следната етимологична дефиниция: „Където движимото и недвижимото се разтварят чрез силата на лая, това е [известно като] линга".
Както виждаме тук линга също е схващан като “невъобразимата сила или мощ на съзиданието преди Сътворението на света” и се търси неговото присъствие вътре в човека, а то е и Божие присъствие
“Чрез вселенския закон на съответствието „както горе, така и долу", космическият линга има също своето съответствие вътре в микрокосмоса на човешкото тяло. Така текстовете на тантризма и хатха-йога описват преживявания, включващи сияйна светлина, която може да бъде видяна в различни психоенергийни центрове (*чакра) на тялото. Например Брахма-упанишад (80) говори за три типа линга, които следва да бъдат направени обект на медитация: (1) адхо („долна")-линга в основата на гръбнака; (2) шикхин („връхна")-линга в горния край на централния канал (* сушумна-нади); и (3) джйотир („светлинна")-линга, разположена в психоенергийния център на челото. * Сиддха-сиддханта-паддхати (2.4) споменава за пламък във формата на линга в сърцето.”
Ясно е, че Упанишадите и въобще цялата индуистка концепция не възприема Линга просто като веществен култов символ. Тази груба материална представа отсъства при тях. При тях Линга е обект на съзерцание, чрез когото човекът се слива с Шива, с Божеството - като личност или като безличната невъобразима Реалност. Toгава не сме далече от вероятността в древността фалосът като израз на Божието присъствие и проява да е бил съзерцаван от жените, които искат да заченат и родят дете от Него. По този начин са се раждали богочовеците, царете, героите. Така се осъществявала първоначалната хиерогамия, свещения съюз между небето и земята. Именно затова в Махабхарата (12.195.15) линга е средството, или тялото, на превъплътяващата се душа. Тук трябва да се спрем, за миг, защото това е потвърждение на онази първоначална функция, която говорихме за побития камък, да отваря небето и да вика душите за въплъщение. Затова тук в индуистката традиция има още един термин “линга-шарира” – “тяло на отличителните белези” или ефирния, етерен протообраз на физическото тяло, което се създава преди него, поддържа жизнения му статус по време на съществуването и умира с неговата смърт.
Линга-чакра пък е термин, който означава „колело на фалоса", известно също като линга-стхана („място на фалоса"); и е рядко срещан синоним на свадхищхана-чакра (второто колело). Свадхищхана чакра ("център със своя основа", от сва и адхиштхана) е разположена в енергийния канал Сушумна, в основата на гениталиите. Тук трябва да отбележим, че на някои от девташларите край Плиска в основата им са изсечени знаци. Тези знаци вероятно имат връзка с издигането на Орендата по космичната колона/стълб - Сушумна. От центъра на чакрата излизат шест нади или цветолистчета (шестлъчна розета), нейна символна форма е полукръгът, цвят-белият, зародишна сричка ВАМ, божества Вишну и Ракини като негова шакти (Ракиня). ‘Който се концентрира върху тази чакра и медитира върху девите (божествата), няма страх от водата и владее в съвършенство водният елемент. Той добива различни психични сили, интуитивно познание, власт над своите сетива и познание на астралните същности. Изчезват страстите, гневът, жаждата, заблудата, гордостта и всички видове нечистота.Йогинът става победител над смъртта. Виждаме какво се постига, когато се съзерцава Линга Стхана, “мястото на фалоса”. Може би конструкцията на каменен фалос с наредени камъни в кръг около него или побити такива е възможно да е един вид изобразяване на тази втора, но важна чакра в пътя на човешкото усъвършенстване. Имам усещането, че някои каменни конструкции в Източните Родопи, наречени “линове”, не са никакви линове, а всъщност олтари на йони, където е “мястото на фалоса”. По форма те доста приличат на индийските каменни йони олтари. Особено е важно, обаче, управлението и овладяването на водната стихия, водния елемент. Това е пряко свързано с местото където е менхира в село Побит камък. Самата местност, самата ливада, където се намира Побития камък се казва “Азмако”, демек “мочурливо, заблатено място” и това наистина е така. Мястото е пълно с подпочвена вода.
“На около 7 км от селото, т.е. между Побит камък и село Медени поляни на левия бряг на река Доспат се намира каменна фигура, която прилича на голяма изправена жаба. Тя е само на 5м. от шосето и лесно се забелязва. Има височина около 3м. В реда на геоложките феномени може да бъде класифицирана в групата на побитите камъни, защото стои изправена и няма връзка с коренната скала. Всъщност тя почти не е забита в земята, а е закрепена в основата между по-дребните скални отломки. Природата си е направила малка шега, като я е оставила в малко нестабилно равновесие. "Жабата" представлява къс от едрозърнест, светлобоен гранит, процепен от бели аплитови и пигматитови жили. Една от аплитовите жили "препасва" снагата й и внася хармония във фигурата като в добре изваяна скулптура. Лишеите и мъховете по "главата" и "раменете" показват, че тя е тук от дълго време. "Жабата" е скромна забележителност, но на фона на зеленината покрай реката и в обкръжението на стройни борове прави много приятно впечатление.”

За съжаление, въпреки указанията, които получихме в село Побит камък за “Жабата”, при първо търсене, не можахме да я намерим,а след това не остана време, тъй като се стъмни. Това, което знаем от описанието е, че тя се намира в самата вода на реката, вляво от пътя от Побит камък към Медени поляни (респективно вдясно, когато идваш от Велинград). Ясно става от по-горната информация, че тук е в наличност втори побит камък, квалифициран отново като природен феномен и то скромен. И може би дълго време ще бъде схващан като такъв, ако река Доспат нямаше и други две имена Рата и Сура. Индо-египетските паралели на определени топоними са твърде буквални за този район, където са се запазили, за да бъдат пренебрегвани с лека ръка, но това състояние на духовна и научна слепота на нашата официозна наука ми се струва, че ще продължи вечно и ще си остане все така зловещо. Според някои, Сура е «тракийска» дума и значела «река». Аз пък не вярвам дедите ни да са толкова опростенчески в мисленето си, когато дават име на река да я кръстят просто «река». Освен Сура има още една много близка до нея дума и това е Суря, а това във индуистката религиозна традиция е богът на Слънцето или самото Слънце като източник на светлина и топлина (в прекия и преносен смисъл) с още прозвища Савитри и Адитя. Макар, че Савитри е сила отвъд Слънцето във Ведическата система, ние ще го разгледаме тук в близките отношения с него. Прозвището Савитри, идвало от корена «Су» - «възбуждам, стимулирам, подтиквам, тласкам» или той е наречен още «Възбудителят на всичко». Тези определения не могат да не ни направят паралел с издигането/ерекцията на фалоса. Но дали е само това? Все пак тук става въпрос за вода и река. Какво стимулира, подтиква и тласка Суря? Да се върнем на самата «Жаба», смятана за скален феномен, но която сама по себе си е един побит камък. Ако се вгледаме внимателно и посъзерцаваме над въпроса, съчетанието на менхир/побит камък с форма на жаба, директно ни отпраща към първоначалния бог на древноегипетската концепция на Сътворението – Ну/Нун, който е изобразяван като жаба или като човек с жабешка глава, а съпругата му Наунет като змия. В Египет за него няма построен храм или каменни изображения, но се е символизирал от свещеното езеро и подземните води. Уникалното в случая е, че между село Побит камък и Медени поляни е налице негов девташлар, а още по-уникалното е, че той е в самата вода/река. Подобен е и случая със светилището Ранули на южното ни черноморие, чието име според някои, идва от латинското ranula –малка жаба. Мегалитна скулптура на такава жаба, готова за скок е уникално изсечена в близост до така наречената «Къща на оракула», но не знам защоп никой не я е забелязал и отбелязал! Още повече находки от нефритови жабоподобни амулети, повечето зелени на цвят (какъвто е цветът на бог Ну!) са намерени най-малко в 7 селища на наша територия, датирани от ранния неолит и халколита. След всичко това, резонно трябва да се запитаме: Какво стимулира, подтиква и тласка Суря? Самата бездна, самата неподвижна вода, самият първичен Океан, защото «Нун», означава точно това – водния първичен хаос, неподвижната предсътворенска вода, а Савитри е силата, която се носи над него, Духа Божи, който го подтиква, тласка, възбужда, за да се самовъзпроизведат от него Атум и след него Ра. Е, тогава не е ли предназначението на «Жабата» точно това, да увеличава възпрозводителните сили на водата, защото това носи плодородие и просперитет, не е ли този побит камък, всъщност ключ за управлението на водната стихия? Точно така. Затова е точно така «Су» - «възбуждането, стимулирането, подтикването, тласкането», създава Ра – изначалната светлина на света – Сура. Това е «Тапас-а» на индуистката традиция. И на много други космогонични доктрини, където изгревът и залезът на Слънцето са свързани с морето, океана, водата”. И «Книга на мъртвите” величаво ни го свидетелства: «Аз съм бог Ра, изгряващ призори от храмовете древни, както бог Ну.” Какво можем да кажем повече, освен, че “Савитри дарява дълъг живот на човека и безсмъртие на боговете (спомнете си Свадхищхана чакра) ; и забележете «водата и вятърът се подчиняват на нарежданията му; нито едно същество, дори най-великият бог, не може да се противопостави на волята му и той е Господар на това, което се движи и на това, което стои неподвижно. С окови е закрепил земята, укрепил е небето в безподпорното пространство. И той съблюдава твърди закони. Вечно в скута на Савитри почиват Бог, заселниците и всички народи». В египетските религиозни вярвания съществуват и “стълбовете на Шу (Су)”, за които в “Книга на мъртвите” е казано: “Небето, на стълбовете на бога Шу издигнато, на длъж и шир обхождаш... “ Тези стълбове са поставени в 4-те кардинални точки на времепространството. Шу (Су) има своя точен паралел в лицето на шумерския Ен-Лил (повелителят, господарят на въздушното пространство, на ветровете). Връзката тук не би била съществена за отбелязване, защото не сме си поставили задача да съпоставяме боговете, ако не съществуваше село Лилково в България. Ако на шумерски и оттам в иврита “лил” има значение на “вятър, въздух”, то в Лилково думата “лил” е забита в земята, отсечена и обелена (подострена) на върха борика. Така, както се побива камък или каквито са каменни обелиски в Египет. С побиването именно на такива обелени борики – “лилове”, възникнало село Лилково. Това извършил, според една от легендите за произхода на селото, брадварят Лалку, който побил на “Голямата вода” четири такива борики , по една във всеки ъгъл, а в средата на това пространство си направил къща и заживял там с един ранен в крилото орел, лекувайки го. Този акт на основане на селото, чрез изграждане на личния дом прилича на побиването на стълбовете на Шу (Су) в четирите кардинални точки на времепространството. Нещо повече, пет са точките на изграждане на свещения зикурат – четири ъгъла към четирите посоки и връх към небето, чрез който божественото било свеждано в света. Така Лалку изгражда своего рода Дом на Бога и самия той се превръща в божествен баща-родоначалник с божествени симво, в този дом - орелът. Това съвпадение е повече от необичайно, за да е случайно. Още повече, че самата еда за възникването на Лилково е повече и от уникална и директно ни препраща към образите на Шу (Су) и Ен-Лил. Чуйте я:

Село, село, Лалку – село!
Село градила вишна сила
Ни на небо, ни на земя,
На средок го съградила,
На средок – облак черен.

За диреци му редила – все йунаци отбирани,
За пармаци му редила – все девойки отбирани,
За пенджери му редила – все невести отбирани,
За чардаци му редила – все дечица отбирани

Че си викна вишна сила
Да я чуят там – на небо,
И на небо и на земя,
И на облак черен.
“Село, село, Лалку-село:
в бури Лалкус, да осъмваш,
в гръм и бури да замръкваш,
с бури, Лалку, да братуваш!!

Е, не е ли Ен-Лил бог на вятъра и бурите, владетел на пространството между небето и земята? Не е ли това и Шу (Су)? Не е ли съградено Лалку село, точно на небесната твърд, на етерното пространство. И не беше ли Ен-Лил причина за Потопа?
Интересното в случая с Шу (Су) е, че освен бог на вятъра, въздуха, атмосферата е и бог на светлината, без да е пряко символизиран със Слънцето, така както и Савитри в индуистиката традиция. Но когато се говори за Шу (Су) се казва, че “Слънчевият диск е неговият дом (спомнете си “крилатия слънчев диск” на шумерите с божеството в центъра му), през деня се появява в лъчите на слънцето, през нощта в лъчите на луната.” Името му в превод е "сух", “пресъхнал” "повехнал", "слънчева светлина" и "празен(Пустота)", но един от преводите е "Този, който се издига нагоре.”, което е пряко свързано с разделянето на Геб и Нут и създаването на пространство, в което да се създаде живота, планетният живот. Точно това е дало основание в книга Битие да се напише: “да се появи твърд, която да раздели небе от земя”. Тази твърд е именно Шу (Су), затова той е и символ на етерното пространство (Пустота, празнина) съществуващо между земята и свода на небето. От тази гледна точка, бихме могли да кажем, че побиването на каменна колона, фалос или просто изправянето на камък, символизира разделянето на земята от небето и създаването на живота и с това да приключим, ако финикийското название на Тракия не е “Ракхва” или “Ра-кхва”, което означава същото “етерно пространство, небесна твърд или един вид слънчева земя, земя на светлината”. Е, тогава не е ли Тракия земния израз на това нещо, не е ли всъщност и самата небесна твърд, за която се говори в книга Битие? И резонен въпроса е тогава, е ли е Шу (Су) просто един египетски бог? В така наречените “древногръцки митове” съществува Атлант ( на гръцки Атлас). Той е титан, син на Япет и океанидата Климена (или на Азия), брат на Менойтий, Прометей и Епиметей. Някои сказания го представят като син на Уран и брат на Кронос (Именно Кронос разделя баща си Уран от майка си Гея). Атлант принадлежи към божествата, появили се преди олимпийските богове, чудовищни същества с огромни размери. Участвал в борбата между титаните и боговете и наказанието, наложено му от Зевс, било да поддържа небесния свод с раменете си. В случая ясно се вижда, че въпросния Скамбха, върху който се държи цялата планета е антропоморфирано божество от предхождащите днешната човешка раса, раси на титаните-великани и че легендарните представи за побитите камъни като поставени от великани шествуващи по територията на България са просто една историческа истина. Такава е и легендата за Побитите камъни край Варна, които не са никакви природнообразувани камъни, а каменни колони.
Обикновено за родина на Атлант се посочва Далечният изток, при хесперидите. Други смятат, че живеел при хиперборейците. Херодот е първият, който описва Атлант като планина, разположена в Северна Африка. Приписват му бащинството на много деца: от Плейона на Плеядите и Хиадите, от Хесперида на хесперидите. Диона също е смятана за негова дъщеря. Негови синове били Хиас и Хеспер.
В други се говори за трима души с това име: Атлант от Африка, италийски Атлант и аркадийски Атлант, баща на Майа и дядо на Хермес. Атлант е и епоним на Атлантида.
Ние ще обърнем внимание на така наречения аркадийски Атлант, баща на плеядата Майа и дядо на Ерми-Тот, който най-вероятно е първообраза и на африканския и на италийския, защото знаем, че Аркадия е следващото име на Пеласгия/Беласгия (древното звучене на името България). Тогава съвсем спокойно можем да разбираме Атлант като еманация на Ра-кхва (Тракия), като част от нейната същност и да не се учудваме, че неговото име е станало епоним на Атлантида, в която Атлант царувал над централната планина и оттам упражнявал властта си. Тази идея за централната планина/връх е много важно да бъде разбрана от “корифеите” на историческата и археологическата наука, защото великолепния Дом-Светилище в местността Смиловяне между Копривщица и Стрелча е символ именно на това. Оставям настрана Кайлаш и другите азиатски успоредици. Трябва да се търсят не просто културните аналогии между нещата, а тяхната духовна същност.
Когато се говори за Атлант, казват, че Персей, връщайки се след убийството на Горгона, го превърнал в скала, като му показал главата на Медуза. Тук директно е указан произхода и начина на възникване на скалните игли, скалноизсечените менхири, каменните и скални колони, подсказан е произхода на скалните лица и антропоморфните форми на скалите, които всъщност могат да бъдат “вкаменените”, влезлите в камъка в едно соматично състояние, представители на расата на великаните и титаните.

По-късните времена представят Атлант като астроном, който предавал на хората науката за небето и затова бил обожествен. Това е напълно верно и засвидетелствувано на територията на България чрез графитите по каменния стълп “Мечока” край село Крагуй, Плевенско (умишлено унищожен), чрез които са записани били духовни и астрономически знания. Точно тук трябва да отбележим този факт, че подобни стълпове са служели за трансформацията на космичното съзнание в земно познание за себе си, света и всемира. И не са били никак малко на територията на България. Важна е и връзката на Атлант (Атлас) с Плеядите. Не е случаен факта, че във фолклорната ни астрономия има добре запазени две техни наименования - Стожери и Седмостълпци. Именно Златният стожер е оная централна ос, около която се върти небесната сфера. Тук отново имаме визията за вертикалния строеж на Вселената чрез изправената ос или стълп, но вече не с материални измерения, а енергийно-духовни. И тук трябва да се помисли, дали решетъчните построения и разположения на каменните девташлари около Плиска, отбелязани от братя Шкорпил, абсолютно сходни с тези от Карнак, Франция, не са някакъв вид календар или нещо друго свързано със структурата на времепространството, процесите, които протичат в тях и божествата, които ги ръководят.
Най-уникална в това отношение е легендата за Побитите камъни край Варна:
“Някога морето достигало до мястото, където сега са камъните, и се пазело от титани, които се подчинявали единствено на морския бог.
Наблизо се гушело малко селце. В него живеел млад мъж. Незнайно защо Бог му се явил и му разкрил своето име. Така младежът станал пазител на тази тайна. Бог му дарил вечен живот, но ако момъкът разкриел тайната, щял отново да стане обикновен човек и смъртта да го споходи.
Времето минавало. Веднъж момъкът съзрял една красива мома и се влюбил в нея, а тя в него. Тя била обречена за съпруга на главния титан. Младият мъж мислел все за девойката и решил да отиде при титаните и да измоли те да му разрешат да я вземе за жена.
Когато се явил пред титаните, те дълго мислили. Разбрали, че и девойката го обича. Решили да я отстъпят на момъка, ако им разкрие тайната – искали да знаят името на Бог. Младежът се чудел как да постъпи. Дал бил обет да пази тайната, но и много обичал момичето. Поискал един ден за размисъл. Преди изгрев титаните и влюбеният се срещнали на морския бряг. Той поискал те да застанат по местата, които той им посочи. Започнал да ги нарежда, а накрая казал:
Изписах името на Бог, като ви наредих в този ред. Бог гледал от небето. Ядосал се на титаните, че искат това от момъка и ги наказал. С първия слънчев лъч ги превърнал в камъни. Кой където стоял, там си останал.
А момъкът тръгнал по брега да търси любимата си. Срещнали се и се прегърнали, а в този миг под краката им избликнал лековит извор.”
Легендата, освен, че визира прехода от една духовно-културна раса към друга (лемурийската към атлантската), показва, че познаването и пазенето Името на Бога носи безсмъртие на човека. И си спомняме по какъв начин Изида изнудва Ра за да разбере тайното му и истинско име. Тогава се досещаме защо са старозаветните забрани да не се споменава името на Бога – с повод или без повод. Факт е, обаче, че чрез подредбата на титаните, момъкът край Варна изписва името на Бога и може би това е първия запис в човешката история на Божието име, а вкаменяването на титаните и превръщането им в каменни колони – стълпове го съхранява завинаги. Съвсем ясно става, че и разположението на девташларите, каменните стълпове и колони е запис, който съхранява духовни тайни. А прегръдката и сливането на момъкът с девойката, който създава лечебен извор е също един вид свещенодействие чрез побиване на свещен стълп. Нещо, което ни отвежда към легендата за Каябашкото блато, където Господ слизайки в малкото селце Босилково, на присмеха на празнично облечените селяни, той забива тояжката си в земята и изваждайки я с малкото си кутре предизвиква потоп, който затрива малкото селце и образува Каябашкото блато. Съвсем ясно е, че побиването на “тояжката” и изваждането е един вид свещенодействие с каменен стълп (побиване и изваждане, т.е. някакъв вид оплождане), с което се извличат подземните води с наказателно в случая за с. Босилково значение. Тогава можем да предположим, че огромния скалноизсечен фалос-менхир край село Ненково е имал точно такава функция – да управлява водния ресурс на река Боровица, която се вие точно под него или да свързва водата над небето с водата под небето. Едва ли, обаче, можем да твърдим, че в легендата за Каябашкото блато спасената вдовица с двете си деца, с взето на главата си решетно сито пълно с Квачка с пиленца е взаимстван от Стария Завет сюжет на унищожението на Содом и Гомор и превръщането на Лот в солен стълб, вледствие обръщането и назад. Тя може би е първоизточника на библейския сюжет. Квачката с пиленца сложени в сито на главата на вдовицата (Великата майка) и отправянето и на запад-югозапад от селото, към Мокренският проход (името, вероятно пак е свързано с вода) всъщност показва движението на съзвездието Плеяди на небето и пряко е свързано с управлението на водният елемент. Самото вкаменяване на Вдовицата с двете деца и Квачката с пиленцата в една определена точка на времепространството също не е случайно. Може да се предположи, че при това положение на Плеядите на небето, визирано с вкаменяването се отваря и извежда на повърхността подземната вода. Или в случая е налице доста по-сложно шаманско свещенодействие, при което Плеядите се “извеждат” извън естествения си път на Небето и се поставят в определена точка на времепространството, за да предизвикат разрушителното пълноводие, вързвайки се в това положение със съответния Златен стожар, в случая “тояжката на Бога”.
Едно трябва да се отбележи несъмнено, Вдовицата с двете деца, ситото с Квачката с пилетата на главата, не е друго, освен знака IYI с точка в центъра на чатала. Тази точка в центъра на чатала на Y-то е особена важна, защото явно символизира Плеядите или портата/вратата към тях. И тук нека отново се върнем на Ракхва – етерното пространство, небесната твърд, Тракия, чието ръкописно изписване Т на български не е нищо друго, освен три атланти – колони свързани помежду си, отгоре с един небесен мост, един друг начин на записването в двуизмерното пространство на IYI, срещано не само в египетската йероглифна система, но и в нашите стари храмове под могилите (Старосел) и дори на самия Акропол. «Ракхва» е Ра – кхва, а «кхва» или «кха» означава на санскрит «дупка, отвърстие» (може би преносно «небесна порта или прозорец») и с второ значение «етерно пространство», което е синоним на Акаша. Странно, но факт. Не само финикийския изговор, но и санскрита потвърждават тайната на Тракия като небесна твърд, като етерно пространство. Но «кха» е повече от това, «кха» ти дава възможност да влезеш в библиотеката на това пространство и да черпиш знание оттам. Затова побития камък е бил един вид духовно средище и читалище, където Небето е давало тайните си, а човекът се е учел и усъвършенствал. И тук вече е ясно, колко съм бил прав, когато настоявам нашата древнобългарска титла да се изговаря «кхан», а не «кан». Ама не било характерно, не било верно за нашия изговор, това може да се твърди само от посветеното невежество. Вие си имайте Кан, аз пък искам да имам Кхана Субиги, който може да взема от Небето тайните му и да ги прави хляб насъщен за народа си. Защото и «субиги»е именно «От Плеядите поставен, коронясан». А когато размените словореда на «кхан» получавате «анкх» - символа на Живота! Ето защо евреите крадейки доволно от шумерите “дървото на живота” и създавайки въз основа на него така наречената “кабала”, неслучайно нарекоха първата му сефирота Кетер, което означава Корона – Създателят и Коренът, Необятният покой и цялост и най-вече – Първичната точка. И казват: “Нечистата сила се нарича Царство без корона”. Странно е това тяхно мнение за короната, след като разрушиха всички царства и ги оставиха без корони, превръщайки ги в републики, доста странно е. Затова вие си направете изводите за същността на това, което се нарича “република”! Затова Кхана Субиги, това е онази велика Скамбха, която дава небето и земята, която вмества всички светове, която може да взема светлина от върховното етерно пространство лишено от качества, наречено Акаша, който може да държи в ръцете си Книгата на Живота със 108 златни листа написана от Ерми Тот! Тук трябва да кажем, че иконографията на Шу (Су), в която той държи небето отделено от земята (т.е. Нут от Геб), съответно с други две божества, застанали от лявата му и дясната му страна, не е нищо друго, освен знакът IYI. Модификация на същия този символ е и иконографията, в която той държи слънчевата ладия, изправяйки се с нея, а от лявата и дясната му страна са застанали успоредно един на друг двa лъвa. Знайно е, че такава двойка лъвове са именно самият Шу (празно пространство/сухост) и сестра му Тефнут (влагата), които са наричани “близнаците-лъвове-богове”. Два лъва успоредно един на друг, ние имаме в храма “Жаба могила” край Стрелча. Най-интересното е, че една от версиите за раждането на Шу и Тефнут е мастурбацията на бог Атум, който вземайки в ръка фалоса си, мастурбира в Хелиопол, създавайки тях двамата.
Подобна иконография на носене на божествената ладия с две ръце, обаче има и бог Ну. Цялата божествена Осмица (Огдоада) със Слънчевия диск в центъра (скарабея) е разположена на небесната лодка, повдигната от двете ръце на Ну, а от двете му страни стоят на колена две божества. Тук недвусмислено, отново имаме IYI. Трябва да отбележим, че в Египет, това е много ясно изразено. Още повече, там имаме една религиозна церемония, наречена “издигането на стълба Джед”, който според египтолога д-р Манфред Луркер представлявал исторически фетиш, чието значение още не било открито. Други изследователи смятат, че това е технически предмет, някакъв вид антена или трансформатор на енергия и може би имат основание за това. В крайна сметка Джед означава в древните текстове нещо като „гръбначен стълб“ или „гръбнак“, и се е намирал първоначално в Хелиопол. Още по-уточнено, това е “гръбнакът на Асар/Озирис”. Идеята за Джед като гръбначен стълб, като вертикална ос, не е далече от идеята за централния канал Сушумна (гръбначния нерв) по който се издига вътрешната огнена сила и от идеята за изправения гръбнак на човека, необходим за да получи диханието за живот. Факт е, обаче, че церемонията Джед се е празнувала ежегодно през месец Кояк (средата на ноември) и започвала винаги с жертвоприношение, което фараонът дарявал на Озирис, „владетеля на вечността“, както факт е, че богините Изида и Нефтида винаги са рисувани по стените на храмовете коленичили пред стълба Джед, посредством който общували с божеството Озирис. Ето тук имаме още едно доказателство, че побития камък/ стълб е средство за общуване с Бога, преведено на технически език – той е някакъв вид антена или комуникационно средство, с което се е общувало с определена небесна или звездна област. Трябва да отбележим, че най-вероятно първом Джед е бил “гръбнака” на Сет, а Озирис бил олицетворяван повече със своя фалос, защото в “Книгата за възлизане към светлината на Деня” (или Книга на мъртвите) е казано: “Гръбначният ми стълб е стълб на Сет. И моят фалос е фалосът на Озирис» . Вероятно когато Асар/Озирис чрез сина си Хор побеждава Сет, гръбначния стълб на човека става гръбначен стълб на Озирис. Това може би не е случайно, след като Асар/Озирис, освен бог на възпроизведствените сили на природата, свързан със земеделието е свързан още с водите на Нил и напояването на земята. Химна за Асар/Озирис, говори: „Те идват, водите на живота, които са на небесата.Те идват, водите на живота, които са на земята...О, Озирис!Водите се надигат, очаква ни изобилие.Времето на разлива е неминуемо, носи го реката която тече в тебе, Озирис. Нека боговете ти дадат да се възродиш под името Орион!“
В “Книгата за възлизане към светлината на Деня” има множество магични заклинания свързани с водната стихия и те никак не са чужди в египетския религиозен и духовен живот. Странното е при тях, че те не се отнасят само до любимите на учените земеделски ритуали и функции, а въобще до управлението на водата като елемент, за укротяване на нейните стихийно-унищожителни сили (потоп) или създаването на такива. Това са 57 ГЛАВА - «ЗА ДА СЕ ПРИДОБИЕ ВЛАСТ НАД ВОДИТЕ В ОТВЪДНОТО» и 58 ГЛАВА - «ДРУГО ЗАКЛИНАНИЕ, ЗА ДА СЕ ПРИДОБИЕ ВЛАСТ ВЪРХУ ВОДИТЕ», както и
59 ГЛАВА – «ВЛАСТ ВЪРХУ ВДИШВАНЕТО И ВЪРХУ ВОДИТЕ»; 61 ГЛАВА – «ВЛАСТ ВЪРХУ ВОДИТЕ НА НЕБЕТО». Там е речено:

«Ето ме препълнил и сторил да прелеят бездните,
та да избликнат водите на небето...
Те в техните пространства водни ме поемат
и затова под моя власт остават водите на небето.»

Глава 60-та е още по-откровена:

ЗА ДА СЕ ОТВОРЯТ ВРАТИТЕ НА НЕБЕТО

Вратите на просторното небе пред мен да се отворят!
Вратите на земята влажна
да са отключени пред мене!
(О), ето този бог велик на Нил небесен
с ритмите на Ра в съзвучие влиза...
О, богове, въздайте ми властта върху водите на небето,
защото, истина, в деня на бурите върху земята
ще съумея Сет да укротя, врага ми!

Това е своего рода заклинание за спиране на потопа, чийто код, според немския учен Валтер Папст и инж. Димитър Чиликов, намираме кодиран и в Ситовският надпис, край село Ситово, България. Още повече, че в Западна България, Софийско, съществува село Потоп, а в Северозападна България, село Сумер, което е Су-Меру – издигащата се насред водния хаос, космическа планина, от която се начева светоустроението и се овладява хаоса. Като такава е бил възприеман и връх Момчил (Свобода) в Родопите, на който навремето се намирали грамадни побити камъни, вероятно от праисторическо време и се допуща, че са служили за астрономически наблюдения, а от там и за предсказания. Не знаем какво е била конфигурацията на тези менхири там, защото вече са унищожени, но ако са били в кръг (кромлех), то е ставало въпрос именно за престолът на Бога и неговият двор – събранието на боговете, защото кромлехът с един побит камък в центъра и множество в кръг, представлява именно Съветът на Боговете – (Абсолюта с неговите Еманации), а в земно-материален план – Съветът на прадедите.
В обощение на всичко това, върху което съзерцавахме – побитите камъни, стълбовете, колоните, идва един любопитен факт, отбелязан в “Старини на юдеите” от Йосиф Флавий, който казва, че Сет/Сит и потомството му извели мъдростта на небесните тела, и построили "стълбовете на синовете на Сет/Сит".Стълбовете били два изписани с много научни открития и изобретения, най-вече в астрономията. Те са били построени от потомците на Сет/Сит въз основа на предсказанието на Адам , че светът ще бъде разрушен веднъж с огън и друг път с глобален потоп. Затова те имали за цел да запазят откритията, за да бъдат запомнени след разрушението. Единият бил изграден от тухли (кирпич), а другият от камък, така че, ако стълба от тухли се разруши, да остане този от камъка. Йосиф съобщава, че каменния стълб е останал в земята на Сирия по негово време.


...И тъй, все по-смрачаващото и облачно време ни принуди да преосмислим стратегията си – да спрем да се лутаме и да търсим “Жабата” и реших да качим някой връх. Защото не можеш да отидеш на планина, дори и за един ден и да не качиш връх. Къде, къде, наблизо..., на картата гледам, има един - “Кара кая” с обозначение, че има голяма скала и няколко други скали с южно изложение. Не се и поколебавам нито за миг, въпреки, че има някви си 2,40 км по права линия до него от шосето. Думата “Кара” не ме плаши, и ако за българомохамеданите, тя има някакво спирачно действие, с оглед на проклятие над мястото (както връх Анатема над Асеновград за християните), наясно съм, че върхове, местности и пещери с подобно име са маркер за древно светилище. Пътят спори и не след дълго се намираме в подстъпите на върха. Маркирането на върха от картата на джипиеса е една съвсем произволна точка, която се опитваме да достигнем катерейки се и макар, че го изкачваме, не намираме това, което търсим. След кратко лутане по билото, решаваме да се върнем. Нямаме много време и е рисково, залутването ни по гъсто обраслото било, доволно разорано от дивите прасета и замръкването ни там. Затова приемайки поражението си, слизаме и се завръщаме. Не така, обаче е мислил Господ. Той явно много е искал да видим Кара кая, дори повече от нас, искал е да се докоснем до нея. На половината път на слизане чуваме странен шум. На мотор “Иж” с угасен двигател към нас се спуска един от местните, от село Медени поляни, бивш горски. След разговор с него, разбираме, че сме се разминали не с много и не сме били далече от целта си. Дори нещо повече, той намеква, че върху скалата имало някакъв изсечен казан, малко повзривен от иманярите, но съществуващ и че заслужава да се види. Неочаквано за нас е желанието му да закара поне единия от нас там с мотора. Щяло да стане по-бързо и да изпреварим мръкването. Ако това не е Божия намеса, здраве му речи. Мятам се на Иж-то отзад и за първи път виждам достойнствата на тази стара соц. техника по черните планински пътища и пътеки. Иж-то гази навсякъде. И не след дълго, макар и с цената на солидно загряване, сме на върха, заедно с мотора. Изпреварили сме нощта и сега поне за миг ще се докоснем до едно от уникалните светилища на Западните Родопи – Кара Кая. На върха на скалата е изсечен огромен почти квадратен казан с размери някъде около 2,30/2 метра и дълбочина над 1 метър с доволно широк и дълбок улей, който извежда течността извън скалата. Преди него има изсечени 2 или 3 ботурчета (шарапани). Вдясно от казана, но до самия него т.е. в западна посока е имало изсечена звездна карта. Тя обаче е унищожена. От нея е останала само 1 дупка (звезда), а на другите, едвам се личат контурите, но не стават за маркиране с тебешир. . Може би, точно това е било унищожено, а не самият казан, който е в прилично състояние. Мащаба на картата ме кара да предположа, че става въпрос за определена звездна област или точно определено съзвездие. За съжаление, няма да разберем кое е то. По този начин на разположение на елементите, Кара кая прилича на мини модел на Козия камък, но неговия скален казан е определено по-голям. Всичко това е изсечено на една неголяма скална площадка, към която водят три “стълбички” тип “мечи ямки или стъпки”. Най-впечатлителното обаче от всичко е обширната панорама и огледност, която съществува на юг, изток и запад от светилището, т.е. съчетанието му с линията на хоризонта, а това е много важно за еманираната от светилището енергия и нейното разположение. Човек като застане там, не може да не се досети за Хор над хоризонта (Хар-ем-ахет) и за Хор над двата хоризонта (Хер-ахети). Може би това е дало основание на римските завоеватели, тук да изградят наблюдателен пост, защото към светилището е имало сграден фонд, който е бил прилепен към северната част на скалния масив и се е простирал на обширна площ след него. В разораното от иманярите като картофена нива тамошно пространство излизаха парчета от тухли и керамика от римския период. И това ми даде основание да предположа, че светилището е било превзето и осквернено от римляните и вероятно реорганизирано в наблюдателен военен пост. Впоследствие в интернет попаднах на изследванията на Марков от Благоевградския университет, в които е казано:

“ В два центъра - горе при скалистия връх с форма на пирамида и долу, при реката са били съсредоточени култовите действия в забележителното скално светилище "Кара кая", намиращо се при изворите на р. Вищерица в Западните Родопи. Керамичният материал се отнася най-общо към втората половина на І хил. пр. Хр. Скалните изсичания при върха са с кръгла и сърцевидна форма. Забележително е скалното изсичане с форма на конска челюст, както и това с форма на каменна ладия - насочена точна на запад. И двете изсичания представляват своеобразни скални олтари. Северно до естествената скална пирамида била прилепена архитектурна част, днес в руини и напълно унищожена от иманярската инвазия. “
(http://satrae.swu.bg/projects-and-discoveries/discover2.aspx )

Спускащата се тъмнина, не ни позволи да намерим скалата с форма на конска челюст и тази с форма на каменна ладия, но спътникът ми каза, че на запад имало още скали, които според него не били толкова интересни, но явно не е било така. Но така или иначе ние нямахме време за тях. Тези две скални изсичания – конската челюст и каменната ладия, говорят за две етапа в духовния живот на светилището. Първият, по-древният е свързан със скалата с форма на каменна ладия, която знаем е свързана с изгрева и залеза на Ра и пътуването му през Дуат, а второто – с идеята за Великия Конник, но това е само едно грубо предположение, а не заключение, защото, ако се обърнем към Ведите и Упанишадите, тази конска челюст може да ни разкрие съвсем нови, неподозирани досега неща. Едно е ясно, един ден, ние, отново ще се завърнем към Кара кая, към тази мистерията на Тъмнината, в която е скрит пламъкът на всяко едно Утро!

Няма коментари: