вторник, 3 януари 2012 г.

ВЕЛИКАТА ПЕРИСТИЦА

Албум със снимки, тук

http://www.voininatangra.org/modules/ipboard/index.php?showtopic=3359&st=0&#entry43311


Там където се срещат равнината и планината винаги възниква едно ново начало. Там небесният слиза, а земният се въззема. Именно такова място са северните поли на Родопите, където се намира великата Перистица. Може да ви се строи пресилено, но човек съвсем закономерно би я назовал така, когато я усети с цялото си същество. Въпреки, че е недалеко от голямата градска среда, Перистица си остава все така загадъчна, все така недостъпна и все така слабо позната, въпреки извисената си мощна каменна снага и фантастични скални форми, които ни напомнят за причудливия свят на Белоградчишките скали. Към всичката тая феерия от форми, мощ и свещеност е прилепнало човешкото ни схващане и възприятие – твърде немощно и твърде ограничено, за да ги разбере. Затова всичко се свежда до едно фалшиво възхищение от природните феномени и удовлетворението, че сме ги видели. Още по-ограничено е виждането за Перистица в научните среди. За нея тя е нищо повече от средновековна българска крепост дала името на град Перущица и образуваща система от твърдини, защитаващи съответните селища по Върховръшкия рид.
Науката пише: “Средновековната крепост Перистица се намира на около десетина километра южно от Перущица, в непосредствена близост до някогашния манастир „Свети Тодор”.По всяка вероятност крепостта е строена от византийския император Юстиниян I (527 – 565 г.).За първи път името й се споменава през XIII век и се свързва с името на българския цар Михаил II Асен.

Перистица се споменава и през 1344 година, когато крепостта била преотстъпена от византийците на българския цар Иван Александър. Крепостта Перистица се издига върху висок, скалист, естествено недостъпен връх.От някогашната внушителна крепостна стена, дебела повече от от два метра, сега са останали само основите , обилно обрасли с храсталаци.В скалистата част на крепостта били изкопани дълбоки резервоари за вода.В западната й част още личат стъпалата от стълбището, което отвеждало до върха на крепостта.
Предполага се още, че град Перущица е наследник на старинния град Драговец, възникнал при траките, разширен след идването на славяните и по-късно разрушен при някоя от многобройните войни между България и Византия. В околностите са разкрити следи на стари селища от тракийско и римско време. Тези находки сочат, че селището е твърде старо и миналото му се крие далече в древността.”

Това е всичко, което може да ни каже традиционната наука, като повечето и неша са предположения. Затова тук правим първата спирка и поставяме първия акцент: Перистица и последващите я скални масиви в посока село Скобелево и Върховръх са преди всичко скални светилища, чиито корени са в праисторията и преминавайки през различните исторически епохи, ние накрая ги виждаме и като крепости, което не е нещо необичайно, а дори, както ще видим по-нататък, може да се окаже и нещо закономерно. Светилището Перистица включва всички ония грандиозни скални масиви, които се изправят пред възкачващия се към планината и го смайват, изпълнени със фантастични скални образи на хора и животни. (Това е може би пласт от «времето на сънищата»).Средището на светилището е там, където впоследствие е била изградена и самата крепост. То включва грандиозен скален стълп-фалос и прилежащо скално плато осеяно със съответните култови кладенчета, всякакви скални изсичания, някои от които са възможни евентуални знаци и прилежаща към всичко това голяма звездна карта. Разбира се, това е, което е останало непокрито от храсталака. Смайващото е, обаче, че всичко това е кодирано от науката единствено и само като крепост, още повече че скалният стълп-фалос е грандиозен и е сам по себе си. Около него няма други стърчащи скали, а само неравна скална площадка. Особено великолепно изпъква той от съседните планински била и се откроява спрямо тях, когато е гледан по-отдалече. Може да се предположи, че идеята за възникването на крепостта е древен каменен зид, който е ограждал свещеният скален масив с фалоса, т.е. това е било един вид укрепено светилище. Именно тук идва моментът да разтълмим името “Перистица”, с което да разкрием самата негова същност. Става ви ясно, че науката отново е много бедна откъм знания в конкретния случай. Тя етимологично извежда името от гръцката дума “Перистера” – което означава “гълъб” или гълъбово място, без никаква аргументация защо смята така. Няма аргументи. Тя просто налага това становище и прави едно допускане, че е възможно то идва и от името на “славянския” гръмовержец Перун. Това е много странно, още повече, че с абсолютно същото име “Перистера” е наименувано тракийското селище (Иван Попов “Страници из миналото на Пещера”), след това римска отбранителна кула и накрая византийска крепост на хълма “св. Петка” над град Пещера. И така Перущица-Перистица-Перистера, всичките ли означават едно и също? Към всичко това трябва да добавим и връх Пирин (Перин) в южна посока от Пещера и тогава картинката става още по-загадъчна. Оформя се цяла верига от свещени топоси – Перущица-Перестица-Перистера-връх Пирин (Перин), съдържащи в себе си корена “Пер/Пир” с най-различни наставки. Ясно става, че номера с гълъба, като единствено възможно тълкуване, няма как да мине, а обяснението с Перун, може да осмисли до някаква степен само последното – връх Пирин в южна посока над Пещера. Необходимо е да се изследва коренът “Пер” и то в конкретния случай за Перистица, защото с този корен може би има стотици топоними и няколко десетки имена в историята. Веднага бих се спрял в конкретния случай върху понятието Перкос(Перкоус, Перконис). Едно понятие рядко употребявано в нашата историческа наука. Според самата нея обаче, Перкос е едно от имената-прозвища на анонимното върховно божество на “траките” (древните българи на Балканския полуостров). Името уточнява неговата същностна характеристика и по-късно остава само епитет на “тракийският” конник – Херос. Засвидетелствувано е в два открити надписа на наша територия като “Перко Херои” и “хероней Перконей”. Основата Пер (к) има своето начало в хатското (хетско) “Перва” и древноиндийското “Парвата” и двете със значение на “планина, скала, камък”. Божеството Перва – скалата бог или богът скала (по точно Бог в камъка, скалата) е свързано с конете и реконструира прототипа на един конен бог на бурята. В тази връзка е възможно езиково отъждествяване на хатското(хетско) “Перва” с тракийското “херос” не само поради липсата на надеждна етимология на старогръцката дума, но и поради опитите да се изведе тя от догръцки или от негръцки произход. Името на бога на бурята гръмовержец се въстановява на основата на съвпадението на ред древни традиции, защото във веригата Первата-Перва-Херос се включват още “славянският” бог на гръмотевицата Перун с неговите многобройни трансформации и равнозначни идентификации – Перкун (при балтите), Перкунас (при литовците) и т.н. Хероя Пейрой, идващ на помощ на троянците и засвидетелствуван в четвърта песен на “Илиада” поразява врага си с огромен остър камък, т.е. образът на бога скала или Богът в скалата –Перва/Пирва съвпада с този на божествения герой, който поразява, като хвърля камъни. Стефан Византийски засвидетелствува формата “Перке” като название на Тракия.

Това е в синтезиран вид, най-важното от онова, което ортодоксалната наука е достигнала за корена Пер(к) и понятието Перкос. Ние няма да влезем в противоречие с всичко това, а само ще го разширим и допълним. Ще се спрем върху хатското (хетско) понятие Пирва (Перва), тъй като то е понятие, което свързва пряко Небето (Гръмовержецът) с възвишенията, върховете и скалните масиви на тях. Още оттук се изсветлява произхода на името Перистица, тъй като самата връзка на небе, планински връх и камък е представена чрез нейното скално светилище и изсечения скален менхир-фалос на него.
Пирва/Перва (хетт. Pirwa-, Perwa-, Pirua- Peruwa )

1. Хатско(Хетско) божество, влизащо в пантеона на първата хетска столица - Хатуша с неизяснен произход и слабо известна природа. Археолозите смятат, че е мъжки бог, но към него се е обръщало и като към «Кралица», т.е. божеството най-вероятно е било с двойна природа.

2. Името му най-вероятно произлиза от хетското peruna (перуна) означаващо “скала” или "cliff", - стръмна скала (край вода или море)/ урва/надвиснала земя или лед.


Тук трябва да се спрем отново за миг, тъй като нещата още повече се изсветляват. Скалния стълб от скалното светилище и целия скален масив Перистица представлява именно това стръмна скала над урва край която и от която тече вода/река. Но нещата не само не спират дотук. Самото наличие в хетския на думата Перуна (скала), съвсем ясно показва етимологично, какъв е произхода на “славянския” бог Перун/Перин/Пирин и на самото име Перущица, което съдържа основата “Перу”. Отварям скоба тук, за да подсетя някой да потърси, дали тук не се крие тайната на името на държавата Перу в Южна Америка, чийто произход е неизяснен и за когото има две смешни версии/легенди, а самия термин не присъства испанския и в езика на инките, но се приема от тях. Но пък в Перу има хотел точно с такова име Pirwa. Още повече, че другите две модификации на името Пирва/Перва – Пируа (Перуа) и Перува са повече от категорични.
Трябва да отбележим, че връзката между хетското Перуна и Перун като гръмовержец е именно в онова “хвърляне на камъни”, които в по-късните времена, са наричани Перунови камъни и гръмови стрели и имат поразяваща роля. Но това е в по-късни времена. В изначалния мит, след Потопа, ковчегът на Девкалион и Пира, спира на върха на планината Парнас (отново корен Пир/Пар) и там на самия връх, хвърлят камъни зад гърба си, от които възниква отново човечеството. Именно тук намират своето основание скалните човешки образи и скалния стълп на светилището Перистица, защото “хвърлянето на камъни” има и друг творчески аспект - тяхното побиване, поставяне и нареждане.
Това неминуемо ни отвежда до хвърлянето/падането на камъка Бен-Бен в Египет и след това поставянето му на върха на колоната в града на Ану – “града на колоната”, наричан впоследствие Хелиополис. Бен-Бен и свързаната с него огнена птица Бену(Феникс) са началата, от които се изгражда и сътворява светът. Именно точно тези свещени актове на изграждане са втъкани в същността на светилището Перистица, затова ние откриваме създадени около него множество градове и селища. Скалния стълп-фалос играе ролята на своего рода свещен център, по който слизат небесните сили за да градят и оплодотворяват и своего рода “коневръз” – отправна точка, начало, около което се ситуират свещените топоси.
В. Смирнов в статията си "Светая Светих" (Делфис, 2000, №4) отбелязва:"Във всички култури съществува архетип на храм, сакрално място, ограден участък във вид на КАМЪК или КОЛОНА.
И тук ще се спрем за миг, защото ритуалното място на което се почита Пирва, в хетските текстове е наречено “дом на планината, на върха на бог Пирва”( в литовската топонимия - "планината на Перкунас” или "планина от тътен."). Оттук идваме до същността на въпроса - египетския йероглиф “Пер” (Pr) означава именно “дом/къща и едновременно с това и храм”, т.е. преведено на днешен език – дом(ът) на Бога е храма. Колко главоболия, щеше да си спести съвременната тракология по обясненията на основата “Пер”, ако просто се беше обърнала към Египет! Защото Египет е надградения фундамент на българската праисторическа култура и това, което у нас е било заличено, там се е съхранило. Неслучайно, ако се вгледате в символа обозначаващ “храм” от неолита и каменно-медната епоха в България, ще видите, че той е предшественика на египетския символ за храм, а именно “Пер”. Но в случая този “дом на Бога” е перуна – скалата, затова говорим за Богът в скалата, за еманацията на Божествената Сила, с която от камъкът започва цялото Сътворение на света, затова той се поставя като крайъгълен от зидарите в основата на всяка постройка. Ясно става защо в древността от този камък са вземали за да изградят от него своя храм и своя дом. Камъкът е Всичкото за древността! Не е случайно, че в него са изсичали така наречените “гробници”. Обаче словото за “гробница” в Египет е “Пер-ка” - “домът на физическата проекция”. Колко близо е това понятие до Перкос, Перкунас и Перке. “Ка” в египетската доктрина има широко значение, но първичното е, че това е етерното тяло, което оживотворява и организира физическото, т.е. без него то не би могло да съществува. Ето защо много от така наречените“гробници” са още изначално празни. Те се обитават от «Ка» - душата-живот и са своебразен неин дом, дом на душата. “Пер-ка” в смисъла си на “физическа проекция” обяснява факта, защо в по-късните времена Перкунас се изповяда като аспект на Dievas, изпълнител на неговата воля, а : Dievas издига Перкунас от земята към небето. Издигане, което свидетелства за вертикалния стоеж на скалния стълб-фалос или скалата на върха на планината, която е негов дом.
Когато Асар/ Озирис става бог-баща в Египет се приема, че неговата “Ка” се въплътява в телата на фараоните, чийто прототип е богът син Хор. Фараонът в този случай се явява своебразна “Пер-ка” на Асар/Озирис. Може би точно затова, на египетски, фараон е per aa, и означава “голяма, висока къща” или преведено на днешен език “царски дворец”. Терминът започва да се употребява в този смисъл ( фараон) в средата на осемнадесетата династия на царете в Египет и се разглежда като двусъставна дума, включваща две символа за “къща” и “колона” . Това директно ни отпраща в японските митове за сътворението, където Изанаги и Изанами се спуснали по Плаващия Мост към чудно сътворения остров. Този остров станал техен дом и база на тяхната дейност по сътворението на света. Пожелали да се оженят и за целта издигнали стълб сред острова - Величествен Небесен Стълб. Около него изградили голям дворец наречен Палата на Осемте Проницания.
Невероятно е как същността на Перистица се разтвори пред нас, изведнъж, като прочетена книга. Около величествения скален стълп-фалос е създадено укрепено светилище, а в по-късни времена – крепост, но не само това, тук вероятно в античността е имало голям царски дворец или голям храм. Като първоначалния храм, разбира се, е бил изсечения скален менхир-фалос, схващан като дом на Бога. В нашата древна вера, той е бил наричан още Буд Тенгри – центъра на държавата, който се представял под формата на огромен камък (скала) и бил царско-родов фалически символ.
Така, понятието “Пер” се е променяло през хилядолетията, за да го видим в античността, как? Точно така. Перистил! Какво е Перистилът? - «Открито, отворено пространство, по правило правоъгълен вътрешен двор, градина или площад, заобиколено от четирите страни с покрити колони. Този правоъгълен вътрешен двор с околовръстна колонада е бил характерен за античните жилищни и обществени сгради. Известен от 4 в. пр. Хр. в “древногръцката” архитектура. Терминът произлизал от др. гръцкото περίστῡλος - «заобиколен с колони» (от др. Гр. περί- «в кръг, около» и στῡλος «стълб»). От него, може би произлиза и името «Перистица.» Вероятно този перистил в античността е бил на мястото на манастира «св. Тодор», където най-вероятно е имало много значим храм или царска резиденция.
И тук е местото да се завърнем на връзката между камъкът Бен Бен и птицата Бену, наречена по-късно от гърците - Феникс, символ на безсмъртието и възкресението, свързана пряко с бога на Слънцето. Слънцето изгрява под формата на Бену и така се подновява всяка сутрин. В Хелиопол смятат, че Бену живее на Бен-Бен и я почитат заедно с Ра и Озирис. Бену в случая се явява един вид “Ка” на Бен-Бен, а самият Бен-Бен, своеобразна Пер-ка за Бену. Когато стария Феникс изгаря и от пепелта си възкръсва отново, той балсамира тази пепел и го занася в Хелиополис (градът на Слънцето) и го поставя на олтаря на Слънцето.
Тази велика мистерия може би обяснява същността на погребенията чрез трупоизгаряне, където пепелта се поставя в специална керамична урна и се полага в гроб, който вероятно е играел и ролята на дом на душата. Мистериално смъртта е самоизгарянето на стария феникс (т.е. изгарянето на тялото) и раждането на новия от неговата пепел. Това изгаряне на тялото символизира освобождаването на душата от старата дреха и обличането в нова, за която са нужни фините есенции на старата - пепелта. Именно това е и втъкано в Българската нова година на 21 срещу 22 декември – смъртта на Старото Слънце и раждането на новото – Млада Бога!
Самата трансформация – самоизгарянето и възкръсването от пепелта е много близка до концепцията, че душата Ка след смъртта на човека се превръща в звезда, в едно ново божество. Едва ли е случайно, че дори самата Бену е символизирана с Венера (Утринната звезда), а самата Венера е наричана "звездата на кораба на Бену-Озирис". Това може би обяснява защо в песните за "небесната сватба" на литовците Утринната звезда става значим персонаж. Луната изневерява на Слънцето с Утринната звезда веднага след сватбата, и Перкунас я наказва. Въпреки това, тя не си взема поука и повтаря прелюбодеянието и отново бива наказвана всеки месец. Според други обяснения, точно затова Слънцето грее през деня, а Луната през нощта. Макар и разведени, и двамата искат да видят тяхната дъщеря Земята. А в латвийските песни Перкун играе роля на главен помощник по време сватбата на Аусеклиса (утринната звезда) или месеца със слънчевата дъщеря.
Така огненото начало в лицето на Бену (Феникса) осъществява връзката между звездата и камъка, която е ясно изразена в скалата светилище Перистица, чрез съчетанието на каменния стълб и голямата звездна карта на северозапад от него.
Интересен факт е, че в Хелиополис, града на слънцето, където започнало сътворението, вярват, че Бену се е сътворила сама от огъня, който гори на върха на свещеното дърво(символ на седмия събуден център на темето на човека). Идеята за свещеното дърво и огъня е плътно втъкана в образа на Перкунас, защото, растителния еквивалент на каменния стълб или стърчаща скала е свещеното дърво или по-точно свещения дъб, който има вече по-широки социални функции, отколкото скалният стълб. Той, както каменният стълб се превръща в зримо обиталище на гърмящият и поразяващ бог-небе и започва да придобива соларни/слънчеви характеристики. Именно за това Перкун се почита чрез свещения, вечно горящ огън, поддържан с дъбови дърва. А каменните стълбове се заменят с побити дървени такива, чиято връхна част завършва с добре оформен, антропоморфен образ на Перкун (Перун).
Съвсем ясно става тогава защо са налице представите, че Перкос/ Перкунас язди в небето с колесница, направена от камък и огън, а в една самобитна пo етнографски признак литовска област, той представлява конник яздещ огнен кон.
След всичко това съвсем нормално можем да си обясним, защо почитането на божеството Перва/Пирва е свързано с върховете и скалите на тях и той е едновременно участник или водач на военна дружина, защитаваща царя и съшевременно конник, чиято свещена птица е орелът. Този образ на Пирва (Буд Тенгри)е много близък до този на Мадарският конник и много хора трябва да се замислят в тази посока. Още по-странен е факта, че според източниците “древните гърци” и римляни, оприличавали феникса с пауна и орела”. Топонимично това е онагледено край самата Перистица с намиращия се северозападно от нея Орлов камък, а образът на Конника е скриптиран в поне 3 топонима около нея – свети Георги над село Устина, свети Георги юг/югозапад от Момица и свети Тодор в подножието на Перестица, като първите двама са свързани с функцията на Пирва/Перкос/Буд Тенгри да прогонва злото, а втория с плодородието и възпроизводството, но това е само привидно, защото и двата образа са просто ипостаси и преображения на Великия Конник в неговите сакрални творчески действия . Затова макар, че св. Тодор има по-низходящо положение, той е уникален с това, че “че всяка година през март забива копието си в земята, връзва за него коня си и отива при Бог, да моли за Лято. Когато си тръгва, изважда копието, гони всички въртоглави и зли сили и повлича след себе си лятото. Само този ден светецът излиза от гробищата като страшен ездач, яхнал бял кон (символизиращ срещата със света на сенките), обикаля из земята и удрял с тоягата си всяка неправедна жена.”

Човек няма как да не настръхне при тези редове – точно за това дедите ни са погребвали изтъкнатите личности в могили с конете и колесниците им! Побиването на копието в земята не е нищо друго освен символ на побиването на стълп, който отваря небесната порта и спуща небесната стълба. Самото побиване е символ на нихилирането на гравитационните сили. А връзването на коня за него, създава символът кръг с точка в центъра. Това е капището с медното гумно, това е звездната карта на скалното платото – местото в небето, където трябва да се отиде, за да се разговаря с Бога. Изваждането на копието, (свалянето на стълпа) и превръщането му в оръжие е трансформацията на св. Тодор в св. Георги Победеносец, трансформациите на Феникса. За този прословут Феникс, казват,че в християнството се олицетворявал с гълъба - символ на Светия Дух, на същата тази огненост, която виждаме и при Феникса.
Затова нека се върнем и на понятието “Перистера” – гълъб, което беше изначалното тълкувание на името “Перистица”. Нека обаче не го отнесем веднага към християнството. Оказва се, че гълъбът е една от свещените птици на Перкунас/Перун. Свещена птица тя е, обаче и на Афродита, като преди това тя била нимфа от нейната свита, помогнала на Афродита да победи Ерос в състезанието за това кой повече цветя ще събере. Ерос се ядосал на помощта й и я превърнал в гълъб, но Афродита я направила своя свещена птица. Факт е, че колкото повече задълбаваме в същността на божеството Пирва/ Перкос/Перун/ Буд Тенгри, толкова повече и по-дълбоки пластове откриваме и най-паче, нарушаваме неговата строга мъжка дефиниция. Неговият образ се превръща в андрогинен, двупринципен и двуполов, връща ни към времената на двуглавия бог от каменно-медната епоха, към образа на космичния гигант, на вечното Баща-Майка, от чиято саможертва започва цялото сътворение. Имаме ли образа на Афродита топонимично отразен в района на Перистица? Разбира се, това е укрепеното светилище Момица, намиращо се югозападно от Перистица, преди село Скобелево. Малко преди Момица се намира може би първата скална утроба в северните поли на Родопите. За да излезем от гръцката терминология на именуване на силите, нека си припомним, че богинята на любовта при “етруските” се нарича Туран, а при волжките българи, Великата Майка е Турун Аби. Туран била крилато младо момиче, покровителка на град Вулчи, а гълъбът и черният лебед били нейни свещени птици. Тя държи гълъбът в ръката си. (старобългарското пер (...) - летя.) Още по-интересно става, когато при “етруските” върховната богиня Уни, съпруга на великия бог на небето Тин (къде са сега Тангра-отрицателите) е покровителка на град Перуджа (Италия), чиито стари названия са Перугия и Перусия (Perusia) - един от 12-те съставни града на Етрурия. Тук отново излиза основата “Перу” (Перущица).
Много забележителен факт е, че . боговете и богините (наречени Ласас), които съпровождали Туран, богинята на любовта, и служили като пазители на гробовете.
Именно от гробовете, обаче св. Тодор излиза на бял кон през месец март и започва своето свещенодействие из земята. Този факт. предполага наличието на скална или зидана “гробница” – Пер-Ка, служила като хероон на самата Перистица или в района, около нея. Тук тази инициацията – смърт-възкресение на феникса отново е налице.
Гълъб държи в ръката си и картагенската (западносемитска) богиня Танит (Танита)(макар, тя да се възприема като отрицателно за слънчевите характеристики богиня). Украинците твърдят, че в гълъб можел да се превърне самият Перкун ( и той го държи в ръката си), както и титана Атлант, Плеядите, Велес. Те възприемали гълъба като символ на живия огън и мистичните творчески сили. Вярвали, че после смъртта душата на човека се превръщала в гълъб. Вярването в Индия пък било, че в белия гълъб е вселена душата на влюбеният/влюбените. В Сирия, той бил свещената птица и на Астарта и бил впрегнат като двигателна сила на нейната колесница. В Рим пък смятали белият гълъб за посланик на мир на богинята на любовта Венера.
Според едно предание един от гълъбите обикновено прелитащи от Египет в Гърция се превърнал в най-древния оракул, като кацнал на един дъб в Додон и проговорил с човешки глас. По шумоленето на дъба, което приличало на гълъбови въздишки, жреците отгатвали каква е волята на Зевс.
Този акт на кацането на гълъба върху дъба, много напомня за поставянето на камъка Бен-Бен с птицата Бену (Феникс) на върха на пирамидата/стълпа(на това напомня и символа на Танит), но с пророческите му функции, той спокойно може да бъде възприет и като символ на техническо комуникационно средство. Най-вероятно, обаче в християнството гълъбът е въведен като символ на Светия Дух именно поради тая легенда, тъй като с осенението си на Петдесетница, Светия Дух кара апостолите да пророчестват и проповядват на различни езици словото на Бога.
Генезисът на Афродита винаги е бил подминавам мимоходом, но именно тук трябва да се замислим малко върху него. Тя е родена, след като сина на Уран - Кронос скопява баща си със сърп и фалосът на Уран пада във водите. Този акт много прилича на хвърлянето на камък,събарянето на стълп или побиването на копие. Все тая, става въпрос за оплождане на елемента вода и увеличаването на нейната мощ и производствени сили. Така се ражда Афродита. Това абсолютно се покрива с богатството на водния ресурс около Перистица и пространственото му положение – фалос горе, вода – долу. Остава само Небето да се отвори, да слезе гълъба и акта на кръщението е налице. Тук именно трябва да се обърнем към първообраза на Танит, египетската богиня Нейт, чието име означавало “вода” и била олицетворявана с първичните води на Сътворението (Великата Майка в ролята на създател). Митовете говорят, че именно от тези първични води на Сътворението възсиявало Слънцето и затова Нейт била смятана за майка на Слънцето (или Слънчева майка). Именно това са корените на вярването, че Слънцето на Еньовден се изкъпва в реките и изворите (жива вода), един вид енергитизира се (зарежда се, подмладява се) се отново и се обръща на другата страна, поемайки обратният път към зимата. Факт е, че в нашата древна вяра битува и схващането, че прамайката Етуген (свещената планина на Божията Майка) ражда Тангра (Слънцето) в морските дълбини. Може би това обяснява факта, че мъртвите са погребвани и в морските дълбини, във водата или под коритата на реките, именно за да влязат в утробата на майката и да се родят отново, така, както се ражда богът от морските води. (И Христос казва: “Който не се роди от вода и не може да влезе в Царството Божие”)
Най-същественото е, че в някои от изображенията на Нейт, на главата си тя има нещо приличащо на каменна колона или стълб. Изобразявана е и с глава на лъвица; като жена-воин е създател на оръжията за война и пазач на телата на мъртвите. Тук трябва да видим отново генезиса на воинската същност на Пирва/ Перкунас/ Буд Тенгри.
С лък и стрели в ръце, тя защитава телата на мъртвите от зли духове (най-вече в областта на корема, най-узязвимото място, както за физически, така и за енергиен удар). Тази воинска същност не отминава и самият Перкунас. Той е призван със своята колесница от камък и огън или като конник да се бори с бога на ада и смъртта (на литовски Velnias, Velinas). (Именно тук изплува образа свети Георги).
Перкунас преследва противника си за отвличане или кражба на реколта и добитък, а Велниас ( Velnias) се крие в дървета, под камъни, в пещери,скални процепи или се превръща в различни демонични животни: черна котка, куче, свиня, коза, агне, щука, крава или пък човек. Както богинята Нейт, така и той е създател на оръжията. Като създател на оръжията, той е наричан още “каменния ковач” или “ковачът на камъни”. Би могло да се замисли някой дали културата на перфектно изсичане на идеални каменни блокове за строеж на мегалитни постройки, не е негово дело .
Един от главните оръжия-атрибути на Перкос/Перкунас е брадвата. На тохарски брадва е peret (Перет), а във скандинавския рунен футарк, съществува руната Перт-ра (с варианти на изписване Perthu, Peordh
Perthro, Perthrold), която по начин на изобразяване прилича на брадва. Характерното за нея е, че “носи самата същност на царството на минералите, чиито планини, скали и камъни са считани от мъдреците за големи вместилища на енергия и са ги свързвали с представата за сила и издръжливост”.
Кулминацията на лова на бога на ада и смъртта от Перкунас е гръмотевичната буря (със светкавици), която не само изчиства земята от злите духове, но и връща откраднатия добитък и всичко останало, взето от Велниас.
Именно оттук идва и думата – “пера” – удрям и “пере” – удря, символ на падащия гръм и светкавица или на падащия камък, с която се извършва възмездяващото и същевременно освобождаващо и очистващо действие. Оставяме на бъдещите изследователи възможността да разкрият дали образа на Пирва/Перкунас/Буд Тенгри не идва от времената, когато големи камъни са падали от Небето и са поразявали човечеството, когато в него е живеело злото.

3 коментара:

Tanq Pandova каза...
Този коментар бе премахнат от автора.
Jordan_13 каза...

Такива са били вярванията тогава. Все пак това е описание на вярвания отпреди хиляди години. Специално за функциите на Перкунас, такива са били схващанията на балтийските народи.Това е митологично схващане,за Перкунас, не на Тенгрианството. Всичко, каквото е променяло установения ред и е хвърляло света в хаос се е възприемало по този начин. Та и днес някой трябва да наказва лошите ;)))

Анонимен каза...

Моля за помощ. Намериха ме. Помогнете ми да съм в безопасност със сина ми Елтимир си отиде с мир в гроба, след като малко преди да умре разговаря надълго с нас двамата