неделя, 26 февруари 2012 г.

Утробата (между Перистица и с.Скобелево)

Снимки тук

http://www.voininatangra.org/modules/ipboard/index.php?showtopic=3379

От Перистица пътят продължава да се вие нагоре и да се изкачва навътре в планината (в посока село Скобелево и Върховръх.) От лявата и дясната му страна се открояват живописни скални масиви, чието излъчване те примамва неудържимо. На човек му се иска да ги обиколи всичките, да се слее с тях и да остане там завинаги. Усещането за Вечност не те напуска, защото се възкачваш към Небето. Острите завои криволичат покрай тях. Точно на един такъв остър завой, вляво от него, в близост до пътя се открояват няколко особени скални скупчвания, завършващи със скални шила (зъбери), които привличат вниманието. Достигнал си до местото, където е първата скалноизсечена Утроба в северните поли на Родопите. Светилището не е съсредоточено в един единствен скален масив, а пръснато по отделните скални групи, които се наблюдават край пътя. Първият скален комплекс много напомня на скалното скупчване от каменни “житни зърна” на Гумното (Харман кая) край село Биволяне в Източните Родопи. Никой не би предположил, че тази скална пирамида обкичена цялата с вертикални каменни израстъци е невероятно скално светилище, в което е изсечена и скалната Утроба. Още на първата скална група, култовите кладенчета (ботури) започват от първата най-близка до земята хоризонтална скала, но не спират дотам. Колкото и невероятно да звучи, те са изсечени (и по този начин издигнати вертикално във височина) и на самия скален масив, по който не би трябвало да ги има, поради множеството скални зъбери и шила. Но те са в наличност и там, защото това място е имало важно духовно и енергийно значение за дедите ни. Скалният масив всъщност е двусъставен - два скални блока съединени помежду си със седловина от скални израстъци и морени, но от пътя се вижда като един единствен. Това го констатирате, когато се качите върху единия, за да видите другия. В крайна сметка, елементите на светилището са също толкова многообразни, както самите причудливи форми на скалите, върху които е разположено: култови кладенчета (ботури) – единични или в система, разположени на нива, скален зъбер с една единствена полутрапецовидна ниша, разположена вертикално на камъка; силно изветряли знаци (черта с точка), които вероятно имат числов израз; процеп между два големи мегалита, който вероятно е бил своебразна промушвачка; триъгълен жертвен камък с малък отвор в центъра му разположен в седловината между двата скални масива; множество скални фигури и стърчащи менхироподобни зъбери; огромна плоска скала, релефно оформена подобно ръка или стъпка; култово кладенче с формата на женски полов орган хоризонтално разположено; два куполообразни камъка разположени подобно женски гърди; процеп между два камъка, затворен отгоре с трети, един характерен елемент за много мегалитни светилища. Много интересни са малките кръгли каменни форми, подобно каменни дискове, които са навсякъде по този първи скален масив, и които образуват различни комбинации помежду си, както и влизат в изграждането на някои скални образи. На пръв поглед, те изглеждат като резултат от чисто природна дейност, но винаги трябва да се допуска и обратното. Керамика се намери в седловината на повърхността между двата скални масива около триъгълния олтарен камък. Тя е грубичка от непречистена глина и е от “тракийския период”- доказателството за свещеност на скалата на тези, чийто ум е прекалено рационален и материалистичен.
Продължаваме нагоре по пътя и след 100-200 метра стигаме до втория скален масив, който на пръв поглед не е така живописен, както втория. Но точно тук е голямата изненада, защото тук е намира скалноизсечената Утроба. Тя определено няма да се види през пролетта и лятото, а дори и през есента, защото клони и листа на храсти и дървета я покриват. И ако е била видима за някой едва ли е обърнал голямо внимание. Утробата е изсечена с изглед към асфалтовият път, на запад, а над нея е скално плато осеяно с култови кладенчета (ботури). Тя се различава по начин на изработка от скалноизсечените утроби и утроби-пещери в Източните Родопи, които са повече анатомично подчертани, докато тази в северните поли на Родопите, има овално-фуниевидна форма и при нея е подчертана повече нейната енергетика. (Точно това е голямата разлика със скалноизсечените Утроби из Източните Родопи.) Тя едновременно приема и отдава енергия. Интересното е, че тя приема енергията на залязващото Слънце (от запад), (освен, ако не се допусне становището, че някога то е изгрявало оттам), и я приема повече с периферията си, а чрез добре структурираната вътрешна анатомия – отдава, което е естествения процес на раждането. Утробата, за разлика от намиращото се по-нагоре скално светилище-крепост Момица, не е персонифицирана. Тя тук си остава Майката, която трябва да облече Духът в плът, трябва да създаде форма и зримост на идеите. Това е нейното творчество. Тя също твори – създава осезаемост на Духа. Тя е вътрешната/ скрита страна на Пирва/Буд Тенгри/ Тунканшила, която понякога се проявява в образ и оличностява, но винаги си остава в своята същност на Майка.
В индуизма тя се нарича “Гарбха” и има две значения:
1) ембрион или зародиш
2) матка, вместилище, лоно.

Когато съзерцавате Утробата над Перистица, вие оставате с усещането именно за едно “вместилище” и “лоно”, за едно развито и покълнало семе, освободило своята енергия в света.
Матся Пурана, когато говори за голямото разпускане на Вселената (Махапралая), казва, че всичко тогава било в мрак и състояние на сън. В този мрак и сън се появил Сваямбху, който създал първоначалните води и вложил Божественото семе в тях. Божественото семе се превърнало в Златната Утроба – Хираня-гарбха. Сваямбху влязъл в нея и се самоназовал Вишну, защото прониква цялата Вселена.
Тук, в този сътворенски разказ ние стигаме до още по-дълбоко разбиране затова защо прамайката Етуген ражда Тангра в морските дълбини. Всъщност това не са никакви морски дълбини, а именно великите предсътворенски води, в които Божественото семе се влага и се превръща в Златна Утроба, която поглъща Първоначалото, за да го направи Всепроникващо и Всеприсъстващо във всичко – в сътвореното и несътвореното. Това е Вишна бога, за когото и Веда Словена ни говори. Разбира се, има разлика между Тангра като Абсолют и Тангра като Сътворител и Домоусторител. Последния се ражда от утробата на Прамайката и изявява онази вибрация на Абсолютност, която го прави творчески и съзидателен. Най-общото тълкуване на прозвището Вишну е vi-snu от vi "отделен, различен, отвъден," и нулевата степен на sānu "предел, апогей/планинско било, хребет, планински връх ", т.е. нещо като “онзи, който прекрачва през/ се простира над/ планината”, подобно израза "Ти Индра, си се разпространил над най-високите хребети на земята", но тълкуването предлага връзка и с глаголния корен viṣ "активен съм, работя, предприемам, изпълнявам”.
Традиционното обяснение на името на Viṣṇu включва корена viś, което означава "да установя" (родствено с латинското vicus, английското village "село"), или също (в Ригведа) "навлизам, просмуквам се, прониквам, разпространявам се, обхващам", специфично за името "Всепроникващият". Един ранен коментатор на Ведите определя Вишну като vishnu vishateh, "който влиза навсякъде", и "това, което е свободно от окови и робство е Вишну.” Ади Шанкара твърди че viś е със значение "присъствие навсякъде" ("Тъй като той прониква във всичко (vevesti), той се нарича Visnu"). "Силата на Върховното Същество е навлязла във вътрешността на Вселената, т.е. коренът viś означава" влиза в... ".
Няма как тези етимологични тълкувания на прозвището на Вишна Бога да не ни отведът към образа на Пирва/Перкос/Перкунас/Буд Тенгри, особено когато в индуистката религиозна традиция, той е постоянен спътник на гръмовержеца Индра. Още повече тълкуванието на корена на думата като “навлизам, прониквам, влиза в..” на едно по приземено ниво няма как да не събуди асоциации с акта на оплождане на Утробата, която всъщност представлява за Абсолютното Битие първичната Материя Майка, чийто мрак трябва да бъде осветен, а самата тя оживотворена и събудена за действие и живот.
Вишну влязъл в Златната Утроба – Харанягарбха се ражда като Нараяна – космичния богочовек или първият човек, който, обаче в същностния си смисъл се разглежда като жизнената сила или дихание, което се носи над първичните води, опложда ги и слага началото на Сътворението. Именно тук вече се изпълва с познание смисловото значение на корена viś - "навлизам, просмуквам се, прониквам, разпространявам се, обхващам” и “"активен съм, работя, предприемам, изпълнявам”. Осмислят се мистериите на така наречения “тракийски орфизъм”, в които Бащата опложда Майката, ражда се Сина; Сина опложда отново Майката и се ражда Сина на Сина – царят-жрец, уредникът на социума, който е кръг – Слънце, и който е сборност от мъжкото и женско начало на Космоса. Това отново ни връща към същността на Пирва/Перкос/Перкунас/Буд Тенгри/Тунканшила. Още повече, че едно от нещата, които държи Вишну в една от ръцете си (седнал в лотос над водите) е именно дискът/колелото/кръгът. Това обяснява наличието на множеството малки и средноголеми каменни кръгове на първия и третия скален масив от скалното светилище с Утробата над Перистица.
Нараяна има още едно тълкуване на “поел пътя си от водите”, което е точно така, когато Вишна Бога влиза в Златната Утроба Хиранягарбха и се ражда оттам като Нараяна, както Тангра поема своя път като Слънце от утробата на Етуген, както Иджик се ражда от ухото на рибата Бойгала. Нараяна не е нищо повече от това, което е алпът Мар-Нар в древнобългарската концепция за Сътворението (Сказание за Чулман) и неслучайно техните названия са сходни.
Индуистката концепция за Нараяна го представя като Първоначало на Тримуртието (Троицата), което се разгръща в три образа: като Брахма – първосъздател на всичко и творец, като Вишну –установител и съхранител на вселенския ред и като Шива – разрушител и възкресител. Факт, който би изглеждал нелеп, тъй като това би означавало Вишна Бога сам Себе Си да проявява, но това е точно така, защото Нараяна е самата същност на Вишну, първият му аватар (слизам, спускам се) и неслучайно дори самият Брахма е представян като излизащ от неговият пъп, докато Вишну спи (самосъзерцанието на Абсолюта), т.е. лицата в Тримурти са просто аспекти (принципът Нараяна с трите аспекта) на една единствена Себепроявяваща се Безпричинна Причина, която в нашата древнобългарска концепция има прозвището Ден Грее/Тангра.
Всепроникващата, всепронизваща и всеобемаща същност на Вишна Бога, обаче, не подминава човека. Именно тук, като дихание (Нараяна), което се носи над изначалните води, Вишна Бога се манифестира, и е вътре в човека, затова другия превод на Нараяна (Мар-Нар) е “божественото, което поема Пътя си в човека”. Затова един поздрав съществува в Индия сред мъдреците и светците “Ом Намо Нараяная”, демек “ Слава на Бога в човека!” Така човекът сам става Утроба, която трябва да износи и роди Бога. Именно този Бог в човека добива зримост чрез Сина на Сина на Великата Майка – царят-жрец.

На скалното плато над Утробата, освен интересното скално изсичане, приличащо на женски торс има три култови кладенчета, разположени на три нива едно под друго. Тяхното разположение е изключително интересно, защото е стъпаловидно, едно над друго и можем да предположим, че вероятно символизира всеобхващащото всеприсъствие на Майката в трите свята на мирозданието.
И това би останало единствено мнение, ако за Вишна Бога не бе казано, че обикаля земята три пъти или прекрачва през земята с три стъпки. Тази представа на Ригведа за трите стъпки на Вишну ( в нашия конкретен случай три култови кладенчета) е доста интересна, защото той крачи вертикално, като първата му стъпка според едни била в подземния свят, втората на земята, третата – на Небето, според други – той стъпвал първом на земята, след туй във въздуха, накрая в небето (“Първата квачка той направил на земята във формата на Агни; втората – в атмосферата, във формата на Ваю, богът на въздуха: и третата – на небето, в образа на Суря, Слънцето). Каквото и да е разбирането, става въпрос за три пространства, две от които приемани за земни и познаваеми, а третото – Небето, най-високото е познато само на Него и на сурите. То стои като Око, фиксирано в Небето и е обиталището на Вишну. Какво символизират трите стъпки? Според едни схващания изгряващото Слънце, зенита и залеза му, според други-три изяви на светлината – огън на земята, светкавица в атмосферата и Слънце на Небето, трети придават на тези три стъпки духовно значение и бележат с тях етапите на духовната реализация – самоконтрол, себеотрицание и самоосъществяване. Каква е тяхната функция? С тези три стъпки във Вселената, Вишна Бога установява вечните закони (дхармите) по които ще се движи и развива светът. Казва се, още, че чрез неговата крачка, той прави възможно обитаването на земята от хората, а също така „той закрачи нашироко и създаде пространство, в космоса за Индра, за да се бори с Вритра.” Интересното е, че за да направи тези свои три стъпки, Вишну извлича или получава своята енергия от Индра:
"Когато Вишну, чрез Твоята (на Индра) енергия, закрачи широко тези три свои големи стъпки, тогава двата ти красиви големи коне, продължиха (?)". (Ригведа 08:12:27); и още “Когато Твоят (по-малък брат) Вишну (чрез неговата) сила пристъпи своите три крачки, тогава наистина твоите възлюбени коне те носят. (Ригведа 08:12:27)
Известни са на всички така наречените “Божии стъпки” по нашите скални светилища, които са познати още като Маркови стъпки, направени от самия Крал Марко или от неговия кон. Съвсем ясно е, че Крали Марко, не е нищо повече, освен антропоморфизация на образа на алпа Мар-Нар (Вж. Сказание за Чулман) като конник.
Трябва да отбележим, че и Вишна бога е своего рода конник, който обаче язди своя “кон” човеко-орела Гаруда изобразяван с човешки торс и крака, но с орлова глава; криле и нокти. Според мита при раждането на Гаруда се излъчва толкова силно сияние от тялото му, че първоначално боговете го приемат за Агни, бога на огъня, и го обявяват за олицетворение на слънцето. Факт е, че много преди да се язди кон и божеството да се представя като яздещо орел в небето. Така е и в нашия фолклор, където юнакът за да се качи от Долния на Горния свят, трябва да яхне орелът и да го храни с месо от самия себе си. Орелът в своите форми е небесния кон на боговете и героите. Затова не можем да се учудим, че хатското божество Пирва е изобразено едновременно като конник с орел, именно защото то заема планинския връх, едно междинно, медиативно положение между Небето и Земята. Мисля, че във вас не е възникнало съмнение, какво е Гаруда. Доста прилича на техническо летателно средство, описано с езика на едно първично земно съзнание, а трите стъпки на Вишну може би описват нейното движение. Неоспорим факт е това, че много от така наречените “Божии стъпки” по нашите светилища са съпроводени с доста подробни звездни карти.

И тъй, вдясно от трите разположени едно над друго кладенчета, към края на платото се вижда нещо подобно на буквата Ж, (с размер поне 1 м), което е най-несъмненото свидетелство, че светилището е посветено на Великата Майка. “Ж” е сочен за символ на Майката и специално на Умай (Турун Аби). Именно трите лъча на главата и крилата, с които се изобразява Умай, много силно ни напомнят за крилата богиня от Чатал Хююк и неолитните селища от Старозагорско и напълно се вписват в представата за Тримурти (трите лъча са тримата богове) и Нараяна, който се носи над първичните води. “Ж” може да се оприличи на сноп класове или на летяща птица, но и на сноп стрели или гръмотевици. Но аз съм на мнението, че като символ на Майката “Ж” е именно “важдрата” , която държат боговете-гръмовержци в едната си ръка, когато хвърлят гръмотевици. Неслучайно във ведите тя е гръмотевичния скиптър на индийския Зевс – бог Индра. Така изведнъж отново се върнахме към същността на Пирва/Перкос/Перкунас/Буд Тенгри, който с гръмотевичната буря очистваше злото. А знаем, че всяка “богиня” се явява своеобразна “шакти” – “сила” на съответното мъжко божество. Именно това е “важдрата” на всеки гръмовержец. Тогава става ясно, че това е местото, където стои вложена силата на Бога или където тя се проявява. И че тази сила има не само поразяващи, но и оплождащи функции. Едно е, когато гръм удари тялото, друго е, когато удари съзнанието, тогава се разкъсва завесата на ума и съзнанието се просветлява. Именно затова светилището на Великата Майка между Перущица/Перистица и село Скобелево, трябва да се приема като место за просветление и освобождение, на превръщане на земното, приземено съзнание на човека в небесно. Тогава човек вече не пълзи като змията, а лети като орела. Това е принципа да влезеш в Утробата, за да се родиш отново, едно тайнство на трансформациите и преображението на същността. В крайна сметка “важдрата” се превежда едновременно като “мълния” и “диамант” (или в смисъла на “благороден камък”), в което съвсем ясно е отбелязано съчетанието на “огън” и “камък”, в който е въплътена същността на Пирва/Перкос/Перкунас/Буд Тенгри. Това е обаче е код, защото все пак диаманта е кристал, а мълнията е огън и светлина. Неслучайно ваджрата има много имена, като „разцепника", „гърмящия", „разрушителя". Това ни връща към образа на Пирва/Перкос/Перкунас/Буд Тенгри, който трябваше да порази дъба, за да улови, скрилия се в него Велниас, откраднал земното плодородие и богатство. Но това би бил един много едностранчив поглед, защото “разцепването”; “гърма” и “разрушаването” са именно обновлението и просветлението на съзнанието. А новото съзнание е знанието за едно ново битие, в което трябва да влезеш. Именно затова будистите от ранната важдраяна, наричат понятието “важдра” – “дордже” (rdo-rje), от “rdo” “камък”, и rje – “владетел, “майстор”, “повелител”, “господар”, т.е. “господарят на камъните”, което те (будистите) го разбират като цар на притежаващите сила, скъпоценни камъни, в случая диаманта. Но това разбиране на важдрата при тях, има изключително духовен характер, насочено към просветлението на съзнанието, отколкото към външния й митологичен аспект в индуската митологична система, в която характеристиките и изображенията на “важдрата”, която държат боговете гръмовержци в едната си ръка ни говорят, че тя е и вид технология (кристална технология), нещо подобно на днешните лазери, чиято мощност е позволявала да се извайват и създават цели планини, а в частния случай – да се обработват прецизно и с хирургическа точност огромни каменни блокове, които да послужат след това в строителството. Тя е оръдието на Домостроителя. Тук с пълна сила се разкрива характеристиката на Перкунас като “ковачът на камъни”.
И ако се върнем към образа на Индра, той употребява “важдрата”, именно като оръжие, за да убие змея Вритра, (виж отново образа на Перкунас, който се бори срещу демонът Велниас). Тук, обаче Вритра изгонва Индра от неговия дом – Девалока и не му дава да се завърне в него. Характерното за Вритра е, че той затваря изворите на реките,спира динамиката на водите и на земята настава суша и глад(защото негова майка е Дану – течащата река). Индра не може да го победи с никое оръжие, и тогава Вишну му казва, че Вритра може да бъде победен с оръжие, създадено от костите на най-великия мъдрец Дадхичи. Дадхичи се принася в жертва и мъдростта става оръжие, с което може да бъде победено злото. Това е “важдрата”. Както за да бъде сътворен човека в шумеро-акадската митология се пожертва единия от боговете – Кингу, така и тук се пожертва най-големия мъдрец, за да бъде победено злото – Дадхичи. Трябва да се отбележи, че Индра оформя важдрата от костите на Дадхичи като кръгъл диск с дупка или под формата на кръст с напречни остриета.
Именно такъв кръгъл диск държи и Вишна Бога, поставил го върху пръстта на едната си ръка. Точката в средата на този диск или кръг, въз основа, на който се формира цялата важдра се нарича “бинду”. Този термин има поне три значения: “изначалната точка”, “капка” и “семе/семенна течност”. И трите значения са верни, защото “изначалната точка” в кръга, това е изначалното Самосъзерцание на Абсолютното, в което То само Себе Си поражда. Това е “Първият без Втори”, който когато Сам Себе си прояви се създава “капката”, т.е.индивидуалността, която е първичната вода - първото радиално лъчение, което става “оста на света”, “гръбнакът на сътворението”. В тази първична вода, огънят на Самосъзерцанието ще кристализира “капката” в “семе”, което ще се развие и разтрои в Златна Утроба. Именно това развитие (покълване) на семето е числото 6, началото на завихрящата се енергия на спиралата, чиито радиални лъчи образуват знака Ж и стоят в основата на знака “макас”(пясъчен часовник, лабрис). Неслучайно брадвата/секирата е едно от основните оръжия на Перкунас. Може би тук е местото да се даде обяснение, защо житните зърна поставени ритуално в керамични съдове се оставят в “дома на душата” , в гробницата на умрелия. Това не е просто негова необходима храна за отвъдния му път, не това е символ, че той се превръща в семе, което трябва да покълне за нов живот. Това са космичните цикли, които определят нашия път. Душата на починалия се превръща в капка и семе, което в големия вечен океан на безсмъртието, ще се развие в Утроба, от която той ще се роди за нов живот. Тук зърното поставено в урните има дълбок космичен смисъл.
Трябва да отбележим, че подобни керамични дискове с кръгли дупки в центъра им се срещат по нашите праисторически селища и светилища, а двете форми на важдрата –кръст с напречни остриета и класическата подобно стилизирана затворена двойна брадва имат своите праисторически прототипи в символите на Великата Майка, каквито например срещаме в Чатал Хююк. Това, което трябва да се подскаже, още е, че “важдрата” в по-късните времена се превръща в копието, с което героя-конник убива змея или ламята. Неслучайно тя като емблема на бога на бурята Индра се е наричала “тоягата на гръмотевицата” или още “диамантената тояга”. Израз, над който са си блъскали главите немалко преводачи, но който ясно е изразен в по-късни времена като копие в ръцете на хероя-конник, тъй като небесната ритъм е слязъл долу и управлява пряко планетното развитие, а не просто го възмездява от разстояние, отгоре. Небето и Земята отново са се преплели. Неопределимостта на Бога все по-осезаемо се импрегнира в определеността на Човека.
Така, освен “гръмотевица», «мълния», «диамант», стигаме до другото значение на «важдрата», че тя е «тайното име на фалоса». Тръгнахме от Утробата и чрез нейния символ "Ж" изведнъж се върнахме отново към Фалоса. Онова неопределимо и неописуемо Баща-Майка се раздвои, разтрои, разгърна се, видимо разпиля се и изведнъж отново се събра в Себе Си. Това обяснява факта защо каменните зъбери на третия скален масив по пътя, над Утробата не са ясно оформени като фалоси. Те носят потенциалната енергия на издигането, но не и оплодителната й сила. Фалосът тук явно не е изразен, за разлика от този на Перистица, който в случая се намира по-ниско от Утробата. Това разположение отново ни напомня за Геб и Нут, за които говорихме в «За тайната на Побития камък», когато обследвахме района на Кара Кая (Западни Родопи). И не забравяйте, че Утробата е един обърнал се навътре фалос! Тя е Умане – неизползваната още от нас Божествена Сила!

1 коментар:

Viseo каза...

Много интересна статия
Viseo